Фатално лекарство

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАНеделя, 24 октомври

На сутринта Дейвид и Анджела бяха изтощени и недоспали, но за разлика от тях Ники си беше починала добре. За нея нощта беше протекла спокойно, без зачестилите напоследък кошмари.

В неделя семейство Уилсън ставаше рано за църква, след което се отбиваха да похапнат в „Айрън Хорс“. Идеята за църквата принадлежеше на Анджела, но причината беше не толкова религиозна, колкото социална. Тя вярваше, че това е един от начините да се приобщят към коренните жители на Бартлет. По тази причина избра Методистката църква в градския парк — най-посещаваната в градчето.

— Наистина ли трябва да отидем? — простена Дейвид. Беше седнал на леглото и правеше тромави опити да се облече. Успя да заспи едва на разсъмване, но много бързо се събуди. А после вече беше късно, тъй като Ники и Ръсти влетяха в спалнята.

— Хайде да не разочароваме детето — обади се откъм банята Анджела.

Дейвид въздъхна и продължи да се облича. Половин час по-късно фамилията се натовари на волвото и пое към града. От опит знаеха, че трябва да паркират пред кръчмата, а разстоянието до парка да вземат пеша. В неделя около църквата никога нямаше свободни места, а движението беше толкова оживено, че се налагаше регулиране от полицай.

Тази сутрин дежурен по КАТ се оказа Уейн Робъртсън. Беше изпъчил корема си в средата на уличното платно, между зъбите му проблясваше никелирана свирка.

— Чакайте ме тук — рече Анджела и решително се насочи към началника на полицията. В ръката си стискаше анонимната бележка от предната вечер. Стори го толкова бързо, че Дейвид не успя да я спре.

— Извинете ме, но искам да ви покажа нещо — каза тя на дебелия полицай. — Снощи някой закачи тази бележка на входната ни врата…

Хартията премина в ръцете на Робъртсън, а Анджела сложи ръце на кръста си и зачака.

Шерифът изплю свирката и тя увисна на верижката, окачена на врата му. Очите му бегло пробягаха по написаното.

— Съветът не е лош — изграчи той. — На ваше място бих го приел.

— Не ви питам за мнението ви — изсмя се Анджела. — Искам да откриете кой е авторът на тази бележка.

— Това не е толкова лесно — почеса се по главата Робъртсън. — Мога да кажа само, че е написана на машина „Смит-Корона“ от 1952 година, с изядено малко „о“…

За момент Анджела се запита дали този човек изобщо го бива за полицай, но после разбра, че той просто я поднася.

— Сигурна съм, че ще сторите всичко възможно — иронично подхвърли тя. — Но отчитайки отношението ви към случая с убийството на Ходжис, не очаквам чудеса…

Нестройният хор от клаксони и гневни подвиквания напомниха на Робъртсън за задълженията му. Трафикът вече беше успял да се запуши. Той размаха ръце и започна да издава съответните заповеди. В един от промеждутъците се обърна към Анджела и сподавено рече:

— Вие и малкото ви семейство сте нови в Бартлет. Може би трябва да си помислите добре, преди да си пъхате носа в неща, които не ви засягат. Това ще ви донесе неприятности и нищо повече…

— До този момент неприятности ми причинявате единствено вие — отсече Анджела. — А доколкото разбрах, именно вие сте сред хората, които най-малко съжаляват за Ходжис. Навремето сте го обвинил за смъртта на съпругата си, нали?

Робъртсън заряза трафика и се извърна с лице към нея. Небръснатите му бузи придобиха морав цвят.

— Какво казахте? — дрезгаво изръмжа той.

В този момент между двамата изскочи Дейвид, хвана Анджела за ръката и направи опит да я отведе встрани. Беше дочул достатъчно от разговора, за да прецени неблагоприятната му насока.

Анджела направи опит да повтори думите си, но Дейвид рязко я дръпна. С напрегнат шепот й каза да си затваря устата, след което продължи да я влачи през тълпата, по-надалеч от Робъртсън.

— Даваш ли си сметка какво правиш? — извика той, когато най-сетне се добраха до отсрещния тротоар. — Този човек има психически проблеми — нещо, което би трябвало веднага да разбереш!

— Опита се да ме иронизира! — изфуча Анджела.

— Стига, държиш се като дете!

— Плащат му, за да ни дава протекция и да следи за спазването на законите! — продължаваше да кипи младата жена. — Но интересът му към анонимната бележка е точно толкова голям, колкото и към самото убийство на Ходжис!

— Успокой се, хората ни гледат — понижи глас Дейвид. Анджела бавно се огледа. Неколцина от местните жители действително се бяха обърнали и ги гледаха с интерес. Това я накара да се осъзнае. Бележката потъна в чантичката, ръката й се протегна да хване Ники.

— Да вървим, защото ще закъснеем за службата…

Алис Дохърти пристигна да прави компания на Ники и Карълайн, а съпрузите Уилсън потеглиха за болницата. Децата се срещнаха след църковната служба, след което Карълайн им дойде на гости.

Във фоайето се бяха събрали близките на Мери-Ен Шилър и ги очакваха. Отделиха се на една от дървените пейки за посетители. Анджела премина направо на въпроса:

— Съпругът ми е поискал разрешение за аутопсия — рече тя. — Ако го получи, аз ще бъда тази, която ще я извърши. Предлагам ви тази услуга безплатно, тъй като при подобни случаи разходите не се поемат нито от болницата, нито от КМВ.

— Оценяваме жеста ви — отвърна Доналд Шилър. — Допреди малко все още не бяхме сигурни как да постъпим, но след вашето предложение лично аз нямам нищо против… — Погледна към майката и бащата на Мери-Ен, които мълчаливо кимнаха. — Мисля, че и жена ми би приела, особено ако бъде сигурна, че с това ще помогне на други хора…

— Има голям шанс да се окаже точно така — кимна Анджела.

Двамата се спуснаха в приземието, освободиха тялото от хладилната камера в моргата и сами затикаха количката към залата за аутопсии. Оказа се, че тя е превърната в склад, просто защото аутопсиите в болницата бяха прекратени от години. Наложи се да разчистят кашоните, струпани върху плота от неръждаема стомана на масата.

Дейвид беше твърдо решен да играе ролята на асистент, но Анджела предпочете да го отпрати. Пациентката върху масата до вчера беше жива и той бе полагал върховни усилия да я спаси. Всичко това без съмнение щеше да се отрази зле на психиката му.

— Иди да наобиколиш пациентите си — подхвърли тя след като подготовката приключи.

— Ще се справиш ли сама? — попита с пресилена загриженост той.

— Няма проблем — кимна Анджела. — Ще те повикам по пейджъра след като приключа, защото ще ми трябва помощ да я свалим обратно…

— Благодаря ти — кимна с облекчение Дейвид. На вратата спря и се обърна: — Напомням ти да действаш изключително предпазливо, тъй като може би става въпрос за опасен вирус… Ще те помоля и за пълно токсикологично изследване.

— Това пък защо? — вдигна глава Анджела.

— Може и да ми се подиграваш, но искам да бъда абсолютно сигурен — отвърна с леко притеснение той.

— Добре, ще го имаш — отвърна Анджела. — А сега изчезвай оттук!

Дейвид затвори вратата след себе си и бавно започна да сваля халата и хирургическата маска, които си беше поставил преди началото на аутопсията. От устата му излетя въздишка на облекчение, краката му пъргаво го понесоха към болничното крило.

В рапорта на нощните сестри за състоянието на Джонатън Ейкинс нямаше нищо обезпокоително и той реши да го изпише веднага. Но увереността в правилността на това решение го напусна в момента, в който се отби в стаята на пациента да каже здрасти. Джонатън беше в потиснато настроение и сподели, че се чувства зле.

Устата на Дейвид моментално пресъхна, гласът му се изгуби. Едва успя да попита за какво по-точно става въпрос.

— За всичко — мрачно въздъхна Джонатън. В ъгълчетата на устата му белееше слюнка. — Започнаха да ме побиват тръпки, гади ми се, получих и разстройство. Нямам никакъв апетит, освен това постоянно се налага да преглъщам.

— Как така? — вдигна вежди Дейвид.

— Ами, устата ми постоянно се пълни със слюнка… Ако не преглъщам, ще бъда принуден да я плюя…

Дейвид направи отчаян опит да свърже тези симптоми с нещо познато. С цената на огромно напрежение успя да си спомни какво бяха учили във факултета за обилното отделяне на слюнка — една от причините за него се криеше в отравянето с живак.

— Имаше ли нещо необичайно в храната, която получихте снощи? — попита на глас той.

— Не — поклати глава Джонатън.

— А в банките от системата?

— Тях ми ги махнаха още вчера, в съответствие с вашите нареждания — отвърна пациентът.

В душата на Дейвид нахлу паниката. С изключение на слюноотделянето, всички останали симптоми приличаха на трагичните случаи с вече мъртвите пациенти.

— Какво ми е, докторе? — усети напрежението му Джонатън. — Не е нещо сериозно, нали?

— Мислех да ви изпиша — избегна прекия отговор Дейвид. — Но сега май ще е по-добре, ако останете още малко…

— Както кажете — въздъхна пациентът. — Надявам се, че до следващия уикенд това все пак ще стане, защото с жената имаме годишнина от сватбата…

Дейвид се обърна и забърза към стаята на дежурните сестри. Паниката му нарастваше. Не, това не може да се случи отново! Просто не може!

Тръшна се в един стол и дръпна от рафта болничния картон на Джонатън. Изчете всичко отначало докрай, включително забележките на сестрите. Направи му впечатление, че сутринта температурата на пациента е била 37 градуса. Не знаеше дали това означава начало на треска, просто защото цифрата беше гранична.

Втурна се обратно в стаята, накара пациента да седне в леглото и внимателно прислуша гърдите му. Дробовете се оказаха абсолютно чисти.

Без да знае как да постъпи, той отново се повлече към дежурната. Хвана главата си с ръце и направи опит да разсъждава. Нещо трябваше да се направи.

Ръката му импулсивно се протегна към телефона. Прати по дяволите Кели с неговите призиви за икономии и набра последователно Мизлих и Хаселбаум, консултантите по онкология и инфекциозни болести. И на двамата обясни, че отново има пациент с предишните симптоми, довели до фаталния край на трима души в рамките на три дни.

Докато чакаше появата на консултантите, той се зае да пише ордери за допълнителни изследвания. Даваше си сметка, че шансът Джонатън да се събуди на следващия ден в нормално състояние продължава да съществува, но не искаше да рискува. Шестото чувство го предупреждаваше, че и този пациент е започнал неравната борба със смъртта.

Пръв пристигна специалистът по инфекциозни болести. Размениха си няколко думи и той отиде да прегледа болния. Малко по-късно се появи и доктор Мизлих. Беше се сетил да вземе със себе си и всички данни за здравословното състояние на Джонатън, когото беше лекувал. Двамата с Дейвид се заеха да преглеждат картоните бавно, без да пропускат нищо. Скоро към тях се присъедини и доктор Хаселбаум, приключил с прегледа на пациента.

Дискусията започна, но не след дълго Дейвид забеляза, че колегите му гледат някъде зад него. Обърна се и видя фигурата на Кели, изправена заплашително в рамката на вратата.

— Може ли да разменим две думи, доктор Уилсън? — тихо, но мрачно процеди той.

— В момента съм зает — отсече Дейвид и се обърна към консултантите.

— Страхувам се, че това е без значение — настоя Кели и леко го докосна по рамото. Дейвид рязко се дръпна, изпитал неприятно чувство при допира.

— Това ще ми даде възможност да прегледам пациента — обади се примирително доктор Мизлих, обърна се и напусна дежурната стая.

— А пък аз ще използвам времето да напиша писменото си становище — добави Хаселбаум, извади писалка от горното джобче на престилката си и придърпа картона на Джонатън.

— Добре — предаде се Дейвид и изпъна рамене: — След вас, господин Кели…

Кели пресече коридора и влезе в общата трапезария за пациентите. Обърна се изчака Дейвид и старателно затвори вратата зад гърба му.

— Предполагам, че познавате госпожица Хелън Бийтън, която е административен директор на тази болница, а също и господин Майкъл Колдуел — главен лекар…

Ръката му махна по посока на двамата, които се бяха настанили зад масата.

— Да, разбира се — кимна Дейвид и отиде да се здрависа. С Колдуел се беше виждал по време на интервюто на Анджела, а с Бийтън — просто по коридорите.

Кели седна и му направи знак да стори същото.

Дейвид нервно огледа лицата на хората около масата. Очакваше неприятности от страна на Кели по повод аутопсията на Мери-Ен Шилър. Надяваше се, че това няма да се отрази и върху Анджела.

— Предполагам, че трябва да говоря директно — промърмори Кели. — Вие вероятно се чудите на бързата ни реакция по повод лечението на Джонатън Ейкинс…

В душата на Дейвид се появи дълбоко объркване. Как наистина тези хора се озоваха тук да обсъждат състоянието на Джонатън, след като той самият едва бе започнал да действа?

— Бяхме алармирани от старшата сестра на етажа, която имаше съответните инструкции — поясни Кели. — Проблемът с икономиите не търпи компромиси и по тази причина бяхме длъжни да се намесим. Вече ви предупредих, че твърде често прибягване да външни консулти…

— Нареждате и твърде много лабораторни изследвания — добави Бийтън.

— Да не говорим за диагностичните тестове — включи се и Колдуел.

Дейвид смаяно ги гледаше и мълчеше, В очите и на тримата се четеше дълбоко неодобрение. Те бяха трибунал, събран да произнесе присъдата му. Нещо като Светата Инквизиция. Никой от нейните членове не беше лекар, но присъдата им щеше да бъде произнесена на базата на чисто икономически фактори.

— Искаме да ви напомним, че лекувате пациент с доказан рак на простатата — наруши мълчанието Кели.

— И в хода на този процес отдавна сте надхвърлили разумните граници — добави Бийтън.

— При трима други пациенти вече сте направили огромни разходи на средства и материали, при това и тримата са били терминално болни — отново се включи Колдуел.

Дейвид направи върховни усилия да запази самообладание. Обвиненията на тримата администратори дадоха нова храна на съмненията в собствените му качества.

— Чувствам се отговорен единствено за пациентите си — тръсна глава той. — Институциите тук са на втори план.

— Мога да разбера подобна философия — кимна Бийтън. — За съжаление обаче тя води до остра финансова криза именно на институцията, наречена болница. Трябва да разширите мирогледа си, колега. Вие носите отговорност не само към отделния пациент, но и към цялото общество. Не можем да отделяме на всеки това, което му се полага. Нужна е точна преценка на разходите, за да има за всички.

— Проблемът ви е, че използвате далеч повече външна помощ от колегите си — добави Кели.

Настъпи кратка, изпълнена с напрежение пауза.

— Безпокоя се, че става въпрос за неизвестно инфекциозно заболяване — въздъхна след известно време Дейвид. — Искам да направя всичко възможно, за да го диагностицирам, защото в противен случай ни заплашва катастрофа.

Тримата администратори се спогледаха.

— Това е извън моята компетентност — сви рамене Бийтън. — Длъжна съм веднага да го призная…

— Аз също — присъедини се към нея Колдуел.

— В момента тук присъства консултант по инфекциозни болести — изправи се на крака Кели. — И тъй и тъй му плащаме, нека поискаме мнението му…

Излезе от стаята и миг по-късно се върна, придружен от Мизлих и Хаселбаум. След краткото представяне доктор Хаселбаум бе помолен да каже дали според него смъртта на тримата пациенти на Дейвид се дължи на някакво неизвестно инфекциозно заболяване.

— Дълбоко се съмнявам — поклати глава експертът. — Пациентите нямаха симптоми на инфекциозно заболяване. И тримата развиха бронхопневмония, по всяка вероятност причинена от обща слабост на организма, придобила патогенна форма.

Кели кимна с глава и поиска мнението на експертите относно лечението на Джонатън Ейкинс.

— Според мен то трябва да се базира на симптоматиката — отвърна доктор Мизлих и хвърли поглед към колегата си.

— Аз бих препоръчал същото — добави Хаселбаум.

— Вие сте запознати с всички изследвания, за които се е разпоредил доктор Уилсън — подхвърли Кели. — Как мислите, неотложни ли бяха те?

Експертите си размениха бегли погледи.

— Ако аз бях лекуващ лекар, щях да изчакам — обади се пръв доктор Хаселбаум. — Има голяма вероятност пациентът да се подобри още утре сутринта…

— Съгласен съм с това мнение — кимна доктор Мизлих.

— Какво ще кажете на всичко това, доктор Уилсън? — извърна се масивното тяло на Кели.

Разговорът приключи с приятелски ръкостискания и пресилени усмивки. Дейвид се почувства унижен и дълбоко депресиран. Излезе в коридора и тръгна към дежурната стая с намерението да отмени повечето от назначените изследвания. После се отби в стаята на Джонатън.

— Благодаря ви, че повикахте толкова много лекари да ме прегледат — рече със слаб глас пациентът.

— Как се чувствате?

— Не знам… Може би малко по-добре.

Насочи се към залата за аутопсии и завари Анджела да почиства след приключване на работата си. Двамата заедно върнаха тялото на Мери-Ен в моргата на приземния етаж. Направи му впечатление, че Анджела не бърза да сподели заключенията си.

— Не открих кой знае какво — призна тя след като той здравата я притисна.

— Дори в мозъка?

— В общи линии беше чист — сви рамене младата жена. — Но нека все пак изчакаме резултатите от микробиологичните проби…

— Тумори?

— В корема открих едно миниатюрно образувание, но първо трябва да го разгледам под микроскоп.

— Значи не можеш да кажеш какво е причинило смъртта? — вдигна вежди той.

— Имала е пневмония — сви рамене Анджела. — Съжалявам, но не открих нищо повече…

По обратния път към дома си и двамата мълчаха. Дейвид беше видимо потиснат и нямаше желание за разговори.

Анджела вкара колата в алеята, изключи двигателя и въздъхна.

— Разочарован си, че не открих нищо съществено, нали? — подхвърли тя.

— Това само доказва общото състояние на нещата — унило отвърна той.

— Дейвид, моля те да престанеш! — настоятелно го погледна тя. — Ти си чудесен лекар и притежаваш качества, които са далеч над средните!

Дейвид й разказа за трибунала, организиран от Кели.

— Дотам ли стигнаха? — смая се Анджела. — Господи, тези чиновници скоро ще започнат и да лекуват!

— В известно отношение имат право — въздъхна Дейвид. — Разходите действително са сериозен проблем. Но аз разглеждам състоянието на всеки пациент поотделно и мисля, че имам право да свикам консулт. За съжаление експертите не бяха на моя страна…

Седнаха да се хранят, но Дейвид бързо отмести чинията си. Просто нямаше апетит. За капак на всичко Ники се оплака от неразположение.

Малко преди осем в гърдите на детето се появиха хрипове и Анджела го отведе на горния етаж за спешна терапия. Не след дълго се спусна обратно в дневната. Дейвид седеше пред включения телевизор, но очите му бяха насочени в огъня на камината.

— Мисля, че ще е по-добре, ако утре Ники си остане у дома — подхвърли тя. Дейвид не отговори и тя изпитателно го погледна. Изпита чувството, че не знае за кого повече да се тревожи — за детето, или за съпруга си.