Фатално лекарство

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАПонеделник, 25 октомври

Анджела отвори очи още при първото позвъняване на будилника. Мястото на Дейвид в леглото беше празно. Стана и дръпна пердетата. Навън беше мрачно и всеки момент щеше да завали.

Откри съпруга си в дневната на долния етаж.

— Отдавна ли си буден?

— От четири сутринта — отвърна той и на лицето му се появи нещо като усмивка: — Но не си прави погрешни изводи, днес се чувствам мъничко по-добре.

Облекчението на Анджела дойде не толкова от декларацията на Дейвид, колкото от подобреното състояние на Ники. Детето се събуди с чисти дробове, без храчки и налепи в гърлото. Отново беше спало спокойно, без кошмари. Може би глупавата шега на Дейвид с маските все пак е дала резултат, рече си тя.

За съжаление тя самата стана жертва на кошмар. Сънува, че се връща от пазар и влиза в кухнята, но няма къде да остави торбите с покупки, тъй като всичко е потънало в кръв. Не стара и съсирена, а съвсем прясна, стичаща се по стените и образуваща локвички по пода…

След дихателните процедури тя взе стетоскопа и внимателно преслуша гърдите на Ники. Хрипове нямаше. Това я накара да промени решението си да я задържи този ден у дома. Детето посрещна новината с шумен възторг.

Дейвид реши да отиде на работа с колелото си, въпреки вероятността от дъжд. Анджела не направи опит да го разубеди, усещайки, че това е един вид стимул за него. Тя остави детето пред училището и подкара към болницата, обзета от нетърпение да влезе час по-скоро в лабораторията. Понеделниците обикновено бяха много натоварени, тъй като трябваше да се обработват всички проби, насъбрали се през почивните дни. Влетя в кабинета си и окачи палтото си на закачалката. Едва след това забеляза Уодли, изправен неподвижно в близост до междинната врата.

— Добро утро — поздрави го тя, придавайки бодър тон на гласа си. Лицето на шефа й обаче си остана намръщено.

— Научих, че си правила аутопсия тук, в болницата — каза раздразнено той.

— Вярно е — кимна Анджела. — Но това беше в извънработно време.

— Няма значение в какво време си я правила — тросна се Уодли. — Важното е, че това е станало в моята лаборатория!

— Използвах болничните съоръжения — натъртено отвърна Анджела. Този човек трябва да разбере, че лабораторията не му е бащиния, рече си тя.

— Беше предупредена, че тук не се правят аутопсии! — присви очи той.

— Бях предупредена, че КМВ не плаща за аутопсии — хладно го поправи тя.

— Тогава нека си изясним нещата веднъж завинаги — заплашително изръмжа той. — В това отделение не се правят аутопсии без изричното ми разрешение! Началник на патологията съм аз, а не ти! В тази връзка съм длъжен да те уведомя, че забраних на лабораторията да обработва всякакви проби, взети от споменатата аутопсия!

След тези думи Уодли се завъртя на токове и шумно затръшна вратата след себе си.

Анджела се разстрои. Това беше обичайната й реакция след всяка от зачестяващите конфронтации с Уодли. Изчака известно време да се успокои, след което отиде да прибере пробите и токсикологичните посявки, които бе взела от тялото на Мери-Ен. Грижливо ги опакова и побърза да ги изпрати за анализ в Бостън, в някогашната си лаборатория. Там имаше достатъчно приятели, за да бъде сигурна, че пробите ще бъдат обработени без никакви проблеми. Тъканните срезове остави настрана, тъй като възнамеряваше да ги проучи под собствения си микроскоп.

Дейвид започна визитацията си преднамерено спокойно, оставяйки Джонатън за най-накрая. Но когато влезе в стаята му с изненада установи, че леглото е празно. Помисли си, че по някакви вътрешни причини и този пациент е бил преместен като Джон Тарлоу и тръгна към дежурната стая да разбере къде е. Сестра Джанет Колбърн го уведоми, че през нощта пациентът Ейкинс е бил прехвърлен в реанимацията по нареждане на дежурния лекар в Спешното отделение.

Дейвид с недоумение я погледна.

— Господин Ейкинс имаше затруднения с дишането и изпадна в кома — добави Джанет.

— Защо никой не ме потърси? — смаяно вдигна вежди Дейвид.

— Имахме изрична заповед да не ви безпокоим — отвърна сестрата.

— От кого?

— От главният лекар на болницата Майкъл Колдуел.

— Но това е абсурд! — избухна Дейвид. — Как е възможно да…

— Предупредиха ни да ви кажем, че ако имате въпроси, трябва да ги отнесете към госпожица Бийтън — прекъсна го с извинителен тон сестрата. — Не ни обвинявайте, моля ви!

Дейвид се задави от гняв. Главният лекар нямаше право да издава подобни заповеди, това беше чист абсурд. Достатъчно му беше, че тези чиновници бяха започнали да се месят в пряката му работа, но разпореждането със съдбата на пациента беше вече прекалено.

Даде си сметка, че няма за какво да се сърди на сестрата, завъртя се на пети и тръгна да търси пациента си. Завари го в наистина критично състояние. Човекът беше в кома, върху лицето му имаше кислороден апарат, също като при случая с Мери-Ен. Преслушването на гърдите потвърди най-лошото — Джонатън развиваше бронхопневмония. Дейвид завъртя шишенцето на системата и прочете етикета. В тялото на пациента се вливаше силна доза антибиотици.

Кратка справка с болничния картон му беше достатъчна да разбере, че и този пациент е поел по пътя на предишните трима. Проблеми с гарстоентерологичния тракт, централната нервна система и кръвоносните съдове.

Посегна към телефона на масата, но в същия момент една от сестрите го потупа по рамото и му подаде друга слушалка. Насреща беше Чарлс Кели.

— Помолих персонала в реанимацията да ме потърси в момента, в който се появите там — поясни той. — Искам да ви уведомя, че случаят Ейкинс е прехвърлен на друг лекар от КМВ.

— Не можете да направите това! — ядосано рече Дейвид.

— Спокойно, доктор Уилсън. КМВ има пълното право да сменя лекуващите лекари и аз се възползвах от него. Имам предварителното съгласие на близките на пациента.

— Но защо? — попита Дейвид, внезапно изгубил охотата си за битка.

— Ние сме на мнение, че сте ангажиран прекалено емоционално с въпросния пациент — поясни с равен глас Кели. — Решихме, че прехвърлянето му на друг лекар ще бъде от полза за всички. Самият вие ще получите шанс да се успокоите — нещо, от което несъмнено се нуждаете…

Дейвид остана безмълвен. Нямаше смисъл да спори, нито пък да се позовава на влошеното състоянието на Джонатън. Това едва ли би направило впечатление на човек като Кели.

— Не забравяйте това, което си говорихме вчера — добави Кели. — Убеден съм, че ако размислите спокойно, с положителност ще разберете нашата гледна точка…

С това разговорът приключи. Дейвид остави слушалката с чувство на дълбоко раздвоение. От една страна продължаваше да е бесен от безцеремонната намеса в пряката му работа, но от друга си даваше сметка, че в думите на Кели има известна логика. Достатъчно беше да погледне треперещите си ръце, за да признае, че действително е ангажиран емоционално.

Излезе от реанимацията и се повлече по коридора, без дори да погледне към леглото на Джонатън. Погледна часовника си. Все още имаше време до началото на прегледите и затова реши да отскочи да архивата.

Изиска картоните на предишните си пациенти, за съжаление вече покойници. Оттегли се в една от кабинките за диктовка и започна да ги преглежда. Изчете всичко — нареждания за медикаментозно лечение, забележки на дежурния персонал, резултати от лабораторни изследвания и диагностични проби.

Все още не беше се отказал от предположението, че става въпрос за неизвестно инфекциозно заболяване, получено в болнични условия. Беше чел достатъчно за подобни явления в различни здравни заведения на страната. Всичките му пациенти бяха развили бронхопневмония, но причината за нея очевидно бяха различни бактерии.

Тук обаче имаше и още нещо, което свързваше пациентите с фатален край: всеки от тях беше лекуван от раково заболяване, макар и по различен начин — оперативно, чрез хемотерапия или облъчване. Обща и за тримата беше хемотерапията.

Дейвид беше наясно, че основен страничен ефект при хемотерапията е рязкото снижение на съпротивителните сили на организма поради потискането на имунната система. Може би именно на това се дължеше влошаването на клиничната картина и последвала смърт на болните. От друга страна обаче онкологът беше категоричен, че хемотерапията няма нищо общо с фаталния изход, тъй като и при тримата тя е била проведена отдавна, месеци преди заболяванията. Според него имунната система на пациентите е била отдавна възстановена.

Жуженето на пейджъра го изтръгна от тези мрачни мисли. Погледна екранчето с течни кристали и скочи на крака. Търсеха го от Спешното отделение. Върна болничните картони и забърза надолу по стълбите.

Оказа се, че става въпрос за Доналд Андерсън, един от редовните му пациенти, който страдаше от тежка форма на диабет. Именно на диабета се дължаха и честите му оплаквания. Още с влизането си в приемната Дейвид разбра, че кръвната захар на Доналд отново е извън контрол. Човекът беше замаян и почти в безсъзнание.

Нареди спешно измерване на захарта и включване към система. Размени няколко думи със съпругата на болния Шърли Андерсън, защото тъй и тъй трябваше да изчака резултатите от лабораторията.

— Има проблеми от една седмица насам, но упорито отказваше да дойде да се прегледа — оплака се Шърли.

— Мисля, че ще се наложи да го хоспитализираме — поклати глава Дейвид. — Ще ни трябват няколко дни, за да овладеем кризата.

— Надявам се да го сторите — въздъхна жената. — У дома ми е трудно, освен това трябва да се грижа и за децата…

Показателите на кръвната захар бяха толкова високи, че Дейвид дори се учуди на сравнително доброто състояние на Доналд. При такива показатели пациентите обикновено отдавна са в кома. Тръгна обратно към леглото на болния с намерението да поговори с него. Спря се рязко, просто защото в едно от леглата-колички по пътя си зърна личицето на Карълайн Хелмсфорд, приятелката на Ники. До нея стоеше доктор Пилснър.

Веднага тръгна натам и се изправи над главата й. Очите на детето гледаха умолително, върху устата му имаше кислородна маска, а кожата на лицето беше посивяла.

Доктор Пилснър преслушваше гърдите. Направи му знак да почака, свали накрайниците на стетоскопа от ушите си и го дръпна настрана.

— Зле е бедничката — въздъхна той.

— Какво й е?

— Обичайното задръстване на белите дробове. За съжаление придружено от висока температура…

— Ще я хоспитализирате ли?

— На всяка цена. Вие знаете по-добре от всеки друг, че не можем да поемаме рискове при подобни усложнения.

Дейвид кимна и отново премести поглед към трудно дишащото дете. Слабичката му фигурка изглеждаше трогателно дребна в голямото легло-количка. В сърцето му помръдна тревога за Ники. Страдаща от същото заболяване, тя лесно би могла да се окаже просната на подобна носилка…

— Търсят ви от кабинета на главния съдебен лекар — обяви една от секретарките, надникнала през вратата. Анджела кимна и вдигна слушалката.

— Надявам се, че не съм прекъснал нещо важно — рече Уолт.

— Не, няма от какво да се тревожите.

— Сдобих се с едно-две неща относно състоянието на Ходжис. Още ли проявявате интерес към този случай?

— Абсолютно — отвърна Анджела.

— В очната течност имаше доста голяма концентрация на спирт — обяви Уолт.

— Така ли? — учуди се Анджела. — Не знаех, че това може да се установи след толкова дълъг период от време.

— Не е трудно, стига течността да се е запазила — поясни Уолт. — Самият спирт е сравнително стабилен. И още нещо — направихме ДНК-тест на кожата под ноктите на трупа и вече сме сигурни, че тя принадлежи на друг човек — по всяка вероятност на убиеца.

— А онези миниатюрни парченца карбонизирано вещество по кожата? — попита Анджела.

— Честно казано, не съм се замислял много-много за тях — призна с лека въздишка Уолт. — Но вече съм убеден, че те не са попаднали там по време на борбата. Главно защото става въпрос за дермис, а не за епидермис. Може би са резултат от старо нараняване. Аз самият имам такива, получих ги още като ученик от дупчене с молив…

— И аз имам едно такова петънце, но на дясната длан — кимна Анджела.

— Трябва да ви се извиня за забавянето, но имам много друга работа — добави съдебният патолог. — А и никой не ме притиска — нито от прокуратурата, нито от щатската полиция… Нещо, което е доста странно, особено на фона на другите случаи, с които са ни затрупали.

— Разбирам — кимна Анджела. — Но аз продължавам да се интересувам от случая Ходжис и ще ви моля да ме информирате за всичко, което откриете…

Остави слушалката и се замисли. Дали Фил Калхоун е надушил нещо? Не беше го чувала от момента, в който се видяха и тя му връчи известна сума като аванс. Мислите за Калхоун и Ходжис й напомниха за безпомощното чувство, което беше изпитала в къщата при отсъствието на Дейвид.

Погледна часовника си и с лека изненада установи, че е дошло време за обед. Изключи микроскопа, грабна палтото си и тръгна към паркинга. Все още държеше на идеята да се сдобие с някакво оръжие.

В Бартлет нямаше оръжеен магазин, но в железарията на Стейли се предлагаха известно количество огнестрелни оръжия. Тя обясни за какво става въпрос и господин Стейли веднага я разбра. Попита за каква цел й трябва оръжието. Тя отвърна, че иска нещо за домашна самозащита и той й предложи пушка.

Изборът беше направен за по-малко от четвърт час — една хидравлична пушка-помпа с автоматично презареждане. Господин Стейли й показа как се действа с нея, като особено наблегна на предпазителя. След което й препоръча да изчете упътването.

Анджела тръгна към колата с пакета в ръце. Въпреки дебелата амбалажна хартия всеки можеше да разбере какво точно си е купила. За пръв път в живота си притежаваше огнестрелно оръжие. В другата й ръка се поклащаше торбичка с амуниции.

Остави покупката в багажника с видимо облекчение. Преди да седне зад волана очите й неволно се спряха на тухлената сграда на полицейския участък, която се издигаше на две крачки — отвъд зелената площ на градския парк. От конфронтацията й с Робъртсън беше изминало едва едно денонощие, в душата й продължаваше да тежи чувството на вина.

Дейвид беше напълно прав като я упрекна, че си е създала могъщ враг в лицето на началника на полицията.

Затръшна вратичката и се насочи натам. Робъртсън я прие, но преди това я накара да чака десетина минути.

— Дано не ви отнемам от времето — каза тя, когато най-сетне я поканиха.

— Няма нищо — промърмори шерифът.

— Ще бъда съвсем кратка…

— Аз съм обществен служител и приемането на граждани влиза в служебните ми задължения — хладно я уведоми Робъртсън.

— Искам да ви се извиня за вчера — промълви Анджела.

— Така ли? — погледна я с изненада дебелият полицай.

— Поведението ми беше меко казано неучтиво, за което искрено съжалявам. Очевидно съм било доста разтърсена от факта, че в мазето ми беше открит труп…

— Е, радвам се, че сте се осъзнала — усмихна се доволно Робъртсън. — Повярвайте, че наистина съжалявам за Ходжис. Следствието продължава, а аз поемам грижата да ви уведомя в момента, в който научим нещо ново…

— Тази сутрин вече има нещо ново — подхвърли Анджела, след което поясни, че според заключенията на съдебния патолог има вероятност убиецът на Ходжис да е белязан с петна от убождане на молив по ръцете.

— Молив ли? — вдигна вежди Робъртсън.

— Да — кимна Анджела, после запретна ръкав и му показа едно тъмно петънце на китката си. — Нещо като това… Аз самата си го направих, докато бях в трети клас.

— Разбирам — кимна Робъртсън и на лицето му се появи хитра усмивка. — Благодаря за тази информация.

— Реших, че трябва да я споделя с вас — отвърна на усмивката Анджела. — Съдебният патолог е направил ДНК-тест на кожата под ноктите на Ходжис. Заключението му е, че тя принадлежи на убиеца.

— Много хубаво — продължаваше да сияе шерифът. — Но проблемът при тези сложни ДНК-тестове е там, че те не струват пукната пара без наличието на заподозрян…

— В едно малко английско градче са открили сериен изнасилвач чрез ДНК-тест на всички негови жители — подхвърли Анджела.

— О, моля ви! — направи гримаса Робъртсън. — Представяте ли си какво ще направи Движението за граждански права, ако опитам подобно нещо тук, в Бартлет?

— Не ви предлагам да го правите — сви рамене Анджела. — Просто исках да знаете за този тест…

— Благодаря, че се отбихте — сложи точка на разговора шерифът.

Изчака младата жена да напусне канцеларията и вдигна слушалката. Пръстът му натисна един от бутоните за автоматично набиране.

— Няма да повярваш, но мадамата продължава да рови — промърмори той, когато насреща вдигнаха. — Захапала е случая като кокал!

Анджела се почувства по-добре. Беше доволна, че е изяснила отношенията си с шерифа, макар и да не хранеше илюзии, че нещата са са променили. Интуитивно чувстваше, че този човек няма да си мръдне пръста за разрешаване на загадката около смъртта на Ходжис.

Паркингът на долното ниво в близост до вратата беше изцяло зает. След като направи едно кръгче и не откри свободно място, тя се принуди да мине горе. Намери място за волвото чак в дъното. Оттам до входа на болницата имаше преход от цели пет минути.

— Днес не ми е ден — промърмори тя, докато буташе вратата.

— Покритият паркинг дори няма да се вижда откъм центъра — каза раздразнено Трейнор. Вече от доста време разговаряше по телефона с Нед Банкс, главният болничен настоятел. — Не, не! Съвсем няма да прилича на бункер от времето на Втората световна война. Защо не отскочите до болницата? Ще ви покажа макета и веднага ще се уверите, че става въпрос за едно доста красиво съоръжение. Да, то ни е съвсем належащо, особено ако искаме да превърнем болницата в референтен медицински център за целия щат!

Вратата се отвори и Колет, секретарката на Трейнор, постави на бюрото една визитна картичка. В същото време Нед отново се впусна в дълъг монолог относно красотата на градския център. Трейнор присви очи и с мъка прочете изписаното върху картичката: „Фил Калхоун, частен детектив, гарантирана сигурност.“ Ръката му механично прикри мембраната.

— Кой по дяволите е този Фил Калхоун? — попита шепнешком той.

— Никога не съм го виждала, но той твърди, че ви познава — сви рамене Колет. — В момента чака навън, а аз трябва да отскоча до пощата…

Трейнор й махна с ръка да върви и остави картичката на плота. Нед продължаваше да ломоти за архитектурните промени в Бартлет, свързани най-вече с жилищния комплекс, който се градеше до междущатската магистрала.

— Съжалявам, Нед, но трябва да излизам — прекъсна го безцеремонно Трейнор. — Надявам се да обмислите на спокойствие идеята за покрития паркинг. Зная, че Уигинс е против, но този строеж наистина е нужен на болницата.

Тръсна слушалката с чувство на дълбоко отвращение. Не можеше да понася тези тъпаци от надзорния съвет, които просто не бяха способни да проявяват здрав разум. Никой от тях нямаше хабер как се поддържа болница от такъв мащаб и това превръщаше работата му в истински ад.

Стана и надникна през открехнатата врата. Искаше да види кое е това частно ченге, което твърди, че го познава. Едър мъж с риза на черно-бели карета спокойно прелистваше някакво медицинско списание. Лицето му май ми говори нещо, рече си Трейнор, но спомените му бяха дотук.

Покани посетителя в кабинета си и направи нов безуспешен опит да претърси паметта си. Настаниха се един срещу друг.

Просветлението го осени едва когато Калхоун спомена, че доскоро е бил служител на щатската полиция.

— А, спомням си! — вдигна ръце той. — Вие бяхте приятел с брата на Харли Стромбъл.

— Точно така — кимна Калхоун и го поздрави за добрата памет.

— Видя ли лице, запомням го завинаги — изфука се Трейнор.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка с доктор Ходжис — премина направо на въпроса Калхоун.

Пръстите на Трейнор нервно опипаха чукчето, с което откриваше заседанията на управителния съвет. Никак не му се щеше да говори за Ходжис, но се страхуваше да демонстрира това пред неканения гост.

— Професионален интерес, или личен? — вдигна вежди той.

— И от двете по малко — отвърна с усмивка детективът.

— Това означава ли, че сте нает?

— Би могло да се каже и така…

— От кого?

— Вие сте юрист и знаете, че не мога да отговоря на този въпрос — размърда се в стола си Калхоун.

— А вие пък очаквате информация от мен — напомни му Трейнор.

Детективът извади кутията с пури и поиска разрешение да запали. Трейнор само кимна, но отказа предложената му пура. Калхоун бавно изпусна дима, помълча малко и подхвърли:

— Близките на доктор Ходжис искат да разберат кой е извършил това брутално убийство…

— Напълно разбираемо — кимна Трейнор. — Ще ми обещаете ли, че това, което чуете от мен, ще си остане между нас?

— Абсолютно — кимна Калхоун.

— В такъв случай задайте въпросите си…

— Правя списък на хората, които не са харесвали Ходжис — започна детективът. — Ще можете ли да ми помогнете с нещо?

— Това е лесно — нервно се усмихна Трейнор. — Но не бих искал да ви изреждам имената на половината жители на този град…

— Доколкото съм осведомен, вие сте видял Ходжис в нощта на убийството му…

— Да. Той нахлу в заседателната зала по време на съвещание на управителния съвет на болницата… Често го правеше…

— Бил е ядосан, така ли?

— Това пък откъде сте го чул? — вдигна вежди Трейнор.

— Разговарях с доста хора — неопределено сви рамене Калхоун.

— Ходжис винаги беше ядосан. По начало не одобряваше начина, по който управляваме болницата. Имаше манията, че това здравно заведение е негова лична собственост, вероятно защото дълги години беше главен администратор. За съжаление не разбираше променената среда, в която работим, не искаше дори да чуе за икономическа ефективност в условията на силно конкурентна среда. Той просто си беше един доктор от старото поколение…

— Аз също не разбирам от тези неща — поклати глава Калхоун.

— А не е зле да се понаучите, защото нещата се променят — погледна го настоятелно Трейнор. — Къде сте направил здравната си осигуровка?

— В КМВ — отвърна Калхоун.

— Ето виждате ли? — изгледа го победоносно Трейнор. — Вие сте осигурен в един от най-конкурентните здравни фондове, без дори да си давате сметка за това.

— Научих, че когато доктор Ходжис е прекъснал съвещанието ви, той е носел някакви документи — върна го към темата Калхоун.

— Вярно — кимна Трейнор. — Но аз така и не си направих труда да ги погледна. Предложих му да обядваме заедно на другия ден и тогава да ги обсъдим. Мисля, че ставаше въпрос за част от бившите му пациенти. Той постоянно се оплакваше, че на неговите пациенти не се оказва нужното внимание. Откровено казано, този човек беше истински трън в задника…

— А притеснявал ли е Хелън Бийтън, новата административна директорка на болницата?

— И още как! — извъртя очи Трейнор. — Нахлуваше в кабинета й по всяко време, беше я превърнал в истинска жертва. Чувстваше се длъжен да я поучава, вероятно защото тя беше назначена на негово място…

— Научих, че през въпросната вечер вие сте се видели с него и още веднъж — подхвърли Калхоун.

— Да, за нещастие — кимна Трейнор. — Това стана в кръчмата. След заседанията на управителния съвет често се отбиваме там. Както обикновено Ходжис се наливаше с алкохол като за последно и поведението му беше отвратително…

— Чухте ли го да разменя обидни думи с Робъртсън?

— Да — кимна Трейнор. — А с Шерууд?

— Ама вие откъде черпите всички тези сведения? — погледна го с лека изненада Трейнор.

— Оттук-оттам — избегна прекия отговор Калхоун. — Разбрах, че и доктор Кантор е казал нелицеприятни неща за Ходжис…

— Не си спомням — сви рамене Трейнор. — Но Кантор по принцип не изтрайваше Ходжис…

— Защо?

— Ходжис му отне частната практика в рентгенологията и патологията и присъедини тези отделения към болничния комплекс. С това му нанесе доста сериозен финансов удар, тъй като Кантор и още неколцина специалисти правеха добри пари от болничното оборудване, което бяха взели под аренда.

— А вие? — втренчи се в него Калхоун. — Доколкото разбирам, вие също не сте изтрайвал Ходжис…

— Вече ви казах, че този човек беше болка в задника — отвърна с въздишка Трейнор. — Управлението на такава болница е достатъчно сложно и без постоянните му намеси и скандали…

— Чух, че между вас е имало и лични причини за неприязън — подхвърли детективът. — Нещо, свързано със сестра ви…

— Ама вие наистина сте отлично осведомен — изгледа го Трейнор.

— Просто събрах няколко слуха, които витаят из града — скромно отвърна Калхоун.

— В случая имате право — въздъхна Трейнор. — Сестра ми Съни се самоуби малко след като Ходжис отне привилегиите на съпруга й…

— И вие обвинявате Ходжис, така ли?

— Поне тогава мислех така — сви рамене Трейнор. — Но сега съм на мнение, че в този случай Ходжис беше прав. Съпругът на сестра ми беше пияница и той правилно го лиши от практика.

— Един последен въпрос — изправи се Калхоун. — Знаете ли кой е убиецът на Ходжис?

Трейнор се изсмя и поклати глава:

— Нямам никаква представа, а и не ме интересува. Загрижен съм единствено за ефекта, който убийството му малко или повече оказва върху работата на болницата.

Калхоун протегна ръка и изгаси пурата си в пепелника на бюрото.

— Направете ми една услуга — рече Трейнор и се изправи насреща му. — Както видяхте, аз отговорих на въпросите ви напълно откровено. Бих искал да ми отвърнете със същото. Ако откриете убиеца и той се окаже свързан по някакъв начин с болницата, моля ви да ме предупредите, за да взема съответните мерки. Искам това, тъй като съм загрижен за репутацията на лечебното заведение, което е под мое ръководство… Вече си имаме достатъчно проблеми в тази посока, макар и по друг повод.

— Няма проблем — кимна Калхоун.

Трейнор го изпрати до вратата на кабинета си, после се върна зад бюрото и потърси номера на Клара Ходжис в Бостън.

— Искам да ти задам един въпрос — рече той след размяната на обичайните любезности. — Познаваш ли човек на име Фил Калхоун?

— Не — отвърна след кратко замисляне Клара. — Защо питаш?

— Току-що беше при мен с един куп въпроси относно Денис — поясни Трейнор. — Работи като частен детектив и ми даде да разбера, че е бил нает от семейството…

— Аз не съм наемала никакви частни детективи — отсече Клара. — И не допускам някой друг от семейството да го е сторил без да ме уведоми.

— Страхувах се, че ще ми отговориш по този начин — въздъхна Трейнор. — Ако случайно чуеш нещо повече за тоя тип, моля те веднага да ме уведомиш.

— Разбира се — обеща Клара.

Трейнор прекъсна разговора и отново въздъхна. Имаше неприятното предчувствие, че нещата отново започват да се усложняват. Дори от гроба Денис Ходжис продължаваше да го тормози.

— Имате още една пациентка — рече Сюзън и остави болничния картон върху бюрото. — Една от нашите сестри, която работи на втория етаж.

Дейвид взе картона и тръгна към стаята за прегледи. Оказа се, че това е Бевърли Хопкинс — от нощните сестри в стационара, която беше виждал само един-два пъти.

— Какъв ви е проблемът? — попита с усмивка той.

Бевърли седеше на леглото за прегледи. Беше висока и слаба жена със светлокестенява коса и бледо лице, в ръцете си държеше бъбрековидна чинийка. Сюзън я беше снабдила с нея за в случай, че иска да повърне.

— Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Уилсън — рече жената. — Мисля, че е грип. Щях да си остана вкъщи, но според вътрешните правила на болницата всички служители трябва да се отбият на консултация при вас…

— Затова съм тук — кимна Дейвид. — От какво по-точно се оплаквате?

Симптомите на Бевърли се оказаха идентични с тези на другите четири сестри от стационара: общо неразположение, неспокоен стомах и леко повишена температура. Дейвид й предписа почивка на легло без специални медикаменти, с изключение на умерена доза аспирин.

Приключил с прегледите, той напусна амбулаторията и се отправи към болничното крило за кратка обиколка на лежащоболните пациенти. Докато крачеше по коридора в главата му се появи една интересна мисъл: единствените пациенти с грипни симптоми бяха петте сестри, всички работещи в стационара на втория етаж. Спря на място и се запита дали този факт има някаква връзка с починалите му пациенти, които също бяха лежали в този стационар. Но там лежаха 90 процента от всички пациенти на болницата. Същевременно обаче нито една сестра от други отделения нямаше оплаквания от грип. Дори тези, които работеха в СО и Оперативния блок…

Продължи напред. Отново го обзе неприятното убеждение, че пациентите му бяха починали вследствие на някакво неизвестно инфекциозно заболяване, получено в болнични условия. Оплакванията на сестрите очевидно имаха връзка с него. Прибягвайки до изпитания диалектически метод, той си зададе един прост въпрос: дали не става въпрос за неизвестен вирус, който причинява само леко неразположение у здрави хора като стационарните сестри, но се оказва фатален за пациентите с отслабнала имунна система, преживели хемо- или лъчетерапия?

Въпросът му се стори напълно логичен, но когато направи опит да определи точното име на вируса с подобно въздействие, в главата му се появи бяло петно. Такъв вирус би трябвало да нанася поражения върху гастроентерологичния тракт, централната нервна система и кръвта. Което от своя страна би трябвало да го направи напълно познаваем за такъв специалист по инфекциозни болести, какъвто е доктор Мартин Хаселбаум…

Дали не става въпрос за натравяне, запита се той, спомнил си обилното слюноотделяне, от което се беше оплаквал Джонатън. То го беше накарало до помисли за живак, но тогава, както и сега, тази идея му се стори прекалено гротескна. Как би могла да се разпространи подобна отрова? Ако е по въздуха, оплакванията щяха да са далеч по-масови от четирима пациенти и пет медицински сестри… Но идеята за отрова продължаваше да носи известна степен на валидност, поне докато не бъде категорично отхвърлена от токсикологичните проби на Мери-Ен, които всеки момент трябваше да пристигнат от лабораторията.

Ускори крачка и скоро се озова на втория етаж. Пациентите му се чувстваха добре. Дори Доналд изглеждаше като нов след коригираната доза инсулин.

Приключил с визитацията, Дейвид се спусна на първия етаж и тръгна към лабораторията на Анджела. Откри я наведена над някакъв дозиметър, който очевидно беше блокирал.

— Свърши ли? — вдигна глава тя.

— Горе-долу…

— Как е Ейкинс?

— По-късно ще говорим — избегна прекия отговор Дейвид.

Анджела изпитателно го погледна.

— Наред ли си?

— Не, но сега не ми се говори…

Жена му се извини на техника, с когото оглеждаха апаратурата, после тръгна към дъното на просторното помещение.

— Сутринта имах малък сюрприз — прошепна тя, уверила се, че са далеч от чужди уши. — Уодли ми вдигна огромен скандал заради онази аутопсия…

— Съжалявам — промълви Дейвид.

— Вината не е твоя — сви рамене Анджела. — Този тип се държи отвратително, вероятно защото му отрязах квитанцията… Проблемът е там, че забрани лабораторната обработка на пробите.

— По дяволите! — въздъхна Дейвид. — Много ми се искаше да получа резултатите от токсикологията!

— Не се тревожи, ще ги получиш — леко се усмихна жена му. — Изпратих посявките в Бостън, а с тъканните проби се заех лично. Ако обещаеш да приготвиш вечерята за Ники, ще свърша с тях още тази вечер…

Дейвид с готовност се съгласи.

Малко по-късно напусна болницата и с удоволствие натисна педалите. Колоезденето сред чистия студен въздух му донесе огромна наслада. Изобщо не усети как е изминал няколкото километра до къщата.

Освободи Алис и двамата с Ники останаха сами. Заловиха се да подреждат двора и спряха едва когато тъмнината ги прогони. Ники седна да си пише домашното, а той се зае с вечерята: по една голяма пържола с гарнитура от обилна салата.

Едва след вечеря съобщи новината за Карълайн.

— Много ли е болна? — попита разтревожено Ники.

— Когато я видях, изглеждаше по-скоро притеснена — отвърна Дейвид.

— Утре ще отида да я видя — тръсна глава детето.

— Няма проблем, но снощи и ти имаше леки хрипове — напомни й Дейвид. — Затова е по-добре да изчакаме диагнозата на Карълайн. О кей?

Ники кимна с глава, но личицето й помръкна.

Дейвид разтвори един от медицинските справочници и потърси раздела с инфекциозните болести. Не знаеше какво точно иска да открие, разчиташе на случайността. И разбира се, късметът отказа да го споходи… След известно време се събуди, главно защото дебелата книга натежа на коленете му. Навикът от студентските години май още не е отминал, усмихна се той и тръсна глава. След което с изненада установи, че часовникът над камината показва единадесет, а Анджела все още я няма.

Вдигна телефона и набра болницата. Телефонистката веднага го свърза с патологичната лаборатория.

— Хей, какво става? — попита той, когато Анджела вдигна слушалката.

— Тъканните срезове изискват време — отвърна с въздишка жена му. — Едва сега оценявам истински това, което работят лаборантите. Щях да ти се обадя, че вече свършвам. Най-много след половин час ще си бъда у дома…

— Чакам те — рече Дейвид.

Измина почти час преди Анджела да приключи с пробите. Подбра няколко от тях и внимателно ги постави в метално куфарче, с намерението да ги покаже на Дейвид. У дома имаха достатъчно добър микроскоп.

Каза лека нощ на лаборантите от нощната смяна и се отправи към паркинга.

Волвото го нямаше на запазените места около входа и тя за момент реши, че са го откраднали. Но после се сети, че беше паркирала на горната площ, просто защото тук нямаше свободни места.

Тръгна натам, прехвърляйки тежкото метално куфарче от едната си ръка в другата. Отмина няколко паркирани коли, вероятно на дежурните от нощната смяна, после продължи към горната част на паркинга по абсолютно пустия асфалт. Даде си сметка, че наоколо няма никакви хора и изведнъж се почувства напрегната. Не беше свикнала да е навън в тези късни часове, очакваше да види хора край себе си. После й се стори, че долавя някакъв шум зад гърба си и рязко се обърна. Пътечката обаче беше съвсем пуста.

Продължи напред и кой знае защо се сети за една информация в местната преса, според която по това време на годината в района се появявали кафяви мечки, които не се страхували да стигат дори до центъра на града. Потръпна и се запита как ли би реагирала, ако пред нея изведнъж изскочи подобен звяр.

— Стига глупости! — рече си полугласно тя и ускори ход. Минаваше полунощ, вече отдавна би трябвало да си бъде у дома.

Осветлението на долния паркинг беше повече от достатъчно, но пътечката между двете нива тънеше в мрак. Анджела беше принудена да забави крачка, докато очите й се нагодят към него. От двете й страни се издигаха гъсти вечнозелени храсти, образуващи почти пълна арка над главата й.

Далечен кучешки лай я накара да подскочи, после краката бързо я понесоха към няколкото стъпала, оградени с железни парапети. Откъм дърветата долитаха някакви непонятни стържещи звуци, листата над главата й тихо шепнеха. Спомни си неуместната шега на Дейвид и Ники в мазето, страхът й се увеличи.

След стъпалата пътечката завиваше надясно и ставаше равна. Пред нея се появи сиянието на осветлението, монтирано около горния паркинг. Дотам имаше не повече от петдесетина метра.

Изведнъж пред нея изскочи тъмната фигура на висок мъж. На лицето му имаше скиорска маска, ръката му размахваше примка от метално въже.

Анджела изпищя и отскочи назад, но се препъна в някакви коренища. Успя да се завърти едновременно с падането и по този начин избегна стоманеното въже, което се заби в меката земя на педя от нея със смразяващо кръвта свистене.

Скочи на крака, но в същия миг мъжът я сграбчи за яката и отново вдигна примката. Инстинктът я накара да замахне, тежкото куфарче с тътен се стовари в слабините на нападателя. Той изкрещя от болка и разхлаби хватката си.

Анджела хукна към горния паркинг, просто защото обратния път беше отрязан от нападателя. Страхът й даде сили да тича като никога досега. Токчетата й звучно зачукаха по асфалта. Усещаше, че мъжът тича след нея, но не смееше да се обърне. Насочи се към волвото с една единствена мисъл в главата: пушката!

Захвърли куфарчето и бръкна за ключовете. Капакът на багажника рязко отскочи, ръцете й се протегнаха към опакованото в амбалажна хартия оръжие. Патроните се разпиляха, но тя успя да хване един и да го натика в магазина.

Тялото й рязко се завъртя, пушката се оказа опряна на хълбока. Но паркингът се оказа абсолютно пуст. Явно мъжът изобщо не беше хукнал подире й, а тя беше чула ехото от собствените си стъпки.

— Не можете ли да дадете по-добро описание? — попита Робъртсън. — „Доста висок“ и това е всичко, така ли? Как да заловим този тип, ако всички нападнати жени го описват по такъв начин?

— Беше тъмно — отвърна Анджела, правеща огромни усилия да не избухне. — Всичко се случи прекалено бързо, а и той си беше сложил скиорска маска…

— Но какво по дяволите сте търсели там посред нощ? Нали предупредихме всички сестри?

— Аз не съм сестра, а лекар — отвърна Анджела.

— И мислите, че този изнасилван прави разлика между сестра и лекарка, така ли?

— Казахте, че сте предупредили сестрите, но никой не е предупреждавал нас, лекарите — поясни със заплашителен тон Анджела.

— Все пак би трябвало да проявите повече благоразумие…

— Нима се опитвате да кажете, че това нападение е станало по моя вина?

Робъртсън не обърна внимание на въпроса й.

— Каква примка носеше?

— Нямам представа — тръсна глава Анджела. — Вече ви казах, че беше тъмно…

Робъртсън поклати глава и хвърли един изразителен поглед към помощника си:

— Ти твърдиш, че това е станало малко след като Бил е минал оттам с патрулната кола?

— Точно така — кимна другият. — Обиколил е и двата паркинга десетина минути преди инцидента.

— Исусе, вече не знам какво да правя! — простена Робъртсън и сведе очи към младата жена на стола: — Ако вие и другите като вас бяхте малко по-наблюдателни, този проблем отдавна щеше да е решен!

— Може ли да се обадя по телефона? — попита Анджела.

От гласа на Дейвид разбра, че го събужда от дълбок сън.

Обеща му до десет минути да си бъде у дома.

— Колко е часът? — попита той, после, очевидно направил справка със стенния часовник, моментално се разсъни: — Пресвети Боже! Вече минава един! Какви ги вършиш, по дяволите?

— Ще ти обясня всичко като се прибера — отвърна Анджела, прекъсна връзката и се обърна към Робъртсън: — Предполагам, че вече мога да си вървя, нали?

— Разбира се — кимна шерифът. — Ако си спомните още нещо, обадете се. Искате ли да ви закараме?

— Ще се справя и сама — отказа Анджела.

Десет минути по-късно вече прегръщаше Дейвид на прага на дома си. Той се ококори в момента, в който я видя да слиза от колата с куфарче в едната ръка и с пушка в другата. Не попита нищо за пушката, само я притисна към себе си.

Измина доста време преди Анджела да се изтръгне от прегръдката му. Тя свали мокрото си палто и тръгна към дневната с куфарчето и пушката в ръце. Дейвид мълчаливо я последва, като очите му не слизаха от оръжието. Тя седна на дивана, подви крака под себе си и въздъхна:

— Бих искала да се успокоя мъничко… Ще ми налееш ли чаша вино?

Той бързо изпълни желанието й, после попита не иска ли да хапне нещо. Тя само поклати глава, стисна чашата между дланите си и бавно отпи.

После започна да разказва за нападението. Силите й не стигнаха за сбитото резюме, което беше решила да направи. В един момент млъкна, от очите й се затъркаляха сълзи. Дейвид седна до нея и я прегърна. Горчиво съжаляваше, че я беше оставил сама до толкова късен час.

Пет минути по-късно Анджела възвърна самообладанието си, преглътна сълзите и продължи разказа. Когато стигна до реакцията на Робъртсън, в душата й отново припламна гняв.

— Този тип пак ме вбеси! — изръмжа тя. — Държеше се така, сякаш аз съм виновна за всичко!

— Наистина е гадняр — кимна Дейвид.

Анджела вдигна куфарчето и му го подаде.

— В крайна сметка май ще излезе, че всичко е било напразно — мрачно промълви тя. — Пробите не показаха нищо особено… Няма туморни образувания в мозъка, забелязва се единствено леко периваскуларно възпаление с неизвестен произход. Увредени са известно количество неврони, но този процес би могъл да настъпи и след смъртта…

— Значи няма следи от инфекциозно заболяване, така ли? — вдигна вежди Дейвид.

— Донесох пробите, за да се увериш сам, стига да искаш — отвърна с въздишка Анджела.

— Гледам, че носиш и пушка — подхвърли той.

— Внимавай, защото е заредена — отвърна младата жена. — Няма от какво да се безпокоиш. Утре ще запозная Ники с всички правила за безопасност.

Последните й думи потънаха в трясъка на счупено стъкло, последван от гръмогласния лай на Ръсти. Дейвид механично стисна пушката, а кучето изскочи от стаята на Ники и се втурна надолу по стълбите.

— Предпазителят е непосредствено над спусъка — шепнешком рече Анджела.

Тръгнаха на пръсти към коридора, който водеше в тъмния хол на долния етаж. Дейвид протегна ръка към електрическия ключ и миг по-късно помещението се обля в ярка светлина. Четири от цветните стъкла на витража към верандата бяха разбити заедно с рамките. На пода лежеше тухла, около която беше увито копие на вече познатото анонимно предупреждение.

— Ще повикам полиция! — отсече Анджела. — Това вече е прекалено!

Седнаха да чакат пристигането на патрула и Дейвид направи опит да я успокои.

— Предприемала ли си нещо ново по аферата Ходжис? — попита след известно време той.

— Не — зае защитна поза тя, после се замисли и добави: — Всъщност, чух се с главния областен патолог…

— Обсъждала ли си проблема с някой друг?

— С Робъртсън, но това стана по негова инициатива…

— Тази вечер? — вдигна вежди Дейвид.

— Не, днес следобед. Ходих да купя пушката и се отбих в участъка.

— Но защо? — учуди се Дейвид. — Мислех, че след вчерашния инцидент пред църквата едва ли ще имаш нервите да говориш с този човек.

— Реших да му се извиня, но и това се оказа грешка — унило призна Анджела. — Окончателно се убедих, че Робъртсън няма намерение дори да си мръдне пръстта за разкриване на престъплението.

— Моля те, Анджела! — простена Дейвид. — Крайно време е да престанем да се бъркаме в тази история с Ходжис! Бележката на вратата беше нещо невинно, но тухла във витража вече е съвсем друга работа, не мислиш ли?

Зад стъклото блеснаха фаровете на полицейската кола, която влезе в алеята и спря пред къщата.

— Слава Богу, че не е Робъртсън — въздъхна Анджела в момента, в който успя да зърне лицето на приближаващия се полицай.

Униформеният се представи с името Бил Морисън. Веднага пролича, че не проявява особен интерес към инцидента в дома на семейство Уилсън. Зададе само онези въпроси, които му бяха нужни за попълване на официалния формуляр, после стана да си върви. Анджела изненадано го попита дали няма да прибере тухлата, с която бяха счупили прозореца.

— Няма нужда — отвърна Морисън.

— Няма ли да я изследвате за отпечатъци? — изненада се и Дейвид.

Ченгето бавно огледа лицата на домакините, в очите му се появи недоумение.

— Отпечатъци ли?

— Какво толкова се чудите? — кипна Анджела. — Нима не сте чували, че от подобни предмети се снемат пръстови отпечатъци?

— Не си спомням да сме изпращали подобно нещо в лабораторията на щатската полиция — неуверено промърмори Морисън.

— Ще ви донеса една торбичка, просто за всеки случай — рече Анджела, отскочи до кухнята и се върна с някакво пластмасово пликче. Пръстите й ловко го обърнаха наопаки, хванаха тухлата през него и я обърнаха вътре.

— Ето, вземете — подаде го на полицая тя. — Сега вече сте готови за работа, разбира се ако решите, че все пак искате да разкриете едно тежко престъпление…

Бил Морисън само кимна с глава и тромаво се насочи към патрулната кола. Анджела и Дейвид останаха на прага, докато светлините му се стопиха в мрака.

— Нещо започвам да губя доверието си в местната полиция — промърмори Дейвид.

— Аз пък никога не съм го имала — добави Анджела.

— Питам се кой ли е отговорен за тази тухла в прозореца ни, особено като се има предвид, че си говорила единствено с Робъртсън — замислено подхвърли той.

— Нима допускаш, че това е работа на полицията? — вдигна вежди Анджела.

— Не ми се ще да вярвам, че ще стигнат чак дотам — поклати глава Дейвид. — Но е ясно, че знаят повече, отколкото споделят с нас. Полицай Морисън съвсем не беше изненадан от инцидента…

— Започвам да мисля, че този град не е онова приказно място, за което го взехме в началото — въздъхна Анджела.

Дейвид отиде в пристройката да потърси парче шперплат за счупения витраж. Когато се върна, завари жена си на масата пред чиния сирене.

— Това ли ти е вечерята?

— Учудена съм, че изобщо изпитвам глад — отвърна тя, после стана и го последва в хола. Видя как се бори със сгъваемата стълба и попита: — Сигурен ли си, че трябва да го направиш?

Той й отвърна с възмутен поглед.

— Не ми каза нищо за работния си ден — продължи Анджела. — Как вървят нещата около Джонатън Ейкинс?

— Не знам, защото вече не съм негов лекар — отвърна намусено Дейвид.

— Как така не си? — вдигна вежди Анджела.

— Кели го прехвърли на друг специалист.

— Има ли право на подобни действия?

— Не знам, но го направи — отвърна Дейвид и бръкна в джоба си за пирон. — В първия момент побеснях, но сега вече не ми пука. Поне няма да се чувствам отговорен за още един живот…

Анджела му подаде чука и той се опита да закове шперплата към рамката. Резултатът от усилията му беше плачевен — една от здравите рамки се откърти и стъклото шумно се пръсна на пода. Ръсти изскочи от стаята на Ники и се втурна с лай към стълбите.

— По дяволите! — изруга Дейвид.

— Май трябва да обсъдим възможността да напуснем Бартлет — подхвърли Анджела.

— Как? — извърна се да я погледне Дейвид. — Имаме договори, подписали сме ипотеки. Вече не сме някогашните волни птички…

— Но нещата се развиват в неблагоприятна посока — държеше на своето Анджела. — И двамата имаме проблеми с работата, аз станах обект на нападение, а проклетата загадка с Ходжис продължава да тегне над главите ни…

— Много те моля да забравиш за Ходжис, чуваш ли? — погледна я настоятелно Дейвид.

— Не мога! — въздъхна Анджела и по лицето й се затъркаляха сълзи. — Продължавам да сънувам кръвта в кухнята, продължавам да се стряскам… Не мога да се примиря с факта, че убиецът се разхожда наоколо и може да проникне тук когато пожелае… Какъв е този живот с пушка до леглото?

— Не биваше да я купуваш! — остро отвърна Дейвид.

— Напротив! — пламна тя. — Знаеш ли как се чувствам тук сама с Ники, когато ти закъсняваш в болницата?

— Гледай да обясниш на детето, че не бива дори да докосва това оръжие! — изръмжа Дейвид.

— Още утре ще го сторя — кимна тя.

— Видях Карълайн в СО — смени темата той. — Има висока температура и проблеми с дишането…

— Господи! — ахна младата жена. — Каза ли на Ники?

— Да — кимна Дейвид.

— Дано не е нещо заразно, защото вчера двете бяха заедно почти през целия ден…

— Още не се знае — отвърна Дейвид. — За всеки случай казах на Ники, че няма да може да посети приятелката си в болницата.

— Бедничката Карълайн! — въздъхна Анджела. — Вчера изглеждаше съвсем добре. Дано не е заразила и Ники…

— Дано — съгласи се Дейвид, после погледна жена си в очите: — Сама виждаш, че имаме по-важни проблеми от аферата с Ходжис. Затова те моля да я зарежеш, веднъж завинаги!

— Добре, ще опитам — кимна с нежелание Анджела.

— Благодаря ти, Господи — въздъхна с облекчение Дейвид и вдигна глава да огледа счупения витраж. — Ами с това какво ще правим?

— Мисля че една пластмасова торбичка, залепена със скоч, ще свърши работа — подхвърли тя.

Той се наведе да я погледне от стълбата надолу, въздъхна и поклати глава:

— Защо не се сетих по-рано?