Факторът Чърчил

Глава деветнадесета Студената война и как той я спечели

Вече видяхме стаята, в която е роден. Нека сега ви заведа в стаята, където Чърчил прекарва последните си няколко дни като военновременен премиер. Мястото изглежда доста тъжно — като вмирисаното фоайе на голф клуб от 20-те години на XX век или хотел. Навън грее слънце, в лехите са разцъфнали прекрасни флоксове и рози, но тук въпреки това е доста мрачно, в тази огромна сграда в стил от епохата на Тюдорите, с нейната стоманена конструкция.

Декорът е повече от безличен. Акцентът е изцяло върху дъб — тежки дъбови столове, дъбова камина и голям дъбов парапет, който се вие към една зловещо изглеждаща издигната галерия. Застанал съм и разглеждам масата, на която са седели. Трите малки флагчета в средата са увиснали и прашни. Усещам неловкостта и лицемерието на цялото събитие.

Именно тук идва той на 17 юли 1945 г. — в "Сесилиенхоф", една от малкото сгради в Потсдам, която не е пострадала от съюзническите бомби. Първоначално предназначена за някаква незначителна издънка на династията Хохенцолерн, както тогава, така и сега сградата прилича на неумел германски опит да се имитира английска къща в провинцията. Това е последната и най-малко успешната от военновременните конференции на Чърчил. Той се е опитал и не е успял да организира провеждането й във Великобритания — всъщност така и не успява да убеди Рузвелт да посети Великобритания през цялата война. А сега участниците в срещата на върха са в руската зона на окупирана Германия — в Потсдам, в дома на германските крале и кайзери.

Това е германският Версай: дворци и павилиони, морави и езерца, едно предградие на Берлин, което днес е получило от ООН статут на световно културно наследство. През 1945 г. по-голямата част от комплекса е в руини.

В нощта на 14 април същата година Кралските военновъздушни сили са изпратили 500 бомбардировача "Ланкастър" и са пуснали 1780 тона силен експлозив. Чърчил е автор на тази стратегия, Чърчил настоява на бланкетните бомбардировки — и то с конкретното и отявлено намерение да тероризира цивилното население. Той твърдо настоява за въздушните бомбардировки — които са със съмнителна военна полза — най-вече защото това е единственият начин, по който е можел да атакува Германия.

Освен откриването на втори фронт, това е единственото средство да изрази натрупалата се агресия, да покаже на руснаците и американците, че Великобритания също може да удря лошо врага. Вярно е, че самият той е бил завладян от съмнения. "Като зверове ли се държим? Дали не стигаме твърде далеч?", казал внезапно една вечер в Чартуел, докато гледал кинопрожекция с горящи германски градове.

Той е притеснен от избухналите противоречия след "огненото кълбо" над Дрезден — при нападението са убити 25000 души, в много случаи буквално овъглени от британските въздушни бомбардировки (случай, който той осъжда в непубликувана паметна записка като "акт на терор и безпричинно разрушаване"), а освен това побеснява, когато разбира, че Кралските ВВС са проявили такава културна нечувствителност, че да бомбардират дворците на Потсдам. Сега той идва да види резултатите от политиката, от която не може лесно да се разграничи.

Повече от 1500 души са убити, а 24000 са останали без дом само в Потсдам. Докато внимава къде стъпва през развалините на Берлин, той е изпълнен с типичното си състрадание. "Моята омраза умря с капитулацията — пише той в мемоарите си. — Бях силно трогнат от слабите им изпити лица и овехтелите дрехи."

Войната на Чърчил никога не е била срещу обикновените германци. Той иска да смаже "нарцистите" и сега, когато е в апогея на успеха си, той се озовава в присъствието на друг един враг, и то такъв, от когото се е страхувал много преди нацизмът даже да е бил роден — също толкова свиреп, точно толкова идеологически мотивиран и в някои отношения много по-труден за противопоставяне.

Масата в Потсдам е голяма и кръгла, около три метра в диаметър, и говорят, че била направена специално за случая от руски дърводелци. Масивното дъбово дърво е покрито, както е било и тогава, с дебел червен филц: може би в чест на руснаците, чийто червен флаг е издигнат над Берлин и които организират конференцията. Изглежда идеалното място за игра на покер. А единият от Тримата големи сякаш държи всички козове.

След четири години жестока война, в която нацистите и руснаците са се били гърло за гърло като кучета, е направо невероятно, че Сталин все пак успява да извади 6.4 милиона бойци само на европейския военен театър. Русия е загубила 20 милиона души — и въпреки това тя приключва войната като най-мощната военна сила в Европа.

В лицето на Сталин Съветският съюз има своя тиранин, дарен с дяволит поглед, абсолютен цинизъм и безпощадност. Вече видяхме как той се подиграва на Чърчил през 1942 г. заради "малодушието" на британската армия. Такъв е неговият стил: насмешка, ласкателство, натиск, убийство.

Сталин се издига на власт, след като ликвидира враговете си, а се задържа във властта чрез систематично изтребление на цели обществени прослойки — от царския офицерски корпус, през кулаците, контрареволюционерите, поляците — всеки, който застане на пътя му. На неговата съвест е кръвта на стотици хиляди хора още преди Втората световна война дори да е започнала. През ноември 1943 г. в Техеран Чърчил добива първи впечатления за вкуса му към убийствата, а също и за доста зловещата готовност на американците да му прощават лесно.

Разговорът на Тримата големи се обръща към Европа след Втората световна война. Сталин вече настоява Полша да бъде разделена надве и голяма част от тази страна да бъде погълната от Русия. След това, по време на вечерята, той очертава и плановете си за следвоенна Германия.

Сталин: "Петдесет хиляди германци трябва да бъдат убити. Генералният им щаб трябва да се ликвидира".

У. С. Ч.: "Нямам намерение да участвам в хладнокръвно клане. Онова, което се случва в огъня на боя, е съвсем друг въпрос".

Сталин: "Петдесет хиляди ТРЯБВА да бъдат разстреляни".

У. С. Ч. (вече със зачервено лице): "По-скоро бих предпочел да ме изведат сега и да ме разстрелят, отколкото да опозоря страната си".

Франклин Делано Рузвелт: "Имам предложение за компромис. Не 50000, а само 49000 да бъдат разстреляни".

При тази смехотворна размяна на реплики синът на президента — Елиът Рузвелт, се изправя и казва, че от сърце се съгласява с предложението на Сталин, а също, че е сигурен, че това ще получи пълната подкрепа на Конгреса. В този момент Чърчил напуска залата, абсолютно вбесен. С големи трудности успяват да го убедят да се върне.

Онова, което американците не разбират — или предпочитат да се правят, че не разбират — е, че Сталин се шегува само наполовина, а може би говори напълно сериозно. За Сталин е нищо да разстреля хладнокръвно 50000 души — той самият казвал, както твърдят, че това "не е трагедия, а статистика".

Ситуацията не е много по-розова и в Ялта през февруари 1945 г., когато Сталин неудържимо и невъзмутимо продължава да прокарва собствения си дневен ред: пълно съветско господство върху Източна Европа. По това време Рузвелт е вече много тежко болен, като дори често губи съзнание, а Чърчил просто не разполага с военна мощ, за да се противопостави на руските искания. Сталин е самото очарование, като комично се "хвали" с ограниченото си владеене на английския език ("You said it" (Ти го каза!) и "The toilet is over there" ("Тоалетната е ето там") са сред малкото, но изненадващо идиоматични изрази, които използва), но зад целия този чар все по-ясно лъсва истината. Русия ще запази всичко, получено благодарение на омразния пакт "Молотов-Рибентроп", и ще управлява цяла Източна Европа и Балканите — с изключение на Гърция ("Тази главня успях да изтегля от огъня — хвали се по-късно Чърчил, — …точно на Коледа")[33].

Балтийските страни преминават под влиянието на Русия. Полша също е дадена на Русия — Полша, страната, чиито суверенитет и цялост са причина за войната; Полша отново е предадена, принесена в жертва и разпокъсана, за да се угоди на един тоталитарен режим. Отново и отново Чърчил се оказва изолиран, тъй като Рузвелт застава на страната на руския диктатор.

Когато този велик американски президент най-сетне умира на 12 април 1945 г., Чърчил взема твърде удивителното от днешна гледна точка решение да не отиде на погребението му: удивително, когато човек се замисли за това колко важни са били техните отношения за успеха на Съюзническите сили, не чак толкова удивително, когато вземем предвид постепенното отчуждаване между двамата. Америка продължава да се пазари за британските военни заеми, настоявайки на своето, и носи отговорност за дразнещи дреболии като например спирането на износа на месо за Великобритания. Но основното различие е по въпроса за Сталин, Русия и следвоенния свят.

На 4 май 1945 г. Чърчил пише до Идън, че руският удар над Полша "представлява едно събитие в историята на Европа, което няма паралел". На 13 май той изпраща кабелограма до новия президент — Труман, в която пише, че една "желязна завеса" се е спуснала по целия руски фронт — което показва, че изразът, който по-късно буди толкова противоречия, е бил използван от Чърчил почти една година преди прословутата реч във Фултън, Мисури. Към края на същия месец Чърчил е вече толкова разтревожен от перспективата за доминирана от комунистите и Русия Източна Европа, че предлага провеждане на операция, за която се разбра едва наскоро, след като тя бе извадена на бял свят от историка Дейвид Рейнолдс.

Заедно с ген. Монтгомъри (с баретата) при пресичането на р. Рейн с американски и съюзнически войници, 25 март 1945 г.

Чърчил маха на събралото се множество пред Уайтхол на 8 май 1945 г. — денят, в който съобщава пред нацията, че войната с Германия е спечелена.

Септември 1909 г., наблюдава маневри на германската армия като гост на кайзера, който имал "слабост към прекомерното театралничене".

Заедно с Клеми (ляво), Гертруд Бел (трета отляво) и Т.Е.Лорънс (четвърти отляво) "който не е в пълна хармония с нормалното", март 1921 г.

Заедно с премиера на Пенджаб, сър Сикандер Хаят Хан, наречен от него "галантен боец и истински държавник", и лорд Уейвъл, главнокомандващ армията на Индия, в Кайро през 1942 г.

8 юни 1943 г.: Щабът на Съюзническите сили в Северна Африка: (отляво надясно) външният министър Антъни Идън, лорд Алънбрук, началникът на военновъздушните сили Тедър, адмирал сър Андрю Кънингам, генерал Александър, генерал Маршал, генерал Айзенхауер и генерал Монтгомъри.

Заедно със Сталин, Стария мечок, отбелязват 69-ия рожден ден на Чърчил в Техеран, ноември 1943 г.

С генерал Дьо Гол, "последния оцелял от славно войнстващо племе", когото той нарича също и Чудовището от Хампстед, в Париж, 11 ноември 1944 г.

Декември 1944 г., заедно с архиепископ Дамаскинос — "хитрия средновековен прелат", който играе ключова роля в опитите на Чърчил да спре комунизма в Гърция.

Заедно с крал Ибн Сауд, "боса на босовете" в Арабския свят, в "Гран отел дю Лак", близо до Кайро, февруари 1945 г.

Заедно с генерал Пършинг на церемония в Лондон, юли 1919 г.

Май 1943 г., заедно с Рузвелт в околностите на "Шангри Ла" вилата на американския президент.

Произнася реч на празник на американския Ден на благодарността в "Роял Албърт Хол", Лондон, ноември 1944 г.

С президента Труман на път за Фултън, Мисури, където предстои да произнесе знаменитата си реч за Желязната завеса, март 1946 г.

12 март 1946 г., пред гроба на президента Рузвелт в Ню Йорк.

Юни 1954 г.: с вицепрезидента Ричард Никсън във Вашингтон за разговори с президента Айзенхауер и държавния секретар Джон Фостър Дълес.

1954 г., сър Антъни Идън подканя за овации след прощалната реч на Чърчил пред конференция на Консервативната партия. До Чърчил е застанала Клеми.

Клементин официално открива статуята на съпруга си в сградата на Камарата на общините, 1 декември 1969 г.

На 24 май той се обръща към британските военни стратези с молба да обмислят провеждането на операция "Немислимо" — чрез която британските и американските сили да се обърнат срещу руснаците и да ги отблъснат от Източна Европа. Как ще го направят? Ще привлекат на своя страна бойците, които са се оказали най-ефективни от всички останали — Вермахта.

Чърчил предлага на Монтгомъри заловените немски оръжия да се съхраняват по такъв начин, че да могат лесно да се върнат на денацифицираните германски войски и да се използват за нападение срещу Съветския съюз. Всичко това остава в тайна до 1998 г., а вероятно така е и по-добре.

Дори и подобно развитие да е било желателно, Чърчил е нямал никакъв шанс да убеди американците да вземат участие в подобен план. За да се разбере сравнително добронамереното отношение на американците към руснаците, не трябва да забравяме как изглежда светът в очите на Вашингтон през 1944 г. и началото на 1945 г. Войната в Тихия океан в никакъв случай не е свършила. Японците отвръщат с безумна и дори суицидна съпротива. Японското население се обучава за водене на партизанска война — даже и да се бие с копия. Американците добре знаят, че в крайна сметка ще спечелят — но се страхуват (въпреки че вече имат ядрената бомба) от ужасяващо високия брой на жертвите. Те се надяват, че руснаците ще се притекат на помощ на тяхна страна.

А дори ако Чърчил беше успял да убеди американците, то остава вече зададеният въпрос: ами неговата собствена армия, а британският електорат? Какво щяха да отговорят те, ако им кажат, че сега пък е време да се обърнем срещу руснаците? Логично е да кажем, че ако британската общественост бе научила за операция "Немислимо", тя щеше да реагира с недоумение и възмущение. В страната почти нищо не се знае за Сталиновите репресии. В съзнанието на много британци руснаците са герои, които са показали; кураж и дух на саможертва, каращи много други армии (включително собствената им) да се засрамят.

В народното въображение Сталин все още не се е превърнал в кръвожаден тиранин; той е Чичо Джо, с лула и мустаци, усмихнат простонароден човек. Ако на британците през 1945 г. им бе казано, че е време да обърнат оръжие срещу Москва, те вероятно щяха да си направят извода, че Чърчил е яхнал старите си възгледи за антикомунизма и че греши или страда от делюзии. Идеята е абсолютно неосъществима, казват британските военни стратези в отговора си до Чърчил. Операция "Немислимо" би изисквала огромни германски войски и американски ресурси. Освен това, предполагам, че британският премиер не е бил никак изненадан да чуе този отговор.

Както винаги, той е оставил ума си да скита на свобода, да премине през всички логически възможности — без значение колко налудничаво звучат някои от тях. Показателно е за неотслабения му боен инстинкт — след шест изтощителни, смазващи години — че даже му минава през ум възможността за такива действия. Независимо колко е непрактична, операция "Немислимо" разкрива също колко дълбока е тревогата му от комунистическата заплаха; а в това отношение той със сигурност е прав.

Поглеждайки картата на Европа, той вижда Германия в руини, Франция — на колене, Великобритания — изтощена. Вижда, че руските танкове могат да преминат Атлантическия океан и Северно море — само да пожелаят. Те вече са показали, че са готови да погълнат столиците на Източна Европа и да наложат форма на управление, която той смята за нечестива. Какво може да се направи, за да бъдат спрени? Това е големият стратегически въпрос, който той поставя — един въпрос, който към онзи момент изобщо не интересува повечето американци.

Когато напуска Потсдамската конференция на 25 юли, Чърчил не е постигнал почти нищо. Изпълнил е въздуха на мрачната зала с някои брилянтни фрази — които са поизпотили доста преводачите, но остава впечатлението, че Великобритания видимо продължава да се свива в сянката на двете нововъзникващи суперсили.

От американска страна Труман разкрива, че Вашингтон вече има капацитета да използва атомно оръжие — и отказва да сподели технологията с Великобритания: което, би си помислил човек, е малко странно отношение към съюзник, който стриктно е спазвал условията на англо-американските споразумения за споделяне на технологии. Повечето от началните теоретични трудове по ядреното делене са британски и са поднесени на Америка на тепсия — заедно с радара и всичко останало. В крайна сметка Труман взема решението за пускане на бомбата над Хирошима сам; консултацията с Чърчил е чиста формалност.

Що се отнася до руснаците, Сталин продължава да играе картите си внимателно и с голямо умение. Когато той заговори, винаги е точно по темата. Паметта му никога не изневерява за факти (за разлика от Чърчил, който понякога трябва да се облегне назад, за да могат сътрудниците да му ги "нашепнат в ухото"), а и когато смята за необходимо, руският тиранин продължава щедро да използва смъртоносния си чар. Той казва на Чърчил колко много съжалява, че не е бил по-възторжен в публичните си изяви, за да благодари на Великобритания за помощта за Русия. Идва му например чудесната идея да събере менютата от масата и да заобиколи цялата зала, за да получи подписа на Чърчил. "Този човек ми харесва", бил чут да казва тогава Чърчил, който по принцип има слабост към ласкателствата.

И през цялото това време руската мечка настъпва през Източна Европа и се усмихва самодоволно, като в Потсдам си осигурява не само военни репарации, но и военна "плячка", отнасяйки каквото може, за да захрани руската икономика. Послушното полско правителство, контролирано от Съветите, се явява пред лидерите в Потсдам. Чърчил пита дали случайно нямат в кабинета някой, който не е комунист. Отговорът, който чува, е кратко "нет".

След това, на 26 юли, Чърчил се връща в Лондон, за да получи Ордена на Ботуша, първа степен, от британската общественост. И не само защото едва сега е показал какво може, тъй като и преди не е имало съмнение по този въпрос.

Той е на седемдесет години; излязъл е победител в края на най-жестокия конфликт, преживяван от човечеството. Има да пише мемоарите си. През цялото време на войната дори не е стъпвал в Чартуел: всичко в имота е покрито с чаршафи, за да не събира прах. Има да зарежда нови рибки в езерцата, да се грижи за породистите си прасета.

Можеше да напусне обществения живот на фона на аплодисментите на благодарната нация и на целия свят, който знае колко му дължи. Но не му е в природата да постъпи така.

Вярно е, че отначало му е много трудно да преживее загубата на положението си. "Над него сякаш се спусна черен облак", спомня си дъщеря му Мери. Семейството му прави всичко възможно, за да вдигне духа му, като му; свири любими стари мелодии като "Бягай, заеко, бягай". Но това не помага особено. Той често се кара с Клементин, която пише за "нашето нещастие".

Постепенно обаче започва да се съвзема. Пътува за дълги ваканции в Италия, през които рисува (в един забележителен случай той, съвсем без никакъв такт, рисува пострадали от бомбите сгради и си печели гнева на местните). Има и задължения като лидер на опозицията. Продължава остро да осъжда "болшевизацията" на Източна Европа и нарича руснаците "гущери от семейството на крокодилите". Към края на годината получава интересна покана от Труман да произнесе реч в "прекрасното училище", наречено Уестминстър Колидж, в град Фултън, в родния му щат Мисури.

На 4 март 1946 г. Труман напуска Белия дом, за да направи двадесет и четири часовото пътуване с влак до Мисури. Важно е да се отбележи, че темите на речта отдавна са обмисляни и че Чърчил по никакъв начин не е пазил мислите си в тайна. Той е споделил основното с Джеймс Бърн, държавния секретар на САЩ, който "изглежда, много го харесал". Обсъдил е темите и с Клемент Атли, който му пише на 25 февруари: "Сигурен съм, че речта ти във Фултън ще се приеме много добре". Той показва черновата, преди да се качи на влака, на адмирал Лийхи, старши съветник на Труман, който бил (поне според Чърчил) "ентусиазиран". Той продължава да работи по речта, докато пристигат в Мисури, и докато влакът потраква край огромната река, той задоволява любопитството на своя домакин и показва цялата реч на Труман. "Той ми каза, че според него е възхитителна", съобщава Чърчил. И това е точно така.

Речта на Чърчил във Фултън, Мисури, не прилича на нищо друго в съвременния политически дискурс. Тя не е написана и редактирана на компютър. Не е създадена от цял комитет професионални "писачи". Цялата реч е почти пет хиляди думи — и всяка фраза в нея носи уникалния отпечатък на автора.

Той се спуска от висок поетичен стил ала Томас Харди ("бъдещето" е aftertime например) към различни интересно звучащи, макар и малко налудничави предложения за сътрудничество в отбраната. В един момент се предлага всяка нация да участва с по един ескадрон в международни военновъздушните сили, които да се ръководят от световна организация — една идея, която съм виждал разгърната единствено в детския телевизионен сериал от 70-те години Thunderbirds. Той размишлява върху идеи, които обединяват Великобритания и Америка:

По-голямата част от избирателите вече може би не живеят в "къща в провинцията" — освен ако не са успели да скатаят един-два милиона — но това са и до днес идеалите, в които вярват американските и британски демократи. Ето това са каузите, за които Чърчил се е борил през целия си живот. Накрая стига до ключовия момент — "бомбата", която знае, че аудиторията му донякъде очаква: "Все още има заплаха за сигурността на света, заплаха за храма на мира; и тази заплаха е Съветският съюз". Той започва с настойчивото твърдение, че няма лоши чувства нито към руския народ, нито към своя "боен другар, маршал "Сталин"…

И така той продължава своя tour d'horizon[35], включвайки почти всичко — от атомната бомба до ситуацията в Манджурия. Призовава за "специални отношения" между Великобритания и САЩ с тяхното "сходство във въоръженията и наръчниците с инструкции". Призовава за обединена Европа и братство между хората, за духовно велика Германия и духовно велика Франция.

Това е една великолепна реч и вдъхновяваща визия, но разбира се, точно антикомунистическите реплики влизат в новините. Чърчил е оплют като "алармист" — точно по същия начин, по който е оплют и заради това, че "преувеличава" заплахата от нацистка Германия. В Лондон Таймс отбелязва, че резкият контраст между западната демокрация и комунизма е "недотам радостен". Двете политически линии имали "много да научат една от друга", продължава нелепата уводна статия.

В Ню Йорк Уолспгрийт Джърнъл е потресен от предположението, че САЩ може да влязат в някакъв си нов период на тясно сътрудничество с Великобритания. "Съединените щати не желаят алианс — или каквото и да било, подобно на алианс — с която и да било друга държава", пише Джърнъл, което е доста абсурдно мнение, с оглед на това, което щеше да се случи само след няколко години. Суматохата нараства дотам, че Труман е принуден да даде пресконференция, на която по доста неприятен начин отрича, че Чърчил му е показал речта предварително.

В Москва следва неизбежно отхвърляне на всичко в речта, а Чърчил е изобразен като обезумял войнолюбец, размахващ ръчна граната. "С неговите зловещи расови теории за превъзходството на "англоговорещите народи" той е наследник на нацистите", пише Правда — един аспект, който изрично присъства и в интервю със самия Сталин.

В Уестминстър различни неудачници от Консервативната партия като Бътлър (стар привърженик на примирието с нацизма) и Питър Торникрофт, който по-късно оглавява торите, използват създалото се напрежение, за да започнат борба срещу Чърчил. "Уинстън трябва да си ходи" — тези думи се повтарят около десетки маси, където обядват видни консервативни политици. Лейбъристките депутати са дотолкова скандализирани от антикомунистическите нападки, че призовават Атли публично да се разграничи от речта, и когато Атли (с типичната си честност) отказва да го направи, те внасят вот на недоверие срещу Чърчил, наричайки речта "враждебна за каузата на световния мир". Сред деветдесет и тримата, подписали искането за вот на недоверие, е и бъдещият премиер от лейбъристите Джеймс Калахан.

Не успях да открия публичен акт на разкаяние от страна на Калахан — но той със сигурност в крайна сметка е осъзнал, че е излязъл истински глупак, а Чърчил — отново! — е бил прав.

Само след няколко години става ясно, че комунизмът в Източна Европа наистина е злокобна тирания. Сталин напълно изключва новите си владения от икономическа интеграция със Западна Европа. Той поставя Берлин под блокада и се опитва с глад да принуди населението да се предаде. Ражда се нов субект на световната сцена — Източният блок — в който брутални еднопартийни държави са принудени да следват линията на Москва, а стотици хиляди хора са избити или принудени със заплахи да мълчат.

С речта си за Желязната завеса (както придобива известност по-късно) Чърчил очертава цялата морална и стратегическа рамка на света, в който съм се родил — и това категорично не е светът, който той иска, а по-скоро светът на руснаците, на тяхната параноя.

След като се е отрекъл от Чърчил заради речта във Фултън, Труман вижда, че той е бил прав — и приема известната си доктрина за "задържане". Неговият наследник, Дуайт Д. Айзенхауер, е още по-твърдо линеен срещу комунистите. И така по времето, когато Чърчил се връща в кабинета като министър-председател през 1951 г., той вече е толкова разтревожен от състоянието на глобалното напрежение — и новата заплаха на водородната бомба — че именно той, Чърчил, се превръща в "миротвореца".

Буквално го обсебва идеята за провеждане на "среща на върха", откровен и личен обмен на мнения между Америка, Русия и Великобритания (представлявана от него). Само ако световните лидери можеха да се съберат на една маса, казва той, нова световна война със сигурност може да бъде избегната.

По това време обаче Чърчил е вече на седемдесет и шест години. Водил е страната си през пет години война, бил е лидер на опозицията в продължение на шест. Геройски е водил своите парламентарни войски в навечерието на изборите — будувал е цели нощи, за да участва в дебати, а през самата изборна нощ е направил серия от блестящи речи, изпъстрени с шеги и саркастични забележки, а след това в 7:30 ч. завършва всичко със здрава работническа закуска от яйца, бекон, наденички и кафе, последвани, както е отбелязал Харолд Макмилан, от голямо уиски и сода, и огромна пура.

Всичко това оказва своето влияние. Вътрешният порив към властта все още е по-силен от всякога, но смъртният човек у него започва да се предава. Страда от артериални спазми, има различни кожни оплаквания и очите му не са добре. Вече не може да чува гласовете на децата или птичите песни. Един великолепен специалист невролог на име сър Ръсел Брейн обявява, че причината той да страда от "стягане" в раменете, е това, че клетките в мозъка му, които получават сензорна информация от раменете, са мъртви.

Историята на последните години на Чърчил на власт не е тази за някакво гигантско червено слънце, което изстива и бавно потъва зад хоризонта. Не е на вулкан, който постепенно се превръща в замръзнала планина. Той е като Юлисис на Тенисън — винаги борещ се, стремящ се, търсещ, винаги убеден, че някое забележително дело трябва да се извърши, и то от него, а не от друг. Това е една история за невероятна смелост и воля… и хитрост.

През март 1953 г. Сталин е мъртъв; Чърчил се възползва от възможността да призове за ново начало. "Аз знам какво трябва да направим, казва той на Айзенхауер. — Среща на върха! С руснаците! И нека да надградим върху англо-американското партньорство като основа за световния мир."

Айзенхауер не проявява интерес.

На 5 юни 1953 г. Уинстън Чърчил претърпява тежък мозъчен удар. Лекарят му мисли, че изходът може да е фатален, и въпреки това, само със силата на волята си, той не се отказва. На следващия ден настоява лично да председателства заседанието на кабинета, макар че устата му е изкривена и трудно движи лявата си ръка. Колегите му дори не забелязват, че е болен — струва им се просто малко блед и мълчалив.

На следващия ден той е още по-зле: лявата му страна е парализирана. Откарват го в Чартуел да се възстанови, а на пресата е съобщено, че министър-председателят се нуждае от "пълна почивка". На никого не минава през ума да попита защо. Една седмица след удара той приема личния си секретар, Джок Колвил, и секретаря на правителството, Норман Брук. Чърчил е в инвалиден стол, а след вечеря обявява, че ще се опита да се изправи. Брук разказва:

Освен това е твърдо решен да организира тази среща със Съветския съюз — ядрена среща на високо равнище, на която да може да застане отново начело на световните събития. Руснаците са уклончиви. Айзенхауер не поема ангажимент. Колегите му от кабинета са в нещо като състояние на бунт — тайно или явно се надяват той да отстъпи от поста и въпреки това се боят да изоставят своя талисман, единствения британски политик, който е известен по целия свят.

През 1954 г. върху него започват да упражняват деликатен, но непрекъснат натиск да освободи поста, а самият той извършва удивителни подвизи за човек, прекарал тежък инсулт, но започва да се чувства, както се изразява самият той, "като самолет в края на своя полет, в здрача, с останало малко гориво, който вече търси място за безопасно кацане". И все пак този самолет лети още почти година, като с ловки маневри избягва вражеския (а често и приятелски) огън, докато най-сетне на 5 април 1955 г., на осемдесетгодишна възраст, той отива в двореца и подава оставка като министър-председател.

"Човекът — това е неговият дух", казва той пред кабинета си на последното заседание. И дава на министрите един последен съвет: "Никога не давайте да ви разделят от американците".

Така нареченият "войнолюбец" е посветил последните години на този пост на една мисия — за съжаление, безуспешна — да събере на едно място Великите сили и да насърчи "световно облекчение", под което той разбира преодоляване на безпрецедентната, по негово мнение, заплаха на термоядрените оръжия. И все пак такава среща на върха се провежда — три месеца след като той напуска кабинета, когато Айзенхауер, Идън, Фор и Булганин се събират в Женева.

Чърчил инстинктивно знае какво е най-голямото зло на комунизма — че потиска свободата, че замества личното решение с контрол от страна на държавата, че след него върви подкопаването на демокрацията и поради това комунизмът е тираничен режим. Той разбира също, че само капитализмът, при всичките си несъвършенства, е в състояние да задоволява потребностите на човешките същества.

Аз съм от поколението, което видя комунизма в действие, о, понякога можехме да пътуваме зад Желязната завеса преди 1989 г. — и да видим колко прав е бил, във всеки детайл, произнасяйки тази поразително далновидна реч във Фултън, Мисури. Видяхме страха, чухме шепота, четохме нелепите пропагандни лозунги на една затъваща система, която не може да осигури основните нужди на хората и която контролира населението, като отнема елементарната свобода на придвижване.

Чърчил предвижда всичко това с безпогрешна яснота точно както бе осъзнал преди останалите заплахата от нацистка Германия. Той също така пророкува, че един ден всичко това ще рухне — при това с неочаквана бързина. Оказа се прав и ние доживяхме да видим и този радостен момент.

Пред вратите на "Сесилиенхоф" в Потсдам слънцето изглежда много ярко след мрака на конферентната зала. Яхваме велосипедите и ги подкарваме през поляните и градините покрай Ванзее.

Поглеждам името на улицата. Казва се "Мауервег". Разбира се! Точно тук източногерманският режим издигна грозната стена, която разделяше града и която беше съборена при всенародното изригване от 1989 година. Някога тук се издигаше един от символите на терора и потисничеството: сега на негово място няма нищо друго освен широка велоалея.

От едната страна на алеята изведнъж се натъкваме на цяла група немски нудисти, изтегнати без капка свян на слънце: почернели от слънцето старци правят гимнастика, а млади жени по двойки си общуват мистично с природата.

Минава ми през ум колко различни са германците в някои отношения — все пак такава сцена не можеш да очакваш в Хайд Парк в неделния следобед, а в момента се намираме в берлинския му еквивалент. И въпреки това тези разголени и очевидно беззащитни хора са самото олицетворение на пацифизма и благостта на съвременна Германия.

Те гласуват за когото сами са решили. Говорят каквото си пожелаят. Слагат пиърсинг навсякъде по тялото си, където поискат. Вярват в капитализма на свободния пазар. Не се страхуват от почукване на вратата през нощта. Техният свят се е променил толкова много след падането на Стената. Тези любителите на слънцето са съвсем очевидно повече деца на идеологията на Чърчил, отколкото на Сталин.

Нали си спомняте кой търчеше из Белия дом както майка го е родила? Повече аргументи едва ли са нужни.

Неговите идеи преживяха изпитанията на времето, неговата вяра в свободата и демокрацията в крайна сметка победи. С онази реч във Фултън той помогна за оформянето на основната архитектура на следвоенния свят — трансатлантическия съюз, който през 1948 г. прерасна в НАТО и който беше неразделна част от окончателния разгром на комунизма в Русия и в цяла Източна Европа.

Освен това той беше сред първите, които формулираха една идея, застанала в центъра на тази архитектура на сигурността — визията за съществуващи в мир Франция и Германия и за обединена Европа. Това е една идея, която остава в някои отношения изключително спорна и до днес; а същото важи и за въпроса какво всъщност е разбирал Чърчил под "обединена Европа", какво е очаквал да се случи и каква роля да играе Великобритания в този процес.