Фатално лекарство

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАВторник, 19 октомври

На следващата сутрин времето беше още по-противно. От ниско надвисналите облаци продължаваше да се лее студен дъжд. Но в контраст с лошото време състоянието на Ники беше отлично, настроението й също. Лицето й беше възвърнало здравословната си руменина, възпалението в гърлото беше изчезнало, прогонено от антибиотиците. Това със сигурност означаваше, че причина за неговата поява не е бил вирус, а обикновена настинка. Температурата й беше нормална.

— Искам да се прибера у дома! — обяви тя.

— Все още не сме разговаряли с доктор Пилснър — напомни й Дейвид. — Но имай малко търпение, ще го направим още тази сутрин.

Не след дълго напуснаха болничната стая. Анджела се отправи към лабораторията, а Дейвид отскочи до стаята на дежурните сестри да вземе картона на Марджъри Клебър. Имаше намерението да я изпише още днес, но в момента, в който влезе в стаята разбра, че нещо не е наред.

— Какво ви е, Марджъри? — попита той и сложи длан върху челото на безжизнено отпуснатата пациентка. Кожата й гореше, което говореше за висока температура.

От устата на Марджъри излетяха неясни звуци. Беше като дрогирана, но явно не изпитваше никаква болка. Неравното и разпокъсано дишане накара Дейвид да прислуша гърдите й. Долови леки хрипове, но състоянието на флебита беше значително подобрено. Това не му попречи да извърши обстоен преглед на пациентката. Не откри нищо обезпокоително, но въпреки това отскочи до дежурната стая и нареди пълни лабораторни изследвания.

Първи излязоха резултатите от кръвната картина, които само увеличиха озадачението на Дейвид. Броят на белите кръвни телца, поначало нисък поради флебитното възпаление, продължаваше да пада и вече наближаваше долната граница на нормалното.

Дейвид замислено се почеса по главата. Ниският брой на белите кръвни телца влизаше в противоречие с общата клинична картина на пациентката, която сочеше начало на пневмония. Стана от бюрото и отново отиде да преслуша гърдите на Марджъри. Хриповете си бяха там — несъмнено доказателство за наличие на белодробно възпаление. Върна се в дежурната стая и направи опит да обмисли следващия си ход. Междувременно се появиха и останалите резултати от лабораторните анализи. Всички бяха в рамките на нормалното, включително снимката на гръдния кош, направена с портативен рентгенов апарат. Помисли за консултация със специалист, но си спомни за заповедта на Кели и неохотно се отказа. За нещастие в КМВ не разполагаха със специалист по гръдни болести и трябваше да търси помощ отвън.

Поклати глава и свали от рафта зад себе си обемист том със заглавие „Практичен наръчник на интерниста“. Потърси вътре антибиотик, който атакува грам-негативните бактерии — най-честите причинители на белодробни инфекции. Откри го бързо, в душата му помръдна надеждата. Това лекарство би трябвало да реши проблемите на Марджъри Клебър.

Изписа лекарството, предупреди сестрите да го повикат при промяна в състоянието на пациентката и бързо напусна болничното крило. Пациентите за преглед вече го чакаха.

Днес беше ред на Анджела да обработва замразените проби, взети по хирургически път. Тази работа винаги я изнервяше, вероятно защото си даваше сметка, че докато работи, пациентът чака под упойка и от нейното решение зависи дали ще бъде опериран обстойно за отстраняване на ракови образувания, или просто ще го зашият.

Замразените проби се обработваха в една малка лаборатория, разположена непосредствено до Операционния блок. Беше в дъното на коридора и там рядко се отбиваше външен човек. Приведена над микроскопа, младата жена внимателно се взираше в клетъчната структура на поредния срез. Вероятно по тази причина не чу отварянето на вратата.

— Как вървят нещата, скъпа?

Анджела стреснато вдигна глава, притокът на адреналин я накара да се задъха. Усмихнатата физиономия на Уодли беше на сантиметри от лицето й. Мразеше да я наричат „скъпа“, не позволяваше това дори на Дейвид. А още повече мразеше да я стряскат по време на работа.

— Някакви проблеми? — попита Уодли.

— Не! — рязко отвърна тя.

— Дай да хвърля едно око — предложи възрастният лекар. — За какъв случай става въпрос?

Анджела му отстъпи столчето и сбито обясни диагнозата. Уодли погледна в окуляра само за секунда, после се изправи.

Размениха си няколко фрази на професионален жаргон. Бяха единодушни, че става въпрос за доброкачествено образувание — една добра новина за пациента, който чакаше под упойка отвъд стената.

— После ела в кабинета ми — рече Уодли и лекичко й намигна.

Анджела кимна, предпочитайки да не обръща внимание на намигването. Обърна се към столчето и се приготви да седне, но в този момент ръката на Уодли лекичко се плъзна по задника й.

— Не се преуморявай, скъпа — ухили се той и побърза да затвори вратата след себе си.

Епизодът стана толкова бързо, че тя не успя да реагира. Но това положително не беше неволен жест, мрачно въздъхна тя. Съмненията бързо я напуснаха. Вчерашният инцидент никак не беше случаен.

В продължение на няколко минути седеше без да помръдва, скована от притеснение и гняв. Какво кара този човек да става нахален? В поведението й към него нямаше никаква промяна, но ситуацията явно излизаше от контрол. Ако не вземе мерки и остане пасивна, това ще прилича на открита покана за нови интимности.

Постепенно осъзна, че има две възможности — или отрязва Уодли директно, или се обръща към Майкъл Колдуел, директорът на медицинския персонал. После се сети за главния лекар доктор Кантор. Може би е по-добре да поговоря с него, рече си тя.

Остана замислено на мястото си, въздъхна и поклати глава. Нито Колдуел, нито Кантор й се струваха подходящи за съдействие. И двамата бяха от типа мъжкари, които едва ли ще погледнат благосклонно на едно оплакване за сексуален тормоз. При първата им среща Колдуел беше изразил открито учудване от факта, че една жена може да бъде добър патологоанатом, докато Кантор говореше с открито пренебрежение за колежките си от Медицинския факултет.

Значи оставаше другата алтернатива — да се конфронтира директно с Уодли. Това я накара да сбърчи вежди.

Рязкото жужене на интеркома я принуди да се върне в настоящето. Репродукторът пропука и от него долетя сърдитият глас на старшата оперативна сестра:

— Доктор Уилсън, в Трета операционна очакват резултатите от биопсията!

Дейвид откри, че тази сутрин се концентрира върху състоянието на пациентите си доста по-интензивно от вчера. Беше разтревожен не само от разговора си с Кели, но и от влошеното състояние на Марджъри Клебър.

Някъде към единадесет прие Джон Тарлоу — един от редовните си пациенти, който страдаше от левкемия. Той нямаше насрочен час, но Сюзън успя да го вмъкне почти веднага след като се появи. Само ден по-рано Дейвид без колебание би го насочил към СО, но сега, след изразеното от Кели недоволство, реши да го прегледа лично.

Джон се чувстваше зле. Оказа се, че предишната вечер е ял сурови миди, което предизвикало остри гастроентерологични проблеми, придружени от повръщане и диария. Организмът му беше сериозно обезводнен, а болките в корема продължаваха.

Вземайки предвид основното му заболяване, Дейвид без колебание го хоспитализира. Нареди серия от лабораторни анализи, като междувременно го сложи на системи с физиологичен разтвор. Не предписа антибиотици, просто защото искаше да бъде сигурен срещу какво е изправен. Вероятно ставаше въпрос за хранително натравяне, но не беше изключена и някаква бактериална инфекция.

Малко преди единадесет Трейнор научи лошата новина от секретарката си Колет. Надзорният съвет под председателството на Джеб Уигинс беше отхвърлил финансирането на новия паркинг, предложено повторно от Трейнор. С това, поне до пролетта, инициативата беше напълно блокирана.

— По дяволите! — изруга Трейнор и стовари юмрук върху бюрото. Отдавна привикнала на гневните избухвания на шефа си, Колет дори не мигна. — Иска ми се да стисна тоя мръсник Уигинс за тлъстия врат и да му видя сметката!

Колет се обърна и излезе, а Трейнор започна да крачи напред-назад по килима. Липсата на подкрепа по отношение на болничните проблеми буквално го влудяваше. Не можеше да разбере късогледството на тези нещастници от Надзорния съвет. Нима не разбираха, че болницата е най-важният обект в проклетото градче? Нима не им е ясно, че този покрит гараж трябва да бъде построен?

Неспособен да се концентрира върху текущата работа, Трейнор грабна палтото си и изскочи навън. Запали колата и рязко подкара към болницата. След като отказват да построят гараж, няма да е зле лично да проверя как стои въпросът с осветлението на паркинга, рече си той. Крайно време е тези нападения да престанат!

Завари Върнър Ван Слайк в тясното помещение без прозорци, което служеше за канцелария на екипа по поддръжката. По принцип рядко се чувстваше удобно в компанията на този мъж. Ван Слайк беше тих и затворен човек, от чиято едра фигура се излъчваше неясна заплаха. Беше с няколко сантиметра по-висок от самия Трейнор, а широките рамене и изключителни бицепси загатваха за хобито му да вдига тежести.

— Искам да видя осветлението на паркинга — обяви Трейнор.

— Сега ли? — попита Ван Слайк, но в интонацията му липсваше обичайното за повечето хора въпросително изражение.

— В момента разполагам с малко сводобно време и искам да се уверя, че всичко е наред — поясни Трейнор.

Ван Слайк свали едно жълто яке от закачалката и безмълвно се отправи към вратата. Излезе на паркинга, следван от Трейнор, и бавно се насочи към електрическите стълбове. Сочеше ги един по един, без да отваря уста. Сгушен под чадъра си, Трейнор мълчаливо кимаше. Какво ли прави в свободното си време този странен тип, запита се той. Никога не го беше виждал да пазарува или просто да се разхожда из града. А в болничните помещения влизаше само ако някъде има авария.

— Как я караш? — попита той, изпитал неудобство от тежкото мълчание. — У дома всичко ли е наред?

— Да — отвърна Ван Слайк.

— Къщата, дворът? Нямаш ли проблеми с тях?

— Не.

Тоя не знае ли друго, освен „да“ и „не“, започна да ядосва Трейнор. После реши да изтръгне нещо повече от устата му и продължи с разпита:

— Как се оправяш в цивилния живот? По-лесно ли ти е в сравнение с флотата? Ван Слайк само сви рамене и продължи да му показва осветлението в горната част на паркинга. Лампите наистина бяха достатъчно, въпросът беше как светят през нощта. Трейнор си отбеляза да провери това в най-скоро време, а на глас каза:

— Всичко ми изглежда наред.

Обърнаха се и тръгнаха обратно към сградата.

— Оправяш ли се с парите? — възобнови въпросите си Трейнор.

— Аха — неохотно кимна онзи.

— Според мен се справяш отлично — реши да го изчетка Трейнор. — Гордея се с теб.

Ван Слайк не отговори. Безчувствен ли е, или просто не му пука, зачуди се Трейнор. После неохотно призна пред себе си, че никога не беше успял да проникне под черупката на този човек, когото познаваше от дете. Всъщност, той му беше и племенник — единственото дете на починалата му сестра…

Спряха при линията дървета, които разделяха паркинга на горна и долна част.

— Тук защо няма осветление? — попита Трейнор.

— Защото никой не е наредил да поставим — отвърна Ван Слайк. Това беше първото цялостно изречение, което излезе от устата му и Трейнор остана много доволен.

— Мисля, че няма да е излишно, ако и тук се сложат един-два прожектора — рече той.

Ван Слайк само кимна с глава.

— Благодаря, че ме разведе — спря се под входния навес Трейнор. Изпитваше истинско облекчение, че обиколката приключи. В душата му отново се промъкна смътното чувство за вина, което винаги го обземаше в присъствието на единствения му роднина. Но Ван Слайк просто си беше особняк, също като майка си. Името й беше Съни, но поведението й едва ли можеше да се нарече слънчево. Беше мрачна и самотна жена, която изживя дните си в почти пълна депресия.

Трейнор все още не можеше да разбере как стана така, че сестра му се омъжи за доктор Върнър Ван Слайк — един отчаян бохем и пияница. Вероятно именно начинът на живот на тоя тип беше подтикнал Съни към самоубийството… Трейнор беше убеден, че ако Съни беше потърсила подкрепата му, днес със сигурност щеше да е още жива.

Във всеки случай синът й се оказа не по-малък особняк от нея. Но това не се отразяваше на работата му — бившият корабен механик разбираше от всичко и имаше златни ръце. Трейнор действително беше доволен, че го взе на работа в болницата.

— Имам лоши новини — въздъхна той в момента, в който секретарката затвори зад гърба му вратата на кабинета на Бийтън.

Административната директорка прие намръщено решението на Надзорния съвет и мрачно поклати глава:

— Дано тези нападения най-сетне секнат…

— Да се надяваме, че осветлението ще свърши работа — добави Трейнор. — Току-що ходих да го огледам. Струва ми се, че всичко е наред, но трябва да сложим осветление и на пътеката между дърветата. Вече се разпоредих и Ван Слайк ще постави един-два прожектора.

— Трябваше да се сетим още в началото — кимна Бийтън.

— Как сме с финансите този месец? — смени темата Трейнор.

— Зле — въздъхна Бийтън. — Арнсуърт току-що ми донесе цифрите за първата половина, които не са добри. Ако продължаваме така, октомври с положителност ще се окаже по-тежък от септември. Програмата с премиалните оказва своето отражение, но хоспитализацията на пациенти от КМВ все още е по-висока от контролните цифри. На всичкото отгоре хората май започнаха да се разболяват по-често от обикновено…

— Значи трябва да вземем още по-стриктни мерки за икономии — тръсна глава Трейнор. — В скоро време не очаквам нови дарения, ето защо ще трябва да се оправяме сами…

— Ще трябва да чуеш неприятни новини и от мен — въздъхна Бийтън. — М.Д.91 отново се е запил. Робъртсън го прибрал в участъка, защото карал колата си по тротоара.

— Край на привилегиите за тоя тип! — ядосано отсече Трейнор. — До гуша ми дойде от доктори-алкохолици! — В съзнанието му отново изплува споменът за пияницата, за когото се беше омъжила сестра му.

— Имаме и друг проблем — въздъхна Бийтън. — Старшата сестра в Операционния блок Софи Стефангелос е открила крупна кражба на хирургически инструменти. Според нея ги е взел един от практикуващите хирурзи в болницата.

— Има ли още? — направи болезнена гримаса Трейнор. — Понякога изпитвам чувството, че управлението на болницата е един нескончаем кошмар!

— Софи твърди, че може да пипне крадеца, но иска разрешение от управата — добави Бийтън.

— Има го — отсече Трейнор. — Успее ли, аз лично ще се погрижа да изложа този тип пред целия град!

Дейвид излезе от кабинета за прегледи и надникна в празното кошче, прикрепено на съседната врата.

— Няма ли вече болнични картони? — учудено попита той.

— Няма, разчистихте всичко — отвърна Сюзън. — Можете да си починете…

Но вместо да приеме съвета на сестрата, Дейвид се възползва от затишието, за да отскочи до болничното крило. Първата му спирка беше стаята на Ники. За своя огромна изненада завари вътре Карълайн и Арни, които Бог знае как бяха успели да се промъкнат при приятелката си. Според болничния правилник би трябвало да бъдат придружавани от възрастен.

— Нали няма да ни издадете, доктор Уилсън? — попита Карълайн. Беше дребничко дете, на което никой не би дал девет години. Болестта беше забавила растежа й далеч повече, отколкото на Ники.

— Няма — увери я Дейвид. — Но я ми кажете как се измъкнахте толкова рано от училище?

— Аз нямах никакви проблеми — гордо го уведоми Арни. — Заместничката на госпожа Клебър е напълно объркана и дори не знае имената ни.

Дейвид кимна и се извърна към Ники.

— Говорих с доктор Пилснър — съобщи й той. — Днес следобед ще бъдеш изписана.

— Страхотно! — светна лицето на детето. — И утре ще мога да отида на училище, нали?

— По този въпрос ще говориш с майка си — отвърна Дейвид.

Няколко минути по-късно напусна стаята на детето и се отби при Джон Тарлоу. Пациентът каза, че продължава да се чувства зле, въпреки включената система и предписаното лечение. Дейвид го успокои, че всичко ще бъде наред, но организмът му иска време, за да възстанови водния си баланс. После влезе в стаята на Марджъри.

Надеждата му да я завари в подобрено състояние след масираната атака с антибиотици не се оправда. Жената беше още по-зле, състоянието й се доближаваше до комата. Обзет от паника, той преслуша дробовете й. Хрипове имаше, но те не бяха достатъчно силни, за да оправдаят тежката клинична картина. Втурна се към стаята на дежурните сестри и ядосано попита защо не са го повикали.

— За кого? — объркано попита старшата сестра Джанет Колбърн.

— За Марджъри Клебър! — троснато отвърна Дейвид и забързано предписа нови кръвни анализи и гръдна снимка с портативния рентгенов апарат.

Джанет направи кратко допитване между екипа си и отговори, че не са го повикали, защото промяна в състоянието на пациентката няма. Една от сестрите я беше проверила преди по-малко от половин час.

— Това е абсурд! — викна ядосано Дейвид и грабна слушалката. Вече не му пукаше дали ще потърси външна помощ, или не. Обзет от паника, той искаше спешна консултация на всяка цена. Обади се на онколога Кларк Мизлих и на специалиста по инфекциозни болести доктор Мартин Хаселбаум. И двамата не фигурираха в списъчния състав на КМВ. Третият специалист, с когото се свърза, беше колега. Невролог на име Алън Причард.

Успя да хване и тримата. Дейвид се обади на Сюзън да я предупреди, че ще закъснее за насрочените прегледи.

Пръв се появи онкологът, другите двама дойдоха броени минути след него. Преди да прегледат пациентката, те се запознаха със записаното в болничния картон и изслушаха сбития рапорт на Дейвид. Самият преглед беше обстоен и продължителен. След него докторите се насочиха към дежурната стая, за да решат какво да правят. Но нещастието стана още преди да отворят уста.

— Спря да диша! — изкрещя от коридора сестрата, останала да оправи стаята на Марджъри след прегледа на специалистите.

Четиримата хукнаха обратно, а Джанет Колбърн позвъни за екип от реанимацията. Хората от СО се появиха за броени минути.

Стая 204 изведнъж стана тясна, но всички вътре знаеха какво вършат. В резултат Марджъри беше интубирана буквално за нула време, а свежата струя чист кислород бързо възстанови дишането й. Работата на екипа беше толкова прецизна, че процедурите почти не се отразиха на пулса на пациентката. Всички бяха убедени, че става въпрос за временна кислородна асфикция, но никой не можеше да даде отговор на въпроса какво е причинило прекъсването на дихателната дейност.

После, още докато търсеха отговор на този въпрос, сърцето изведнъж спря. Зеленикавите криви върху монитора се превърнаха в права линия. Реаниматорите реагираха светкавично, но електрошокът не даде резултат. Направиха още един опит, този път с по-висок волтаж, след което преминаха на ръчен масаж на сърцето.

Тридесет минути по-късно стана ясно, че усилията им са напразни. Сърцето отказваше да реагира. Прекъснаха масажа и официално обявиха Марджъри Клебър за мъртва.

Екипът от СО започна да прибира апаратурата си, сестрите се заеха с почистването. Четиримата лекари бавно се насочиха към дежурната стая. Дейвид беше съкрушен. Най-много му тежеше мисълта, че при първите признаци на кризата той не беше тук, а някъде из Ню Хампшър да се забавлява, при това в компанията на хора, които нито му бяха достатъчно близки, нито пък харесваше особено.

— Жалко — въздъхна доктор Мизлих. — Беше много добър човек…

— Бих казал, че имайки предвид клиничното й състояние, тя се е справила доста добре — подхвърли доктор Причард. — Но в крайна сметка болестта е надделяла…

— Искате да кажете, че смъртта е настъпила вследствие на рака? — сбърчи вежди Дейвид.

— Очевидно — кимна Мизлих. — Още при първия преглед установих доста разсейки. Справяше се изненадващо добре, но си оставаше неизлечимо болна…

— В случая обаче липсват клинични признаци за фатално развитие на туморните образования — тръсна глава Дейвид. — Всички симптоми сочат към проблеми с имунната система. Как ще ги свържете с рака?

— Имунната система не оказва влияние върху дишането и сърдечната дейност — отбеляза доктор Причард.

— Така е, но в случая наблюдаваме рязко снижение в броя на белите кръвни телца — отговори Дейвид.

— Имате право по отношение на тумора — кимна доктор Мизлих. — Но ако я отворим, най-вероятно ще открием многобройни разсейки, които може би са стигнали чак до мозъка. Не забравяйте, че още при първия преглед бяха установени масивни метастази…

Дейвид унило кимна с глава. Колегата му сигурно беше прав.

— Не можем да спасим всички — рече доктор Причард и състрадателно го потупа по рамото.

Дейвид благодари на консултантите, изпрати ги и безсилно се отпусна на стола зад малкото бюро. Все още беше потресен от случилото се с Марджъри. На всичкото отгоре тя беше и любимата учителка на Ники. Как ще й каже за смъртта й?

— Извинете — извади го от вцепенението Джанет Колбърн. — Тук е Лойд Клебър, съпругът на Марджъри. Иска да поговори с вас.

Дейвид сковано се изправи. Беше изгубил представа за времето и не знаеше колко дълго е седял в дежурната стая. Джанет мълчаливо го побутна към чакалнята на болничното отделение.

Лойд Клебър стоеше до прозореца и наблюдаваше дъждовните капки, които се стичаха по стъклото. Беше на около четиридесет и пет, със зачервени очи. Сърцето на Дейвид се сви от състрадание. Този човек беше загубил любимата си съпруга и сега трябваше да се грижи сам за две невръстни дечица.

— Съжалявам — сковано промърмори той.

Лойд Клебър се обърна, преглътна сълзите си и направи опит да се усмихне.

— Благодаря ви за грижите, които положихте — каза на пресекулки той. — Марджъри много ви харесваше…

Дейвид мълчаливо кимна. В ситуации като тази винаги се чувстваше неудобно и не знаеше какво да каже.

В крайна сметка успя да сглоби няколко фрази, най-важната от които беше молба за аутопсия. Съзнаваше, че на човека не му е до тези неща, но искаше на всяка цена да разбере какво е причинило рязкото влошаване в състоянието на Марджъри.

— Сигурен съм, че Марджъри би се съгласила — отвърна с тих глас Лойд. — Особено ако това може да помогне на някого, дори и съвсем мъничко…

Дейвид остана да му прави компания до появата и на останалите членове на семейството, после дискретно се оттегли. Реши да отскочи до лабораторията на Анджела. Завари я зад микроскопа, лицето й светна като го видя. В следващия момент забеляза изражението му и нервно скочи на крака.

— Какво ти е? Какво е станало?

Дейвид й разказа за нещастието.

— О, Господи! — простена Анджела, пристъпи напред и го прегърна.

— Ама и аз съм един доктор! — мрачно промърмори той. — Отдавна би трябвало да съм свикнал с подобни неща!

— Чувствителността е част от чара ти — увери го Анджела.

— И точно тя те прави добър лекар…

— Слава Богу, че господин Клебър се съгласи на аутопсия — въздъхна Дейвид. — Все още нямам представа какво причини тази бърза смърт. Първо спря дишането й, а след това и сърцето. Консултантите са единодушни, че причината е в рака и може би наистина е така. Но аз искам да бъда сигурен. Нали ще имаш грижата?

— Разбира се — кимна Анджела. — Само не се депресирай, защото вината не е у теб — Нека видим какво ще покаже аутопсията… А как ще кажем на Ники?

— Трудно — въздъхна Анджела.

Дейвид се върна в кабинета си и направи опит да навакса закъснението на прегледите. Но Сюзън му направи знак да излезе в коридора в момента, в който приключваше с четвъртия пациент.

— Съжалявам, че ви безпокоя — направи състрадателна гримаса тя. — Но Чарлс Кели е в офиса и настоява веднага да говори с вас.

Дейвид кимна и тръгна да прекосява чакалнята. Имаше мрачното предчувствие, че неочакваната визита на Кели е свързана със смъртта на Марджъри Клебър. Началникът му нетърпеливо крачеше напред-назад и спря едва когато се увери, че вратата зад гърба на Дейвид е плътно затворена.

— Намирам поведението ви за откровено предизвикателно! — изръмжа без всякакво въведение той.

— Моля? — вдигна вежди Дейвид.

— Едва вчера говорихме за нуждата от икономии и аз останах с впечатлението, че сте разбрал за какво става въпрос. Но какво се получава днес? Каните двама външни консултанти, при това за безнадеждно болна пациентка! Подобен род поведение недвусмислено сочи, че не проявявате разбиране към главния проблем на медицината днес: разхищенията и ненужните разходи!

Дейвид направи неимоверни усилия да запази самообладание.

— Момент, момент — вдигна ръка той. — Откъде знаете, че тази консултация е била ненужна?

— Че как иначе? — изгледа го начумерено Кели. — Какво се промени с нея? Пациентката е била на смъртно легло и съответно е починала… Всички ще умрем, по една или друга причина. Но това не означава, че трябва да пилеем средства и време в героични, но напразни усилия!

Дейвид объркано замълча, заковал поглед в студените сини очи на Кели.

Надявайки се да избегне случайна среща с Уодли, Анджела прекоси лабораторията и се насочи към тъмната стаичка на доктор Пол Дарнъл в дъното. Бюрото беше отрупано с подноси за бактериални посявки — любимият материал за изследване на Дарнъл.

— Може ли да ти отнема една минутка? — попита тя.

Пол й махна да влиза и се облегна назад в стола си.

— Интересувам се от правилата за аутопсии — поясни Анджела. — Откакто съм постъпила тук, не съм имала този шанс…

— Съжалявам, но по този въпрос трябва да се обърнеш към Уодли — отвърна Дарнъл, сви рамене и отново се наведе над микроскопа си.

Анджела с неудоволствие почука на вратата на шефа си.

— Какво мога да направя за теб, скъпа? — посрещна я с мазна усмивка Уодли. Доскоро тази усмивка ми се струваше бащинска, помисли си с неудоволствие тя, преглътна новото „скъпа“ и накратко поясни целта на посещението си.

— Ние не правим аутопсии — отсече Уодли. — Предоставили сме това право на Съдебна медицина в Бърлингтън, просто защото процедурата е скъпа и не влиза в пакета на КМВ.

— А как постъпвате, когато семейството пожелае такава?

— Правим я, но срещу скромната сума от хиляда осемстотин и деветдесет долара — отново се усмихна Уодли. — Досега не сме имали такъв случай…

Анджела кимна и излезе. Напусна болничното крило и тръгна по коридора към административната сграда, където се намираше кабинетът на Дейвид. Опашката в чакалнята му я накара да поклати глава. Всички столове бяха заети, пациенти имаше дори в коридора. Хвана съпруга си в момента, в който излизаше от единия кабинет за прегледи и се насочваше към другия.

— Не мога да направя аутопсия на Марджъри Клебър — съобщи му тя.

— Защо? — спря се Дейвид и учудено я погледна.

Анджела му разказа за чутото от Уодли.

— Мисля, че тази болница няма да свърши добре — процеди през стиснати зъби той и й предаде с няколко думи разговора с Кели.

— Тези типове наистина са се побъркали! — избухна Анджела. — Нима Кели те осъжда за консилиума само защото пациентката е починала?

— Не знам какво да ти кажа — съкрушено поклати глава Дейвид.

Този Кели май ще се окаже опасен невежа, помисли си младата жена. Искаше й се да поговори още малко с Дейвид, но виждаше, че е прекалено зает.

— Кога ще свършиш с онази тълпа в чакалнята? — попита тя и махна по посока на остъклената врата.

— Нямам представа — въздъхна Дейвид.

— Какво ще кажеш да ми завъртиш един телефон, когато свършиш? Мисля да прибера Ники у дома, а след това ще дойда да те взема…

— Добра идея — кимна Дейвид.

— Тогава тръгвам, мили — усмихна му се окуражително Анджела. — А ти се дръж!

Отби се за пет минути в лабораторията, за да разчисти бюрото си, после натовари Ники в колата и потеглиха за дома.

Дейвид се обади в седем и четвърт. Анджела остави Ники пред телевизора и подкара към болницата. Валеше като из ведро, чистачките с мъка отхвърляха водата от предното стъкло.

— Какво временце, Господи! — оплака се Дейвид в момента, в който скочи в колата.

— Гадна работа — кимна Анджела и предпазливо подкара по нанадолнището към центъра на града. — Успя ли да се вземеш в ръце?

— Горе-долу — въздъхна Дейвид. — Добре, че бях затрупан с работа… Но сега ми предстои да съобщя новината на Ники. Как да го сторя?

— Кажи й истината…

— Лесно ти е на теб. Ами ако попита от какво е умряла Марджъри? На този въпрос нямам никакъв отговор!

— Аз пък продължавам да си мисля за това, което ти е казал Кели — въздъхна Анджела. — И колкото повече мисля, толкова по-ясно ми става, че в тази болница е сбъркана основната концепция на здравеопазването…

— Сбъркана е и още как! — горчиво се засмя Дейвид. — Лошото е там, че Кели заема ръководен пост. А бюрократи като него имат за цел някакви свои шантави реформи, които неизбежно водят до снижение в качеството на медицинското обслужване. За съжаление обществеността няма представа за това, което става…

— Днес пак имах контакт с Уодли — подхвърли Анджела.

— Какво иска тоя дърт мръсник?

— Този път нищо, но пак ме нарече „скъпа“ и пак се държа мазно и отвратително…

— Копелето май няма да се спре, а? — начумери се Дейвид.

— Трябва да предприема нещо, но не знам какво…

— Иди при Кантор. Той все пак е лекар, а не някой шибан бюрократ.

— Забрави ли какви бяха коментарите му за „мацките“ в Медицинския факултет? — попита мрачно Анджела.

Колата навлезе в алеята и спря на сантиметри от навеса. Въпреки това и двамата здравата се намокриха.

— Няма ли да спре този дъжд? — оплака се Дейвид. — Вече три дена вали без прекъсване!

Влязоха вътре и той се зае да запали камината. Анджела влезе в кухнята да претопли вечерята. Установил, че няма достатъчно дърва, Дейвид се спусна в мазето. Дяланите камъни на зидарията бяха влажни, въздухът тежеше от неприятната миризма, която беше доловил още през лятото, когато купуваха къщата. Добре поне, че подът е от отъпкана пръст, рече си той, докато подреждаше дървата върху протегнатите си ръце. Така мазето няма да се наводни, тъй като водата ще се просмуква през нея…

Нахраниха се и Дейвид седна пред телевизора, редом с Ники. Тази вечер, в чест на успешното оздравяване, й бяха позволили да гледа телевизия колкото желае. В продължение на няколко минути той гледаше някакво шоу с фалшив интерес, докато всъщност се чудеше как да съобщи на детето неприятната новина. Прегърна го през раменете, възползвайки се от късата пауза за реклами, въздъхна и промълви:

— Трябва да ти кажа нещо, Ники…

— Какво? — попита разсеяно детето и продължи да гали Ръсти, който се беше проснал на дивана до нея.

— Днес почина твоята учителка, Марджъри Клебър — тихо рече Дейвид.

Ники сякаш не го чу. Очите й се сведоха към ухото на Ръсти, сякаш беше забелязала нещо необичайно в него.

— Много ми е мъчно за нея, още повече, че бях нейният лекуващ лекар — добави Дейвид. — Сигурно и на тебе ти е мъчно…

— Не ми е мъчно! — неочаквано обяви Ники, отметна кичур коса от челото си и отново закова поглед в телевизионния екран.

— Няма нищо срамно да ти е мъчно за близки хора — подхвърли Дейвид. Ники рязко се завъртя и се хвърли в прегръдките му, обляна в горещи сълзи. Никога не се е притискала в мен с такава отчаяна сила, каза си трогнато Дейвид, после започна да я гали по гърба и да я успокоява.

Анджела надникна през отворената врата, видя разплаканото дете в прегръдките на мъжа си и побърза да се приближи. Отмести Ръсти, седна на дивана и ги прегърна и двамата. В стаята настъпи плътна тишина, нарушавана единствено от тропота на дъждовните капки по стъклото.