Фатално лекарство

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАПонеделник 18 октомври

Ники прекара тежка нощ, родителите й също. Най-неспокойна беше Анджела, която почти не мигна, вслушвайки се в тежкото дишане на детето. В ранните часове на утрото стана ясно, че дробовете му се задръстват и тя прибягна до обичайните процедури за дрениране. Но и след тях в стетоскопа й се чуваха леки хрипове, което означаваше възпаление на бронхите.

Малко преди осем Дейвид телефонира в службата, че ще закъснее, същото стори и жена му. После увиха Ники в дебело одеяло и я закараха при доктор Пилснър, опакована като пашкул. Приемната сестра ги посрещна начумерена и рязко заяви, че програмата на доктор Пилснър е претоварена до крайност. Но минута по-късно вратата на кабинета се отвори и докторът се изправи на прага с извинителна усмивка на уста.

— Момичето ви е сбъркано с обикновени пациенти на КМВ — поясни той. — Кажете какво има…

Анджела му разказа за възпаленото гърло на Ники, преминало в белодробно задръстване, което не реагира на обичайните процедури. Доктор Пилснър ги заведе в един от кабинетите за прегледи и преслуша детето.

— Доста голямо задръстване — кимна с глава той и отмести стетоскопа. Ръката му приятелски легна върху слабичките раменца.

— Не се чувствам добре — оплака се Ники. Дишането й беше тежко.

— Довчера следобед нищо й нямаше — разтревожено добави Анджела.

— Ще я оправим за нула време — промърмори доктор Пилснър и поглади бялата си брада. — Но за целта ще трябва да я вкараме в болницата. Искам да я поставя на антибиотици, които ще комбинирам с респираторна терапия.

— Направете каквото трябва, докторе — промърмори Дейвид и погали детето по косата. Чувстваше се виновен, че беше настоявал за тази тъпа екскурзия до Ню Хампшър.

Старшата сестра в приемното Джанис Спърлинг ги посрещна с топло съчувствие.

— Ще те настаня в най-хубавата стая — обеща на Ники тя. — От прозореца се разкрива страхотна гледка към планината.

Ники кимна и протегна ръка да й нахлузят пластмасовата гривна с контролния номер. Беше за стая 204 — от нея наистина имаше много хубава гледка.

Благодарение на Джанис процедурата по приемането протече бързо и гладко. След броени минути малката група вече изкачваше стъпалата към стационара. Старшата сестра отвори вратата на 204 и объркано спря.

— Господи, станала е грешка — промърмори тя. Леглото до стената беше заето.

— Госпожа Клебър! — изненада се Ники.

— Марджъри? — вдигна вежди Дейвид. — Защо сте тук?

— Лош късмет, докторе — усмихна се измъчено учителката. — Един път да ви няма и аз веднага създавам проблеми… Но доктор Маркъм беше много любезен.

— Извинявам се за безпокойството — окопити се Джанис. — Но според компютъра тази стая трябваше да е свободна…

— Нямам нищо против малко компания — слабо се усмихна госпожа Клебър.

Дейвид каза, че веднага се връща и излезе в коридора. Цялата група се насочи обратно към стаята на дежурните сестри, където Джанис нервно вдигна слушалката и набра номера на приемното.

— Съжалявам за грешката — рече след минута тя. — Ще настаним Ники в 212-та…

Броени минути след настаняването в стая 212 се появи цял екип сестри и медицински техници, които се заеха с болното дете. Дадоха й първата серия антибиотици и уведомиха дихателния терапевт по пейджъра.

Уверил се, че всичко е наред, Дейвид обеща на детето, че ще отскача да го види при всяка свободна минута. Накара я да обещае, че ще изпълнява всички нареждания на медицинския персонал, целуна я по челото и забърза към кабинета си.

Пътьом се отби в стая 204 и закова поглед в лицето на пациентката си. Тялото й се губеше в широкото ортопедично легло и изглеждаше съвсем като на дете.

— Казвайте сега какво се е случило! — заповяда със загрижен глас той.

— Всичко започна в петък следобед — отвърна Марджъри и леко въздъхна: — Проблемите винаги се появяват през почивните дни, когато човек най-малко мисли за лекар… Чувствах се отпаднала. В събота сутринта започна да ме боли десният крак. Обадих се в кабинета ви, откъдето ме насочиха към доктор Маркъм. Той ме прегледа и каза, че имам флебит и трябва да постъпя в болницата за лечение с антибиотици…

Дейвид прегледа пациентката си и бързо установи, че диагнозата е поставена правилно.

— И вие ли сте на мнение, че хоспитализирането ми е наложително? — попита Марджъри.

— Абсолютно — кимна Дейвид. — С флебита шега не бива. Възпалението на вените върви ръка за ръка с появата на съсиреци. Но в момента състоянието ви е добро. Предполагам, че възпалението вече е овладяно…

— Със сигурност е така — кимна Марджъри. — Чувствам се много по-добре в сравнение със събота…

Дейвид остана още десетина минути при нея, въпреки че вече беше закъснял за офиса. Убедил се, че пациентката му разбира напълно свързаните с флебита проблеми, той се отби в стаята на дежурните сестри и изчете всичко, което беше отбелязано в картона й. Нещата изглеждаха наред. Звънна на Дъдли Маркъм и му благодари за грижите, които беше положил за Марджъри.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна Дъдли. — Беше ми много приятно. Марджъри е учителка на по-голямата ми дъщеря и имаше за какво да си поговорим…

Преди да си тръгне, Дейвид се обърна към сестра Джанет Колбърн и попита защо Марджъри е сложена на ортопедично легло.

— Няма причини — сви рамене Колбърн. — Просто беше там и го използвахме. Но мога да ви уверя, че в него пациентката се чувства удобно. Електронният контрол на височината на главата и краката го превръща в истинско удоволствие…

Дейвид сложи подписа си в картона на Марджъри. Това означаваше, че от този момент той официално поема грижите за нейното състояние. Отби се и при Ники. Състоянието й видимо се беше подобрило, въпреки че респираторната терапия все още не беше започнала. Това по всяка вероятност се дължеше на включената система с физиологичен разтвор.

После най-сетне тръгна към кабинета си. Закъснението му беше почти час.

Сюзън го посрещна с видимо облекчение. Беше направила всичко възможно да отложи или отмени часовете на днешните пациенти, но въпреки това чакалнята беше пълна. Дейвид й хвърли една окуражителна усмивка и влезе в кабинета да облече бялата си престилка. Тя го последва като разтревожена квачка, в ръката й имаше купчина листчета със спешни послания и молби за консултация.

Дейвид понечи да придърпа мантата върху раменете си, после изведнъж се закова на място. Сюзън млъкна насред фразата си и изненадано закова поглед в пребледнялото му лице.

— Какво има? — с тревога попита тя.

Дейвид не отговори. Очите му бяха заковани в стената зад бюрото. Беше абсолютно сигурен, че вижда кръвта по нея.

— Доктор Уилсън! — повиши глас Сюзън.

Дейвид примигна и видението изчезна. Пристъпи крачка напред и плъзна длан по гладката стена, сякаш да се увери, че върху нея има само боя. После тръсна глава, на лицето му се появи извинителна усмивка.

— Май съм прекалил с филмите на ужасите като дете — промърмори той. — И това се отразява на въображението ми…

— Мисля, че е крайно време да започнем прегледите — изгледа го продължително Сюзън.

— Правилно — кимна Дейвид.

Някъде към средата на предобеда закъснението беше преодоляно. Дори му остана време да проведе част от най-неотложните телефонни разговори. Първият от тях беше с Чарлс Кели.

— Питах се кога ли ще позвъните — каза с необичайно делови тон Кели. — При мен е господин Нийл Харпър от централата на КМВ в Бърлингтън. Страхувам се, че въпросът е важен и ще трябва да го обсъдим заедно…

— Сега ли? — учуди се Дейвид. — Приемното ми време все още не е изтекло…

— Няма да ви бавим — обеща Кели. — Бихте ли отскочил до кабинета ми, моля?

Дейвид бавно остави слушалката. Обзе го странно вълнение, като на провинил се ученик, когото викат при директора. Тръсна глава, предупреди Сюзън, че ще отсъства за малко и бавно тръгна по коридора към административната част. Секретарката на Кели му каза да влиза направо.

Шефът стане да го посрещне, строен и загорял както винаги. Но поведението му беше доста различно от обичайното — върху лицето му беше замръзнала строга гримаса, думите му бяха сухи и сдържани. Запозна го с Нийл Харпър — слаб и спретнат мъж с бледо лице, върху което личаха следи от отдавна завяхнало акне. Типичен бюрократ, който най-много на света обича бумагите, определи безпогрешно Дейвид.

Настаниха се около масичката за кафе и Кели започна да върти някакъв молив в ръцете си.

— Получихме статистическите данни за вашата работа през първото тримесечие — започна най-сетне той. — Цифрите са незадоволителни.

Дейвид разтревожено вдигна глава.

— Става въпрос за продуктивността ви — уточни Кели. — Преглеждате най-малко пациенти на час от всички лекари на КМВ в региона. Явно им отделяте прекалено много време, а на всичкото отгоре поръчвате и прекалено много лабораторни изследвания. Да не говорим за консултациите извън системата на КМВ, които предписвате с твърде лека ръка…

— Не знаех, че КМВ се занимава с подобен род статистика — промърмори объркано Дейвид.

— Това съвсем не е всичко — мрачно го изгледа Кели. — Имаме сведения, че изпращате много от пациентите си в Спешното отделение на Общинска болница „Бартлет“, вместо да ги преглеждате в кабинета си…

— Мисля, че това е напълно естествено като се има предвид, че приемните ми часове са запълнени за седмици напред — отвърна Дейвид. — Пациентите с акутни оплаквания не могат да чакат и по тази причина ги изпращам в СО…

— Грешка! — отсече Кели. — Трябва да ги приемате в кабинета си при всички случаи, дори с риска да припаднат там!

— Но това би довело до ужасна бъркотия! — извика Дейвид. — Как ще се оправям със спешни случаи, а едновременно с това да извършвам и редовни прегледи?

— Ваш проблем — сви рамене Кели. — Или преглеждате тъй наречените „спешни случаи“ веднага, или ги карате да си чакат реда! Но никакво пренасочване към СО!

— Тогава за какво изобщо служи Спешното отделение? — вдигна вежди Дейвид.

— Не ми се правете на умник, доктор Уилсън! — сопнато отвърна Кели. — Вие прекрасно знаете за какво служи Спешното отделение — само за случаи, при които има пряка заплаха за живота на пациента. О, и още нещо… Не препоръчвайте на пациентите си да викат линейки. КМВ плаща за линейка само при доказано тежки случаи. Всяко повикване трябва да бъде предварително съгласувано с нас!

— Но част от пациентите ми живеят сами и ако трябва да…

— Дайте да не усложняваме нещата! — безцеремонно го прекъсна Кели. — КМВ не е фирма за обществен транспорт. Това е положението. Ще ви кажа кратко и ясно какво очакваме от вас: рязко увеличение на продуктивността, драстично снижение на лабораторните анализи, пълно прекратяване използването на външни консултанти и препращания към СО. Това е положението. Надявам се, че всичко е ясно.

Дейвид замаяно напусна кабинета на шефа си. Изобщо не беше очаквал, че ще го обвинят в разхищение на време и средства. Винаги се беше гордял с внимателното си отношение към пациентите и беше дълбоко убеден, че това е правилният начин за работа на всеки лекар.

Миг преди да влезе в офиса си забеляза Кевин, който изчезна зад съседната врата. Колегата му се беше оказал прав в повечето от своите мрачни предвиждания. Едва сега си даде сметка, че Кели не спомена нито дума за такива основни неща като качеството на лекарския труд и удовлетворението на пациентите от него.

— Мачът продължава — надникна през вратата Сюзън. — Ако не започнем веднага, пак ще се окажем извън графика.

Някъде в средата на предобеда Анджела се измъкна от лабораторията и отскочи до Ники. С облекчение установи, че в състоянието на детето има видимо подобрение. Температурата й се беше понижила до нормални стойности, задръстването в дробовете явно намаляло след намесата на респираторния терапевт. Анджела използва стетоскопа на една от дежурните сестри. Хрипове все още имаше, но те бяха далеч по-слаби в сравнение със сутринта.

— Кога ще ме приберете у дома? — попита Ники.

— Чакай де, току-що те докарахме — усмихна се Анджела и разроши косата й. — Но ако състоянието ти се подобрява както досега, доктор Пилснър положително няма да те държи дълго тук…

Когато се върна на работното си място, отскочи до микробиологичната лаборатория да провери дали са готови резултатите от пробите на налепите, взети от гърлото на детето. Много беше важно да открият точно какви бактерии са предизвикали възпалението на дихателния тракт. Лаборантката я увери, че всичко е свършено както трябва.

Върна се в кабинета, навлече бялата манта и се приготви да обработи една доста обемиста серия от хематологични проби. В същия момент забеляза, че вратата към кабинета на доктор Уодли е открехната.

Отиде на пръсти при нея и надникна. Доктор Уодли се беше надвесил над големия микроскоп, който използваха за учебни цели. Усетил присъствието й, той махна с ръка.

Анджела мълчаливо седна насреща му, колената им под масата почти се докоснаха. Наведе се напред и опря чело в резервния окуляр. Веднага разбра, че възрастният лекар изследва биопсия от гръдна тъкан.

— Доста заплетен случай — промърмори той. — Пациентката е едва двадесетгодишна. Трябва да дадем прецизна диагноза, затова сядай и се въоръжавай с търпение… — Ръката му се плъзна под масата и докосна коляното на Анджела, сякаш за да й покаже точно каква позиция да заеме. — Не се поддавай на емоциите и гледай внимателно…

Тренираното око на Анджела започна да опипва пробата, но ръката на Уодли я разсейваше. Тя продължаваше да лежи на бедрото й, малко над коляното. Продължаваше да говори, обяснявайки ключовите моменти за определяне на диагнозата. Неудобството на младата жена рязко нарасна.

Уодли често я беше докосвал при съвместната им работа, тя него — също. Но това неизменно ставаше в рамките на приемливото поведение и тя го беше приемала за съвсем невинно. Никога досега не беше усещала ръката му по този нов, натрапчиво интимен начин.

Не се дръпна, не отмести ръката му, макар че много й се щеше да го направи. Все още се надяваше, че Уодли ще се досети сам за неудобството, което й причинява. Но това не стана. По време на цялото му многословно обяснение относно характерните ракови белези в биопсичния материал, ръката му си остана върху бедрото й.

В крайна сметка Анджела се дръпна и скочи на крака. Даваше си ясна сметка, че устните й треперят, но не каза нищо. Просто се обърна и тръгна към вратата.

— Когато свършиш с хематологичните проби, донеси ги да им хвърля едно око — подхвърли зад нея доктор Уодли.

Тя затвори междинната врата и безсилно се отпусна на стола. Беше на прага на нервната криза, в очите й се появиха сълзи. В съзнанието й бавно изплуваха всички онези уж невинни епизоди, при които Уодли оставаше с нея след работно време за обработката на спешни проби, за неизменната му поява на масичката й в барчето, когато намираше свободна минута за някое кафе. Едва сега си даде сметка, че многобройните докосвания на ръцете му съвсем не изглеждаха случайни и невинни, а напротив — съвсем преднамерени. Такова беше и бащинското му поведение — прекалено емоционално, за да бъде истинско. Господи, въздъхна с отчаяние тя. Спомни си, че беше приела да пътува с този човек до Маями, където следващия месец щеше да се проведе Националната годишна конференция на патологоанатомите.

Свали длани от лицето си. Дали пък не преигравам, запита се тя. Може би всичко се дължи на преумората и напрежението от последните дни. Дейвид винаги твърдеше, че реакциите й са прекалено емоционални. Може би Уодли върши всичко това несъзнателно, прекалено увлечен в ролята си на ментор на младата жена.

Главата й мрачно се поклати. Дълбоко в себе си усещаше, че поведението на възрастния лекар е абсолютно преднамерено. Продължаваше да изпитва благодарност към него за грижите и помощта, но все още усещаше лепкавата му длан върху бедрото си. Без да иска потръпна от отвращение. Да, това действие беше напълно умишлено. Следователно проблемът се свеждаше до необходимостта да прекрати всякакви по-нататъшни опити за интимност, ако може — без да наранява чувствата му. Уодли все пак беше нейният пряк началник…

В края на работния ден Дейвид намери време да отскочи до стационара. Уверил се, че състоянието на Марджъри Клебър и още неколцина от редовните му пациенти е задоволително, той забърза по коридора към стаята на Ники.

Благодарение на умно подбраната комбинация от антибиотици, препарати за прочистване на бронхите и физическата терапия, състоянието на дъщеря му бележеше рязко подобрение. Завари я облегната на възглавниците с дистанционно в ръка. Гледаше някаква телевизионна игра.

— Ей на това му се вика дама по време на почивка — ухили се широко Дейвид.

— Току-що го пускам, тате — погрешно го разбра детето. — Допреди малко госпожа Клебър беше тук. Поговорихме си, а след това направихме и кратък преговор на последния урок…

— Много добре — кимна Дейвид. — А как си с дишането?

Ники беше лежала достатъчно дълго в болница, за да се научи да оценява състоянието си. Мнозина педиатри бяха разбрали това и внимателно я изслушваха преди да вземат решение за бъдещото й лечение.

— Добре — рече Ники. — Все още изпитвам леко затруднение, но нещата са под контрол…

— Май идвам точно навреме за семейното съвещание — обади се от прага Анджела, пристъпи навътре в стаята и прегърна дъщеря си. После двамата с Дейвид седнаха от двете страни на болничното легло.

Половин час по-късно станаха да си вървят.

— Искам у дома! — проплака Ники.

— Ние също, миличка — кимна с въздишка Анджела. — Но трябва да изпълняваме предписанията на доктор Пилснър. Утре сутринта ще поговорим с него и ще видим какво може да се направи.

Ники примирено въздъхна, изчака ги да напуснат стаята и изтри една сълза от бузата си. После посегна към дистанционното. Отдавна беше свикнала с обстановката в болниците, но това не означаваше, че я приема. Единственото хубаво нещо тук беше телевизията. Никой не я ограничаваше да гледа, освен това можеше да си избира каналите — нещо, което у дома беше немислимо…

Дейвид и Анджела спряха под козирката над задния вход. Настроението им беше мрачно. Той огледа схлупеното небе, от което се сипеше ситен дъжд. Каза, че няма смисъл да се мокрят и двамата, после хукна да докара колата, оставяйки Анджела да го чака под навеса.

По пътя към дома не си размениха нито дума. Тишината се нарушаваше единствено от поскърцването на чистачките по предното стъкло. И двамата се чувстваха виновни за простудата на Ники, появила се като следствие на онази глупава екскурзия.

Анджела проговори едва когато колата свърна в алеята пред къщата. Тревожно сбърчил чело, Дейвид изслуша резултатите от изследванията на бронхитните проби на Ники. В тях бяха открили бактерията pseudomonas aeruginosa.

— Гадна работа — промърмори Анджела. — Когато бактерии от този тип проникнат в организма на болен от цистофиброза, те остават завинаги там… — На мен ли го казваш? — съкрушено въздъхна Дейвид.

В отсъствието на Ники вечерята протече мрачно, в почти пълно мълчание. Хапнаха на масата в кухнята и се вслушваха в дъждовните капки, които барабаняха по перваза на прозореца. После Анджела събра чиниите, стисна зъби и разказа на Дейвид всичко, което се беше случило в лабораторията на доктор Уодли.

Дейвид слушаше смаяно, ченето му увисна.

— Господи, какъв мръсник! — извика той и стовари юмрук върху масата. — Един-два пъти и на мен ми мина през ума, че се държи прекалено емоционално с теб, особено по време на онова болнично тържество… Но после си рекох, че това е плод на развинтеното ми въображение и замълчах. Не исках да изглеждам глупаво ревнив в очите ти…

— Все още не съм напълно сигурна — въздъхна Анджела. — По тази причина и не ти казах по-рано. Никак не ми се щеше да правя прибързани заключения, но всичко сочи, че… — Замълча, поклати глава и мрачно добави: — Не е честно! Защо жените винаги се изправят пред такива гадни ситуации?

— Този проблем е стар колкото света — отвърна Дейвид. — Сексуалният тормоз се появява в момента, в който жените стават част от света на наемните работници. Той е особено разпространен в областта на медицината, където, поне в първите години, всички лекари са мъже, а жените са медицински сестри и друг болничен персонал…

— Нещата и днес са си същите, въпреки че сред лекарите вече има много жени — поклати глава Анджела. — Сигурно си спомняш какво ти бях разказвала за мераците на преподавателите ми в медицинския факултет…

Дейвид кимна.

— Много съжалявам за това, което чух — рече с въздишка той. — Знам колко беше доволна от колегиалното отношение на доктор Уодли. Кажи само една дума и веднага отивам да му друсна един юмрук в противната мутра!

— Благодаря, няма нужда — измъчено се усмихна Анджела.

— Аз пък реших, че си умислена, защото се безпокоиш за Ники — поклати глава Дейвид. — Или пък си ми ядосана заради екскурзията…

— Екскурзията е история, а Ники се чувства добре — успокои го Анджела.

Дейвид помълча малко, после отиде да си вземе една бира от хладилника.

— И аз имах лош ден — призна си той. Отпи от бутилката и разказа за срещата си с Кели и онзи счетоводител на КМВ от Бърлингтън.

— Не може да бъде! — зяпна Анджела. — Наистина ли си позволиха да ти говорят по този начин? Нима не отчитат, че пациентите са доволни от теб?

— Явно това не е сред приоритетите им — унило отвърна Дейвид.

— Как така не е? И децата знаят, че доброто отношение към пациентите е крайъгълен камък на медицинското обслужване.

— Това може би вече е минало — въздъхна Дейвид. — Днес нещата се определят от хора като Чарлс Кели — представители на новата армия медицински бюрократи, родени след като правителството взе здравеопазването в свои ръце. За тях най-важното нещо е икономическата изгода, а състоянието на пациентите е на втори план. Главното е да се върже балансът…

Анджела поклати глава.

— Проблемът е Вашингтон — продължи Дейвид. — Нещата се объркаха в момента, в който правителството реши да си пъхне носа в здравеопазването. Те се опитват да задоволят всички, но правят така, че в крайна сметка никой не е доволен. Виж „Медикеър“ и „Медикейд“1 — и двете организации са кошмар, който има опустошителен ефект върху здравеопазването и медицината като цяло!

— Какво мислиш да правиш? — попита Анджела.

— Не знам. Вероятно ще търся някакъв компромис. На първо време ще изчакам да видя как ще се развият нещата… Ами ти?

— И аз не знам — въздъхна Анджела. — Все още се надявам, че може би съм сбъркала и реагирам прекалено емоционално.

— Възможно е — кимна Дейвид. — Все пак за пръв път се чувстваш по този начин. Досега Уодли се представяше като добър човек и джентълмен. Може би си позволява да те докосва просто защото до този момент не си показала, че това не ти е особено приятно…

— Какво искаш да кажеш? — погледна го остро Анджела.

— Всъщност, нищо — побърза да бие отбой той. — Просто откликнах на твоите мисли.

— Да не би да намекваш, че сама съм си виновна за тази ситуация?

— Нищо подобно! — тръсна глава Дейвид, протегна ръка през масата и стисна пръстите й. — Задръж, успокой се. Аз съм на твоя страна. Дори през ум не ми минава, че причината може да е в теб.

Анджела въздъхна, гневът изведнъж я напусна. Даде си сметка, че не е изключено да е излъчвала погрешни сигнали за този човек. В крайна сметка винаги бе изпитвала благодарност към Уодли за безкористната му помощ, бе изпитвала ученическото желание да му покаже, че не е сбъркал, залагайки на нея.

— Съжалявам — промърмори тя. — Явно съм прекалено объркана…

— Аз също — призна Дейвид. — Хайде, да вървим да си лягаме.