Фатално лекарство

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАПонеделник, 1 ноември

Анджела спа много по-дълго, отколкото беше очаквала. Събуди се чак в четири и половина и с изненада разбра, че Дейвид нито се е върнал, нито пък е звънял по телефона. Обзе я тревога, която започна да се увеличава с напредването на времето. В крайна сметка не издържа, вдигна слушалката и набра номера на банката „Грийн Маунтън“. Насреща обаче се включи запис на женски глас, който съобщи, че работното време на банката е между девет и четири и половина. Какъв човек, рече си притеснено тя. Защо поне не ми се обади по клетъчния телефон? Притеснението й нарасна, тъй като Дейвид винаги я предупреждаваше за закъсненията си.

Избра номератора на Общинска болница „Бартлет“, но от информацията сухо й съобщиха, че днес доктор Уилсън не е бил там. Накрая позвъни и у дома, просто защото не знаеше какво друго да направи. Затвори едва след като преброи десет сигнала за свободно.

Остави слушалката и поклати глава. Сърцето й се сви от тревога. Обзе я мрачното предчувствие, че Дейвид е извършил нещо необмислено и то има пряка връзка с разследването. Отиде в кухнята и попита свекърва си дали може да й заеме колата си.

— Разбира се — отвърна Джийни. — Къде ще ходиш?

— Искам да си прибера някои неща от Бартлет.

— Ще дойда с теб! — скочи на крака Ники.

— По-добре е да стоиш тук…

— Не, ще дойда! — заинати се детето.

Анджела отправи една пресилена усмивка по посока на Джийни, хвана Ники за ръка и я изведе от кухнята.

— Виж какво, момичето ми! — намръщено рече тя. — Искам да останеш тук, ясно ли е?

— Страх ме да остана сама — отвърна Ники и очите й плувнаха в сълзи.

Анджела объркано замълча. Даваше си ясна сметка, че Ники трябва да остане при баба си, но едновременно с това нямаше сили да спори с нея. Същевременно не можеше да обясни на Джийни защо предпочита детето да остане тук. В крайна сметка въздъхна и отстъпи.

Пристигнаха в Бартлет малко преди шест. Все още беше светло, но денят бързо си отиваше. Част от колите вече караха с включени светлини.

Планът й беше прост и се изчерпваше с издирването на волвото. Първото място, към което се насочи, беше банката. Малко преди да спре на паркинга забеляза фигурите на Шерууд и Трейнор, които бавно крачеха през градинката. Спря до тротоара, изскочи от колата и каза на Ники да не мърда от мястото си.

— Извинете — подвикна тя и затича след двамата мъже.

Шерууд и Трейнор едновременно се обърнаха.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но търся съпруга си — поясни задъхано тя.

— Нямам представа къде е съпругът ви! — отвърна с ядосан глас Шерууд. — Следобед имахме среща, но той изобщо не се появи. Дори не се обади по телефона!

— Съжалявам — отново промълви Анджела.

Шерууд я дари с хладен поглед, докосна периферията на шапката си и направи знак на Трейнор да продължат пътя си.

Анджела хукна обратно към колата. Вече беше сигурна, че се е случило нещо лошо.

— Къде е татко? — попита Ники.

— И аз си задавам същия въпрос — промърмори младата жена и стъпи на газта. Колата направи рязък обратен завой и се понесе по Мейн Стрийт с остро свирене на гумите. Ники се наведе да разгледа лицето й и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Няма да се притесняваш, всичко ще се оправи — бодро подхвърли тя.

Анджела насочи колата към къщата. Силно се надяваше да зърне волвото, паркирано в близост до задната врата. На алеята се оказа празна. Натисна спирачките и изскочи от колата. Къщата изглеждаше точно така, както я бяха оставили, но тя все пак искаше да провери.

— Стой в колата, веднага се връщам — обърна се към Ники тя.

Отключи входната врата, пристъпи в антрето и повика Дейвид по име. Къщата й отговори с глуха тишина. Кратката обиколка из помещенията я увери, че никой не беше влизал тук. Леглото в спалнята беше оправено, кухнята светеше от чистота. На излизане забеляза пушката, опряна на стената под стълбите. Взе я в ръце и провери магазина. Вътре имаше четири патрона. Тикна я под мишница и се насочи към хола. Свали указателя от поставката до телефона и припряно го разлисти. Откри адресите на петимата заподозрени болнични служители и ги преписа на един лист, после хукна обратно към колата.

— Мамо, караш като луда! — отбеляза Ники, когато гумите на колата оставиха черни следи по асфалта.

Анджела вдигна крак от газта и промърмори някакво извинение. Но тревогата остана в душата й.

Първият от адресите се оказа някакъв магазин за ширпотреба. Колата рязко спря на малкия паркинг пред него.

— Какво ще правим тук? — попита с недоумение Ники.

— Не знам — въздъхна Анджела. — Може би трябва да се огледаме за волвото…

— Няма го тук — рече Ники.

— Виждам, скъпа — кимна с въздишка Анджела, включи на заден ход и изскочи обратно на платното. Следващият адрес беше къщата на Форбс. Прозорците светеха, но отпред нямаше следа от семейното им комби.

Обзета от разочарование, Анджела рязко натисна газта.

— Мамо, пак караш като луда! — обади се детето.

— Извинявай — промърмори тя и намали скоростта. Едва сега забеляза, че пръстите й върху волана бяха побелели от стискане.

Скоро стигнаха пред жилището на Морис. Анджела намали скоростта, огледа залостените капаци на прозорците и след кратко колебание продължи нататък.

Няколко минути по-късно свърнаха в тясната уличка, на която живееше Ван Слайк. Зърнаха волвото едновременно. Анджела паркира плътно зад него, изключи мотора и изскочи навън. За миг се закова на място, видяла камионетката на Калхоун отпред. После направи една крачка и надникна през прашното стъкло. Направи й впечатление полупълната картонена чаша с кафе, която беше прикрепена към отворения капак на жабката. Остана с впечатлението, че е там поне от няколко дни.

Вдигна глава и огледа фасадата на къщата. Вътре не се виждаха никакви светлини. Тревогата я сграбчи за гърлото.

Хукна обратно към колата и измъкна пушката. Ники понечи да я последва, но замръзна, уплашена от грозния вик, с който майка й заповяда да остане на мястото си. Подчини се без да каже нито дума, безпогрешно усетила, че става нещо страшно.

Анджела прекоси улицата с пушка в ръка и колебливо започна да изкачва стъпалата към верандата. Не беше сигурна дали не трябва да повика полиция. Всъщност, с какво може да ми помогне местната полиция, тръсна глава тя, припомнила си всички подозрения по отношение на шерифа.

Звънецът не работеше и тя започна да блъска по вратата. В къщата продължаваше да цари мъртва тишина. Опита топката на бравата и вратата покорно се отвори.

Младата жена влезе в антрето и извика мъжа си по име.

Дейвид рязко вдигна глава и скочи на крака. Кашонът със сушени ябълки зад гърба му леко помръдна. Стори му се, че чува гласа на Анджела. Напрегна слух, но не долови нищо. Вероятно халюцинирам, поклати глава той, после изведнъж подскочи. Гласът на Анджела се появи отново, викаше го по име. Този път беше абсолютно сигурен. Напрегна дробовете си до крайност и изкрещя името й. Втурна се към дървената врата с протегнати напред ръце. С отчаяние разбра, че Анджела може да го чуе само ако се спусне в мазето.

Обърна се към една от близките лавици, грабна някакъв буркан и започна да блъска по вратата с него. Звукът беше далеч по-слаб от очакванията му.

В следващата секунда чу стъпките на Анджела, точно над главата си. Това го накара да промени тактиката и бурканът литна към тавана. Прикри главата си с ръце и зачака дъждът от счупени стъкла. После се изправи и започна да се катери по рафта. Искаше да стигне до дъските и да ги заблъска с юмруци. Но едва успя да се докопа догоре, когато дъската под краката му поддаде. Лавицата се стовари на пода с оглушителен трясък, повличайки както бурканите, така и тялото му, инстинктивно свито на топка.

В душата на Анджела се бореха гняв и безпомощност. Бързата обиколка на занемареното жилище не й донесе нищо. В стаите нямаше никакви следи от Дейвид и детектива, с изключение на една угарка от пура в кухнята, която може би беше на Калхоун…

Приготви се да огледа и втория етаж, но изведнъж се сети за детето в колата и хукна навън. Ники беше там, където я беше оставила, разтревожена, но послушна. Помоли я да побърза, защото се страхувала да стои в колата сама.

Анджела се втурна обратно и тръгна по стълбите, които водеха към горния етаж. Държеше пушката с две ръце, насочена право напред. На площадката спря и се ослуша. Стори й се, че долавя някакъв трясък, но той не се повтори и тя бавно продължи напред.

Вторият етаж се оказа дори по-мръсен от първия. Миришеше на влага и мухъл. Веднага пролича, че тук никой не беше стъпвал от години. За това свидетелстваха и огромните паяжини, провесени от тавана. Отново повика Дейвид по име, но й отговори дълбока тишина.

Понечи да се спусне обратно, но очите й попаднаха на някакъв предмет върху тоалетната масичка в ъгъла. Пристъпи да го разгледа по-добре, сърцето й пропусна един такт. Беше гумена маска на змия, същата, която носеше нападателя от снощи!

Анджела потръпна от ужас и хукна обратно по стълбите. Долу изведнъж се закова на място, доловила някакво блъскане откъм кухнята. Бутна вратата и отново се ослуша. Този път блъскането се чу съвсем ясно — идваше откъм дъсчения под. Просна се по корем, прилепи ухо до дебелите дъски и отново изкрещя. Някъде отдолу долетя гласът на мъжа й, който я викаше по име. Скочи на крака, дръпна капака на мазето и започна да слиза по стръмните стълби. Пръстите й бързо напипаха електрическия ключ на стената, подземието се обля в жълтеникава светлина. Стисна здраво пушката и извика. Гласът на Дейвид се чу по-ясно, от очите й бликнаха сълзи на облекчение. Насочи се към едната от двете врати в дъното, но изведнъж се закова на място. На рамката висеше тежък катинар. Извика на Дейвид да има малко търпение и тръгна да обикаля задръстеното с боклуци мазе, за да открие подходящо сечиво. Очите й попаднаха на кирката, захвърлена пред огнището. Грабна я и започна да блъска по катинара. Но той дори не помръдна. Съобразила, че трябва да подходи другояче, тя натика заострения връх в халката. Наблегна върху този импровизиран лост с цялата сила на тялото си. Винтовете на халката пропукаха и изскочиха. Вратата се отвори и миг по-късно вече беше в прегръдките на Дейвид.

— Слава Богу, че си тук! — притисна я до себе си той. — Ван Слайк е нашият човек! Убил е не само Ходжис, но и всичките пациенти в болницата. В момента има остър делириум и е въоръжен. Трябва веднага да се махаме оттук!

— Да вървим! — кимна Анджела, стисна пушката и се насочи към стълбите.

Дейвид я докосна по рамото и посочи бетонната площадка пред огнището.

— Страхувам се, че Калхоун е там долу — прошепна той.

Анджела зина от ужас.

— Хайде! — побутна я към изхода Дейвид.

— Не успях да разбера кой плаща на Ван Слайк — подхвърли той докато се изкачваха нагоре. — Но вече е ясно, че нещата стоят точно по този начин… Все още не съм наясно и относно начина, по който този човек е ликвидирал болните…

Изскочиха в кухнята в момента, в който отвъд прозореца проблесна светлината на ярки фарове.

— Господи, не! — простена Дейвид с посивяло лице. — Той се върна!

— Запалила съм всички лампи! — прошепна Анджела. — Той вече знае, че нещо не е наред!

Дейвид пое пушката от ръцете й с внезапно изпотени длани. Отвън се разнесе блъскането на автомобилна врата, последвано от тежки стъпки по чакъла на алеята.

Дейвид направи знак на жена си и двамата се скриха под капака на прохода, който водеше към мазето. Оставиха си малък процеп, за да виждат какво става в кухнята.

Стъпките се насочиха към задната врата, после изведнъж утихнаха.

Агонизиращата тишина се проточи. Двамата не смееха дори да дишат, очаквайки реакцията на Ван Слайк при вида на включеното осветление.

После, за тяхна огромна изненада, стъпките затихнаха по посока на улицата.

— Къде ли е тръгнал? — попита с висок шепот Анджела.

— Един Господ знае — отвърна с въздишка Дейвид. — Не ми е приятно да бъда в неведение. Този тип познава обстановката много добре и като нищо може да ни изненада в гръб…

Анджела се обърна и хвърли боязлив поглед към стъпалата, които чезнеха надолу към избата. Тръпки я побиха при мисълта, че Ван Слайк може да се появи оттам.

Останаха неподвижни в продължение на няколко безкрайни минути. В къщата цареше зловеща тишина. В крайна сметка нервите на Дейвид не издържаха, той отмести капака и отново се качи в кухнята. Обърна се и направи знак на жена си да го последва.

— Може би не е бил Ван Слайк — прошепна Анджела.

— Няма кой друг да бъде — поклати глава Дейвид.

— Да се махаме! — тръсна глава Анджела. — Забавих се прекалено много и ме е страх, че Ники ще излезе от колата…

— Какво?! — смаяно я погледна Дейвид. — И тя ли е тук?!

— Отказа да остане при майка ти — кимна Анджела. — Нямах време за разправии и я взех със себе си. Нямах време и за обяснения пред майка ти…

— Господи! — простена Дейвид. — Ами ако Ван Слайк я забележи в колата!?

— Мислиш ли?! — изтръпна Анджела.

Дейвид тръгна към вратата, от която се излизаше в задния двор. Анджела мълчаливо го последва. Навън цареше непрогледен мрак. Колата на Ван Слайк беше паркирана на пет-шест метра от тях, но собственикът й не се виждаше наоколо.

Дейвид й направи знак да остане на място и хукна към автомобила с пушка в ръце. Надникна през страничното стъкло, сякаш да се увери, че Ван Слайк не се крие вътре. После се изправи и махна на Анджела да се приближи.

— Ще се придържаме встрани от алеята, тъй като чакълът вдига много шум — прошепна той. — Къде си паркирала?

— Точно зад теб.

Скоро излязоха на улицата. Светлината от уличния стълб потвърди най-лошите им кошмари: Ван Слайк седеше зад волана на черокито на Джийни, а до него се виждаше главичката на Ники — О, не! — проплака Анджела и инстинктивно понечи да хукне натам.

Дейвид употреби цялата си сила, за да я задържи на място.

— Трябва да направим нещо! — простена тя.

— Нека първо помислим — прошепна Дейвид и отправи напрегнат поглед към джипа.

— Той въоръжен ли е?

— Да, има пистолет — рязко отвърна Дейвид.

— Може би трябва потърсим помощ! — настоятелно рече тя.

— Ще ни отнеме много време — поклати глава Дейвид.

В продължение на няколко безкрайно дълги секунди останаха неподвижни, заковали поглед в колата.

— Дай ми ключовете — обади се най-сетне Дейвид. — Този тип може би се е заключил отвътре…

— Те останаха в колата — отвърна с въздишка Анджела.

— О, не! — простена Дейвид. — Това означава, че той всеки момент може да потегли заедно с детето!

От гърлото на Анджела излетя сподавено ридание.

— Положението става все по-тежко — поклати глава Дейвид, после изведнъж се напрегна: — Прави ли ти впечатление, че този тип изобщо не помръдва? А когато беше при мен, целият се тресеше от нерви…

— Май разговаря с Ники — разбра го моментално Анджела.

— Което означава, че може би ще успеем да се промъкнем незабелязано зад джипа — погледна я напрегнато Дейвид. — Ти от едната страна, аз от другата… Отваряме вратите едновременно, ти дърпаш Ники, а аз хващам Ван Слайк на мушката!

— Господи, Исусе! — проплака Анджела. — Това е твърде рисковано!

— Тогава ми дай по-добра идея! — намръщи се Дейвид. — Трябва да спасим детето веднага, преди да му е хрумнало да потегли!

— Добре — неохотно отстъпи Анджела.

Прекосиха улицата на доста голямо разстояние от черокито, след което бавно започнаха да се приближават изотзад. Придвижваха се силно приведени с надеждата да не бъдат видени. Това им се удаде неочаквано лесно и не след дълго клекнаха непосредствено зад джипа.

— Първо ще проверя дали не е заключил вратите — прошепна Дейвид, подаде й пушката и тихо се плъзна покрай вратите. Едно леко надигане му беше достатъчно, за да види, че бутоните за заключване стърчаха нагоре.

— Слава Богу, че поне едно обстоятелство е в наша полза — въздъхна Анджела след като той допря устни до ухото й да съобщи добрата новина.

— Готова ли си? — изгледа я изпитателно мъжът й.

Тя изведнъж се вкопчи в ръката му.

— Почакай за момент! Колкото повече мисля за плана ти, толкова по-малко го харесвам… Не трябва да атакуваме от двете страни, а само откъм вратата на Ники. Ти отваряш, а аз я измъквам навън. Какво ще кажеш?

Дейвид се замисли за момент, после кимна. Главното беше да измъкнат детето от Ван Слайк, а планът на Анджела предлагаше повече шансове за това. А за онзи психопат ще мислят после, след като Ники бъде в безопасност.

— О кей — прошепна той. — Чакаш знак от моя страна!

Жена му само кимна с глава.

Той взе пушката в лявата си ръка и се премести така, че да бъде от дясната страна на колата. После бавно започна да пълзи напред, притиснал оръжието към гърдите си. Не след дълго се изравни със задната врата и се обърна да провери дали Анджела го следва. Тя пълзеше на педя след него.

Стигнал до средата на колата, Дейвид подгъна крака под тялото си и се приготви за скок. Но в момента, в който се готвеше да даде знак на Анджела, предната врата изведнъж се отвори и в процепа надникна личицето на Ники.

— Хей, какво правите тук? — изненадано попита тя, озовала се на сантиметри от главата на баща си.

Дейвид скочи на крака и рязко дръпна вратата. Ники изгуби равновесие и се търкулна на асфалта. Анджела се втурна напред, грабна я през кръста и двете се претърколиха по посока на тревната площ. Детето изкрещя от изненада и болка.

Дейвид насочи пушката в гърдите на Ван Слайк, готов моментално да натисне спусъка. Но в ръцете на мъжа зад волана нямаше пистолет, а от позицията му не личеше, че се готви за някакви действия. Главата му бавно се извъртя по посока на Дейвид, изражението на лицето му беше напълно безизразно.

Дейвид предпазливо пристъпи напред. Ван Слайк продължаваше да седи кротко, ръцете му бяха отпуснати в скута. В поведението му нямаше дори следа от предишната агресивност.

— Какво става? — ядно извика Ники. — Защо ме събори? Ударих си крака!

— Съжалявам, но се тревожех за теб — успокоително промърмори Анджела. — Човекът зад кормилото е онзи, който снощи беше у нас със змийска маска на главата…

— Може и да е така, но господин Ван Слайк каза, че иска да си поговори с мен, докато ви чака да се появите…

— И за какво си говорехте? — вдигна вежди Анджела.

— Разказваше ми колко хубаво му е било, когато е бил на моите години — отвърна Ники.

— В детството на господин Ван Слайк не е имало нищо хубаво — обади се Дейвид без да отмества очи от неподвижния мъж зад волана. После се наведе напред и внимателно го огледа, държейки пушката насочена право в гърдите му. Ван Слайк продължаваше да го гледа с безизразно изражение.

— Добре ли си? — объркано попита Дейвид — Много съм добре — отвърна с монотонен, но изненадващо ясен глас Ван Слайк. — Татко често ме водеше на кино, никога не ми отказваше…

— Не мърдай! — заповяда Дейвид, заобиколи колата и отвори шофьорската врата. Ван Слайк не помръдна, само очите му се извъртяха.

— Къде е пистолетът? — рязко попита Дейвид.

— Пистолетчето отиде да си поиграе — унесено отвърна онзи.

Дейвид го сграбчи за ръката и рязко го издърпа навън.

Анджела му извика да внимава. От безсмисления отговор на Ван Слайк беше ясно, че този човек продължава да бъде в остър психичен транс.

Дейвид го обърна с лице към джипа и бързо го претърси. Пистолетът не беше у него.

— Какво направи с оръжието?

— Вече нямам нужда от него — промърмори онзи.

Дейвид се взря в очите му. Зениците бяха нормални, без следа от доскорошното ужасяващо разширение.

— Какво става, Ван Слайк? — рязко попита той.

— Сложи го отгоре — отвърна мъжът. — Най-отгоре…

— Хей, какво ти става? — разтърси го Дейвид. Къде беше досега? Какви гласове чуваше? Още ли са в главата ти?

— Губиш си времето — обади се зад гърба му Анджела. — Той е в транс.

— Гласовете ги няма — рече Ван Слайк. — Накарах ги да замлъкнат.

— Според мен трябва да повикаме полицията, но не местните некадърници — загрижено подхвърли Анджела. — Къде ти е мобифонът? Искам да позвъня на щатската полиция…

— Как ги накара да замлъкнат? — попита Дейвид, без да разхлабва хватката си.

— Погрижих се за тях — отвърна Ван Слайк.

— По какъв начин? — настоя Дейвид, макар че се страхуваше да чуе отговора.

— Те вече няма да ме използват като маша — поклати глава онзи.

— Кои са „те“?

— Бордът — отвърна Ван Слайк. — Целият шибан борд…

— Дейвид, време е да се обадим в полицията — нетърпеливо извика Анджела. — Искам да се махаме оттук! Този човек говори глупости!

— Не съм съвсем сигурен в това — поклати глава мъжът й.

— За какъв борд тогава говори?

— Страхувам се, че има предвид болничната управа.

— Управа, забрава, нищо не става — унесено издекламира Ван Слайк и на лицето му се появи широка усмивка.

— Дейвид, този човек не е на себе си — настоятелно рече Анджела. — Няма смисъл да го подтикваш към разговор.

— Болничната управа ли имаш предвид? — не й обърна внимание Дейвид.

— Да — кимна Ван Слайк.

— Не се тревожи, всичко ще се оправи — увери го Дейвид, но от тона му пролича, че той самият има нужда от успокоение. — Застреля ли някого?

— Никого не съм застрелял — засмя се Ван Слайк. — Просто влязох в заседателната зала и сложих източника на масата…

— Какъв източник? — учуди се Анджела.

— Нямам представа — поклати глава Дейвид.

— Източник-мизточник — изкиска се доволно Ван Слайк.

Обзет от тотално объркване, Дейвид го сграбчи за яката и здравата го разтърси.

— Сложих източник-мизточник на масата, точно до макета на покрития паркинг — щастливо обясни Ван Слайк. — Радвам се, че го сторих и вече никой не може да ме използва като маша. Страхувам се обаче, че малко се поизгорих…

— Къде? — присви очи Дейвид.

— По ръцете — отвърна Ван Слайк и вдигна длани.

— Изгорени ли са? — попита изотзад Анджела.

— Май не — озадачено промърмори Дейвид. — Струват ми се леко зачервени, нищо повече…

— Този човек вероятно халюцинира — прошепна тя.

Дейвид само кимна с глава, мислите му бягаха надалеч.

— Уморен съм — внезапно обяви Ван Слайк. — Искам да се прибера у дома, при мама и тате…

Дейвид го пусна и отстъпи крачка назад. Ван Слайк прекоси улицата и влезе в двора на къщата си. По лицето на Анджела се изписа изненада.

— Хей, какво правиш? — подвикна тя. — Няма ли да извикаме полицията?

Дейвид разсеяно кимна с глава, очите му не се отделяха от фигурата на Ван Слайк. Нещата започнаха да се подреждат в съзнанието му. Пациентите, симптомите, смъртта…

— Този човек се е превърнал в робот — подхвърли неспокойно Анджела. — Имам чувството, че току-що е бил подложен на електрошокова терапия…

— Качвайте се в колата — нареди с равен глас Дейвид.

— Хей, какво ти става? — погледна го разтревожена Анджела.

— Казах да се качвате в колата! — внезапно изкрещя Дейвид и скочи зад кормилото. — Веднага!

— Ами Ван Слайк?

— Нямаме време да се занимаваме с него, освен това той няма къде да ходи. Хайде, побързайте!

Анджела настани детето на задната седалка и седна до мъжа си. Моторът изрева, джипът рязко тръгна на заден ход, направи маневра и се понесе по тясната уличка.

— Сега пък какво става? — обади се объркано Ники.

— Къде отиваме? — попита Анджела.

— В болницата — кратко отвърна Дейвид.

— Караш по-зле дори от мама — оплака се детето.

— Защо в болницата? — попита Анджела и се обърна да потупа Ники по коляното.

— Нещата изведнъж ми се изясниха — промърмори Дейвид — И ме гони едно ужасно предчувствие…

— Какво говориш?

— Мисля, че знам за какъв „източник“ говореше Ван Слайк…

— Чакай малко! Това бяха безсмислени брътвежи на един психопат, нищо повече…

— Може би, но не и когато споменаваше за „източника“. Обяснението, че го е сложил на заседателната маса редом с модела за покрития паркинг, беше прекалено детайлно.

— Какво е имал предвид, според теб?

— Нещо, което има пряка връзка с радиоактивността — убедено отвърна Дейвид. — И това нещо е изгорило ръцете му.

— О, я се съвземи! — повиши тон Анджела. — Започваш да говориш съвсем като Ван Слайк!

— В болничното приземие има един стар рентгенов апарат, който работи с кобалт-60 — поясни с въздишка Дейвид. — Трейнор се надява да го продаде някъде в Латинска Америка. Именно в него има радиоактивен материал, който може би ще се окаже „източникът“ на Ван Слайк.

— Това не ми харесва — тръсна глава Анджела.

— На мен също… Като си помисля за симптомите на пациентите, веднага ми идва на ум, че са били подложени на радиоактивно облъчване, при това доста силно… Знам, че това предположение звучи ужасно, но фактите сочат именно към него. За съжаление изобщо не допусках, че нещата могат да бъдат свързани с радиация…

— Аз също не допусках това, докато правех аутопсията на Мери-Ен Шилър — призна Анджела. — Сега обаче си мисля, че тя спокойно би могла да се окаже причина за смъртта й. Никой не допуска наличието на радиация без да има предварителни сведения за евентуално облъчване, нали? Патологичните изменения след облъчване не се отличават с особена специфика.

— Точно това имах предвид — кимна Дейвид. — Може би и сестрите с грипните симптоми са били изложени на ниски дози облъчване. А може би дори и…

— О, не! — извика Анджела, доловила ясно посоката на мислите му.

— За съжаление е така — въздъхна Дейвид. — Имах предвид Ники…

— Какво Ники? — обади се от задната седалка детето. До момента, в който чу името си, не беше се вслушвала в разговора.

— Говорехме си за грипните симптоми на сестрите в болницата, които вероятно са заразили и теб — обърна се да поясни Анджела.

— И татко също — добави Ники.

— Да, и мен — кимна Дейвид.

Не след дълго влязоха в паркинга на болницата и Дейвид изключи двигателя.

— Какво ще правим сега? — попита Анджела.

— Трябва ни гайгеров брояч — отвърна Дейвид. — В Центъра по рентгенология трябва да имат, ще отскоча дотам. А вие с Ники можете да почакате във фоайето…

Сравнително лесно откри Рони, един от санитарите, които познаваше. Той с удоволствие прие да услужи, още повече, че това означаваше прекъсване на досадната работа по измиване на коридора в приземието. Естествено, Дейвид му спести новината за неотдавнашното си уволнение.

Скоро се върна обратно, следван по петите от Рони. Завари семейството си удобно настанено пред един от телевизорите във входния вестибюл. Ники обеща да не мърда оттам, след което родителите й тръгнаха към Центъра по рентгенология. Петнадесет минути им бяха достатъчни, за да открият един гайгеров брояч. После помолиха Рони да им отключи входната врата на приземието.

— Тук рядко влиза някой — подхвърли санитарят, докато търсеше съответния ключ в обемистата си връзка.

Помещенията се оказаха три: преддверие, което някога бяха използвали за чакалня, лекарски кабинет и стая за апаратурата.

Дейвид се насочи директно към помещението с рентгена, което беше опразнено от всякакви мебели. Пред обемистия рентгенов апарат имаше тясно легло за пациентите.

Постави брояча върху леглото и натисна копчето за включване. Иглата върху скалата почти не помръдна. Показания нямаше дори когато апаратчето бе настроено на максимална чувствителност.

— Къде е мястото на радиоактивния елемент? — попита Анджела.

— Предполагам ей там, на връзката между подпорната колона и екрана — посочи с ръка Дейвид и приближи брояча. Показания отново липсваха.

— Това все още не означава нищо — тръсна глава Анджела — Тези апарати имат доста добра защита.

Дейвид кимна и мина зад рентгена. Броячът отново не показа наличието на радиация.

— Охо — обади се зад гърба му Анджела. — Я ела да видиш нещо…

Ръката й сочеше към горния край на подпорната колона, от която стърчаха няколко болтчета.

Дейвид отиде да донесе един стол от чакалнята и стъпи на него. Разви на ръка разхлабените болтчета, свали металната плочка и я подаде на Рони.

Зад плочката се показа дебел метален капак, придържан от осем дебели болта. Пое гайгера от ръцете на Анджела и го допря до капака. Радиация липсваше.

Прехвърли брояча в лявата си ръка, а с дясната опита един от дебелите болтове. За негова огромна изненада, той покорно се разви. Оказа се, че и останалите са в същото положение, явно завити на ръка. Започна да ги сваля един по един, пускайки ги в протегнатата ръка на Анджела.

— Сигурен ли си, че трябва да правиш това? — попита младата жена. Безпокойството й беше очевидно, въпреки показанията на брояча. Освен това не вярваше в сръчността на мъжа си.

— Трябва да сме сигурни — отвърна с пъшкане Дейвид, докато развиваше последния болт. Плътният метален капак се откачи с тихо изщракване, Рони протегна ръце да го поеме. Пред очите му се разкри цилиндрична дупка с диаметър около десет сантиметра. Приличаше на дулото на гигантска пушка. Без фенерче той беше в състояние да види само предната й част.

— Сигурен съм, че достъпът ми дотук не би трябвало да е толкова лесен — промърмори той. — Би трябвало да има някакъв заключващ механизъм, или нещо подобно…

После, за да бъде стопроцентово сигурен, вдигна брояча и го опря в ръба на дупката. Радиация отново нямаше.

— Елементите ги няма вътре — обяви той и слезе от стола. — Някой ги е извадил…

— Какво ще правим сега? — попита Анджела.

— Колко е часът? — отвърна с въпрос Дейвид.

— Седем и петнадесет — рече Рони.

— Да вземем по една оловна престилка от кабинета — предложи Дейвид. — А след това ще видим какво може да се направи.

Излязоха от старата сграда и се насочиха към Рентгенологичния център. Нямаха нужда от ключовете на Рони, но Дейвид го покани да дойде с тях, просто за да помогне при носенето на тежките престилки. Санитарят нямаше понятие какво става, но разбираше, че е нещо сериозно и беше изпълнен от желанието да бъде полезен.

Техникът в рентгена се отнесе подозрително към желанието им да получат престилките, но отстъпи когато разбра, че ще ги занесат само до съседната сграда. Тримата пришълци се сдобиха с девет оловни престилки, плюс чифт оловни ръкавици, използвани при флуороскопията.

Приведени под тежестта на товара си, те бавно поеха по обратния път към болничния комплекс.

— Пристигнахме — обяви задъхано Дейвид, стовари, багажа си до вратата на заседателната зала и направи знак на другите да сторят същото.

После включи гайгеровия брояч и почти подскочи от изненада. Стрелката стремително се премести в дясната част на скалата. — Господи Исусе! От това по-добро доказателство, здраве му кажи! — Обърна се към Рони, благодари му за помощта и го отпрати. После обясни на Анджела какво трябва да правят, нахлузи оловните ръкавици и грабна три престилки. Две постави на раменете си, а третата преметна през ръка. Анджела успя да вдигне четири.

Блъснаха вратата и влязоха в залата. Трейнор прекъсна изречението си и изненадано ги зяпна. Останалите участници в заседанието сториха същото. Около дългата маса бяха седнали Шерууд, Бийтън, Кантор, Колдуел, Арнсуърт и Робсън. Председателят на борда удари с чукчето си, за да въдвори тишина.

Очите на Дейвид пробягаха по отрупаната с книжа маса и моментално откриха източника. Той представляваше метален цилиндър с височина тридесетина сантиметра, а дебелината му отговаряше съвсем точно на кухината в стойката на рентгеновия апарат, която беше открил преди броени минути. В основата му имаше няколко пръстена от тефлон, а отгоре стърчеше щипката на заключващото устройство. Цилиндърът беше поставен до макета на покрития паркинг, точно както беше казал Ван Слайк. Дейвид взе една от оловните престилки в ръце и решително се насочи към него.

— Спрете! — извика Трейнор.

Колдуел скочи на крака и уви ръце около кръста на Дейвид.

— Какво си въобразявате, че вършите? — гневно изръмжа той.

— Опитвам се да ви спася живота, ако вече не е късно — отвърна Дейвид.

— Пуснете го! — извика напрегнато Анджела.

— Какви ги дрънкате? — втренчи се в него Трейнор.

— Неприятно ми е да ви го съобщя, но всички вие заседавате в компанията на една солидна порция кобалт-60 — отвърна Дейвид и кимна по посока на цилиндъра.

Кантор скочи на крака толкова рязко, че столът му се преобърна на пода.

— От доста време гледам проклетото нещо и се чудя какво има вътре! — извика той, после се обърна и хукна към изхода.

Смаяният Колдуел разхлаби хватката си, Дейвид грабна цилиндъра с помощта на тежките ръкавици и бързо го уви в една от престилките: После протегна ръка и Анджела му подаде останалите престилки, които носеха. Всички те бяха увити около радиоактивния контейнер. Анджела включи гайгеровия брояч.

— Не ви вярвам! — промърмори Трейнор, но в гласа му липсваше убедителност. Бягството на Кантор го беше разтърсило здравата.

— Сега не е време за спорове! — отсече Дейвид. — По-добре напуснете залата незабавно и потърсете лекарска помощ. Поели сте доста солидна доза радиация.

Трейнор размени нервни погледи с присъстващите, после настъпи паниката. Сякаш по команда членовете на директорския борд хукнаха към вратата с председателя си начело.

Дейвид приключи с увиването и пое брояча. Стрелката показваше висока доза на радиация.

— Това беше всичко, което бяхме в състояние да направим — поклати глава той. — Да се махаме оттук!

Оставиха увития с олово цилиндър на масата и побързаха да излязат в коридора. Анджела внимателно затвори вратата, а Дейвид отново включи гайгера. Тук радиацията беше далеч по-ниска, точно според очакванията му.

— Ако залата бъде запечатана, никой друг няма да пострада — промърмори той.

Хукнаха към фоайето, където ги чакаше Ники. После Дейвид изведнъж се закова на място.

— Мислиш ли, че Ники ще има още малко търпение? — попита той.

— Пред работещ телевизор може да чака и цяла седми — отвърна Анджела.

— Мисля, че разбрах как са били облъчени пациентите промърмори той и я поведе към стационара.

Половин час по-късно прибраха Ники и тръгнаха към паркинга. Върнаха се пред къщата на Ван Слайк, за да си приберат волвото.

— Как мислиш, дали този човек все още представлява опасност? — попита Дейвид.

— Според мен не — поклати глава Анджела.

— И аз съм на същото мнение, освен това не изгарям от желание да влизам отново в къщата му. Да тръгваме към родителите ми, защото съм накрая на силите си…

Слезе от джипа и отвори вратата на волвото.

— Ще карам след теб…

— Обади се на майка си, защото сигурно вече се е побъркала — подвикна след него Анджела.

Дейвид завъртя стартерния ключ, погледна камионетката на Калхоун пред себе си и тъжно поклати глава.

Скоро излязоха на магистралата и той включи мобилния си телефон. Но вместо да се обади на майка си, набра номера на щатската полиция. Чул гласа на дежурния офицер в слушалката, той каза, че иска да съобщи за сериозен проблем в Общинска болница „Бартлет“, в резултат на който са станали поредица от убийства, а много хора са получили смъртоносна доза радиация.