* * *

Зип поиска двеста крони от майка си. Тя усети отчаяние в гласа му. Положително се случваше нещо, не се съмняваше повече. Любопитството й отстъпи пред страха. Вече не беше дете и тя не искаше да знае всичко. Само дреболиите. Онова, което е в границите на нормалния младежки бунт. Обзета от слабост, се замисли за баща му. Нямаше го, а така й се прииска да се върне. Тази мисъл също се стовари с ужасна сила върху нея. Той не й липсваше. Но просто щеше да се погрижи за това.

Зип отиде право в кръчмата „Хедлайн“. Искаше да седне на същата маса и да си спомни онази вечер. Да намери обяснение. Но масата се оказа заета. За момент остана объркан с бира в ръка. Намери друга маса. Пиеше бавно. Часът беше девет, започваше да се стъмва. Ще отиде в къщата, ще позвъни на вратата и направо ще попита старата. Ако изобщо отвори. Пиеше за смелост. Връхлетя го мисълта, че ако Андреас не се върне никога, той остава съвсем сам. Никога не бе завързвал други приятелства, не бе изпитвал потребност. Или може би Андреас бе наредил нещата така? По-голям кръг приятели би представлявал по-голяма опасност. Всъщност го бяха използвали, бе служил за някакъв вид застраховка живот. Андреас беше тактик. По той все пак се бе чувствал чудесно, нямаше причини да се оплаква. Тогава защо да се оплаква сега? Само по една причина: сега седи съвсем сам и навярно ще му се наложи да си изпроси да го приемат в нова компания от далечни познати, които дори не е сигурно дали ще го искат. Но защо се съмнява в него? Та нали е достатъчно само да попита, когато накрая се появи — защото той скоро щеше да се появи — и да го потупа по рамото с тънката си ръка. Да го докосне. Педерастът Андреас. Зип избърса една капка от носа си. Животът му се струваше прекалено труден. Къде да отиде, за да му помогнат? Може би в полицията и да каже истината? Продължаваше да излива бира в гърлото си. Аз и приятелят ми… ние ограбихме една жена при Фюрулун. Между другото, детето й се изтърси от количката и писна кански. После пихме малко и всичко се обърка в двора на църквата, той ми се натисна и нещата станаха направо ужасни. За него и за мен. Трябваше да изгасим този пожар! И избрахме една стара жена, която живее сама. Андреас влезе с нож в ръка. И знаете ли какво? Повече никога не излезе. Пресуши чашата и си донесе нова. Сега той ще разбере веднъж завинаги какво е станало. Ще попита старицата какво се е случило. Най-добре да каже истината — че са били заедно. Дано тя разкаже какво е станало. Майката на Андреас бе звъняла пак и му се наложи да повтори историята още веднъж. Усети колко е трудно да си спомни какво е казал първия път. Беше й казал нещо различно от онова, което разказа на къдравия мъж от полицията. Не че имаше някакво значение, щеше да се оправдае: било е късно и тъмно и всъщност не е сигурен в нищо. Изпитваше дълбоко отчаяние. Намираше се в изключително неприятно положение, не бе свикнал с такива изблици на чувства. Наблюдаваше как хората идват и си отиват. Повечето откриваха познати, надаваха викове, крещяха. „Ехе, мамка му, тук ли си?“ Такива неща. Самият той получи няколко далечни кимвания, нищо повече. Андреас го бе държал изкъсо. Беше си уредил една обозрима зона, за да пази гадната си тайна. Така мислеше — гадна тайна — и същевременно се срамуваше. Та нали това беше приятелят му, а по-голямата част от Андреас си беше същата. Начинът, по който се движеше и се усмихваше. Начинът, по който държеше цигарата си. Живееше там, където живееше, и работеше на мястото, където работеше. Беше по-красив от повечето момчета и навярно по-умен също. Единствено когато му се поискаше, му трябваше мъж. А сексът все пак си е важен. Говори много за това какъв е човек. Зип четеше списания за мъже, там пишеше, че нагонът направлява човек през живота му, участва в избора на професия, каква кола да си купиш, какво обичаш да правиш, ей така, като цяло. Следователно Андреас и неговата любов към момчетата също е част от цялото, дори и от него — Зип. Андреас го бе избрал за свой приятел, което често го бе учудвало. Дали не го е желаел още от началното училище? И никога да не се е отказвал от надеждата да го катурне по корем? По корем! Мамка му, дори мисълта за това го влудяваше! Въртеше се на стола. И в това време целият спомен се върна. Блесналите очи плътно до неговите, белите зъби, ръката му там, долу. Изпоти се силно, трябваше да се налее с още бира. Дявол да го вземе, той просто бе поставен в трудна ситуация. Дори може да се каже, че бе станал жертва на посегателство. Да, наистина. Та той се притисна към него. И сега това го преследваше. Спомни си изражението му, тесните рамене, упорития поглед. Един друг Андреас, който не бе виждал никога. Не можеше да е така. Беше избран за приятел. Изправи се рязко и излезе. Почти се беше стъмнило, когато закрачи по улицата. Не се страхуваше, дори не беше нервен. В него се надигаше огромен гняв. Нямаше да остави това нещо недовършено, не и тази вечер. Изпоти се от ходенето, спря при магазина за огледала. Погледна навътре към цял куп малки зиповци. Отговаряше на начина, по който се чувства — разкъсан на хиляди парчета. Продължи да върви. Стигна до нанагорнището и му се наложи да намали темпото. Виждаше портата, а по-нагоре гъстия плет. Реши първо да се промъкне в градината да провери през прозореца дали тя си е вкъщи. Провря се през плета, одра страните си на острите клони. Столът беше върнат на място в беседката. Вдигна го и се помъкна към стената на къщата. Постави го бавно в лехата, примирайки от страх столът да не се удари в стената и тя да чуе. Пердетата биха спуснати наполовина, но имаше достатъчно голям процеп, та той да надникне в кухнята. Тя беше там! Видя вестници на масата и чаша кафе отстрани. Доволен скочи на земята. Изтича покрай ъгъла към входната врата. За няколко секунди остана неподвижен; събираше кураж. Прочете името й на табелката. Ирма Фюнер. След това натисна звънеца с пръст. Не се случи нищо. Въобще не очакваше тя да отвори веднага. Но не смяташе да се предаде. Позвъни отново. Реши да звъни, докато тя отвори. Рано или късно щеше да полудее от звънеца. А навярно не беше достатъчно технически грамотна, за да го разкачи. Не чуваше никакъв звук отвътре. Слезе бързо обратно и изтича зад къщата. Покатери се пак на стола. Процепът между пердетата го нямаше, вече не можеше да надникне. Мамка му, беше дръпнала пердетата! Върна се тичешком до вратата и пак позвъни. Накрая натисна звънеца и остави пръста си там. Отвътре звънеше пронизително. Чу стъпки, но спряха. Никой не отвори. Отново постави пръст на бутона. Остана така. Изведнъж се уплаши. Ами ако се обади на полицията? Това все пак можеше да се сметне за тормоз.

Внезапно тя отвори една малка пролука. Той видя бялото й лице и очите й, остри като стъкло.

— Какво искаш? — попита дрезгав глас, сух като съчка.

— Андреас — изрече задъхано той. — Къде е Андреас?

Тя мълча дълго. Разглеждаше го почти с любопитство. В този момент той разбра, че тя знае! Събра повече кураж, повече гняв.

— Какво се случи?

Опита се да промуши единия си крак вътре, но ти реагира прекалено бързо. Вратата се захлопна.

— Мамка му — изкрещя той. — Трябва да знам къде е!

— Нямаш право да настояваш каквото и да било.

— Знам! — викна той. — Но поне ми дай някаква следа.

— Защо трябва да съм мила с теб? — попита тя с беззвучен глас, едва доловим зад тежката врата.

— Защото те моля — измрънка той.

Тя отвори отново.

— Не е толкова лесно да ме разчувстваш. Отивай си вкъщи. Ще го намерят.

Вратата се затвори за втори път. Зип натисна звънеца, но не се случи нищо. Изтича зад къщата и се покатери на стола. Най-долу в пердето се откриваше мъничък процеп. Той присви едното си око, опита се да разтълкува оскъдната картина, която виждаше. В полезрението му се появи нещо синьо и нещо, което приличаше на бял кръст. Шапката на Андреас.

* * *

Андреас бавно отвори очи. Стоях по средата на стълбите и го наблюдавах. Имах надмощие. Извисявах се на стръмната стълба, а той лежеше под мен на пода. Имах чувството, че ако разперя ръце, ще се издигна и ще полетя. Ще се рея над него в безупречни кръгове и ще го гледам в цялата му неподвижност.

— Чу ли звънеца? Беше един твой познат. Зип.

— Лъжеш — прошепна той.

— Питаше за теб. Моли се на колене.

Гръдният му кош се повдигна почти незабележимо под одеялото.

— Тези неща, които имаш на корема — продължи все така тихо той. — Не бива да се срамуваш от тях.

— Не се срамувам!

Изкрещях го. Прогърмях с целия си глас:

— Не се срамувам! Вината не е моя!

— Била си болна, нали?

Върнах се две стъпала нагоре и поставих ръце на кръста си.

— Не е твоя работа. Никога не съм тормозила никого с това!

И се свлякох на едно стъпало, колкото изтощена след избухването, толкова и учудена от желанието да крещя по този начин. Право в лицето му. Бях се прицелила в друг човек и бях дръпнала спусъка. Сега седях напълно отпусната и ми беше приятно. Исках да се смея високо. Но това само щеше да подкрепи постоянните твърдения на Андреас, че съм луда или нещо подобно, а аз не бях. Не съм.

— Ирма е забележителен човек — изрече неочаквано.

— Защо го казваш? — Гледах го втренчено.

— Така казваше мама. Всеки път, когато й ходеше на гости.

— Ти ме позна?

— Разбира се.

— Не биваше да го казваш. Ще ми е трудно да те пусна.

— Ти никога няма да ме пуснеш — възрази той със слаб глас. — Ще умра тук, долу. Тялото ми се топи. Да не мислиш, че не усещам как мирише от мен?

— От раната на главата ти е — направих опита да го успокоя. — Започва да се инфектира.

— Този плик на корема ти — продължи той, — не е нищо. Да знаеше само аз с какво се разхождам наоколо. Е, да, вече не се разхождам. Но продължава да е все така дяволски тежко.

Гласът му се снижи до шепот. Преместих се едно стъпало по-надолу.

— Прекалено е гадно — подсмърчаше той.

Нямаше достатъчно въздух в дробовете, за да се разплаче, както трябва, и това будеше голямо съжаление. По-добре да си гневен, чувството е по-леко. Но сега бавно се събуждаха към живот други, мъчителни чувства. Завладяха ме. Красивото лице беше най-красиво, когато злото отстъпеше и видимо останеше само това дете. Устата му трепереше и той мигаше, за да попречи на една сълза да се търкулне. Спомних си как Ингемар ухаеше на сапун и лосион, когато беше малък. И закръглената му глава, така плашещо ранима. Както Андреас бе раним сега.

— Детето — изрече той тежко. — При Фюрулун. Детето, което е умряло. Бяхме ние със Зип.

Долната му челюст увисна. За момент сякаш изпадна в кома. Голямо балонче слюнка порасна между устните му.

— Бебето? — попитах учудена.

Той преглътна със затруднение.

— Искахме да откраднем чантата й. Тя се разхождаше край брега. Не ме интересува какво ще стане с мен. Прави каквото искаш.

Дълго седях поразена и слушах. Гласът му замираше.

— Сигурно си получил травма на главата — предположих аз.

— Махай се!

— Ще си отида, когато поискам. Това е моята къща. Трябва да поговорим за това. Колко безразсъдно от ваша страна!

— Знам. Всичко разбрах. Но тази чанта е само дреболия…

— Да крадеш чантите на хората? Дреболия?

— Разбрах всичко. Сега, когато е прекалено късно. Ти си напълно луда, но вече не можеш да ми направиш нищо.

— Внимавай! — изкрещях. — Разговорът ни ще свърши, когато аз преценя. И не се опитвай да използваш оставащото ти време, за да ме унижаваш. Разбра ли? Ще се държиш, както подобава! Иначе няма да получиш повече вода!

— Мила Ирма — устните му се изкривиха, — аз и без това едва се държа. И не искам повече вода!

— Ще умреш от жажда.

— Без вода се умира по-бързо.

— Само се пробваш. А и нищо не си разбрал. Ако беше разбрал, щеше да сведеш малко глава. И да покажеш малко уважение.

— Лежа на пода в избата ти — отговори той сухо. — По-ниско от това няма къде да пална. Смъртта ще ме избави, Ирма. Престоят ми на земята беше непозволен. Време е да се оттегля.

Не схванах какви ги бръщолеви. Започваше да говори несвързано. Станах и излязох ядосана. В продължение на петнайсет минути седях до кухненската маса и мислех. После пак слязох обратно долу с подсладено топло мляко и шишето. Както лежеше там, той напомняше пеленаче. Бях си облякла жилетка, за да не измръзна, но долу беше топло заради печката. Харесваше ми да седя така и да го гледам. Когато изпи млякото, започна отново да задрямва, но аз извиках името му няколко пъти. Андреас, Андреас. И той отвори очи. Извадих вестника от джоба на престилката си и му показах съобщението за издирване и красивата снимка. Никой виждал ли е Андреас?

Тогава той заплака.



Чуйте ме! Слизах в избата многократно. Ден след ден. Питах го дали има нужда от нещо. Сменях свещта, оправях одеялото. Той започна да мирише. Лицето му се беше изпило, а устните бяха почти сиви. Всеки път, когато погледнех главата с тъмните къдрици, изпитвах мимолетна радост от това, че той все още лежи там безшумно. Не мислех нито за бъдещето, нито за миналото, а това беше нещо ново за мен. Бях свикнала да се притеснявам за следващия ден и за всичко, което можеше да се случи. Вече не беше така. Живеех в настоящето. Най-накрая постигнах спокойствие.

Загрузка...