Фатално лекарство

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАСъбота, 23 октомври

Разтревожен за състоянието на Мери-Ен, Дейвид стана преди разсъмване, измъкна се навън без да буди семейството си и яхна колелото. Прекоси реката точно когато оранжевият диск на слънцето надникна над хоризонта. Утрото беше студено, дебел слой слана покриваше ливадите и отдавна оголените клони на дърветата.

Ранната му поява в реанимацията изненада дежурните сестри. В състоянието на Мери-Ен нямаше драматични промени, ако не се броеше появилото се през нощта силно разстройство. Дейвид остана очарован от начина, по който се бяха справили сестрите — изключително бързи и опитни в своята работа.

Отново прегледа болничния картон на пациентката, но не можа да измисли нищо. После си позволи да звънне на един от своите любими професори в Бостън, който беше известен ранобудник. Професорът не го разочарова: изслушал клиничната история, той веднага предложи да дойде и да се запознае със случая на място.

Докато очакваше пристигането на професора нямаше какво друго да прави, освен да обиколи и останалите си пациенти. Всички се справяха добре. Джонатън Ейкинс беше готов за изписване, но той реши да го задържи в болницата още един ден, просто за да бъде сигурен, че проблемите със сърцето му са окончателно отзвучали.

Професорът се появи след около час и Дейвид започна да го запознава с клиничната история на Мери-Ен по начина, по който го беше правил като студент. Човекът го изслуша с напрегнато внимание, след което се зае с щателен преглед на пациентката. Не откри нищо различно от това, което беше отбелязано в болничния картон, предложи една-две идеи и толкоз. Дейвид го изпрати до колата, благодари му сърдечно и остана да гледа след него.

Реши да се върне у дома, просто защото нямаше друга работа в болницата. Отдавна се беше отказал от съботните игри на баскетбол в компанията на Кевин, защото все още помнеше гневните му изблици по време на последния мач по тенис.

Завари Анджела и Ники да привършват със закуската и започна да ги подкача, че са проспали половината ден. После Анджела се залови с обичайната сутрешна терапия на детето, а той се спусна в мазето и отметна встрани жълтите полицейски ленти. Награби рамката на един от зимните прозорци и го помъкна нагоре.

Ники се присъедини към него когато вече привършваше с монтажа на първия етаж.

— Кога ще…

Дейвид сложи пръст на устните си и кимна с глава към кухненския прозорец на крачка от тях. Детето прехапа устни и млъкна.

— Веднага след като разчистим — прошепна той.

Позволи на Ники да му помогне при свалянето на комарниците в мазето. Сам би се справил далеч по-бързо, но тя изгаряше от желание да бъде полезна с нещо. Подредиха рамките до стената срещу стълбите — на мястото на зимните прозорци.

После се качиха горе и обявиха на Анджела, че ще отскочат до града за една кратка обиколка на магазините. Анджела ги изпрати до вратата и остана да гледа как въртят педалите по баира. Беше й приятно, че двамата се чувстват добре един с друг, макар и да се почувства малко изолирана.

Това чувство се усили в момента, в който остана сама. Започна да се озърта при всеки шум в огромната и празна къща. Направи опит да чете, но скоро захвърли книгата и тръгна да заключва вратите и да затваря прозорците. Когато влезе в кухнята, пред очите й отново се появиха фосфоресциращите петна по стените.

— Не може да се живее така — тръсна глава тя и леко се стресна от звука на собствения си глас. — Но какво да направя?

Пристъпи към кухненската маса, която усърдно бе изтъркала с най-силния почистващ препарат, който успя да открие в магазина на господин Стейли. Пръстите й се плъзнаха по гладкия плот. Дали луминолът ще продължава да фосфоресцира и след това търкане? Все още се притесняваше от мисълта, че убиецът на Ходжис се разхожда на свобода. Но вече си мълчеше, приела съвета на Дейвид да не привлича вниманието върху себе си.

Пристъпи към телефонния указател на шкафа и разгърна на раздел „Частни детективи“. Оказа се, че в района такива няма. Прелисти на „Детективи“ и видя дълга редица от номера. Повечето от тях бяха на охранителни фирми, но имаше и частни лица. Някой си Фил Калхоун имаше офис в Рутланд, само на две крачки от дома им.

Набра номера бързо, без да си дава време за размисъл. Насреща вдигна мъж с приглушен и спокоен глас, който говореше влудяващо бавно. Неподготвена за подобен разговор, Анджела с мъка върза няколко изречения, от които стана ясно, че би искала да се разследва едно убийство.

— Това звучи интересно — проточи Калхоун.

Тя направи опит да си представи как изглежда мъжът от другата страна на жицата. Съдейки по гласа, той вероятно беше едър тип с широки рамене, тъмна коса и може би мустаци…

— Не е ли по-добре да се срещнем? — предложи тя.

— Аз ли да дойда при вас, или предпочитате обратното? — попита Калхоун.

Колебанието на Анджела продължи само секунда. Инстинктивно усети, че все още е рано да казва на Дейвид за всичко това.

— Аз ще дойда — рече на глас тя.

— Ще ви чакам — каза Калхоун, след като й даде указания как да стигне до него.

Тя изтича нагоре по стълбите, смени дрехите си и надраска кратка бележка за Дейвид и Ники, че отива до близкия магазин.

Офисът на Калхоун се оказа в собствения му дом. В алеята пред вратата беше паркиран очукан пикап „Форд“, в чиято кабина имаше стойка за карабина, а стикерът на задната броня гласеше:

Фил Калхоун я покани в дневната и махна с ръка към един стар и доста продънен диван. Външният му вид се оказа на светлинни години от романтичната й представа за частен детектив. Действително беше едър мъж, но далеч по-мек и по-възрастен, отколкото си го беше представила. Годините му с положителност надхвърляха шейсетте. Лицето му беше леко подпухнало, но сивите му очи бяха ясни и гледаха умно. Беше облечен с вълнена ловджийска риза на черно-бели квадратчета, а памучните му панталони се придържаха от широки тиранти. На главата си носеше бейзболна шапка с надпис „Роскоу Илектрик“.

— Ще имате ли нещо против, ако запаля? — попита той и протегна ръка към кутия пури от марката „Антоний и Клеопатра“.

— Вие сте си у дома — сви рамене Анджела.

— Каква е тази история с убийството? — попита Калхоун и се намести по-удобно в стола си.

Анджела му разказа накратко за развоя на събитията в дома си.

— Това ми звучи интересно — кимна той след като я изслуша мълчаливо, без да я прекъсва с въпроси. — Бих могъл да поема разследването като работя на почасова база. Ще ви дам следните сведения за себе си: аз съм бивш полицай от щатските сили за сигурност, понастоящем вдовец. Имате ли въпроси?

Анджела изпитателно погледна едрия мъж срещу себе си, който спокойно подръпваше от пурата си. Беше лаконичен тип, като повечето жители на Нова Англия, изглеждаше прям. Нямаше как да прецени доколко е компетентен в услугите, които предлага, но фактът, че е бил щатски полицай й прозвуча обнадеждаващо.

— Защо сте напуснал полицията? — попита на глас тя.

— Нещо като принудително излизане в пенсия — лаконично отвърна Калхоун.

— Разследвал ли сте убийства?

— Не и като цивилен гражданин.

— С какви случаи предпочитате да се занимавате в момента?

— Семейни проблеми, кражби по магазините, измами на бармани и сервитьори… Все неща от тоя сорт.

— Смятате ли, че можете да се справите с това, което ви разказах?

— Без никакво съмнение — кимна Калхоун. — Израснал съм в едно малко градче на Върмонт, което е като близнак с Бартлет. Познавам обстановката, познавам дори повечето от хората, които живеят там. Наясно съм с враждите, които тлеят между тях в продължение на поколения, познавам начина им на мислене. Аз съм вашият човек дори само заради факта, че умея да задавам въпроси без да привличам вниманието върху себе си.

Анджела подкара по обратния път. Все още не беше сигурна дали постъпи правилно като нае Фил Калхоун, не знаеше как и кога ще сподели това с Дейвид.

С неудоволствие установи, че Ники е сама в къщата. Дейвид отново беше отскочил до болницата, за да провери състоянието на пациентката си. При това без да си направи труда да повика Алис.

— Тате каза, че няма смисъл — защити го Ники. — Ще се върне бързо, освен това очаквахме и ти да се появиш всеки момент…

Това не бива да се повтаря, рече си решително Анджела. Ще поговоря с Дейвид. Детето не бива да остава само в този дом. Всякакви угризения на съвестта относно наемането на Фил Калхоун се изпариха от главата й.

Предупреди Ники, че вратите трябва да се заключват, след което предприеха кратка обиколка на къщата. Оказа се, че задната врата е отворена. После се зае да направи сандвичи и попита какво са правили двамата с баща си. Ники обаче отказа да отговори.

Дейвид скоро се появи. Анджела го дръпна настрана и го смъмри, че е оставил детето само. Отначало той започна да се оправдава, но след това се съгласи с мнението й.

Не след дълго баща и дъщеря отново започнаха да си шушукат, но Анджела не им обърна внимание. Съботните следобеди й носеха най-голямата наслада, тъй като само тогава имаше време да се зарови в любимите си готварски книги и да измисли нещо особено апетитно за ядене. Тази дейност й оказваше изключително благотворни влияние, нервите й се отпускаха.

Изготвянето на менюто приключи в ранния следобед. Анджела излезе от кухнята, отвори вратата към зимника и започна да слиза по каменните стъпала. Във фризера държеше агнешки котлети, които бе решила да задуши със специален сос. Едва когато стъпи на пръстения под си даде сметка, че след огледа на щатските криминалисти изобщо не беше слизала тук. Спря на място и понечи да извика Дейвид да й прави компания. После си даде сметка, че това би било глупаво, тъй като отново ще изплаши Ники.

Тръсна глава и се насочи към фризера, опрян до насрещната стена. Пътьом хвърли поглед към гробницата на Ходжис и с облекчение установи, че Дейвид я беше закрил изцяло с рамките на летните прозорци.

Протегна ръка към дръжката и изведнъж замръзна на място. Зад гърба й се разнесе остър драскащ звук. Беше готова да се закълне, че идва именно от пространството под каменното стълбище. Остави вратичката на фризера да се захлопне и бавно се обърна.

Видя как рамките се раздвижват, лицето й побеля и се разкриви от ужас. Примигна с надеждата, че става жертва на някаква зрителна измама, но рамките изведнъж се разклатиха и паднаха на пръстения под с глух шум.

Анджела направи опит да изпищи, но от устата й не излезе никакъв звук. Раздвижи се с огромно усилие на волята и хукна към стълбите. Но едва направила първата крачка, отново се закова на място. От тъмната дупка надникна озъбеният череп на Ходжис, след него се показа и част от разложеното тяло. Главата замаяно се огледа, очните кухини се заковаха във фигурата на Анджела. Ръцете му се протегнаха напред, краката се повлякоха към нея.

Ужасът принуди Анджела да се раздвижи. Тя изпусна въздуха от гърдите си и се стрелна към стълбите, но вече беше късно. Ходжис й пресече пътя, костеливите му пръсти се впиха в китката й.

Гласът й най-сетне се върна, от устата й излетя пронизителен писък. Опулените й очи забелязаха как от гробницата се измъкна още една полуразложена фигура — по-дребна, но с абсолютно същото озъбено лице. Изведнъж си даде сметка, че Ходжис се смее.

Заковала се на място, тя гледаше с невярващи очи как Дейвид смъква гумената маска от лицето си. Обърна се към по-дребния призрак и установи, че това е Ники, която носеше абсолютно същата маска като баща си. И двамата се заливаха от смях.

Объркването й бързо се превърна в ярост. Не виждаше нищо смешно в тази маскировка. Блъсна Дейвид и пое нагоре по стълбите.

Бащата и дъщерята се смяха още малко, после бавно млъкнаха. Започнаха да си дават сметка, че шегата им е била твърде груба и наистина са изплашили Анджела до смърт.

— Мислиш ли, че наистина е бясна? — виновно попита Ники.

— Страхувам се. че е точно така — отвърна с въздишка Дейвид. — Давай да се качваме горе и да се опитаме да я успокоим.

Анджела изобщо отказа да ги погледне.

— Добре де, извиняваме се — рече за трети път Дейвид.

— Наистина, мамо — добави умолително Ники. После хвърли поглед към баща си и с мъка потисна новия пристъп на смях, който се зараждаше в гърдите й.

— Нямахме представа, че ще се заблудиш до такава степен — подхвърли Дейвид. — Бяхме сигурни, че веднага ще разбереш измамата.

— Така е, мамо… Мислехме, че ще се досетиш, защото следващата неделя е Празникът на вещиците… Ходихме да си купим маскировъчни костюми, на теб също ти купихме призрачна маска!

— Можете веднага да я изхвърлите! — отсече с мрачен тон Анджела.

Лицето на Ники помръкна, в очите й се появиха сълзи.

Анджела я стрелна с поглед, гневът й бързо се разтопи.

— Добре де, не се разстройвай — притегли я в прегръдката си тя. — Но аз наистина се уплаших и продължавам да мисля, че шегата ви беше глупава…

Нетърпелив да започне работа по първия истински случай в кариерата си на частен детектив, Фил Калхоун скочи в камионетката и подкара към Бартлет. Паркира в сянката на библиотеката и прекоси градинката, която го делеше от сградата на полицейския участък.

— Тук ли е Уейн? — обърна се той към дежурния.

Онзи само махна с ръка по посока на коридора, без дори да вдигне поглед от последния брой на „Бартлет Сън“.

Калхоун влезе и почука на отворената врата на Робъртсън. Шерифът вдигна глава, на лицето му се появи усмивка. Стиснаха ръце и запалиха по една от пурите на госта.

— И в събота ли работиш? — небрежно подхвърли Калхоун и издуха дима през ноздрите си. — В тоя Бартлет май се случват доста инциденти, а?

— Шибаната бумащина — направи гримаса Робъртсън. — С всяка година става все по-зле…

Калхоун съчувствено кимна с глава.

— От вестниците разбрах, че сте открили стария Ходжис все така небрежно подхвърли той.

— Аха — кимна шерифът. — Това предизвика известно оживление, но нещата вече се успокоиха. Слава Богу, че се отървахме от един досадник…

— Как така? — присви очи Калхоун.

Лицето на Робъртсън бавно почервеня, от устата му се изсипаха куп проклятия по адрес на покойния доктор. Открито призна, че на няколко пъти замалко да му види сметката със собствените си ръце.

— Май Ходжис не е бил сред най-обичаните граждани тук — подхвърли Калхоун.

От устата на Робъртсън се изтръгна къс, презрителен смях.

— А как върви следствието? — попита небрежно Калхоун и отново издуха дим към тавана.

— Никак — отвърна с въздишка шерифът. — Когато изчезна се поразмърдахме малко, но сега не е така. На никого не му пука особено за тоя тип, включително и на жена му. Всъщност, на бившата му жена… Тя го напусна месеци преди да изчезне и се премести да живее в Бостън.

— В „Бостън Глоуб“ пише, че случаят се разследва от щатската полиция…

— Изпълниха си задълженията, нищо повече. Съдебният лекар уведомява областния прокурор, той праща заместника си да провери на място. Заместникът пък праща екип криминалисти, които правят задължителния оглед. Няколко дни по-късно ми се обади един лейтенант от щатската полиция, но аз му казах, че ще се справим сами и няма смисъл да се ангажират със случая. Ти отлично знаеш, че щатската полиция с удоволствие ни оставя да се оправяме сами, стига да не ги притиснат я от прокуратурата, я от щатското правителство. Те си имат достатъчно работа и предпочитат да не се товарят с още… Освен това са изминали осем месеца и следата отдавна е изстинала.

— С какво се занимавате напоследък? — попита Калхоун.

— Тормозят ни серия от нападения над жени, които стават на болничния паркинг — отвърна с въздишка Робъртсън. — Има и няколко изнасилвания.

— И нямате представа кой е извършителят?

— Още не…

Няколко минути по-късно Калхоун напусна участъка и бавно закрачи по главната улица. Вниманието му беше привлечено от книжарницата, единствена в града. Собственичката се казваше Джейн Уейнкуп и някога беше сред приятелките на жена му. Това се дължеше на факта, че жената на Калхоун беше страстна почитателка на книгите и четеше много, особено през последната година от живота си, когато беше прикована към леглото.

Джейн го покани в офиса си, който не беше нищо повече от едно малко бюро, тикнато в ъгъла на склада. Той я увери, че минава случайно и след няколко общи фрази успя да насочи разговора към Денис Ходжис.

— Откритието на трупа му беше най-голямата новина за Бартлет — кимна Джейн.

— Чух, че не са го обичали много — проточи Калхоун. — Защо?

— Това професионална визита ли е? — изгледа го продължително Джейн.

— Обикновено любопитство — отвърна Калхоун, после съзаклятнически намигна: — Но все пак бих предпочел този разговор да си остане между нас…

Половин час по-късно вече разполагаше със списък на двадесетина души, които имаха основателни причини да ненавиждат Ходжис. Напусна книжарницата и пое по обратния път. Слънцето залязваше, температурата започна да пада. Списъкът включваше президента на банката, собственика на бензиностанцията „Мобил“ близо до магистралата, началника на полицията, неколцина търговци и половин дузина лекари. Калхоун остана изненадан, но едновременно с това и доволен от големината му. Колкото повече заподозрени, толкова по-дълги часове платена работа.

Продължи по главната улица и се отби в аптеката на Харисън. Аптекарят Харли Стромбел беше брат на Уендъл Стромбел — стар колега на Калхоун от щатската полиция.

Подобно на Джейн, и Харли бързо усети специалния интерес на Калхоун, но обеща да бъде дискретен. Към списъка прибави както собственото си име, така и имената на собственика на фабриката за закачалки Нед Банкс, Харолд Трейнор и Хелън Бийтън — новата административна директорка на болницата.

— Защо не харесваше този човек? — попита го Калхоун.

— По съвсем лични причини — отвърна Харли. — Денис Ходжис нямаше елементарно възпитание… — После добави, че е държал малка аптека в болничното фоайе, но Ходжис го изхвърлил оттам без никакви обяснения.

— Разбирам, че е логично болницата да отвори собствена аптека в предверията си — рече Харли. — Но бях обиден от начина, по който Ходжис ме изрита — внезапно и грубо, с ултимативен тон.

Калхоун напусна аптеката с чувството, че списъкът му ще продължава да се допълва и разкриването на извършителя ще бъде трудно. В него вече имаше двадесет и пет имена, макар че обиколката му из Бартлет все още не беше приключила. Повечето от магазините вече бяха затворени и това го накара да прекоси улицата и да се насочи към кръчмата „Айрън Хорс“. Той обичаше това заведение, от което имаше много приятни спомени. Жена му настояваше да идват тук при празнуването на всички по-важни дати в съвместния им живот.

Барманът Карлтън Харис го позна в мига, в който го зърна на прага. В резултат върху плота кацна чаша „Дива патица“ без лед, а Карлтън си наточи половин халба бира, за да се чукне с госта.

— С нещо ново ли си се захванал? — попита той след като отпи едра глътка и обърса устните си.

— Мисля, че е точно така — кимна Калхоун и дискретно се приведе над бара. Карлтън механично стори същото.

Анджела мълчаливо приготви леглото за спане. Дейвид беше сигурен, че още му се сърди заради дебелашката шега с маските и реши да разведри атмосферата на всяка цена.

— Мисля, че достатъчно дълго си се цупила — подхвърли той. — Нима не разбираш, че ние с Ники само се пошегувахме?

— Какво те кара да мислиш, че се цупя? — направи се на изненадана тя.

— Хайде, стига — направи гримаса Дейвид. — Не си отронила нито дума, откакто сложихме Ники да си легне…

— Признавам, че съм малко разочарована от тъпата ти шега, особено след като знаеш как приех откритието на трупа в мазето. Надявах се, че ще проявиш повече тактичност…

— Вече ти се извиних, нали? — погледна я продължително Дейвид. — Изобщо не допусках, че ще се стреснеш чак толкова. Освен това не беше просто майтап… Направих го и заради Ники.

— Да бе, как не — скептично поклати глава Анджела.

— Реших, че майтапът е най-доброто лекарство срещу кошмарите й напоследък — продължи Дейвид. — Това беше единственият начин да я накарам да слезе в мазето без да изпита страх. И се получи — тя беше толкова нетърпелива да ти направи номер, че забрави всичките си страхове…

— Би могъл да ме предупредиш, нали?

— Не го направих само защото бях сигурен, че няма начин да се хванеш — поклати глава Дейвид. — А елементът на конспирация беше факторът, който ангажира напълно въображението на Ники.

Анджела го дари с продължителен поглед. По всичко личеше, че наистина съжалява за нескопосаната шега. Обзе я дълбоко чувство на неудобство от факта, че се беше хванала, да не говорим за цупенето след нея. Остави четката за зъби, която държеше в ръка, пристъпи към съпруга си и го прегърна.

— Съжалявам, че избухнах, но бях много изнервена — прошепна тя. — Обичам те.

— И аз те обичам — притисна я към себе си Дейвид. — Наистина беше по-добре да ти кажа какво сме намислили, а ти щеше да се престориш на изненадана. Просто не помислих за това. Напоследък съм доста притеснен от проблемите в болницата. Състоянието на Мери-Ен Шилър се влошава и аз предчувствам, че ще умре…

— Стига, стига — погали го по врата Анджела. — За тези неща човек никога не може да бъде сигурен.

— Хубаво — въздъхна Дейвид. — Няма смисъл да го обсъждаме…

Докато се приготвяха за лягане той й разказа за своя професор, дошъл напразно чак от Бостън.

— И това те депресира още повече, а? — подхвърли тя.

— Едва ли — поклати глава Дейвид. — Но сутринта се събудих в четири и отново започнах да мисля за пациентите си. Имам чувството, че пропускам нещо, може би някакво неизвестно вирусно заболяване… Същевременно съм с вързани ръце, защото преди да свикам консулт трябва да мисля за Кели и неговите забрани… Това ме изнервя, не мога дори да преглеждам като хората…

— Искаш да кажеш, че не можеш да увеличиш количеството на прегледите, така ли?

— Така е — кимна с въздишка Дейвид. — Точно до това доведе натискът от страна на Кели. Улавям се, че започвам да избягвам подробните разговори с пациентите, не отговарям на въпросите им. Това никак не е трудно, но не ми е приятно да заблуждавам хората. Не знам дали те го усещат, но за мен откровените разговори винаги са били най-прекият път към поставянето на вярната диагноза…

— Искам да ти направя едно признание — внезапно рече Анджела.

— Какво? — попита Дейвид и се приготви да се пъхне под завивките.

— Днес и аз направих нещо, за което би трябвало първо да поговоря с теб.

— Какво е то?

Анджела се плъзна под одеялото и му разказа за пътуването си до Рутланд и внезапното си решение да наеме Фил Калхоун за разследване убийството на Денис Ходжис.

Дейвид мълчаливо я погледна, но тя веднага усети гнева му.

— Последвах съвета ти да не се забърквам лично в тази история — добави смутено тя. — Сега тя ще бъде в ръцете на професионалист.

— Какво те кара да мислиш, че този човек е професионалист?

— Той е пенсиониран полицай от щатските сили за сигурност.

— Силно се надявах, че ще проявиш разум по отношение на случая Ходжис — въздъхна Дейвид. — Но това едва ли е така, защото наемането на частен детектив означава ако не друго, то поне доста допълнителни разходи…

— За мен разходите са без значение — тръсна глава Анджела. — Искам тази история да приключи веднъж и завинаги. В противен случай просто няма да мога да живея в тази къща!

Дейвид въздъхна, изключи нощната лампа и й обърна гръб.

Тя изпита дълбоко съжаление от факта, че не го беше предупредила за наемането на Калхоун, но чувството, че е постъпила правилно си остана все така силно.

Секунди след като и нейната нощна лампа угасна, отдолу се разнесоха глухи удари, последвани от силния лай на Ръсти.

Двамата скочиха едновременно и включиха осветлението. Дейвид наметна халата си и излезе в коридора. Ръсти стоеше в горния край на стълбището и лаеше по посока на тъмната дневна долу.

— Заключи ли входната врата? — попита с напрегнат шепот Анджела.

— Разбира се — отвърна Дейвид, пристъпи към Ръсти и го потупа по главата. — Какво има, грознико?

Кучето изтича надолу по стълбите и започна да лае пред входната врата. Дейвид го последва, а Анджела остана горе.

— Внимавай — подвикна тя, видяла го как посяга към бравата.

— Я по-добре вземи една от онези маски — обърна се с усмивка той. — С нея положително ще стреснеш всички неканени гости.

— Никак не е смешно! — сопнато отвърна тя Дейвид отвори входната врата, хвана Ръсти за нашийника и излезе на верандата. Небето беше обсипано с ярки звезди. Светлината на месечината беше достатъчна, за да се види, че около къщата всичко е спокойно.

— Хайде, Ръсти, прибираме се — промърмори той и се обърна. В същия момент забеляза една написана на машина бележка, прикрепена към рамката на входната врата.

беше написано върху нея.

Дейвид залости вратата, изкачи стълбите до втория етаж и мълчаливо подаде бележката на Анджела.

Тя й хвърли един поглед и решително тръсна глава:

— Ще я занеса в полицията!

— А какво ти гарантира, че не е написана именно от полицията? — мрачно попита Дейвид, успял отново да придърпа завивките върху себе си. Анджела го последва в леглото, а Ръсти с достойнство се насочи към стаята на Ники, която за щастие не се беше събудила от шума.

— Сега вече едва ли ще заспя — оплака се с въздишка Дейвид.

— Аз също — рече Анджела.

В следващия момент и двамата подскочиха от резкия звън на телефона. Дейвид посегна към апарата до леглото, а Анджела включи нощната лампа. Веднага забеляза как лицето на съпруга й посивя.

— Мери-Ен Шилър е получила нов, този път фатален пристъп — прошушна той след като остави слушалката. — Нали ти казах, че точно така ще стане?

Покри лицето си с длани, тялото му се разтърси от беззвучни ридания. Анджела мълчаливо се сгуши в прегръдките му.

Така изтече една безкрайно дълга минута, после той въздъхна, стана от леглото и започна да се облича.

— Господи, няма ли край на всичко това?

Анджела го изпрати до задната врата, залости след него и остана да гледа през прозореца, докато стоп-светлините на волвото не изчезнаха зад завоя.

Обърна се и влезе в кухнята. Преди очите й отново се появи фосфоресциращото сияние на луминола, сякаш следователите все още бяха тук. Потръпна и забърза към спалнята. Никак не й се щеше да остава сама, без Дейвид, в тази огромна къща…

В болницата Дейвид се срещна за пръв път с Доналд, съпругът на Мери-Ен. Той седеше в чакалнята на реанимацията, заобиколен от сина си Мат и родителите на съпругата си. Отношението на тези опечалени хора към Дейвид беше отлично, също като роднините на Клебър и Тарлоу. Никой не му каза нито една лоша дума.

— В крайна сметка тя живя по-дълго от прогнозите на доктор Мизлих — рече с въздишка Доналд. Очите му бяха зачервени, а косата — разрошена. — Дори успя да се върне на работа в библиотеката…

Дейвид му изрази искрени съболезнования, след което каза това, което всички искаха да чуят — че Мери-Ен едва ли се е мъчила дълго. След което откровено призна, че е бил озадачен от последните й припадъци.

— Не сте ги очаквал, така ли? — попита Доналд.

— Никак — отвърна Дейвид. — Особено след като на скенера не се видяха никакви злокачествени образувания…

Близките на покойната закимаха с глави, сякаш всичко им беше ясно. След което Дейвид импулсивно усети, че сега е моментът и поиска разрешение за аутопсия, забравил изричните заповеди на Кели.

— Не знам — колебливо поклати глава Доналд и хвърли поглед към роднините си. Те също изглеждаха нерешителни.

— Помислете си тази нощ — предложи Дейвид. — До сутринта тялото ще остане тук.

Раздели се с хората и напусна реанимацията. В душата му бушуваха силни емоции, не му се прибираше у дома. Краката му сами се насочиха към стаята на дежурните сестри, разположена на втория етаж. В стационара цареше дълбока тишина. Взе от рафта картона на Джонатън Ейкинс и разсеяно го прелисти. Една от сестрите забеляза това и му съобщи, че господин Ейкинс е буден и гледа телевизия. Дейвид забърза към стаята му и надникна през отворената врата.

— Как е работата?

— Господи, на какъв всеотдаен доктор съм попаднал — усмихна се Джонатън. — Вие какво, да не би да живеете тук?

— Искам да се уверя, че машинката ви работи безотказно — отвърна на усмивката Дейвид.

— Екстра е — увери го пациентът. — Мисля, че вече мога да се прибера у дома…

— Това вероятно ще стане още сутринта — кимна Дейвид, после изненадано добави: — Виждам, че са сменили леглото ви…

— Така е — отвърна Джонатън. — Не успяха да поправят онова, старото… Благодаря, че ги притиснахте, защото мен никой не ме чуваше.

— Няма защо — отвърна Дейвид. — Ще се видим утре сутринта.

Излезе от болницата и се насочи към колата. Запали мотора, но не потегли. За една седмица беше изгубил трима пациенти. При това такива, които другите лекари поддържаха в добра форма без особени усилия. Това го накара да постави под въпрос компетентността си на медик. Не можеше да се отърве от гадното чувство, че ако бяха пациенти на други лекари, тези хора може би още щяха да са живи.

Поклати глава и включи на скорост. Съзнаваше, че не може да стои на този паркинг цяла нощ. Когато приближи къщата видя, че в спалнята им свети. Анджела му отвори още преди да беше слязъл от колата. В ръцете си държеше някакво медицинско списание.

— Добре ли си? — попита тя след като заключи след него.

— Бил съм и по-добре — отвърна с въздишка Дейвид. — А ти защо не спиш?

— Без теб не мога — оплака се Анджела, прекоси кухнята и се насочи към хола. — Особено пък след тази бележка на вратата… Ето какво ще ти кажа… Ти и друг път ще излизаш нощно време, тъй като ще те викат от болницата. Затова искам да имам пистолет…

Дейвид протегна ръка и рязко я обърна към себе си.

— Никакви пистолети в този дом! — отсече той. — Прекрасно знаеш какво сочи статистиката за злополуките с огнестрелно оръжие в семейства, в които има и малки деца!

— Тази статистика не важи за семейства на лекари, които имат само едно, при това свръхинтелигентно дете — държеше на своето тя. — Освен това аз поемам ангажимента да разясня на Ники всичко, свързано с оръжията…

Дейвид я пусна и бавно се насочи към стълбите.

— В момента нямам енергия да споря — промърмори той.

— Много добре — кимна Анджела и тръгна подире му.

С надеждата, че все пак ще успее да подремне, той реши да вземе още един душ. Когато излезе от банята, Анджела продължаваше да лежи с отворени очи и патологичното списание в ръце.

— Снощи след вечеря спомена, че би искала да ми помогнеш — подхвърли той. — Спомняш ли си?

— Разбира се.

— Е, мога да ти дам тази възможност… Преди един час помолих семейство Шилър за аутопсия. Оставих ги да си помислят до утре.

— За съжаление това не зависи от семейство Шилър — напомни му Анджела. — Нали знаеш, че болницата не прави аутопсии на пациенти на КМВ?

— Идеята ми е тази аутопсия да направиш ти, без да искаме разрешение от никого.

Анджела се замисли, после бавно кимна с глава.

— Може би ще стане — рече тя. — Утре е неделя и лабораторията приема само спешни биопсии.

— Точно това имах предвид — леко се усмихна Дейвид.

— Добре — въодушеви се Анджела. — Сутринта ще дойда с теб и ще поговоря с роднините на починалата…

— Дано да ги убедиш — въздъхна с облекчение Дейвид. — Много ми се иска да разбера дали има конкретна причина за тази смърт…