Фатално лекарство

ДВАДЕСЕТА ГЛАВАСряда, 27 октомври

На сутринта Ники се събуди с кашлица и задръстени дробове. Родителите й сериозно се обезпокоиха от вероятността да е лепнала нещо от Карълайн. Дейвид беше особено разстроен, тъй като именно той беше взел решението за вчерашното посещение на Ники в болницата.

Въпреки старателно изпълнените сутрешни процедури, състоянието й не се подобри. Това доведе до решението детето да не ходи на училище и то беше взето въпреки енергичните му протести. Обадиха се на Алис, която веднага прие да поеме дневните грижи.

Дейвид започна сутрешната си визитация доста притеснен от развоя на събитията у дома. Загубата на толкова много болни през последните седмици също му се отразяваше и в един момент той установи, че буквално се плаши от рутинните срещи с пациентите си. Този път обаче всичко беше наред. Дори Сандра се чувстваше добре.

— Отокът спада — съобщи той, внимателно опипвайки бузата й.

— Усещам — кимна тя.

— А и температурата ви е почти нормална…

— Радвам се, но все още няма да ви питам кога ще бъда изписана — отвърна пациентката.

— Мъдър подход — усмихна се Дейвид. — Има случаи, при които завоалираните въпроси вършат по-добра работа от директните. Но веднага ще ви кажа, че засега оставате тук. Трябва да бъдем стопроцентово убедени, че сме овладели инфекцията.

— Ясно — кимна Сандра и с престорено недоволство добави: — Ще ми направите ли една услуга, след като тъй и тъй трябва да остана тук?

— Разбира се — кимна Дейвид.

— Електрическите моторчета, които управляват положението на това легло, отказаха да работят, а сестрите само вдигат рамене…

— Страхувам се, че този проблем не е нов, но ще направя каквото мога — обеща Дейвид. — Веднага ще потърся хората от службата за техническа поддръжка, защото трябва да се чувстваше удобно.

Повдигна въпроса пред Джанет Колбърн, която завари в стаята на дежурните сестри.

— Не ни е за пръв път — сви рамене тя. — Неколкократно съм се обаждала на техниците, но те заявяват, че нищо не може да се направи. Има един намръщен тип, който само мълчи и сумти, но не върши работа. За съжаление в момента не разполагаме с други свободни легла…

Дейвид разбра, че ще се наложи да говори с Ван Слайк. Другият вариант беше да не звъни в техническата служба, а да се обърне директно към Бийтън. Ситуацията му се стори наистина абсурдна.

Откри Ван Слайк в канцеларията без прозорци.

— Една от пациентките ми се оплаква от неудобното легло — раздразнено каза той след като почука и влезе. — Няма ли да предприемете нещо?

— Болницата е купила лоши легла, които са истински кошмар за поддържане — отвърна Ван Слайк.

— И не могат да се поправят, така ли?

— Могат, но след това пак се чупят.

— Искам незабавно да оправите това легло! — отсече Дейвид.

— Ще стане, но като му дойде времето — сбърчи вежди Ван Слайк. — А сега ви моля да ме извините, но имам друга работа.

— Защо сте толкова груб? — изгледа го настоятелно Дейвид.

— Вие ли го казвате? — повиши тон другият. — При това след като нахлувате в канцеларията и ми повишавате тон? Ако имате някакъв проблем, обърнете се към администрацията!

— Точно това ще направя! — вбеси се окончателно Дейвид, затръшна вратата след себе си и тръгна към кабинета на Хелън Бийтън. Но във входния вестибюл зърна фигурата на доктор Пилснър и се спря.

— Бърт, може ли за момент?

Доктор Пилснър се обърна.

Дейвид накратко му описа проблемите на Ники и попита дали не е по-разумно да я поставят на антибиотици. Едва след това забеляза, че колегата му е разсеян и почти не го слуша.

— Хей, какво има?

— Извинявай, но съм доста обезпокоен от състоянието на Карълайн Хелмсфорд — отвърна доктор Пилснър. — Прекарах цяла нощ до леглото й, едва успях да отскоча до дома за един душ…

— Какво е станало?

— Ела и ще видиш — отвърна Пилснър и започна да се изкачва по стълбите. Дейвид забърза след него.

— Преместихме я в интензивното — промърмори без да се обръща педиатърът. — Кризата е тежка…

Шокиран от чутото, Дейвид обърка крачката си. Как е възможно това, замаяно се попита той и неволно си спомни за поредицата от тежки кризи на своите пациенти.

— Разви бронхопневмония, въпреки че опитах всичко възможно — мрачно добави колегата му.

Не след дълго влязоха в интензивното, Пилснър спря зад вратата да си поеме дъх.

— Страхувам се, че момичето е в септичен шок — промърмори той. — Наложи се принудително поддържане на кръвното налягане, състоянието й е тежко. Дано да не я изпуснем…

Влязоха. Карълайн беше в кома. От устата й стърчеше пластмасова тръбичка, свързана с респиратор, над гърдите й се преплитаха тънките маркучи на системата. Мониторът отчиташе показанията на пулса и кръвното налягане. Дейвид неволно потръпна при вида на поразеното от тежката болест дете. Моментално си представи Ники на това легло, сърцето му пропусна един такт.

Според сестрата, която не се отделяше от Карълайн, в състоянието й нямаше промяна. Доктор Пилснър изслуша краткия рапорт и се насочи към дежурната стая, следван по петите от Дейвид. Едва след като стигнаха там, той прояви интерес към състоянието на Ники и се съгласи да й дадат умерена доза орални антибиотици, като лично предписа вида и начина на вземане.

Дейвид благодари и направи опит да повдигне духа му с няколко ободрителни думи. Отлично знаеше какво преживява колегата му в момента.

Влезе в кабинета си и вдигна слушалката. Искаше да предаде на Анджела предписанията на педиатъра, а след това щеше да започне редовните прегледи. В края на разговора й съобщи за състоянието на Карълайн.

— Господи! — ахна жена му. — Нима ще умре?

— Пилснър има сериозни опасения — мрачно кимна той.

— Но Ники вчера беше при нея!

— Знам, няма нужда да ми го напомняш… Но вчера Карълайн беше съвсем добре, дори нямаше температура.

— Няма ли край? — простена Анджела. — Моля те, вземи антибиотиците и отскочи до вкъщи по време на обедната почивка!

— Добре — съгласи се Дейвид.

— Аз ще отида в Бърлингтън, каквато ни беше уговорката — добави тя.

— Значи възнамеряваш да го направиш, а?

— Разбира се. Вече потвърдих пред Калхоун, който преди малко ми се обади да каже, че е разговарял с офицера, който отговаря за веществените доказателства…

— Добре, приятно пътуване — прекъсна я Дейвид и побърза да затвори преди да е казал нещо нелицеприятно. Не можеше да разбере поведението на жена си, особено в такъв момент. Как може да мисли за някакво следствие, когато Карълайн умира, а собствената й дъщеря е в опасност?

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — рече Калхоун и се настани на стола пред бюрото на Хелън Бийтън. — Обещах на секретарката ви да бъда кратък и ще ви задам само един-два въпроса.

— Аз също имам въпрос към вас — погледна го право в очите Бийтън.

— Кой ще е пръв? — вдигна вежди Калхоун и извади кутията с пурите си: — Мога ли да запаля?

— Не, тук не се пуши — отряза го Бийтън. — Мисля, че ще е най-добре първо аз да задам въпроса си, тъй като от отговора ви ще зависи колко дълго ще трае нашата среща…

— Няма проблем, питайте…

— За кого работите? — изстреля в упор Бийтън.

— Въпросът е некоректен — направи гримаса Калхоун.

— Защо, ако мога да попитам?

— Защото моите клиенти имат право на анонимност — отсече Калхоун и отривисто добави: — А сега е мой ред… Доколкото разбрах, доктор Ходжис е бил чест посетител в този кабинет!

— Разрешете да ви прекъсна — хладно се усмихна Бийтън. — Не виждам смисъл да отговарям на въпросите ви, след като вашите клиенти предпочитат анонимността.

— Решението си е ваше — сви рамене детективът. — Естествено, някои хора ще се запитат защо президентът на една болница не желае да говори за своя предшественик… А други може би ще решат, че знаете кой е убил Ходжис.

— Благодаря, че се отбихте — изправи се на крака Бийтън. — Излишно си хабите дъха. Аз няма да ви кажа нито дума преди да разбера за кого работите. Освен това си имам достатъчно работа и мисля единствено за тази болница. Приятен ден, господин Калхоун.

Детективът бавно се изправи.

— Не знам защо имам чувството, че скоро пак ще се видим — промърмори той.

Напусна административната сграда и слезе в приземието да потърси следващия в списъка си — Върнър Ван Слайк. Завари го в работилницата, приведен над електромоторче за болнично легло.

— Вие ли сте Върнър Ван Слайк?

— Аз съм — безизразно отвърна техникът.

— Казвам се Калхоун и бих искал да поговорим…

— За какво?

— За Денис Ходжис.

— Добре, стига да не обръщате внимание на това, което правя — промърмори Ван Слайк. — Работата е спешна и не мога да я прекъсна.

— Тези легла май ви създават проблеми, а? — подхвърли Калхоун.

— За нещастие е точно така — кимна другият.

— Но защо ги оправяте сам, след като сте началник на отдела?

— Искам да съм сигурен, че ще бъдат ремонтирани както трябва.

Калхоун се отпусна на скамейката до тезгяха.

— Имате ли нещо против, ако запаля? — попита той.

— Не — сви рамене Ван Слайк.

— Казаха ми, че пушенето е забранено в цялата болница — ухили се детективът и му поднесе кутията. Ван Слайк се поколеба за момент, после се пресегна, взе една пура и се наведе над пламъчето на запалката.

— Чух, че сте се бил приятел с Ходжис — подхвърли Калхоун.

— Беше ми като баща — кимна Ван Слайк и доволно издуха дима през ноздрите си: — Дори повече от баща…

— Сериозно?

— Ако не беше той, никога нямаше да завърша колеж — продължи другият. — Даваше ми работа в къщата си, често оставах да преспя и сме си говорили надълго и нашироко… Докато със собствения си баща имах сериозни проблеми…

— Така ли? — подхвърли Калхоун, решил че кратките въпроси са добър стимул за събеседника му.

— Баща ми беше голям мръсник — промърмори Ван Слайк, закашля се от пурата и сподавено добави: — Пребиваше ме от бой…

— Защо?

— Почти всяка вечер се прибираше пиян и ме използваше като боксов чувал. Мама не можеше да ми помогне, по простата причина, че той пребиваше и нея…

— А вие двамата не се ли съюзихте срещу този терор?

— Не, мамка му — горчиво промълви Ван Слайк. — Тя постоянно го защищаваше и дори твърдеше, че той ме обича и именно затова ме бие…

— Нещо ми се губи смисълът… — проточи Калхоун.

— На всеки му се губи — язвително отвърна Ван Слайк, после спря подозрителен поглед върху лицето му: — Всъщност, защо по дяволите, ме разпитвате?

— Проявявам интерес към смъртта на Ходжис — кротко отвърна Калхоун.

— След всичкото това време?

— А защо не? — отвърна с въпрос детективът. — Вие например не искате ли да знаете кой го е убил?

— Какво като зная? — сви рамене Ван Слайк. — Да не би да очаквате, че ще отида да му видя сметката? — Направи опит да се разсмее, но отново се закашля.

— Май не сте любител на пурите, а? — подхвърли Калхоун.

Ван Слайк поклати глава и продължи да кашля. Лицето му почервеня, краката му се насочиха към близкия умивалник. Когато се върна, поведението му беше друго.

— Мисля, че си побъбрихме достатъчно — отсече той. — Затрупан съм с работа, проклетите легла трябва да бъдат поправени веднага.

— В такъв случай си тръгвам — надигна се от пейката Калхоун. — Имам си едно основно правило: никога да не се натискам там, където съм нежелан. Надявам се, че някой друг път пак ще си поговорим…

— Ще видим — неопределено отвърна Ван Слайк.

Детективът напусна приземието, излезе от сградата и се насочи към центъра по рентгенология оттатък паркинга. Подаде една от картичките си на рецепцията и помоли да бъде приет от доктор Кантор.

— Имате ли насрочена среща? — попита момичето оттатък гишето.

— Не. Предайте му, че искам да го видя във връзка с доктор Ходжис.

— Доктор Денис Ходжис? — погледна го изненадано служителката.

— Същият — кимна Калхоун и махна с ръка към чакалнята: — Ще седна ей там, на едно от креслата…

В продължение на десетина минути оглеждаше вътрешното разположение на просторното фоайе. Тъкмо започна да го харесва и към него пристъпи матрона със строго лице и още по-строга униформа в бяло. Той покорно се изправи и изпълни заповедта й да го последва.

— Разбрах, че искате да говорим за доктор Денис Ходжис — посрещна го на крака доктор Кантор.

— Точно така.

— И за какво по-точно?

— Ще разрешите ли да седна? — невинно го погледна Калхоун.

Кантор махна към един от столовете срещу писалището, без да си направи труда да вдигне купчината медицински журнали, които покриваха седалката. Детективът ги премести и с невъзмутимо лице поиска разрешение да запали.

— Само ако почерпите и мен — внезапно се ухили Кантор. — Уж не пуша, но никога не отказвам авантата…

Запалиха, после Калхоун съобщи, че е нает да открие убиеца на Ходжис.

— Не ми се говори за тоя мръсник! — отсече Кантор.

— Мога ли да попитам защо?

— А защо трябва да говоря?

— Отговорът е очевиден: за да бъде наказан престъпникът…

— Според мен трябва да му дадат медал, защото ни отърва от една гнида!

— Бях информиран, че имате лошо мнение за покойния — невъзмутимо рече Калхоун.

— Меко казано — язвително се ухили Кантор.

— Бихте ли се пояснили?

— Този тип беше известен с пълното си пренебрежение към проблемите на околните…

— Имате предвид всички околни, или само лекарите?

— Главно лекарите — кимна Кантор. — Пет пари не даваше за тях, мислеше единствено за болницата като институция, но без да включва персонала. Отне ни без колебание рентгенологията и патологията, докара ни едва ли не до просяшка тояга. И трябва да ви кажа, че всички до един искахме да се пръждоса по дяволите…

— Бихте ли споменали конкретни имена?

— Разбира се, това не е никаква тайна — кимна Кантор, след това започва да изброява имената на петима доктори, включвайки и себе си.

— Но само вие сте се задържал тук — подхвърли Калхоун.

— В рентгенологията — да… Но само благодарение на предвидливостта си, която ми позволи да създам този нов отдел. Пол Дарнъл също остана, но той е патолог…

— Знаете ли кой уби Ходжис?

Кантор понечи да отговори, но изведнъж се спря.

— Май навлязохме в темата, въпреки че вече обявих нежеланието си да я обсъждаме…

— Същото си помислих и аз, но реших, че сте променили решението си — дружелюбно се усмихна Калхоун. — И така, знаете ли кой уби Ходжис?

— Дори да знаех, едва ли щях да го споделя с вас.

Калхоун издърпа верижката на джобния си часовник, погледна го и рязко се изправи.

— Господи! Извинявам се, но трябва да прекратим този разговор. Имам една спешна среща…

Размаза пурата си в пепелника пред изненадания Кантор, обърна се и излезе. Насочи се тичешком към камионетката си, скочи зад волана и подкара по посока на градската библиотека. Успя да хване Анджела миг преди младата жена да прекоси пешеходната пътека по обратния път към болницата.

— Извинете за закъснението — подвикна запъхтяно той и отвори дясната врата. — Имах един много приятен разговор с доктор Кантор и замалко да ви изпусна…

— Аз също закъснях — отвърна Анджела и се настани на седалката. В кабината миришеше на застоял тютюнев дим. — Кантор каза ли ви нещо интересно?

— Положително не е убиецът на Ходжис, но ме заинтригува. Същото мога да кажа за госпожица Бийтън. Тези хора знаят нещо, вече съм абсолютно убеден в това… — Спусна страничното стъкло сантиметър-два и невинно попита: — Ще разрешите ли да запаля?

— Нали това беше поводът да пътуваме с вашия камион? — усмихна се Анджела.

— Е, нека все пак попитам…

— Мислите ли, че всичко ще бъде наред при тази визита в щатската полиция? Колкото повече мисля за нея, толкова по-нервна ставам. Защото това все пак ще бъде една измама, нали? Аз работя в болницата, но не ми трябват никакви документи за болните, защото съм патолог…

— Не се тревожете за нищо — поклати глава Калхоун. — Обяснил съм на лейтенанта за какво става въпрос, едва ли ще се наложи да отваряте уста.

— Оставям се във вашите ръце.

— Няма да се разочаровате — отвърна Калхоун, после извърна глава да я погледне: — Но имам един въпрос: снощи забелязах добре как реагира съпруга ви… Не искам в никакъв случай да предизвикам скандали между вас. Ще ви призная, че това разследване ми носи огромно удоволствие и затова ви предлагам да намалим тарифата. Това ще помогне, нали?

— Благодаря за загрижеността — отвърна Анджела. — Но Дейвид ще бъде о кей, стига да се вместим в едноседмичния срок, за който се договорихме.

Не след дълго спряха пред щатското полицейско управление в Бърлингтън и Анджела отново изпита нервност, въпреки уверенията на Калхоун. Но операцията премина абсолютно безпроблемно, като разговорът водеше предимно Калхоун, а поведението на дежурния офицер беше повече от любезно.

— Защо не направим два комплекта копия? — приятелски му подхвърли детективът.

— Няма проблем — кимна униформеният и вдигна обемистата папка, като преди това старателно нахлузи гумени ръкавици.

Калхоун намигна на Анджела и прошепна:

— Така всеки от нас ще си има копия, нали?

Десет минути по-късно вече крачеха към камионетката.

Анджела се тръшна на седалката и разтвори плика, в който униформеният полицай беше сложил фотокопията.

— Господи, всичко мина толкова лесно! — възкликна с облекчение тя.

— Никога не използвам изрази от сорта „нали ви казах“ — доволно се ухили Калхоун. — Не съм такъв човек…

Тя се засмя. Сега вече можеше да оцени хумора на събеседника си.

— Какво представляват тези документи? — попита той и протегна врат към купчината в ръцете й.

— Копия от приемните формуляри на пациенти, осем на брой.

— Намирате ли нещо необичайно в тях?

— Не мога да кажа — поклати глава младата жена. — Струват ми се съвсем нормални и не виждам нищо, което да ги свързва. Различна възраст и пол, различни диагнози… Фрактура на бедрена кост, пневмония, синузит, гръдни болки, болка в дясната долна част на корема, флебит, инфаркт и камъни в бъбреците… Не знам какво съм очаквала, но това тук ми изглежда съвсем ординерно…

Калхоун запали мотора и се включи в уличното движение.

— Не правете прибързани заключения — посъветва я той.

Анджела върна документите в плика и се загледа навън.

Почти веднага осъзна къде се намират.

— Я почакайте малко — извика тя. — Можете ли да спрете?

Калхоун отби до тротоара.

— Намираме се на две крачки от сградата на Съдебна медицина — поясни тя. — Какво ще кажете, ако се отбием за малко? Главният съдебен лекар направи аутопсията на Ходжис, може би ще научим интересни неща…

— Няма проблем — кимна детективът. — Ще ми бъде приятно да се запозная с него.

Направиха обратен завой, въпреки оживеното движение. Но Калхоун се засмя и каза да не се плаши от нищо. Няколко минути по-късно спряха пред входа на Съдебна медицина. Откриха Уолтър Дънсмор да закусва в барчето и Анджела му представи Калхоун.

— Ще хапнете ли нещо? — любезно попита патологът.

Двамата си взеха сандвичи от автомата край стената и се настаниха край масата на Уолт.

— Господин Калхоун помага при разследването на убийството — поясни Анджела. — Дойдохме в Бърлингтън да вземем копия от един доказателствен материал и на мен ми хрумна да проверим дали при вас има нещо ново…

— Едва ли — поклати глава Уолт, замисли се и добави: — Токсикологичната проба беше отрицателна, за високото ниво на алкохол в кръвта вече ви казах… И май това е всичко. Пак ще повторя, че никой от оторизираните органи не проявява особен интерес към случая…

— Разбирам — кимна Анджела. — А открихте ли нещо повече за онези подкожни петна?

— Не съм се занимавал с тях, просто поради липса на време — призна с въздишка Уолт.

Пътуването по обратния път беше бързо и безпроблемно. Калхоун я остави на паркинга зад библиотеката, където я чакаше колата й.

— Скоро ще ви се обадя — рече той. — И не забравяйте да се държите максимално далеч от всичко, свързано с Ходжис.

— Няма проблеми — отвърна Анджела, изчака го да потегли и седна зад волана на волвото. Часът беше един и половина.

Влезе в кабинета си и отвори най-горното чекмедже на бюрото. Пусна вътре фотокопията и си напомни да ги вземе след като приключи работа. Уодли отвори междинната врата в момента, в който обличаше бялата си манта. Отново не си направи труда да почука.

— Вече двадесет минути те търся из цялата болница! — ядосано процеди той.

— Бях навън — кратко поясни тя.

— Това го разбрах, тъй като и пейджърът ти не отговаряше!

— Съжалявам, но трябваше да свърша една работа по време на обедната почивка…

— Която ти отне доста повече от един час! — заядливо подхвърли Уодли.

— Може би — кимна тя. — Но аз и без друго оставам доста след работното време, така че лесно ще компенсирам закъснението си. А междувременно помолих доктор Дарнъл да ме замести в случай, че се появи нещо спешно…

— Не обичам, когато моите патолози изчезват посред бял ден! — отсече Уодли.

— Знам това и се съобразявам — запази самообладание младата жена. — Никой не може да ме обвини в несъзнателно отношение към работата. Единственото спешно нещо за днес е евентуалната обработка на хирургически проби, но за тях отговаря друг колега. Освен това се срещнах и разговарях с главния областен патолог.

— Уолт Дънсмор? — присви очи Уодли.

— Можете да му звъннете и да проверите — изгледа го презрително Анджела и изпита дълбоко задоволство от очевидното му объркване.

— Прекалено съм зает за подобни глупости — тръсна глава Уодли. — Това, което ме тревожи, е поведението ти в службата напоследък. Искам да ти напомня, че все още си на изпитателен срок, който скоро изтича…

След тези думи шефът на отделението рязко се завъртя и затръшна вратата след себе си.

Анджела остана неподвижна. Не й харесваше открито враждебното поведение на този човек, но то все пак беше за предпочитане пред гадните му задявки. С въздишка си призна, че между тях вече трудно ще се установят нормални колегиални отношения.

Дейвид приключи с планираните прегледи, напусна кабинета си и неохотно се насочи към стационара. Вече се плашеше от визитациите, вероятно защото очакваше само неприятни изненади от тях.

Преди да обърне внимание на собствените си пациенти, той реши да провери състоянието на малката Карълайн в интензивното. Завари доктор Пилснър в дежурната стая, изглеждаше съсипан. Карълайн беше зле, на прага на смъртта.

Дейвид мълчаливо се обърна и излезе. Изкачи се един етаж по-горе и влезе в стационара. Визитацията започна добре, пациентите се чувстваха нормално. Но чувството за тревога го обземаше пред всяка нова врата, която трябваше да отвори. И то се оправда — завари Сандра в обезпокоително състояние на духа, въпреки че едва сутринта беше демонстрирала завидна бодрост и остроумие. Сестрите съобщиха, че от известно време насам жената е замаяна и апатична, без желание за контакт. Очите й бяха изгубили блясъка си, а температурата й бавно пълзеше нагоре.

Дейвид направи опит да я въвлече в разговор, но тя почти не реагира. Единственото, което успя да изтръгне от нея, беше оплакването от болки в стомаха — нещо, което му напомни за предишните пациенти, всички завършили зле. При мисълта, че може да изгуби и тази жена, сърцето му рязко ускори ритъма си. Не, това не бива да се случи!

Изтича обратно в дежурната стая и разтвори картона на Сандра. В него не беше отбелязано нищо съществено, с изключение на загубата на апетит, за която бяха докладвали дневните сестри. Проверката на системите и съдържанието на лекарствата в тях не му донесе нищо съществено — всичко беше точно според предписанията. Лабораторните изследвания също не показваха отклонения. В картона нямаше нищо, което да оправдае влошаването на общото й състояние и Дейвид започна да си мисли за скоротечен менингит или някакво друго мозъчно възпаление. Именно заплахата от скоротечен менингит го беше накарала да настоява за хоспитализация.

Новият преглед не разкри никакви признаци на мозъчно възпаление, но той за всеки случай поиска пълно изследване на цереброспиналната течност — най-сигурният начин да се открие началната форма на менингит. Още докато течността пълнеше голямата спринцовка в ръцете на лабораторната сестра той разбра, че съдържанието й ще бъде нормално — това личеше от нейната бистрота. Но за всеки случай нареди спешно изследване. Не след дълго получи резултатите, които бяха в границите на нормалното, също както и кръвната захар.

Апатията напусна Сандра единствено в момента, в който той започна да палпира абсцеса на челюстта й. Болката беше непоносима. Добави нов антибиотик към комбинацията от лекарства в системата, въздъхна и отпусна ръце. Сега му предстоеше най-тежкото — очакването.

След известно време си даде сметка, че присъствието му в отделението вече едва ли е наложително. Излезе от болницата, яхна велосипеда и натисна педалите. Този път не изпита никакво удоволствие от пътуването до дома. Беше притеснен от състоянието на Карълайн, неспокойните мисли за Сандра също не излизаха от главата му. Но всичко това отстъпи на заден план в момента, в който се прибра. Ники се чувстваше по-зле, въпреки антибиотиците, които беше започнала да взема още по обед. Дробовете й бяха напълно задръстени, а температурата й наближаваше тридесет и осем.

Набра телефона на болницата и поиска да го свържат с доктор Пилснър, който продължаваше да дежури край леглото на Карълайн в интензивното.

— Трябва да увеличим дозата — уморено промърмори колегата му, разбрал, че антибиотикът не действа. — А по отношение на дробовете предлагам да минем на някой от миколитичните агенти, в комбинация с бронходилататори…

— Нещо ново около Карълайн? — попита загрижено Дейвид.

— Състоянието й е без промяна — мрачно отвърна доктор Пилснър.

Анджела се прибра чак към седем. Успокоена от състоянието на Ники, което видимо се подобри след респираторната терапия на Дейвид, тя се насочи към банята с намерението да вземе кратък душ. Дейвид я последва.

— Карълайн е зле — мрачно съобщи той.

— Горките й родители, сигурно са съсипани — въздъхна Анджела. — Моля се на Бога да не стане същото и с Ники…

— Имам нов проблем с една от пациентките си — продължи Дейвид. — Опасявам се, че е пипнала същата неизвестна инфекция, която отнесе куп хора в гроба.

Анджела се наведе, главата й изскочи от душ-кабината.

— С каква диагноза я приехте?

— Абсцес на зъба, който реагира много добре на лечението с антибиотици. Но днес следобед се получи рязка промяна в менталното й състояние…

— Загуба на ориентация?

— По-скоро апатия — въздъхна Дейвид. — Знам, че погледнато отстрани, това не означава нищо, но точно по този начин започваха кризите и при предишните ми пациенти.

— Менингит?

— Това беше единственото ми подозрение, въпреки липсата на болки и треска. Направих проба на гръбначномозъчната течност, но тя беше напълно нормална.

— А помисли ли за възпаление на мозъка?

— Да, но то неизменно се появява заедно със силна треска. Въпреки всичко, утре ще поискам и скенер… Разтревожен съм, защото нещата се развиват точно както при пациентите, които изгубих…

— Предполагам, че не си посмял да свикаш консулт — подхвърли Анджела.

— Не съм — въздъхна Дейвид. — Това би означавало отново да ми отнемат пациентката и да я прехвърлят на някой колега. Подозирам, че дори искането за скенер утре ще ми донесе немалко неприятности…

— Това е гаден начин за практикуване на медицина — поклати глава Анджела, изчака го до каже нещо, после подхвърли: — Пътуването до Бърлингтън завърши много добре…

— Радвам се — равнодушно отвърна Дейвид.

— Проблемите ми започнаха след завръщането… Уодли се държи все по-неадекватно и вече открито заплашва да не поднови договора ми…

— Стига бе! — излезе от вцепенението си Дейвид. — Това ще бъде истинска катастрофа за нас!

— Не се безпокой — махна с ръка Анджела. — Не може да ме уволни, просто защото вече съм направила оплакване за сексуален тормоз. Слава Богу, че тогава отидох при Кантор. Разговорът с него е официално потвърждение на моето оплакване.

— Едва ли — поклати глава Дейвид. — Никога досега не съм допускал, че нещата могат да стигнат до уволнение!

На вечеря Ники обяви, че не е гладна. Анджела я накара да седне на масата и да хапне само от това, което й харесва. После, както обикновено, започна да я тъпче. Това принуди Дейвид да се намеси и скандалът беше готов. Ники скочи от мястото си и избяга навън с насълзени очи.

Седнаха пред телевизора в дневната, всеки ядосан на другия. Изгледаха новините в пълно мълчание. После Анджела погледна часовника и отбеляза, че времето за лягане на Ники отдавна е отминало. Предложи тя да проведе вечерната респираторна терапия, а през това време Дейвид да измие чиниите. Той мълчаливо се съгласи.

Но жена му се появи в кухнята още преди да беше събрал посудата в умивалника.

— Ники ми зададе въпрос, на който нямам отговор — рече с въздишка тя. — Попита ме кога Карълайн ще се върне у дома…

— А ти какво отговори?

— Казах, че не знам. Просто не посмях да й обясня как стоят нещата…

— Не очаквай от мен да го сторя — отсече Дейвид. — Нека изчакаме поне докато дробовете й се изчистят.

— Добре, ще видя какво може да се направи — кимна Анджела и напусна кухнята.

Дейвид позвъни в болницата някъде около девет. Старшата сестра на етажа му разказа подробно за състоянието на Сандра, в което липсваха драматични промени. Но пациентката отново отказала да се храни и вечерята й останала недокосната.

Анджела се изправи на вратата в момента, в който оставяше слушалката.

— Искаш ли да хвърлиш едно око на документите, които донесох от Бърлингтън? — попита тя.

— Честно казано, те изобщо не ме интересуват — направи гримаса той.

— Благодаря ти за вниманието — обидено го погледна тя. — Мислех, че все пак си на моя страна…

— Имам прекалено много други грижи — отвърна Дейвид.

— Аз бях достатъчно търпелива да те изслушам и си помислих, че би могъл да ми отвърнеш със същото…

— Между двете неща няма нищо общо! — отсече Дейвид.

— Защо говориш така? Нима не знаеш колко съм разстроена от тази афера с Ходжис?

— Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос!

— Ясно — кипна Анджела. — Значи важно е само това, което е свързано с твоите проблеми!

— Стига, скъпа! — повиши тон Дейвид. — Честно ще ти кажа, че се чудя как можеш да се занимаваш с Ходжис, когато неприятностите валят от всички страни! Мисля, че имаш проблем с приоритетите… Докато си правиш разни ненужни екскурзии до Бърлингтън, аз тук предписвам антибиотици на дъщеря ни, а приятелката й умира в интензивното!

— Не мога да повярвам на ушите си! — вдигна ръце Анджела.

— А на всичкото отгоре даваш повод на Уодли да те заплашва с уволнение! — продължаваше да набира скорост гневът на Дейвид. — Защо? Защото пътуването до Бърлингтън е най-важното нещо на света! Сега е Момента да ти напомня, че евентуалното ти уволнение ще означава пълен крах за семейството ни! Много те моля да го имаш предвид когато отново се гмурнеш в това разследване!

— А ти си мислиш, че си страхотно рационален, нали? — викна Анджела. — Ще ти кажа обаче, че дълбоко се заблуждаваш! Проблемите не се решават с отричането им. Според мен именно твоите приоритети не са наред. Отказваш да ме подкрепиш в момент, в който отчаяно се нуждая от рамото ти. По отношение на Ники също трябва да сме наясно: тя може би нямаше да се разболее, ако не я беше завел при Карълайн преди да се разбере от какво е болно горкото дете!

— Това вече е прекалено! — кресна Дейвид и скочи на крака. В следващия момент успя да се овладее, просто защото си даде сметка, че губи това, с което винаги се беше гордял — самообладанието.

В крайна сметка се стигна до едно от редките в семейството им абсурдни положения: Анджела се възпламеняваше от студеното и сдържано поведение на Дейвид, а той от своя страна ставаше още по-затворен при нервните й изблици. Някъде към единадесет и двамата бяха на прага на изтощението. В крайна сметка Дейвид остана да спи на дивана в дневната, а жена му шумно затръшна вратата на спалнята след себе си.