Фатално лекарство

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАЧетвъртък, 28 октомври

Дейвид отвори очи и объркано се огледа. Не можеше да разбере къде точно се намира. С цената на доста усилия успя да включи лампата до непознатото легло. Измина цяла минута преди да осъзнае, че се намира в спалнята за гости, после в главата му нахлуха неприятните спомени от предишната вечер.

Стрелките на ръчния му часовник показваха пет без четвърт. Лежеше по гръб, изпитваше чувството, че всеки момент ще повърне. По кожата му пробягваха тръпки, стомахът му се бунтуваше. Надигна се с цената на доста усилия и зашляпа бос към банята, където помнеше че има лекарства срещу разстройство. Глътна едно-две хапчета, налапа термометъра и потърси шишенцето с аспирин. Едва след известно време си даде сметка, че има проблеми с преглъщането, точно като част от починалите му пациенти.

Погледна се в огледалото. Дали не съм пипнал тайнствената болест, отнесла толкова хора в гроба? Симптомите определено са същите! Потръпна и измъкна термометъра от устата си. Ръката му леко трепереше. Живачният стълб се беше заковал на тридесет и осем. Изплези език и внимателно го огледа. Лигавицата беше бледа като кожата на лицето му.

— Спокойно! — заповяда си полугласно той и глътна два аспирина с помощта на чаша вода. Почти в същия момент получи силна тръпка, която го принуди да се хване за умивалника.

Наложи си да разсъждава трезво и започна да оценява това, което ставаше с тялото му. Симптомите определено бяха грипни, идентични с оплакванията на петте болнични сестри, които бяха потърсили помощ в кабинета му. Нямаше причини за истерични заключения.

Погълнал лекарството против разстройство и аспирините, Дейвид реши да последва съвета, който беше дал и на сестрите: върна се в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Това помогна и когато чу дрънченето на будилника в семейната спалня, вече се чувстваше по-добре.

Двамата с Анджела си размениха изпитателни погледи, после едновременно направиха по една крачка напред и се прегърнаха. Останаха притиснати в продължение на цяла минута.

— Мир? — попита шепнешком той.

Младата жена кимна с глава.

— Мисля, че и двамата сме твърде изнервени…

— На всичкото отгоре май съм лепнал някакъв грип — промърмори той и й разказа за симптомите, с които се беше събудил. — В момента съм по-добре, тревожи ме единствено обилното слюноотделяне…

— Какво имаш предвид? — изгледа го с тревога Анджела.

— Непрекъснато трябва да преглъщам — поясни той. — Нещо като чувството, което човек изпитва преди да повърне… Но няма проблем, ще се оправя.

— Видя ли Ники?

— Още не.

Приключиха със сутрешните си тоалети и се насочиха към спалнята на детето. Ръсти ги посрещна с обичайната си буйна радост, но Ники не споделяше неговия ентусиазъм. Оказа се, че дробовете й са леко задръстени, въпреки антибиотиците и респираторната терапия.

Анджела се залови да приготвя закуската, а Дейвид позвъни на доктор Пилснър и му описа състоянието на Ники.

— Мисля, че трябва да я прегледам, при това веднага — беше категоричен педиатърът. — Какво ще кажеш след половин час да се видим пред входа на Спешното?

— Добре — прие Дейвид. — Ще бъдем там. Благодаря за вниманието. — Понечи да затвори, после изведнъж се сети за Карълайн.

— Детето почина — отвърна с въздишка доктор Пилснър. — Стана някъде около три през нощта. Не бяхме в състояние да поддържаме кръвното в минималните граници… Не се мъчи, ако това може да бъде някаква утеха…

Макар и очаквана, тази новина здравата разтърси Дейвид. Повлече се към кухнята да я съобщи на Анджела.

Жена му пребледня, сякаш всеки момент щеше да припадне. Все пак успя да овладее сълзите си, след което с остър глас се нахвърли върху него:

— Господи, още не мога да повярвам, че позволи на Ники да отиде при нея!

Изненадан от атаката, Дейвид бързо се окопити и гневно повиши тон:

— Но все пак намерих време да отскоча дотук и да й дам антибиотици, нали? — После сърцето му изведнъж се сви от тревога за Ники, гласът му заглъхна.

Изправени един срещу друг, двамата се бореха с раздразнението и страха.

— Съжалявам — първа се овладя Анджела. — Забравих за примирието. Просто съм ужасно разтревожена…

— Доктор Пилснър настоява да прегледа Ники веднага — промърмори Дейвид. — Мисля, че е най-добре да тръгваме…

Малко след това се натовариха на колата и потеглиха за болницата. И двамата внимаваха да не изпуснат нещо пред детето. Познаваха се прекалено добре и съзнаваха, че единственият изход от положението за момента е мълчанието. Но Ники не им обръщаше внимание, тъй като почти непрекъснато кашляше.

Доктор Пилснър ги очакваше на входа на Спешното отделение. Хвана Ники за ръката и забързано я поведе към отделението за прегледи. Дейвид и Анджела мълчаливо го последваха. След десетина минути прегледът приключи и Пилснър ги дръпна настрана.

— Налага се незабавна хоспитализация — отсече той.

— Мислиш ли, че развива пневмония? — тревожно го погледна Дейвид.

— Не съм сигурен, но е напълно възможно — отвърна педиатърът. — Затова не искам да рискувам…

— Аз ще остана с Ники — въздъхна Анджела и извърна глава към мъжа си: — А ти върви, пациентите те чакат…

— Добре — кимна той. — Ако има нещо, веднага ми позвъни на пейджъра…

Тревогата за Ники бързо се отрази и на собственото му състояние. Чувстваше се като парцал. Наведе се да целуне дъщеря си и да й обещае, че през целия ден ще бъде наблизо. Ники само кимна с глава.

Дейвид поиска шепа аспирини от дежурната сестра, глътна един-два и тръгна към поликлиниката.

— Какво е състоянието на госпожа Хашър? — попита той, зърнал изправилата се на вратата Джанет Колбърн. Бюрото му беше затрупано с болнични картони.

— Зная само това, което е отбелязано в картона й, а то не е много — отвърна сестрата. — От сутринта насам всички сме заети с подготовката на пациентите с планирани операции…

Дейвид колебливо разгърна картона на Сандра. Очите му механично потърсиха показанията за температурата. Оказа се, че при последното измерване тя е била малко над тридесет и осем, но без тръпки или признаци на треска. Дежурната сестра беше отбелязала, че пациентката е спала при всички проверки.

От устата му излетя въздишка на облекчение. Дотук добре. Прегледа останалите картони и тръгна на визитация. С изключение на Сандра, всички останали пациенти се чувстваха нормално.

Влезе в стаята и установи, че пациентката продължава да спи. Подутината на челюстта й изглеждаше без промяна. Хвана я за рамото и леко я разтърси. Тя не реагира и той я повика на глас, усилвайки натиска.

В крайна сметка жената се размърда. Ръката й покри лицето, от устата й излетя тих стон. Очите й леко се отвориха, но веднага си пролича, че не вижда нищо. Беше напълно дезориентирана.

Дейвид си наложи спокойствие, взе кръв за анализ и я изпрати в лабораторията. После се зае с обстоен преглед, концентрирайки вниманието си главно върху състоянието на белите дробове и централната нервна система.

Малко по-късно от дежурната стая го уведомиха, че резултатите от кръвната проба са готови. Оказа се, че всичко е наред, включително броя на червените кръвни телца. Нивото на белите беше значително снижено — ясен знак, че антибиотиците се бяха преборили с абсцеса. Значи виновник за сегашното й клинично състояние не можеше да бъде инфекцията. Същевременно обаче белите дробове даваха всички признаци за начало на пневмонален процес. Това отново го накара да допусне някакви проблеми с имунната система на пациентката.

Отново се беше изправил пред вече познатата тройка от симптоми, засягащи централната нервна система, чревния тракт и кръвта. Това несъмнено означаваше нещо, но той нямаше представа точно какво.

Потръпна и неволно се запита каква трябва да бъде следващата му стъпка. Животът на една тридесет и четиригодишна жена висеше на косъм, но той се страхуваше да свика консулт. Отчасти заради забраната на Кели, отчасти и поради факта, че при три предишни случая с подобни симптоми, консултите не бяха довели до нищо. На всичкото отгоре му бяха отнели Ейкинс, а лабораторните тестове не даваха никакви резултат. Не знаеше какво да прави.

— Шок в стая 216! — извика една от дежурните сестри и токчетата й затракаха по мозайката на коридора. Дейвид се изправи и хукна натам. 216 беше стаята на Сандра.

Пациентката се беше извила като дъга, крайниците й се разтърсваха от спазми с такава сила, че цялото легло подскачаше. Заповедта на Дейвид за транквилизатор беше изпълнена светкавично, спринцовката легна в разтворената му длан. Иглата потъна във вентила на системата, конвулсиите престанаха почти веднага. Безжизненото тяло на Сандра се просна върху чаршафите.

Дейвид седна на столчето и закова поглед върху успокоеното лице на болната. Имаше чувството, че съдбата го беше наказала. Пристъпът дойде точно в момента, в който напразно беше напъвал ума си да открие подходящото лечение за тази жена. Гневът го накара да действа. Скочил на крака, той започна да издава кратки и отривисти заповеди. Предишните резултати вече нямаха никакво значение. Разпореди се за всичко, което можеше да направи: консулт, пълна кръвна картина, рентген и дори черепно-мозъчен скенер. Беше твърдо решен да разбере какво е заболяването на Сандра Хашър.

Същевременно взе необходимите мерки срещу нова и вероятно фатална криза — заповяда пациентката да бъде незабавно прехвърлена в реанимацията, където да поставят под контрол всички жизнени функции на организма.

Половин час по-късно трансферът беше факт. Дейвид лично беше бутал количката към помещенията на реанимацията, разположени на същия етаж. Насочи се към дежурната стая, тъй като искаше разпорежданията му да бъдат вписани в журнала. Зърна Ники в едно легло точно срещу писалището и рязко се закова на място. Изобщо не беше очаквал детето му да се окаже в интензивното. Какво може да означава това?!

Миг преди да се втурне натам, една ръка легна върху рамото му.

— Знам, че си изненадан — промълви доктор Пилснър. — Но няма причини за тревога. Преместих дъщеря ти в реанимацията просто за всеки случай. Тук работят най-опитните сестри, които могат да се справят с респираторни проблеми от всякакъв вид.

— Сигурен ли си, че е наложително? — нервно преглътна Дейвид. От опит знаеше, че обстановката в интензивното отделение се отразява зле върху психиката на пациентите.

— Нека приемем, че го правим за нейно добро — въздъхна доктор Пилснър. — Една предохранителна мярка, която ще отменя веднага, след като това стане възможно…

— Добре — въздъхна Дейвид. Бързият ход на събитията му докара лек световъртеж.

Отскочи при Ники, решил да напише разпорежданията си по-късно. С облекчение установи, че обстановката съвсем не й действа толкова потискащо, колкото на самия него.

Върна се в дежурната стая и седна зад бюрото. Една от сестрите го потупа по рамото в момента, в който приключваше с писането.

— Някой си господин Кели настоява да ви види — рече тя. — Чака ви в трапезарията.

Дейвид усети стягане в коремните мускули. Знаеше за какво го търси Кели, но нямаше никакво желание веднага да хукне към трапезарията. Довърши писмените си разпореждания, предаде ги в ръцете на старшата сестра и едва тогава тръгна да види Кели.

— Много съм разочарован! — посрещна го на крака администраторът. — Току-що ми се обадиха от счетоводството и…

— Я почакайте! — гневно вдигна ръка Дейвид. — Имам пациентка в критично състояние и изобщо не ми е до тъпи пререкания. За момента стойте по-далеч от мен, когато имам възможност ще ви се обадя!

Изгледа заплашително смаяния мъж, после се завъртя кръгом и напусна трапезарията.

— Почакайте за момент, доктор Уилсън — окопити се със закъснение Кели.

Дейвид рязко се завъртя, направи един скок по посока на Кели и го сграбчи за ризата. Онзи уплашено се дръпна, успя да се отскубне и се отпусна върху един от фотьойлите.

— Искам да се разкараш оттук, при това веднага! — изръмжа младият мъж и тикна юмрук под носа на Кели. — В противен случай изобщо не отговарям за последиците! Ясно ли е?

Кели преглътна, но устата му остана затворена. Способността му да говори се възвърна едва когато Дейвид затваряше вратата след себе си.

— Ще се оплача по-нагоре! — извика той.

— Направи го! — подхвърли през рамо Дейвид и продължи по посока на интензивното. Спря да си поеме дъх едва в дежурната стая. С разтуптяно сърце се запита докъде би стигнал, ако Кели беше дръзнал да му се противопостави. Не получи отговор на този въпрос, тъй като в стаята надникна една от дежурните сестри.

— Доктор Уилсън, на другия телефон ви очаква доктор Мизлих, когото наредихте да търсим…

— Съпругът ми преподава в колежа — поясни Мадлин Ганън, забелязала любопитния поглед, с който Калхоун оглеждаше отрупаните с книги лавици. — Води курсовете по драма и английска литература.

— С удоволствие бих си поговорил с него — рече детективът. — Чета много пиеси, които след като излязох в пенсия май се превърнаха в основното ми хоби. Особено ми допада Шекспир.

— На какво дължа посещението ви? — дипломатично го подсети Мадлин. Съдейки по външния вид на Калхоун, тя безпогрешно отгатна, че мъжът й Бърнард едва ли ще бъде възхитен от евентуален разговор с него.

— Разследвам убийството на доктор Денис Ходжис — отвърна Калхоун. — Вероятно вече знаете, че неотдавна откриха тялото му…

— Да, това беше много неприятна история — кимна Мадлин.

— Разбрах, че известно време сте била негова служителка…

— Ако под „известно време“ имате предвид тридесет години — да — кимна жената.

— Харесвахте ли работата си?

— Е, и в нея имаше добри и лоши моменти, като при всяка работа — отвърна жената. — Доктор Ходжис беше човек с открит и импулсивен характер, който в един момент можеше да крещи като луд, а в следващия да прояви изненадваща деликатност и разбиране… Аз го харесвах и ненавиждах едновременно, но при новината за откриването на трупа изпитах чувство на дълбоко отчаяние. През цялото време се бях надявала, че просто му е дошло до гуша от всичко тук и е заминал за Флорида… Всяка зима се канеше да замине на юг, при хубавото време…

— Имате ли ли представа кой го е убил? — попита Калхоун, напразно оглеждайки се наоколо за пепелник.

— Не — поклати глава Мадлин. — И ако трябва да бъда откровена докрай ще кажа, че никой от хората, които докторът имаше навика да вбесява, не би сторил подобно нещо. Точно както и Ходжис никога не би изпълнил многобройните си закани към тях…

— Кого по-точно е заплашвал? — вдигна вежди Калхоун.

— Май всички, които имат отношение към управлението на болницата — засмя се Мадлин. — Плюс началника на полицията, президента на местната банка и собственика на бензиностанцията „Мобил“. Списъкът е безкраен… 20. фатално лекарство — А защо Ходжис е имал отрицателно отношение към новата болнична управа?

— Главно заради отношението й към пациентите му. По-скоро към бившите му пациенти… Доктор Ходжис изостави практиката си на два пъти — веднъж след като пое функциите на административен директор, и втори път — след появата на КМВ. Но той не беше разстроен от този факт, тъй като съзнаваше, че болницата се нуждае от бизнеса със здравно-осигурителните вноски. Но после стана така, че бившите му пациенти започнаха да се оплакват от качеството на здравното обслужване в КМВ и пожелаха той отново да ги поеме като личен лекар. Това, разбира се, не беше възможно, тъй като осигуровките им вече бяха в КМВ…

— Всичко това ме насочва на мисълта, че Ходжис сигурно е бил недоволен от КМВ — подхвърли Калхоун, после побърза да попита дали може да пуши. Мадлин отговори отрицателно, но в замяна на това предложи да му направи кафе. Той прие и я последва в кухнята.

— Докъде бях стигнала? — погледна го объркано тя докато слагаше чайника на печката.

— Аз ви споменах за евентуалното недоволство на Ходжис от работата на КМВ…

— О, да. Той наистина беше недоволен от КМВ, но се ядосваше и на болничната управа, която безропотно приемаше всички условия на фонда. Освен това продължаваше да се счита за важна фигура в тези неща…

— От какво по-точно беше недоволен?

— От много неща — въздъхна Мадлин. — От лечението на пациентите в Спешното отделение, или по-скоро от липсата му. Хората бяха лишени от възможността да ходят в болницата при появата на дребни оплаквания, просто защото ги караха да си плащат. Други пък не можеха да постъпят на стационарно лечение по свое желание. В деня, в който изчезна, той беше силно разстроен от смъртта на бивш свой пациент, фактически няколко от неговите пациенти вече бяха починали. Добре помня това, тъй като той беше бесен и проклинаше на висок глас лекарите на КМВ, които морят пациентите му. Обвиняваше ги в некадърност, която се подхранва именно от КМВ…

— Помните ли името на починалия пациент в този ден? — присви очи Калхоун.

— Е, вие — искате чудеса от мен — усмихна се Мадлин и му напълни чашата с кафе. Той си сложи три лъжички захар и добави солидно количество сметана.

— Я почакайте! — спря се изведнъж жената. — Май наистина си спомням… Казваше се Кларк Дейвънпорт. Да, да. Точно така…

Калхоун извади копията на документите от Бърлингтън и забързано ги прелисти.

— Ето… Кларк Дейвънпорт, диагноза счупена бедрена става…

— Точно това е той — кимна Мадлин. — Бедният, паднал от стълба докато се опитвал да свали малко котенце от дървото в градината си.

— Защо не хвърлите един поглед? — подаде й купчината листове Калхоун. — Може би ще откриете и други познати имена…

Жената пое документите и ги прелисти.

— Помня ги до един — кимна тя. — фактически това са пациентите, за които се ядосваше Ходжис. Всички те са мъртви…

— Значи трябва да има някаква връзка — промърмори Калхоун, докато прибираше листовете обратно.

— Доктор Ходжис беше ядосан на болничната управа и заради нападенията на паркинга — подхвърли Мадлин.

— Това пък защо?

— Защото според него тя трябвало да предприеме далеч по-енергични мерки, а не да се ограничава с медийно мълчание по зачестилите инциденти. Докторът беше убеден, че нападателят е пряко свързан с болницата.

— Имал ли е предвид конкретно име?

— Споменаваше, че знае кой е той, но така и не го каза пред мен…

— А дали го е споделил с жена си? — присви очи Калхоун.

— Възможно е — кимна след кратък размисъл Мадлин.

— Известно ли ви е дали е отправял конкретни обвинения към някого?

— Нямам представа. Но знам, че се канеше да повдигне въпроса пред Уейн Робъртсън, макар че двамата не се понасяха. Всъщност, в деня на изчезването си той беше планирал среща с шерифа…

— Осъществена ли беше тази среща?

— Не. Преди обед му съобщиха за смъртта на Кларк Дейвънпорт и вместо да отиде при Робъртсън, той ме накара да му уредя делови обяд с доктор Бари Холстър, специалист по лъчева терапия. Помня името на Дейвънпорт именно защото то беше причината за организирането на тази среща.

— Защо Ходжис е пожелал да се срещне с доктор Холстър?

— Защото именно той беше осъществил програмата по лечението на Кларк Дейвънпорт.

Калхоун остави чашата на масичката и стана на крака.

— Много съм ви благодарен за помощта — рече с усмивка той. — Възхитен съм както от кафето, така и от отличната ви памет…

Лицето на Мадлин Ганън поруменя от похвалата.

Анджела приключи с текущата работа и вдигна някакво специализирано списание от масичката. До обедната почивка оставаха броени минути. Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Радвам се, че ви хванах — прозвуча гласът на главния съдебен лекар.

— Така ли? — учуди се тя.

— Случи се нещо изключително и виновник за него сте вие — рече тържествено Уолт.

— Какво е то?

— Всичко стана благодарение на вчерашното ви неочаквано посещение. Защо не отскочите да се видим?

— Кога?

— Веднага — рече Уолт.

Анджела усети как любопитството й се пробужда.

— Кажете все пак за какво става въпрос — подхвърли тя.

— По-скоро ще ви го покажа — остана загадъчен патологът. — Става въпрос за нещо уникално, което мисля да представя на годишния конгрес на патоанатомите. А вас ще запозная с него веднага, считайте го за част от научната си работа…

— Много ми се иска да разбера за какво става въпрос — призна Анджела. — Но имам проблеми с доктор Уодли. Напоследък отношенията ни са доста обтегнати…

— О, забравете за Уодли! Ей сега ще му звънна един телефон. Става въпрос за нещо от изключително значение.

— Говорите така, че няма как да ви откажа — въздъхна Анджела.

— Точно това е целта на занятието — засмя се Уолт.

Анджела грабна палтото си и тръгна към изхода. По пътя надникна в кабинета на Уодли, но той не беше там. От секретарката научи, че докторът е отскочил до „Айрън Хорс“ да похапне и едва ли ще се върне преди два. Отби се при Пол Дарнъл и го помоли да я замести в случай на нужда, като му спомена, че ще бъде при главния патолог на щата.

Преди да напусне сградата отскочи до интензивното при Ники. С удоволствие установи, че дъщеря й се чувства много по-добре и настроението й е отлично.

Разстоянието до Съдебна медицина в Бърлингтън взе за рекордно кратко време.

— Браво — погледна я с уважение Уолт, направил кратка справка с часовника си. — Каква марка е спортната ви кола?

— Признавам, че основна причина за бързата ми поява е любопитството — усмихна се Анджела. — Но веднага ви предупреждавам, че времето ми е малко…

— Не ни трябва много време — рече Уолт и я поведе към един от микроскопите. — Погледнете в окуляра.

Анджела се подчини. Пред очите й се разкри спесимен от човешка кожа, обсипана с малки черни точици.

— Досещате ли се какво е това?

— Мисля, че да — кимна тя. — Кожата, която открихме под ноктите на Ходжис.

— Точно така. Виждате ли овъглените зони?

— Да.

— Много добре. А сега погледнете това…

Анджела вдигна глава от микроскопа и пое снимката, която й подаваше главния патолог. — фотомикрография, получена от сканиране с електронен микроскоп — поясни той. — Тук черните точици вече не приличат на овъглена плът, нали?

Анджела напрегна взор и скоро установи, че Уолт е абсолютно прав.

— А сега хвърлете едно око на това — продължи патологът и й подаде една компютърна разпечатка. — Резултат от изследвания на молекулно ниво, направени със спектрофотометър. Прибягнах до поставяне на гранулите в киселинна среда и внимателното им изследване след това… Заключението е категорично: тук не става въпрос за овъглена тъкан.

— А за какво тогава? — любопитно го погледна Анджела.

— Става въпрос за комбинация от редки метали — тържествуващо обяви Уолт. — Хром, кобалт, кадмий и олово.

— Прекрасно — кимна младата жена. — Но бихте ли ми обяснили какво точно означава това?

— В началото и аз бях объркан — кимна патологът. — Дори си помислих, че молекулярният спектрофотометър се е повредил. Но после ме осени прозрението — тук става въпрос за татуировка!

— Сигурен ли сте? — изгледа го с недоверие Анджела.

— Абсолютно. Всички изброени редки метали участват в съставката на мастилата, които се използват за татуиране.

Анджела моментално се зарази от ентусиазма на колегата си. С помощта на модерната наука бяха разкрили една важна улика, която щеше да ги отведе до личността на убиеца. Той има татуировки, част от които положително са били увредени при убийството. Прииска й се час по-скоро да сподели новината с Дейвид и Калхоун.

Върна се в Бартлет и почти тичешком се насочи към кабинета на Пол Дарнъл, който я посрещна с видимо притеснение.

— Уодли е бесен, че си напуснала града — уведоми я с печален глас той.

— Че откъде знае? — учуди се Анджела.

— Според мен те шпионира — въздъхна колегата й. — Нямам друго обяснение. Появи се тук само петнадесет минути след като ти тръгна…

— Казаха ми, че обядва в кръчмата…

— Всички мислеха така — сви рамене Дарнъл. — Но когато нахлу тук, директно попита дали си напуснала Бартлет. Нямаше как да го излъжа и му казах…

— А каза ли му, че съм при главния патолог на щата? — присви очи Анджела-.

— Да.

— Значи всичко е наред. Благодаря, че ме предупреди…

Минута след като се настани зад бюрото си на вратата се появи секретарката с новината, че доктор Уодли я вика в кабинета си.

Лош знак, рече си тя. Никога досега Уодли не беше прибягвал до посредници.

Завари го зад бюрото, в очите му имаше хлад.

— Разбрах, че искате да ме видите — промълви Анджела.

— Точно така — кимна Уодли. — Искам да ви съобщя, че сте уволнена. Ще ви помоля да си съберете нещата и да напуснете веднага, тъй като присъствието ви тук деморализира останалите служители.

— Не мога да повярвам! — прошепна Анджела.

— Ваш проблем — студено я изгледа Уодли.

— Ако причината за решението ви е моето отсъствие по време на обедната почивка, трябва да ви кажа, че отскочих до Съдебна медицина в Бърлингтън по молба на главния щатски патолог. Въпросът беше спешен…

— Началник на това отделение съм аз, а не доктор Уолтър Дънсмор — отсече Уодли.

— Но той каза, че ще ви се обади! — отчаяно извика Анджела. — Направил е важно откритие във връзка с трупа, който намериха в дома ми! — Забързаните й обяснения не направиха никакво впечатление на Уодли. — Нямаше ме малко повече от час! — добави умолително тя.

— Не приемам никакви извинения — все така хладно отвърна шефът й. — Вчера ви предупредих, но вие очевидно не сте приела думите ми насериозно. Демонстрирате предизвикателно неподчинение, към което бих добавил и неблагодарност.

— Неблагодарност ли? — избухна Анджела. — А за какво поточно трябва да ви благодаря? Може би за поканата да отскочим до Маями и да се радваме на слънцето и пясъка? Или за начина, по който ме опипвахте? Чуйте ме добре, доктор Уодли: ваше право е да ме уволните, но ви предупреждавам, че ще заведа дело за сексуален тормоз! Както срещу вас лично, така и срещу болничната управа!

— Много страшно, няма що — усмихна се презрително Уодли. — Това е най-добрият начин да станеш за смях пред целия град!

Анджела се втурна към вратата. Секретарката предвидливо предпочете да се отдръпне от пътя й. Личните й вещи бяха изненадващо малко, повечето неща в кабинета й принадлежаха на болницата. Събра си багажа в един платнен сак и бързо се насочи към изхода. Не желаеше да разговаря с никого, просто защото не беше сигурна дали нервите й ще издържат. Беше твърдо решена да лиши Уодли от удоволствието да види сълзите й.

Първата й мисъл беше да хукне към кабинета на Дейвид, но после промени намеренията си. Изпита страх от реакцията му, особено след снощния скандал. Не би могла да понесе нов спор, при това в болницата. Излезе навън, скочи в колата и подкара.

Очуканият пикап на Калхоун беше паркиран пред библиотеката и това я накара рязко да натисне спирачките. Спря волвото до него и реши да потърси вътре собственика му. Спомни си, че Калхоун беше споменал за познанството си с някого тук…

Откри детективът да чете на терасата, издадена над зелените площи.

— Господин Калхоун?

Той вдигна глава, на лицето му се появи усмивка.

— Появявате се точно навреме. Имам новини за вас…

— Страхувам се, че и аз имам новини за вас — въздъхна младата жена. — Защо не дойдете у дома?

— С удоволствие.

Анджела се прибра и влезе в кухнята да сложи вода за кафе. Няколко минути по-късно в алеята влезе и очуканият пикап.

— Кафе или чай? — попита тя след като Калхоун се появи в кухнята.

— Каквото пиете вие — отвърна той.

Анджела запари чай и потърси бурканчето с мед, който използваше за подсладител.

— Днес се прибирате необичайно рано — подхвърли Калхоун.

Това беше достатъчно, за да отприщи емоциите й. Седна на стола, отпусна глава между дланите си и заплака. Калхоун не реагира, очевидно озадачен от реакцията й. Обади се едва когато първият пристъп отмина и риданията преминаха в тихо хълцане.

— Съжалявам — промърмори той. — Не знам какво направих, но въпреки това се извинявам…

Анджела мълчаливо пристъпи напред, прегърна го и опря глава на масивното му рамо. Той непохватно я притисна към себе си, изчака риданията й да затихнат и я попита какво е станало.

— Май вместо чай ще изпия чаша вино — промърмори тя.

— Тогава и аз няма да откажа една бира — бързо реагира детективът.

Настаниха се на кухненската маса и Анджела му разказа за уволнението си. Не пропусна да го запознае и с тежките последици от това за семейството.

Калхоун се оказа добър слушател, освен това притежаваше дарбата да казва точно това, което трябва и което се очаква от него. Скоро Анджела се почувства по-добре и разговорът се прехвърли върху проблемите на Ники. Детективът спомена за разследването си едва когато беше убеден, че всички останали теми са изчерпани.

— Имам известен напредък, но вие може би вече не проявявате интерес — промърмори той.

— Напротив — увери го тя и опря кърпичката до очите си. — Разкажете ми всичко.

— На първо място разкрих каква е връзката между осемте пациента, чиито формуляри за постъпване е носил във фаталната вечер Ходжис. Всички са били негови пациенти преди да бъдат прехвърлени към КМВ, всички са починали сравнително скоро. Вероятно именно това е разгневило Ходжис.

— Кого е обвинявал той? — попита Анджела. — Болницата, или КМВ?

— Добър въпрос — кимна Калхоун. — Доколкото успях да разбера от някогашната му секретарка, гневът на Ходжис е бил насочен и към двете институции, но с превес към болничната управа. В това има логика, тъй като е продължавал да счита болницата за свое творение и е приемал далеч по-болезнено грешките там.

— Това ще ни помогне ли да открием кой го е убил?

— Вероятно не, но мозайката продължава да се запълва — отвърна с лека въздишка Калхоун. — Открих и още нещо: по всяка вероятност Ходжис е знаел самоличността на човека, извършващ нападенията на паркинга. И е бил уверен, че този човек е свързан с болницата…

— Виждам накъде биете — кимна Анджела. — Ако нападателят е знаел за подозренията на Ходжис, той е имал всички основания да го премахне. Казано иначе — нападателят и убиецът вероятно са едно и също лице…

— Точно така — кимна детективът. — Лицето, което направи опит да убие и вас…

— Моля ви, не ми напомняйте — потръпна Анджела, после се овладя и тръсна глава: — Аз също открих нещо важно за тази личност и мисля, че то ще помогне на разследването. По кожата му има татуировки.

— Как разбрахте това? — любопитно я погледна Калхоун. Тя му обясни причината, поради която беше отскочила до Бърлингтън и добави, че според дълбокото убеждение на Уолтър Дънсмор, Ходжис е успял да издере част от татуировката на своя убиец.

— Пресвети Боже! — възкликна детективът. — Това ми харесва! Много ми харесва!

По някое време се обади една от дежурните сестри на втория етаж и се оплака от вече познатите грипни симптоми. Дейвид веднага пожела да я прегледа. Когато се появи в кабинета му, жената остана доста стресната от факта, че този млад лекар не я накара да му опише какво чувства, а го направи вместо нея. Но това беше лесно, тъй като нейните симптоми се оказаха абсолютно идентични с неговите, само малко по-изострени. Стомашно-чревните й смущения отказваха да реагират на обичайните медикаменти, а температурата й беше малко под тридесет и осем.

— Усещате ли обилно слюноотделяне? — попита Дейвид.

— Да — кимна сестрата. — Никога досега не съм имала подобно нещо.

— Аз също — призна с лека въздишка той. В себе си обаче изпита леко облекчение от факта, че неразположението му беше далеч по-леко от оплакванията на тази жена. Изпрати я у дома и нареди поемането на много течности, заедно с антипиретици по избор.

Скоро след това приключи с прегледите и се насочи към болничното крило за обичайната визитация. На няколко пъти през деня беше отскачал до Ники и Сандра и по тази причина не очакваше изненади.

Ники го зърна на вратата на интензивното, личицето й светна. Благодарение на антибиотиците и респираторната терапия, в състоянието й беше настъпило рязко подобрение. Вече не я свърташе в леглото и сестрите негласно й бяха позволили да шета напред-назад из цялото отделение. Дейвид с облекчение научи, че изписването й беше определено за другия ден.

Състоянието на Сандра обаче беше тежко и продължаваше да се влошава. Не беше излязла от комата, въпреки спешния консулт. Хаселбаум обяви, че в организма й няма инфекциозни вируси, а онкологът само сви рамене, признавайки, че нищо не може да направи. Същевременно продължаваше да твърди, че лечението на меланомата й е протекло напълно успешно. От операцията на бучката на бедрото, отстранена заедно със съответните лимфни възли, бяха изминали цели шест години.

Дейвид седна зад бюрото в дежурната стая и отново разгърна болничния картон на Сандра. На мозъчния скенер не личаха никакви отклонения — нямаше тумори, нямаше огнища на възпаление. Потърси лабораторните анализи, които беше поръчал. Част от тях още не бяха готови, но в това нямаше нищо необичайно, тъй като беше наредил посявка на всички телесни течности, а това изискваше време. Въпреки заключението на вирусолога, той искаше пълен лабораторен анализ на телесните течности, за да бъде сигурен, че в тях няма никакви остатъци от вируси. Този анализ се правеше със сложна и скъпа техника, въведена съвсем неотдавна.

Но на практика не знаеше какво да прави. Вече започваше да мисли, че единствената алтернатива е да премести пациентката в някоя от големите университетски болници на Бостън. Това обаче едва ли беше възможно, тъй като КМВ без съмнение щеше да се противопостави на допълнителните разходи.

Вратата се отвори и рамката се изпълни от внушителната фигура на Чарлс Кели. Появата му в интензивното беше изненада за Дейвид, който отлично знаеше, че чиновниците не обичат да се навъртат из помещенията, където се лекуват тежко болни. Обикновено си стояха в уютните кабинети, където пациентите са само една абстракция.

— Надявам се, че не ви безпокоя — промърмори с обичайната си безочлива усмивка Кели.

— Напоследък само това правите — сбърчи вежди Дейвид.

— Съжалявам, ако и сега е така — продължи невъзмутимо онзи. — Но имам новини за вас: считано от този момент нататък, вие сте свободен от всякакви задължения към болницата!

— Искате да кажете, че ми отнемате лечението на Сандра Хашър? — изгледа го с неразбиране Дейвид.

— И не само на нея — разшири се усмивката на Кели. — Вие сте уволнен и вече не представлявате КМВ.

Дейвид зяпна от изненада и не успя да реагира на Кели, който игриво му помаха с ръка и затвори вратата след себе си. В следващия миг скочи на крака и изтича в коридора.

— Ами пациентите ми? — извика той.

— Оставете тази грижа на КМВ — отвърна през рамо Кели, без дори да поглежда назад.

— Окончателно ли е това решение? — пожела да узнае Дейвид. — Или временно, до събирането на комисията по професионална етика?

— Оканчателно е, приятелю — отвърна все така небрежно Кели и започна да се спуска по стълбите.

Дейвид остана в коридора напълно замаян. Съзнанието му отказваше да приеме това, което чуха ушите му. Изминаха няколко минути преди да се раздвижи по посока на трапезарията и да рухне на креслото, в което едва тази сутрин беше бутнал Кели. Каква катастрофа, Господи, тежко въздъхна той. Не можеше да повярва, че първата му самостоятелна работа като лекар беше продължила едва четири месеца. В главата му бавно се оформиха мисли за неизбежните последици на уволнението върху живота на семейството, ръцете му затрепериха. Не знаеше как ще съобщи новината на Анджела. По ирония на съдбата едва снощи я беше предупредил да не поставя под заплаха собствената си работа. А сега какво стана? Уволниха него!

Вдигна глава точно навреме, за да види жена си на входа на интензивното. За момент остана неподвижен, страхувайки се от срещата. После тръсна глава, стана от стола и се насочи натам. Анджела се беше привела над леглото на Ники и той мълчаливо се изправи от другата страна. Тя само го стрелна с очи.

— Ще мога да се видя с Карълайн след като изляза, нали? — попита детето.

Дейвид и Анджела си размениха безпомощни погледи.

— Сигурно тя отдавна си е отишла — продължи Ники.

— Така е — кимна Анджела.

— Ура, Карълайн е изписана! — светнаха очите на детето. — Значи скоро ще се видим!

— Чакай първо да изпишат и теб — подхвърли Дейвид. — Междувременно може би ще имаш едно посещение от Арни…

Ники моментално се намръщи и отказа да разговаря. Родителите й веднага разбраха, че престоят в интензивното все пак беше взел своето. Още една причина да се въздържат от лошите новини за Карълайн.

Сторили каквото могат за повдигане духа на детето си, двамата напуснаха отделението. По негласно споразумение си разменяха реплики, свързани единствено със състоянието на Ники. Бяха единодушни, че душевното й равновесие ще се възстанови в момента, в който напусне интензивното.

Анджела седна зад волана на волвото, а Дейвид яхна колелото си. Тя караше бавно, просто за да се приберат у дома едновременно. Когато това стана, двамата се насочиха към дневната да гледат вечерните новини. По някое време Дейвид се размърда на дивана и притеснено прочисти гърлото си.

— Страхувам се, че имам лоши новини — дрезгаво рече той. — Днес следобед ме уволниха… — Видя шокираното лице на жена си и побърза да отмести очи. — Съжалявам… Не знам какво да ти кажа… Вероятно не ме бива за доктор…

— И мен ме уволниха, Дейвид — прошепна Анджела и стисна ръката му, безжизнено отпусната върху облегалката на дивана.

— Какво?! — стреснато я погледна той.

Тя само кимна с глава.

Той я привлече към себе си и двамата дълго останаха така, плътно притиснати един в друг. Не знаеха дали да плачат, или да се смеят.

— Каква бъркотия, Господи — промърмори най-сетне той.

— Какво съвпадение — добави тя.

Размениха си подробностите, Анджела спомена за откритието на Уолт и за кратката си среща с Калхоун.

— Според него татуировката ще облекчи следствието и убиецът скоро ще бъде открит — завърши тя.

— Това е хубаво — разсеяно кимна Дейвид. Той все още не одобряваше участието на жена си в тази история, въпреки бурния ход на събитията през изминалия ден.

— Калхоун също имаше интересни новини — добави Анджела и сбито предаде хипотезата на детектива, според която нападателят на паркинга и убиецът вероятно ще се окажат едно и също лице.

— Интересно — промърмори Дейвид, но даде да се разбере, че мислите му са другаде. Вече започваше да се пита как ще посрещнат неотложните нужди на семейството си.

— Калхоун е открил връзката между болните, чиито приемни формуляри е носил Ходжис в деня на убийството си — продължаваше Анджела. — Оказа се, че всички те са починали и Ходжис е бил бесен от този факт…

— Какво искаш да кажеш с това „бесен“? — внезапно се пробуди интересът на Дейвид.

— Искам да кажа, че смъртта им е била неочаквана за него. Преди да бъдат прехвърлени към КМВ, той е бил техният лекуващ лекар и всички са били живи… Според Калхоун Ходжис е бил убеден, че виновници за смъртта на тези пациенти са КМВ и болничната управа.

— Разполагаш ли с картоните на тези пациенти? — попита Дейвид.

— Не, имам само диагнозите при постъпването им в болницата…

— Неочакваната смърт на току-що приети пациенти не е новост и за мен — въздъхна той.

В стаята настъпи тежка тишина.

— И какво ще правим сега? — обади се след доста време Анджела.

— Не знам — въздъхна Дейвид. — Вероятно ще се наложи да се преместим, но не зная какво ще стане с всичките тези ипотеки… Може би ще трябва да обявим фалит. Според мен се налага спешна консултация с адвокат. Трябва да обсъдим и идеята за евентуален съдебен иск срещу нашите работодатели…

— Аз твърдо ще ги съдя! — отсече Анджела. — Няма значение дали за сексуално насилие или за неправомерно уволнение, но ще ги съдя! Този червей Уодли няма да се измъкне току така!

— Не знам дали сме готови за безкрайни съдебни процеси — поклати глава Дейвид. — Не е ли по-добре да обърнем гръб на тази тиня и да гледаме напред?

— Според мен не бива да бързаме с вземането на решение — въздъхна Анджела.

Няколко минути по-късно се обадиха в интензивното отделение. Състоянието на Ники беше задоволително, температура нямаше.

— Важното е Ники да е добре — тръсна глава Дейвид. — А ние сме млади, животът е пред нас. Все ще си намерим някаква нова работа…