Фатално лекарство

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАПетък, 21 май

Трейнор подписа писмата, които беше издиктувал сутринта, после акуратно ги подреди в ъгъла на бюрото си. Стана, грабна палтото си от закачалката и тръгна към изхода. Възнамеряваше да хапне нещо леко в „Айрън Хорс“. Секретарката му Колет го върна от вратата, размахвайки в ръка телефонната слушалка. Търсеше го Том Барингър.

Трейнор промърмори нещо под нос, но все пак се върна. Том беше прекалено важен клиент, за да пренебрегне обаждането му.

— Никога няма да познаеш къде съм — рече в слушалката Том. — Лежа в Спешното отделение и чакам доктор Портланд да ме ремонтира…

— Какво е станало, за Бога? — попита с притеснение Трейнор.

— Една глупост — въздъхна Барингър. — Почиствах улуците си от сухи листа и стълбата падна. Според докторите съм си счупил бедрената става…

— Съжалявам…

— Можеше да бъде и по-зле — отвърна Барингър. — Но ще трябва да отложим срещата, която си бяхме определили за днес следобед.

— Разбира се — кимна Трейнор. — Нещо важно ли беше?

— Може и да почака — отвърна Барингър. — Но тъй и тъй съм те хванал, защо не наредиш да ми дадат един телефон докато лежа в болницата? Мисля, че заслужавам малко специално внимание…

— Нямаш проблеми, ще се погрижа лично — отвърна Трейнор. — Тъкмо отивах да обядвам с главния изпълнителен директор…

— Много добре. Кажи две добри думи за мен…

Трейнор затвори и каза на секретарката си да отмени насрочената среща с Барингър, но да не запълва времето с друга. Искаше да го използва, за да довърши диктовките си.

В заведението пристигна пръв. Поръча си едно сухо мартини и огледа залата. Както винаги, за него беше определена една от най-добрите маси до прозореца, с превъзходна гледка към реката, която се пенеше само на няколко метра отвъд стъклото. Удоволствието му се подсили от факта, че старият му съперник Джеб Уигинс седеше на далеч по-лоша маса, разположена в средата на салона. Наследник на стара и богата фамилия, Уигинс демонстрираше пренебрежително отношение към Трейнор, просто защото неговият баща беше работил в една от фабриките на фамилията. Но нещата се промениха и сега именно Трейнор беше този, който управляваше най-големия и процъфтяващ бизнес в града.

Хелън Бийтън и Бартън Шерууд се появиха едновременно.

— Извинявай за закъснението — промърмори Шерууд и дръпна стола на дамата.

Поръчаха си обичайните аперитиви, прегледаха менюто и си избраха храна. Бийтън изчака отдалечаването на келнера и се усмихна:

— Имам добри новини. Сутринта се срещнах с Чарлс Кели и го запознах с идеята за премиите по системата на КМВ. Той я прие напълно, единственото му условие беше това да не се отрази на постъпленията на фонда. Обеща да я пробута пред шефовете си, което вероятно ще стане без никакви проблеми…

— Много добре — кимна Трейнор.

— Уговорихме нова среща за понеделник, на която бих искала да присъстваш и ти — добави Бийтън.

— Обезателно — кимна Трейнор.

— Значи опираме до началния капитал — продължи жената. — Позволих си да сондирам нещата с Бартън, според който няма да имаме никакви проблеми… — Усмивката й се разшири, пръстите й стиснаха ръката на Шерууд върху масата.

Банкерът се приведе напред и зашепна:

— Нали помниш онази малка сметчица, която създадохме с остатъците от строителството на рентгенологията? Бях я депозирал на Бахамите, а сега просто ще я върна обратно. Тя ще бъде напълно достатъчна, за да покрие първоначалния капитал. Разбира се, част от нея бихме могли да използваме за кратки ваканции на островите — хотел, храна, плюс самолетни билети…

Храната пристигна и тримата замълчаха.

— Почивка на Бахамските острови може да бъде използвана като голямата награда на цялото начинание — поясни Бийтън. — Ще я получи онзи лекар, който регистрира най-нисък брой на хоспитализирани пациенти през годината.

— Много добре — кимна Трейнор. — Идеята ми се струва все по-привлекателна.

— Но трябва да я приложим по най-бързия начин — предупреди Бийтън. — Все още не разполагам с пълните данни, но по всичко личи, че финансовото ни положение през май ще бъде още по-тежко от това през април. Броят на хоспитализираните пациенти се увеличава, което значи и увеличение на разходите.

— Аз също имам добри новини — рече Шерууд. — Салдото по сметката ни се върна на предишното ниво, благодарение на застрахователната полица, които ни беше дарена. Направих го по такъв начин, че това ще остане незабелязано при евентуална проверка.

— Кризите следват една подир друга — оплака се Трейнор, който нямаше никакво намерение да хвали Шерууд за оправянето на проблем, създаден с личното му участие.

— Искаш ли да търсим финансиране на строителството на покрития паркинг? — попита Шерууд.

— Не — въздъхна Трейнор. — За съжаление не можем да си позволим подобно строителство в момента. Ще трябва да поискаме отлагането му, въпреки че Контролният съвет вече гласува в полза на проекта… — Главата му леко кимна към масата в средата на салона: — Но председателя на Контролния съвет Джеб Уигинс гласува против, тъй като се опасяваше, че строителството ще навреди на летния туристически сезон…

— Жалко — въздъхна Шерууд.

— И аз имам добри новини — окуражително се усмихна Трейнор. — Току-що научих, че сутринта са отхвърлили молбата ни за лиценз на сърдечните операции през текущата година. Страхотно, нали?

— Каква трагедия, Господи! — направи гримаса Бийтън, после избухна в смях.

Сервираха кафето и Трейнор си спомни за обаждането на Том Барингър. Сподели новината със сътрапезниците си и Бийтън кимна с глава:

— Зная за постъпването му благодарение на един контролен файл в компютъра ми, инсталиран специално за да отбелязва присъствието на важни пациенти на територията на болницата. Вече говорих с Колдуел, който ще осигури всичко необходимо на господин Барингър. На каква стойност възлиза фондът?

— Един милион — отвърна Трейнор. — Не е нещо особено, но няма причини да бъдем недоволни, нали?

Приключиха с обяда и излязоха навън, под ярките лъчи на пролетното слънце.

— Докъде стигнахте с монтажа на допълнителното осветление на паркинга? — попита Трейнор.

— Готово е вече от седмица — отвърна Бийтън. — Но решихме да осветим само долната част, тъй като горната и без това се използва единствено през деня. Така спестихме една немалка сума…

— Умно — кимна Трейнор.

Пред входа на банката се натъкнаха на Уейн Робъртсън. Шерифът беше нахлупил широкополата шапка над очите си, за да се предпази от ярките слънчеви лъчи. Освен това носеше тъмни очила с огледални стъкла.

— Добър ден — любезно поздрави той и докосна периферията на шапката си.

— Нещо ново по случая Ходжис? — попита Трейнор.

— Нищо — сви рамене шерифът. — Вече се готвим да прекратим разследването.

— На ваше място не бих бързал толкова — предупредително го изгледа Трейнор. — Знаеш не по-зле от мен, че старият негодник има навика да се появява точно когато най-малко го очакваме.

— И когато не трябва — добави Бийтън.

— Според доктор Кантор той е във Флорида — рече Робъртсън. — И аз съм склонен да приема това като факт. Онзи малък скандал около поддръжката на къщата му от болничната бригада вероятно го е накарал да напусне града.

— Бих казал, че е доста дебелокож, за да прояви подобна чувствителност — отбеляза Трейнор. — Но това е лично мнение и нищо повече…

После си пожелаха приятна почивка през настъпващия уикенд и се разделиха.

Бийтън подкара колата си по нанагорнището, което водеше към болничния комплекс и се замисли за отношенията си с Трейнор. Не беше доволна от тях по простата причина, че желаеше много повече. Чукането на работното място един-два пъти в месеца не беше нещо, което можеше да я направи щастлива.

Бяха се запознали преди няколко години в Бостън, където Трейнор беше на опреснителен курс по данъчно право. Тя работеше като заместник-административен директор на една от градските болници. Допаднаха си веднага, както в интелектуално, така и във физическо отношение. Прекараха заедно една бурна седмица, последвана от епизодични срещи в продължение на няколко месеца. После Трейнор я покани официално да оглави болницата в Бартлет, давайки да се разбере, че може би ще живеят заедно. Но това не се получи, просто защото разводът му се бавеше, въпреки обещанията за бързо уреждане на нещата. Бийтън усещаше, че трябва да предприеме нещо за ускоряване на развръзката, но не знаеше точно какво.

Влезе в болницата и се насочи към стая 204, където трябваше да е настанен Том Барингър. Искаше да се увери, че всичко е наред, но той не беше там. Стаята беше заета от пациентка на име Алис Нотингам. Преодоляла изненадата си, Бийтън се спусна на първия етаж и безцеремонно нахлу в кабинета на Колдуел.

— Къде е Барингър? — рязко попита тя.

— В двеста и четири — отвърна Колдуел.

— В такъв случай трябва да е претърпял операция за промяна на пола и да е приел името Алис! — саркастично подхвърли директорката.

— Нещо се е объркало! — скочи на крака Колдуел, плъзна се покрай нея и хукна към приемното отделение. Там бързо откри Джанис Спърлинг и я попита какво е станало с Барингър.

— Настаних го в 209 — отвърна Джанис.

— Защо? Нали ти казах да го сложиш в 204?

— Малко след като говорихме се освободи 209, която е по-голяма и по-хубава — обясни жената. Вие казахте, че господин Барингър е важен пациент и аз реших да го настаня както трябва…

— Гледката в 204 е отлична, освен това там има ново ортопедично легло — намръщи се Колдуел. — Човекът е със счупена бедрена става. Или сменете стаите, или разменете леглата!

— Добре — въздъхна Джанис. На някои хора никога не може да им се угоди, рече си тя.

Колдуел се върна в административната част и надникна през вратата на Бийтън.

— Съжалявам, че не проследих ситуацията докрай — подхвърли той. — Но в рамките на един час всичко ще бъде наред.

Бийтън кимна без да вдига глава от книжата върху бюрото си.