Фатално лекарство

ПЪРВА ГЛАВАСъбота, 24 април

— Наближаваме реката — каза Дейвид Уилсън и хвърли поглед към дъщеря си Ники, седнала отпред до него. — Знаеш ли как се казва?

Ники извърна махагоновите си очи към него и отметна кичурче коса от челото си. Дейвид рискува да отдели поглед от пътя и да го насочи право в очите на детето, в които сякаш играеха слънчеви зайчета. Те имаха цвят на пчелен мед и съвпадаха с цвета на косата му.

— Знам имената на три реки — каза с категоричен тон Ники:

— Мисисипи, Нил и Амазонка. И понеже нито една от тях не минава през Нова Англия, ще призная, че не знам…

Дейвид се засмя, съпругата му на задната седалка стори същото.

— Какво е толкова смешно? — попита с достойнство Ники.

Дейвид погледна в огледалцето за обратно виждане и срещна очите на Анджела. И двамата мислеха това, което често бяха говорили помежду си: Ники често казва неща, които звучат прекалено логично и зряло за нейните осем години. Изпитваха гордост от този факт и го приемаха като безспорно доказателство за интелигентността на детето си. Същевременно си даваха сметка, че дъщеря им расте бързо и благодарение на проблемите си със здравето.

— Защо се смеете? — настоя детето.

— Питай майка си — отвърна Дейвид.

— Не, баща ти ще ти обясни по-добре — обади се Анджела.

— Какво ви става, бе хора? — изрази протеста си Ники. — Това не честно! Но мен хич не ме е грижа дали се смеете, или не, защото мога и сама да открия името на тази река! — Ръцете й сръчно измъкнаха пътната карта от жабката.

— Пътуваме по Магистрала 89 — подсказа й Дейвид.

— Знам! — троснато отвърна Ники. — Не ми трябва помощ!

— Моля за извинение — широко се усмихна Дейвид.

— Ето! — извика след малко момиченцето и извъртя картата така, че баща й да може да я види. — Река Кънектикът, точно като името на щата!

— Права си — кимна Дейвид. — И какво разделя тя?

Ники сведе поглед към картата, помълча малко и обяви:

— По нея минава границата между Върмонт и Ню Хемпшър.

— Точно така — кимна Дейвид и махна с ръка: — А ето я и самата река…

Утихнаха докато синьото 11-годишно волво-комби прекосяваше моста. Мътната вода под него се точеше на юг.

— Мисля, че снегът в планината продължава да се топи — отбеляза Дейвид.

— А ще видим ли планината? — попита Ники.

— Разбира се. Казва се Зелената планина.

Малко след моста магистралата правеше лек завой на северозапад.

— Вече сме във Върмонт, така ли? — обади се Анджела.

— Да, мамо — нетърпеливо отвърна Ники.

— Колко ни остава до Бартлет?

— Може би около час — отвърна Дейвид.

Час и петнадесет минути по-късно волвото мина покрай голяма табела, на която беше написано:

Дейвид вдигна крак от педала за газта и колата забави ход. Плъзнаха се по широк булевард, от двете страни на платното се издигаха вековни дъбове, зад които се редуваха бели дървени къщи, построени в някаква особена смесица от колониално-викториански стил.

— Приличат на извадени от картинка — отбеляза Анджела.

— Много от градчетата в Нова Англия са такива — кимна Дейвид. — Сякаш са ги извадили направо от Дисниленд.

— Понякога се питам дали копията не са по-добри от оригинала — засмя се Анджела.

Наближиха центъра, жилищата отстъпиха място на търговски и обществени сгради от червени тухли, повечето от които бяха декорирани в типично викториански стил. Най-високите от тях бяха на три-четири етажа, върху каменните плочи над входните врати беше изписана годината на строителството — най-често края на деветнадесети и началото на двадесети век.

— Вижте, има кино! — извика Ники и посочи голям рисуван плакат, който с едри печатни букви рекламираше нашумяла филмова продукция. В съседство беше пощата, над която се вееше избеляло американско знаме.

— Извадихме голям късмет с времето — отбеляза Анджела. По синьото небе се гонеха малки пухкави облачета, температурата надминаваше двадесет градуса.

— Какво е това? — извика Ники. — Прилича на автобус без колела…

— Нарича се мобилна закусвалня — засмя се Дейвид. — През петдесетте са били много популярни на запад…

Ники увисна на предпазния колан и напрегна взор.

В същинския център на града се издигаха масивни постройки от сив гранит, които имаха далеч по-внушителен вид от тухлените обществени сгради. Най-впечатляваща от тях беше Националната банка „Грийн Маунтънс“, над която се издигаше красива часовникова кула.

— Тази къща наистина е взета от Дисниленд — отбеляза Ники.

— Какъвто бащата, такава и дъщерята — усмихна се Анджела.

Стигнаха градската градина. Тревата имаше наситенозелен цвят, сякаш вече бяха в средата на лятото. Около кокетното фонтанче в центъра се виеха лехи с красиви цветя. Дейвид отби до тротоара и изключи двигателя.

— Това тук ми изглежда истински рай, особено ако го сравнявам с района около Градската болница на Бостън — отбеляза той.

— Имаме няколко часа до интервютата — погледна часовника си Дейвид. — С какво да ги запълним?

— Нека пообиколим още малко, а после ще похапнем — предложи Анджела.

— Нямам нищо против — кимна Дейвид и включи на скорост. Западно от градската градина се издигаше библиотеката — сграда от масивен гранит, също като тази на банката. Но конструкцията й беше по-различна — тя изглеждаше повече като италианска вила, отколкото като замък.

Залепено за библиотеката беше основното училище. Дейвид отби и спря, давайки възможност на Ники да го разгледа. Беше приятна на вид тухлена постройка от началото на века, към която бяха прилепени няколко спомагателни сгради, строени значително по-късно.

— Какво ще кажеш? — погледна дъщеря си той.

— Тук ли ще ходя на училище, ако се преместим? — попита Ники.

— Сигурно — кимна Дейвид. — Не допускам, че в малко градче като Бартлет има и друго основно училище…

— Хубаво е — даде неутралното си становище Ники.

Подкараха отново и бързо прекосиха търговския център на града. Веднага след него се озоваха на територията на колежа „Бартлет“. И тук сградите бяха от сив гранит с бели орнаменти — също като в центъра. Стените на повечето от тях бяха покрити с бръшлян.

— Няма нищо общо с университета „Браун“ — отбеляза Анджела. — Но е много приятно…

— Понякога се питам какво ли би се получило, ако бях учил в някой малък колеж като този — промълви Дейвид.

— Нямаше да се запознаеш с мама — отсече Ники. — Което означава, че и мен нямаше да ме има!

— Права си — засмя се Дейвид. — Точно затова се радвам, че учих в „Браун“.

Направиха широк завой и тръгнаха обратно към центъра. Прекосиха моста над поточето с впечатляващото наименование Роуринг ривър и пред очите им се появиха две стари мелници. Дейвид обясни на детето, че преди години тези мелници са били задвижвани от гореща вода. Сега в сградата на едната от тях се помещаваше някаква фирма за компютърен софтуер, но колелото й беше запазено и продължаваше да се върти с тихо поскърцване. Табелата над входа на съседната мелница съобщаваше, че там са офисите на „Компания за закачалки на дрехи «Ню Ингланд»“.

Върнаха се в центъра и Дейвид паркира до градската градина. Слязоха от колата и бавно тръгнаха по Мейн стрийт.

— Впечатляващо, нали? — прошепна Анджела. — Няма боклуци, няма драсканици по стените и най-вече — няма бездомници! Сякаш сме попаднали в друга държава!

— Какво мислиш за местните? — попита Дейвид. Имаше предвид редките пешеходци, с които се бяха разминали.

— Резервирани, но едва ли имат неприязнено отношение към чужденците — даде кратък, но точен отговор Анджела.

Дейвид спря пред магазина за железария „Стейли“, огледа рекламата над входа и кимна с глава.

— Ще вляза тук да попитам къде можем да похапнем — рече той.

Анджела кимна и дръпна Ники към витрината на съседния магазин, на която бяха изложени дамски обувки.

Дейвид се върна след броени секунди.

— За нещо леко най-подходяща е закусвалнята, но наистина добра храна предлагат в кръчмата „Айрън хорс“ — обяви той. — Аз гласувам за закусвалнята.

— Аз също — присъедини се Ники.

— Това решава нещата — кимна Анджела.

Поръчаха си хамбургери, приготвени по класическия начин от едно време: с препечени филийки, суров лук и изобилие от кетчуп. Излапаха ги с апетит, после Анджела се изправи.

— Съжалявам, но не мога да се поява на интервю без да съм измила зъбите си — обяви тя.

Дейвид отиде на касата да плати и взе едно пликче ментови бонбони.

Насочиха се към колата. По тротоара срещу тях вървеше жена, която водеше на каишка малко кученце със златиста козина.

— Колко е хубаво! — възкликна Ники.

Жената любезно се спря, за да позволи на детето да погали кученцето.

— На колко е години? — попита Анджела.

— О, само на три месеца — отвърна жената.

— Бихте ли ни казали как да стигнем до Общинската болница? — попита Дейвид.

— Разбира се. Трябва да подминете градската градина, а след това да завиете надясно по Фонт стрийт. На следващата пряка отново ще свиете наляво и ще видите главния вход на болницата.

Благодариха на непознатата и продължиха пътя си. Ники крачеше с извърната глава, без да може да отдели поглед от красивото кученце.

— Ще ми разрешите ли да си имам куче, ако останем да живеем тук? — внезапно попита тя.

Дейвид и Анджела си размениха усмивки. Сърцата им се разтопиха от умиление пред първото скромно желание на дъщеря им след прекараната болест.

— Разбира се — рече Анджела.

— Дори ще получиш възможност сама да си го избереш — добави Дейвид.

— В такъв случай искам да живеем тук! — отсече Ники. — А вие?

Анджела хвърли безпомощен поглед към мъжа си, но той само вдигна ръце.

— Отговорът на този въпрос зависи от много неща — промълви неуверено майката.

— Какви например?

— Ами на първо място дали ще ни искат тук — отвърна Анджела, доволна от лесния отговор.

Общинската болница на Бартлет се оказа по-голяма и по-внушителна, отколкото бяха очаквали. Разбира се, и двамата знаеха, че това е най-големият медицински център в областта, но въпреки това бяха изненадани.

Дейвид пренебрегна знака, който съобщаваше, че паркингът се намира зад сградата. Спря на алеята в близост до главния вход и остави мотора да работи.

— Каква красота! — възкликна той. — Никога не бях допускал, че една болница може да бъде и привлекателна!

— Да, гледката е прекрасна — кимна Анджела.

Болничният комплекс беше застроен на склона на един хълм в северната част на града. Широките прозорци гледаха на юг, окъпани от ярката слънчева светлина. Точно срещу нея стърчеше готическата камбанария на църквата, а на хоризонта се виждаха меките очертания на Грийн Маунтънс.

— Време е да влизаме — излезе от унеса си Анджела и потупа мъжа си по ръката. — Интервюто ми е след десет минути Дейвид включи на скорост и заобиколи болницата. Паркингите бяха два, разположени терасовидно и разделени от напъпили дървета. Местата за посетители бяха на долния, непосредствено до задния вход на болницата.

Указателните табели в коридорите бяха поставени така, че откриването на администрацията не представляваше никакъв проблем. Една услужлива секретарка им показа кабинета на Майкъл Колдуел, главен лекар на болницата.

Анджела почука на рамката на отворената врата и Колдуел вдигна глава от книжата пред себе си. Приличаше на Дейвид, тъй като имаше същата мургава кожа и висока, добре сложена фигура. Годините му бяха горе-долу същите — някъде около тридесетте. И неговата коса беше сресана на път. Но приликата свършваше дотук. Чертите на Колдуел бяха по-твърди от тези на Дейвид, а носът му беше извит и с тесни ноздри.

— Моля, заповядайте! — скочи на крака на главният лекар. — Всички, разбира се…

Пред бюрото му светкавично се появиха три стола с твърди седалки.

Дейвид хвърли несигурен поглед към жена си, която само сви рамене. Тя нямаше нищо против, ако Колдуел беше решил да интервюира цялото й семейство.

Размениха си кратки ръкостискания, после Колдуел се върна зад бюрото и извади папката с документите на Анджела.

— Прегледах молбата ви и придружаващите я документи — каза с усмивка той. — И трябва да ви призная, че съм дълбоко впечатлен…

— Благодаря — отвърна на усмивката Анджела.

— Честно казано, не очаквах жена-патолог, но впоследствие научих, че тази област на медицината привлича все повече представителки на нежния пол…

— При патологията работното време е горе-долу фиксирано — поясни Анджела. — И това я прави далеч по-удобна за една жена, която трябва да полага грижи и за семейството си… — Очите й изпитателно пробягаха по лицето на човека зад бюрото. Забележката му я накара да изпита леко неудобство, но не искаше да прибързва с преценките си.

— От препоръките ви личи, че патологическото отделение на Градската болница в Бостън ви счита за един от най-способните практиканти — подхвърли Колдуел.

— Давах максимума от себе си — отвърна с усмивка Анджела.

— Не по-малко впечатляващ е и преписът от дипломата ви от медицинския факултет на Колумбийския университет — добави Колдуел и рязко вдигна глава: — Това е напълно достатъчно да удовлетворим молбата ви. Общинската болница в Бартлет е готова да ви приеме — просто и ясно. Но може би вие също имате въпроси към нас…

— Дейвид също е подал молба за работа в Бартлет — каза Анджела. — Става въпрос за „Компрехенсив Медикъл — Върмонт“, един от големите здравноосигурителни фондове в щата…

— Ние го наричаме КМВ — кимна Колдуел. — И той е единственият ЗОФ в района…

— В молбата си съм посочила, че ще приема мястото при вас само ако и Дейвид получи работа във фонда. И обратното…

— Да, не съм забравил — кимна Колдуел. — Дори си позволих да вляза в контакт с КМВ и да поговоря с регионалния мениджър Чарлс Кели. Офисите на фонда са тук, в болничния комплекс. Разбира се, не мога да говоря от тяхно име, но останах с впечатлението, че проблеми няма да има…

— Веднага след като свършим тук, аз ще отида на предварително уговорена среща с господин Кели — обади се Дейвид.

— Много добре — кимна Колдуел. — И така, доктор Уилсън, нашата болница има удоволствието да ви предложи постоянна работа като помощник-патолог с първоначална годишна заплата в размер на осемдесет и две хиляди долара.

Анджела изчака главата на главния лекар да се сведе над папката и хвърли тържествуващ поглед по посока на съпруга си. След тежките дългове, които изплащаха в продължение на години, осемдесет и две хиляди долара й се струваха цяло състояние. Усмивката на Дейвид показа, че и той мисли същото.

— Разполагам с известна информация и относно допълнителното ви запитване — вдигна глава Колдуел, поколеба се и добави: — Но за нея може би трябва да поговорим насаме…

— Не е необходимо — поклати глава Анджела. — Става въпрос за цистофиброзата на Ники, нали? Ние нямаме тайни от нея, още повече, че тя е активен участник в лечебния процес.

— Много добре — кимна Колдуел, дари детето с топла усмивка и продължи: — Научих, че в болницата имаме пациентка със същата диагноза — 9-годишно момиче на име Карълайн Хелмсфорд. Позволих си да ви уредя среща с лекуващият лекар Бъртранд Пилснър, който е щатен педиатър на КМВ.

— Благодаря, много сте мил.

— За нищо — усмихна се Колдуел. — Е, вече сигурно разбирате, че имаме голямо желание да ви устроим тук, в нашето красиво градче. Но от един кратък преглед на документите човек едва ли може да разбере всичко. Бих искал да чуя какво още искате да знаете за своето бъдеще тук. Така ще мога да ви бъда от по-голяма помощ…

Анджела обърна глава към Ники и тихо рече:

— Защо не обясниш на доктор Колдуел какво представлява цистичната фиброза?

— Това е наследствена болест — започна със сериозен тон Ники. — При случаите, в които и двамата родители са вирусоносители, шансовете на детето им да се разболее са около двадесет и пет процента. А според общата статистика едно на всеки две хиляди новородени има цистична фиброза.

Колдуел кимна, на лицето му се появи нервна усмивка. Имаше нещо странно в начина, по който получава сериозна информация от устата на 8-годишно дете.

— Основният проблем е в дихателната система — продължи Ники. — Мукусното покритие на дробовете е по-дебело от това на здравите хора. Дробовете не могат да се самопречистват и това води да затлачване и възпаления. Пряка последица от това е появата на хроничен бронхит и пневмония. Развитието на заболяването протича различно — при някои хора то е свързано с тежка форма на пневмония, а при други — като мен — просто трябва да се пазим от настинки и да не спираме различните видове дихателни терапии, на които се подлагаме…

— Много интересно — разшири се усмивката на доктор Колдуел. — А ти говориш като истински специалист. Може би искаш да станеш доктор като пораснеш…

— Точно така — кимна Ники. — Ще специализирам болести на дихателния апарат.

Колдуел стана на крака.

— Е, добре, настоящи и бъдещи доктори — махна към вратата той. — Нека се прехвърлим в болничната сграда и да се срещнем с доктор Пилснър.

Разстоянието от административната сграда до по-новия болничен комплекс беше съвсем кратко. Преминаха през аварийния изход и се озоваха в застлан с мокет коридор.

Приемното време на доктор Пилснър беше в разгара си, но той успя да отдели няколко минути на семейство Уилсън. Беше едър мъж с гъста бяла брада, който моментално се понрави на Ники, тъй като се ръкува с нея съвсем официално, както с възрастните.

— Болницата разполага с отличен терапевт по дихателни болести — уведоми гостите си той. — А и апаратурата ни е много добра. Моята втора специалност са болестите на дихателния апарат, специализирал съм в Бостънската Клиника по педиатрия. Всичко това ми дава основания да се надявам, че ще можем да се погрижим за Ники по най-добрия начин.

— Много се радвам — усмихна се с облекчение Анджела. — Откакто поставиха тази диагноза на Ники, ние не вземаме никакво важно решение без да се съобразяваме с нейното състояние.

— Така и трябва — кимна доктор Пилснър. — А Бартлет ще й се отрази много добре, тъй като тук въздухът е чист и няма почти никакво промишлено замърсяване. Сигурен съм, че ще се чувства много добре, стига да няма алергия към тревата и растенията.

Колдуел придружи семейството до регионалното бюро на КМВ и не си тръгна преди да чуе обещанието им, че непременно ще се върнат при него след интервюто на Дейвид.

Секретарката ги насочи към малка чакалня. Тримата се настаниха около отрупаната със списания масичка, но не успяха дори да ги разгърнат, тъй като Чарлс Кели изскочи от вратата на кабинета си и тръгна с протегната ръка към Дейвид.

Беше едър мъж със загоряло лице и тъмноруса, пронизана от сребристи нишки коса. Главата му стърчеше поне на двадесетина сантиметра над Дейвид. Костюмът му имаше безупречна кройка, а поведението му беше сърдечно като на пътуващ търговец.

И той, подобно на Колдуел, покани цялото семейство да се настани пред бюрото му.

— Честно казано, ние се нуждаем от вас, Дейвид — рече без увъртания Кели и почука с ръка върху плота. — Искаме да се включите в нашия екип и сме особено впечатлени от факта, че сте специализирал вътрешни болести в градската болница на Бостън. Това е така, тъй като се повече жители на големите градове се местят в провинцията и вашият опит ще ни бъде от полза. Няма никакво съмнение, че ще бъдете съвсем на място в екипа от хора, които се занимават с доболничната медицинска помощ.

— Радвам се — отвърна със смутена усмивка Дейвид.

— КМВ бързо разширява дейността си в тази част на Върмонт и особено в Бартлет — продължи ентусиазирано Кели. — Имаме договор за здравно осигуряване с фабриката за закачалки, с колежа и с компанията за компютърен софтуер, освен това покриваме всички щатски и общински служители.

— Това ми звучи като монопол — закачливо подхвърли Дейвид.

— Ние предпочитаме да го свързваме с решимостта си да предлагаме качествени здравни услуги при поддържане на оптимално ниски разходи…

— Да, разбира се — кимна Дейвид.

— Заплатата ви през първата година ще бъде четиридесет и една хиляди долара — добави Кели.

Дейвид кимна и се усмихна, представил си закачките на Анджела. И двамата знаеха, че нейната заплата ще бъде значително по-висока, но нямаха представа, че разликата ще бъде почти двойна.

— Нека ви покажа евентуалното ви работно място — надигна се енергично Кели. — Така ще получите представа за начина, по който се действа тук.

Дейвид колебливо погледна към Анджела. Този човек беше далеч по-агресивен и целенасочен от Колдуел.

Отделението се оказа мечта, поне за неговите представи. Гледката към Грийн Маунтънс, която се разкриваше от широките прозорци на чакалнята беше толкова съвършена, че приличаше на картина.

Вътре имаше четирима пациенти с разтворени списания в ръце. Забелязал въпросителния му поглед, Кели побърза да обясни:

— Ще делите кабинета си с доктор Рандал Портланд, хирург-ортопед. Много добър човек. Това е част от нашата система за икономии. Нека видя дали е тук, за да се запознаете…

Направи крачка напред и почука на голямото огледало, което изпълваше част от стената. Оказа се, че това е хлъзгаща се настрани врата, зад която беше кабинета на дежурната сестра. Кели размени няколко думи с нея и огледалната врата се затвори.

— Ще дойде след минутка — върна се той при гостите си и започна да обяснява разположението на етажа. От западната врата на чакалнята се влизаше в поредица от кабинети за прегледи, които бяха празни и току-що боядисани. Гледката от частния кабинет, определен за Дейвид, беше не по-малко впечатляваща от тази на чакалнята.

— Добър ден на всички — разнесе се плътен мъжки глас зад гърба им. Семейството обърна гръб на панорамата и се озова лице в лице с млад и стегнат мъж, който затваряше вратата след себе си. Кели им го представи като доктор Рандал Портланд.

— Наричайте ме Ранди — усмихна се младият мъж докато разтърсваше ръката на Ники. Очите му изпитателно пробягаха по фигурата на Дейвид. — Случайно да играете баскетбол?

— Отвреме-навреме — отвърна Дейвид, после смутено добави: — Но напоследък нямам много време…

— Надявам се да се установите в Бартлет — рече Ранди. — Изпитваме остра нужда от нови играчи…

Дейвид му отвърна с усмивка.

— Е, добре… Радвам се, че се запознахме. Сега трябва да бягам, защото ме чака работа…

— Много е зает — поясни след излизането му Кели. — В момента имаме само двама ортопеди, докато по щат трябва да са трима.

Дейвид отново се обърна към фантастичната гледка, която се разкриваше от прозореца.

— Е, какво ще кажете? — присви очи Кели.

— Впечатлени сме — промълви Дейвид и хвърли кос поглед към Анджела.

— Ще трябва хубавичко да си помислим — добави тя.

Сбогуваха се с Чарлс Кели и се върнаха в кабинета на Колдуел. Той настоя да ги разведе из болницата, а на Ники предложи да си поиграе в детската стая, която се обслужваше от доброволки с розови престилки.

Първата им спирка беше лабораторията, която се оказа истинско произведение на изкуството. Анджела остана дълбоко впечатлена от патологическата секция, в която щеше да работи. После Колдуел почука на вратата на кабинета на доктор Бенджамин Уодли, началникът на патологическото отделение.

Доктор Уодли се оказа джентълмен с посребрени коси и изтънчен вид, който наближаваше шейсетте. Анджела с изненада установи, че много прилича на баща й.

Научил, че Дейвид и Анджела имат момиченце, докторът запалено се зае да хвали местната образователна система.

— Моите деца са изключително доволни от нея — обяви той. — Едното вече е в Уеслиън, а другото е абитуриент в тукашната гимназия, но вече има запазено място в колежа „Смит“.

След няколко минути се сбогуваха с доктор Уодли и тръгнаха по коридора след Колдуел.

— Забеляза ли колко прилича на баща ми? — прошепна Анджела.

— Да — кимна Дейвид. — Притежава същата самоувереност и има хъс към това, което върши…

— Според мен приликата е забележителна — поклати глава тя.

— Надявам се това да не те доведе до истерия — закачливо подхвърли Дейвид.

Запознаха се с Оперативния блок и влязоха в Рентгенологията. Тук Дейвид се спря и с удивление огледа чисто новата апаратура за проявяване.

— Това нещо е далеч по-добро от машините, които използва градската болница в Бостън — отбеляза той. — Откъде сте взели парите за закупуването му?

— Целият рентгенологичен отдел е взет под аренда от доктор Кантор, който има грижата за подновяването на апаратурата — поясни Колдуел. — А печалбата се дели по равно между болницата и него.

Огледаха залите за лъчева терапия, оборудвани с най-новите модели линейни ускорители, после се върнаха в централния блок и надникнаха в също така модерно оборудвана зала за спешна помощ на новородени в критично състояние.

— Не знам какво да кажа — промълви Дейвид след като обиколката им завърши.

— Бяхме чували, че тази болницата е оборудвана добре, но това, което видяхме, надмина всичките ни очаквания — добави Анджела.

— Разбира се, ние се гордеем с постигнатото — кимна Колдуел, пропускайки ги в кабинета си. — Но то беше задължително, за да получим контракта с КМВ. Водихме тежка битка за оцеляване с болниците „Вали“ и „Мери Саклър“ и за щастие я спечелихме…

— Но тези подобрения струват цяло състояние — отбеляза Дейвид.

— Меко казано е така — кимна Колдуел. — Болниците в днешно време издържат много трудно, особено при ограниченията в конкуренцията, които налага правителството. Приходите намаляват, а разходите растат. Оставането в бизнеса вече е въпрос на оцеляване. — Взе от бюрото един обемист плик и го подаде на Дейвид. — Това е общата информацията за болницата. Надявам се, че тя ще улесни решението ви да приемете работата, която ви предлагаме…

— А къде бихме могли да се настаним? — обади се притеснено Анджела.

— Радвам се, че задавате този въпрос — отвърна с усмивка Колдуел. — Във връзка с него съм упълномощен да ви поканя на среща с Бартън Шерууд от Националната банка „Грийн Маунтънс“. Господин Шерууд е заместник председател на борда на директорите в болницата и едновременно с това президент на банката. От него ще получите ясна представа за начините, по които градът подкрепя нашето здравно заведение.

Семейство Уилсън се отбиха да приберат Ники от детския кът, качиха се в колата и подкараха обратно към центъра на града. Паркираха в близост до градската градина и прекосиха платното към входа на банката. Бартън Шерууд ги прие веднага, както и предишните им домакини в Бартлет.

— Молбите ви за работа бяха приети благосклонно на последното заседание на борда — обяви той и тикна палци в джобчетата на жилетката си. Беше слаб около шейсетгодишен мъж с оредяла коса и тънки мустачки. — Всички ние искрено се надяваме да се присъедините към голямото семейство професионалисти, които работят и живеят в Бартлет. В тази връзка искам да ви информирам, че банка „Грийн Маунтънс“ е готова да ви отпусне изгоден кредит за закупуване на жилище.

Ченетата на Дейвид и Анджела увиснаха едновременно. Никога не бяха допускали, че още на първата година след приключването на стажа си ще бъдат в състояние да си купят собствено жилище, финансовото им състояние беше плачевно, тъй като и двамата имаха тежки дългове, натрупани по време на следването. Общата сума надхвърляше сто и петдесет хиляди долара.

Шерууд продължи да говори, но на тях им беше трудно да се съсредоточат върху детайлите. Окопитиха се едва в колата.

— Не мога да повярвам! — смаяно промълви Дейвид.

— Звучи прекалено добре, за да е истина — съгласи се Анджела.

— Значи ще се преместим да живеем в Бартлет, така ли? — попита Ники, единствената, която беше запазила пълно самообладание.

— Ще видим — въздъхна Анджела и се настани зад кормилото. Дейвид беше карал на идване, справедливо беше да го замести по обратния път към Бостън.

— Откривам една интересна новина — подхвърли Дейвид, разлистил материалите, които му предаде Шерууд. — В изрезка от местния вестник се съобщава за договора, сключен между Общинска болница „Бартлет“ и КМВ. Съгласие е било постигнато едва след като бордът на директорите начело с Харолд Трейнор е отстъпил пред настояването на КМВ за хоспитализация на неопределен брой пациенти с минимални здравни осигуровки — ход, който се подкрепя от правителството и всички големи здравно-осигурителни фондове.

— Добър пример за начина, по който болниците и лекарите в тях са принудени да се съгласят на сериозни отстъпки — кимна Анджела.

— Права си… Приемайки минималната осигуровка, болницата е принудена да действа като застрахователна компания. Така тя споделя част от финансовия риск на КМВ.

— Какво е минимална осигуровка? — попита Ники.

— Парите, които болницата получава за лечението на даден пациент — обърна се да я погледне Дейвид. — Те й се превеждат всеки месец.

Лицето на детето запази озадаченото си изражение.

— Ще се опитам да ти го обясня по друг начин — не се отказа Дейвид. — Да речем, че КМВ плаща на болницата по хиляда долара на месец за всеки от своите членове. Това означава, че ако на някой от тях се наложи да постъпи на лечение през посочения месец, фондът няма да плаща нищо повече. Но ако никой не се разболее, болницата отмъква всичките пари, като бандит. Какво обаче ще стане, ако всички се разболеят едновременно?

— Задаваш й прекалено сложни въпроси — обади се Анджела.

— Не са сложни, защото разбрах всичко — възрази Ники. — Ако всички се разболеят едновременно, болницата ще фалира.

Върху лицето на Дейвид се появи широка усмивка.

Няколко часа по-късно колата се плъзна по познатата улица в Саутенд. Анджела извади късмет, намирайки място за паркиране на около половин пресечка от дома им. Дейвид събуди заспалата Ники и тримата бавно изкачиха стълбите до апартамента на четвъртия етаж.

— Олеле! — изведнъж възкликна Анджела и се закова на място.

— Какво има? — надникна зад рамото й Дейвид.

Тя безмълвно посочи вратата, върху която ясно личаха следи от метална щанга. Той протегна ръка и предпазливо я побутна. Вратата се отвори без никаква съпротива. И трите секретни ключалки бяха разбити.

Ръката му предпазливо напипа ключа за осветлението. Апартаментът беше изтарашен. Мебелите бяха преобърнати, съдържанието на чекмеджета и шкафове — разпиляно по пода.

— О, не! — проплака Анджела.

— Спокойно — промърмори Дейвид. — Нищо не можем да направим, затова няма смисъл да изпадаме в истерия.

— Как така няма смисъл? Домът ни е изтърбушен, дори телевизорът го няма!

— Ще си купим нов — успокоително рече Дейвид.

Ники се появи от стаята си с новината, че там нищо не е пипано.

— Слава Богу — промърмори Дейвид и се насочи към кухнята. Анджела изчезна в спалнята.

В кухнята всичко беше наред. Върху плота зееше полупразна кутия с разтопен сладолед.

Дейвид вдигна слушалката и набра 911. Анжела се появи на прага, в ръцете й имаше празна кутийка от бижута, а по лицето й се стичаха сълзи. Насреща вдигнаха и той започна да описва подробностите на обира. Приключи бързо, остави слушалката и се извърна с лице към Анджела, която правеше отчаяни опити да се овладее.

— Само не ми казвай, че ще ми купиш и нови бижута! — съкрушено въздъхна тя.

— Добре, де, няма — мрачно промърмори той.

Тя избърса сълзите си с ръкав и поклати глава:

— В сравнение с това тук, Бартлет ми се струва истински рай. В момента съм готова да зарежа всичко и да тръгнем веднага!

— Нямам нищо против него като човек — каза доктор Рандал Портланд и отмести стола си. Съпругата му Арлийн направи знак на синовете им Марк и Алън да разчистят масата.

— Но просто не искам да деля кабинета си с интернист!

— Защо? — попита Арлийн и изхвърли остатъците от храната в кошчето.

— Защото не желая моите наскоро оперирани пациенти да висят в една и съща чакалня с болни хора! — отсече Ранди, натика тапата в гърлото на недоизпитата бутилка бяло вино и я сложи в хладилника.

— Това мога да го разбера — кимна Арлийн. — За момент си помислих, че става въпрос за традиционната неприязън между хирурзи и интернисти…

— Не ставай смешна — промърмори Ранди.

— Нима си забравил купищата вицове за интернисти, които ми разказваше докато беше практикант? — вдигна вежди Арлийн.

— Това бяха здравословни словесни закачки, нищо повече — отвърна Ранди. — Но сега е друго. Не искам бацилоносители около пациентите си и толкоз. Можеш да ме наречеш фаталист, но от това изобщо не ми пука. Просто ми дойде до гуша от следоперативни усложнения!

— Може ли да погледаме телевизия? — попита Марк. Зад него Алън примигваше начесто с големите си ангелски очи. Синовете им бяха на седем и шест години.

— Вече се разбрахме, че… — Арлийн изведнъж млъкна, безсилна пред умолителните физиономии на децата. Освен това й се искаше да остане насаме с мъжа си. — Добре, но само половин час! — отсече тя.

— Ура! — викна Марк и хукна към всекидневната. Алън го последва с блеснали очи.

Арлийн хвана ръката на Ранди и го поведе към кабинета. Накара го да седне на дивана и се настани срещу него.

— Не ми харесва настроението ти — рече решително тя. — Още ли си разстроен от това, което се случи със Сам Флеминг?

— Разбира се, че съм разстроен — раздразнено отвърна Ранди. — През всичките години на практиката си не бях губил пациент, а сега за нула време изгубих трима!

— Някои неща не могат да се контролират — успокоително подхвърли Арлийн.

— Но не и при тези случаи. Хората просто не трябваше да умират. А какво се получи на практика? Аз съм един нещастен костен доктор, който е безсилен да им помогне!

— Надявах се, че си преодолял депресията…

— Пак не мога да спя нощем — оплака се Ранди.

— Може би трябва да се обадиш на доктор Флатчър…

Телефонът иззвъня в момента, в който Ранди се канеше да отговори. Арлийн скочи на крака. Мразеше този звън, особено след някоя от операциите на съпруга й. Вдигна след второто позвъняване с надеждата, че ги търси някой познат. За съжаление не беше така. Обаждаше се една от дежурните сестри в ортопедията с молбата да говори с доктор Портланд.

Ранди неохотно пое слушалката, изслуша съобщението и безмълвно прекъсна разговора. Лицето му стана бяло като вар.

— Коляното, което оперирах тази сутрин — прошепна той. — Уилям Шапиро… Не мога да повярвам, но и той развива същите симптоми. Висока температура, треска и загуба на ориентация. Май пак става въпрос за пневмония…

Арлийн се приближи и обви ръце около шията му.

— Съжалявам — прошепна тя. Не знаеше какво друго да каже.

Ранди остана неподвижен на мястото си. След няколко секунди въздъхна, свали ръцете й от раменете си и излезе през задната врата без да каже нито дума. Моторът на колата изръмжа, светлините й пробягаха по оградата на съседната къща и бавно изчезнаха в мрака. Арлийн се изправи и мрачно поклати глава. Изпитваше дълбока тревога за психическото състояние на мъжа си, но не знаеше какво може да направи.