Жътварят

Танцът „Морис“ е присъщ за всички обитаеми светове в мултивселената.

Играят го под синьо небе, за да отпразнуват събуждането на земята за живот, и под ярки звезди, защото иде пролет и с малко късмет заледеният въглероден двуокис пак ще се разтопи. Този подтик изпитват и твари от водните дълбини, които никога не са зървали слънце, и хора от градовете, чийто единствен допир с кръговрата на природата е сблъсъкът на тяхното „Волво“ с овца на пътя.

Танцуват го невинно млади математици с рошави бради под звуците на неумело изсвирената с акордеон „Квартирантът на мисис Уиджъри“, танцуват го безмилостно и „Морис-нинджите от Нов Анкх“, които владеят странни и ужасяващи хватки с обикновена кърпа и камбанка в ръце.

И никой никога не го изпълнява както трябва.

Освен в Света на Диска, който е плосък и се крепи върху гърбовете на четири слона, а те на свой ред се носят в пространството върху корубата на Великата А’Туин, световната костенурка.

Но дори там го играят правилно само на едно място — селце високо в планините Овнерог, където важната и простичка тайна се предава от поколение на поколение.

Там мъжете танцуват през първия ден на пролетта ту напред, ту назад, вързали звънчета под коленете си, с развени бели ризи. Хората се събират да ги гледат. После ядат печен вол на шиш и, общо взето, смята се за хубав ден да излезеш на открито с цялото семейство.

Но тайната не е в това.

Тя е скрита в другия танц.

А той няма да бъде изпълнен още известно време.

Чува се тиктакане като от часовник. И наистина в небето има часовник, цъкането на прясно изсечените секунди се излива от него.

Поне прилича на часовник. Всъщност обаче е пълната противоположност на часовник, а най-голямата стрелка прави само една обиколка на циферблата.

Под мътното небе се е разположила една равнина. Покриват я меки заоблени форми, които биха могли да ви напомнят за нещо друго, ако ги видите отдалеч. А видите ли ги отдалеч, много ще се радвате, че не сте по-наблизо.

Три сиви силуета се рееха над формите. Не е възможно да се опише с нормален език точно какво представляваха те. Някои хора биха ги нарекли херувими, макар че нямаха и помен от закръглени розови бузки. Допустимо е да причислим силуетите към онези, които се грижат гравитацията да действа, а времето да си остане нещо отделно от пространството. Нека бъдат ревизори, ако предпочитате. Ревизори на действителността.

Те беседваха, без да говорят. Не се нуждаеха от приказки. Просто променяха действителността така, сякаш са беседвали.

Един рече: „Никога не се е случвало. Осъществимо ли е?“

Един рече: „Наложително е да бъде сторено. В случая имаме личност. А за всяка личност настъпва и край. Само силите се съхраняват.“

Това бе казано с доловимо самодоволство.

Един рече: „Освен това… имаше нередности. Има ли личност, има и нередности. Всеизвестен факт.“

Един рече: „Нима си е вършил работата неумело?“

Един рече: „Не. В това не можем да го упрекнем.“

Един рече: „Ето ви разковничето. Превръщането в личност води до неефективност. Не бива да допуснем да се разпространява. Представете си, че и гравитацията се сдобие с личност. Ами ако реши и да харесва хората?“

Един рече: „Да изпитва влечение към тях, така ли?“

Един рече с глас, който би изстинал още повече, ако вече не беше на абсолютната емоционална нула: „Не.“

Един рече: „Съжалявам. Аз само се пошегувах.“

Един рече: „Освен това той понякога размишлява за работата си. Такова умуване е опасно.“

Един рече: „Безспорно.“

Един, който май се замисли за нещо, рече: „Момент, моля. Не си ли послужи с местоимението в единствено число «аз»? Да не би и у теб да се развива личност?“

Един рече гузно: „У кого? У нас ли?“

Един рече: „Където има личности, има и разногласия.“

Един рече: „Да, да, самата истина.“

Един рече: „Добре, но внимавай в бъдеще.“

Един рече: „Значи решихме?“

Озърнаха се нагоре към лика на Азраел, изпъкващ на фона на небето. Всъщност той беше небето.

Азраел кимна бавно.

Един рече: „Чудесно. Къде се намира онова място?“

Един рече: „В Света на Диска. Носи се в пространството върху корубата на гигантска костенурка.“

Един рече: „А, значи е от онези места. Аз ги мразя.“

Един рече: „Пак го направи. Ти каза «аз».“

Един рече: „Не! Не! Не съм го казал! Аз изобщо не съм казвал «аз»!… Ох, мамка му…“

Силуетът пламна и изгоря, както малко облаче изпарения се разтваря във въздуха — бързо и без остатъчна мръсотия. Почти незабавно се появи друг, абсолютно неразличим от изчезналия си събрат.

Един рече: „Нека си извлечем поука. Превръщането в личност носи край. А сега… да вървим.“

Азраел ги наблюдаваше как се отдалечават плавно.

Трудно е да вникнеш в мислите на толкова голямо създание, че в действителното пространство размерите му щяха да са измерими само със скоростта на светлината. Но той обърна неимоверното си туловище и с очи, в които можеха да потънат безследно звезди, потърси един от безбройните светове. Плосък.

Върху корубата на костенурка. Дискът — свят и огледало на светове.

Това му се стори интересно. А в своя милиардолетен затвор Азраел скучаеше.

Ето я залата, където бъдещето се стича в миналото през тясното гърло на настоящето.

Животомери се редят край стените. Не са пясъчни часовници, макар и да изглеждат такива. Не са от онези сувенирчета за мерене на времето при варене на яйца, които можете да си купите върху дъсчица с името на любимия ви курорт, пирографирано на нея от човек с такъв усет към изяществото, какъвто има и една поничка с конфитюр.

Вътре дори няма пясък, а секунди, неспирно превръщащи „може би“ в „беше“.

На всеки животомер се чете име.

Залата се изпълва с тихото съскане от живота на хората.

Представете си гледката…

А сега добавете острото потракване на кост по камък, което наближава.

Тъмна фигура навлиза в полезрението ви и минава покрай безкрайните рафтове с шумолящи стъкленици. Трак-трак. Ето и часовник, чиято горна половина е почти опразнена. Костеливи пръсти се протягат и го хващат. Избран е. Още един. Избран. И още. Още много. Всички са избрани.

Всичко това трябва да се свърши за един ден. Е, щеше да е така, ако тук имаше дни.

Трак-трак. Тъмната фигура крачи търпеливо край рафтовете.

И спира.

Поколебава се.

Защото открива малък златен животомер, не много по-голям от ръчен часовник.

Не е бил на това място вчера… тоест ако тук съществуваше „вчера“.

Костеливите пръсти се свиват около часовничето и го вдигат към светлината.

На него с дребни печатни букви е изписано име.

Името е СМЪРТ.

Смърт остави животомера на рафта, но веднага го взе отново. Вътре пясъкът на времето вече течеше надолу. За всеки случай опита да го преобърне. Пясъкът продължи да си тече, макар че се движеше нагоре. Смърт не очакваше друго, откровено казано.

Значи ако тук имаше и „утре“, то нямаше да настъпи за него. Дотук беше.

Смърт се обърна бавно и заговори на силуета, мяркащ се неясно в сумрака.

— ЗАЩО?

Силуетът му обясни.

— НО ТОВА НЕ Е… РЕДНО.

Нещото отвърна, че напротив, било редно.

Нито едно мускулче не трепна по лицето на Смърт, защото нямаше мускулчета.

— ЩЕ ОБЖАЛВАМ.

Сянката натърти, че именно той би трябвало да е наясно — няма обжалване. Никога. Никакво.

Смърт поумува над това и промълви:

— ВИНАГИ СЪМ ИЗПЪЛНЯВАЛ ДЪЛГА СИ, ПОНЕ КАКТО АЗ ГО РАЗБИРАМ.

Силуетът изплува във въздуха по-наблизо. Смътно напомняше за монах в сиво расо с качулка.

Рече, че те знаят това, затова му позволяват да задържи коня.

Слънцето клонеше към хоризонта.

Най-преходните създания на Диска бяха мушиците-еднодневки, които едва успяваха да изкарат двадесет и четири часа. Две от възрастните прехвърчаха в безсмислен зигзаг над поточе с пъстърви и разговаряха за историята с някои от излюпените следобед.

— Вече няма такова слънце както някога — подхвърли едната.

— Така си е, няма спор. В добрите стари часове имахме хубаво слънце. Цялото жълто, а не с този противен червеникав цвят.

— И беше по-високо в небето.

— Аха, вярно си е.

— И тогава какавидите и ларвите се отнасяха по-почтително към старците.

— Самата истина! — разпалено потвърди втората мушица.

— Като гледам, ако еднодневките се държаха по-прилично през последните часове, още щяхме да имаме свястно слънце.

По-младите слушаха с любезно мълчание.

— Помня времето — обади се една от по-старите, — когато наоколо имаше поля докъдето ти стига погледът.

Младите се огледаха.

— Още има поля — подхвърли някоя от тях след учтива пауза.

— Ама аз помня, че бяха по-хубави поля — остро добави старата мушица.

— Ъхъ — потвърди връстничката й. — Имаше и крава.

— Вярно! Вярно! Помня я аз оная крава! Беше ей там цели… четиридесет, може би дори петдесет минути. И беше кафява, ако не ме лъже паметта.

— Няма такива крави през последните часове.

— Изобщо няма крави.

— А какво е крава? — попита една от новоизлюпените.

— Видяхте ли?! — победоносно възкликна старата мушица. — Такива са те, новите ни поколения. — Помълча и додаде: — Какво правехме, преди да се заприказваме за слънцето?

— Хвърчахме в безсмислен зигзаг — сети се за безпогрешно верния отговор млада мушица.

— Не, преди това.

— Ъ-ъ… Разказваше ни за Великата пъстърва.

— Да, бе. Вярно. Пъстървата. Вижте сега, ако сте били добри мушици, хвъркали сте почтено в зигзаг насам-натам…

— … и сте почитали по-старите и по-умните от вас…

— … да, почитали сте по-старите и по-умните от вас, тогава накрая Великата пъстърва…

Хам.

Хам.

— Да? — подкани една от младите.

Не дочака отговор.

— Какво ще стори тогава Великата пъстърва? — неспокойно попита друга мушица.

Взряха се в разширяващите се кръгове по водата.

— Свято знамение! — отрони след малко някоя мушица. — Помня, разказвали са ми за това! Великият кръг във водата! Трябва да е знамение от Великата пъстърва!

Най-възрастната от младите мушици наблюдаваше водата замислено. Започваше да проумява, че като най-старша сред присъстващите вече има привилегията да хвърка най-близо до повърхността.

— Разправят — горещеше се онази най-горе сред хвъркащата на зигзаг тълпа, — че когато Великата пъстърва те прибере при себе си, отиваш в земя, изобилстваща на… на… — Еднодневките не се хранят. Мушицата се обърка. — Изобилстваща на вода — довърши смутено.

— Знам ли… — промълви най-старата.

— И там сигурно е чудесно — заяви най-младата.

— Тъй ли? Защо ти хрумна?

— Ами никоя още не е поискала да се върне оттам.

А пък най-древните живи твари в Света на Диска бяха прочутите борове-бройкаджии, които растат точно под линията на вечните снегове по високите склонове на планините Овнерог.

Боровете-бройкаджии са сред малкото известни примери за еволюция на заем.

Повечето видове животни и растения се развиват самостоятелно, оправят се, както могат, в движение според предначертаното от майката-природа. Всичко това е много естествено, органично и в хармония с тайнствените цикли на Космоса, който впрочем се придържа към мнението, че няма нищо по-добро от милиони години, прекарани в проби и грешки, за да укрепне духът на някой вид, а в други случаи — и гръбнакът му.

Вероятно този възглед е в пълно съгласие и с колективното мнение на вида, но от гледна точка на отделния му представител е същинска гадост.

А боровете-бройкаджии си спестиха подобни неприятности, като оставиха разни, други зарзавати и треволяци да еволюират вместо тях. Семенце от такъв бор, попаднало където и да е по Диска, незабавно си присвоява най-успешния местен генетичен код чрез морфичен резонанс. Така се развива в растение, което подхожда идеално на почвата и климата, и обикновено се справя несравнимо по-добре от местните дървета, а често успява и да им отнеме територията.

Все пак най-забележителната особеност на боровете-бройкаджии е способността им да броят.

Те осъзнали, макар и смътно, че хората са се научили да определят възрастта на дървото, като броят годишните му пръстени. Първите борове-бройкаджии си въобразили, че именно тази е причината хората да секат дървета.

За една-единствена нощ всеки бор-бройкаджия преустроил генетичния си код и изобразил върху кората си на равнището на човешки очи своята точна възраст с бледи цифри. И за не повече от година боровете-бройкаджии били изсечени почти до пълно изчезване от предприемчиви търговци на декоративни номера за къщи. Съвсем малко от тях все още оцеляват в труднодостъпни райони.

Шестте бора-бройкаджии в малката горичка слушаха най-стария, чийто неравен ствол оповестяваше, че е на тридесет и една хиляди седемстотин тридесет и четири години. Разговорът се проточи седемнадесет лета и зими, но тук го цитираме в ускорен вариант.

— Помня времето, когато наоколо не бяха само поля.

Боровете се загледаха в хилядите километри до хоризонта. Небето примигваше като при некадърно направени специални ефекти за филм с пътуване във времето. Падна сняг, задържа се миг и се стопи.

— А какво имаше? — попита най-близкият до него бор.

— Лед. Ако изобщо заслужаваше да се нарича лед. В онези дни имаше свестни глетчери. А не като сегашния лед — задържа се един сезон, през следващия изчезва. Онзи се застояваше столетия наред.

— Но какво стана с него?

— Отиде си.

— Къде?

— Където отиват всички неща накрая.

— Олеле, тази беше студеничка…

— За какво говориш?

— За зимата, дето свърши преди малко.

— Ти туй зима ли го наричаш? Когато бях фиданка, имаше такива зими, че…

Дървото изчезна.

След стъписана пауза, продължила две-три години, друг от горичката се обади:

— Отиде си! Ей така! Едни ден е тук, на следващия го няма!

Ако останалите дървета бяха хора, щяха да пристъпват неловко от крак на крак.

— Случва се, момко — сдържано промълви едно от тях. — Той вече е на По-доброто място2, не се съмнявай. Беше достойно дърво.

Младият бор, само на някакви си пет хиляди сто и единадесет години, попита:

— И какво е това По-добро място?

— Не сме съвсем сигурни — отвърна някой от горичката. Потрепна неспокойно от буря, продължила около седмица. — Но според нас там има… стърготини.

И тъй като дърветата не забелязваха събития, по-кратки от денонощие, дори не чуха ударите на брадвите.

Уиндъл Пунс, най-старият магьосник сред всички преподаватели в Невидимия университет…

… средище на магията, магьосничеството и обилните трапези…

… щеше да умре скоро.

Знаеше това, макар и малко смътно заради възрастта.

Разбира се, разсъждаваше той, докато инвалидната му количка се търкаляше по каменните плочи към кабинета му на партера, всеки знае по принцип, че ще умре, дори простолюдието. Не е известно къде си, преди да се родиш, но след като вече си роден, скоро установяваш, че притежаваш заверен билет за обратния маршрут.

Магьосниците обаче знаеха точно. Разбира се, не и когато умираха от насилствена смърт, но ако краят настъпваше поради изчерпване на живота… тогава знаеха. Магьосникът обикновено биваше споходен от предчувствието навреме, за да си върне книгите в библиотеката, да се погрижи най-хубавият му костюм да е чист и да вземе на заем големи суми от приятелите си.

Пунс беше на сто и тридесет години. Сети се, че през по-голямата част от живота си е бил старец. Направо не беше честно.

А никой нищо не каза. Той спомена своята възраст пред колегите си миналата седмица, но никой не схвана намека. И днес на обяд почти не му продумваха. Дори така наречените му приятели го отбягваха, без дори да се е опитал да вземе пари на заем от тях.

Все едно всички да забравят рождения ти ден, само че е още по-зле.

Щеше да умре сам и на никого не му пукаше.

Бутна вратата с едното колело и заопипва по масичката за кутийката с огнивото.

Ето ти още една неприятна дреболия. Напоследък почти никой не си служеше с огниво. Купуваха от алхимиците кутии с големи миризливи кибритени клечки. Уиндъл не одобряваше това. Огънят е важен. Не би трябвало да го създаваш с леко драскане, защото не проявяваш никакво уважение. Такива бяха сегашните хора, все се щураха насам-натам… а и огньовете бяха едни! Да, в доброто старо време несъмнено беше по-топло. Напоследък огньовете не го сгряваха, освен ако почти не се напъхваше в тях. Имаше им нещо на дървата… не бяха свестни дърва. Напоследък всичко беше не както подобава. По-рехаво. По-размътено. Не се усещаше истински живот. И дните ставаха по-кратки. Хъм. Нещо се объркваше с дните. Едни такива късички… Хъм. Всеки ден обаче се точеше цяла вечност, което беше твърде странно, защото дните вкупом профучаваха като подплашено стадо. Хората не очакват кой знае какви дела от един магьосник на 130 години, затова Уиндъл свикна да се присламчва при масата в трапезарията два часа по-рано просто за да мине някак времето.

Безкрайни дни, а се изнизват бързо. Няма логика. Хъм. Впрочем напоследък в нищо не откриваше логиката на доброто старо време.

И вече позволяваха на недорасли момчетии да ръководят Университета. Някога тук властваха достолепни магьосници, грамадни дебели мъже с телосложение на шлепове, които бездруго трябва да гледаш отдолу нагоре. Изведнъж те изчезнаха нанякъде и Уиндъл беше принуден да търпи снизходителното отношение на разни момчурляци, които още имат собствени зъби в устата. Например онзи хлапак Ридкъли. Уиндъл си го спомняше ясно. Кльощаво хлапе с клепнали уши, което все не си бършеше носа и през първата нощ в общежитието плака за майка си. Някой се опита да напомни на Уиндъл, че сега Ридкъли е Архиканцлер. Хъм. Да не си въобразяват, че е изкуфял?

Къде се е дянало проклетото огниво? Тези пръсти… не са като пръстите в доброто старо време…

Някой смъкна покривалото от запален фенер. Друг тикна пълна чаша в опипващата ръка на Уиндъл.

— Изненада!

В коридора на къщата, обитавана от Смърт, има часовник с махало като острие, но без стрелки, защото в дома на Смърт няма друго време освен настоящето. (Естествено имало е настояще преди сегашното настояще, но и то си остава настояще. Само е малко по-старо.)

Махалото е толкова остро, че ако го бе видял Едгар Алън По, щеше да се откаже от напъните да съчинява мрачните си разкази и щеше да стане комедиант в пътуваща трупа. То се клатушка с тихо бръмчене и полека нарязва на тънки парчета периодичност пушения бут на вечността.

Смърт мина плавно край часовника и влезе в унилия здрач на своя кабинет. Неговият слуга Албърт го чакаше с кърпата и четките.

— Добро утро, господарю.

Смърт седна безмълвен в голямото си кресло. Албърт уви кърпата около ъгловатите му рамене.

— Поредният приятен ден — подхвана слугата разговорчиво.

Смърт не продума.

Албърт изтръска парцала за лъскане и дръпна назад качулката на Смърт.

— АЛБЪРТ.

— Да, сър?

Смърт извади изпод наметалото си малкия златен животомер.

— ВИЖДАШ ЛИ ТОВА?

— Да, сър. Много хубавичко е изработен. Не съм виждал такъв досега. Чий е?

— МОЯТ.

Очите на Албърт се извиха тутакси към големия животомер в черна рамка върху единия ъгъл на бюрото. В него нямаше нито песъчинка.

— Нали онзи беше вашият, сър?

— ДА, БЕШЕ. СЕГА Е ТОЗИ. ПОДАРЪК ЗА ПЕНСИОНИРАНЕТО. ОТ САМИЯ АЗРАЕЛ.

Албърт се взря в дребния предмет върху дланта на Смърт.

— Но… има пясък, сър. И тече.

— ИМЕННО.

— Но това означава, че… Исках да кажа…

— ОЗНАЧАВА, АЛБЪРТ, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ПЯСЪКЪТ ЩЕ ИЗТЕЧЕ ДОКРАЙ.

— Знам, сър, но… вие… Нали уж Времето се случва само на другите. Не е ли така, сър? Не и на вас, сър!

В края на изречението гласът на Албърт вече умоляваше.

Смърт дръпна кърпата от раменете си и се надигна.

— ЕЛА С МЕН.

— Но вие сте Смърт, господарю — бърбореше Албърт, подтичвайки с кривите си крака след високата фигура по коридора към конюшнята. — Това е някаква шега, нали? — добави с надежда.

— НЕ СЪМ ПРОЧУТ С ЧУВСТВОТО СИ ЗА ХУМОР.

— Е, да, разбира се, не исках да ви обидя. Чуйте ме, моля ви — не можете да умрете, защото сте Смърт, няма как да сполетите самия себе си, ще е като змията, дето си налапала опашката…

— ВЪПРЕКИ ТОВА ЩЕ УМРА. НЯМА ОБЖАЛВАНЕ.

— Но какво ще стане с мен?

Ужасът искреше в думите на слугата като метални люспици по острието на наточен нож.

— ЩЕ ИМА НОВ СМЪРТ.

Албърт се поизпъчи.

— Убеден съм, че не бих могъл да служа на друг господар.

— ТОГАВА СЕ ВЪРНИ В СВЕТА. ЩЕ ТИ ДАМ ПАРИ. ТИ МИ СЛУЖЕШЕ ДОБРЕ, АЛБЪРТ.

— Но ако се върна…

— ДА — потвърди Смърт. — ЩЕ УМРЕШ.

В топлия полумрак на конюшнята светлият жребец на Смърт вдигна глава от зоба и леко изцвили вместо поздрав. Името му беше Бинки. Истински кон. Смърт бе правил опити с огнени или костеливи жребци, но установи, че са непрактични, особено огнените, които най-често подпалваха сламата по пода и после гледаха засрамено.

Смърт свали седлото от куката и се озърна към Албърт, който имаше проблеми със съвестта си.

Преди хилядолетия бе предпочел да служи на Смърт, за да не умре. Не беше безсмъртен в точния смисъл на думата. Времето нямаше достъп до владенията на Смърт. Тук имаше само вечно променливо „сега“, което обаче се проточваше безкрайно. На Албърт му оставаха някакви си два месеца истинско време. Скъпеше дните си като златни кюлчета.

— Аз… ъ-ъ… Тоест…

— СТРАХ ТЕ Е ДА УМРЕШ ЛИ?

— Не че не искам… Все пак винаги съм… Но животът е навик, който не е лесно да загърбиш…

Смърт го наблюдаваше с любопитство, сякаш виждаше паднал по гръб бръмбар, който все не успява да стъпи на крачетата си.

След малко Албърт потъна в мълчание.

— РАЗБИРАМ ТЕ — увери го Смърт и взе от куката оглавника на Бинки.

— Но вие май не се тревожите! Наистина ли ще умрете?

— ДА. ПРЕДСТОИ МИ ГОЛЯМО ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

— Тъй ли? Не се ли страхувате?

— НЕ ЗНАМ КАК ДА СЕ СТРАХУВАМ.

— Мога да ви науча, ако желаете — промърмори Албърт.

— НЕ. БИХ ИСКАЛ ДА СЕ НАУЧА САМОСТОЯТЕЛНО. ЩЕ ПРЕЖИВЕЯ РАЗЛИЧНИ СЛУЧКИ. НАЙ-ПОСЛЕ.

— Господарю… ако си отидете, ще има ли?…

— АЛБЪРТ, НОВ СМЪРТ ЩЕ ВЪЗНИКНЕ ОТ УМОВЕТЕ НА ЖИВИТЕ.

— А-а… — На слугата като че му олекна. — Случайно да знаете какъв ще е по нрав?

— НЕ.

— Дали не е по-добре да… сещате се, да поразтребя, да подготвя списък на инвентара, такива ми ти работи?…

— СПОЛУЧЛИВО ХРУМВАНЕ — промълви Смърт колкото можа по-благо. — И КОГАТО СРЕЩНА НОВИЯ СМЪРТ, ЩЕ ТЕ ПРЕПОРЪЧАМ ГОРЕЩО.

— О, значи ще го срещнете?

— НЕПРЕМЕННО. А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

— Толкова скоро ли?

— АМИ ДА. НЕ БИВА ДА СИ ПРАХОСВАМЕ ВРЕМЕТО! — Смърт донагласи седлото, после тикна златния си животомер под гърбавия нос на Албърт. — ВИЖ! ИМАМ ВРЕМЕ! НАЙ-ПОСЛЕ ИМАМ ВРЕМЕ!

Албърт се отдръпна уплашен.

— И щом вече го имате, какво ще го правите?

Смърт яхна коня.

— ЩЕ ГО ПРОПИЛЕЯ.