Фатално лекарство

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАСряда, 20 октомври

На следващия ден бе взето решението Ники да си остане у дома, въпреки енергичните протести на детето. Но времето продължаваше да бъде влажно и студено, лечението с антибиотици все още не беше приключило — нямаше смисъл да поемат излишни рискове.

Сутрешната дихателна терапия премина успешно, въпреки намусеното личице на Ники. Родителите й я преслушаха един след друг и не откриха нищо обезпокоително Алис Дохърти дойде точно в часа, за който се бяха уговорили. Дейвид и Анджела продължаваха да се радват на късмета си с тази жена.

В колата той се оплака, че вече цяла седмица не е имал възможност да кара велосипеда си. Дъждът беше намалял, но по небето продължаваха да се гонят черни, ниско надвиснали облаци, а над подгизналата земя се стелеше лека мъгла.

Пристигнаха в болницата точно в седем и тридесет. Анджела тръгна към лабораторията, а Дейвид се насочи към стационара на лежащо болните. За негова огромна изненада в стаята на Джон Тарлоу завари празно легло, около което бяха струпани бояджийска стълба и бидони с боя. Обърна се и тръгна към стаята на дежурните сестри.

— Господин Тарлоу е преместен в 206-та — уведоми го Джанет Колбърн.

— Но защо?

— Ще боядисват стаята. Преди малко ни съобщиха това от отдела по поддръжка. Ние се свързахме с приемното и те ни насочиха към 206.

— Мисля, че това е неразумно — поклати глава Дейвид.

— Е, не знам — сви рамене сестрата. — Говорете с хората от поддръжката…

Ядосан от безцеремонното отношение към пациента, Дейвид последва съвета й и се отправи към канцеларията на отдела по поддръжка на партерния етаж. Почука на вратата и влезе. Зад бюрото седеше мъж на неговите години, облечен в овехтял работен комбинезон, тъмнозелен на цвят. Лицето му беше покрито с двудневна четина.

— Какво има? — попита Ван Слайк и вдигна глава от работния журнал пред себе си. Гласът му беше сух и безразличен, чертите на лицето му — също.

— Искам да знам защо сте преместили един от пациентите ми без да бъда уведомен — войнствено изръмжа Дейвид.

— Ако имате предвид онзи от стая 206-та, заради боядисване — отвърна с монотонен глас Ван Слайк.

— Това го видях, но питам защо! — троснато рече Дейвид.

— Ние също работим по план — отвърна другият мъж.

— Плановете трябва да се съобразяват със състоянието на пациентите. Този човек е тежко болен и не е било нужно да го местите!

— Това си е ваш проблем — отсече Ван Слайк и отново се наведе над журнала. — Ако сте недоволен, обърнете се към Бийтън.

Дейвид замълча, изненадан от безпардонното поведение на брадясалия, който сякаш забрави за присъствието му. После бавно се обърна и излезе. По обратния път почти реши да се възползва от съвета му и да потърси сметка от административната директорка. Забрави за това в момента, в който влезе в новата стая на Джон Тарлоу, просто защото състоянието на пациента беше тежко.

Разстройството и повръщането се бяха възобновили, въпреки активната медикаментозна терапия. Изтощен от непрестанните пристъпи, Джон беше слаб и апатичен. Дейвид изпита дълбоко недоумение от това състояние, просто защото от момента на постъпването си в болницата пациентът беше поставен на системи, а това изключваше ново обезводняване.

Подробният преглед не донесе нищо — той не успя да открие причината за тази рязка промяна в клиничната картина, още по-малко пък за депресираното му психическо състояние. Може би е прекалено чувствителен към приспивателното, което му предписах, рече си объркано той. Но то трябваше да му бъде давано само периодично, при доказано тежко безсъние.

Обърна се и изтича в дежурната стая. Там се изправи пред окаченото на стената табло и измъкна болничния картон на Джон. Закова поглед в последните лабораторни анализи на пациента и отново се опита да открие решението на кризата. След вчерашното спречкване с Кели не смееше да свика консулт, тъй като в КМВ не разполагаха със специалистите по онкология и инфекциозни болести, които му трябваха.

Затвори очи и разтърка слепоочията си. Даваше си сметка, че тъпче на едно място. Главната причина за това се криеше във факта, че от лабораторията все още не бяха готови с резултатите от посявката на чревния тракт, която бе поръчал още вчера. Нямаше как да разбере дали става въпрос за бактерия и каква точно може да бъде тя. Единственият светъл лъч в цялата история беше липсата на треска. Температурата на Джон беше в границите на нормалното.

В картона беше отбелязано, че пациентът е поискал и получил умерена доза приспивателно. Подозирайки, че именно то е причина за летаргичното му състояние, Дейвид го задраска от бъдещите манипулации. После нареди нова посявка и пълна кръвна картина, помоли сестрите да го информират при всяко, дори незначително повишение на температурата, след което напусна стационара и се насочи към кабинета си.

Анджела приключи с последната от планираните за деня биопсии, приведе в ред малката патологична лаборатория на етажа на Оперативния блок и тръгна към кабинета си. Тази сутрин работата й спореше, освен това беше успяла да избегне всякакви срещи с Уодли. За съжаление си даваше сметка, че това не може да продължава вечно, в душата й отново се появи безпокойството. По принцип беше оптимист, но се страхуваше, че проблемът с Уодли едва ли ще се разреши от само себе си.

Още от прага забеляза, че вратата между двата кабинета е открехната. Пристъпи към нея и направи опит да я затвори. Гласът на Уодли я накара да подскочи.

— Анджела, влез за малко — повика я той. — Искам да ти покажа нещо интересно…

Тя потисна разочарованата си въздишка и неохотно отвори вратата. Уодли седеше пред микроскопа на писалището си, но учебният също беше включен.

— Ела да хвърлиш едно око — усмихна се той и потупа апаратурата с длан.

Анджела направи две-три крачки навътре, после спря. Забелязал колебанието й, Уодли се оттласна от бюрото и столът му на колелца се плъзна назад. Едва тогава младата жена набра кураж и се наведе над окуляра. Но още преди да види каквото й да било, Уодли рязко се плъзна напред заедно със стола, сграбчи я през кръста и я положи в скута си.

— Пипнах те! — извика той.

Анджела извика и направи опит да се освободи, шокирана от директността на атаката. Изобщо не беше допускала, че ще се стигне дотук.

— Пуснете ме! — извика тя и направи опит да разтвори ръцете му.

— Първо ще ми позволиш да ти кажа нещо — рече ухилено Уодли.

Анджела затвори очи и престана да се бори. Обзе я потискащо чувство на унижение.

— Така е по-добре — доволно кимна Уодли. — А сега новината: нашето пътуване е уредено, вече получих и билетите. През ноември пътуваме за конгреса на патолозите в Маями.

— Това е чудесно — промърмори саркастично Анджела и отвори очи. — А сега ме пуснете!

Уодли разтвори ръце и тя побърза да отскочи по-далеч от него. Но той все пак успя да я хване за китката.

— Чака ни фантастично прекарване. През ноември времето в Маями е прекрасно, може би най-хубавото в годината. Ще бъдем в хотел „Фонтебло“ непосредствено до брега…

— Пуснете ме! — процеди през зъби Анджела.

— Хей, какво ти става? — наведе се да я погледне в очите Уодли. — Съжалявам, ако съм те стреснал. Исках да те изненадам с добрата новина…

Анджела прехапа език, за да не избухне и се втурна навън. Вратата шумно се затръшна зад гърба й.

Разтърка лицето си, правейки отчаяни опити да възвърне самообладанието си. Но тялото й продължаваше да се тресе от притока на адреналин. Изминаха няколко минути преди успее да успокои дишането си. В момента, в който това най-сетне стана, тя грабна палтото си от закачалката и се втурна навън. Времето за колебание изтече. Нахалството на Уодли премина всякакви граници и тя възнамеряваше да вземе съответните мерки.

Прекоси празното пространство между сградите и успя да стигне до насрещния навес почти без да се намокри. Забави крачка и решително се насочи към кабинета на Кантор.

Наложи се да чака почти половин час, просто защото не се беше обадила да го предупреди за посещението. Но това време не мина напразно — самообладанието й се възстанови, разсъдъкът също. Дори се запита дали не е провокирала с нещо поведението на Уодли. Може би наивността й беше попречила да го отреже още в началото.

— Моля, заповядайте — изправи се на прага на кабинета си Кантор. Върху лицето му грееше дружелюбна усмивка. Бюрото зад гърба му беше отрупано с бумаги. Наложи се да премести купчина специализирани списания по рентгенология от близкия стол, за да й направи място да седне. Но Анджела любезно отказа и остана на крака. Кантор сви рамене, върна се на мястото си и попита с какво може да й бъде полезен.

— Това, което ще ви кажа, ме притеснява — започна младата жена. — Затова ще ви помоля да се въоръжите с търпение. Обръщам се към вас просто защото не зная какво друго мога да направя…

Кантор окуражително й кимна с глава.

— Дойдох да се оплача от доктор Уодли, който ме подлага на открит сексуален тормоз — изплю камъчето Анджела.

Кантор напрегнато се приведе напред. Поне прояви интерес, рече си Анджела, но веднага след това забеляза насмешката в очите му.

— От колко време продължава това? — попита главният лекар.

— Май откакто съм тук — въздъхна тя и понечи да навлезе в подробности, но Кантор я спря.

— Какво означава „май“? — попита с вдигнати вежди той. — Нима не сте сигурна?

— В началото не беше толкова явно — поясни Анджела. — Аз погрешно приех, че поведението му е приятелско, почти бащинско… — После започна да разказва за отделните инциденти. — Постоянно търси начин да е близо до мен, да ме докосва, уж неволно… Започна да ме разпитва за подробности от интимния ми живот…

— Но всичко това спокойно се вмества в рамките на приятелското поведение — поклати глава Кантор.

— Съгласна съм и вероятно по тази причина му позволих да продължава… Но нещата започнаха да стават все по-очевидни…

— Искате да кажете, че в поведението му е настъпила промяна?

— Абсолютно — кимна Анджела и с известно притеснение разказа как Уодли уж невинно я беше докоснал по задните части, а след този инцидент беше започнал да я нарича „скъпа“.

— Не виждам нищо нередно в тази дума — поклати глава Кантор. — Аз самият непрекъснато я употребявам в обръщенията си към момичетата от рентгенологията.

Анджела се втренчи в него. Какво ли биха разказали „момичетата“ от рентгенологията за тоя тип, внезапно се запита тя. Явно се беше появила на неподходящото място и едва ли ще получи съчувствие от лекар, чиито разбирания са дори по-архаични от тези на Уодли. Но трябва да довърша започнатото, тръсна глава тя. После сбито разказа за последния инцидент със сядането в скута на възрастния лекар, решил да й съобщи приятната новина за командировката до Маями.

— Не знам какво да кажа — въздъхна Кантор след като я изслуша. — Споменавал ли е доктор Уодли, че мястото ви зависи от някакви сексуални услуги?

Господи, какъв примитивизъм, простена в себе си Анджела. Очевидно Кантор беше от хората, за които сексуалният тормоз се свързва директно със сексуалния акт и точка!

— Не — тръсна глава тя. — Доктор Уодли никога не е споменавал подобно нещо. Но аз намирам желанието му за фамилиарност изключително неприятно. То излиза от границите на приятелското отношение и професионалните контакти, превръща работата ми в истински ад!

— Може би реакцията ви е прекалено мнителна — подхвърли с леко пренебрежение Кантор. — Доктор Уодли е просто един емоционален човек. Вие самата признахте това… — Забеляза изражението на лицето й и млъкна.

Анджела сухо му благодари за вниманието и се насочи към вратата.

— Няма защо — изправи се Кантор. — Дръжте ме в течение, а междувременно аз ще си поговоря с доктор Уодли при първия удобен момент…

Анджела само кимна с глава и побърза да напусне кабинета. Още в коридора разбра, че оплакването пред човек като Кантор изобщо няма да реши проблемите й. А дори напротив — ситуацията би могла да се утежни…

Следобед Дейвид на няколко пъти отскача до болничното крило, за да проверява състоянието на Джон Тарлоу. За съжаление в него нямаше подобрение, а дори напротив — повръщането и разстройството продължаваха да го обезводняват и единственото спасение за момента беше системата, включена в кръвоносната му система. Някъде към четири и половина влезе в стаята за последния преглед за деня. Надяваше се поне в психическото му състояние да е настъпила някаква промяна. Оказа се, че не е така. Джон беше все така отпуснат и неконтактен. Все още осъзнаваше къде се намира и можеше да каже името си, но упорито не успяваше да си спомни деня, месеца и годината…

Дейвид отскочи до дежурната стая и прегледа внимателно резултатите от последните изследвания. Всички бяха нормални, само броят на белите кръвни телца показваше известно понижение. Не знаеше как да интерпретира този факт, просто защото ставаше въпрос за човек, болен от левкемия. Посявките от изпражненията и тънките черва не показваха присъствието на патологични бактерии. Сви рамене и се изправи.

— Моля ви, обадете ми се веднага, ако температурата на господин Тарлоу се повиши — обърна се той към дежурната сестра, след което се обърна и излезе.

С Анджела се срещнаха във фоайето на болницата, изскочиха навън и се затичаха към колата. Времето продължаваше да се влошава. Дъждът се усили, появи се вятър, температурата видимо се понижи.

Анджела му разказа за последния инцидент с Уодли и за оплакването, което беше направила пред Кантор.

— Да оставим Уодли настрана, защото е задник — поклати глава Дейвид. — Но от Кантор очаквах по-друга реакция, още повече, че е главен лекар. Дори да не му пука в личен план, той трябва да държи сметка за закона и отговорността на болницата. Нима никога не е чувал за шумните съдебни процеси в някои големи болници, предизвикани именно заради сексуален тормоз?

— Не искам да мисля за това — сви рамене Анджела. — Кажи как ти мина денят? Още ли мислиш за смъртта на Марджъри?

— Нямах време за това — въздъхна Дейвид. — Тревожи ме състоянието на Джон Тарлоу…

— Какво му е?

— Там е работата, че не знам… И започвам да се плаша. Обзема го онази апатия, която се наблюдаваше и при Марджъри. Приет е в болницата с функционални оплаквания, които продължават да се влошават. Имам лоши предчувствия, но не знам какво да предприема. На този етап просто лекувам симптомите му…

— Като те слушам съм доволна, че избрах патологията — въздъхна Анджела.

Дейвид й разказа за срещата си с Върнър Ван Слайк.

— Изключително груб и невъзпитан човек — оплака се той. — Почти не ми обърна внимание. Сякаш не съм лекар, а някакъв скапан чиновник, към когото се отнасят като с боклук!

— Трудно е да полагаш грижи за пациентите, когато обслужващия персонал не е на ниво — въздъхна Анджела.

— Взе ми думите от устата — унило кимна Дейвид.

Най-сетне се прибраха и Ники скочи да ги посрещне. През деня се беше наскучала здравата, но малко преди завръщането на родителите й се беше отбил Арни, който донесе новини за новия учител.

— Много е строг — оплака се на Дейвид той. — Може би защото е мъж…

— Дано да го бива в преподаването — рече Дейвид, а гърдите му се свиха от болка за Марджъри.

Анджела влезе в кухнята да приготви вечерята, а Дейвид откара Арни до дома му. Когато се върна, Ники го чакаше на прага, за да му се оплаче от недостатъчната топлина в дневната.

Той отиде да опипа горещия радиатор, след това провери дали френските прозорци към терасата са затворени добре.

— Къде по-точно усещаш студ? — попита.

— На дивана. Ела да седнеш и ще видиш…

Дейвид се подчини и седна на дивана редом с дъщеря си. Моментално усети хладното течение, което го погали по тила.

— Права си — кимна той, мина зад дивана и провери рамките на прозорците. — Мисля, че мога да поставя диагнозата: имаме нужда от зимни прозорци.

— Какво представляват зимните прозорци?

Дейвид се впусна в обяснения за изолацията и топлинните загуби.

— Престани да я объркваш — подвикна от кухнята Анджела, дочула част от разговора. — По-добре й ги покажи…

— Добра идея — кимна Дейвид. — Ела да донесем малко дърва и междувременно ще си приказваме…

— Долу не ми харесва — обяви Ники в момента, в който започнаха да се спускат по стълбите към мазето.

— Защо?

— Защото е страшно.

— Хей, не ставай като майка си — усмихна се Дейвид. — Една страхлива жена в семейството е напълно достатъчна.

Зад каменните стъпала бяха подредени няколко остъклени рамки. Той издърпа една от тях и я показа на Ники.

— Ето това е зимен прозорец…

— Прилича ми на обикновен — отбеляза Ники.

— Да, но не може да се отваря. Слага се от външната страна на обикновения прозорец и въздухът помежду им служи за изолация.

Изведнъж замълча, забелязал нещо ново зад струпаните рамки.

— Какво има, тате? — веднага го усети Ники.

— Нещо, което не бях забелязал досега — промърмори Дейвид и плъзна длан по стената зад стълбището. — Това са дървени тухли…

— Как така дървени тухли? — учуди се Ники.

Разтревожен от откритието си, Дейвид не обърна внимание на въпроса.

— Дай да преместим тези зимни прозорци — промърмори той, вдигна рамката пред себе си и я облегна на насрещната стена. Ники се зае със следващата.

— Тази стена е по-различна от останалите — поясни Дейвид, след като преместването приключи. — Питам се защо ли е изградена, още повече, че е доста по-нова от другите…

— За какво говориш? — объркано го погледна детето.

Дейвид й показа гранитните стъпала, после я накара да се мушне под стълбите. Обясни, че стената от дървени тухли прегражда пространството под тях.

— А какво има зад нея? — попита Ники.

— И аз това се чудя — повдигна рамене Дейвид, после на лицето му се появи дяволита усмивка: — Искаш ли да надникнем? Може би ще открием някакво съкровище…

— Сериозно? — разшириха се очите на детето. Дейвид вдигна брадвата, която използваше за цепене на подпалки. В същия миг се разнесе гласът на Анджела, която ги попита какво мишкуват там долу. Той сложи пръст на устните си и лукаво намигна.

— Отивам да взема един душ — добави жена му. — После сядаме да вечеряме.

— Добре — подвикна в отговор Дейвид, извърна се към Ники и тихо прошушна: — Дано не чуе как разрушаваме къщата!

Детето възбудено се изкиска.

Дейвид изчака стъпките на жена му да заглъхнат към горния етаж и отново вдигна брадвата. След няколко удара в горния край на дървената стена се появи кръгла дупка с назъбени краища. От нея лъхна тежък въздух с неприятна миризма.

— Бягай горе да донесеш фенерчето — разпореди се той и продължи да разширява процепа. В момента, в който Ники се върна, дупката вече беше достатъчно голяма, за да мушне главата си. Сърцето му подскочи и пропусна един такт. Главата му изскочи обратно толкова бързо, че на врата му се появи дълбока драскотина.

— Какво видя? — прошепна Ники, стресната от изражението на лицето му.

— Не е съкровище — промърмори Дейвид. — Я иди да повикаш майка си…

До появата на Анджела, завита плътно в хавлията си, той успя да свали един цял ред от дървените тухли.

— Какво става тук? — пожела да узнае жена му. — Ники ми се стори доста разстроена…

— Виж сама — рече Дейвид и й подаде фенерчето.

— Надявам се, че това не е някакъв майтап — подозрително го изгледа жена му.

— Няма майтап — увери я той.

— Господи, Пресвети Боже! — извика миг по-късно тя и гласът й отекна в затвореното пространство.

— Какво има? — попита Ники. — Искам и аз да го видя!

Анджела се измъкна от дупката.

— Труп — обяви тя. — Доста време е престоял там…

— На човек ли?! — ококори се Ники. — Искам да го видя!

— Не! — изкрещяха едновременно Дейвид и Анджела.

Ники замълча, разбрала, че няма смисъл да протестира.

— По-добре да се качим горе и да напалим камината — промълви след известно време Дейвид, подаде една цепеница на детето и сам се натовари.

Заеха се да палят огъня, а Анджела набра номера на полицията. Ники изстрелваше въпросите си един след друг, но Дейвид само свиваше рамене.

Полицията се появи сравнително бързо.

— Аз съм шериф Уейн Робъртсън — представи се нисък мъж, облечен в плетен пуловер и с бейзболна шапка на главата. — А това е заместникът ми Шъруин Морис…

Морис докосна периферията на широкополата си шапка. Беше висок и слаб мъж, който носеше униформа, за разлика от шефа си. В лявата му ръка имаше дълго фенерче — от онези, които побират четири батерии.

— Мистър Морис се отби да ме вземе от дома, затова съм в този вид — поясни шерифът Робъртсън.

— Благодаря, че се отзовахте — кимна Анджела.

Оставиха Ники горе и с насочиха към стълбите за зимника. Робъртсън взе фенерчето от помощника си и навря глава в дупката.

— Проклет да съм! — изруга миг по-късно той — Това е оня нещастник! — Измъкна главата си и се обърна към домакините: — Съжалявам, че това се случва на вас, но аз успях да разпозная жертвата, въпреки разложението… Става въпрос за бившия собственик на тази къща…

Анджела потръпна и усети как кожата на врата й настръхва.

— Налага се да разбием цялата стена, за да измъкнем трупа — продължи Робъртсън. — Нали нямате нищо против?

Дейвид само сви рамене.

— Няма ли да повикате съдебен патолог? — попита Анджела. Имаше достатъчно опит, за да знае, че при подобни случаи присъствието на Съдебна медицина е задължително.

Шерифът мълчаливо я погледна. Не беше от хората, които позволяват да им се бъркат в работата, особено пък когато става въпрос за жена. Но в случая домакинята беше абсолютно права.

— Къде е телефонът? — рязко попита той.

— Горе, в кухнята.

Наложи се да употребят сила, за да издърпат слушалката от ръцете на Ники. Тя вече беше успяла да набере Арни и Карълайн, съобщавайки им вълнуващата новина за трупа в мазето.

След краткия разговор със Съдебна медицина, Робъртсън и Морис се заеха да разтурят стената от дървени блокчета. Дейвид вкара в мазето една подвижна лампа и допълнителната светлина им позволи да разгледат по-добре трупа. Оказа се, че е сравнително запазен, с изключение на долната част на лицето, която беше почти оголена и разкриваше челюстта и зъбите. За разлика от нея горната част на лицето беше абсолютно запазена, включително полуотворените очи. В средата на челото, малко под косата, зееше дупка, покрита със зеленикав мъх.

— Това в ъгъла ми прилича на празни торби от цимент — промърмори Робъртсън, насочил фенерчето в дупката. — А ето и една мистрия… По дяволите, той си е приготвил всичко! Май ще се окаже самоубийство.

Дейвид и Анджела мълчаливо се спогледаха. Този тип или е най-скапаният детектив на света, или има някакво извратено чувство за хумор!

— Какви ли са тези бумаги? — продължи Робъртсън, насочил лъча към купчина измачкани документи в дъното на импровизираната гробница.

— Приличат на ксерокопия — обади се Дейвид.

— А това какво е?

Лъчът освети някакво желязо, което се подаваше изпод тялото.

— Кози крак — определи го Робъртсън. — Желязо, което се използва за вадене на пирони и разковаване на дъски.

Ники се появи в горния край на стълбите и съобщи, че съдебният лекар е пристигнал. Анджела забърза да го посрещне.

Доктор Трейси Корниш беше слаб мъж със среден ръст. На носа му проблесваха очила с метални рамки, а в ръката му се поклащаше старомодна кожена чанта.

Анджела се представи и поясни, че работи като патоанатом в Общинска болница „Бартлет“. Доктор Корниш от своя страна призна, че няма специализация по съдебна медицина, но е приел длъжността областен съдебен лекар като добавка към недостатъчната си практика.

— Вече няколко години се занимавам с това и съм натрупал значителен опит — увери той.

— Попитах ви, защото аз самата проявявам интерес към съдебната медицина — отвърна Анджела. Не искаше човекът да остане с впечатление, че се съмнява в професионалните му качества.

Слязоха в мазето и Корниш се наведе да огледа трупа.

— Интересно — промърмори той. — Състоянието му е много добро. От колко време се води изчезнал?

— От около осем месеца — отвърна Робъртсън.

— Ето какво прави едно добре изолирано и сухо място — кимна Корниш. — Трупът е сух дори след цяла седмица проливни дъждове навън.

— На какво се дължи оголването около челюстта? — попита Дейвид.

— Вероятно на гризачи — отвърна Корниш и се наведе да отвори чантата си.

Дейвид потръпна и хвърли кос поглед към Анджела. Но жена му явно не беше обърнала внимание на последните фрази, любопитството й беше изцяло насочено към предстоящите процедури.

Първата от тях беше заснемането на трупа. Доктор Корниш направи няколко кадъра, включително и от съвсем близък план. После навлече гумени ръкавици, разтвори един найлонов плик и започна да го пълни с предметите, които лежаха в гробницата. Когато събра листовете хартия, останалите се скупчиха около него.

— Ксерокопия на болнични картони от Общинска болница „Бартлет“ — обяви след кратък преглед той. — Моля, не ги докосвайте. — Показалецът му се насочи към няколко тъмни петна върху горния лист: — Бас държа, че това е кръв…

Листовете отидоха в отделна запечатана торбичка и докторът най-после насочи вниманието си към трупа. Първата му работа беше да опразни джобовете. Откри портфейла с няколко банкноти, плюс кредитни карти на името на Денис Ходжис.

— Вариантът грабеж отпада — обади се Робъртсън.

Доктор Корниш свали часовника от китката на трупа.

Оказа се, че все още работи и показва точното време.

— Производителят на батериите би трябвало да използва това като реклама — подхвърли Робъртсън. Морис оцени шегата на шефа си с високо изхилване, което прозвуча странно в мрачното подземие.

Доктор Корниш извади от чантата си акуратно сгънат сак за трупове и помоли длъгнестия полицай да му помогне за прибирането на тялото.

— Няма ли да изолирате дланите на ръцете? — обади се Анджела.

Корниш се замисли за миг, после кимна с глава:

— Добра идея.

От чантата се появиха две пликчета от плътна хартия, които бяха намъкнати върху китките на Ходжис. После ципът изсъска и трупът изчезна в продълговатия сак.

Петнадесет минути по-късно патрулната кола и микробусът на съдебния лекар напуснаха алеята пред къщата, примигнаха със стоп-светлините си на пътя и бързо изчезнаха в мрака.

— Някой да е гладен? — подвикна Анджела.

Ники и Дейвид простенаха в един глас.

— И аз нямам апетит — кимна с въздишка Анджела. — Каква нощ, Господи!

Прибраха се в хола, Дейвид се наведе да стъкне огъня. Ники включи телевизора, а Анджела седна до нея с книга в ръце.

Някъде към осем решиха, че все пак могат да хапнат нещичко. Анджела претопли вечерята, а Ники и Дейвид се заеха да слагат масата.

— Всяка фамилия си има по един скелет, обикновено скрит в гардероба — обади се по някое време Дейвид. — А нашият се оказа в мазето…

— Много смешно! — изгледа го намръщено Анджела.

След което се наложи да обясни на детето смисъла на метафората. Ники се замисли за момент, после също обяви, че в това няма нищо смешно.

На практика Дейвид беше доста обезпокоен от мрачната находка в мазето си. Страхуваше се, че тя ще повлияе на детето и затова направи безуспешния си опит да поразсее мрачното настроение.

Направиха дихателните упражнения на Ники и си легнаха. Сънят не беше лекарство, но по-добра алтернатива просто нямаха.

Ники и Дейвид бързо заспаха, но за разлика от тях Анджела остана да лежи в тъмното с широко отворени очи. Вслушваше се в звуците, които издаваше къщата. Господи, колко много бяха те, особено пък в тази ветровита и дъждовна нощ. Най-натрапчиво беше свистенето на вятъра в комина на спалнята.

Внезапна серия от глухи удари я накара да се изправи в леглото.

— Какво е това? — нервно прошепна тя и смушка Дейвид.

— Какво какво е? — сънливо промърмори той.

Анджела го накара да се ослуша и ударите не закъсняха.

— Ето това! — извика тя.

— Капаците се блъскат в стената на къщата — поясни с недоволен глас Дейвид. — За Бога, лягай и заспивай!

Анджела се подчини, но очите й останаха широко отворени. Изобщо не й се спеше.

— Не ми харесва това, което става — промърмори тя.

Дейвид тихо простена.

— Не, наистина! Не мога да повярвам, че нещата се промениха за броени дни. Но още от началото имах мрачни предчувствия…

— За какво говориш? — надигна се на лакът Дейвид. — Имала си предчувствия, че ще открием трупа на Ходжис, така ли?

— Не само него — въздъхна младата жена. — Струпаха ни се още куп неприятности — лошото време, инсинуациите на Уодли, смъртта на Марджъри, нападките на Кели срещу теб…

— Съвпадение, нищо повече — увери я Дейвид. — Но така ще имаме възможност да отстраним наведнъж всичките си неприятности.

— Моля те, бъди сериозен — проплака Анджела.

В следващия миг откъм стаята на Ники проехтя силен вик и двамата светкавично скочиха на крака. Секунда по-късно бяха около леглото й. Ники беше седнала в леглото, до нея стърчаха ушите на очевидно объркания Ръсти.

Беше сънувала кошмар за призрак в мазето. Седнаха от двете й страни и се опитаха да я успокоят, но всъщност не знаеха какво точно да кажат. Защото кошмарът си имаше съвсем основателни причини и беше някаква смесица между сън и действителност.

Направили всичко по силите си да успокоят детето, в крайна сметка Дейвид и Анджела я взеха в спалнята при себе си. Това донесе сериозно неудобство единствено за Дейвид, който се оказа в самия край на леглото, тъй като поканата за Ники автоматично включи и Ръсти…