Фатално лекарство

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВАСъбота, 30 октомври

През нощта стомашните болки на Ники бяха всеки така силни, но на разсъмване настъпи подобрение. Състоянието й все още беше далеч от нормалното, но температурата й се понижи и вече личеше, че кризата е преодоляна. Дейвид изпита огромно облекчение. Никой от хоспитализираните му пациенти с тези ясно изразени симптоми не беше успял да стигне до подобен етап. Сега вече беше убеден, че Ники ще се възстанови напълно, също като него и сестрите…

Анджела се събуди депресирана, тъй като мисълта за уволнението продължаваше да й тежи. С изненада установи, че Дейвид е в отлично настроение и го попита за причината. Сега, след като кризата на детето беше овладяна, той вече можеше да сподели черните си подозрения.

— Трябваше да ми кажеш веднага — намръщи се жена му.

— Защо? Нима щеше да помогнеш с нещо?

— Понякога направо ме вбесяваш! — извика тя, но после на лицето й грейна усмивка, а ръцете й се увиха около врата му.

Телефонът ги накара да се отделят един от друг. Доктор Пилснър се интересуваше от състоянието на Ники. Разбрал за подобрението, той настоя лечението с антибиотици да продължи.

— Ще направим каквото ни посъветвате — обеща Анджела, вдигнала слушалката в спалнята. Дейвид слушаше от деривата, окачен на стената на банята.

— Скоро ще ти обясним защо я прибрахме от болницата — рече той. — Засега само те моля да приемеш най-искрените ни извинения. Постъпката ни няма нищо общо с грижите, които полагаш за нашето дете.

— Загрижен съм единствено за Ники, друго не ме интересува — отвърна доктор Пилснър.

— Заповядайте у дома, винаги сте добре дошъл — каза Анджела. — А ако настоявате за хоспитализация на всяка цена, ние сме готови да я заведем в Бостън…

— Засега ме дръжте в течение — късо отвърна педиатърът.

— Ядосан е — въздъхна Дейвид след като линията прекъсна.

— И с право — кимна Анджела. — Хората сигурно ни считат за луди.

Качиха се при Ники и се заеха с респираторната терапия. Детето стоически изтърпя процедурите, после вдигна глава:

— В понеделник ще ме пуснете на училище, нали?

— Може би — отвърна Анджела. — Но не искам да ти давам прекомерни надежди…

— Изоставам с уроците — въздъхна детето. — Няма ли начин да повикам Карълайн, за да ми помогне?

Анджела хвърли кос поглед към Дейвид, който седеше на леглото и галеше проснатия в краката му Ръсти. В момента, в който очите им се срещнаха, и двамата разбраха, че вече няма смисъл да отлагат тъжната новина.

— Трябва да ти кажем нещо във връзка с Карълайн — меко промълви Анджела. — Много ни е тъжно, но твоята приятелка почина…

— Искаш да кажеш, че е умряла? — втренчи се в нея Ники.

— Страхувам се, че е така…

— О…

Срещнал безпомощния поглед на жена си, Дейвид само сви рамене. Не знаеше какво повече може да добави. Ясно съзнаваше, че краткото възклицание на Ники е само една защитна реакция — същата, която прояви при новината за смъртта на Марджъри. Представи си, че тези тъжни инциденти са дело на един и същ човек, в гърлото му заклокочи гняв.

Направиха каквото могат да утешат детето си. Но ударът беше прекалено силен. Карълайн беше не само най-добрата приятелка на Ники, но й страдаше от същото заболяване като нея.

— И аз ли ще умра? — хълцаше отчаяно Ники.

— Няма да умреш, защото се справяш чудесно — топло я прегърна Анджела. — Болестта на Карълайн протече при много висока температура, докато ти изобщо нямаш такава…

Дейвид се метна на колелото и натисна педалите по посока на болницата едва когато Ники се успокои напълно. Анджела остана при нея. Веднага след като пристигна, той опря велосипеда си на стената до главния вход и се насочи към архивата. Настани се пред компютъра и започна да вади рождените дати и социалните осигуровки на хората от списъка, който бяха изготвили с Калхоун. Скоро приключи с тази дейност и се прехвърли на медицинските картони. Искаше да получи повече сведения за пациентите с татуировки. Няколко минути по-късно някой го потупа по рамото. Обърна се и видя Хелън Бийтън. Зад гърба й надничаше широко лице на Джо Форбс от охраната.

— Имате ли нещо против да ми обясните какво правите тук? — попита Бийтън.

— Ами… Просто използвам компютъра… — запелтечи от изненада Дейвид. Не беше очаквал, че ще попадне на някой от администрацията, особено пък в събота сутринта.

— Доколкото съм осведомена, вие вече не сте служител на КМВ — язвително подхвърли директорката.

— Това е вярно, но…

— Достъпът ви в тази болница е в пряка зависимост от службата ви в КМВ — прекъсна го хладно Бийтън. — Следователно вече нямате право да бъдете тук, още по-малко пък да използвате централния компютър! — Обърна се към Форбс и добави: — Бихте ли придружили доктор Уилсън до изхода?

Охранителят пристъпи крачка напред и му направи знак да стане.

Разбрал, че всяка съпротива е безсмислена, Дейвид започна да събира листовете, разпръснати пред монитора. Тайничко се надяваше, че Бийтън няма да нареди да му ги отнемат. Но административната директорка мълчеше и той с облекчение пое към изхода, на две крачки пред Форбс.

В досието си спокойно мога да добавя и „физическо изхвърляне от работното място“, рече си с мрачен хумор той. Излезе навън и се огледа, после енергично закрачи към ултрамодерната пристройка, в която се помещаваше Центъра по рентгенология.

Тук в събота работеха само за проследяване състоянието на стари и дълго наблюдавани пациенти. Наложи се да чака половин час, преди доктор Холстър да го покани вътре. Беше с десетина години по-възрастен от Дейвид, но изглеждаше по-стар, с почти бяла коса и дълбоки бръчки по челото. Макар и извънредно зает, Холстър се държеше приветливо и покани Дейвид на чаша кафе.

— Какво мога да направя за вас, доктор Уилсън?

— Първото нещо, което ми хрумва, е да опитате да ме наричате Дейвид… Едва след това ще си позволя да ви задам няколко въпроса за доктор Ходжис.

— Това ми се струва доста странно, но нямам нищо против — сви рамене Холстър. — Защо се интересувате от Ходжис?

— Дълга история — въздъхна Дейвид. — Но няма да ви занимавам с подробности. Работата е там, че част от неговите пациенти са били лекувани от същото заболяване, на което се натъкнах при моите… Неколцина от тях са били и ваши пациенти.

— Продължавайте — кимна колегата му.

— Преди това бих искал да ви помоля за конфиденциалност…

— Сега вече наистина пробудихте любопитството ми — усмихна се Холстър и кимна: — Добре, обещавам…

— Научих, че Ходжис ви е посетил в деня на изчезването си…

— Обядвахме заедно, ако трябва да бъдем точни.

— Потърсил ви е във връзка с пациент на име Кларк Дейвънпорт, нали?

— Точно така. Разговаряхме надълго и нашироко за състоянието на този човек. За съжаление господин Дейвънпорт вече беше починал. Само четири-пет месеца преди това му проведохме един, по мое мнение, изключително успешен курс на лечение. Той страдаше от рак на простатата. И двамата бяхме изненадани и натъжени от внезапната му кончина.

— А спомена ли Ходжис конкретната причина за смъртта му?

— Не си спомням. Просто приех, че става въпрос за раковото му заболяване. А вие защо питате?

— Защото господин Дейвънпорт е починал след серия от припадъци, които според мен нямат нищо общо с основното му заболяване.

— Не знам — въздъхна Холстър. — От това, което казвате, може да се извади заключението, че е получил метастази в мозъка.

— Не е така, защото скенерът му е бил абсолютно чист… Но няма как да бъдем сигурни в това, тъй като аутопсия не е правена.

— Понякога мозъчните метастази са толкова дребни, че не могат да се видят на скенер — предупреди го доктор Холстър.

— А Ходжис спомена ли за нещо необичайно по време на хоспитализацията на въпросния пациент?

— Само смъртта му — поклати глава онкологът.

— За какво друго разговаряхте по време на този обяд?

— Нищо особено. След като хапнахме попитах Денис иска ли да отскочи до рентгенологията, за да види новата апаратура, която получихме благодарение на него…

— За каква апаратура става въпрос?

— За линейния акселератор, разбира се — гордо отвърна Холстър. — Разполагаме с една от най-добрите апаратури в света. Денис така и не намираше време да я види, въпреки че се канеше да го стори… Показах му я и той беше дълбоко впечатлен. Елате, ще я покажа и на вас…

Дейвид нямаше време за реакция, тъй като събеседникът му вече крачеше към вратата. Последва го малко неохотно, тъй като съвсем не му беше до разглеждане на някаква рентгенова апаратура. Прекосиха къс коридор без прозорци и влязоха в просторна зала.

— Ето я красавицата — гордо рече Холстър и леко потупа обемистата апаратура. Линейният акселератор приличаше на нормален рентгенов апарат, към който беше прикачен издължен работен плот. — Ако не беше доктор Ходжис, едва ли някога щяхме да се сдобием с такова чудо на техниката…

Дейвид огледа внушителната машина и поклати глава:

— Какво й имаше на старата апаратура?

— Нищо — сви рамене Холстър. — Просто беше стара, един обикновен рентген с кобалт-60. Машините с кобалт нямат точността на насочване, която притежава линейния акселератор. Освен това са далеч по-тежки и трудни за манипулиране, а вредното им облъчване е прекалено високо.

— Разбирам — кимна Дейвид, макар че не беше много наясно с проблемите на облъчването.

— Този линеен акселератор е съвсем друго нещо — продължи с обясненията Холстър. — Радиоактивните лъчи излизат на сноп, от съвсем малък отвор, интензивността им може да се регулира. Освен това кобалтовият рентген се нуждае от презареждане на всеки пет години, просто защото толкова е срокът на разпад на материала — кобалт-60…

Дейвид с мъка потисна една прозявка. Разговорът с доктор Холстър започваше да прилича на университетска лекция.

— Старата апаратура все още е тук — продължи колегата му. — Управата нареди да я свалят в приземието с надеждата, че ще я продадат някъде в чужбина… В Уругвай, или Парагвай, вече не помня точно къде. Така правят всички болници, успели да се сдобият с линейни акселератори. Продават старата, но все още годна апаратура, на някоя от развиващите се страни, фактически това е една изключително надеждна апаратура, която просто не показва дефекти, тъй като при нея гама-излъчването е постоянно, двадесет и четири часа в денонощието…

— Мисля, че ви отнех прекалено много време — въздъхна Дейвид, решил да се откачи от Холстър преди края на лекцията.

— Доктор Ходжис беше много заинтригуван от фактите, които току-що споделих с вас — подхвърли онкологът. — Прояви подчертан интерес към предимствата на старата апаратура, спомням си, че лицето му буквално светна… Дори пожела да види извадения от употреба рентгенов апарат. Искате ли и вие да му хвърлите едно око?

— Ще се въздържа — отказа Дейвид, изведнъж представил си реакцията на Хелън Бийтън и Джо Форбс ако отново го засекат в болницата.

Няколко минути по-късно вече натискаше педалите по моста над Ревящата река, на път за дома. Резултатите от утринната му мисия не бяха особено успешни, но все пак бе успял да извади рождените дати на пациентите, както и номерата на социалните им осигуровки.

Мислите му механично се насочиха към чутото от доктор Холстър. Изпита дълбоко разочарование от факта, че Ходжис не беше споделил подозренията си с него. После се сети за светналото лице на възрастния лекар при новината, че кобалтовите рентгенови апарати никога не се развалят. Дали това се дължи на някакъв специален интерес, или просто на професионалния ентусиазъм на Холстър? Вероятно на второто, рече си с въздишка той. Онкологът положително е решил, че Дейвид споделя възторга му от инсталирането на линейния акселератор…

Калхоун спа до късно. Тръгна към Бартлет едва около обед, решил да атакува имената от списъка на татуираните по азбучен ред. Пръв в този списък беше Клайд Девъншър.

Отби се в закусвалнята на Мейн Стрийт, поръча си голяма чаша кафе и разтвори телефонния указател. Въоръжен с пет адреса, той допи кафето си и тръгна към жилището на Клайд.

Оказа се, че Девъншър живее над малко магазинче за домашни потреби, в което, за огромно удоволствие на детектива, продаваха и любимите му пури „Антоний и Клеопатра“.

— Търся Кларк Девъншър — обърна се към продавача той.

— О, той излезе още сутринта — отвърна човекът. — Работи в болницата и често му се налага да дава дежурства в празничните дни.

— А кога се връща?

— Към три и половина-четири, ако не е нощна смяна…

Калхоун кимна с глава и се насочи към изхода. Вън заобиколи сградата, изкачи дървените стъпала и за всеки случай натисна звънеца на Девъншър. Изчака няколко секунди, после бутна вратата. За негова изненада тя покорно се отвори.

— Ало! — извика той.

Едно от предимствата на частната практика се съдържаше във факта, че не се нуждаеше от бюрократични подробности като заповеди за обиск. Без да се колебае нито за миг, той се промъкна в жилището на Девъншър и затвори вратата след себе си.

Апартаментчето беше обзаведено с евтини мебели, но чисто и подредено. На масичката в дневната имаше купчина вестникарски изрезки за доктор Джак Кеворкян, известният „ангел на смъртта“ от Мичиган. Край тях имаше и други материали за привържениците на милосърдното самоубийство.

Калхоун се усмихна, спомнил си предсказанието, направено пред Дейвид и Анджела. Продължаваше да бъде убеден, че групичката татуирани от списъка ще им предложи куп интересни неща. Асистираното самоубийство и евтаназията имаха много общи неща помежду си, Дейвид положително би проявил интерес да си поговори с лицето Клайд Девъншър.

Насочи се към спалнята и бутна вратата. И тук беше оправено. Върху малкото писалище имаше още изрезки, но без снимки. Гардеробът съдържаше пълна колекция от средства за връзване — тънки кожени каиши, широки ремъци, здрави вериги със стоманени топчета. На лавицата бяха струпани списания със същата тематика, имаше и внушителна купчина видеокасети.

Затвори вратичките и се запита какво ли ще изплюе компютърът за тоя очевидно шантав човек.

Продължи с обиска. Търсеше главно снимки на собственика, надявайки се на някоя от тях да са запечатани татуировките му. Откри няколко, прикрепени с магнит върху вратата на хладилника, но сред тях нямаше хора с татуировки. Не знаеше кой от тях е Клайд Девъншър.

Насочи се обратно към дневната, но в същия момент входната врата долу шумно се затръшна, а по стълбите се разнесоха пъргави стъпки.

За миг помисли да се скрие, но после, светкавично преценил, че може да бъде обвинен в незаконно нахлуване, той направи две големи крачки към вратата и рязко я отвори. Човекът от другата страна изненадано отскочи назад.

— Вие ли сте Клайд Девъншър? — рязко попита Калхоун.

— Да — отвърна онзи. — Какво става тук, по дяволите?

— Името ми е Фил Калхоун — рече детективът и извади една от визитните си картички. — Очаквам ви от доста време насам. Моля, влезте…

Клайд премести в другата с ръка книжната торба, която носеше, после бавно пое картичката.

— Частен детектив? — учудено попита той.

— Точно така — кимна с достойнство Калхоун. — Бях щатски полицай, но губернаторът реши, че съм прекалено стар за тази работа. По тази причина се заех с частна следователска дейност. Тук съм, за да ви задам няколко въпроса…

— Изкарахте ми акъла! — въздъхна Девъншър и докосна с длан гърдите си. — Не съм свикнал да заварвам непознати в собствения си дом.

— Съжалявам — рече Калхоун. — Може би трябваше да ви изчакам на стълбите…

— Там едва ли щяхте да се чувствате удобно — съвзе се Девъншър и влезе в ролята си на домакин: — Седнете, какво да ви предложа? — Хвърли пакета си на дивана и започна да изброява: — Кафе, чай, пуканки…

— А бира намира ли ви се? — прекъсна го Калхоун.

— Разбира се.

Домакинът се насочи към хладилника, а Калхоун се възползва от паузата, за да надникне в книжната торбичка на дивана. Вътре имаше видеокасети, идентични с онези в гардероба.

Клайд се върна в хола с две бири в ръце. Веднага разбра, че неканеният гост беше пипал пакетчето му, взе го и старателно зави горната му част.

— За забавление — кратко поясни той.

— Забелязах — кимна Калхоун.

— Предполагам, че имате нормални сексуални предпочитания…

— По-скоро вече са никакви — направи гримаса Калхоун и скрито огледа домакина. Клайд беше някъде към тридесетте, среден на ръст, с гъста кестенява коса. Имаше стройната фигура на спортист.

— Какви въпроси ще ми задавате? — попита той и подаде една от бирите на Калхоун.

— Познавахте ли доктор Ходжис?

— Господи, нима ще ме занимавате с тоя тип, който отдавна вече е история? — сбърчи вежди Клайд.

— От тона ви разбирам, че не сте го харесвали особено…

— Беше един дърт мръсник! — отсече домакинът. — Представите му за помощния медицински персонал бяха средновековни. Считаше ни за низши създания, които вършат мръсната работа и си държат устата затворена. В това отношение беше по-лош дори от Клара Бартън!

— А коя е Клара Бартън? — вдигна вежди Калхоун.

— Медицинска сестра от времето на Гражданската война — поясни Клайд. — Една от основателките на Червения кръст.

— Знаете ли кой уби Ходжис? — внезапно смени темата Калхоун.

— Не съм аз, ако това намеквате — вдигна ръце домакинът. — Ще се радвам, ако го откриете, защото мисля да го черпя една бира…

— Имате ли някакви татуировки?

— Няколко — кимна Клайд.

— Къде?

— Искате ли да ги видите? — усмихна се младежът.

— Да.

Клайд разкопча ръкавите си и бързо смъкна ризата. После зае позата на културист по време на състезание. Около китките му бяха татуирани тънки верижки, на десния му бицепс имаше дракон, а две кръстосани саби красяха гърдите му, малко над зърната.

— Сабите ми ги направиха в Ню Хемпшър, още като ученик — поясни той. — А за останалото ходих в Сан Диего.

— Дайте да видя татуировките около китките ви — рече Калхоун.

— О, не — отвърна с усмивка Клайд и побърза да навлече ризата си обратно. — Ако ви покажа всичко още първия път, вероятно няма да дойдете вече…’ — Карате ли ски?

— Отвреме-навреме — отвърна Клайд, после усмихнато подхвърли: — Ама и вашите въпроси са едни…

— Притежавате ли скиорска маска? — не обърна внимание на игривото му поведение Калхоун.

— Всеки, който кара ски в Нова Англия, трябва да притежава подобно нещо — сви рамене Клайд. — Може би с изключение на мазохистите…

— Благодаря за бирата — изправи се Калхоун. — Трябва да тръгвам…

— Жалко — направи гримаса младежът. — Тъкмо започнах да се забавлявам.

Детективът се спусна по стълбите, излезе навън и тръгна към пикапа си. Беше доволен, че срещата му с този странен тип приключи. Въпросът беше дали Девъншър може да се окаже убиецът на Ходжис? По неизвестни причини Калхоун беше сигурен, че това не е така. Макар и странен, Девъншър изобщо не се връзваше с представата му за убиец. Но от главата му не излизаше мисълта за веригите, татуирани около китките му. Много съжаляваше, че не получи възможност да ги огледа добре. Освен това домакинът проявяваше жив интерес към Кеворкян и неговата дейност. Случайно ли беше това, или зов на сродни души? Реши, че засега Девъншър остава заподозрян. Беше безкрайно любопитен да разбере какво ще покаже компютърната проверка за него.

Погледна списъка си. Следващото име в него беше на Джо Форбс. Адресът беше близо до колежа. Вратата му отвори слаба и нервна жена с побелели коси.

— Госпожа Форбс?

Жената кимна с глава. Беше типична представителка на Нова Англия, неразговорлива и подозрителна.

— В къщи ли е Джо?

— Няма го. Ще трябва да го потърсите по-късно.

— В колко часа?

— Не знам. Прибира се по различно време.

— Вие познавахте ли доктор Денис Ходжис?

— Не.

— Съпругът ви има ли татуировки?

— Ще трябва да попитате него — тръсна глава госпожа Форбс.

— А кара ли ски?

— Съжалявам — промърмори жена и затръшна вратата под носа му. Ключалките изтракаха. Калхоун остана с впечатлението, че госпожа Форбс го взе за събирач на стари дългове.

Върна се зад волана на пикапа и въздъхна. Неуспехът тук беше пълен, но това изобщо не го разколеба. Следващото име в списъка беше на Клодет Морис.

— Охо — промърмори той когато камионетката закова пред малката къщичка, видял че капаците на прозорците й бяха плътно затворени. Слезе от колата и започна да чука на вратата, тъй като звънец просто нямаше. Никой не му отвори. Пощенската кутия на стената беше задръстена от рекламни материали. От съседите научи, че Клодет е заминала на почивка на Хавайските острови.

Върна се в камионетката. В списъка му оставаше само едно име: Върнър Ван Слайк. Вече беше разговарял с него, но след кратко колебание реши да опита още веднъж. При първата им среща все още не знаеше, че трябва да го провери за татуировка.

Ван Слайк живееше в югоизточната част на града, на тиха и зелена уличка с добре поддържани тревни площи. Калхоун паркира зад няколко коли, които явно рядко мърдаха от местата си.

Къщата беше в изненадващо лош вид и просто плачеше за боя. По нищо не личеше, че в нея живее началник на голям отдел за поддръжка и ремонт. Капаците на прозорците бяха полуразковани и сякаш всеки момент щяха да паднат. Калхоун неволно потръпна и запали една пура за успокоение на нервите си. Отпи глътка изстинало кафе от картонената чашка пред себе си и започна външния оглед. Пред къщата нямаше никакво превозно средство, прозорците бяха тъмни. Явно и тук ще се наложи методът, до който прибягнах с жилището на Клайд Девъншър, въздъхна той и бавно слезе от пикапа. Отблизо състоянието на имота изглеждаше още по-зле. Дворът беше напълно занемарен, с купища изгнили листа под дърветата.

Звънецът не работеше. Наложи се да потропа на вратата, но вътре цареше пълна тишина. Слезе обратно по стъпалата пред малката веранда и заобиколи отзад. В дъното на терена се виждаше стар обор, превърнат в гараж. Огледа го отдалеч и продължи обиколката на къщата, опитвайки се да надникне през тъмните прозорци. Тази задача беше доста трудна, тъй като отдавна немитите стъкла бяха станали почти непрозрачни. Отзад имаше масивна двойна врата, заключена с тежък, отдавна ръждясал катинар. През нея вероятно се слиза в мазето, прецени Калхун. Върна се обратно под навеса на верандата, хвърли един продължителен поглед около себе си и предпазливо побутна вратата. Тя се оказа незаключена.

Почука още веднъж, просто за да бъде сигурен. Кокалчетата на пръстите го заболяха. В момента, в който се готвеше да завърти топката, вратата рязко се отвори и на прага се изправи Ван Слайк.

— Какво търсите тук? — подозрително попита той.

Детективът извади пурата от устата си и смутено промълви:

— Извинявам се за безпокойството, но просто бях наблизо и реших да се отбия… Нали помните, че ви обещах да се видим отново? Имам няколко въпроса към вас и ако не е неудобно…

— Няма проблем — отговори след кратко колебание Ван Слайк. — Но ви предупреждавам, че не разполагам с много време…

— Никога не злоупотребявам с гостоприемството — ухили се Калхоун и направи крачка напред.

Бийтън почука няколко пъти на вратата на Трейнор, преди отвътре най-сетне да се дочуят провлачените му стъпки.

— Изненадана съм, че си в кабинета си — рече тя.

Трейнор заключи след нея, покани я да седне и промърмори:

— Напоследък съм затънал до гуша в болничните дела… Налага се да идвам и през почивните дни, за да отхвърля малко работа.

— Не знаех къде да те търся — каза Бийтън и се насочи към едно от креслата.

— А как ме откри?

— Позвъних у вас и попитах Жаклин…

— Тя добре ли се държа? — попита Трейнор и седна зад бюрото си, отрупано с документи и фактури.

— Не особено.

— Не съм изненадан — мрачно промърмори той.

— Искам да поговорим за младата двойка лекари, които назначихме през пролетта — смени темата Бийтън. — И двамата се оказаха болка в задника, по тази причина вчера ги уволних… Мъжът работеше в приемния кабинет на КМВ, а жената — в патологията.

— Жената я помня от пикника на Първи май — кимна Трейнор. — Уодли се въртеше около нея като разгонен пес…

— Това е част от проблема, защото вчера тя се оплака от задявките му и заплаши да съди болницата. Твърди, че е съобщила на Кантор за поведението на шефа си далеч преди да бъде уволнена. Кантор го потвърди…

— Уодли има ли причина, за да я уволни? — сбърчи вежди Трейнор.

— Твърди, че има — кимна Бийтън. — На няколко пъти е напускала работа без негово разрешение.

— Тогава всичко е наред. Никой не може да ни пипне. Познавам почти всички съдии, които биха разглеждали евентуалната й жалба в съда. Убеден съм, че ще й изнесат една проповед и ще потвърдят уволнението.

— Въпреки това съм нервна — призна Бийтън. — Съпругът й, доктор Дейвид Уилсън, нещо рови. Сутринта го спипах в архивата и накарах охраната да го изгони. Вчера следобед е изтеглил от главния компютър справка за смъртните случаи през последните месеци…

— Това пък за какво му е?

— Нямам представа.

— Нали твърдеше, че около смъртните случаи всичко е наред? — вдигна вежди Трейнор. — Значи няма да имаме проблеми…

— Във всички болници справките за смъртните случаи се считат за поверителна информация — въздъхна Бийтън. — Обществеността не разбира как се съставят те и обикновено се стига до спекулации. Това е една от причините да ги пазим в тайна…

— Съгласен съм — кимна Трейнор. — Този човек трябва да бъде лишен от достъп до компютъра. Предполагам, че след уволнението му от КМВ, това няма да е трудно. Между другото, защо са го уволнили?

— Заради продължителен преразход на средства, свързани с излишно хоспитализиране…

— Е, в такъв случай положително няма да ни липсва — пусна една крива усмивка Трейнор. — Може би трябва да изпратя бутилка уиски на Кели, който ни е отървал от една грижа…

— Това семейство ме тревожи — въздъхна Бийтън. — Вчера се появиха в болницата като ураган, за да приберат дъщеря си, хоспитализирана с диагноза цистофиброза. Сторили са го против волята на педиатъра…

— Странно — рече Трейнор. — А какво е състоянието на детето? Предполагам, че това ще се окаже важно…

— Детето е добре — отвърна Бийтън. — Разговарях с педиатъра, който твърди, че възстановяването е протекло напълно задоволително.

— Тогава какъв е проблемът? — разпери ръце Трейнор.

Събрала рождените дати и номерата на социалните осигуровки, Анджела скочи в колата и потегли за Бостън. Преди това успя да се свърже с Робърт Скейли, който обеща да я чака. Не му обясни повода за изненадващото си посещение, просто защото това щеше да отнеме прекалено много време и вероятно щеше да му се стори странен.

Срещнаха се в едно от многобройните индийски ресторантчета, пръснати около централния градски площад на Кеймбридж. Робърт беше седнал на масичката до прозореца и размаха ръце. Анджела го целуна по бузата и премина направо върху целта на визитата си. Очите на младия мъж внимателно пробягаха по списъка, който се появи на масата.

— Значи искаш биографична справка за всичките тези хора, така ли? — учудено промърмори той. — Аз пък си помислих, че имаш по-лични причини за внезапното си обаждане… Кой знае защо реших, че ти е станало мъчно за мен.

Анджела се почувства неудобно. При нито една от редките им срещи през последните години Робърт не беше изразявал желание да разпалят стария огън. По тази причина реши да говори откровено. С няколко думи обясни на някогашния си приятел, че няма проблеми в брака си с Дейвид и е поискала тази среща с надеждата да получи конкретна помощ.

Робърт не показа разочарование, дори да беше изпитал такова. Дланта му легна върху ръката й.

— Радвам се да те видя, независимо от причините — топло рече той. — И с удоволствие ще ти помогна, стига да мога… Какво по-точно искаш от мен?

Анджела обясни това, което беше чувала: използвайки рождената дата и социалната осигуровка, всеки специалист по компютрите би могъл да извлече полезна информация за когото си пожелае.

Робърт звучно се разсмя. Това беше гласът, който Анджела помнеше прекрасно.

— Информацията ти е прекалено повърхностна — рече той. — На практика могат да се постигнат истински чудеса. Например, ако съм достатъчно мотивиран, аз бих могъл да проследя колко пъти е използвал кредитната си карта през текущия месец президента Бил Клинтън…

— Не искам това от теб — усмихна се Анджела и пръстът й почука по списъка: — Ще се задоволя само с тези хора…

— Не можеш ли да бъдеш по-конкретна?

— Всъщност не — въздъхна младата жена. — Искам цялата налична информация. Според един приятел, този процес има много общи неща с риболова…

— Кой е този приятел? — вдигна вежди Робърт.

— На практика не ми е точно приятел, но неусетно свикнах да го мисля за такъв — отвърна Анджела. Казва се Фил Калхоун, пенсиониран полицай, който работи като частен детектив. Ние с Дейвид го наехме за една работа…

С няколко думи разказа за събитията в Бартлет. Започна с открития труп в мазето на къщата им, описа разкритията около татуировките и завърши с предположението за предумишлени убийства на пациенти в болницата под формата на евтаназия.

— Пресвети Боже! — смаяно поклати глава Робърт, чул тази невероятна история. — Обръщаш наопаки романтичните ми представи за спокойния живот в провинцията!

— Живеем в истински кошмар — мрачно кимна Анджела.

Робърт взе списъка и се вгледа в него.

— Двадесет и пет имена — промърмори той. — Това означава огромно количество информация. Може би ще ви трябва камион, за да я откарате…

— Проявяваме особен интерес към тези петимата — поясни Анджела и посочи имената с пръст. — Те са служители в болницата и най-лесно биха могли да извършат нещата, които ти описах.

— Работата започва да става интересна — усмихна се Робърт. — Най-бързо ще получим финансова информация, тъй като тези сведения се съдържат в сравнително лесни за достъп база-данни. Това означава, че скоро ще разполагаме с всички подробности за кредитни карти, банкови сметки, парични трансфери и евентуални дългове. Оттам нататък обаче става по-трудно…

— Каква трябва да бъде следващата стъпка?

— Предполагам, че най-лесно ще влезем в данните за социално осигуряване, макар че и там нещата постоянно се усложняват. Един приятел от МИТ работи много упорито за предпазването на тези данни от нежелани гости…

— Той няма ли да ти помогне?

— Питър Фонг? Разбира се, че ще ми помогне. За кога ти трябва всичко това?

— За вчера — отвърна с усмивка Анджела.

— Ей това винаги ми е харесвало у теб — призна Робърт. — Вечно кипиш от енергия… Хайде, да вървим при Питър Фонг…

Офисът на Фонг се намираше на четвъртия етаж на една стара административна сграда в сърцето на университетското градче. На практика приличаше не на офис, а на сервиз за компютърна техника. Просторното помещение беше задръстено от компютри, монитори, принтери и още куп машини с неизвестно за Анджела предназначение.

Питър Фонг се оказа енергичен човек с азиатски черти и черни като маслини очи, които не пропускаха нищо.

Робърт му подаде списъка и накратко обясни за какво става въпрос. Дребничкият азиатец замислено се почеса по главата.

— Съгласен съм, че е най-добре да започнем със социалните осигуровки — промърмори след известно време той. — Но няма да е зле, ако надникнем и в база-данните на ФБР…

— Възможно ли е това? — смая се Анджела, за която възможностите на компютърните специалисти продължаваха да бъдат източник на огромно учудване.

— Няма никакъв проблем — кимна Питър. — Имам една колежка във Вашингтон, казва се Глория Рамирес. С нея работихме по създаването на охранителния софтуер и знам, че тя поддържа постоянна връзка както с компютрите на ФБР, така и с тези на социалното осигуряване.

С помощта на портативен уърд-процесор Питър набра текста с искането си, после го прехвърли на един факс.

— Обикновено контактуваме чрез факс, но в случая Глория ще ми отговори по електронен път — поясни той — Това се налага поради големия обем на исканата информация и ще стане по-бързо.

Няколко минути по-късно данните започнаха да влизат директно в твърдия диск на компютъра. Питър натисна един клавиш и част от тях се появиха на екрана. Анджела напрегнато се приведе напред. На монитора течаха данни за социалната осигуровка на Джо Форбс, придружени от последните му местоработи, заплати и условия на осигуряване. Остана дълбоко впечатлена от лекотата, с която се добраха до всичко това.

Питър включи лазерния принтер и той започна да бълва гъсто изписани листове. Робърт взе един от тях и го вдигна пред очите си. Оказа се осигурителното досие на Върнър Ван Слайк.

— Интересно — промърмори Анджела, изправила се зад гърба му. — Този човек е служил във флотата и вероятно там се е сдобил с татуировките си…

— За повечето военнослужещи татуировката е важен ритуал — кимна Робърт.

Съседният принтер започна да бълва информация за криминалния статут на обектите и Анджела хлъцна от изненада. Питър го беше включил по принуда, тъй като първият продължаваше да печата данните от социалните осигуровки.

Отначало си помисли, че в малко градче като Бартлет едва ли има много хора с криминално досие, но се оказа, че отново бърка. Това, което й направи най-силно впечатление беше фактът, че преди шест години Клайд Девъншър е бил арестуван и съден за изнасилване. Това беше станало в Норфолк, Вирджиния, пак там беше излежал двегодишната си присъда.

— Този хубавец е гордост за всяко тихо и спокойно градче — иронично подхвърли Робърт.

— Той работи в спешното отделение на общинската болница — поясни Анджела. — Силно се съмнявам, че някой от управата подозира за това, което прочетохме току-що…

Робърт пристъпи към първия принтер и започна да търси допълнителна информация за Девъншър.

— И той е служил във флотата — подвикна след известно време той. — Сравнението на датите сочи, че е извършил престъплението си като моряк…

Анджела надникна зад рамото му.

— Ето тук — посочи поредицата от дати Робърт. — Има известни празноти в социалните осигуровки, те вероятно отговарят на периода след като господин Девъншър е излязъл от затвора. И друг път съм се натъквал на подобни неща. Те означават, че въпросното лице или е лежало по-дълго от предвиденото, или е използвало фалшиви имена…

— Пресвети Боже! — поклати глава Анджела. — Прав беше Фил Калхоун като ни предупреди да очакваме изненади!

Половин час по-късно двамата с Робърт напуснаха офиса на Питър, натоварени с няколко кашона документи.

Канцеларията на някогашния й приятел се оказа копие на компютърната зала на Питър, с една единствена разлика — тук имаше голям прозорец, който гледаше към реката Чарлс.

— Сега ще потърсим и малко финансова информация — потърка ръце Робърт и се настани пред един от терминалите. Не след дълго на екрана се появиха дълги колони от цифри, сипещи се като истински водопад. Включиха се няколко принтера и в подносите пред тях започнаха да се трупат нови листове хартия.

— Направо съм смаяна — призна с въздишка Анджела. — Никога не бях допускала, че човек може да се сдобие с толкова много информация за живота на другите…

— Искаш ли да видим какво може да се открие за самата теб? — вдигна глава Робърт. — Ей така, за развлечение… Дай си номера на социалната осигуровка.

— Не, благодаря — отказа Анджела. — Ще бъде твърде депресиращо, просто защото съм затънала до гуша в дългове.

— Довечера ще направя опит да събера още информация за твоите заподозрени — обеща Робърт. — Нощно време нещата стават по-лесно, тъй като електронният трафик намалява.

— Страшно много съм ти задължена — кимна Анджела и направи опит да нарами двата кашона с нови разпечатки.

— Чакай, ще ти помогна — скочи на крака Робърт.

Натовариха всичко в багажника, Анджела се обърна и прегърна приятеля си.

— Радвам се, че те видях — прошепна тя. — И още веднъж ти благодаря за помощта. фигурата на Робърт с вдигната за сбогом ръка бавно се стопи в огледалцето за обратно виждане. Анджела се радваше на срещата им, съзнателно прескачайки кратките мигове на неудобство в началото. В душата й потрепна нетърпението. Искаше час по-скоро да покаже на Дейвид и Калхоун с какво се беше сдобила.

— Прибрах се! — извика тя, блъснала задната вратата. Никой не отговори. Тя се върна до колата и започна да пренася кашоните. Когато приключи, отново спря и се ослуша. Къщата тънеше в тревожна тишина. Прекоси кухнята и се насочи към стълбите за втория етаж. Дейвид седеше на дивана с книга в ръце.

— Защо не ми отговори? — попита учудено Анджела.

— Защото ти каза, че си се прибрала, а това едва ли изисква отговор — отвърна без да вдига глава Дейвид.

— Хей, какво има? — втренчи се в него младата жена.

— Нищо. Как мина денят със стария ти приятел?

— О, това ли било? — присви очи тя.

— Струва ми се странно, че след четири години работа в Бостън, ти нито веднъж не ми спомена за тоя Робърт — леко повдигна рамене Дейвид.

— Хей, я стига! — извика Анджела, издърпа книгата от ръцете на мъжа си и се настани в скута му. — Не съм имала намерение да го пазя в тайна! Нима мислиш, че ако беше така, щях да ти говоря за него? Нима допускаш, че мога да обичам някой друг, освен теб?

Леката й целувка попадна върху носа му.

— Сериозно ли говориш? — вдигна очи той.

— Най-сериозно! Как е Ники?

— Добре е, мисля че спи… Все още е страшно разстроена за Карълайн, но физическото й състояние е напълно задоволително. А ти какво направи?

— Ела, ще ти покажа! — дръпна го за ръката тя и го повлече към кухнята.

— Не мога да повярвам! — зяпна Дейвид при вида на струпаните върху масата кашони. — За да прегледаме всичко това, ще ни трябват месеци!

— Слава Бог, че вече сме безработни — усмихна се тя. — Разполагаме с предостатъчно време.

— Доволен съм, че възвръщаш чувството си за хумор — направи гримаса той.

Вечерята приготвиха заедно. Ники се присъедини към тях, въпреки че системата доста й пречеше. Дейвид забеляза това и звънна на доктор Пилснър. Бързо стигнаха до решението да махнат системата и да продължат лечението с орални антибиотици.

По време на вечерята възникна нов проблем — трябваше по някакъв начин да обяснят на родителите си какво е станало с работата им в Бартлет.

— Не виждам ти защо се тревожиш — саркастично подхвърли Дейвид. — Сигурен съм, че твоите мама и тате ще викнат ура, защото поначало бяха против идването ни тук…

— Точно там е работата — въздъхна Анджела. — Няма да издържа на самодоволните им приказки от сорта „аз нали ти казах“…

Скоро се нахраниха. Ники се настани пред телевизора, а те придърпаха кашоните с разпечатките. Изпитаха смайване и ужас от това, което им беше демонстрирано от компютърните хакери.

— Господи, за да прегледаме всичко това, ще ни трябват дни! — промърмори Дейвид.

— Май ще трябва да се концентрираме само върху хората, които имат връзка с болницата — предложи Анджела.

— Добра идея — кимна той.

И той, подобно на Анджела, беше привлечен от криминалните досиета. Най-силно впечатление му направи присъдата за изнасилване на Клайд Девъншър, както и факта, че същият човек е бил арестуван пред къщата на доктор Кеворкян в Мичиган. Асистираното самоубийство и евтаназията се ръководеха от общо взето идентични философски принципи, което означаваше, че Клайд Девъншър има всички шансове да се окаже техния „ангел на милосърдието“.

Дейвид беше много изненадан от факта, че Питър Ълхоф е бил арестуван цели шест пъти пред различни центрове за семейно планиране, плюс три пъти пред клиники, в които се правят аборти. Веднъж дори е бил обвинен за физическо насилие над лекар.

— Интересно — промърмори Анджела, заровила се в материалите за социални осигуровки. И петимата болнични служители са служили в армията, включително Клодет Морис… И това ако не е съвпадение…

— Може би именно по тази причина всички имат татуировки — подхвърли Дейвид.

Анджела си спомни забележката на Робърт за военните ритуали и кимна с глава.

— Мислех, че Калхоун ще се обади — подхвърли по някое време Анджела. — Много държа да чуя мнението му за всичко това, особено за информацията относно Клайд Девъншър.

— Той си пада малко особняк — сви рамене Дейвид. — Обеща да се обади само в случай, че открие нещо ново…

— Но в случая ние имаме нещо ново — надигна се Анджела.

— Затова мисля да му звънна.

Насреща се включи телефонният секретар и след кратко колебание тя затвори без да оставя послание.

— Изненадан съм от факта, че тези хора често са сменяли местоработата си — подхвърли Дейвид, заровил се в информацията на социалното осигуряване.

Анджела пристъпи към него и надникна над рамото му. Ръката й се стрелна надолу и взе листа, който мъжът й току-що беше поставил върху купчината на Ван Слайк.

— Виж това — посочи тя. — Ван Слайк е служил във флотата двадесет и един месеца.

— И какво от това? — вдигна глава Дейвид.

— Не е ли малко необичайно? Доколкото съм осведомена, службата във флотата е минимум три години.

— Не знам — сви рамене Дейвид.

— Дай да хвърлим едно око на военната служба на Девъншър — предложи тя и започна да рови в съответната купчина.

— Ето, той е служил четири години и половина…

— Я по-добре чуй това! — възбудено я прекъсна Дейвид. — Джо Форбс е обявявал банкрут цели три пъти! Как е възможно да получава нови кредитни карти с подобно досие? Но го е правил без никакъв проблем. Във всяка нова служба са му издавали съответните кредитни карти… Странно!

Малко след единадесет Дейвид усети, че очите му се затварят от умора.

— Май ще отида да си легна — промърмори той, отмести купчините хартия пред себе си и стана.

— Надявах се да го кажеш — бледо се усмихна Анджела. — Аз също съм страшно уморена…

Хванаха се за ръце и поеха нагоре по стълбите. Бяха доволни от тежкия, но плодотворен ден. Но ако знаеха каква буря ще предизвика нелегалната им дейност, те едва ли щяха да заспят…