Дяволът държи свещта

Сънувах ужасен сън: как се събуждам долу, в избата, просната на пода, премръзнала и натъртена. Боли ме главата, някакъв тъп чук удря ли, удря. Изправям се тромаво на крака и излизам, олюлявайки се. Стигам до стълбата и забелязвам нещо да лежи на пода под покривало. Някой е изхвърлил боклука си в моята изба! Каква безочливост! Трябва да мина през него. Тогава виждам през найлона две мъртви очи и зяпнала беззъба уста. Искам да изкрещя, но от устните ми не се отронва и звук. Когато най-накрая се свестих в леглото си, главата все още ме болеше до пръсване. Събудих се, защото на вратата се звънеше. Помислих си, че е Руни и реших да не отварям! Но все пак отидох, приближих се до вратата с отмалели крака. Главата ми тежеше така, че трябваше да я подпирам с ръка. През шпионката на вратата видях мъж, много висок и с посивяла коса. Не приличаше на търговец или нещо подобно. Стоях неподвижно и слушах часовника, който удари кръгъл час. Тази върволица пред вратата ми започваше да ми лази по нервите. Преди никой не идваше, какво ставаше сега?

Позвъни отново — решително и дълго. Глас в главата ми ме посъветва да отворя. Може би е погледнал през прозореца и е видял, че съм си вкъщи, както правеха постоянно. Бях намерила за втори път градински стол, придърпан към стената. Ако не отворех, нищо чудно да разбият вратата, трябваше да го предотвратя. Всички са по петите ми, разбирате ли ме? И този противен сън все още тегнеше над мен. Надявах се, като отворя, да изчезне. Когато чуя истински глас. Отворих леко вратата. Вероятно имах температура. Усещах, че страните ми горят.

— Ирма Фюнер?

Гласът беше много дълбок. Изречено с плътния нисък глас, името ми звучеше красиво. Очите му бяха тъмни и ясни, не мигаха. И ме гледаха твърдо. Не се помръднах, само се взирах в него. Дълбоко вътре в бодящата ме глава нещо жужеше, нещо много важно. Че трябва да изчезвам! Че трябва да се оставя, да се предам. Жужеше ли, жужеше. Напрягах се да разбера какво искам. Исках всичко. Да изпадна в паника, да се срина. Да заспя завинаги.

— Всичко наред ли е?

Не отговорих, само го зяпах. Мъчех се да се отърся от съня. Исках да изляза навън при този мъж. Накрая кимнах, без да отварям по-широко вратата, само кимах ли, кимах. Никога не съм била от онези кимащи кукли, помислих си и изведнъж се ядосах. Не на сивия мъж, а на Ирма.

— От полицията съм — представи се, докато продължаваше да ме гледа сериозно. Стори ми се, че той би ми помогнал. Че би разбрал. Хванах се за главата. Тогава той се усмихна. Ставаше различен, когато се усмихнеше, набръчканото му лице се озаряваше. Красив е, осъзнах, и толкова висок, че за да влезе в кухнята, му се наложи леко да си наведе главата. Къщата е стара. Сега строят различно, но Хенри не беше едър, а самата аз съм дребна. Движа се плавно, това нали ви го разказах. Сега се шмугнах след него към кухнята. Харесваше ми да топуркам меко след този висок мъж. Той се огледа. Посочи към един стол. Поканих го с движение на ръката.

— Какво се е случило? — попита спокойно.

Имаше вид на човек, който разбира много. Но това бе невъзможно, странно. За миг се поколебах дали да не разкажа съня си, но се отказах. Само бих го смутила. Затова не отговорих. Продължавах да стоя с глава, подпряна на ръката ми. Другата поставих на стомаха си. Страхувах се да не би торбичката да се отвърже и да падне на пода изпод роклята. Определено трябваше да спестя подобно изживяване на този хубав мъж.

— Какво се е случило с главата ви?

За миг го гледах объркана, докато съобразявах как би могъл да знае. Поставих ръката си пред очите и видях, че е окървавена. Между пръстите ми лепнеше. И тогава разбрах, че продължавам да сънувам — че мъжът до масата не е истински, а само сън. Продължих играта, все някога всички сънища свършват, затова разказах всичко, както си беше: че един крадец е нахлул в дома ми и ме е ударил с нещо долу, в избата. Измъкнал се е. Аз съм си легнала. Не, не съм успяла да видя дали е взел нещо от къщата. Не, не съм видяла лицето му; там, долу, е тъмно. Той слушаше търпеливо. Попита искам ли да съобщя за влизането с взлом.

Да съобщя? Дори не ми е хрумвала подобна мисъл, така или иначе те няма да предприемат нищо. После той стана и започна да обикаля наоколо. Отиде до прозореца и погледна навън.

— Имате красива къща — отбеляза учтиво. — С красива градина и прекрасна беседка. Позволих си да направя една обиколка.

В гърдите ми леко забумтя, сякаш някой хвърляше здраво дърва в печка. Кошмарът скоро щеше да приключи, защото вече ми се струваше, че както стои там, с гръб към мен, очертанията му започват да стават неясни. Но изведнъж той се обърна и част от дружелюбността му вече липсваше. В гласа му се долавяше нотка на заповедност.

— Трябва да съобщите — каза. — Прозорецът на избата ви е счупен. Отстрани лежи голям камък. Онзи тип се е промъкнал през прозореца. Ще сляза долу и ще погледна. Вероятно е оставил следи.

Тежко се опрях на масата. Същевременно разбрах, че сънят е свършил, защото сънищата винаги свършват точно преди голямата катастрофа. Опитвах се да се сетя каква е голямата катастрофа и си спомних за трупа в избата. Купчината боклук там, долу. Естествено, че ще я види, ще се качи обратно и ще каже: „В избата ти лежи мъртъв човек, Ирма. Знаеш ли кой е?“.

Напрегнах се да помисля ясно. Знаех ли? Андреас Винтер. Синът на Руни. Явно кошмарите бяха много. А наред с тях съществуваше и една действителност, която се опитвах да си спомни, но тя се намираше много далеч. Дали би ми повярвал, ако му разкажа какво се случи? Какво се случи в действителност? Не, не би повярвал. Ще ме погледне като побъркана, а аз не бях. Не съм. Просто съм толкова уморена.

— Не — отговорих и се учудих от твърдостта на гласа си, — оставете. Нямам сили да се занимавам с това. Синът ми ще смени стъклото. Ингемар. Ще дойде, ако му се обадя.

— Нападнали са ви — възрази тон. — Гледаме на случилото се като на сериозен инцидент. Настоятелно ви моля да съобщите за него.

— Аз решавам — отсякох. — Това е моята къща.

Тогава той ме погледна и върху лицето му започна да изгрява любопитство. Аз, старицата, и този хубав мъж по средата на кухнята ми. Да можеше Руни да види!

— Къде е стълбата към избата? — попита.

Не отговорих. В действителност той стоеше върху нея, беше стъпил върху капака и с двата крака. Обути в хубави черни обувки. Погледна навън в коридора. Сигурно си мислеше, че там има стълба.

— Главата ме боли — оплаках се. — Искам да си полегна малко. Не се чувствам съвсем добре.

— Ще ви заведа на лекар — продължи той. — Някой трябва да погледне тази рана.

Ококорих очи при тази перспектива.

— Нищо ми няма. Здрава съм като кон. Лекарят ми го казва.

— Сигурно — съгласи се той, — но са ви ударили по главата.

— Ще взема един „Стесолид“ и ще си легна. Не съм някоя мимоза. Мога да издържа на един удар.

Последното го заявих с гордост.

— Предполагам, че е така. А и аз не мога да ви принудя.

Настана тишина. Местеше поглед из стаята, към прозореца, към дърветата отвън, които започваха да жълтеят. Не оставаше много.

— Търся Андреас — каза той тихо.

За момент дойдох на себе си и кимнах.

— Андреас Винтер. Синът на Руни — уточни той. — Познавате го. Какво мислите, че се е случило?

Търсех подходящ отговор. Онова под найлона — него навярно имаше предвид. Всички говореха за младия мъж с благоговеен глас, сякаш обществото е изгубило нещо незаменимо. Прииска ми се да изсумтя презрително, но се спрях.

— На момчетата им хрумват какви ли не странности — отговорих уклончиво. — А той, предполагам, не се различава от другите.

— Напротив. Познавате ли приятеля му?

— Имате предвид Зип.

Замислих се през блъскането в главата си.

— Руни е споменавала за него, но не го познавам.

— Имам подозрението, че, както казвате, може да им е хрумнало това-онова.

Изгледа ме с плашеща проницателност.

— Ще разбера какво е.

Да, но тогава аз отдавна ще съм изчезнала там, където няма да може да ме стигне. Вече бях тръгнала, усещах как подът леко се поклаща. Тогава той се изправи и лицето му се озова съвсем близо.

— Сега само ще отскоча до избата да погледна.

Стигах едва до гърдите му. Чувствах се нелепо, но сега на всяка цена щях да накарам този мъж да напусне къщата ми. За бога, не може да нахлуват със заплахи в чуждите къщи по този начин. Затова казах:

— Не, не, оставяме нещата така! Нямам сили да се занимавам с това. И, предполагам, решението е мое. Както споменах, не съм се обаждала да съобщя за случилото се. Ако имах нужда от помощ, щях да помоля за нея!

Той не се усмихваше, само ме гледаше.

— Според мен имате нужда от помощ. Не всички молят за нея.

Поклони се леко и тръгна към вратата. Там се обърна за последен път. Не се усмихваше, изглеждаше сериозен и доста решителен, когато каза:

— Ще изпратя някого. Довиждане, госпожо Фюнер.

Но ще бъде прекалено късно. Аз тръгвам. Няма да ме съдите, вие не бяхте там! През целия си живот съм преценявала хората спрямо това какво би трябвало да са, а не онова, което всъщност представляват. А сега е прекалено късно. Дойдох на земята и обърках всичко. Скоро ще навърша шейсет. Нямам сили да започвам отначало, прекалено тежко е. Когато човек разбере всичко, за какво да живее тогава? Точно сега ме обзема странно чувство, стоя тук и се каня да напусна къщата, която ме е крила през всичките тези години. Подритвам с крак пътеката настрани и отварям капака. Викам надолу:

— Тръгвам, Андреас. Ще оставя вратата отворена!

Вървя из града в кафяво палто. Вървя, обзета от спокойствие. Не както обикновено, обхваната от ужас, че съм забравила нещо важно — я открехнат прозорец, я запалена свещ. Духа; лек ситен дъждец се удря на вълни в лицето ми. Има нещо тъжно във всичко наоколо. Тежките корони на дървета, които се предават; боклукът по улиците; бяла хартия, омазана с кетчуп; бездомни кучета. Не харесвам кучетата, особено хилавите. Изглеждат страхливи и постоянно просят. Бъди смела, Ирма! Не съм отчаяна. Ходила съм на театър и чувствам същата празнота, която човек изпитва, когато пиесата е била слаба. Беше изгубено време. Сега знаете всичко. Но фактът, че четете това, не променя нищо. И все пак, когато прелиствате вестниците, помислете какво казах: не бива да вярвате на всичко, което пише. Не бива да вярвате на никого.

Мисля си за майка и татко. Все още стоят пред жълтата къща. Сега обаче не махат. Не, би било равнозначно да признаят, че съм права. И после, накрая, мисля за Зип. Дали ще съумее да се събуди и да вземе живота си в ръце. Да намери нещо истинско. Да види бледото септемврийско слънце, когато свети ниско в короните на дърветата, а сухите листа бавно се превръщат в чисто злато. Е, не сега, защото започва да вали, но утре, да речем. Но никой не го е научил, както никой не научи мен. Къщата свети зад мен. Според Хенри тя е построена върху глинеста почва и е въпрос на време и достатъчно дъжд, за да се отлепи и да се свлече.