Фатално лекарство

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВАПетък, 29 октомври

И двамата спаха зле. Дейвид отново се събуди на разсъмване, както през последните дни. Но този път се чувстваше само изтощен, а не болен като предния ден.

Стана от леглото и безшумно се насочи към дневната на долния етаж. Искаше да обмисли на спокойствие ситуацията, в която се беше оказало семейството му. Зае се да прави списък на най-неотложните неща, които предстояха, на хората, на които трябва да се обади. Твърдо убеден, че ситуацията изисква трезва преценка, той направи опит да подреди всичко това според важността му.

Не след дълго на прага се изправи Анджела, загърната в пеньоара си. Салфетката в ръката й сочеше, че отново бе плакала. Изобщо не се впечатли от заниманието на Дейвид.

— Какво ще правим, Господи? — простена тя и очите й пак плувнаха в сълзи. — Всичко отиде по дяволите!

Дейвид направи опит да я успокои със своите списъци, но тя гневно ги блъсна настрана.

— Твоите глупости нищо не решават!

— Това означава ли, че твоите истерични сълзи вършат тази работа? — гневно откликна той.

За щастие и двамата проявиха благоразумие и спорът угасна преди да се е разгорял. Даваха си сметка, че всеки по свой начин търси изход от ситуацията.

— И тъй, какво ще правим? — отново попита Анджела.

— Първата ни работа е да отскочим до болницата и да видим Ники — рече Дейвид.

— Много добре — кимна младата жена. — Тъкмо ще направя опит да вляза при Хелън Бийтън.

— Това едва ли ще промени нещо — предупреди я Дейвид. — Сигурна ли си, че искаш нови емоции?

— Искам да се уверя, че тя е наясно с оплакването ми за сексуален тормоз! — отсече Анджела.

Хапнаха набързо и се отправиха към болницата. А когато пристигнаха там ги обзе едно доста особено чувство: за пръв път влизаха в огромната сграда без да бързат за никъде. Насочиха се към етажа на интензивното.

Ники беше добре и изгаряше от нетърпение да напусне отделението. През деня й беше интересно, но нощното оживление очевидно се отразяваше зле на съня й.

Не след дълго се появи и доктор Пилснър. Той потвърди, че детето ще бъде преместено в обикновена болнична стая в момента, в който се освободи някой от санитарите.

— А кога ще можем да си я приберем у дома? — попита Анджела.

— След няколко дни, стига нещата да се развиват както досега — отвърна педиатърът. — Искам да бъда сигурен, че няма да има рецидиви.

Дейвид остана при Ники, а Анджела се насочи към административното крило, където се намираше кабинетът на Бийтън.

— Ще звъннеш ли на Карълайн да ми донесе учебниците? — попита детето.

— Остави това на мен — неопределено отвърна той. Все още не смееше да каже на Ники за смъртта на приятелката й.

Забеляза, че леглото на Сандра е заето от някакъв възрастен мъж. Изтече половин час преди да набере смелост да влезе в дежурната стая и да потърси информация за пациентката си.

— Сандра Хашър почина тази нощ, малко след три — уведоми го един от администраторите на интензивното. Гласът му беше отегчен и равнодушен, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.

Сърцето на Дейвид пропусна един такт. С нейната смърт бройката на пациентите, изгубени за две седмици, стана шестима. Това вероятно е рекорд за Общинска болница „Бартлет“, мрачно си помисли той. Може би КМВ постъпи разумно като го уволни.

Отпусна се в едно от креслата на чакалнята, но в същия момент жена му излетя от кабинета на директора и шумно затръшна вратата след себе си. Очите й горяха с мрачен пламък, устните й бяха плътно стиснати. Профуча покрай Дейвид без да намалява ход и той беше принуден да хукне след нея.

— Предполагам, че е излишно да питам за резултата от срещата — промърмори той, докато излизаха през задната врата и се насочиха към паркинга.

— Резултатът е ужасен! — мрачно отвърна жена му. — Тя подкрепя изцяло решението на Уодли. Категорично отрича да е получила оплакването ми за сексуален тормоз, което лежи в дъното на цялата история!

— Как така ще отрича? — вдигна вежди Дейвид. — Нали ходи да разговаряш с доктор Кантор по този въпрос?

— Каза, че попитала Уодли и той отрекъл всичко — въздъхна Анджела. — Според него дори било обратното — аз съм била тази, която се опитвала да го съблазни!

— Типично за подобни случаи — поклати глава Дейвид. — Вината се хвърля върху жертвата. Господи, какъв мръсник!

— Бийтън заяви, че му вярва напълно, тъй като имал безупречна репутация. След което ме обвини в интригантство…

Прибраха се у дома и се проснаха в креслата на дневната. Бяха прекалено объркани и депресирани, за да предприемат каквото и да било.

Размърдаха се едва когато чуха пропукването на чакъла в алеята под тежестта на широки гуми. Камионетката на Калхоун спря пред задния вход, миг по-късно Анджела го въведе в хола.

— Донесох топли понички, за да отпразнуваме първия ден от ваканцията ви — бодро обяви той, плъзна се покрай Анджела и постави обемист пакет на масата в кухнята. — Ако вие направите по едно кафе, всичко ще бъде наред.

Дейвид мълчаливо се изправи на прага.

— Охо, я виж кой бил тук — промърмори Калхоун и започна да мести очи от единия към другия.

— Аз също съм във ваканция — унило го осведоми Дейвид.

— Сериозно? — учуди се Колхоун. — Слава Богу, че взех цяла дузина понички!

Присъствието на детектива беше като балсам за домакините, кафето също помогна. Не след дълго тримата вече се смееха на куриозните случки от полицейската кариера на Калхоун. После гостът предложи да се залавят за работа.

— Проблемът ни е прост — потърка ръце той. — Трябва да открием човек с нарушена татуировка, който не е обичал Ходжис. В градче като Бартлет това едва ли ще бъде Бог знае колко трудна задача.

— Има и един друг проблем — обади се с въздишка Дейвид. — И двамата останахме без работа, което означава, че не можем да си позволим хонорарите ви…

— Не говорете такива неща точно когато започва да става интересно — небрежно отвърна Калхоун.

— Съжалявам, но нещата се промениха — държеше на своето Дейвид. — Ние не само оставаме без средства, но по всяка вероятност съвсем скоро ще напуснем Бартлет. А това означава, че покрай другите неща със сигурност ще зарежем и тази история с Ходжис.

— Задръжте, не бързайте — вдигна ръка Калхоун. — Току-що ми хрумна една идея: ще работя безплатно. Тук става въпрос за вашата чест и моята репутация, освен това имаме всички шансове да заловим и един изнасилван, който отдавна тревожи болничния персонал. Какво ще кажете?

Дейвид поклати глава:

— Много щедро от ваша страна, но…

— Вече навлязох във финалната фаза на разследването — прекъсна го Калхоун. — От бармана Карлтън научих, че неколцина полицаи имат татуировки, Робъртсън също е сред тях. По тази причина отскочих до участъка и от дума на дума стигнахме до татуировките. Той с удоволствие ми показа своята, явно много се гордее с нея. Тя е на гърдите му — плешив орел, в ноктите си държи нещо като знаме с надпис „Уповаваме се на Бога“. За жалост (и съответно за негов късмет) татуировката се оказа напълно запазена. Въпреки това се възползвах от шанса и го разпитах за последния ден на Ходжис. Той потвърди това, което вече знаех от Мадлин Ганън — старият доктор е имал насрочена среща с него, която впоследствие е отменил. Според мен ключът на загадката държи Клара Ходжис, независимо че е живеела отделно от мъжа си. Двамата са разговаряли по телефона почти всеки ден и аз имам чувството, че отношенията им са били топли. Но както и да е… Сутринта се обадих на Клара и тя е готова да ни приеме… — Очите му очаквателно се спряха върху лицето на Анджела.

— Мислех, че се е преместила в Бостън — подхвърли Дейвид.

— Там е — кимна Калхоун. — Но това не ни пречи да я посетим, нали?

— Все още съм на мнение, че ние с Анджела трябва да зарежем тази история — поклати глава Дейвид. — Особено след всичко, което се стовари върху главите ни. А вие продължавайте, след като желаете…

— Може би не трябва да бъдем толкова категорични — погледна го Анджела. — Ами ако Клара Ходжис хвърли светлина върху клиничната картина на починалите пациенти? Вчера ти сам прояви интерес към подобна възможност…

— Това е вярно — призна Дейвид. Все още беше любопитен да разбере дали има сходство между пациентите на Ходжис и неговите. Но любопитството му не беше достатъчно, за да тръгне на гости на Клара Ходжис. Особено пък сега, след като го уволниха…

— Нека го сторим, Дейвид — усети колебанието му Анджела. — Имам чувството, че целият град е срещу нас и искам да отвърна на удара…

— Май не се чуваш какво говориш — изгледа я тежко Дейвид.

Анджела остави чашата си на масата, хвана Дейвид за ръкава и го побутна към хола.

— Извинете за момент — подхвърли тя към изненадания Калхоун.

— Прекрасно се чувам какво говоря! — извика тя в момента, в който вратата се затвори зад гърба им. — И харесвам идеята да се заловя за някакви позитивни действия, да имам кауза. Този град се опитва да ни натика под килима, точно както е постъпил с Ходжис. Но аз искам да разбера кой стои зад всичко това. А после можем и да си тръгнем, но ще го сторим с вдигнати глави!

— Мисля, че ставаш истерична — тежко въздъхна Дейвид.

— Наричай ме както щеш, но аз се чувствам наред — тръсна глава тя. — Нека направим един последен опит. Калхоун е убеден, че ще научим важни неща от Клара Ходжис. Дай да отидем и да я изслушаме…

Дейвид се поколеба. Рационалната му същност се противеше на целия план, но настоятелността на Анджела всъщност му допадаше. В крайна сметка той беше не по-малко обиден и гневен от нея.

— Добре, да вървим — каза на глас той. — Но първо ще се отбием в болницата да видим Ники…

Изричното желание на Калхоун да пътуват с неговия пикап беше другата изненада, която трябваше да преодолее. Но обяснението беше просто — дебелият детектив настояваше за това, за да може да си пуши на воля. В замяна на това нямаха притеснения да паркират директно пред входа на болницата, откъдето изтичаха по стълбите към отделението, в което лежеше Ники.

Детето беше очевидно доволно, че е извън интензивното. Единственото му оплакване беше свързано с факта, че го бяха сложили на едно старо легло, чиито електромоторчета за промяна на позицията не работеха. Долната му част можеше да се повдигне, но тази при главата — не.

— Каза ли на сестрите? — попита Дейвид.

— Казах им, но те само вдигат рамене — оплака се Ники. — А от тази позиция не мога да гледам телевизия…

— Това често ли се случва? — попита Анджела.

— За съжаление да — кимна Дейвид и й предаде думите на Ван Слайк за покупката на неподходящи легла. — Вероятно са искали да спестят някой долар и са купили най-евтините. Но спестеното отдавна е отишло за честите ремонти. Знаеш поговорката, нали? „Скъп на триците, евтин на брашното“…

След тези думи се обърна и излезе от стаята. Откри Джанет Колбърн и я попита дали Ван Слайк е уведомен за повреденото легло на детето.

— Разбира се, че е уведомен — отвърна сестрата. — Но нали го знаете какъв е…

Върна се при Ники и обеща, че ако до довечера леглото не е поправено, той лично ще се заеме с него. Анджела вече я беше информирала, че заминават за Бостън, но ще се върнат още следобед.

Излязоха от болницата и се качиха в камионетката на Калхоун. Не след дълго напуснаха града и се включиха в междущатската магистрала, която водеше на юг. Дейвид се чувстваше неудобно, не само поради твърдото окачване на камионетката. Кабината бързо се изпълни с тютюнев дим, въпреки полусваленото стъкло от страната на шофьора. Когато най-сетне откриха адреса на Клара Ходжис в Бек Бей, очите му упорито сълзяха.

Клара Ходжис се оказа напълно подходяща съпруга на заядливия доктор. Беше жена с едър кокал, намръщена физиономия и проницателни, дълбоко хлътнали очи.

Покани ги в хола, обзаведен с тежки викториански мебели. Дебелите пердета от виненочервено кадифе не пропускаха почти никаква светлина. Полюлеят и настолните лампи бяха включени, въпреки че беше едва обед.

Анджела се представи като клиентката, закупила някогашната им къща в Бартлет.

— Дано да се чувствате добре в нея — рече Клара. — За нас беше прекалено голяма вероятно защото бяхме само двама…

Дейвид с удоволствие прие чашата чай, която предложи домакинята. Очите му продължаваха да смъдят от пушенето на Калхоун в пикапа, гърлото му дращеше.

— Не бих казала, че посещението ви ме радва — рече Клара в момента, в който приключи със сервирането на чая. — Много съм разстроена от тези грозни разкрития, може би защото вече бях свикнала с мисълта, че Денис просто се е запилял нанякъде…

— Но несъмнено искате убиецът да бъде разкрит и наказан, нали? — подхвърли Калхоун.

— В момента това едва ли е от особено значение — поклати глава жената. — Следствия, процеси, ужасяващи подробности… Бих предпочела да не минавам през всичко това.

— Подозирате ли някого в убийството на съпруга си?

— Страхувам се, че кандидатите могат да се наредят на опашка — въздъхна Клара. — За Денис трябва да сте наясно с две неща: първо, той беше страхотен инат и не отстъпваше пред никого, което не означава, че нямаше и добри черти… Второ, беше абсолютно отдаден на болницата. Бързо влезе в конфликт с новата управа и особено с онази жена, която повикаха от Бостън да оглави администрацията. Мисля, че поне дузина хора са имали достатъчно основание да го премахнат, но едновременно с това не мога да си представя как някой от тях ще го направи на практика. Те бяха все доктори и бюрократи, които не обичат да си цапат ръцете с такива неща…

— Чух, че доктор Ходжис е знаел самоличността на нападателя със скиорската маска — подхвърли Калхоун. — Вярно ли е това?

— Поне така изглеждаше — кимна Клара.

— Споменавал ли е някакви имена пред вас?

— Не. Но постоянно повтаряше, че нападателят е свързан с болницата.

— Служител в нея?

— Не знам. Никога не навлизаше в подробности. Но веднъж подхвърли, че би искал да си поговори с него, за да го откаже от тези нападения…

— Дали го е сторил?

— Може би — сви рамене Клара. — Но на даден етап реши да сподели подозренията си с онзи ужасен човек Уейн Робъртсън. Помолих го да не прави това, тъй като бях сигурна, че ще се скарат. Робъртсън не обичаше мъжа ми. Така и стана. Денис не се вслуша в съвета ми да му изпрати писмо, или да сподели подозренията си по телефона. Вече ви казах, че беше голям инат…

— Това стана в деня на изчезването му, така ли? — присви очи Калхоун.

— Да — кимна Клара. — В крайна сметка Денис не се видя с Робъртсън, но това съвсем не стана защото се беше вслушал в съветите ми. Просто беше разстроен от смъртта на един от старите си пациенти и реши, че вместо да ходи при Робъртсън ще бъде по-добре да обядва с доктор Холстър.

— Пациентът се казваше Кларк Дейвънпорт, нали?

— Да — изненадано вдигна глава Клара. — Откъде знаете?

— Защо съпругът ви е бил толкова разстроен от смъртта на господин Дейвънпорт? — пренебрегна въпроса Калхоун. — Приятели ли бяха?

— По-скоро добри познати. Денис откри рака му навреме, а доктор Холстър проведе едно много успешно лечение, след което всички бяха убедени, че са се справили с това коварно заболяване. Но на даден етап работодателят на Кларк прехвърли осигуровките на служителите си към КМВ, малко след което господин Дейвънпорт умря…

— От какво умря? — обади се внезапно Дейвид. В гласа му прозвуча нетърпеливо нотка, която накара Анджела да вдигне глава.

— За съжаление не помня — въздъхна жената. — Дори не съм сигурна, че някой ми е казвал. Помня само думите на Денис, който беше категоричен, че не става въпрос за рака…

— Съпругът ви имаше ли и други пациенти, застигнати от внезапна смърт? — продължи с въпросите си Дейвид.

— В какъв смисъл?

— В смисъл хора със сериозни заболявания, които са били стабилизирани…

— О, да. Имаше доста такива. Беше много разстроен, тъй като всички бяха починали не от основното си заболяване, а от нещо друго. Твърдеше, че докторите на КМВ са некомпетентни.

Дейвид поиска копията от болничните картони, които жена му и Калхоун бяха направили в следственото отделение на Бърлингтън. Анджела започна да рови в чантата си, но детективът я изпревари, измъквайки сноп хартия от бездънните си джобове.

— Погледнете тези имена, госпожо Ходжис — подаде й листовете Дейвид. — Някое от тях да ви звучи познато?

— Ще трябва да си взема очилата — рече домакинята, стана и излезе от стаята.

— Защо се вълнуваш толкова? — прошепна Анджела.

— Успокой се, момче — обади се през масата и Калхоун. — Иначе има опасност да объркаме свидетелката си…

— Нещо започва да се оформя в главата ми — промърмори Дейвид. — Нещо, което никак не ми харесва…

Клара се върна преди Анджела да го попита за какво става въпрос. Взе в. ръка снопчето документи и го поднесе към очите си, въоръжени с очила за четене.

— Познавам тези хора — рече миг по-късно тя. — Чувала съм имената им стотици пъти, а повечето съм срещала и лично…

— Чух, че всички те са мъртви — подхвърли Калхоун. — Вярно ли е това?

— За съжаление да — кимна с въздишка Клара. — Точно като Кларк Дейвънпорт. Денис беше дълбоко разстроен от смъртта им. В продължение на доста дни чувах имената им постоянно…

— Всички те са починали неочаквано, така ли? — попита Калхоун.

— И да, и не… Искам да кажа, че смъртта ги настигна в най-малко очаквания момент. Сами можете да се уверите, че повечето от тях са били хоспитализирани поради заболявания, в които няма нищо фатално. Същевременно обаче, на даден етап всички без изключение са водили битка с някоя смъртоносна болест, най-често рак… В този смисъл смъртта им не е била напълно неочаквана…

Дейвид взе документите от ръцете й, прегледа ги набързо и вдигна глава:

— Нека си изясним нещо — рече той. — Това са приемните формуляри на хората, които влизат в болницата и умират там, нали?

— Мисля, че нещата стоят точно така — кимна Клара. — Оттогава измина доста време, но аз съм сигурна, че Денис ги е изискал точно по тази причина…

— И всеки от тези пациенти е прекарал по някое тежко заболяване, така ли? — продължаваше да настоява Дейвид. — Например тази жена, приета с диагноза синузит…

Клара взе листа и внимателно се взря в името, изписано най-горе.

— Да — убедено кимна тя. — Тя имаше рак на гърдата. Познавам я добре, заедно ходехме на църква…

Дейвид прибра формуляра, стана и се изправи до прозореца. Ръцете му механично дръпнаха завесата, очите му се насочиха към ленивото течение на река Чарлс, която минаваше само на няколко метра от къщата. Изглеждаше вглъбен в себе си, забравил напълно за останалите.

Анджела изпита леко притеснение от неучтивото поведение на мъжа си, но Клара го възприе съвсем спокойно и стана да допълни чашите им с горещ чай.

— Искам да ви задам няколко въпроса за нападателя на паркинга — обади се след известно време Калхоун. — Споменавал ли е доктор Ходжис нещо специфично за него? Например ръст, възраст, татуировки…

— Татуировки ли? — учуди се Клара, после се усмихна и поклати глава: — Не, никога не е споменавал подобно нещо.

В този момент Дейвид пусна завесата и рязко се обърна.

— Трябва да тръгваме! — напрегнато обяви той. — Веднага, още сега!

Краката го понесоха към вратата.

— Дейвид, какво правиш? — извика след него Анджела.

— Трябва веднага да се върнем в Бартлет! — извика през рамо мъжът й. — Хайде, тръгвайте! — В гласа му се четеше паника.

Анджела и Калхоун се сбогуваха набързо с Клара Ходжис и изтичаха навън. Дейвид вече се беше настанил зад волана.

— Ключовете! — напрегнато заповяда той.

Калхоун сви рамене и му ги подаде. Моторът изрева.

— Хайде, качвайте се! — извика Дейвид.

Гумите рязко изсвириха, върху асфалта останаха черни следи.

Първата част от пътуването изтече в дълбоко мълчание. Дейвид се беше съсредоточил в кормуването, а двамата му спътници продължаваха да се чудят на паническото тръгване. Очите им с безпокойство следяха пътя, тъй като Дейвид караше с превишена скорост и предприемаше рисковани задминавания.

— Мисля, че ще е по-добре да намалиш малко — обади се Анджела след като задминаха на забранено дълга процесия от коли.

— Тоя камион никога не е тичал толкова бързо — подкрепи я и Калхоун.

— Дейвид, какво ти стана, за Бога? — с тревога попита младата жена. — Държиш се като луд!

— Осени ме прозрението — отвърна през стиснати зъби съпругът й. — Мисля, че вече знам защо доктор Ходжис е бил бесен от неочакваната смърт на своите пациенти.

— Защо?

— Според мен в Общинска болница „Бартлет“ действа някакъв откачен, който се занимава с принудителна евтаназия.

— Какво е евтаназия? — попита с озадачен глас Калхоун.

— В буквален превод означава „сладка смърт“ — поясни Анджела. — Когато помагаш на някой безнадеждно болен да се отърве от мъките…

— Докато слушах Клара Ходжис изведнъж си дадох сметка, че и шестимата ми неотдавна починали пациенти са водили битка с тежка болест — забързано поясни Дейвид. — Както при пациентите на Ходжис. Не знам защо едва сега направих тази аналогия, но… Нещата започват да стават ясни, сега вече разбирам защо почина и Карълайн…

— Коя е Карълайн? — попита Калхоун.

— Приятелка на дъщеря ни — поясни Анджела. — Страдаше от цистофиброза, едно потенциално смъртоносно заболяване. Почина едва вчера… — В очите й изведнъж се появи паника, от устата й излетя дрезгав вик: — Ники!

— Сега вече разбираш защо карам като луд! — изръмжа Дейвид. — Трябва час по-скоро да се доберем до болницата!

— Хей, какво става тук? — извика с тревога Калхоун. — Явно пропускам нещо важно!

— Ники е в болницата! — кратко отвърна Анджела.

— Знам това — кимна детективът.

— Тя също страда от цистофиброза, като Карълайн — нервно поясни Анджела.

— Сега разбирам — кимна детективът. — Страхувате се, че дъщеря ви може да попадне в лапите на онзи, който предлага евтаназия…

— Точно така — напрегнато кимна Дейвид.

— Нещата май започват да приличат на онзи случай с „Ангела на смъртта“, нашумял преди години в Лонг Айлънд — промърмори детективът. — Тогава пипнаха някаква медицинска сестра, която черпела с отрова безнадеждно болните си пациенти.

— Не беше отрова, а лекарство за отпускане на мускулите, след което пациентите просто престават да дишат — поправи го Дейвид. — В нашия случай обаче нямам никаква представа за какво става въпрос. Не познавам нито лекарство, нито вирус, който да предизвиква симптомите, наблюдавани при моите пациенти…

— Разбирам много добре тревогата, която изпитвате за дъщеря си — рече Калхоун. — Но не мислите ли, че тази ваша теория е малко прибързана?

— Тя дава отговор на всички въпроси — въздъхна Дейвид. — И ме кара да си спомня за доктор Портланд…

— Защо? — притеснено попита Анджела. При споменаването на Портланд винаги й ставаше зле.

— Помниш ли какво каза Кевин? — обърна се да я погледне Дейвид. — Че доктор Портланд не е понесъл вината за смъртта на пациентите си, а едновременно с това е подозирал, че в болницата стават нередни неща…

Анджела мълчаливо кимна.

— Вероятно е имал своите подозрения, за съжаление обаче се е поддал на депресията — мрачно добави Дейвид.

— Този лекар се самоуби — поясни Анджела, имайки предвид Калхоун.

— Жалко — въздъхна детективът.

— Въпросът е кой може да се занимава с евтаназия в проклетата болница — изръмжа Дейвид. — Това трябва да е човек, който има свободен достъп до пациентите и едновременно с това притежава солидни медицински познания…

— Лекар или сестра — отсече Анджела.

— Или лаборант — добави Дейвид.

— Хей, хора, според мен и двамата слагате каруцата пред коня — подхвърли угрижено Калхоун. — Нито едно разследване не се върши по този начин. Не можете да стигнете до някаква идея и да хукнете да я проверявате със сто и петдесет километра в час! Повечето теории се разпадат в момента, в който се обърне задълбочено внимание на фактите. Затова предлагам да намалим скоростта и да използваме сивото си вещество…

— Не и преди да се уверя, че дъщеря ми е в безопасност — тръсна глава Дейвид и натисна педала докрай.

— Мислиш ли, че и Ходжис е стигнал до това заключение? — погледна го Анджела.

— Да — кимна младият лекар. — И вероятно именно заради това е изгубил живота си.

— Аз пък продължавам да мисля, че го е убил неизвестният нападател на паркинга — поклати глава Калхоун. — Но това е без значение за разследването, което започва да става много интересно. Като махнем притесненията за дъщеря ви, това е най-интересният ми случай от години!

Когато най-сетне пристигнаха, Дейвид спря пикапа точно пред главния вход и изскочи навън, следван по петите от Анджела. За тяхно огромно облекчение Ники беше съвсем добре, блажено изтегната пред телевизора. Дейвид я вдигна от леглото и я притисна към гърдите си с такава сила, че тя изпищя.

— Прибираме се у дома — рече той и лекичко я отмести, за да вижда очите й.

— Кога?

— Веднага — отсече Анджела и започна да сваля маркучите на системата.

Една сестра мина по коридора, видя действията на Анджела и рязко спря.

— Хей, какво става тук?

— Прибираме дъщеря си — кратко поясни Дейвид.

— Но за това нямаме нареждания!

— В момента ги получавате от мен — отсече Дейвид.

Сестрата изтича навън, а Анджела започна да събира дрехите на детето.

След минута се появи Джанет Колбърн, следвана от няколко любопитни сестри.

— Доктор Уилсън! — извика тя. — Какво правите, за Бога?

— Мисля, че е ясно какво правя — изръмжа Дейвид и натика книгите на Ники в някакъв сак.

Доктор Пилснър се появи малко преди да приключат с обличането на детето. Явно Джанет го беше алармирала по пейджъра. Той загрижено поклати глава.

— Съжалявам, доктор Пилснър — тръсна глава Дейвид. — По-късно ще ви обясня всичко, но сега просто бързаме.

В този момент на вратата се изправи Хелън Бийтън, очевидно също повикана от дежурните.

— Ако това дете напусне отделението въпреки мнението на лекуващия екип, аз ще се обърна към съда! — просъска тя.

— Само се опитай! — изгледа я заплашително Анджела.

Скоро приключиха с обличането на Ники и я поведоха по коридора. От вратите любопитно надничаха болни и помощен персонал.

Излязоха от болницата и се натовариха на пикапа. Калхоун седна зад волана, Ники и Анджела се настаниха до него. За Дейвид не остана място и той беше принуден да седне в каросерията. По пътя Ники не спря да задава въпроси. Беше доволна, че си отива у дома, но и доста озадачена от странното поведение на родителите си. Благодарение на Ръсти въпросите секнаха в момента, в който пристигнаха. Кучето изрази такава бурна радост от появата на детето, че всичко беше забравено. Дейвид и Анджела ги оставиха да си поиграят, после се заеха да й слагат нова система. И двамата бяха единодушни, че лечението с антибиотици трябва да продължи.

Калхоун остана да помогне с каквото може. Ники го помоли да донесе дърва и да запали камината и той с готовност се подчини. Но после, явно отстъпвайки пред вродената си приказливост, той направи успешен опит да увлече Дейвид в спор относно мотивите за убийството на Ходжис. Продължаваше да държи на версията за нападателя-убиец, докато Дейвид защищаваше идеята за онзи неизвестен луд, решил да се прави на „ангел на милосърдието“.

— По дяволите, докторе! — разпалено извика дебелият детектив. — Цялата ти теория се гради върху предположения! Дъщеря ти е добре и слава Богу, но именно този факт сочи, че си на погрешен път. Не твърдя, че моята теория е безпогрешна, но в нея се съдържат далеч повече рационални моменти. Например фактът, че Ходжис обявява, че знае кой е изнасилвачът пред един куп свидетели, а след това изчезва. Не си ли чувал за причина и следствие? На всичкото отгоре и Клара твърди, че старият доктор вероятно е имал неблагоразумието да разговаря с този човек. Сигурен съм, че изнасилвачът и убиецът са едно и също лице! Искаш ли да се обзаложим?

— Не си падам по басовете — поклати глава Дейвид. — Но това не ми пречи да съм убеден в правотата си. Ходжис е бил пребит до смърт, стискайки в ръце имената на своите злополучни пациенти. Това не може да е случайност.

— А защо не допуснете, че става въпрос за един и същи човек? — обади се Анджела. — Ами ако се окаже, че изнасилвачът стои както зад смъртта на пациентите, така и зад убийството на Ходжис?

Мъжът й и Калхоун изведнъж млъкнаха, смаяни от тази нова вероятност.

— Възможно е — промърмори след продължително мълчание Дейвид. — Звучи доста налудничаво, но на този етап аз съм готов да повярвам на всичко…

— Аз също — кимна след кратко колебание Калхоун. — Въпреки това възнамерявам да проследя нишката с татуировката, защото тя е единствената ни твърда улика.

— Аз пък ще се заровя в медицинските заключения и вероятно ще посетя доктор Холстър — тръсна глава Дейвид. — Има голям шанс Ходжис да е споделил с него част от своите подозрения.

— Отлично — кимна Калхоун. — Ти поемаш по твоята писта, аз — по моята. Какво ще кажеш, ако се появя по-късно, за да сравним откритията си?

— Това ми звучи разумно — кимна Дейвид и хвърли кос поглед към жена си.

— Нямам нищо против — рече тя. — Какво ще кажете да вечеряме заедно?

— Никога не отказвам на покана за вечеря — ухили се Калхоун.

— Тогава ще те чакаме в седем.

След като детективът си тръгна, Дейвид изнесе пушката от мазето, зареди магазина с патрони и я опря на една от носещите греди в хола.

— Нали беше против оръжията? — учудено го погледна Анджела.

— Нека кажем, че за момента се радвам да я имаме близо до себе си — неопределено отвърна той. — Ти обясни ли на Ники за какво става въпрос?

— Напълно, дори й показах как се стреля. Не остана много доволна, тъй като си натърти рамото…

— Няма да пускаш никого в мое отсъствие! — заповяда с напрегнат глас Дейвид. — Искам всички врати да бъдат заключени!

— Хей, забрави ли, че аз бях тази, която настояваше да заключваме? — изгледа го продължително Анджела.

Дейвид отиде да изкара колелото си изпод навеса. Отказа се от колата, просто защото не искаше да оставя жена си без транспорт. Натисна педалите по посока на града, напълно безчувствен към красивата гледка. Умът му беше зает да обсъжда идеята за неизвестния убиец, който действа в болницата. Скоро обаче си даде сметка, че Калхоун е прав — тази идея не се подкрепяше от нищо конкретно.

Пристигна в болницата точно когато дневната смяна отстъпваше място на нощната. При обичайната за този час суматоха никой не му обърна внимание и той безпрепятствено се добра до помещенията на медицинските архиви.

Настани се пред един от компютърните терминали и извади копията на картоните, открити у Ходжис, които беше прибрал още след посещението при Клара. Вкара имената на пациентите и започна да изчита данните за тях. Всичките осем бяха прекарали сериозни заболявания, точно според твърденията на Клара.

Зае се да чете бележките на лекуващите екипи, направени по време на хоспитализацията. Оказа се, че симптомите са абсолютно идентични с тези, които бяха имали и неговите пациенти: неврологични отклонения, стомашно-чревни оплаквания, нарушения в кръвната картина и имунната система.

Прехвърли се на смъртните актове. И тук, с изключение на един единствен случай, като причина за смъртта бяха посочени тежка бронхопневмония, сепсис и шок. При изключението се споменаваше за смърт, настъпила вследствие серия от екстензивни мозъчни и сърдечни удари.

Отмести встрани документите на Ходжис и използва компютъра за някои елементарни изчисления. Искаше да разбере какъв е процентът на смъртните случаи при новоприетите пациенти. Резултатите бяха поразителни. Само преди две години починалите след хоспитализация пациенти бяха 2.8% от общия брой. Миналата година този процент беше скочил на 6.7%, а през текущата, до момента — 8.1%.

За всеки случай сравни тази цифра с процента на починалите раково болни, макар да съзнаваше, че ще получи далеч по-висок процент. Въпреки това, тенденцията към рязко повишение се запазваше.

Не пропусна да използва възможностите на компютъра, за да изчисли съотношението между доказаните ракови заболявания и приема на лежащо болни. Тук статистиката не показа никакви промени — през последните десет години нямаше съществени отклонения в бройката на приетите за лечение пациенти с ракови заболявания.

Рязко увеличената смъртност през последните две години подкрепяше напълно теорията за „ангела на милосърдието“. Единствено евтаназията обясняваше факта, че бройката на пациентите с доказан рак остава стабилна, докато смъртността сред същите тези хора рязко нараства. Това беше косвено доказателство, което обаче не можеше да бъде пренебрегвано.

Стана да си върви, после изведнъж му хрумна, че може да използва компютъра за още една информация. Включи програмата „търсене“ и поиска данни за всички приемни диагнози, които включват думите „татуировка“ и „дисхромия“2.

Облегна се назад и зачака, без да отделя очи от монитора. Компютърът се забави почти цяла минута, после върху екрана се появи дълъг списък. Дейвид светкавично изтри случаите, при които причините за промяна в пигментацията бяха чисто медицински и главно на метаболитна основа. Останаха двадесетина имена на пациенти, потърсили медицинска помощ поради проблеми с татуировките си. Петима от тях се оказаха болнични служители. Имената им, подредени по азбучен ред, бяха следните: Клайд Дейвъншър, санитар в Спешното отделение, Джо Форбс от охраната, Клодет Морис от кухнята, Върнър Ван Слайк от поддръжката и Питър Ълхоф, лаборант.

Интересът му беше привлечен и от други две имена, които нямаха нищо общо с болницата — младши полицай Карл Хобсън и Стив Шегуик, щатен охранител в колежа. Останалите пациенти с татуировъчни проблеми бяха главно строителни работници.

Направи разпечатка на списъка и побърза да напусне болницата.

Дейвид остана с впечатлението, че визитата му в болничната архива е останала незабелязана, но сгреши. Влизането му в централния компютър на болницата беше автоматично регистрирано от специалната програма за контрол, инсталирана в системата от щатната програмистка Хортънс Маршал. Тя забеляза предупредителния сигнал на своя монитор и незабавно се свърза с Хелън Бийтън.

— Доктор Дейвид Уилсън беше в електронната архива — уведоми я тя. — Интересът му беше насочен към данните за смъртността в болницата.

— Поиска ли помощ от вас? — попита Бийтън.

— Не, включи се в един от терминалите без да разговаря с никого.

— Как разбрахте, че се интересува именно от смъртността?

— Компютърът ме предупреди. Вие бяхте поръчали да ви докладвам за всеки, който търси информация от подобен род и аз инсталирах съответния софтуер…

— Браво — похвали я Бийтън. — Вашият стил на работа ми харесва. Информация от този вид наистина не бива да става обществено достояние. След присъединяването на болницата към КМВ, потокът от болни значително се увеличи, а заедно с него и смъртността.

— Мисля, че тази статистика няма да е от полза за имиджа ни…

— Точно там е работата — съгласи се Бийтън.

— Трябваше ли да вляза в контакт с доктор Уилсън? — разтревожено попита Хортънс.

— Не, постъпили сте правилно — успокои я директорката. — Той потърси ли достъп до други сведения?

— Нямам представа.

— Питам, защото съвсем неотдавна доктор Уилсън беше освободен от работа като лекар на КМВ…

— О, не знаех…

— Това се случи едва вчера — поясни Бийтън. — Нали ще ме уведомите, ако се върне пак?

— Разбира се — обеща Хортънс.

— Извинете, вие ли сте Карл Хобсън? — попита Калхоун, пристъпил към един униформен полицай, който току-що излезе от закусвалнята на Мейн стрийт.

— Аз съм.

— Името ми е Фил Калхоун — представи се детективът.

— Виждал съм ви в участъка — отвърна с широка усмивка Хобсън. — Вие сте приятел на шефа, нали?

— Аха — кимна Калхоун. — Двамата с Уейн се знаем отдавна. Преди време бях щатски полицай, но излязох в пенсия…

— Блазе ви — въздъхна Хобсън. — Сигурно имате достатъчно време за лов и риболов…

— И още как… Имате ли нещо против, ако ви задам един-два въпроса?

— Давайте — изгледа го любопитно униформеният.

— Карлтън, барманът на „Айрън Хорс“ ми каза, че имате татуировка — започна Калхоун. — Отдавна съм мераклия да си направя нещо подобно, но не зная към кого да се обърна. Вероятно много хора в града имат татуировки, а?

— Доста са — кимна Хобсън.

— А вие къде си я направихте?

— О, моята я имам още от гимназията — притеснено се усмихна полицаят. — Бяхме петима приятели, една вечер избягахме от пансиона и подкарахме към Портсмът, Ню Хемпшър. Там е пълно с ателиета за татуировки…

— Сигурно боли — направи гримаса Калхоун.

— Вече не помня — сви рамене Хобсън. — Освен това тогава се бяхме натряскали здравата…

— И всичките пет човек сте все още в Бартлет, така ли?

— Не, останахме четирима… Аз, Стив Шегуик, Клайд Дейвъншър и Морт Абръмс.

— И всички се татуирахте на едно и също място, така ли?

— Не — поклати глава Карл. — Част от нас си избраха бицепсите, а други — ръката над китката. Клайд беше изключение, тъй като си татуира гърдите, малко над зърната…

— А кой си татуира ръцете?

— Вече не съм много сигурен — въздъхна полицаят. — Май бяха Шегуик и Джей Кауфман… Именно Кауфман се пресели да живее другаде. Отиде да учи в някакъв колеж в Ню Джърси и си остана там.

— А вашата къде е? — попита Калхоун.

— Ще ви покажа — рече Карл, разкопча ризата си и нави ръкава. Върху кожата на ръката му беше изрисуван един вълк, под него беше изписана думичката „лобо“.

Ники се почувства зле малко след като Дейвид се прибра у дома. Отначало се оплака от болки в стомаха, а надвечер започна да й се гади, в устата й се появи обилно слюноотделяне. Това бяха симптомите, които той самият беше получил през нощта. Същите симптоми имаха сестрите от отделението, които беше преглеждал в продължение на няколко дни, симптомите, от които се бяха оплаквали и шестимата му пациенти преди да починат.

Към шест и половина се появиха пристъпи на повръщане, след което детето изпадна в летаргия. Сърцето на Дейвид се сви от ужас, обзе го мрачното чувство, че прибирането й от болницата беше безнадеждно закъсняло и в организма й вече действаше неизвестната отрова, убила пациентите му.

Не сподели това с Анджела, просто защото не виждаше смисъл да я товари с ужасните си подозрения. Но вътре в себе си беше убеден, че отново ще се сблъска със симптомите на неизвестното инфекциозно заболяване. Единствената му надежда беше, че както той, така и сестрите от отделението бяха успяли да се справят с болестта, което означаваше ограничено разпространение на вируса и евентуален частичен ефект върху Ники.

Калхоун се появи точно в седем. В ръцете му имаше книжна торба и сгънат на четири лист хартия.

— Открих девет човека с татуировки — обяви той.

— Аз пък открих двадесет — охлади ентусиазма му Дейвид, все още дълбоко разтревожен от състоянието на детето.

— Дай да сравним имената — рече детективът.

Когато сториха това и зачеркнаха повторенията, в списъка се оказаха двадесет и пет човека.

— Вечерята е готова — надникна откъм хола Анджела. Беше успяла да приготви куп вкусотии, както за да повдигне настроението на мъжа си, така и за да се намира на работа. Масата в трапезарията беше покрита със снежнобяла покривка.

— Донесох вино — рече Калхоун, отвори книжната торба и извади две бутилки кианти.

Пет минути по-късно вече бяха около масата, а в чиниите им димяха огромни порции задушено пиле, едно от любимите ястия на Анджела.

— Къде е Ники? — попита Калхоун.

— Тя не е гладна — отвърна Анджела.

— Добре ли е?

— Стомахът й е малко разстроен, но ще се оправи. Главното е, че няма температура и дробовете й са чисти…

Дейвид се намръщи, но не каза нищо.

— Какво ще правим с всичките тези хора от списъка? — попита Анджела.

— Ще вървим по две писти едновременно — отвърна детективът. — Едната е да направим задълбочена компютърна проверка на всяко име в него и тя е лесната писта. Втората е по-трудна: трябва да разпитам всеки един от тези хора, за да разбера къде точно са татуировките им и могат ли да бъдат повредени по време на борба. Един от тях със сигурност ще има причини да се притеснява от подобни въпроси, докато тези с изрисувано сърце на задника явно ще отпаднат…

— Къде според теб е най-вероятното място на татуировката, която ни интересува? — попита Анджела. — Може би обратната страна на дланта?

— Да — кимна Калхоун. — Там, или някъде около китката. Според мен второто е по-вероятно, тъй като професионалните майстори на татуировки избягват обратната страна на дланта заради многобройните венички… А нашата татуировка безспорно е била направена от професионалист, за това свидетелстват тежките метали в боята.

— А как ще направим компютърната проверка?

— Това е лесно — отвърна Калхоун. — Достатъчно е да разполагаме с рождената дата на човека и номера на социалната му осигуровка. Тях ще ги получим от болницата. — Очите му се насочиха към Дейвид, който само кимна с глава. — Ще останете изненадани от подробните сведения, които се съдържат в различните компютърни банки. Има специализирани компании, които действат в тази област и които срещу минимална такса ще ни свършат отлична работа.

— Искаш да кажеш, че те могат да проникнат в електронните досиета на частни фирми? — вдигна вежди Анджела.

— Абсолютно — кимна Калхоун. — Хората просто не знаят на какво е способен един опитен специалист с компютър пред себе си.

— А каква информация ще търсим?

— Всякаква. Данни за финансовото състояние на заподозрените, трудов стаж, криминално досие, потребителски навици, телефонни сметки… Това е като да излезеш в морето с въдица в ръка. Никога не знаеш каква риба точно ще хванеш, изобщо ще хванеш ли нещо… Но аз съм сигурен, че в нашия случай ще се сдобием с интересна информация. Дори и да са най-безупречните граждани в щата, тези двадесет и пет човека положително ще ни разкрият много факти за себе си. Това ни гарантира фактът, че носят татуировки и следователно не са съвсем „нормални“, нали?

— Вършил ли си подобни неща по време на кариерата си като щатски полицай? — изгледа го продължително Анджела.

— Непрекъснато. Прибягвахме до компютърна проверка при наличието на широк кръг заподозрени и винаги намирахме някаква мръсотия. Представям си на какво ще се натъкнем в случай, че Дейвид излезе прав в подозрението си за евтаназия. Човекът, който върши подобни неща, не може да бъде нормален. Я ще е някой фанатик на темата природна среда, я ще се окаже, че държи в къщата си стотина-двеста бездомни кучета. Гарантирам ви, че ще се натъкнем на цял куп шантави неща. Но за тази цел ще ни трябва някой опитен хакер.

— Имам един стар познат, който така и не завърши висше образование, но е гений с компютрите — обади се Анджела.

— Кой е той? — вдигна глава Дейвид. За пръв път чуваше за такъв познат на жена си.

— Казва се Робърт Скейли — отвърна Анджела, обърна се към Калхоун и попита: — Мислиш ли, че такъв човек ще ни бъде от полза?

— Защо никога не съм чувал за твоя познат Робърт Скейли? — продължаваше да разпитва Дейвид.

— Защото не съм те запознавала с всеки незначителен детайл от живота си — отвърна с усмивка младата жена. — Излизах с Робърт преди много време, още не бях завършила колежа в Браун…

— Но сте поддържали контакт и след това, така ли?

— Чухме се един-два пъти.

— Господи, не мога да повярвам на ушите си! — смаяно промърмори Дейвид.

— Стига, Дейвид — отряза го Анджела. — Държиш се като дете!

— Според мен господин Скейли може да ни свърши работа — намеси се Калхоун. — Ако случайно греша, вече ви казах, че има куп фирми, които ще ни направят тази услуга срещу дребно възнаграждение…

— На този етап ще е най-добре да избягваме всякакви възнаграждения — поклати глава Анджела, стана и започна да разчиства масата.

— Имаме ли някакъв шанс да получим описание на татуировките от медицинските картони? — попита Калхоун, обръщайки се към Дейвид.

— Мисля, че да — кимна домакинът. — При общ преглед повечето лекари ги описват… Поне аз никога не пропускам да го направя.

— Това е добре, тъй като ще можем да стесним списъка — кимна Калхоун. — Аз ще разпитам само онези, които имат татуировки по ръцете…

— А ще обърнем ли специално внимание на хората, които работят в болницата?

— Разбира се, с тях ще започнем. Особено много ме интересува някой си Стив Шегуик, за който разбрах, че има татуировка на ръката…

Анджела надникна в хола и попита кой иска сладолед и кафе. Калхоун пожела и двете, а Дейвид отказа и тръгна да провери състоянието на Ники.

По-късно, настанени около разчистената маса, тримата се заеха да обсъждат непосредствените си действия.

— Аз започвам да интервюирам всички болнични служители с татуировки — обяви Калхоун. — Продължавам да считам, че вие не трябва да се набивате в очите на местните, в противен случай рискуваме още някоя тухла в прозорците ви…

— Аз пък ще отида в архивата, за да взема рождените дати и номерата на социалните осигуровки на всички, които ни интересуват — рече Дейвид. — Ще се опитам да открия и евентуалните описания на татуировките.

— За мен остава да стоя тук и да наглеждам Ники — обади се Анджела. — Ще звънна на Робърт в Кембридж едва след като Дейвид се сдобие с нужната информация.

Дейвид само сви рамене.

— А какво ще кажете за доктор Холстър? — попита Калхоун. — Някой трябва да поговори с него, тъй като той е лекувал голяма част от раково болните. Бих го сторил и сам, но ми се струва, че тая работа е за професионалист…

— О, да — кимна Дейвид. — Бях забравил за него. Ще се опитам да го открия утре, веднага след като приключа с медицинските архиви.

Калхоун бутна стола си и стана.

— Благодаря за вечерята — потупа се по леко издутото шкембе той. — Отдавна не бях се хранил толкова вкусно. Мисля, че е време да пренеса това коремче до легълцето му…

— Кога ще се видим отново? — попита Анджела.

— В момента, в който имаме какво да си кажем — отвърна детективът. — А сега скачайте в леглото, тъй като отдалеч личи, че имате нужда от един здрав сън…