Фатално лекарство

ШЕСТА ГЛАВАПонеделник, 24 май

Трейнор пристигна в болницата достатъчно рано, за да не се притеснява за срещата, която имаше следобед. Но вместо да тръгне направо към кабинета на Хелън Бийтън, той влезе в болничното крило и се насочи към стая 209. За миг се спря на прага, напълни гърдите си с въздух и решително отвори вратата. Постът председател на управителния съвет не беше премахнал страха и отвращението, които изпитваше от болничната обстановка, особено когато ставаше въпрос за сериозно медицинско състояние.

Задиша плитко, както правеше винаги в помещение с болни хора, прекоси затъмнената стая и се изправи пред дългото ортопедично легло. Наведе се, внимавайки да не се докосва до нищо, очите му се заковаха в лицето на пациента. Том Барингър не изглеждаше добре и Трейнор неволно изправи гръб: опасяваше се, че може да се зарази от някаква ужасна болест. Лицето на човека в леглото беше сиво, дишането му — тежко и разпокъсано. Над главата му висеше пластмасовият маркуч на кислородната маска, изпод лепенките на клепачите му се процеждаше белезникава слуз.

— Том! — повика го тихо Трейнор. Не получи отговор и го повика отново, този път с по-висок глас. Но Том не помръдваше.

— Не ви чува — обади се един глас.

Трейнор подскочи и рязко се завъртя. Беше убеден, че в стаята няма други хора.

— Пневмонията не реагира на лечението — добави с мрачен глас непознатият. Седеше в ъгъла, чертите на лицето му се губеха в здрача. — Умира като всички останали…

— Кой сте вие? — попита Трейнор и избърса ситните капчици пот, избили по челото му.

Мъжът се изправи. Едва сега Трейнор видя, че е облечен в хирургически халат, върху който беше наметнал бяло памучно сако.

— Аз съм Ранди Портланд, лекуващият лекар на господин Барингър. — Пристъпи напред и сведе очи към пациента си: — Операцията премина напълно успешно, но човекът ще умре. Предполагам, че и друг път сте чували вариации на тази мелодия…

— Положително — нервно кимна Трейнор. Шокът от неочакваното присъствие на доктор Портланд отстъпи място на безпокойството. В поведението на този човек имаше нещо странно и непредвидимо.

— Бедрената става беше ремонтирана по един отличен начин — промърмори Портланд и отметна завивката. Трейнор видя равните шевове на раната. — Проблеми няма. За съжаление обаче следоперативното лечение се оказа фатално и господин Барингър няма да излезе оттук на собствените си крака… — Завивката се върна на мястото си, в очите на Портланд проблеснаха гневни искрици: — Нещо в тази болницата не е наред и аз няма да поема вината върху себе си!

— Изглеждате зле, доктор Портланд — колебливо промълви Трейнор. — Може би трябва да се прегледате…

Онзи отметна глава и се разсмя. Това беше мрачен и нерадостен смях, който прекъсна толкова внезапно, колкото и започна.

— Може би имате право — промърмори той, после кимна с глава и се насочи към вратата.

Трейнор се вцепени. Очите му бавно се върнаха върху лицето на Том, сякаш очакваше да се събуди и да му обясни странното поведение на този доктор. Можеше да разбере, че понякога лекарите се ангажират емоционално със състоянието на пациентите си, но този Портланд се държеше наистина много странно.

Направи последен опит да осъществи контакт с Том, осъзна безполезността на усилията си и тихо се измъкна навън. Доктор Портланд не се виждаше никъде. Трейнор въздъхна и тръгна към кабинета на Хелън Бийтън. Оказа се, че Колдуел и Кели вече са там.

— Познавате ли доктор Портланд? — попита ги той.

Отговориха му с кимане на глави.

— Той е един от нашите лекари — поясни Кели. — Хирург-ортопед.

— Току-що имах една доста странна среща с него. На път за насам реших да се отбия при един от клиентите си, Том Барингър, който е тежко болен. Този доктор Портланд седеше на тъмно в стаята му. В първия момент дори не го забелязах. Говореше странно, беше ядосан. Бях готов да отдам това на състоянието на пациента му, но той се закани, че няма да поеме вината, защото за всичко била виновна болницата…

— Ранди е доста преуморен — въздъхна Кели. — От доста време работи сам, въпреки че имаме щат за още един хирург ортопед. За съжаление кандидати липсват…

— Изглеждаше много зле — поклати глава Трейнор. — Казах му, че трябва да се прегледа, а той ми се изсмя…

— Ще поговоря с него — обеща Кели. — Предполагам, че се нуждае от малко почивка. Все ще открием някой, който да го замести временно…

— Добре, значи въпросът е приключен — кимна Трейнор и отново влезе в ролята си на председател на борда. — Нека се залавяме за работа.

— Преди това искам да ви съобщя нещо — пусна победоносната си усмивка Кели. — Моите началници са много разстроени от забраната за открити операции на сърцето!

— Ние също! — нервно отсече Трейнор, който не обичаше заседанията под негово ръководство да започват с негативни новини. — За съжаление нещата са извън нашия контрол. В Монпелие отхвърлиха молбата ни за лиценз, въпреки че по мое мнение тя беше добре обоснована…

— КМВ разчиташе на тези операции, защото те са част от договора с болницата — поясни Кели.

— Само при условие, че получим лиценз — поправи го Трейнор. — За съжаление това не стана, затова предлагам да насочим вниманието си към фактите. Ние преустроихме изцяло Рентгенологията и интензивното отделение на Акушеро-гинекологията. На мястото на старата апаратура с кобалт-60 монтирахме супермодерен линеен акселератор. Мисля, че това е предостатъчно за да докаже нашите добри намерения, въпреки тежкото финансово състояние на болницата.

— КМВ изобщо не се интересува дали болницата губи пари — поклати глава Кели. — Особено когато там се убедени, че това е резултат от грешки в мениджмънта…

— Грешиш — намръщи се Трейнор. Никак не му беше приятно да бъде притиснат до стената, особено пък от този млад и напорист бюрократ. — Аз съм на мнение, че КМВ трябва да проявява загриженост когато ние губим пари. Защото ако нещата продължават да се влошават, ние ще бъдем принудени да ударим катинара, а това ще се отрази и на вас. По тази причина трябва да работим заедно, просто нямаме друг избор.

— Ако Общинска болница „Бартлет“ фалира, КМВ ще сключи договор с друго лечебно заведение — продължаваше да се усмихва Кели.

— Това едва ли ще стане лесно — тросна се Трейнор. — Другите две болници в региона отдавна вече не функционират като лечебни заведения за тежки заболявания.

— Нищо не ни пречи да прехвърлим пациентите в болницата на КМВ в Рутланд — не отстъпваше Кели.

Сърцето на Трейнор пропусна един такт. Изобщо не беше мислил за опасността от подобна операция и беше твърдо убеден, че липсата на конкуренция в региона му дава солидно предимство при преговорите с КМВ. Но сега разбра, че това е само една илюзия.

— Не искам да кажа, че нямам желание да работя с вас — смекчи тон Кели. — Но нашите взаимоотношения трябва да бъдат динамични. Нали крайната ни цел е една и съща — поддържане високо ниво на здравеопазване в района…

Усмивката му разкри два реда безупречно равни и бели зъби.

— Нашият проблем се крие в прекалено ниската база, върху която се изчисляват разходите по хоспитализацията — въздъхна Трейнор. — Разминаването между тях и това, което покрива КМВ, надвишава десет процента. Ако продължаваме по този начин, едва ли ще издържим дълго. Затова се нуждаем от преразглеждане на базата и подписване на нов договор. Кратко и ясно.

— Базата не подлежи на преразглеждане до изтичане на договора — напомни му с приятелски тон Кели. — Нали вие самите я предложихте, за да биете конкуренцията? Под договора стои твоят подпис, Трейнор. Бъди така добър да го спазваш. Аз обаче мога да ви помогна в една друга област — готов съм да преразгледаме разходите ви в Спешното отделение, които не са твърдо заковани в договора.

— В момента това едва ли ще ни помогне — поклати глава Трейнор и усети как тънка струйка пот се плъзга по гърба му. — Неотложната помощ действа по други правила и средствата от нея моментално потъват в покриване на текущите разходи. Това, от което се нуждаем в момента, са спешни мерки за излизане от общата финансова криза.

— Което е и причина за настоящото съвещание — обади се Бийтън, след което изложи в общи линии новата програма за премиране на лекарите. — Всеки завеждащ кабинет в КМВ получава премия при фиксиран брой на хоспитализации за месеца. Ако тази цифра е по-малка от предписанията, премията му се увеличава. И обратно…

— Това ми звучи като подкуп — усмихна се Кели. — Зная колко чувствителни към икономическите стимули са нашите доктори и мога да ви уверя, че веднага ще се получи рязко снижение в бройката на хоспитализираните и оперираните пациенти.

— Към тази система прибягва и болницата на КМВ в Рутланд — подхвърли Бийтън.

— След като работи там, ще работи и тук — кимна Кели. — По принцип нямам нищо против, стига да не доведе до увеличение на нашите разходи…

— Системата ще бъде изцяло финансирана от болницата — увери го Бийтън.

— О кей, ще запозная началниците си с идеята ви — кимна Кели. — Изчерпахме ли дневния ред?

— Да.

Кели се изправи.

— Ще те помоля за експедитивност — вдигна глава да го погледне Трейнор. — Страхувам се, че затъваме с всеки изминат ден.

— Ще го сторя още днес — увери го Кели. — И утре вероятно ще имам отговор…

Ръкува се с присъстващите и затвори вратата след себе си.

— Мисля, че нещата минаха сравнително гладко — промърмори Бийтън.

— Аз също — кимна Колдуел.

Трейнор закрачи напред-назад, загрижеността не напусна лицето му.

— Не ми хареса подхвърлянето му за некомпетентно управление — промърмори той. — Но за нещастие нямаме друг избор, освен да работим с нафукано копеле като Кели!

— Мен повече ме безпокои заплахата му за евентуалното прехвърляне на пациенти в Рутланд — поклати глава Бийтън. — Тя автоматически ни прави слаби при евентуалните нови преговори…

— Хрумна ми нещо — вдигна глава Трейнор. — Събрали сме се тук да решаваме съдбата на болницата, но в отсъствието на лекарите.

— Такива са времената — сви рамене Бийтън. — Администрацията поема цялата тежест на кризата в здравеопазването.

— Значи ще водим войната без генералите, а? — ухили се Трейнор.

Другите се засмяха, напрежението видимо спадна.

— А какво ще правим с доктор Портланд? — върна ги в настоящето Колдуел.

— Нищо — сви рамене Бийтън. — Лично аз съм чувала само хубави неща за него, той е отличен хирург. Освен това не е нарушил никакви правила. Според мен трябва да изчакаме реакцията на КМВ и нищо повече…

— Не ми изглеждаше наред — промърмори със съмнение Трейнор. — Не съм психиатър и не знам как изглежда човек на прага на нервната криза, но ми се струва, че той е именно на тази фаза.

Жуженето на интеркома ги накара да вдигнат глави. Най-изненадана беше Бийтън, която се беше разпоредила да не ги безпокоят.

— Лоши новини — остави слушалката тя. — Току-що е починал Том Барингър.

В стаята настъпи мълчание.

— Това ми напомня, че бизнесът в здравеопазването е коренно различен от всяка друга икономическа дейност — въздъхна след известно време Трейнор. — Без значение дали сме на червено, или не…

— Това е вярно — кимна Бийтън. — И главната му тежест се съдържа във факта, че щем не щем се превръщаме в едно голямо семейство. Градът, областта, целият щат… Семейство, в което все някой умира.

— Каква е смъртността в община Бартлет? — вдигна глава Трейнор. — Никога не ми е хрумвало да задам подобен въпрос…

— Общо взето сме някъде около средната за щата — отвърна Бийтън. — Плюс-минус един процент. Същевременно трябва да посоча, че сме доста по-добре в сравнение с някои от големите градски болници.

— Това е хубаво — кимна с облекчение Трейнор. — За момент реших, че и по този показател сме на червено…

— Стига мрачни приказки! — обади се Колдуел. — Имам и добри новини. Съпрузите-медици, за които ви бях споменал, са взели решение да започнат работа при нас. Вече ще разполагаме с един великолепно подготвен патолог, а КМВ се сдобива с амбициозен ординатор.

— Радвам се да го чуя — отвърна Трейнор. — Значи поне в патологията нещата имат шанс да се оправят.

— Купиха бившата къща на доктор Ходжис — добави Колдуел.

— Сериозно? — ококори се Трейнор. — Това ми харесва. Виждам в него пръста на съдбата…

Чарлс Кели се плъзна зад волана на спортното си ферари, завъртя стартерния ключ и подаде газ. Машината реагира в пълно съответствие с репутацията си на едно малко чудо на техниката. Купето се стрелна към изхода на паркинга, залепвайки го за кожената седалка. Обичаше да кара тази кола, особено по тесните планински пътища, изпъстрени с остри завои. Начинът, по който държеше пътя, беше наистина забележителен.

След разговора с представителите на болничната управа, Кели реши да докладва директно на Дънкан Митчъл — най-големия шеф в областта на щатското здравеопазване. Той беше председател на управителния съвет на КМВ, а освен това участваше в управлението на още няколко здравноосигурителни фонда в южната част на страната. Централата на КМВ се намираше във Върмонт по простата причина, че господин Митчъл имаше голяма ферма именно в този щат.

Вдигна телефона с известно безпокойство, просто защото не знаеше каква реакция да очаква. Но президентът се държа любезно и му предложи да се срещнат на летището в Бърлингтън, откъдето възнамеряваше да излети за Вашингтон.

Реактивният „Лиърджет“ на компанията все още се зареждаше с гориво. По тази причина Митчъл покани Кели да влезе в купето на огромната си лимузина и му предложи питие от портативното барче в задната част. Кели любезно отказа.

Дънкан Митчъл беше импозантен мъж, висок почти колкото Кели, но далеч по-представителен от него. Беше облечен в безупречно скроен делови костюм, копринена вратовръзка и златни ръкавели. Италианските мокасини на краката му бяха изработени от тъмнокафява крокодилска кожа.

Кели му се представи и накратко описа кариерата си в КМВ. Стори това защото не беше сигурен дали Митчъл се досеща, че пред него стои директорът на фонда, отговарящ за община Бартлет и околностите й. Но се оказа, че президентът знае всичко за дейността на КМВ в региона, включително и името му.

— Май няма да е зле да закупим тази болница — промърмори той.

— Аз съм на същото мнение — кимна Кели. — Затова реших да се обърна директно към вас.

Митчъл измъкна тънка цигара от златната си табакера и замислено почука с нея по капачето.

— От тези общински болници могат да се изстискат големи печалби, но им трябва ловко управление — рече той.

— Това е абсолютно вярно — кимна Кели.

— За какво по-точно искате да говорим? — погледна го право в очите Митчъл.

— Въпросите са два — отвърна Кели. — Първият е свързан с намеренията на болницата да въведе програма за премиране на личния състав, която е почти идентична с тази, която използваме в нашите болници. Решили са да снижат бройката на хоспитализираните болни.

— А вторият? — попита Мичъл и небрежно издуха дима към тавана на лимузината.

— Един от нашите лекари започва да реагира по обезпокоителен начин на следоперативните усложнения на пациентите си. Заявява, че няма намерение да носи отговорност и обвинява директно болницата…

— Някакви психиатрични проблеми? — Доколкото ми е известно, няма такива — отвърна Кели.

— По първия въпрос — оставете болницата да въвежда каквото ще… На този етап никак не ни е грижа за балансите им.

— А какво ще правим с лекаря?

— Очевидно трябва да се вземат някакви мерки — проточи Митчъл. — Подобен род поведение е абсолютно недопустимо.

— Какво ще ми препоръчате?

— Решението оставям на вас — въздъхна Митчъл. — При управлението на здравни заведения като нашите неизбежно идва моментът, в който човек трябва да поеме отговорността. Считайте, че за вас този момент е настъпил…

— Благодаря, господин Митчъл — доволно се усмихна Кели. Явно беше спечелил доверието на върховния шеф.

Изскочи от лимузината и забърза към спортното ферари. Миг преди да излезе от паркинга зърна високата фигура на Митчъл, която енергично крачеше към частния реактивен самолет на компанията.

— Един ден и аз ще използвам този самолет! — обеща си на глас Кели.