Фатално лекарство

ДЕВЕТА ГЛАВАПонеделник, 6 септември

Трейнор нави волана на мерцедеса и колата заподскача по неравната поляна към редиците свои посестрими, паркирани до ниска телена ограда. През лятото тук редовно се провеждаха панаири и изложения, но днес беше денят на Пикника — един от малкото официални празници, които се организираха от Общинска болница „Бартлет“. Още от девет сутринта на просторната поляна се беше събрало пъстроцветно множество. В момента течаха конните надбягвания за деца.

— Жалко за хубавия празничен ден — промърмори с престорено недоволство Трейнор.

— Не се опитвай да ме заблуждаваш! — сопнато отвърна съпругата му Жаклин. Беше ниска и доста закръглена жена, облечена подчертано консервативно. На главата й имаше бяла шапка, върху ръцете й — ръкавици в същия цвят. Беше обула обувки с високи токчета, въпреки неравнините на стърнището, по които й предстоеше да ходи.

— За какво говориш? — попита Трейнор докато паркираше редом с другите коли и изключваше двигателя.

— Знам, че си падаш по тези болнични купони, затова не ми се прави на страдалец! — отсече Жаклин. — Умираш да си в центъра на вниманието и да се правиш на „добрият чичко президент“!

Трейнор мрачно я изгледа. Бракът им беше изграден почти изцяло на антагонизма. В момента тя очакваше поредния пристъп от негова страна, но той съумя да се въздържи. По отношение на пикника тя беше абсолютно права и това го ядоса допълнително. За двадесет и една година съвместен живот тази жена му знаеше дори кътните зъби.

— Какво става? — начумерено го изгледа тя. — Ще вървим ли или не?

Трейнор изсумтя и слезе от колата. Насреща им изскочи Бийтън, размаха ръце и тръгна да ги посрещне. Беше в компанията на Уейн Робърстън и Трейнор моментално усети, че нещо е станало.

— Какво радост, Господи — процеди Жаклин. — Още не сме дошли и вече се радваме на компанията на най-голямата ти почитателка!

— Млъквай! — изръмжа през зъби Трейнор.

— Имам лоши новини — каза без заобиколки Бийтън.

Трейнор се обърна към съпругата си и с престорена загриженост подхвърли:

— Защо не отскочиш до палатката за нещо разхладително?

Жаклин хвърли един враждебен поглед към Бийтън и неохотно се подчини.

— Не изглежда щастлива от факта, че е излязла на чист въздух — отбеляза Бийтън.

Трейнор жлъчно се изсмя и тръсна глава:

— Какви са лошите новини?

— Снощи е била нападната още една сестра. Всъщност, това е станало рано сутринта… Била е изнасилена.

— Мамка му! — изруга Трейнор. — Пак ли от същия тип?

— Според описанията — да — кимна Робъртсън. — Пак е бил със скиорската маска. Но този път е носил пистолет, а не нож. Не е забравил и белезниците си. Насилил жената под дърветата, точно както при предишните случаи.

— Надявах се, че осветлението ще го спре — промърмори с мрачен вид Трейнор.

— Би могло — колебливо подхвърли Бийтън.

— Какво означава това?

— Нападението е станало на горната площадка, където осветление няма. Ако си спомняш, ние осветихме само долната, за да спестим малко пари…

— Кой е известен за случая?

— Малко хора — въздъхна Бийтън. — Успях да поговоря с Джордж О’Донълд от „Бартлет Сън“ и той ми обеща да не публикува новината. Това може би ще реши въпроса. Познавам лично жертвата, не е от хората, които ще бият тъпана…

— Бих искал тази новина да достигне до КМВ по възможно най-бавния начин — промърмори Трейнор.

— Но това не прави по-малко наложително строителството на покрития гараж — въздъхна Бийтън.

— Което може и да не стане — поклати глава Трейнор. — Това пък са моите лоши новини от снощното заседание на управителния съвет. Старият ми враг Джеб Уигинс отново се извъртя като фурнаджийска лопата и вече твърди, че според надзорниците строителството било лоша идея… Без съмнение лично ги е убедил в това.

— Значи проектът е погребан, така ли? — вдигна вежди Бийтън.

— Все още не, но привържениците му претърпяха тежък удар — унило призна Трейнор. — Ще се опитам да подложа идеята на повторно гласуване, но от опит знам, че това ще бъде много трудно. Може би новото нападение ще ни свърши работа, независимо от гадния си характер…

Трейнор се извърна към Робъртсън и видя отражението на лицето си в огледалните му слънчеви очила.

— Полицията не може ли да направи нещо?

— Не много — поклати глава шерифът. — Нямаме хора за постоянно дежурство на паркинга. Вече съм наредил на патрулите да правят по една обиколка там, но това едва ли е достатъчно…

— Къде е Патрик Суеглър, шефът на болничната охрана? — пожела да узнае Трейнор.

— Ей сега ще го доведа — рече Робъртсън и се понесе в тежък тръс по посока на езерцето.

Трейнор го изчака да се отдалечи и тихо попита:

— Готова ли си за довечера?

— Съвещанието ли имаш предвид?

— Съвещанието и онова, което ни чака след него — кимна с похотлива усмивка Трейнор.

— За това след него не съм много сигурна — поклати глава Бийтън. — Трябва да си поговорим…

— За какво? — недоволно се намръщи Трейнор.

— Моментът не е подходящ — изплъзна се Бийтън и кимна с глава към фигурите на Робъртсън и Суеглър, които забързано крачеха към тях.

Усетил необичайна слабост, Трейнор се облегна на оградата. Винаги беше разчитал на привързаността на Бийтън, но постоянно я подозираше, че поддържа връзки и с други мъже, например с онзи задник Чарлс Кели… От устата му излетя тежка въздишка. Винаги има нещо, което не е наред, мрачно си помисли той.

Патрик Суеглър се изправи пред него и заби поглед в лицето му. Беше як мъжага, един от най-добрите играчи по футбол на местната гимназия от времето, когато отборът беше безспорен лидер в целия регион.

— Не бяхме в състояние да направим кой знае какво — отсече с категоричен тон той, очевидно решил, че Трейнор възнамерява да хвърли вината върху него. — Пострадалата беше работила две смени подред и при тръгването си не е повикала охраната, въпреки изричните ни инструкции. На всичкото отгоре се оказа, че е паркирала колата си на горната площадка — пак в разрез с инструкциите. А вие знаете, че там осветление липсва…

— Господи, Исусе Христе! — избухна Трейнор. — Нима трябва лично да се заема с охраната на служителите? Защо тази патка не е повикала охраната?

— Не мога да зная, сър — отвърна Суеглър.

— Този проблем ще бъде ликвидиран само ако построим новия паркинг — подхвърли Бийтън.

— Къде е Върнър Ван Слайк от поддръжката? — изръмжа Трейнор. — Искам го тук, веднага!

— Вие знаете, че господин Ван Слайк никога не присъства на подобни тържества — сдържано му напомни Бийтън.

— Вярно, бях забравил — кимна Трейнър. — Предайте му, че искам незабавно да се монтира осветление и на горната площадка. Да бъде като на стадион, ясно? — Извърна се към Робъртсън и гневно добави: — А ти кога най-сетне ще заловиш шибания изнасилвач? Нима е толкова трудно да стесниш кръга на заподозрените, като се има предвид големината на Бартлет?

— Работим по въпроса — сдържано отвърна Робъртсън.

— Защо не се прехвърлим в палатката? — тактично смени темата Бийтън.

— Наистина, защо? — изфуча Трейнор. — Нека получим и малко удоволствие от тази бъркотия!

Хвана Бийтън за ръката и я поведе към импровизираното барче. Надяваше се да останат насаме поне за минута-две, искаше да разбере какво е намислила. Но Колдуел и Кантор ги засякоха почти веднага и побързаха да се приближат. Колдуел беше в отлично настроение.

— Вероятно вече си чул, че програмата с премиалните работи много добре — подхвърли на Трейнор той. — Цифрите за август са направо зашеметяващи!

— Нищо не знам — учудено отвърна Трейнор и хвърли кос поглед по посока на Бийтън.

— Това е вярно — усмихна се тя. — Възнамерявах да изнеса данните на съвещанието довечера. Балансовият отчет е много добър. Хоспитализацията през август е с четири процента под нивото за същия месец на миналата година. Това не е много, но доказва, че вървим в правилната посока.

— Е, слава Богу — прекръсти се Трейнор. — Хубаво е да чуеш и добри новини. Но няма място за самоуспокоение. В петък разговарях с Арнсъурт, който е убеден, че след отлива на туристите през сезона, ние отново ще се окажем на червено. През юли и август нарастват постъпленията ни от болни, които си плащат в брой и това става за сметка на осигурените в КМВ. Но скоро туристите ще си заминат и проблемите отново ще се появят…

— Мисля, че трябва да затегнем режима на икономии — подхвърли Бийтън. — Това е единственият начин да държим главата си над повърхността.

— Нямаме друг избор — кимна Трейнор. — Вече съм измислил ново име на нашата кампания — тя става ДМИ, което ще рече „Драстични мерки за икономии“.

Присъстващите се разсмяха.

— Признавам, че съм малко разочарован — въздъхна с усмивка на уста Кантор. — Защото аз бях авторът на досегашната система…

— Лицето му продължаваше да е бледо, въпреки продължителното и топло лято. Най-смешни бяха тънките му крака, които стърчаха изпод широки бермуди.

— Имам въпрос, свързан с ДМИ — обади се Кантор. — Какъв ще бъде статутът на хроничните заболявания, като например цистофиброзата?

— Не съм доктор, затова не мога да ти отговоря — поклати глава Трейнор. — Какво по дяволите е това цистофиброза? Звучи ми познато, но нямам никаква представа за какво точно става въпрос…

— Хроническо заболяване, което се получава по наследство — поясни Кантор. — Изразява се в сериозни ГЕ и респираторни проблеми.

— ГЕ означава гастроентерологични проблеми — добави Колдуел.

— Благодаря — иронично се усмихна Трейнор. — Знам какво е ГЕ. Интересува ме доколко сериозна е самата болест… Има ли опасност от летален край?

— Общо взето да — кимна Кантор. — Но при наличието на интензивна респираторна помощ, повечето пациенти доживяват до петдесет-шейсет, при това като водят напълно пълноценен живот.

— Какви се средногодишните разходи по поддръжката на такива болни?

— За пълно овладяване на респираторните проблеми отиват малко повече от двадесет хиляди долара — бързо пресметна Кантор.

— Пресвети Боже! — ахна Трейнор. — Това са много пари! Често срещано заболяване ли е цистофиброзата?

— Според статистиката от нея боледува едно на всеки 2000 новородени.

— Е, това е нищо — махна с ръка Трейнор. — Няма от какво да се безпокоим.

Колдуел и Кантор си тръгнаха, като преди това обещаха да бъдат точни на насроченото за вечерта заседание. Колдуел се присъедини към волейболистите, които се разпределяха в два отбора на игрището до малкото езерце, а Кантор зае позиция в близост до бурето с ледена бира.

— Да вървим да хапнем — предложи Трейнор и тръгна с едра крачка към палатката, отговаряйки на поздравите със сдържано кимане на глава. Жена му беше права: той наистина обичаше тези празници на открито, където всички му засвидетелстваха своето дълбоко уважение. Облеклото му беше небрежно-елегантно — панталони от тънка материя, скъпи мокасини на бос крак и тениска с отворена яка. Никога не си позволяваше да се появи с къси панталонки на събирания от тоя сорт и все още се чудеше на акъла на Кантор, намъкнал смешните бермуди.

Щастливата му усмивка се стопи при вида на жена му.

— Забавляваш ли се, скъпи? — иронично подхвърли тя. — Отстрани изглеждаш страхотно самодоволен!

— А ти какво предлагаш? — вдигна вежди той. — Да си пробивам път между хората, навъсен като бухал?

— Не виждам какво ти пречи — хапливо отвърна Жаклин. — У дома през цялото време си точно такъв!

— Май ще е по-добре да се оттегля — промърмори Бийтън.

Трейнор се пресегна и хвана ръката й.

— Не, остани. Искам да ми разкажеш подробности за цифрите от август…

— В такъв случай ще се оттегля аз — отсече Жаклин. — Мисля да се прибера у дома, Харолд. Вече успях да похапна и да поговоря с един-двама души, на които наистина държа. Надявам се, че някой от колегите ти с удоволствие ще те превози до града…

Трейнор и Бийтън останаха да гледат след нея.

— Май апетитът ми премина — промърмори той след като изчака жена му да изчезне в навалицата. — Хайде да направим един-два кръга…

Тръгнаха покрай езерото и спряха да погледат волейболния мач. После бавно се насочиха към игрището за софтбол с очертания под формата на сърце.

— Спомена, че искаш да си поговорим — набра смелост Трейнор. — За какво по-точно?

— За нашите отношения, за мен — отвърна Бийтън. — В служебно отношение всичко ми е наред. Харесвам си работата и я върша с дълбоко удовлетворение. Но когато ми предложи този пост, ти ми даде да разбера, че нашите отношения имат перспектива. Спомена дори за развод… Нямам никакво намерение да изживея остатъка от живота си като нелегална. Мимолетните ни срещи не ми стигат, искам повече!

Трейнор усети как върху челото му избиват студени капчици пот. Не ми стигат неприятностите в болницата, ами сега и това, отчаяно си рече той. Нямаше желание да прекрати връзката си с Хелън, но при мисълта за Жаклин сърцето му буквално спираше.

— Не бързай, помисли си — добави след кратката пауза Бийтън. — Но трябва да вземеш някакво решение. Дотогава ще се въздържаме от малките си интимни срещи в моя кабинет.

Трейнор кимна. За момента това наистина беше най-доброто решение. Спряха се до страничната линия на игрището за софтбол, където всеки момент щеше да започне приятелски мач.

— Ето го доктор Уодли! — извика Бийтън и размаха ръце. Уодли махна в отговор. До него стоеше млада и красива жена с тъмна коса и шорти. На главата й имаше бейзболна шапка, обърната с козирката назад.

— Коя е тази жена? — попита Трейнор, изпълнен от желание да смени темата.

— Анджела Уилсън, нашата нова патоложка — отвърна Бийтън. — Искаш ли да те запозная с нея?

— Защо не — сви рамене Трейнор.

Приближиха се и Уодли ги представи. Стори го обстоятелствено, използвайки купища суперлативи. Трейнор бил най-добрият председател на борда в историята на болницата, а пък Анджела — патологоанатом с почти гениални способности.

— Приятно ми е — протегна ръка Анджела.

В следващия момент играта започна и двамата с Уодли побързаха да се присъединят към отбора си.

— Старият доктор Уодли доста се е променил — замислено отбеляза Бийтън. — Очевидно Анджела Уилсън е пробудила преподавателския му инстинкт. Откакто е тук, старецът е на седмото небе…

Трейнор мълчаливо наблюдаваше добре премерените движения на младата жена. Той също споделяше ентусиазма на Уодли, макар и не в толкова академичен аспект. Анджела Уилсън приличаше по-скоро на манекенка, отколкото на лекарка. Поне той не беше виждал толкова хубава жена с медицинско образование…