Факторът Чърчил

Глава четиринадесета Мозъчният двигател с мощност 100 конски сили

— Хайде, момиче! — напомня икономът Инчиз. — Вече те повика, а не обича да повтаря!

Посочва нагоре по стълбите и вие усещате как пулсът ви се ускорява.

Да речем, че сте на двайсет-двайсет и няколко години. Хубавко момиче от добро семейство, с ниски прилични обувки, дълга пола и нищо твърде забележително като бижута или грим. Не сте учили в университет, но добре владеете стенография и сте отлична машинописка.

Тогава може да сте всяка от десетките секретари или асистенти — и от двата пола — които през десетилетията на Чърчиловата кариера са седели, треперейки, до ето тези стълби. Но нека да кажем, че сте си намерили работа в антуража на този велик мъж някъде през 20-те или 30-те години на XX век, няма значение кога точно.

Голямата къща от червени тухли е постоянна сцена на огромно оживление, когато Чърчил се намира в нея, а заобикалящият я парк изглежда малко като зоологическа градина — или поне зоологическа градина в процес на изграждане. Има прасета, кози, кучета и котки, китайски патици и черни и бели лебеди и гъски, езерца, пълни с гигантски декоративни златни рибки, както и мъже с големи копачи, които работят, както изглежда, по някакъв водноелектрически проект, заради който по склона надолу се изграждат поредица от язовири.

На влизане в къщата все едно сте попаднали в началната сцена на "Сватбата на Фигаро". Навсякъде гъмжи от хора, които все бързат: камериерки, шофьори, лакеи и готвачи, както и изрядно облечени млади мъже с вид на учени, които разнасят купища хартия… и едно прекрасно детенце със златна косица, което явно е най-малкото в семейството.

Сега трябва да се качите горе и да предложите услугите си на онзи, чийто ум сякаш захранва цялото това движение и без когото то би секнало, все едно някой е завъртял крана.

"Побързайте!", настоява Инчиз, затова вие се втурвате нагоре по покритите със син линолеум стълби, с гумени ленти против подхлъзване, и почуквате на вратата на стаята, за която са ви казали, че е неговият кабинет. Някъде отвътре се чува приглушен вик, все едно човек е затворен в гардероба и говори оттам.

Влизате в голямата стая с високи греди, с очернена от сажди и празна в момента камина в единия край, а над камината — доста мрачна картина, изобразяваща двореца Бленхайм. До едната стена е поставено високо писалище, а от другата страна — ниско бюро, удобно за сядане. На пода се мъдри стар килим в някакъв оттенък на розовия цвят. Във въздуха се усеща лек мирис на пура… но от Уинстън Чърчил няма и помен.

— Сър? — притеснено се обаждате вие.

— Тук! — вика някой в отговор, при което забелязвате малка врата в далечния ъгъл, която изглежда като да води към килер или голям шкаф. Минавате през нея. И направо не можете да повярвате, че сте попаднали в спалнята на един от най-влиятелните мъже във Великобритания.

Някой ви е подшушнал, че мисис Чърчил спи в друго помещение, понеже двамата имат "радикално различни биоритми". И да, тази стая определено не може да служи за спалня на една лейди. Прилича по-скоро на монашеска килия.

На стената има пожълтяла фотография на лорд Рандолф Чърчил, както и съвсем малка баня отстрани. А на ниското легло виждате ужасяваща гледка. Собственикът му е заобиколен от книги, листове хартия и кутии с документи, които буквално го затрупват, а до него се мъдри голям хромиран куспидор с нещо ужасно отвратително на дъното му… а и как да не е, след като "куспидор" е просто по-красива дума за най-обикновен плювалник.

На масичката до леглото има чаша, пълна сякаш с разредено уиски и сода, върху завивката на кревата се мъдри рижав котак, а самият Чърчил е седнал в леглото, облечен в червеното си копринено кимоно, със свирепо изражение на лицето и стърчащи на всички посоки посивяващи кичури коса. Той дъвче пурата си и мърмори нещо неразбрано, докато с ужас не осъзнавате, че всъщност говори на вас.

— Извинете, сър — смотолевяте вие.

— Записвайте! — отсича той и най-сетне ви проблясва мисълта, че вече е започнал да диктува.

Бързо се освестявате, вадите със светкавична скорост бележника или листовете и почвате да записвате думите му.

После той изведнъж спира. Лицето му се изкривява от ужасна ядна гримаса, все едно гледате бик, който тъкмо се готви да намушка тореадора, като от флуоресцентна реклама край пътя.

Под завивките се вижда как нервно мърда пръстите на краката си, като същевременно издава странни съскащи звуци, малко като чайник или като къкрещо котле с каша.

Държите писалката готова над листа, а главата си не смеете да вдигнете. След това той отново започва да диктува, този път тонът е стряскащо съблазнителен, почти до мазнене.

— Миииличко… — казва той.

Стреснато вдигате поглед и се успокоявате… явно говори на котката. И така диктовката продължава, като репликите са ту към вас, ту към рижавата котка Танго. Осъзнавате, че имате сериозен проблем.

Заради пурата в устата му звукът "с" се чува като "ш" и се налага да го молите да повтаря онова, което не сте разбрали.

— По дяволите, момиче! — възкликва той и за вас в този момент чашата прелива. Това повече не може да се издържа. Не успявате да се овладеете.

Сълзите рукват, а Чърчил изведнъж сякаш става друг човек. Цялото му внимание се пренася върху вас, усмихва се и закачливо ви поглежда с веселите си сини очи.

— Не се притеснявайте, когато избухвам — казва той, а след това обяснява, че всъщност изобщо не се ядосва на вас, ама никак, просто се опитва да измисли думите и мрази, когато го прекъсват.

След което отново започва да диктува. Нервно мърда пръстите на краката си, докато работи по всяко изречение, за да открие най-естествения каданс на езика, то да бъде ритмично, музикално… и изведнъж всичко приключва. Той замахва надолу с отривист жест, също като диригент, който оформя края на симфония на Бетовен.

— Дайте тук! — казва и вие му подавате записките или писмото, което сте писали досега.

Той го прочита, след това вади собствената си писалка — държи я доста високо, не до писеца — и полага подписа си. Това е. И вие си тръгвате, освободена сте засега — до след около половин час, когато по мистериозни причини отново ви привикват при него. Явно е намислил нещо ново.

Този път обаче и кабинетът, и спалнята са празни, а от мъничката баня се чува плискане на вода. Майко мила, казвате си вие наум. И така, между сапунисването и миенето с гъбата той ви инструктира да придърпате едно малко столче до вратата и започва да диктува друго писмо, а след това вие едва се сдържате да не изпискате, когато диктуващият се появява с една малка хавлия около кръста, която ви се струва, че всеки момент ще се плъзне на пода, докато вие затваряте ужасено очи…

Когато ги отваряте, той вече е успял да облече нещо и отново диктува. Писмото завършва с енигматичното съкращение КВО, което, както по-късно откривате, означава Keep Buggering On[25], което той често използва към колегите си.

И това продължава цял ден, като Чърчил диктува безкрайни текстове на своите помощници. Изглежда, работи едновременно по няколко книги, като дори не броим статиите за вестници, речите му и различни други записки.

Той обикновено хапва обилен обяд, който винаги започва със сериозен аперитив и е последван от кратка дрямка, след което рисува или пък се занимава със зидарство със своя наставник, мистър Кърн, или даже играе bezique — една игра на карти, от която е почти обсебен. После обявява, че трябва да отиде до Лондон, при което вас ви набутват на задната седалка на кафявия даймлер, с безшумната пишеща машина на скута ви, като от едната страна са кутиите за документи, а от другата — един едър бежов пудел на име Руфъс, чийто език е почти в ухото ви, а от пурата на предната седалка се вдигат облаци дим, които плътно ви обгръщат.

През следващите два часа продължава да диктува, а вие се удивлявате на богатството на речника му, на безкрайните синоними, тавтологиите, плеоназмите. Той отива в парламента, после във финансовото министерство, докато следобедът преваля и настъпва вечерта, Чърчил успява да произведе още огромни количества текст и още хиляди думи от всякакъв вид — и всяка една от тях ежеминутно се записва от помощниците му, досущ като пчели работнички, които усърдно събират пчелно млечице от пчелата майка.

След толкова часове усещате, че ви наляга умора. Но не и него! Продължава и след вечерята, само че вие вече сте си легнали, заместена от друга секретарка. А той продължава да работи и диктува до ранните часове на следващия ден, сякаш батериите му са заредени с някакви химикали, които не са известни на никой друг човек. Когато идва време да си легне в апартамента, който държи в Лондон, вече е минало три след полунощ. И всичко това ще се повтори на следващия ден. Тогава вече разбирате, че онова, което сте чували за него, е вярно: колкото по-отблизо общуваш с Чърчил, толкова по-силно се убеждаваш в гениалността му.

Най-голямата грешка, която човек може да направи в оценката си за Чърчил, е да си помисли, че той е някакъв надут "фронтмен", някакъв "импресарио" на идеи — нещо като Роналд Рейгън, обаче с пура. Още се повтаря известната шеговита реплика на Рейгън, който коментира житейския си подход: "Разправят, че от тежка работа не се умирало, но аз си викам — защо пък да рискувам?".

Определено това не е максима, която Чърчил би следвал. И не става дума само за книгите — той успява да напише трийсет и една книги, като от тях четиринадесет са "истински", оригинални публикации, а не компилации от вече публикувани материали. Опитайте да преброите многобройните му публикации в "Хансард": десетки речи и изказвания и въпроси всеки месец в рамките на парламентарна кариера, продължила почти без прекъсване цели шестдесет и четири години. Само публикуваните му речи пълнят осемнадесет тома и 8700 страници, а паметните записки и писма съставляват един милион документа в 2500 кутии.

На поста финансов министър е представил в парламента пет бюджета, като често говорел по три или четири часа (съвременните министри рядко говорят повече от час). И никой не е писал речите му. Те са единствено негово дело. А когато не диктувал или пишел и не се опитвал да каже последната дума в някой разговора когато не рисувал или не зидарствал, той продължавал да трупа знания.

Прочел е поне пет хиляди книги, а в слонската му памет са запечатани толкова много стихове, че съвременниците му го използвали като автомат за рецитации. Просто натискаш копчето и той тръгва. По време на гостуването си при Франклин и Елинор Рузвелт в Шангри Ла той впечатлява силно президента на САЩ, като успява да му изрецитира римуваните безсмислици на Едуард Лир.

Тогава Рузвелт решава да каже няколко по-известни строфи от патриотичното американско стихотворение "Барбара Фричи", написано от Джон Грийнлийф Уитиър: "shoot if you must this old grey head/ But spare your country's flag, she said".[26]

А Чърчил буквално слисва президентската двойка, като довършва наизуст цялата поема — едно удивително постижение, тъй като тази творба е подчертано американска и едва ли е била преподавана в "Хароу", да не говорим какъв висш пилотаж в дипломацията представлява този ход, с който Чърчил докосва тънката струна на патриотизма у домакините си. "Двамата със съпруга ми се спогледахме смаяно — спомня си този случай Елинор Рузвелт, — понеже и той, и аз можехме да кажем наизуст няколко строфи от това стихотворение, но в никакъв случай не и цялото."

Ага Хан преживява същия трепет, когато Чърчил започва да цитира дълги откъси от Омар Хаям. Дали специално ги е учил, за да го впечатли? Не, просто така или иначе вече са били в паметта му. Той пази и съхранява тези литературни деликатеси години наред, перфектно консервирани в пропитите от алкохол гънки на мозъка си. И успява да ги цитира правилно при всякакви обстоятелства: министрите от кабинета слушат откъси от "Песни за Древния Рим", а собствените му деца — цитати от Шекспир. Даже и след осемдесетгодишна възраст той успява да си спомни някои отдавна потънали в забвение стихове от Аристофан в разговори със сър Джон Колвил.

Ако имате петнайсет минути на разположение, влезте в YouTube и вижте невероятните кадри от единственото политическо телевизионно предаване на Чърчил, от 1951 г. Той седи и свирепо се взира в камерата, докато сътрудниците го карат отново и отново да повтаря сценария. Накрая той слага край на мъките и им показва какво е истинско майсторство, като почва да рецитира дълъг откъс от Гибън за разпространението на християнството.

Тази невероятна памет е важна дарба, защото му помага да цитира бързо данни, с които печели спорове и успява да наложи мнението си над колегите. През 1913 г. Аскуит се оплаква пред възлюбената си Ваниша, че току-що се връща от четиричасово заседание на правителството, от което два часа и петнайсет минути били заети от забележките на Чърчил. Той става незаменим участник в сложни преговори — отчасти поради естественото си очарование и приятелско отношение, но най-вече защото схваща толкова дълбоко предмета на разговор, че винаги може да предложи други варианти и компромиси. Чърчил води преговори по какви ли не теми — от разделянето на Ирландия, през създаването на Израел, до Общата стачка. А причината да играе толкова важна роля в тежки събития, формирали историята на XX век, е не толкова, че е успял с бутане и самоизтъкване да си проправи път до сцената, а защото колегите му просто разбират, че той е човекът, който има капацитет да се справи.

Математиката и финансите не са най-силните му страни. Както сам признава по време на спора дали да се върне "Златният стандарт", той имал "ограничено разбиране на тези изключително технически въпроси" (подобно на баща си, също финансов министър, който се оплаквал от "всичките тези пусти запетайки"), а веднъж след дълъг разговор с група банкери заявява, че те всичките "ми говорят на персийски". Със сигурност би следвало да му простим за това. Историята на последните 100 години е пълна със случаи, в които е съвършено очевидно, че самите банкери нямат ни най-малка представа какво точно се опитват да кажат.

Това обаче, което той притежава в изобилие, е издръжливост, сила, "яка умствена тяга" — както вероятно би се изразил Джеръми Кларксън.[27] "Представям ви Уинстън Чърчил с неговия мозък с мощност сто конски сили" — така го описва негов съвременник преди Първата световна война, когато 100 конски сили е много нещо.

Някои хора имат много бързи аналитични мозъци, но пък им липсва енергия или апетит за работа. Други пък имат огромен ентусиазъм, но им куца талантът — а на повечето от нас, простосмъртните, ни е дадено само по мъничко и от двете. А Чърчил има всичко: феноменална енергия, изумителна памет, буден аналитичен ум и безмилостна журналистическа способност да сортира всичко в мислите си, така че най-важното да отиде на първо място. Освен това умът му е достатъчно отворен за творчески просветления.

Психологическата му нагласа (нуждата да се докаже пред баща си, известна мегаломания и т. н.) ясно предполага, че той няма как да не работи: абсолютно неспособен е да седи и да бездейства. Много мастило е изписано за неговата така наречена депресия, или "черното куче", както той я нарича, използвайки израз, който вече е популярен в неговото съвремие. Немалко хора смятат, че тази тема е преекспонирана, и аз съм склонен да се съглася с тях.

Със сигурност има и черни моменти, например през 30-те години, когато не е в правителството, но като цяло доста добре се справя с "творческия цикъл", практикуван от много хора: депресия — усилие — творчество — алкохолно подсилено въодушевление — депресия и така нататък. Той просто завърта цикъла по-бързо от всеки друг, неговият двигател сякаш работи на по-високи обороти, а в резултат на това производителността му е огромна. Прилича на д-р Джонсън по това, че поставя огромни изисквания към себе си, а неговият Свръхаз го тласка напред и нагоре. Ето как го обяснява самият той: "Знаете ли, мразя да си легна вечерта с чувството, че не съм направил нищо полезно през деня. Това е същото неприятно чувство като да си легнеш, без да си си измил зъбите".

До известна степен той е архаичен в отношението си — задвижван от жажда за слава и хвалебствия, но също и от страха от публичен срам. Но в смесицата се долавя и сериозна доза постхристиянско чувство за вина. Какъвто и да е бил съставът на "горивото" обаче, двигателят на Чърчил е идеално пригоден за сложните аспекти на политическата власт. Той е истински боец в Уайтхол, а освен това и човек, който влиза в подробностите на нещата — понякога до маниакалност.

Например във финансовото министерство се занимава с такива дреболии като цената на телеграмите, изпращани от британските дипломати. Когато се завръща в Адмиралтейството през 1939 г., прави специално запитване за броя на брезентовите якета, снабдявани на отделните кораби. Или пък решава да издаде заповед, според която на плавателните съдове от Кралския флот трябва да се играе дама, а не карти.

Ако искате един чудесен пример за влечението му към дреболиите, ето ви една негова разпоредба (каквито се произвеждат по десетки на ден). Този невероятен документ е поставен днес в рамка на стената в Чартуел. Това е сприхавият му отговор на съвсем скромно написано предложение на външното министерство да се използват имената, които местните хора са дали на собствените си градове.

Обърнете внимание на датата: германците още са във войната, британските войници продължават да умират, а той намира време да диктува хумористична записка за топонимите в английския език.

Понякога обаче колегите му са благодарни за орловия поглед. Докато му показват снимки на заблуждаващи макети на британски бойни кораби в Скапа Флоу, той забелязал нещо странно. Около комините не се виждат никакви чайки. Така германците можели да разкрият измамата. Затова поставят храна около комините, за да привлекат птиците — и германците вероятно все пак са били измамени.

Тази неуморимост става абсолютно задължителна от 1940 г. нататък. Той е избрал съдбата на нацията. Използвайки своя чар и силната си личност, той е решил, че Великобритания трябва да продължи да воюва. Но въпреки това трябва да продължава да тегли хомота в посоката, в която иска, той е здравенякът, който дърпа Боинг-747 по пистата, той е буксирът, който променя посоката на супертанкера. Ако използваме думите на негов помощник: "изобилието на идеите, упоритостта в подаването на предложения, подтикването на командирите да атакуват — всичко това са все прояви на тази зашеметяваща експлозивна енергия, без която голямата военна машина — и цивилна, и военна — сигурно нямаше да напредва с такова постоянство, нито да бъде успешно маневрирана насред толкова много неуспехи и трудности".

Разбира се, той нямаше да успее без вас — искам да кажа без вас, младата секретарка, която отново е на смяна и прилежно записва диктуваното. Една важна част от триумфа на Чърчил е, че той успява да превърне хората около себе си в свой личен "кошер", своя "фабрика", както той я нарича, а като цяло е било чудесно човек да работи в тази фабрика. Макар да е понякога раздразнителен и нетърпелив, той също така можел да бъде мил и загрижен към тези, които работят за него, като плаща за лечението им и им дава отпуск по болест.

Той се е нуждаел от "фабриката", за да му помага да обработи огромното количество данни, с които разполага, и да схване важните подробности. А именно познаването на подробностите, разбира се, му позволява да схване "голямата картина". Причината Чърчил да е толкова неустоимо страховит по време дългото и ужасно пързаляне към ръба на войната, е точно в това, че той разполага с фактите: познава реалността в Германия и интуитивно разбира заплахата, която нацистите представляват за света.

Често чувам да казват, че навремето възгледите му не били вземани на сериозно, защото толкова често бил грешал в миналото. Определено ми се струва, че това твърдение може да бъде оборено. Той прави ужасни грешки, разбира се, но още преди Втората световна война има основание да твърди, че е бил прав в много повече случаи от тези, в които е грешил.