ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАВторник, 26 октомври

И двамата спаха зле, разтърсени от хода на събитията. Но докато Анджела изпитваше трудности със заспиването, Дейвид се събуди рано, далеч преди разсъмване. Погледна стенния часовник и потръпна — беше едва четири сутринта. Разбрал, че едва ли ще заспи отново, той стана от леглото и на пръсти излезе от спалнята.

Насочи се към стълбите с намерението да слезе в дневната, но изведнъж се закова на място. Вратата на Ники тихо проскърца и в процепа се появи съненото личице на дъщеря му.

— Хей, защо не спиш? — прошепна Дейвид.

— Току-що се събудих — отвърна. — И си мислех за Карълайн.

Той влезе в стаята и седна на леглото. Опита се да я увери, че Карълайн сигурно вече се е оправила и обеща, че първата му работа сутринта ще бъде да провери състоянието й.

От гърдите на Ники излетя звучна кашлица и това му напомни за обичайните сутрешни процедури. Справи се с тях за около половин час, след което детето каза, че вече се чувства по-добре.

Слязоха в кухнята и се заеха да приготвят закуската. Дейвид изпържи бекон в няколко яйца, а Ники подреди бисквитите в широк поднос. Седнаха пред огъня на камината, храната беше като балсам за безпокойството, настанило се в душите им.

В пет и четиридесет и пет Дейвид натисна педалите на велосипеда и пристигна в болницата малко преди шест. Пътьом си напомни да потърси майстор за счупените стъкла на верандата.

Повечето от пациентите му все още спяха и той реши да не ги безпокои. Тикна картоните им под мишницата си с намерението да ги прегледа и надникна в стаята на Доналд. Очите на пациента бяха широко отворени.

— Чувствам се ужасно — оплака се той. — Цяла нощ не съм мигнал.

— Какъв е проблемът? — попита Дейвид и усети как пулсът му рязко се ускорява.

Почти не се учуди на симптомите: остри болки в корема, гадене и разстройство. Плюс честото преглъщане на слюнка, от което се беше оплаквал и Джонатън.

Направи неимоверни усилия да запази спокойствие и остана при пациента близо половин час. Задаваше му въпроси, искаше да чуе всичко — кога и в какъв ред се появяват симптомите, каква е тяхната интензивност. Нямаше никакво съмнение, че става въпрос за същото заболяване, от което бяха починали вече трима души. Но и с една съществена разлика — Доналд никога не беше подлаган на хемотерапия.

Първоначалната диагноза на този човек беше рак на панкреаса, но оперативната намеса я беше отхвърлила по категоричен начин. След обширната операция, наричана от специалистите „Метла“, той беше останал без панкреас, бяха отстранени част от стомаха, тънките черва и известно количество лимфни възли. Откритият тумор с големината на юмрук обаче се беше оказал доброкачествен.

След тази обширна интервенция в храносмилателния тракт пациентът не е бил подложен на хемотерапия, просто защото подобна процедура би разбила напълно имунната му система. Ето защо Дейвид се надяваше, че сегашните му оплаквания са чисто функционални и няма да доведат до фатални последици.

Приключил с визитацията, той набра номера на Приемното отделение и попита в коя стая е настанена Карълайн. Интензивното му беше по пътя. Стисна зъби и бутна вратата на дежурните сестри, от които поиска информация за състоянието на Джонатън.

— Господин Ейкинс почина в три нула-нула тази нощ — уведоми го забързаната старша сестра. — Състоянието му рязко се влоши и не успяхме да му помогнем. Жалко, защото беше млад човек… Но така му било писано.

Дейвид преглътна, кимна с глава и се обърна да си върви. Беше очаквал подобен развой на събитията, но въпреки това новината го разтърси. В продължение на седмица беше изгубил четирима от своите пациенти!

С огромно облекчение установи, че Карълайн се чувства добре. Венозно администрираните антибиотици и респираторната терапия бяха дали резултат. Детето нямаше температура, бузките му бяха възвърнали розовия си цвят, сините му очи ярко блестяха. Посрещна появата на Дейвид с широка усмивка.

— Ники иска да дойде на посещение при теб — уведоми я той.

— Страхотно — засия Карълайн. — Кога?

— Може би още днес следобед.

— Ще я помолиш ли да ми донесе учебниците?

Дейвид обеща и тръгна към кабинета си.

Първата му работа беше да позвъни у дома. Съобщи на Ники, че приятелката й се чувства добре и ще я очаква следобед. После я помоли да повика майка си.

— В момента е в банята — отвърна Ники. — Ще й кажа да ти се обади като излезе…

— Няма нужда — отвърна Дейвид. — Но искам да й предадеш нещо… Вчера донесе една пушка, в момента тя е опряна на стената до стълбите. Обеща да ти я покаже и да ти обясни основните й функции. Ти, естествено, няма да я пипаш, нали? Напомни й да го стори…

— Добре, тате — отвърна Ники.

А той веднага си представи как извърта очи към тавана.

— Хей, говоря сериозно — рече. — Няма да забравиш, нали?

Прекъсна разговора и се замисли за пушката. Не му беше приятно, че в дома им се е появило огнестрелно оръжие, но си даде сметка, че сега не е моментът да повдига този въпрос. Анджела трябва да се отърси от кошмарите, свързани със смъртта на Ходжис. А тухлата във витража беше достатъчна, за да го убеди, че това трябва да стане час по-скоро…

Реши да използва ранната си поява на работа, за да поразчисти малко бумагите, с които беше затрупано бюрото му. Но телефонът иззвъня в момента, в който отвори първия формуляр. Обаждаше се Сандра Хашър, една от пациентките му — млада жена с меланома, която беше засегнала и част от лимфните възли.

— Не очаквах вие да вдигнете — промълви изненадано тя.

— В момента съм единственият човек тук — кротко поясни Дейвид.

Сандра се оплака от абсцес, получен след като й извадили един зъб. Възпалението не минавало, въпреки отстраняването на болния зъб.

— Извинявам се, че ви безпокоя, но температурата ми е почти тридесет и девет — добави жената. — Бих се обърнала към бърза помощ, но когато го сторих преди известно време, КМВ отказа да поеме разходите и се наложи да плащам от джоба си…

— Чух за този инцидент — кимна Дейвид. — Защо не отскочите дотук още сега? Ще ви прегледам веднага.

— Добре, тръгвам — с облекчение отвърна Сандра.

Абсцесът се оказа сериозен. Бузата на младата жена беше отекла, а лимфните възли на шията се бяха превърнали в твърди и доста внушителни бучки. Дейвид й премери температурата, която действително беше тридесет и девет.

— Най-добре е да останете на лечение в болницата — предложи той.

— Не мога — поклати глава Сандра. — Имам страшно много работа, а на всичкото отгоре десетгодишният ми син лежи у дома с дребна шарка.

— Организирайте някой да го гледа — не отстъпи Дейвид. — Не мога да ви пусна с този оток, който е истинска бомба със закъснител.

После обясни, че възпалението е твърде близо до мозъка и затова е особено опасно.

— Ако инфекцията засегне централната нервна система, положението ви ще стане изключително тежко — приключи той. — Трябва да ви поставя на система със силни антибиотици, защото работата е сериозна.

— Добре, убедихте ме — въздъхна Сандра.

Дейвид позвъни в приемното да ги предупреди за постъпването на новата пациентка, после написа рецептата и я отпрати.



Анджела се чувстваше ужасно, на прага на изтощението. Изпи няколко чаши кафе, но почти без ефект. Беше успяла да задреме едва в три след полунощ, но сънят й беше лек и разпокъсан от непрестанни кошмари. Отново й се яви разложеният труп на Ходжис, над който надничаше лицето на нападателя от паркинга, скрито зад зловещата скиорска маска.

Когато най-сетне се надигна с изненада установи, че Дейвид вече е тръгнал за работа.

Започна да се облича и със съжаление си спомни за обещанието да не се занимава повече с убийството на Ходжис. Просто не виждаше как може да го изпълни.

Какво ли става с Фил Калхоун, запита се тя. Не беше го чувала от деня, в който го нае за разследването. Вероятно все още се занимаваше със събиране на сведения, но би могъл да й звънне, за да каже до къде е стигнал.

След кратко колебание набра домашния му номер, но насреща се включи телефонният секретар. Затвори без да му оставя послание и слезе долу. Ники беше разтворила някакъв учебник на коленете си.

— Хайде горе, време е за прочистване на дробовете — разпореди се Анджела.

— С татко вече направихме процедурата — отвърна Ники.

— Наистина ли? — учуди се Анджела. — А закусихте ли?

— Да.

— В колко часа сте станали? — продължаваше да се удивлява Анджела.

— Някъде около четири — отвърна детето.

Това означава, че Дейвид е в тежка депресия, моментално съобрази Анджела. Но защо е вдигнал посред нощ и детето?

— Как изглеждаше баща ти сутринта? — попита на глас тя, последвала Ники в дневната.

— Добре. Преди малко се обади, но ти беше в банята. Каза, че Карълайн е добре и следобед ще мога да я видя.

— Отлична новина! — възкликна Анджела.

— Каза да ти напомня и за пушката — добави Ники. — Държеше се странно, сякаш не съм виждала пушка…

— Тревожи се. Огнестрелното оръжие е опасно, особено когато е в ръцете на деца… Статистиката сочи за хиляди нещастни случаи годишно…

Отиде да донесе пушката от антрето, извади патрона от магазина и показа на Ники как да разбере когато оръжието е празно. След това преминаха на сухи тренировки. В продължение на половин час детето щракаше със затвора и натискаше спусъка, а веднъж му беше позволено дори да вкара патрон в магазина и да го извади обратно. След като инструктажът приключи, преминаха към практиката. Излязоха на двора, свърнаха зад масивната постройка на обора и гръмнаха по веднъж. Ники се оплака от отката на пушката, разтърка натъртеното си рамо и обяви, че стрелянето изобщо не й харесва.

Прибраха се у дома и Анджела я предупреди никога да не докосва пушката без разрешение.

— Бъди спокойна, не искам да имам нищо общо с това гадно желязо — отвърна детето и отново опипа рамото си.

Не след дълго тръгнаха да излизат. Времето беше топло и Ники помоли да отиде на училище с колелото. Анджела се съгласи и остана да гледа след нея. Слава Богу, че този град се отразява добре поне на детето, рече си тя.

Скоро и тя тръгна за работа. Паркира волвото на едно от запазените места близо до входа на болницата, поколеба се за миг, после отстъпи пред изкушението да огледа мястото, на което я бяха нападнали през нощта. Лесно откри стъпките си в калната земя между дърветата, които разделяха двете асфалтирани площадки. Видя и мястото, на което беше паднала, включително дълбоката диря от примката на нападателя. Клекна и прокара пръсти по ръбовете. В сърцето й помръдна хлад. Металната жица беше оставила следа с дълбочина от десетина сантиметра. В ушите й отново прозвуча заплашителното свистене.

После изведнъж си даде сметка за реалното състояние на нещата: нападателят не беше проявил нито миг колебание. Силата на замаха ясно сочеше, че намеренията му едва ли са били сексуално мотивирани, а по-скоро е искал да я нарани, а може би дори да я убие. Отново си спомни за раните на Ходжис, описани при аутопсията. Възрастният лекар е бил пребит с метална тръба или нещо подобно. Ако снощи онзи тип я беше улучил, по нея щеше да има подобни следи!

Това откритие я развълнува толкова силно, че първата й работа след като влезе в кабинета си, беше да позвъни на Робъртсън.

— Знам защо се обаждате — ядосано изръмжа в слушалката шерифът. — Но веднага ще ви кажа, че можете да забравите за това, което сте поискала от помощника ми. Нямам никакво намерение да изпращам глупавата тухла в щатската полицейска лаборатория, защото ще ни скъсат от подигравки!

— Не се обаждам заради тухлата — отвърна Анджела, после сбито обясни за какво става въпрос.

Робъртсън изслуша версията за опит за убийство в пълно мълчание.

— Ало? — почука по апарата тя.

— Тук съм — раздразнено се обади полицаят. — Оставете ме да помисля!

Изтекоха няколко минути в пълна тишина, после Робъртсън каза:

— Не, версията ви е неприемлива. Този тип е изнасилвач, а не убиец. Имал е достатъчно възможности да убие предишните си жертви, но не го е сторил. Изнасилените от него жени не са имали дори драскотина!

Анджела не пожела да спори по въпроса дали липсата на драскотини означава, че жените не са изпитвали болка. Преглътна острите думи, които й бяха на езика, благодари и затвори.

— Какъв тъпак, Господи! — шумно изпусна въздуха си тя. Изпита яд, че изобщо се беше обадила. Робъртсън очевидно нямаше да приеме никакви теории от нейна страна. Но колкото повече мислеше за нападението, толкова по-силно ставаше убеждението й, че неизвестният мъж не е имал намерение да я изнасилва. Значи оставаше другото — опит за убийство. Но защо? Вероятно поради интереса й към следствието за смъртта на Ходжис. Нима ще се окаже, че снощи се беше изправила очи в очи с убиеца на възрастния лекар?!

Раменете й неволно потръпнаха. От този момент нататък беше длъжна да се държи така, сякаш се е отказала напълно от любопитството си към тази афера. В противен случай имаше опасност да пострада!

Не знаеше дали да сподели всичко това с Дейвид. Винаги се беше стремяла между двамата да няма тайни, но сега ситуацията беше доста особена. Ако чуе за какво става въпрос, мъжът й положително ще го използва като аргумент да забрави за Ходжис. В крайна сметка реши да поговори на тази тема само с Фил Калхоун, при положение, че частното ченге реши да й се обади…



— Още малко кафе, моля — рече Трейнор и посочи с чукчето празната чаша пред себе си. Около любимата му маса в „Айрън Хорс“ седяха Шерууд, Бийтън и Колдуел — хората, с които по традиция закусваше преди всяко месечно заседание на управителния съвет.

— Имам сериозни основания за оптимизъм — рече с усмивка Хелън Бийтън. — Предварителните цифри за втората половина на октомври сочат сериозно подобрение в сравнение с тези от първата… Все още сме затънали, но нещата са далеч по-добре от септември.

— За съжаление в момента, в който овладеем една криза, на вратата ни тропа следващата — въздъхна Трейнор. — Чухте ли за снощното нападение срещу една от нашите лекарки?

— Станало е малко след полунощ — кимна Колдуел. — Жертвата е Анджела Уилсън, новата патоложка, която останала да работи до късно.

— Къде по-точно е станало това?

— На пътеката между двете нива на паркинга.

— Там поставено ли е допълнително осветление?

Колдуел замълча и погледна към Бийтън.

— Не знам — призна администраторката. — Ще проверя веднага след като отидем в болницата. Сигурна съм, че заповедта ти е предадена на Отдела за поддръжка, но не знам дали е изпълнена…

— Лошо им се пише, ако не е така! — изръмжа Трейнор и стовари юмрук в разтворената си длан. Звукът се разнесе из цялата зала. — За съжаление онези типове от Надзорния съвет не приеха идеята за покрит паркинг. И с това ми вързаха ръцете най-рано до пролетта, когато ще гласуваме новия бюджет!

— Обадих се в „Бартлет Сън“ и ги убедих да не публикуват нищо за нападението — рече Бийтън.

— Слава Богу, че поне те са на наша страна — промърмори Трейнор.

— Няма как да не бъдат, защото печелят добри пари от рекламите, които им възлагаме — усмихна се леко Бийтън.

— Нещо ново, което заслужава да бъде включено в дневния ред? — смени темата председателят.

— В клиниката се оформя нов конфликт — рече с въздишка Бийтън. — Рентгенолозите и невролозите са се хванали гуша за гуша по въпроса кой има право да разчита скенерните снимки, особено тези на черепа…

— Шегуваш се! — облещи се Трейнор.

— За съжаление не ми е до шеги. Ако им дадем оръжие, положително ще се изпозастрелят. В случая става въпрос за най-лошата от всички възможни комбинации — между пари в брой и професионална чест…

— Проклети докторчета! — промърмори с отвращение Трейнор. — Не могат да бъдат единодушни по нито един въпрос! Ако питате мен, всички до един са параноици!

— Това ми напомня за М.Д.91 — въздъхна Бийтън. — Научих, че възнамерява да съди болницата…

— Нека ни съди! — гневно отсече Трейнор. — До гуша ми дойде от такива като него. До гуша ми дойде дори от проклетата им деликатност, включително от настояването им да слагаме кодирани имена на всеки компрометиран медик! Самият израз „компрометиран медик“ мирише на евфемизъм, не мислите ли? — Помълча малко, огледа лицата на присъстващите и добави: — Нещо друго?

— Вчера следобед имах едно интересно посещение — обади се Шерууд. — Частен детектив на име Фил Калхоун.

— Той се отби и при мен — кимна Трейнор.

— Разпитваше за Ходжис и това ме направи нервен — сбърчи вежди Шерууд.

— Мен също — кимна Трейнор.

— А при мен не е идвал — обади се Бийтън.

— Кой го е наел? — попита Шерууд.

— Зададох му този въпрос и той даде да се разбере, че работи от името на семейството. Звъннах на Клара, но тя отрече изобщо да познава човек на име Калхоун. После се свързах с Робъртсън и от него разбрах, че Калхоун е ходил в полицията. Той мисли, че частното ченге е наето от Анджела Уилсън, нашата нова патоложка.

— Логично — кимна Шерууд. — Тя беше при мен, очевидно разстроена от откриването на трупа в мазето й.

— Нещата около тази жена се развиват доста любопитно — проточи Бийтън. — Първо откриват труп в къщата й, после я нападат на паркинга…

— Може би това нападение ще я накара да забрави интереса си към случая Ходжис — промърмори Трейнор. — И това би било от полза за всички…

— А какво ще стане ако Фил Калхоун разкрие убиеца? — обади се Колдуел.

— Това ще ни донесе сериозни неприятности — въздъхна Трейнор. — Но оттогава изтекоха близо осем месеца, следите отдавна са заличени…

Закуската приключи и Трейнор изпрати Хелън Бийтън до колата й. Стори го нарочно, просто за да я попита докъде са стигнали в личните си отношения.

— Промяна при мен няма — отсече Бийтън. — А при теб?

— В момента не мога да се разведа с Джаклин — въздъхна Трейнор. — Ще мислим за това когато синът ни завърши колежа…

— Много добре — кимна Хелън. — Тогава пак ще говорим… Скочи в колата, завъртя стартерния ключ и рязко потегли. От устата й се откъсна сподавена ругатня.

Дейвид приключи с прегледите и прекоси коридора към частния си кабинет. Зад бюрото се беше настанила Ники с някакво медицинско списание в ръце. Винаги изпитваше удовлетворение от факта, че дъщеря му проявява интерес към медицината. Надяваше се един ден това да се изрази в нещо по-сериозно.

— Готов ли си? — вдигна глава Ники.

— Да вървим — кимна той.

Само няколко минути им бяха необходими, за да стигнат до етажа на стационара. Карълайн ги зърна на прага и лицето й светна. Удоволствието й се усили от факта, че Ники не беше забравила да донесе учебниците, за които беше помолила. И тя, като Ники, беше отлична ученичка.

— Виж какво мога — гордо подвикна Карълайн, хвана металната пречка над леглото и се повдигна на ръце.



Дейвид изръкопляска. Никога не беше допуснал, че в слабичките ръце на това момиченце се крие толкова много сила. После огледа ортопедичното легло, в очите му се появи леко учудване. Вероятно бяха сложили Карълайн в него с единствената цел да й осигурят някакво забавление.

— Отивам да хвърля едно око на пациентите си — обяви той, поклати пръст пред носа на Ники и добави: — И не смей да тероризираш сестрите, защото веднага се връщам!

— Няма — отвърна детето и щастливо се изкиска. Карълайн се присъедини към нея.

Дейвид тръгна по коридора към стаята на Доналд Андерсън. Не беше разтревожен за него, тъй като само преди час-два се беше информирал за състоянието му. Сестрите докладваха, че нивото на кръвната захар е нормално, а стомашното неразположение постепенно отминава.

— Как сте, Доналд? — бодро подвикна той, изправил се до леглото.

Пациентът лежеше по гръб, главата му беше повдигната на две дебели възглавници. Очите му бавно се извъртяха към Дейвид.

— Как сте? — повтори въпроса си лекарят.

Доналд промърмори нещо неразбрано.

Усетил, че нещо не е наред, Дейвид измъкна стетоскопа си и започна преглед. Дробовете бяха чисти, без никакви хрипове. Отскочи до дежурната стая и нареди спешна проба на кръвната захар. После, докато чакаше резултатите, той реши да направи една кратка обиколка и на останалите си пациенти. Всички се чувстваха добре, включително Сандра. Ударната терапия със силни антибиотици беше дала резултат и болките в челюстта бяха значително по-малки. Размерите на абсцеса бяха без промяна, но симптоматичната картина беше окуражаваща. Остави лечението без промяна и се прехвърли на другите си пациенти. Двама от тях бяха във форма, която позволяваше незабавното им изписване.

Започна да попълва съответните формуляри, когато дежурната сестра му подаде листчето с резултатите на Доналд. Кръвната захар на пациента беше в нормални граници и това превръщаше замаяното му състояние в истинска загадка.

Дълбоко озадачен, той закрачи обратно към стаята на Доналд. Нямаше никакво обяснение за това, което се разкри пред очите му. Може би нивото на кръвната захар беше скочило рязко — нагоре, или надолу, а след това се беше нормализирало… Но това не беше твърде вероятно, защото при нормализирането на кръвната захар диабетиците почти веднага се връщат и в нормално психическо състояние.

Гледката в стаята на пациента го накара да подскочи. Доналд лежеше с отметната назад глава и синьо-мораво лице.

От полуотворената му уста се стичаше тънка струйка кръв, а чаршафите бяха смачкани на топка в краката му.

Първоначалният шок бе заменен от бързи действия. Първата му работа беше да повика дежурните сестри, после се зае с енергичен сърдечен масаж. Минути по-късно пристигнаха и хората от реанимацията със своята животоспасяваща апаратура. С тях се появи и личният лекар на Доналд — доктор Албърт Хилсън, който беше разбрал, че нещо става.

Действията на реаниматорите скоро бяха прекратени. На всички стана ясно, че Доналд беше получил кризата 15–20 минути преди да бъде открит от Дейвид. А този отрязък от време беше фатален за мозъка, останал без кислородно захранване. В пет и четвърт пациентът беше обявен официално за мъртъв.

Дейвид направи върховни усилия да скрие отчаянието, което нахлу в душата му. Доктор Хилсън изрази съжалението си за загубата, след което добави, че този човек все пак е живял толкова дълго единствено благодарение на отличните медицински грижи, които са били полагани за него. Същото каза и Шърли Андерсън, появила се в болницата заедно с двете си момчета.

— Благодаря за усилията, докторе — прошепна тя и изтри овлажнелите си очи. — Едва вчера Доналд сподели с мен, че вие сте любимият му лекар…

Дейвид неопределено кимна с глава и се повлече към стаята на Карълайн, за да прибере дъщеря си. Беше замаян от бързия ход на събитията.



— За този пациент поне знаеш от какво е умрял — поклати глава Анджела, след като чу историята. Седяха в дневната, след като приключиха с вечерята. Ники се беше прибрала горе, за да пише домашни.

— Нищо не знам — мрачно промърмори Дейвид. — Всичко стана толкова бързо!

— Виж какво — повиши тон Анджела. — Мога да разбера объркването ти относно смъртта на предишните ти пациенти. Но положението при Доналд Андерсън е съвсем различно. Той е претърпял тежка операция, при която са били засегнати повечето от органите в коремната кухина. Ти не можеш да се чувстваш отговорен за смъртта му, дори само защото си бил негов лекуващ лекар за съвсем кратко време след операцията.

— Вече не знам какво да мисля — въздъхна Дейвид. — Вярно е, че човекът беше на ръба с тези чести инфекции и тежък диабет. Но какво е причинило фаталната криза?

— Кръвната му захар е играела нагоре-надолу, а при подобна ситуация винаги има опасност от удар — подхвърли Анджела.

Телефонът я накара да млъкне, а Дейвид механично посегна към слушалката. Очакваше още лоши новини от болницата и затова въздъхна от облекчение като разбра, че търсят Анджела.

— Съжалявам, че не ви се обадих досега — рече Фил Калхоун. — Имах доста работа, но сега съм готов да ви предложа малък отчет.

— Кога? — кратко попита Анджела.

— В момента съм седнал в „Айрън Хорс“. Това се намира на две крачки от вас, бих могъл да намина…

Анджела прикри мембраната с длан и се извърна към Дейвид.

— Обажда се Калхоун, частният детектив — поясни тя. — Иска да ни посети…

— Мислех, че вече си обърнала гръб на историята с Ходжис — язвително подхвърли Дейвид.

— Наистина е така — кимна тя. — Не съм говорила с никого за нея.

— Ами тоя Калхоун?

— И с него не съм говорила, поне от събота насам. Но вече съм му платила и мисля, че не е зле да чуем какво е свършил.

— Както искаш — сви рамене Дейвид.

Четвърт час по-късно на входната врата позвъни Фил Калхоун, а Дейвид неволно се запита какво е накарало Анджела да го опише като професионалист. Лично на него човекът с червената шапка за бейзбол и фланелената риза му приличаше на пройдоха.

— Приятно ми е — стисна ръката му Калхоун.

Седнаха в дневната на долния етаж, която изглеждаше огромна като танцувален салон с малкото стари мебели, донесени от Бостън. Найлонът на счупения витраж явно не вършеше работа.

— Хубава къща — рече гостът и бавно се огледа.

— Все още не сме я обзавели както трябва — отвърна с извинителен тон Анджела и го попита желае ли нещо за пиене. Той си поиска бира, в случай че разполагат с подобно питие.

Анджела изчезна по посока на кухнята, а Дейвид продължаваше да оглежда госта. Беше по-стар, отколкото очакваше. Изпод бейзболната шапка, която не си направи труда да свали, стърчаха доста посивели къдрици.

— Имате ли нещо против да запаля? — попита той и измъкна кутията „Антоний и Клеопатра“ от джоба на ризата си.

— За съжаление имаме — отвърна Анджела, появила се на прага с бирата в ръце. — Дъщеря ни страда от хронично заболяване на дихателните пътища.

— О, в такъв случай няма да пуша — кимна Калхоун. — Накратко ще ви запозная с хода на моето разследване. Нещата се развиват добре, макар и с цената на доста усилия. Доктор Денис Ходжис не е бил сред най-популярните жители на града. Практически поне половината от местните са имали причина да го ненавиждат…

— Това отдавна ни е известно — кимна Дейвид. — Надявам се, че ще предоставите подробности, които да оправдаят по-часовата ви тарифа…

— Дейвид, моля те! — повиши тон Анджела, изненадана от грубостта на съпруга си.

— По мое мнение доктор Ходжис просто не се е интересувал от мнението на околните, или е имал проблеми с общуването — продължи Калхоун, без да дава вид, че е чул хапливото подмятане. — Имайки предвид произхода му от Нова Англия, аз мисля, че в случая става въпрос за комбинация между двете… — Надигна бирата, на лицето му се появи закачлива усмивка.

— Изготвих списък на потенциалните извършители, но все още не съм разговарял с всички. Въпреки това имам чувството, че тук става нещо странно. Чувствам го с всяка фибра на тялото си.

— С кого сте разговарял? — попита Дейвид. В гласа му продължаваше да се прокрадва нотка на грубост и Анджела му хвърли кос, неспокоен поглед.

— До момента само с двама души — отвърна Калхоун и лекичко се оригна. Не направи опит нито да се извини, нито дори да сложи ръка пред устата си. Дейвид стрелна съпругата си, която не реагира. — И двамата са високопоставени служители в болничната администрация, и двамата имат причини да ненавиждат Ходжис. Става въпрос за председателя на управителния съвет Трейнор и за заместника му Шерууд…

— Надявам се да интервюирате и доктор Кантор — вметна Анджела. — Чух, че той е имал основателни причини да мрази Ходжис…

— Кантор също е в списъка — увери я Калхоун. — Но реших да започна отгоре надолу. Причина за омразата на Шерууд е някакъв имот, докато тази на Трейнор е далеч по-лична…

С няколко думи описа връзката Трейнор-Ходжис-Ван Слайк, довела до самоубийството на Съни, сестрата на Трейнор.

— Каква тъжна история! — възкликна Анджела.

— Прилича на телевизионен сериал — кимна Калхоун. — Но ако Трейнор е имал намерение да си отмъщава, той би го сторил тогава, а не чак след толкова години, нали? Освен това Ходжис лично е избрал Трейнор за председател на управителния съвет и това е станало съвсем скоро след самоубийството. Съмнявам се, че би постъпил така, ако между тях е тлеела вражда. А Върнър, синът на Ван Слайк, работи в болницата и до днес…

— Върнър Ван Слайк е роднина на Трейнор? — изненадано попита Дейвид.

— Точно така — кимна частният детектив. — Но той е бил в отлични отношения с Ходжис, години наред е поддържал тази къща, при това напълно безплатно. Според мен назначението му в болницата е дело по-скоро на Ходжис, отколкото на Трейнор. Тук му е мястото да добавя, че нямам никакви подозрения по отношение на председателя. Трейнор не е убил Ходжис.

— Защо сте толкова сигурен? — попита Анджела.

— Сигурен съм единствено във факта, че Ходжис е бил убит — въздъхна Калхоун. — Всичко останало влиза в рамките на предположенията.

— Всичко това е много интересно, но стигнахте ли до заподозрян? — попита Дейвид. — Стеснихте ли списъка на подобни хора?

— Все още не — призна детективът.

— А колко ще ни струва, за да го сторите?

— Дейвид! — сърдито извика Анджела. — Държиш се непочтено! Според мен господин Калхоун е събрал доста интересни факти, при това за рекордно кратки срокове. Сега най-важното е да разберем дали има шансове да бъде разкрита тази мистерия.

— Добре, съгласен съм — кимна Дейвид. — Каква е вашата професионална преценка, господин Калхоун?

— Имам нужда от една пура — рече с гримаса Калхоун. — Ще възразите ли, ако продължим този разговор на верандата?

Няколко минути по-късно вече се бяха настанили около масичката на терасата. Калхоун блажено подръпна от пурата си и прие втора бутилка бира.

— Моята професионална преценка е, че този случай е напълно разрешим — най-сетне отговори на въпроса той. Широко му лице за миг се освети от огънчето на пурата. — Трябва да знаете един съществен факт за тези малки градчета в Нова Англия: те си приличат далеч повече, отколкото може да допусне човек. Аз познавам тези хора, разбирам мотивите за постъпките им. Те са любопитни, обичат да се бъркат в чуждите работи, интересуват се от всякакви интриги. Казано с други думи — в града знаят кой е убиецът на Ходжис. Проблемът е да ги накараш да говорят. Имам усещането, че болницата играе някаква роля, но хората мълчат, за да не пострадат. А болницата е била всичко в живота на Ходжис…

— А как успяхте да съберете тази информация? — прекъсна го Анджела. — От опит знам, че местните не са особено словоохотливи…

— В общи линии е така — кимна Калхоун. — Но аз имам честта да поддържам топли отношения с най-големите клюкари в този град — собственицата на книжарницата, аптекаря, бармана и библиотекарката. До този момент те са основните източници на информацията ми. В момента започнах процеса на елиминацията на заподозрените, но мисля, че сега е времето да ви задам един прям въпрос: искате ли да продължавам?

— Не — отсече Дейвид.

— Момент — вдигна ръка Анджела. — Споменахте, че случаят е напълно разрешим. За колко време ще го сторите?

— За кратко — отвърна Калхоун.

— Това е доста общо — промърмори Дейвид.

Детективът свали шапката и се почеса по главата.

— Бих казал, до седмица…

— Но това означава още доста пари — намръщено отбеляза Дейвид.

— Според мен си струва да ги дадем — тръсна глава Анджела.

— Господи! Нали обеща да зарежеш тая история?

— И ще изпълня обещанието си — остана непреклонна младата жена. — Оставям всичко в ръцете на господин Калхоун, а самата аз няма до отроня дори дума!

— Пресвети Боже! — театрално извъртя очи Дейвид.

— Моля те, мили! — погледна го настоятелно жена му. — Ако искаш да живея спокойно в тази къща, просто трябва да бъдеш на моя страна!

Дейвид се поколеба за момент, после кимна:

— Добре, но при едно условие. Ако след една седмица нямаме резултат, забравяме цялата история! Съгласна ли си?

— Да. Обещавам, че ще бъде точно така. — Анджела се извърна към детектива и добави: — Сега вече имаме ограничение във времето. Какъв ще бъде следващият ви ход?

— Ще продължа да проучвам хората от списъка си — отвърна Калхоун. — Едновременно с това обаче ще трябва да направя и още две, основни неща. Първо: да реконструирам последния ден от живота на Ходжис, опирайки се на предположението, че той е бил убит в деня на изчезването си. За тази цел възнамерявам да разпитам медицинската му секретарка, която е заемала този пост в продължение на тридесет и пет години. Второ: да открия копия от медицинските документи, които старият доктор е носил в себе си преди да изчезне.

— Те се намират в щатската полиция — рече Анджела. — Не можете ли да използвате някакви връзки, за да се докопате до тях?

— За съжаление не — поклати глава Калхоун. — Попаднат ли там, уликите не могат да бъдат докоснати. Положението е малко особено и прилича на „Параграф 22“ — макар и да разполага с улики и доказателства, щатската полиция обикновено не предприема нищо, тъй като тези улики и доказателства са й били предоставени от полицейските участъци по места. Ако случайно пък местната полиция реши да се размърда, щатската отказва да й сътрудничи с прибраните на топло улики. Така местната полиция обикновено зарязва разследването, просто защото не разполага с улики…

— А може би не иска да го проведе, защото е замесена — промълви Анджела. След което разказа на Калхоун за тухлата в прозореца и прикрепената към нея заплашителна анонимка.

— Това не ме учудва — поклати глава детективът. — Както не ме учудва и фактът, че полицията не предприема нищо. Шерифът Робъртсън също е в списъка ми, тъй като не понасяше Ходжис…

— Знам това — кимна Анджела. — Според слуховете, Робъртсън обвинява Ходжис за смъртта на жена си.

— Аз пък мисля, че тези слухове са силно преувеличени. Робъртсън не е глупак и знае, че старият доктор няма нищо общо с тази история. Омразата му по-скоро се дължи на поведението на Ходжис, което трудно би могло да се нарече дипломатично. Готов съм да заложа последния си долар, че старият доктор е изпитвал дълбоко презрение към шерифа и е бил убеден в неговата некадърност. Дълбоко се съмнявам, че това е накарало Робъртсън да го очисти, но при разговора си с него останах с впечатлението, че крие нещо от мен.

— Нежеланието за разследване от страна на полицията е твърде подозрително — въздъхна Анджела.

— Спомням си за един случай по време на службата ми в щатската полиция — рече Калхоун, дръпна дълбоко от пурата си и продължи: — Убийство в малко градче, също като тук… Бяхме сигурни, че целият град, включително шерифа и хората му, са наясно относно извършителя, но никой не го издаде. В крайна сметка бяхме принудени да прекратим следствието. Убийството така и си остана неразкрито.

— Какво тогава ви кара да мислите, че случаят Ходжис е по-различен? — попита Дейвид. — Няма ли и тук да стане същото?

— В никакъв случай — поклати глава Калхоун. — При онзи случай убитият беше разбойник и крадец, докато доктор Ходжис е друго нещо. Вярно е, че много хора го мразят, но не са малко и другите — които го считат за най-заслужилият човек в този град. Нека на забравяме, че благодарение на него местната болница е единственият референтен медицински център на Нова Англия извън големите градове. Мнозина от местните жители си изкарват прехраната там и дължат това именно на Ходжис. Не се безпокойте, следствието ще приключи успешно. Давам ви думата си за това.

— Но как възнамерявате да се сдобиете с документите на Ходжис? — попита Анджела.

— Чрез вас — простичко отвърна Калхоун.

— Чрез мен ли? — учудено го изгледа младата жена.

— Чакайте, чакайте — вдигна ръка Дейвид. — Това не влиза в уговорката ни. Анджела трябва да стои настрана от тази история, особено след тухлите, които влизат през прозорците на дома ни!

— Няма да има никаква опасност — държеше на своето Калхоун.

— Но защо аз? — изгледа го Анджела.

— Защото сте лекар и работите в местната болница. Ако се появите в отдела за съхраняване на улики в Бърлингтън, снабдена със съответните документи, и изискате бумагите под претекста, че са ви необходими за лечението на вашите пациенти, там светкавично ще ви направят фотокопия. Докторите и съдиите са на особена почит в полицията. Знам това, защото съм работил там…

— Предполагам, че една визита в щатската полиция не е чак толкова опасна — кимна след кратко колебание Анджела. — И тя няма да означава, че вземам участие в разследването…

— Така е — присъедини се и Дейвид. — Стига да не объркаме нещо…

— Няма начин — увери ги Калхоун. — Най-лошото, което може да се случи, е да не получим фотокопията…

— Кога искате да го сторя? — попита Анджела.

— Какво ще кажете за утре?

— Мога само по време на обедната почивка…

— Точно в дванадесет ще ви чакам пред болницата — кимна Калхоун, стана на крака и благодари за бирата.

Анджела тръгна да го изпрати, а Дейвид се прибра в къщата.

— Надявам се, че не ви създавам семейни проблеми — промърмори Калхоун докато крачеха към камионетката му.

— Мъжът ви не изглежда очарован от факта, че провеждам това разследване…

— Няма проблеми — тръсна глава Анджела. — Но уговорката за едноседмичния срок остава.

— Би трябвало да е достатъчен — кимна детективът.

— Искам да споделя още нещо с вас — рече Анджела, след което сбито предаде собствената си версия за нападението на паркинга.

— Хм… Нещата започват да стават интересни… От всичко това заключавам, че наистина трябва да се държите така, сякаш сте забравила за случая.

— Точно така възнамерявам да постъпя — кимна Анджела.

— Аз пък ще внимавам никой да не разбере, че съм нает от вас — обеща Калхоун.

— Ще ви бъда благодарна…

— В такъв случай май ще е по-добре утре да ви чакам не пред болницата, а на паркинга зад библиотеката — подхвърли той. — Няма смисъл да предизвикваме съдбата…

Загрузка...