Дяволът държи свещта

Продавам пердета, спално бельо и платове в магазин с много добра репутация. Прибирам се в пет часа. През останалата част от денонощието обикалям вкъщи и шетам. Не идва почти никой, рядко приятелката ми или може би синът ми. Ингемар. Слушам учтиво какво ми говори. Никога не ме кани на гости или нещо подобно. Прекалено трудно ни е. Срещите ни са по-скоро задължение, сеанс, по време на който се контролираме взаимно. Дали всичко е парел. Хубаво е понякога да мога да споделя в службата, че Ингемар е бил у дома на кафе предишния ден. Толкова е истинско и вярно. Компаниите, общуването с други хора, усещането на миризмата им или мисълта, че те усещат моята — всичко това е повече, отколкото мога да понеса. Ходя до магазина през равни интервали от време и купувам необходимото. Никога нищо излишно. Понякога посещавам библиотеката и вземам биографии. Или преглеждам вестниците. Безплатно е, както знаете. Там съм точно преди края на работното време, тогава е тихо и никога няма опашка пред гишето. Библиотекарят е мъж. Изглежда тъжен. Навярно е тежко да трябва да прочетеш всичко.

Не говоря със съседите. Ако викнат през оградата, и аз викам в отговор, но продължавам да вървя. Не съм нещастна, но не съм и щастлива. Не познавам никого, когото и да било. Лекарят, при когото се преглеждам веднъж в годината, твърди, че съм здрава като кон. Съобщава го строго предупредително и аз знам накъде бие, но той не разбира. Не успявам да обясня. В него няма нищо лошо, не се преструва, просто седи и ме гледа. Иска да означава нещо за мен, но няма сили за това.

Хората са сложни. По-лесно е да обичаш неща, предмети или може би животни, но те така миришат и оставят козина, ако не и по-лоши неща. Вечерите ми отиват да поддържам къщата подредена. Мия, подреждам, бърша прах. Навсякъде е чисто. Накрая сипвам по малко белина във всички канали. Тя убива бактериите и премахва миризмите. Зад къщата имам красива градина с малка беседка. Ако седя навън през лятото, пускам брезент. Така, в случай че някой застане зад плета да зяпа, няма как да ме види. Не че седя само по сутиен, не би ми хрумнало. Обаче харесвам това затворено пространство. Никога не съм тормозила никого. Никога не съм поставяла големи изисквания, никога не съм била неблагоразумие. Не укривам данъци, не крада в магазина, плащам всичките си сметки ден-два преди крайния срок. Случва се да пийна малко вино събота вечер, но никога прекалено много. Гледам телевизия. Следя вестниците, знам какво се случва навън на улицата, в Алжир и Руанда. Спя добре, сънувам рядко и не се страхувам от смъртта. В действителност често ми се нека да умра — ей така, в червения стол, без да разбера; до прозореца, с лице, огряно от слънцето. Последното, което ще почувствам, е лека топлина. Толкова тъжно ще бъде, когато вече няма да ме има!

Накратко, върша си задълженията. Какво всъщност им е лошо на задълженията? Нима не те крепят обществото? Всяка вечер, когато си легна, ми остава един ден по-малко. Това е облекчение. Не се срамувам. Когато се събудя на сутринта, винаги съм изненадана, че още съм тук. Но го намирам за много хубаво и правя онова, което трябва да правя. Не бива да мислите, че съм нещастна или нещо такова, добре ми е. Беше. После се случи това с Андреас.

Бях на шестнайсет, когато напуснах жълтата къща. Системата от правила се затвори около мен като клетка. Не допусках никого вътре. Зад решетките изградих живот — състояние, в което преживявах, — подчинен на ред и трезв поглед, дисциплина и контрол. Родителите ми гледаха след мен с колебание и облекчение. В очите им имаше нещо, което лесно се разчиташе. Не обвинявай нас, казваха, ако нещо се обърка. Не помахаха с ръка. Най-накрая щяха да имат спокойствие. Вяра също не получих. Имаш много да учиш, каза майка ми с гръб към мен. Дадоха ми каквото сами бяха научили: най-добрия начин да преминеш през живота. И така, тръгнах с Правилата, надянати на раменете ми. Наблюдавах света измежду решетките. Всички около мен бяха нерешителни, без цели и противно импулсивни. Хората действат. Това ме плаши.

Имам една приятелка. Споменах ли? Руни. Посещава ме рядко. Обикновено аз й ходя на гости. Така предпочитам. Гостите в моята къща ме карат да се чувствам като затворник, не мога да стана и да си тръгна, когато поискам. Тя говори много и има много тревоги. Не повече от мен, но аз не обичам толкова да говоря за тях. Освен сега, пред вас. Руни е хубава жена, имам предвид външно. Модерна, без да прекрачва границата. Знае, че изглежда добре, това е важно за нея. През по-голямата част от времето е мила, разговорлива и жизнена. Но дрънка ужасно за всичко, което я тревожи, и на моменти е направо досадна. Уморява ме. Понякога искам да разкажа някои неща на Руни, но не го правя. Например, когато ползвам тоалетната й. Влизам в малката стаичка, вдигам полата си и пишкам. Избърсвам се хубаво. Мия си ръцете. Нищо не ми струва. Не мога да разкажа това на Руни, не би разбрала. Нито пък вие. Тя, естествено, е очарователна, но е изгубила контакт със себе си и със земята, върху която стъпва. Никога не премисля нещата. Случи ли се нещо, тя все е неподготвена. Тази детинщина — че нищо лошо няма да й се случи — откъде ли я е взела? Вече е възрастна. И не може да лъже. Веднъж, да, наистина трябва да призная, че беше пристъп на хитрост. Седях в стаята й и ядях сладкиш. С крем и зелени бучки захар. Тя разказваше надълго и нашироко колко старателно прави петъчното почистване и колко я боли гърбът после. Аз си мислех за мои си работи. Усещах мириса на прах в стаята, имам отлично обоняние. По едно време тя отиде до кухнята да донесе нещо, а аз грабнах бучка захар от сладкиша и я хвърлих под дивана. И започнах да чакам. Чаках една седмица, но събрах търпение и изчаках още една. А за да предизвикам съдбата наистина, изчаках още една. После й отидох на гости. Когато тя отиде до тоалетната, се хвърлих на пода и намерих бучката захар. Вече не беше зелена. Никога не й наврях в очите мърлявата бучка захар; не съм проклет човек. Опитвам се да бъда нещо за нея, та нали, за бога, сме приятелки. Какво е приятелката? Някой, с когото да се шляеш, без това да ти причинява прекалено много главоболия. Защото в действителност на мен не ми пука за нея. Ако умре, ще бъда ужасно шокирана, но същевременно ще се отърва от много неща. Дали ще скърбя за нея? Едва ли. Все пак всичко, което не те убива, те прави по-силен.

Тя ме извежда понякога на ресторант или на театър. Коства ми известни усилия. Действа ми стресиращо да седя сред тълпа хора толкова близо, че човек чува какво си говорят околните. Веднъж бяхме в „Кухнята на Хана“ по случай рождения ден на Руни. Беше отдавна. Масата ни се намираше в съседство с две млади дами, е, млади в сравнение с нас двете, но във всеки случай възрастни хора. Крещяха и същевременно хихикаха като тийнейджърки. А и пиха прекалено много и доста им пролича. Накрая разбрах, че всъщност са две улични птички. Не съм идиот. Част от разговора не може да бъде преразказан, толкова беше неприличен. Да стоя толкова близо до тях! И да не се махна! Трябва ли ни нещо, Руни урежда всичко. Понякога ме трогва, когато чуя гласа й по телефона, за да попита дали искам да я придружа и долавям притеснението й, да не би да й откажа. Няма си никого другиго. Животът не е лек за никого от нас.

Ако един ден застана в съдебната зала, сигурно ще обявят, че не съм съзнавала какво върша в момента на престъплението. Но не беше така. Спомням си всичко, следователно съм отговорна за действията си, нали? А и вие виждате, че разсъждавам свързано и съм в ред. Развита съм нормално и умът ми не ми изневерява. Убедена съм в това.

Хвърлих найлоново покривало върху трупа. Не съм мислила да го местя, как бих успяла? Тежи цял тон, най-много да ми стигнат силите да го завлека до някой ъгъл. Закачила съм стар чувал от картофи на прозореца. От тавана виси гола крушка. Той лежи по гръб с ръце до тялото. Вече не е красив. Толкова често съм го казвала. Физическата красота е крехък дар. Аз самата нямам много-много какво да губя. Знам, че съм грозна. Никой никога не го е изричал на висок глас, но го виждам по хората, срещна ли нечий поглед, по мъртвото изражение, което ме блъсва отсреща. „Защо не се понагласиш“, пита Руни раздразнено. Плаши я, че не се съпротивлявам. „Нека младите се гласят, колкото си искат — мисля си сега. — Също като Андреас, той е млад и хубав. Е, вече не е“. Мислите ми са при него. Не е забравен или нещо подобно. Никога няма да бъде забравен. Що се отнася до мен, не съм сигурна.