Фатално лекарство

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАНеделя, 31 октомври

Празникът „Халуин“ настъпи ясен, чист и студен. По изрисуваните тикви, окачени на прозорци и огради, беше полепнала ситна скреж. Ники се събуди напълно здрава, настроението й видимо се подобри от предстоящия празник. Анджела се беше погрижила предварително за солиден запас от бонбони и плодове, с които да даряват евентуалните маскирани „призраци“, които може би щяха да почукат на вратата им. Същевременно обаче не прояви никакво желание да ходи на църква. Мераците й да се интегрира в затвореното общество на Бартлет се бяха стопили напълно. Отказа дори предложението на Дейвид да си направят една празнична закуска в „Айрън Хорс“, предпочитайки да си остане у дома.

След закуска Ники изрази желание да се маскира и да тръгне да „проси сладкиши“ по хорските къщи, но Анджела отказа, тъй като се опасяваше, че студеното време ще я разболее отново. Като компенсация предложи Дейвид да отскочи до града за една тиква, а те двете да приготвят къщата за вероятното посещение на „призраците“.

Ники напълни една салатиера с малки шоколадови пръчици и я остави на масичката до входната врата, след това двете с майка й се заловиха да изрязват гирлянди от хартия. Уверила се, че детето е напълно погълнато от това приятно занимание, Анджела вдигна слушалката на кухненския дериват и набра номера на Робърт Скейли в Кембридж.

— Радвам се, че се обади — рече Робърт. — Събрах още малко финансова информация, както ти бях обещал…

— Ценя високо това, което вършиш за мен — каза тя. — Но имам още една молба. Ще можеш ли да влезеш в армейските архиви?

— Това няма да е лесно — въздъхна Робърт. — Информационните масиви на армията са защитени далеч по-добре от останалите. Вероятно ще мога да се добера до някакви общи сведения, но до поверителна информация мога да стигна само в случай, че приятелката на Питър влезе онлайн в компютъра на Пентагона.

— Разбирам — кимна Анджела. — Точно това очаквах да чуя.

— Не бързай да вдигаш бялото знаме — усети разочарованието й Робърт. — Нека първо звънна на Питър, а после ще ти се обадя.

Анджела остави слушалката и се върна при Ники. Тя беше изрязала една голяма оранжева луна и в момента очертаваше фигурата на вещица с метла върху голям лист тъмносиня хартия.

Десетина минути по-късно се върна и Дейвид, натоварен с една огромна тиква. Ники изписка от удоволствие. Анджела разгърна стар вестник върху кухненската маса, след което баща и дъщеря се въоръжиха с ножове и започнаха да дълбаят тиквата, която трябваше да се превърне във фенер. Телефонът иззвъня и тя изтича да вдигне слушалката. Беше Робърт.

— Лоши новини — промърмори той. — Глория не може да влезе в главния компютър на Пентагона. Но аз все пак успях да се добера до известно количество базисна информация. Ще ти я пратя заедно с новите финансови данни, но ми трябва номерът на факса ти.

— Ние нямаме факс — отвърна Анджела и изведнъж изпита неудобство от своята изостаналост.

— Но имате модем към компютъра си, нали? — уверено рече Робърт.

— Нямаме дори компютър — съкрушено отвърна тя. — Разполагаме само с един плейстейшън, с който си играе Ники… Но бъди спокоен, ще намеря начин да получа това, което си приготвил. Между другото, можеш ли да ми кажеш защо Ван Слайк е служил във флотата само двадесет и един месеца?

Насреща настъпи тишина, нарушавана от шумолене на хартия.

— Аха, ето го — промърмори най-сетне Робърт. — Ван Слайк е бил уволнен по здравословни причини…

— Там пише ли нещо по-конкретно?

— Страхувам се, че не — отвърна Робърт. — Но има други интересни неща. Ван Слайк е бил курсант в Школата за подводничари, която се намира в Ню Лондон, Кънектикът. След това е изкарал и курсове за моряци на атомни подводници…

— Защо мислиш, че това е интересно?

— Защото член на екипажа на атомна подводница много рядко може да бъде уволнен предсрочно. Нашият човек е служил на подводницата „Камехамеха“, базирана в Гуам…

— А на каква служба е бил Клайд Девъншър?

Робърт отговори след няколко минути прелистване на принтерна хартия.

— Бил е мичман… — Замълча за момент, после тихо подсвирна: — Господи, ако и това не е съвпадение!

— Какво? — остро попита Анджела и изпита дълбоко съжаление, че съответните документи не са пред очите й.

— И Девъншър е бил уволнен по здравословни причини — съобщи Робърт. — Това ми се струва доста странно на фона на присъдата за изнасилване, която е излежал…

— А не мислиш ли, че този факт е още по-любопитен от службата на Ван Слайк на борда на атомна подводница? — попита Анджела. Размениха си още няколко фрази, после прекъснаха разговора. Тя се върна в кухнята, където Ники и Дейвид полагаха заключителните щрихи върху старателно издълбаната тиква с ухилено лице. С няколко думи разказа на мъжа си това, което беше научила от Робърт.

— Значи и двамата са били уволнени по здравословни причини — загрижено промърмори той, после отстъпи крачка назад да се наслади на творението си. — Хей, Ники, какво ще кажеш?

— Стана страхотен фенер — отвърна с блеснали очи детето. — Сега можем да сложим вътре една запалена свещ, нали?

— Разбира се.

— Дейвид, ти май не ме слушаш! — нервира се Анджела.

— Напротив, слушам те — отвърна той и подаде една дебела свещ на Ники.

— Много искам да разбера причините, поради които са били уволнени Девъншър и Ван Слайк!

— Ако успеем да проникнем в архивите на Службите по запаса, това съвсем няма да е трудно. Там при всички случаи се пазят болничните им досиета.

— Добра идея — кимна Анджела. — Имаш ли представа към кого трябва да се обърнем?

— Имам една позната, която е член на Военната здравноатестационна комисия в Бостън…

— А дали ще пожелае да ни свърши работа?

Дейвид показа на Ники как да издълбае малка дупка в основата на тиквата, за да може да закрепи свещта.

— Каква е тази твоя позната? — нетърпеливо го подкани Анджела.

— Офталмоложка — отвърна мъжът й, все още насочил цялото си внимание към тиквата.

— Нямах предвид специалността й — тръсна глава Анджела. — Интересува ме откъде я познаваш…

— Бяхме заедно в колежа, по някое време дори излизахме на срещи…

— Откога живее в Бостън? Как се казва? — В гласа на Анджела се промъкна ревност и Дейвид лекичко се подсмихна. Тази игра може да се играе и от двама, рече си доволно той.

— Казва се Никол Лънгстром и живее в Бостън от края на миналата година — отвърна на глас той.

— Защо никога не си споменавал за нея? — продължаваше с въпросите Анджела. — Откъде знаеш кога се е преместила в града?

— Веднъж ми се обади в болницата — промърмори Дейвид и плесна Ники по рамото, за да я поздрави с успешното закрепяне на свещта. Детето хукна да донесе кибрит, а той бавно се обърна към жена си.

— Срещал ли си се с нея? — пожела да узнае тя.

— Само веднъж — призна неохотно той. — Ходихме да обядваме. Директно й казах да не храни надежди за нещо повече, но се разделихме като приятели.

— Честно? — погледна го изпитателно Анджела.

— Напълно — кимна Дейвид.

— И мислиш, че ще ни помогне, ако изведнъж вземеш да й се обадиш?

— Честно казано, силно се съмнявам — призна с въздишка Дейвид. — Ако искаме да постигнем нещо, ще се наложи да се видя с нея. Изключено е да я моля по телефона за нещо толкова сериозно… Освен това положително ще се наложи да я запозная и с някои подробности…

— Кога ще отидеш?

— Днес, но първо ще я предупредя по телефона. Пътьом бих могъл да прибера материалите от Робърт. Какво ще кажеш?

Анджела прехапа устни и се замисли. Беше изненадана от чувството на ревност, което я прониза. Едва сега си даде сметка какво беше изпитал Дейвид.

— Добре, обади й се — въздъхна тя.

Зае се да почиства масата от останките на тиквата, а Дейвид се прехвърли на телефона в хола. Оттам ясно долитаха откъслечни фрази. Направи й впечатление, че гласът му звучи с особена жизненост. Минути по-късно той се появи в кухнята.

— Готово! Никол ще ме чака след два часа. За наш късмет, днес тя е дежурна в болницата.

— Руса ли е? — попита със свито сърце Анджела.

— Да.

— Точно от това се страхувах!

Ники запали свещта във вътрешността на тиквата, а Дейвид я взе в ръце и внимателно я понесе към верандата.

— Изглежда страхотно! — обяви с доволен глас детето.

Дейвид помоли Анджела да звънне на Робърт Скейли и да го предупреди за пристигането му. После се качи горе и започна да се облича.

— Започва да става интересно — засмя се Робърт, след като чу за какво става въпрос.

Анджела не знаеше какво да каже, затова отново му благодари за помощта и прекъсна разговора. Опита да се свърже с Калхоун, но насреща отново се включи телефонния секретар.

Дейвид се появи в хола, наконтен с тъмносин блейзър и сиви панталони. Изглеждаше страшно привлекателен.

— Много си се изтупал — промърмори Анджела.

— А ти какво искаш? — вдигна вежди той. — Да се появя във военната болница по джинси и тениска?

— Потърсих Калхоун, но още го Няма — рече тя. — Вероятно е излязъл още на разсъмване. Това разследване май ще му извади душата…

— Остави ли му послание?

— Не.

— Защо?

— Мразя да разговарям с машини — намръщено отвърна Анджела. — Освен това той би трябвало да се досети, че искаме до го чуем.

— По-добре му остави послание — поклати глава Дейвид.

— А какво ще правим, ако не се обади до довечера? — погледна го в очите Анджела. — Може би ще се обърнем към полицията?

— Не знам — въздъхна Дейвид. — Идеята да разговарям с Робъртсън никак не ме привлича.

Анджела го изпрати до колата, след което насочи цялото, си внимание към Ники. Много искаше дъщеря й да преживее празника по най-добрия начин.

Тласкан от любопитство, Дейвид реши първо да се отбие при Робърт Скейли. Надяваше се да види отдаден на работа си учен с академична външност, но с разочарование и леко ревност откри един несъмнено приятен мъж със стройна и атлетична фигура. На всичкото отгоре поведението му беше изключително приятно.

Стиснаха ръце и Дейвид моментално усети, че Робърт също го преценява.

— Искам още веднъж да ви благодаря за помощта — промърмори той.

— Нали затова са приятелите? — сви рамене Робърт и тикна в ръцете му нов кашон с разпечатки. — Трябва да ви кажа какво още открих във финансовата информация… Миналата година Върнър Ван Слайк си е открил няколко нови банкови сметки. Всичките са тук, в Бостън, или в Олбъни. Явно е желанието му да не прави това в Бартлет…

— Странно — промърмори Дейвид. — За какви суми става въпрос?

— Под десет хиляди за всяка отделна сметка… Очевидно този човек познава закона за банковото дело, според който движението на всяка сума над десет хиляди подлежи на контрол.

— Но това пак са много пари, особено за човек, който работи като началник на поддръжката в една общинска болница.

— Бих казал, че става въпрос за малка, но добре разработена мрежа за пласмент на наркотици — кимна Робърт. — Но в такъв случай не би трябвало да влага парите си в банка, а да ги крие във водосточната тръба…

— От непълнолетните си пациенти зная, че наркотиците в Бартлет не са проблем — рече Дейвид.

— Ето, виждате ли? — усмихна се Робърт. — Може би ще стане така, че покрай другото вие с Анджела ще направите нещо и за освобождаването на Америка от наркотиците.

Дейвид се засмя и отново му благодари за помощта.

— Следващият път ми завъртете една шайба предварително — рече младият мъж. — Тук има една страхотна кръчма, казва се „Бистро Анаго“. Ще си прекараме страхотно…

— Готово — рече Дейвид и вдигна ръка за сбогом. Но на път към колата си даде сметка, че едва ли ще му бъде особено приятно да вечеря в компанията на Анджела и този мъж.

Сложи кашона в багажника, прекоси моста над реката Чарлс и пое по магистралата Фенуей. Движението в неделя следобед беше слабо и това му позволи да стигне до военната болница за рекордните двадесетина минути.

Какво нещо е животът, рече си той, докато влизаше в просторното фоайе. С Никол Лънгстром беше излизал в продължение на цяла година, но после пътищата им се разделиха. Тя замина за Западното крайбрежие, където завърши медицина и изкара цялата си следдипломна квалификация. От приятели беше чул, че междувременно се е омъжила, но при случайната им среща преди година разбра и за развода й.

Спря в близост до рецепцията, набра номера на пейджъра й и зачака. Скоро младата жена се появи, на лицето й се беше изписало леко смущение. Собственото му притеснение почти се стопи, когато тя директно му призна, че в момента си има нов приятел.

Двамата се запътиха към чакалнята на поликлиниката. Влязоха в един от празните кабинети, в който имаше компютър и се настаниха на някакъв излъскан от употреба диван. Дейвид започна да разказва.

— Как мислиш, дали ще е удобно да ни доставиш информацията, която ни интересува? — попита накрая той.

— Само при положение, че нещата ще си останат между нас — отвърна без колебание Никол.

— Имаш честната ми дума — увери я той. — Ще знаем само ние с теб. И Анджела, разбира се…

— Това ми е ясно — кимна Никол, поколеба се за секунда, после тръсна глава: — Добре. Предполагам, че постъпката ми ще бъде оправдана, тъй като става въпрос за умишлени убийства.

Дейвид й подаде списъка с имената на Девъншър, Ван Слайк, Форбс, Ълхоф и Морис.

— Мислех, че проявяваш интерес само към двама души — изненадано го погледна тя.

— И петимата са служили в армията, освен това имат татуировки — поясни Дейвид. — По тази причина искам да се застраховаме, просто за всеки случай…

Използвайки социалните осигуровки и рождените дати, Никол лесно откри военните идентификационни номера на петимата. С тяхна помощ влезе в медицинските архиви и изненадите се появиха веднага. Оказа се, че Форбс и Ълхоф също бяха уволнени по здравословни причини. Единствената с нормален картон беше Морис.

Диагнозите на двамата бяха кратки и ясни: Форбс беше уволнен поради хронично изкривяване на гръбначния стълб, а Ълхоф е имал хроничен простатит.

Но не така стояха нещата при Ван Слайк и Девъншър. Младата лекарка прегледа доста електронни страници преди да открие диагнозата на Ван Слайк: „шизо-активни отклонения, изразяващи се в маниакална параноя при стресови обстоятелства“.

— Пресвети Боже! — изстена Дейвид. — Не съм много сигурен, че разбирам какво означава това. А ти?

— Аз съм офталмолог, но все пак разбирам, че става въпрос за маниакална шизофрения — поклати глава Никол.

— Звучиш като специалист — изгледа я изненадано Дейвид. — Признавам, че съм впечатлен…

— По едно време проявявах интерес към психиатрията — призна с известно притеснение младата жена. — Това ми дава основание да кажа, че не бих искала да имам нищо общо с човек като този Ван Слайк… Интересното тук е друго: въпреки тежката диагноза този тип явно не е имал проблеми с обучението. Завършил е техническо образование, изкарал е курс за работа с радиоактивни материали. Чувала съм, че този курс е много тежък…

Пръстът й натисна един бутон и информацията отново затича върху екрана.

— Чакай малко! — извика Дейвид и леко я докосна по рамото. Подравнените редове на текста се заковаха на място. Описваше се инцидент, при който Ван Слайк е получил нервна криза по време на бойно дежурство на борда на атомна подводница. Длъжността му била помощник-машинист с право на достъп до ядрения реактор.

— Господи! — поклати глава Никол. — Надявам се, че съдбата никога няма да ме сблъска с този човек!

— Не е чак толкова зле — рече Дейвид. — Разговарял съм няколко пъти с него. Не изглежда особено дружелюбен, но си върши работата…

— Според мен той е бомба с часовников механизъм — продължаваше да клати глава Никол.

— Да имаш параноя относно радиацията, когато си на борда на атомна подводница не е чак толкова налудничаво — държеше на своето Дейвид. — Вероятно и аз ще превъртя, ако зная, че работя в затворено помещение с действащ ядрен реактор…

— Виж, информацията продължава — каза Никол и започна да чете на глас:

— Това го знам — кимна Дейвид. — Харолд Трейнор е председател на управителния съвет на болницата и вуйчо на Ван Слайк…

— Ето и още нещо интересно — не сваляше очи от екрана Никол.

Никол замълча, после въздъхна:

— Със сигурност не искам да съм началник на подобен тип…

Прехвърлиха се на Девъншър. Тук материалите бяха по-малки по обем, но все така важни и интересни. Оказа се, че Клайд Девъншър е бил лекуван от венерически болести във военната болница на Сан Диего, където освен тях са установили зараза с хепатит-Б и вируса ХИВ.

— Този СПИН може да се окаже ключът към разрешаване на загадката — почука по екрана Дейвид. — Много хора стават престъпници когато разберат, че са хванали смъртоносна болест.

— Надявам се, че ти бях от полза — изправи се Никол.

— Може ли да получа разпечатка от тези сведения?

— Да — кимна младата жена. — Но трябва да намерим принтер. Днес е неделя и повечето помещения са заключени.

— Ще почакам — рече той. — Може ли да използвам някой от телефоните тук?

След известно цупене и няколко сълзи, Ники най-сетне разбра, че не бива да обикаля квартала, облечена в маскировъчни дрехи. Времето рязко се влоши. Доскоро синьото небе се покри с плътни облаци, всеки момент щеше да завали. Удоволствието й намаля, но съвсем не изчезна напълно, тъй като призрачнобялата и дълга до земята роба стресна здравата няколкото съседски хлапета, които звъннаха на вратата.

Анджела беше достатъчно съобразителна, за да не й разваля удоволствието, въпреки че не можеше да я гледа маскирана като призрак. Остави я да дебне зад вратата и отново набра телефона на Калхоун. Насреща пак се включи телефонният секретар. Вече беше изпълнила препоръката на Дейвид да остави съобщение, но детективът не отговаряше и тя започна да се безпокои. Погледна през прозореца към мрачното време навън, в душата й се появи тревога и за Дейвид. Преди няколко часа той се беше обадил да съобщи, че ще закъснее, но оттогава измина прекалено много време.

Половин час по-късно Ники изрази желание да прекрати маскарада. Навън притъмняваше, посетители вече нямаше.

Анджела стигна до решението да се залавя с приготвянето на вечерята, но точно в този момент на вратата се звънна. Ники беше в банята и по тази причина тя остави работата си и тръгна към вратата. Пътьом взе стъклената купа с шоколадови пръчици и надникна през страничното прозорче. На прага стоеше мъж с маска на влечуго върху главата.

Забеляза, че мъжът не е придружаван от дете едва когато отключи и отвори вратата.

Мъжът скочи отгоре й, ръката му я стисна за гърлото. Тънка кожена ръкавица легна върху устата й и й попречи да изпищи. Купата с бонбоните падна на плочките и се пръсна на хиляди парченца. Започна да се бори, но хватката на непознатия беше желязна. От гърлото й излитаха приглушени стенания.

— Ако не млъкнеш, ще те убия! — дрезгаво прошепна мъжът и затегна хватката си около гърлото й. Пронизана от остра болка, Анджела престана да се съпротивлява.

Мъжът се огледа, очите му се насочиха към осветената кухня в дъното на коридора.

— Къде е съпругът ти? — все така дрезгаво попита той.

Анджела не беше в състояние да отговори. Пред очите й се въртяха разноцветни кръгове, имаше чувството, че всеки момент ще припадне.

— Сега ще те пусна, но направиш ли опит да пищиш, моментално ще те гръмна! — предупредително изръмжа нападателят. Тези думи бяха придружени от толкова рязко разтърсване, че в очите на младата жена се появиха сълзи на болка.

В следващия миг железните пръсти разхлабиха хватката си. Анджела политна назад, сърцето лудо блъскаше в гърдите й. Даваше си сметка, че Ники е горе в банята, гола и беззащитна. За съжаление Ръсти беше навън, вързан пред обора. Бяха го оставили там, за да не пречи на маскарада.

Очите й бавно се спряха върху лицето на нападателя, скрито зад гротескна маска на влечуго. Тя беше наистина страшна, с почти реални измерения. Червеният и тънък като на змия език висеше между острите зъби. Направи опит да разсъждава, но главата й си остана празна. Едва сега видя тежкия револвер в ръката на непознатия.

— Мъжът ми не е у дома — успя да промърмори тя. Гърлото продължаваше да я боли от безмилостната хватка на нападателя.

— А болното ти дете?

— Навън е, играе си на призраци с няколко приятелчета…

— Кога ще се върне мъжът ти?

Анджела се поколеба, а нападателят грабна ръката й и болезнено я изви назад. Ноктите му потънаха в кожата й.

— Зададох ти въпрос! — заплашително изръмжа той.

— Скоро — успя да прошепне тя.

— Значи ще го почакаме! — кимна онзи и главата му бавно се завъртя. — А междувременно ще направим една малка обиколка на къщата, за да проверим дали не си ме излъгала…

— Не бих си позволила подобно нещо — понечи да протестира Анджела, но мъжът вече я побутваше по посока на хола.

Ники приключи с къпането набързо и когато на входната врата се позвъни, тя беше в стаята си и се обличаше. Нахлузи маската на главата си и забърза. Искаше да се спусне долу преди децата да са си тръгнали и да ги изненада с маскировъчния си костюм. Трясъкът от счупената купа с бонбони я накара да се закове на горния край на стълбите. Надникна през перилата и видя как майка й се мята в ръцете на някакъв мъж със змийска маска на главата.

Отърси се от вцепенението и хукна към спалнята на родителите си. Грабна слушалката на телефона до леглото, но не чу никакъв сигнал. Телефонът беше прекъснат. Върна се обратно и надникна надолу. Видя майка си и непознатия да се насочват към дневната. Изчака една секунда, после надникна под стълбата. Пушката си беше на мястото, опряна до стената. В следващия миг отскочи назад, тъй като майка й и онзи с маската се появиха обратно. Стъпките им захрущяха по счупените стъкла, после всичко утихна. До слуха й долетяха приглушени гласове. Тръсна глава и си наложи да надникне над перилата. Успя да зърне фигурата на непознатия, който вървеше след майка й по посока на кухнята. Извъртя глава и отново погледна към пушката. После започна да слиза. Част от стъпалата издайнически проскърцаха, въпреки незначителното й тегло. Едва стигнала до средата, тя чу как майка й и нападателят се връщат обратно. Изтича нагоре с намерението да изчака влизането им в някое от останалите помещения на долния етаж, но с ужас установи, че двамата поемат нагоре.

Хукна към спалнята. Едната стена беше заета от просторен килер-гардероб, от който се излизаше на малка вътрешна площадка. От нея започваше тясна дървена стълба, която водеше към няколко тесни помещения в обора, превърнати в складове.

Ники бързо се спусна по спираловидните стъпала, прекоси обора и се насочи към задната врата на кухнята. Оттам до пушката под главното стълбище я разделяха само няколко крачки. Клекна и протегна ръце към оръжието. Спомни си какво я беше учила майка й и провери магазина. Във вътрешността му мазно проблеснаха патроните. Свали предпазителя с пръст, после се замисли. Въодушевлението бързо започна да я напуска, просто защото не знаеше какво трябва да направи. От майка си знаеше, че при изстрел съчмите излитат под формата на широка дъга. Прецизно прицелване не е необходимо, просто защото стрелецът улучва всичко, към което е насочил оръжието си. Което означаваше, че тя без съмнение ще улучи и майка си…

Нямаше време за размисъл върху внезапно появилата си дилема. До слуха й долетяха стъпките на нападателя, който побутваше майка й обратно по стълбите. Механично се оттегли по посока на кухнята. Не знаеше дали да се скрие, или да изтича навън и да потърси помощ от съседите.

Пред очите й изведнъж се появи фигурата на майка й, която почти прелетя пространството в подножието на стълбите. Очевидно нападателят я беше блъснал. В следващия миг видя и него — висок и леко прегърбен мъж с отвратителна маска на лицето. В ръката му се поклащаше револвер.

Мъжът тръгна към майка й. Ники стисна пушката. Лявата й ръка легна под дулото, дясната стисна здраво приклада. Показалецът й бавно се уви около спусъка.

Сякаш усетил присъствието й, нападателят спря и рязко се обърна. Дулото на револвера започна да се повдига към лицето й, но Ники затвори очи и дръпна спусъка.

Трясъкът на изстрела беше оглушителен. Откатът беше толкова силен, че Ники се просна по гръб, но ръцете й продължаваха да стискат пушката. Тялото й гъвкаво се надигна до седнало положение. Стисна лостчето за зареждане с две ръце и напрегна мускули. Ушите й пищяха толкова силно, че изобщо не чу мекото изщракване на пружината, която изхвърли празната гилза и вкара нов патрон в магазина.

В същия момент от облака пушек в тесния коридор изплува фигурата на Анджела. Тя се втурна към детето, наведе се и взе пушката от протегнатите му ръце. Откъм антрето се дочу затръшването на входната врата, после настъпи дълбока тишина.

— Добре ли си? — дрезгаво прошепна Анджела.

— Мисля, че да — кимна Ники.

Анджела й помогна да се изправи и й направи знак да я последва. Бавно и безкрайно внимание тръгнаха по посока на входното антре. Арката, водеща към хола, беше здравата надупчена от съчмите на Ники. Основната маса на заряда обаче беше попаднала във витража до входната врата, отнасяйки същите четири рамки без стъкла, улучени от тухлата преди няколко дни.

Заобиколиха основата на стълбището, опитвайки се да избягват натрошените стъкла. Откъм дневната ги лъхна хладно течение. Насочиха се натам. Анджела беше първа, стиснала пушката в ръце. Оказа се, че един от френските прозорци е широко отворен и рамката му леко се поклаща от вятъра.

Ники се хвана за колана на майка си и двете предпазливо се насочиха натам. Градината беше пусна, храстите покрай оградата вече изчезваха в бързо настъпващата тъмнина. Някъде излая куче, Ръсти му отговори откъм обора. Наоколо нямаше жива душа.

Анджела затвори вратата и сложи резето. После се наведе и прегърна дъщеря си.

— Ти си истински герой, миличка! — прошепна тя. — Баща ти ще се гордее с теб!

— Не исках да стрелям в прозореца, но така се получи — погледна я виновно Ники.

— Забрави за прозореца! — поклати глава Анджела и я притисна към себе си. — Справи се страхотно!

След минута разхлаби прегръдката си и тръгна към телефона. С изненада установи, че в слушалката няма сигнал.

— Онзи в спалнята също не работи — обади се зад гърба й детето.

Анджела неволно потръпна. Нападателят беше взел всички предпазни мерки. Не смееше дори да си представи какво щеше да се случи, ако не беше находчивостта на Ники.

— Трябва да сме сигурни, че онзи тип не се спотайва някъде — тръсна глава тя. — Ела, ще претърсим къщата!

Обиколката приключи за броени минути. Анджела не беше сигурна дали трябва да претърсят и втория етаж. После на входа се позвъни и двете едновременно подскочиха. Анджела пристъпи на пръсти към вратата и надникна през полуматираното стъкло. На верандата се бяха скупчили няколко деца, облечени като призраци и вещици.

Дейвид вкара колата в алеята и с изненада установи, че всички лампи в къщата светят. Миг по-късно видя групичка хлапаци, които изскочиха от верандата, прекосиха тревната площ и изчезнаха под дърветата, очертаващи границата на терена.

Изключи мотора и се взря във входната врата, по която се стичаха жълтъците на сурови яйца. Стъклата на прозорците също бяха оплескани, а тиквата фенер белееше смачкана в тревата.

Първата му мисъл беше да се впусне след злосторниците, но веднага си даде сметка, че шансовете му да ги открие в мрака са нулеви.

— Проклети хлапета! — изруга полугласно той, забелязал новите поражения в стъклата на входния вестибюл. — Това вече е прекалено!

Слезе от колата и се насочи към входната врата. Верандата беше буквално залята от сурови яйца и домати.

Истински се разтревожи обаче във вътрешността на антрето, обсипано с бонбони и счупени стъкла. Обзет от панически страх за семейството си, той започна да вика.

Анджела и Ники се появиха в горния край на стълбището. В ръцете си жена му стискаше пушката, а разплаканата Ники се втурна надолу и се хвърли в прегръдките му.

— Той имаше пистолет! — рече на пресекулки детето.

— Кой? — втренчи се в него Дейвид. — Какво се е случило?

Анджела направи няколко крачки надолу и безсилно се отпусна на едно от стъпалата.

— Имахме посетител — обяви с тих глас тя.

— Кой? — повтори Дейвид.

— Не знам. Носеше маска и наистина имаше пистолет…

— Господи! Не биваше да ви оставям сами!

— Грешката не е твоя — махна с ръка Анджела. — Но доста закъсня…

— Забавих се, защото трябваше да получа копия от медицинските архиви — поясни Дейвид. — Направих опит да ти звънна по пътя, но телефонът постоянно даваше заето. Обадих се в централата, откъдето обявиха, че имаме повреда.

— Жиците са прерязани — въздъхна Анджела. — Мисля, че това е работа на онзи мъж с маската…

— Повика ли полиция? — втренчи се в нея Дейвид.

— Как да я повикам, като нямаме телефон? — остро отвърна младата жена.

— Извинявай, не съобразих…

— Откакто тоя тип избяга, ние двете с Ники стоим горе и кротуваме — добави Анджела. — Умирахме от ужас, че може да се върне…

— А Ръсти къде е? — попита Дейвид.

— Затворих го в обора още следобед, тъй като направо се беше побъркал от маскираните деца — поясни жена му.

— Отивам да си взема мобилния телефон от колата — рече Дейвид. — Ще доведа и Ръсти…

Още от верандата видя групичката хлапаци, която пак се беше събрала пред къщата.

— Хей, копелдаци! — изрева извън себе си той. — Ако пипна някого, направо ще го пребия!

Хлапетата бързо се пръснаха.

Анджела и Ники го чакаха в кухнята.

— Някакви гамени са ни обезобразили верандата и входа — съобщи им раздразнено той.

— Мисля, че са го сторили, защото не отваряхме — въздъхна Анджела. — Но поразиите им са нищо в сравнение с това, което преживяхме…

— Не е съвсем така — поклати глава Дейвид. — Счупили са още стъкла от витража…

— Това е работа на Ники — поясни Анджела, пресегна се и прегърна дъщеря си. — Тя е истински герой… — После с няколко думи му описа развоя на събитията.

Дейвид все още не можеше да повярва на ушите си. Семейството му беше преживяло ужасни перипетии, дори не искаше да си представи какво би могло да се случи. От външната страна на вратата се размазаха нови яйца и той скочи на крака. Това вече беше прекалено! Понесе се напред и рязко отвори вратата. Ако не беше гласът на Анджела, със сигурност щеше да спипа поне двама от бягащите хлапаци. Обърна се да я погледне, после очите му се преместиха върху Ники, прегърнала Ръсти през шията.

— Остави ги, те са само хлапета — прошепна Анджела и очите й се наляха със сълзи.

Забелязал, че жена му е на прага на нервна криза, Дейвид бавно затвори вратата. Даде си сметка, че няма да постигне нищо с гоненето на хлапетата, най-много до изпусне малко пара. Обзет от чувство за вина, той прегърна Ники и накара Анджела да седне на дивана до себе си. Едва след това набра номера на полицията по мобилния си телефон.

— И аз имам вина за това, което стана — промърмори Анджела. — Би трябвало да съобразя, че ще бъдем изложени на опасност… — Замълча за момент, после с глух глас сподели подозренията си относно нападението на паркинга. Сега вече беше абсолютно сигурна, че то беше имало за цел не сексуално насилие, а физическото й ликвидиране.

— Защо ми казваш това едва сега? — втренчи се в нея Дейвид.

— Извинявай, трябваше да го сторя по-рано — сведе глава тя.

— Е, мисля, че все пак разбрахме нещо важно — смекчи тон Дейвид. — Няма никакъв смисъл да имаме тайни един от друг… — Помълча малко, после попита: — Какво стана с Калхоун? Успя ли да го откриеш?

— Не — въздъхна Анджела. — Послушах съвета ти и му оставих съобщение, но отговор няма… Какво ще правим сега?

— Не знам — промърмори Дейвид и стана на крака. — Ще отида да проверя какво е положението отзад…

Полицията се появи едва след четиридесет и пет минути. За голямо неудоволствие на домакините, екипът се водеше лично от Робъртсън, облечен в пълна парадна униформа. Анджела изпита желанието да го попита дали това е маскировката му за празника. Шерифът се придружаваше и от заместника си Карл Хобсън.

— Виждам, че сте имали някакви проблеми — отбеляза Робъртсън, огледал набързо боклуците по верандата и счупените стъкла.

— При това сериозни — кимна Анджела и с няколко думи описа събитията до завръщането на Дейвид.

Шерифът я изслуша с нескрито нетърпение. През цялото време пристъпваше от крака на крак и театрално въртеше очи.

— Сигурна ли сте, че нападателят е държал истински пистолет? — попита той.

— Разбира се! — отвърна с негодувание Анджела.

— А не допускате ли, че това е била пистолет-играчка, просто част от маскировката му? — ухили се Робъртсън и намигна на помощника си.

— Я почакайте малко! — намеси се в разговора Дейвид. — Вашето поведение решително не ми харесва! Оставам с впечатлението, че не приемате сериозно това, което ви се съобщава! В тази къща е имало незаконно проникване от въоръжен човек, стреляло се е! Нима не виждате счупените стъкла на витража?

— Я не ми викайте! — гневно отвърна Робъртсън. — Прекрасната ви съпруга вече призна, че това е дело на дъщеря ви, а не на хипотетичния нападател! Тук му е мястото да добавя, че законът предвижда доста строги наказания за необоснована стрелба в чертите на града!

— Я се махайте по дяволите! — ревна извън себе си Дейвид — Вън от къщата ми!

— С удоволствие — иронично се поклони Робъртсън, направи знак на помощника си и тръгна към вратата. На прага спря и се обърна: — Все пак нека ви дам един съвет… Семейството ви не се радва на особена популярност в този град и не смея дори да си помисля какво ще стане, ако случайно гръмнете някое дете, почукало на вратата ви за бонбони… В такъв случай и Господ няма да ви спаси!

Дейвид се втурна напред и шерифът побърза да прекрачи прага на входната врата, която шумно се затръшна зад гърба му.

— Господи, какъв мръсник! — хвана се за главата младият мъж. — Вече трябва да ни е ясно, че няма да получим помощ от него…

Анджела само поклати глава, в очите й отново се появиха сълзи. Дейвид се чудеше кого да успокоява по-напред — жена си, или Ники, която беше втрещена от това, което чу.

— Май трябва да помислим дали да останем тук през нощта — промълви след известно време Анджела.

— Че къде ще вървим? — вдигна глава Дейвид. — Оставаме тук, защото сме си у дома. Но преди това ще вземем всички възможни мерки срещу неканени гости!

— Прав си, извинявай — въздъхна тя. — Явно съм толкова разстроена, че не мога да разсъждавам трезво…

— Гладна ли си?

— Не съм — сви рамене младата жена. — Но сега се сещам, че бях започнала да приготвям вечерята…

— Аз пък умирам от глад, защото дори не съм обядвал — обяви Дейвид.

— Добре, ние с Ники ей сега ще приготвим нещо за хапване…

Дейвид набра номера на телефонната компания да съобщи за повредата. Оттам се съгласиха да изпратят техник по спешност едва след като чуха, че е лекар. Уредил този въпрос, той излезе навън с намерението да включи всички налични лампи, включително и тези под стряхата на обора. В резултат къщата заприлича на коледна елха.

Телефонният техник пристигна още преди да довършат вечерята си. Един кратък оглед му беше достатъчен да открие причината за повредата: прекъснат кабел в основата на къщата, съвсем близо до входната врата. Свързването му отне само няколко минути.

— Мразя тези ритуални празници! — обяви той.

Дейвид му благодари за помощта и го изпрати, после се зае с допълнителните мерки за сигурност. Първата му работа беше да закове с дъски рамката на витража, после обиколи всички врати и прозорци и сложи резетата.

Макар и безплодно, посещението на полицията все пак имаше и една положителна страна: хлапаците се отказаха от нападенията си, очевидно уплашени от патрулната кола.

Малко след като работата приключи и детето си легна, Дейвид и Анджела се настаниха край масичката в хола, върху която лежаха новите материали от Бостън. Освободен от задължението да спи в стаята на Ники, Ръсти доволно се просна в краката им. Дейвид реши, че кучето трябва да бъде оставено свободно в къщата, просто защото разчиташе на слуха и обонянието му. Разбира се, разчиташе и на пушката, която беше облегната на дивана, само на метър от него.

— Знаеш ли какво си мисля — промълви Анджела докато той вадеше материалите от големия кафяв плик. — Човекът, който ни нападна днес, със сигурност е онзи, който прибягва до евтаназия на пациентите и който е убил Ходжис… Абсолютно сигурна съм в това. Всякакво друго предположение е лишено от смисъл.

— Съгласен съм — кимна Дейвид. — Според мен това е бил Клайд Девъншър, ето медицинското му досие…

Анджела прелисти тънката папка, стигна до диагнозите накрая и изненадано вдигна глава.

— Господи, той е серопозитивен!

— Което означава, че е неизлечимо болен и има мотив да разчиства сметките си с всички, с цялото общество — загрижено добави Дейвид. — Бил е арестуван пред дома на Джак Кеворкян, а това означава, че проявява сериозен интерес към асистираното самоубийство… Кой знае, може би този интерес се изразява именно в евтаназията… Той притежава достатъчно медицински познания, работата в болницата му осигурява достъп до набелязаните жертви, а на всичкото отгоре е съден за изнасилване. Може би именно той ще се окаже нападателят със скиорската маска на паркинга…

Анджела бавно кимна с глава.

— Всичко това звучи логично, но за съжаление уликите са косвени… — Помълча малко, после вдигна глава: — Ще можеш ли да го познаеш, ако го видиш?

— За съжаление не — поклати глава Дейвид.

— Питам се дали не бих могла да го идентифицирам по ръст и глас… — замислено проточи Анджела. — Но имам неприятното предчувствие, че никога няма да бъда сигурна.

— Предлагам да вървим напред — тръсна глава Дейвид. — Следващият заподозрян е Върнър Ван Слайк, ето и неговото досие… — Папката, която подаде на Анджела беше значително по-дебела от предишната.

— Господи, колко малко знаем за хората, които ни заобикалят — въздъхна младата жена след като изчете материалите.

— Какво ще кажеш за вероятността той да се окаже престъпникът?

— Психиатричната картина е доста интересна, но според мен не е той — поклати глава Анджела. — Шизофреничната афектация, придружена от маниакална параноя е нещо доста по-различно от антисоциална психопатия…

— Не е нужно да си антисоциален, за да стигнеш до идеята за евтаназия — отбеляза Дейвид.

— Вярно — кимна Анджела. — Но също така вярно е, че не всеки индивид с психическо заболяване може да стане престъпник. Ако Ван Слайк имаше криминално досие с документирани прояви на насилие, нещата щяха да стоят по друг начин. Но той няма такова и това автоматически намалява шансовете му да се окаже търсеният от нас човек. На всичкото отгоре той има задълбочени познания в областта на ядрените подводници, а не на медицината. Как би могъл да убива хора по начин, който дори специалистите не могат да открият, след като не е минал поне някакъв курс на обучение?

— Въпросът ти е съвсем логичен — призна Дейвид. — Но все пак виж и материалите, които днес получих от Робърт… — В ръцете му се появи списъкът на банковите сметки на Ван Слайк, открити в Бостън и Олбъни.

— Откъде по дяволите има толкова пари? — учуди се Анджела. — Мислиш ли, че това има връзка с нашите подозрения?

— Според Робърт парите идват от нелегална търговия с наркотици — сви рамене Дейвид. — Това е напълно възможно, тъй като в този град марихуана се намира на всяка крачка…

Анджела замислено кимна.

— Но ако не става въпрос за наркотици, нещата са много обезпокоителни — добави той.

— Защо?

— Да допуснем, че именно Ван Слайк убива всички тези хора — поясни с въздишка Дейвид. — Ако парите му не са от наркотици, това означава само едно: някой му плаща…

— Предположението ти е отвратително, но ако се окаже вярно, ние отново ще се озовем на изходна позиция, тоест — няма да знаем кой стои зад всичко това. Кой би могъл да му плаща за смъртта на болните, защо ще го прави?

— Продължавам да мисля, че имаме работа с човек, който убива от милосърдие — тръсна глава Дейвид. — Не забравяй, че всички жертви бяха неизлечимо болни.

— Според мен отиваме твърде далеч — поклати глава Анджела. — Събрахме прекалено много информация и сега неволно се опитваме да я нагодим към теорията си. Просто забравяме, че огромната част от нея няма нищо общо със случая…

— Сигурно си права — сви рамене Дейвид. — Но току-що ми хрумна нещо…Ако престъпникът наистина е Ван Слайк, неговите психиатрични проблеми ще ни помогнат да го разкрием…

— Как? — вдигна вежди Анджела.

— Ван Слайк е получил психична криза по време на плаване — започна Дейвид. — Това изобщо не ме учудва, тъй като и аз бих се побъркал, ако ме накарат да патрулирам в атомна подводница… Но тук става въпрос за нещо друго: кризата му се е изразила в открито враждебно отношение към висшестоящите. Това му се е случвало и преди, което означава, че ако го обвиним открито, той положително ще изпадне в стресово положение… Пробуждаме параноята му, като я насочваме към човека, който му плаща… Това би трябвало да стане лесно — просто му подхвърляме, че „авторитетната фигура“ възнамерява да го хвърли на вълците в момента, в който се появи опасността. А самият факт, че разговаряме с него, би трябвало да му светне, че опасността вече е налице…

— Понякога направо ме смайваш — погледна го изненадано Анджела. — Въобразяваш си, че мислиш рационално, но идеята ти е абсурдна… Заболяването на Ван Слайк е документирано като маниакална психоза, а ти явно залагаш на вероятността да предизвикаш нещо съвсем друго — шизофренична параноя… Дори и да успееш, резултатът ще бъде ужасен. Омразата на този човек ще експлодира като бомба, а ти ще бъдеш първият потърпевш!

— Всичко това беше само една идея — мина в защита Дейвид.

— В такъв случай приеми, че аз категорично я отхвърлям — отсече Анджела. — Както нея, така и всичко, което се базира на догадки и предположения.

— Добре, добре — успокоително промърмори Дейвид. — Имаме и друг кандидат, името му е Питър Ълхоф. Той притежава достатъчно познания в областта на медицината и очевидно е ангажиран с някои от нейните морални проблеми, тъй като е бил арестуван по време на митинг срещу абортите… За съжаление това е горе-долу всичко, с което разполагаме…

— Нещо за Джо Форбс?

— Единственият му недостатък е неспособността да се справя с личните си финанси — отвърна Дейвид.

— Последна в списъка беше Клодет Морис, нали?

— Тя е чиста — поклати глава Дейвид. — Озадачен съм единствено от факта, че има татуировки…

— Мисля, че трябва да спрем дотук — уморено промълви Анджела и остави купчината документи върху масичката. — Нека се наспим, пък утре отново ще преровим всичко това…