Дяволът държи свещта

Първи септември.

Едно момче вървеше само по улиците, облечено в дънки и яке „Найк“, черно, с маслиненозелена нашивка и червено-бяло лого на гърба. Трябваше да е вкъщи в 6 часа. Можеше и да успее. Над града се носеше леко сияние от мъгливото небе. Започваше да духа. Беше септември и може би малко тъжно, но той не мислеше така. Досега животът му бе чудесен.

Момчето беше около седемгодишно, слабо и хубаво. Крачеше с ръце в джобовете. В единия имаше пликче с бонбони. Вървеше от петнайсет минути и започваше да се поти в якето.

Вдигна ръка и си избърса челото. Кожата му имаше цвят на кафе. Косата му беше гъста, къдрава и черна, а очите блестяха върху тъмното лице.

Тогава се случи нещо. Към него отзад се приплъзна кола. В нея седяха двама мъже и разучаваха наоколо. И на двамата им се струваше, че точно в този момент животът е страшно отегчителен. Градът не предлагаше изненади. Просто си стоеше там, разделен на две от сива река, доволен в цялата си посредственост. Колата беше зелен голф. Собственикът й се подвизаваше под името Зип. То идваше от звука, който се получава при разкопчаваното на ципа на много тесни дънки и по-точно, когато човек прави това с треперещи пръсти и нервно потрепващи страни. В действителност се казваше Сиверт Скорпе. Зип имаше светла четинеста коса и изражение на несекващо любопитство върху младото си лице. На границата с тъповатото, би допълнил някой. Но като цяло му вървеше с мацките. Външността си казваше думата, освен това беше мил, закачлив и непринуден. Не че му липсваше каквато и да е дълбочина, но той никога не се вглеждаше навътре в себе си, затова и живееше в невежество относно онова, което се намира там. Приятелят му до него изглеждаше като фавн или нещо друго от приказките. Не представляваше конкуренция. Ловът на момичета сякаш бе недостоен за него. Те трябваше да започнат или нещо подобно. Това Зип никога не го бе разбирал. Караше бавно. И двамата тихо се надяваха на едно и също — нещо да се случи. Тогава забелязаха момчето.

— Спри! — подвикна единият.

— По дяволите. Защо?

Зип изсумтя и остави колата на полусъединител. Не обичате неприятностите.

— Да побъбря малко.

— Зарежи, Андреас. Той е просто дете.

— Малко негърче! Скучно ми е.

Свали бавно стъклото.

— Няма да намериш пари в тоя сополанко. Пари ни трябват. Дяволски съм жаден.

Колата леко се изравни с момчето. То им хвърли бърз поглед и се обърна на другата страна. Човек не бива да зяпа хората в очите, нито пък кучетата. Вместо това се концентрира върху обувките си и не забави крачка.

— Здрасти, човече!

Млад мъж с червеникавокафяви къдрици се взираше в него през прозореца на колата. Да отговори ли? Мъжът беше възрастен — почти, във всеки случай.

— Здрасти — отговори тихо и сякаш без интерес, за да покаже, че няма време. Сигурно щяха да питат за пътя. Той продължаваше да върви, а колата го следваше.

— Дявол го взел, много хубаво яке имаш.

Мъжът кимна с възхищение.

— „Найк“, а! Баща ти явно има пари?

— От дядо ми е — промърмори момчето.

— Ако беше няколко номера по-голямо, щях да ти го гепя — ухили се той, — но това ще ми е леко малко.

Момчето не отговори, но яростно се съсредоточи върху върховете на обувките си.

— Само те будалкам — продължи мъжът. — Исках да те питам за пътя. До залата за боулинг.

Момчето се осмели да вдигне поглед.

— Ами, тя е ей там. Виждаш табелата оттук — информира го той.

— Да. Будалкам те, както казах.

Засмя се тихо и подкупващо и провря цялата си глава през прозореца.

— Да те откараме ли до вкъщи?

Момчето разпалено поклати глава. Малко по-напред забеляза врата.

— Живея ей там — излъга то.

— Аха, наистина ли?

Мъжът буйно се разсмя.

— Как се казваш?

Не отговори. Достатъчно често си бе казвал името, за да знае каква ще е реакцията.

— Тайна ли е?

— Не — промърмори.

— Ами, кажи тогава, бе момче!

— Матеус — прошепна.

Настана пълна тишина. Двамата в колата се спогледаха.

— Дяволите го взели — изкрещя той. — Това е супер яко, казвам ти. Матеус значи. Евангелието2 и тем подобни!

Млясна с език.

— Откъде идваш?

Погледна окуражително към черните къдрици и кафявите бузи. За кратък миг в очите му блесна копнеж, за чието съществуване момчето нямаше как да знае.

— Точно ей там — посочи то.

— Не, имам предвид от коя част на света. Ти си осиновен, нали?

— Какво ти пука, Андреас — простена Зип. — Остави го на мира.

— Сомалия — отговори момчето.

— Защо не са ти дали норвежко име както на другите осиновени? Не че ми е дотрябвало — той метна глава. — Не ми е по-приятно, когато виждам негри и китайци, които се казват Петер или Коре. Мамка му, не се издържа.

Засмя се силно и показа ред остри, бели зъби.

Матеус нацупи устни. Казваше се Матеус и в деня, когато тези, които днес наричаше свои майка и баща го намериха. В едно сиропиталище в Могадишу. Не пожелаха да сменят името му. Понякога му се искаше да го бяха направили. Сега само се взираше в портата там, отпред. Стисна плика с бонбони в кафявото си юмруче и хвърли поглед вътре в колата. После зави и направи няколко крачки по чакълената пътека към чуждата къща, където, естествено, не живееше. Забеляза стойка с кофи за боклук. Шмугна се зад тях и клекна. От боклука миришеше тежко, на загнило. Колата даде газ и изчезна. Когато реши, че трябва да са се отдалечили достатъчно, за да не го видят, се измъкна иззад кофите и продължи. Вървеше по-бързо от преди. Сърцето му досега биеше тежко, но вече се успокои. Случката го остави с топка в стомаха — слабо предчувствие за онова, което го чакаше в бъдеще. По улицата се зададе кола. За един див миг си помисли, че са обърнали и се връщат. Разбрали са, че не живее там, и сега идваха да го пипнат! Чуваше как колата се приближава и сърцето му отново заби по-бързо. Колата спря от другата страна на улицата.

— Аха, Матеус? Пак ли излизаш? Ужасно много скиташ, човече!

Матеус се затича. Мъжете се засмяха и форсираха мотора; колата изчезна към центъра. В шест и седемнайсет минути той отвори вратата на дома си.

Зип и Андреас живееха със заблудата, че се познават един другиго. В действителност ставаше дума за познаване на малки, незначителни неща — какво харесват или не харесват и по нещо за това как я кара другият. Пък и двамата бяха прекалено обсебени от самите себе си, за да търсят нови черти у другия. Зип знаеше, че Андреас предпочита бирата със синя капачка, Doors, яде наденичките без горчица и че никое момиче не е достатъчно добро за него. Това, последното, не го разбираше. Повечето от тях го гледаха с ококорени очи. „Андреас е прекалено красив“, мислеше си той. Това го правеше ленив и бездеен характер, което понякога провокираше Зип. Около Андреас витаеше нещо непоклатимо, недосегаемо и мудно; човек изпитваше желание да удря или да подложи крак, за да го види излязъл от равновесие. Ако това изобщо бе възможно. Освен това той знаеше къде живее и работи Андреас. Беше ходил и на работното му място и „Cash & Carry“. Прекарваше деня сред кутии с боя, ножове за хляб и тефлонови тигани. Беше женско място. Той беше единственото момче, което работи там.

Андреас знаеше, че бащата на Зип е умрял преди много години, но не си спомняше как се казваше или как е починал. Въпреки че Зип беше безработен и постоянно муфтеше пари от него, на Андреас му харесваше компанията му и факта, че има кола. Колата, естествено, беше наследена от баща му, а майка му не умееше да шофира. Обаче тя плащаше бензина. Майката на Зип работеше на смени в някакъв дом и постоянно отсъстваше. Или работеше, или спеше. На приземния стаж имаха малка стаичка — убежище в моментите, когато нямаха пари. Беше приятно винаги да се мотаеш с един и същи човек. Зип беше предвидим и на него това му харесваше. И на последно място, но не и по значение: беше безопасно.

Нямаха кой знае какво да си дадат един на друг. И все пак висяха постоянно заедно. Всичко беше по-добре от самотата. Решеше ли Зип да привлече трети или четвърти човек в компанията им, Андреас го разубеждаваше. Твърдеше, че всичко ставало по-сложно, че нямало да им остане място за мацки в колата, а това все пак беше добър аргумент. Случваше им се понякога да възникне някое дребно разногласие, но то никога не прераствате в караница. Обикновено постигаха съгласие. Най-често Андреас успяваше да извърта конфликта в своя полза с такава ловкост, че Зип никога не разбираше. Случваше се да престъпят някои граници — незначителни неща. Веднъж измъкнаха стекове цигари и пари от един сейф в павилион. Друг път откраднаха кола. Акумулаторът на голфа падна, а идеята да се тътрят по улиците като някои ученици не ги привличаше. Но не караха дълго. Всъщност бяха сравнително страхливи. Не прибягваха до насилие и никога не бяха притежавали оръжие, но Андреас имаше нож, който беше получил като подарък за първото си причастие. Понякога висеше на колана му, скрит под ризата. Зип не обичаше да се заглежда в ножа. Случваше се да препият. Ножът висеше като махало пред тънкото бедро и беше така достъпен. Не че той провокираше някого или се оставяше да бъде провокиран. Образът му действаше по противоположния начин на хората, чувстваха се добре в неговата компания, отпускаха се, седяха и се взираха в светлите му очи. Но когато пиеше, се променяше. У него се надигаше някаква нервност и в ленивото момче се развиваше почти трескаво безпокойство. Тънките пръсти не можеха да стоят мирни, а пъплеха наоколо и опипваха всичко. Зип винаги се чудеше на това. Прекалеше ли с алкохола, неговите сетива бавно се притъпяваха и накрая му се доспиваше. А Андреас беше наистина странен. Той представляваше по-скоро някакво настроение, сякаш не присъстваше напълно. Не се оригваше, когато беше пиян. Не кашляше, не хълцаше. Всичко покрай него беше тихо. Освен това не миришеше на нищо. Зип използваше афтършейв „Hugo Boss“, стига да можеше да си го позволи, или дръпваше шишенце от „Cash & Carry“, когато му се отдадеше удобен случай. Андреас не използваше нищо. Винаги изглеждаше по един и същи начин, косата му никога не се омазняваше, винаги беше чист, но не прекалено, ще речеш винаги същият. Случваше се Зип да дойде и да го събуди в неделя предобед и той се появяваше по халат и не изглеждаше уморен. Очите му винаги бяха отворени. Косата — винаги еднакво дълга. Обувките му никога не се износваха. Беше странно.

Сега Андреас беше пред заплата. Заедно притежаваха главозамайващата сума от шейсет крони. Не стигаха дори за две бири.

— За какво мислиш? — попита изведнъж Андреас.

Зип направи гримаса.

— За Анита.

— Мамка му, намерил си за какво да мислиш.

— Какво имаш предвид?

Зип се нацупи.

— Та девойката е студена като камък.

— Имаш право.

Трябваше да погледне през прозореца, за да скрие лицето си.

— Колко патрона има в един пълнител? — попита беззвучно.

— Предполагам, че зависи. Защо?

— Мисля си за лицето й. Как изглеждаше преди това. Беше красива, нали.

Андреас вдигна рамене.

— Ако си достатъчно близо, пълнителят идва като един-единствен разкъсващ куршум. Говорих за малко с Роджър. Костта на носа стърчала и цялата челюст зеела. Едното око липсвало.

Дръпна си от цигарата.

— А Андерш? — продължи да разпитва. — Той нали е стоял зад Анита, когато се появил изстрелът. Горният му капак е бил целият перфориран.

Зип мълчеше и рисуваше картината пред себе си. Детайлите нямаха край. Мозъкът му гъмжеше от кадри от филми, забранени за лица под осемнайсет, широкоекранни, с дигитални звукови ефекти.

— По дяволите.

Андреас дигна очи към небето.

— От какво се оплакваш? Не беше сестра ти. That’s life, Zipp. All will be lost like tears in rain.3

Андреас цитираше Рой Бети4. Но Зип все още мислеше за Анита. Спомняше си смеха й, гласа и аромата. Спомняше си малкото зелено камъче на носа й. Всичко беше пръснато на парчета.

— Все пак съм спал с Анита. Странно е, като се замислиш — подхвърли тихо той.

— Има ли поне едно гърненце с мед в целия град, в което да не си си топвал нещото?

— Не, хе-хе. Не са много — подсмръкна така, сякаш носът му щеше да потече. — Робърт сигурно е бил обзет от самия дявол — промърмори. — Познавам го. Нещо сто процента е завладяло главата му.

— Така да го кажем. Беше напълно обсебен. Но не от дявола.

— Не?

— Боже Господи, човече. Беше мъртво пиян! Обладан от промилите. Мозъкът му беше парализиран. Изтощен, неспособен да отговаря за постъпките си и умопомрачително пиян. Ето ти го твоя дявол.

— Смятам да спра алкохола — обяви Зип мрачно.

При което Андреас избухна в смях, защото мисълта му се видя чудовищна. После всичко приключи. Атмосферата се разведри и Зип изхвърли кървавата картина от главата си. За кратко караха в мълчание.

— И вчера беше у Жената?

С ъгълчето на окото си видя бедрото на Андреас в светлите панталони.

— Да — отговори той.

Зип чу усмивката до себе си и молбата да не разпитва повече. Не представляваше някаква тайна. Беше му казал истината, че спят заедно. Или не беше? Изглежда само се подиграваше с него. Андреас се държеше толкова потайно, всъщност съвсем неразбираемо.

— Умът ми не побира как успяваш — засмя се Зип.

— Малко допълнителни крони — отвърна Андреас кратко. Гласът му не издаваше раздразнение, но все пак прозвуча предпазливо. — Нали постоянно си жаден.

И добави с огромен патос:

— Правя го заради нас, Зип.

Зип се опита да открие в думите му онова, което оставаше недоизказано. Андреас позираше на една художничка, която го рисуваше без дрехи. Опита се да си представи в каква поза — дали лежи на диван, или седи във фотьойл, или пък стои в някоя невъзможна престорена стойка. Не посмя да попита. Но любопитството го гризеше. Мисълта да захвърли дрехите си пред жена и да се остави да го наблюдават, докато стои напълно бездеен, предизвикваше в него единствено неприятно чувство. След това, разбира се, правили секс. Според думите на Андреас. И все пак, мислеше си той, какво ли е да стоиш неподвижно, докато някаква жена поглъща тялото ти до най-малкия детайл. Не че бе недоволен от себе си. Не беше дебел или прекалено малък, или нещо подобно. Но да те оглежда така жена.

— Проклетата картина ще бъде ли някога завършена? Ходиш там от месеци — Зип си дръпна по-здраво от цигарата. Не разбираше защо му се струва, че се приближава до нещо опасно. Същевременно нещо го теглеше натам. Хрумна му, че никога не е виждал Андреас разгневен. Винаги се държеше спокойно, говореше тихо и изглеждаше задоволително по същия начин. От единайсет години си бе все същият.

— Отнема година да създадеш добра картина — уточни Андреас, сякаш поучаваше някой малък дрисльо. Преплете краищата на шала си — подхождаше на ризата му.

— По дяволите, една година? Има да събереш още много сладости.

Зип изтръска цигарата си през прозореца.

— Представи си, че стане известна, и изложат картината, така че всеки да може да я види. В банката, например! Или в „Сага Кино“. Господи, това би ме довършило.

Зип изключи колата от скорост. Андреас наблюдаваше търпеливо червената светлина.

— Никой няма да ме познае — отвърна спокойно.

— О, така ли? Да не е нещо от рода на Пикасо, с уши от едната страна на главата?

От Андреас се разнесе уморен смях, издигнат над това безгранично невежество.

— Картината ще стане добра — заключи той просто.

— Колко е възрастна тя всъщност?

Андреас намигна благо.

— Достатъчно възрастна, за да владее повече изкуства от ученичките, с които ти се занимаваш.

Зип обожаваше подобен тип. Обожаваше всичко, намекващо за постиженията му в леглото, за които лично той имаше доста високо мнение. Ах!

— Кучи син — ухили се дръзко. — Възможно ли е едно хористче да научи някой и друг номер?

Именно тогава Андреас се обърна към него, точно когато светлината се смени с жълта. Измери Зип от горе до долу — от четинестата коса, която никога не искаше да легне, чипия нос и трапчинката на брадичката, закръглените бедра и неизменните му претенциозни дънки. ЛАСТИЧНИ. С малката си глава и силния торс Зип напомняше на онова, което всъщност представляваше. Бройлер. Започна да се поти. Андреас седеше и го преценяваше — тялото му, всяко дребно нещо. И ги отхвърляше. Зип нямаше да има шанс при Жената. Съжаляваше, че започна разговора. Винаги свършваше така. Опитваше се, но не стигаше до никъде. Мамка му, как няма пари за по едно! Тайно изучаваше приятеля си. Андреас имаше стил. Ходеше с широки панталони и свободни ризи. Нищо друго. Носеше мокасини, никога маратонки. През лятото навиваше ръкавите и разкопчаваше копчетата. Но никога не сменяше широките дрехи, светли и леки. Развяваха се около него, правеха го да изглежда по-слаб, с още по-издължени крайници. Зип, от своя страна, тъпчеше същия брой килограми, а именно седемдесет и три, в тениски и тесни дънки, които му седяха като чорапогащи. Отгоре носеше кожено яке — късо и широко в раменете, което обаче не му придаваше желаната атлетична форма. По-скоро изглеждаше като напомпан. Учудваше се, защото не беше дебел. Беше леко кривокрак и с негърско дупе, но това не се набиваше толкова на очи. Завиждаше на Андреас за неговия стил и елегантност, но не виждаше смисъл да му подражава. Ефектът нямаше да е същият. Не че му липсваха мацки. Но дори и там Андреас имаше надмощие. Пренебрегваше ги. С изключение на Жената. А той все още не знаеше колко е възрастна. Трийсет? Или повече? Четирийсет или петдесет? Зип имаше леля на петдесет. Мисълта го накара да настръхне. Жена на петдесет. С деца и прочие. Как ли изглеждат жените там, долу, след като са изкарали от себе си цяла камара малчугани? Със сигурност се различават от момичетата.

— Тя има ли деца? — попита спонтанно той.

— Много — кимна Андреас. — Пет или шест.

— Дявол да го вземе, трябва да има прекалено много място в такава жена?

Андреас вдигна прозореца и леко кисела усмивка се настани на устните му.

— I have seen things you wouldn’t believe.5

— О, значи…?

— Много, много по-дълбока, Зип.

Високо над града, обърната към реката, се намираше красива къща от началото на миналия век. Малко запусната, но зелената ламперия все още удържаше на времето и вятъра. Тук живееше художничката Анна Фен.

Една ранна лятна вечер тя обикаляше наоколо из големия пазар и наблюдаваше хората. Имаше тренирано око. „Повечето хора не са красиви“, мислеше си тя. Обикновено представляват случайна комбинация от елементи на двамата им създатели. Дълги ръце и крака от татко, но мънички длани и сгънала от мама. Почти никой не се отличаваше с хармонична цялост. Почти никой не правеше впечатление. Независимо от това тя знаеше, че не става въпрос дали човек е тежък или лек, груб или фин, а как се движи в пространството — със съзнанието кой е и с гордост за движеща сила. Или е натъпкан в нещо, с което не се самоопределя. И тогава в едно открито заведение видя Андреас да седи с приятел. Първото, което видя, бе, че той скучае. Животът не му беше достатъчен. Имаше нещо важно, което досега не бе открил. Не особено оригинално, това важеше за повечето хора. Но той не седеше там с втренчено изражение, въртейки постоянно глава след момичетата, или погълнат от въпроса дали пък някой не наблюдава тъкмо него. Седеше напълно спокоен, опънал дългите си крака под масата. Анна видя кожените обувки на фона на паважа и памучната риза на фона на светлата кожа; леко движещата се коса, тънките пръсти около чашата. Той почти лежеше в стола, опрян само на двата задни крака. Само това, че седеше по този начин, в перфектно равновесие, с риск да се преобърне и да си тресне главата в камъните, а все пак изглеждаше така отпуснат, така безразличен, така неуязвим, й направи впечатление. Огледа приятеля му. Не си подхождаха. И двамата бяха потопени надълбоко в по половин литър бира, но все още не пияни. Инак изглеждаха като повечето младежи. Не принадлежаха към никоя определена група, не бяха рокери, пънкари или контета, а обикновени момчета на малко под двайсет. Но Андреас притежаваше неангажирана елегантност и разкошна грива, дълга до раменете му. Тя се опита да си представи цвета. Ако смеси карминеночервено, печена сиена и светла охра и добави няколко отблясъка от слонова кост, тогава вероятно би го наподобила. Приближи се. Раздели лицето му на части, както правят художниците: челото, страните, очите, челюстта и осъзна, че той не е така поразително красив по класическия начин. Очите му бяха леко по-дълбоко разположени, носът — дълъг и тънък, извит, а към върха слизаше надолу към устата, леко по-малка от идеалната, но правилна и красива. Брадичката беше тясна и издадена. Над дясната вежда имаше белег по рождение, почти преминаващ навътре след границата на косата. Общият ефект беше силен. Невъзможно бе да го игнорираш. Беше слаб, с дълги крайници и освен това се отличаваше, въпреки възрастта си. Поигра си с мисълта как ли изглежда гол. Има нещо в младите момчета, което изчезва, докато се превръщат в мъже. Моментът, в който тялото се колебае преди последната крачка към тежестта на възрастния. Сега той се намираше там. Кожата му имаше отблясък, напомнящ сметана. Беше или студент, или момче на първата си нископлатена работа. И сигурно се нуждаеше от пари. За миг му обърна гръб. Взря се към една осветена витрина в рокля, която не можеше да си позволи. Не, бъди честна, прекалено къса е за теб, Анна! Засмя се на себе си и пак се обърна. Не искаше да го заговаря, докато са двамата, боеше се да не го изложи. Затова зачака търпеливо. Рано или късно един от тях щеше да отиде до тоалетната под пазара. Докато чакаше, тя го постави в позата, която веднага реши, че ще му подхожда. Това вяло, безразлично изражение също представляваше поза, броня, която използва. Приятелят му не го схващаше. Той изглеждаше по-млад и вероятно малко по-тъп. Освен това той внезапно стана и изчезна. Анна Фен бързо пристъпи към действие. Отиде до масата и се приведе.

— Аз съм художничка и винаги се нуждая от модели. Ако имаш интерес да спечелиш няколко крони, позвъни ми на този номер. Казвам се Анна.

Подаде му картичка с името и телефона си. Той не се изненада, но се взря в нея с известно любопитство. Взе картичката, погледна номера и я пъхна в джоба на голямата си риза, която беше широко отворена. Тя видя част от тесните му гърди.

— За да няма недоразумения — добави тя, — говоря за акт.

Той разбра и кимна. По-късно вечерта й позвъни от една будка. Тя си помисли, че живее с родителите си и не иска да замесва никого. На следващата вечер стоеше на вратата. Съблече се, без да се колебае, но хвърляше бързи погледи в нейна посока. Значи никога не го бе правил. Тя делово му посочи как да застане, но си позволи и малко майчина топлина. С удоволствие би му показала и нещо друго, но, за бога, беше достатъчно възрастна, за да му е майка. Първата вечер направи само една бърза скица. Убеди се, че той може да позира в това положение дълго време, без да му е неудобно. После той се облече и си тръгна. Оттогава идваше всяка седмица по същото време. Не се опознаха истински. Андреас никога не говореше за себе си и не проявяваше интерес да узнае нещо за нея. Нямаше планове или желания за бъдещето. Понякога говореше за приятеля си, Зип. Или, при нужда, за някой филм, който му беше харесал. Или за музика. Нищо друго. Поривът дойде внезапно. Тя се оказа неподготвена, никога не го беше планувала. Мечтала, може би, кой не би? Една вечер, насред работата, той сякаш изчезна. Вече не позираше. Погледът му изчезна в една от големите картини на стената. Част от динамичността на тялото му изчезна. Тя понечи да отбележи този факт, но промени решението си. Наблюдава го дълго, без той да забележи — стаила дъх, неподвижна, с палитрата в ръка. Знаеше, че не мисли за нея, би го забелязала. Приближи се тихо до него. Той се стегна, отново зае първоначалната поза. Но тя вече го бе видяла неподготвен. Не му хареса. Тя искаше да го успокои. Усмихна се кротко и го погали по бузата. Но когато почувства кожата му под ръката си, вече не можеше да спре. Скулите му, високи и красиви, изпъкваха ясно изпод бялата кожа. Той не се извърна. Стоеше неподвижно и я остави да го гали. Светлината от лампата вляво беше силна, предвидена за работа. Тя виждаше и най-малката пора в кожата му, тънките вени по слепоочията. Клепачите като копринена хартия. От кожата му миришеше на кожа, а от косата — на коса. Той се подчини и я остави да вземе каквото иска. Тялото й беше спало дълго. Нещо се събуди, обзе я, заструи бавно и потече. Изпитваше желание да се отдаде, да обича на живот и смърт, да крещи и да дращи, но се вразуми. Не искаше да го изплаши. После, когато той си тръгна, се съвзе. В него нямаше пламък. Тя си помисли, че тук страстта тепърва следва да се разпали, та той бе толкова млад. Все някъде трябваше да я има. Но никога не я намери. И все пак продължаваха. Всеки път, когато тя свършеше с работата си, си лягаха. Той никога не поемаше инициативата, винаги посягаше тя. „Никога не бива да завърша тази картина!“ — мислеше си, без да се срамува. Бяха възрастни хора. Дълбоко в себе си се надяваше той да се хвали с това пред другите.