Жътварят

И други колички се струпаха зад наредените войници. Повечето биха сребристи малки работници, но тук-там лъщяха в златно още войници.

— Не е зле да отстъпим към стълбата — предложи Дорийн.

— Точно там искат да ни изтикат — завъртя глава Уиндъл.

— Нямам нищо против. С тези колелца не могат да се качват по стълби, нали?

— Пък и вие не можете да се биете до смърт, ако позволите да ви напомня — подсмихна се Людмила.

Лупин не се отделяше от нея, впил жълтите си очи в бавно търкалящите се към тях колелца.

— Ех, да имах тоя шанс, щеше да е чудесно — въздъхна Уиндъл.

Стигнаха до движещите се стъпала. Той спря и погледна нагоре. Там се тълпяха колички, но пътят надолу като че беше свободен.

— Не може ли да отидем горе от другаде? — с надежда предложи Людмила.

Пристъпиха неохотно към черните стъпала. Зад тях количките се събираха да им попречат, ако решат да се върнат.

Намериха магьосниците на долния етаж. Стояха толкова неподвижно сред саксиите и фонтаните, че в първия миг Уиндъл ги подмина, защото ги взе за някакви статуи или твърде езотерични мебели.

Архиканцлерът се кипреше с изкуствен червен нос и държеше връвчиците на немалко балони. Зад него Ковчежникът жонглираше с пъстри топки, но приличаше на автомат, изцъклил очи към нищото.

Старшият наставник бе накичен с табели на гърдите и на гърба. Надписите на тях тепърва съзряваха, но Уиндъл бе готов да заложи и задгробния си живот, че накрая ще се появи нещо като „РАЗПРОДАЖБА!!!“.

Другите магьосници стояха скупчени като кукли, чиито часовникови механизми не са навити. Всеки носеше голяма правоъгълна значка на робата си. Вече познатите органични подобия на букви се оформяха в странна дума:

Не можа да го проумее. Вярно, магьосниците си бяха охранени, но пък не личеше да охраняват нещо.

Уиндъл щракна пръсти пред светлите очи на Декана. Никаква реакция.

— Не е мъртъв — обяви Рег.

— Просто си почиват — установи Уиндъл. — В момента са изключени.

Рег побутна Декана, който се затътри напред, олюля се и спря в несигурна поза.

— Да, ама така не можем да ги измъкнем — намръщи се Артър. — Няма ли начин да ги събудиш?

— Да запалим птиче перо под носа на всекиго? — сети се Дорийн.

— Не ми се вярва, че ще постигнем нещо.

Съмненията му се опираха на факта, че Рег Шу се навърташе около същите носове. Който не успееше да подуши господин Шу, не би се втресъл от някакво си горящо перо. Или дори от изтървана върху главата му смазваща тежест.

— Господин Пунс… — обади се Людмила.

Уиндъл се оглеждаше.

— Трябва да открием откъде звучи противната музика.

— Искате да потърсим скривалището на музикантите ли?

— Според мен тук няма музиканти.

— Трябва да има музиканти, братко — поучително настоя Рег Шу. — Затова се нарича „музика“.

— Първо, такава музика не бях чувал до днес. Второ, открай време се заблуждавах, че за светлина имаме нужда от маслени лампи или газени фенери. Лампи и фенери няма, но светлината е навсякъде.

— Господин Пунс…

Този път Людмила го побутна.

— Какво има?

— Пак идват колички.

Кошниците на колелца бяха запълнили и петте коридора, започващи от централното помещение.

— Няма повече стълби надолу — промърмори Уиндъл.

— Може би то… тоест тя е в някое от остъклените места — подсказа момичето, — които приличат на магазини?

— Не е много вероятно. И те изглеждат недовършени. Пък и усетът не ме влече натам…

Лупин изръмжа. По предните колички искряха остри шипове, но още нямаше признаци за атака.

— Май са видели как се разправихме с предишните — изпъчи се Артър.

— Да… Но как? Нали беше на горния етаж?

— Ами ако си приказват?

— Че как ще приказват? И как ще мислят? Няма мозък в купчина тел — отсъди Людмила.

— Като опряхме до туй, ще ви напомня, че пчелите и мравките не мислят. Просто се подчиняват…

Погледна нагоре.

Всички останали сториха същото.

— Някъде от тавана е — откри той. — Трябва да го намерим веднага!

— Там има само светещи плочи — възрази Людмила.

— Търси нещо друго!

— Но музиката звучи отвсякъде!

— А какво е онова черно кръгче? — намеси се Артър.

— Къде?

— Ей там — посочи графът.

— Добре, двамата с Рег ще ти помогнем…

— На мен ли?! Не понасям да съм на високо!

— Нали уж се превръщаш в прилеп?

— Да, и то в крайно изнервен!

— Стига си се вайкал. Тъй… едната подметка тук, сега ръката ти там, стъпи с другия крак върху рамото на Рег…

— И внимавай кракът ти да не мине през рамото ми — предупреди господин Шу.

— Не ми харесва! — изпъшка Артър, когато го повдигнаха.

Дорийн за миг откъсна свирепия си поглед от настъпващите колички.

— Артър! Благородството задлъжнява… или беше задължава…

— Това да не е някакъв вампирски шифър? — шепнешком се учуди Рег.

— Означава нещо като „Графът трябва да прави онуй, що подобава на граф“ — преведе Уиндъл.

— Граф, а?! — фучеше клатушкащият се Артър. — Изобщо да не бях слушал онзи адвокат! Да бях предвидил, че нищо хубаво няма в дълги кафяви пликове! И между другото не мога да се протегна до гадното нещо!

— Защо не подскочиш? — подкани го Уиндъл.

— А ти защо не умреш?

— Не мога.

— И аз не мога.

— Тогава отлети догоре. Превърни се в прилеп.

— Няма начин да набера скорост!

— Бихте могли да го подхвърлите като стреличка за мишени — вметна Людмила.

— Я стига! Аз съм граф!

— Току-що се оплака, че не искаш да бъдеш граф — меко напомни Уиндъл.

— Така е на земята, но щом ще ме мятате като фризби…

— Артър! Прави каквото ти казва господин Пунс!

— Не виждам защо…

— Артър!

В облика си на прилеп Артър се оказа учудващо тежък. Уиндъл го държеше за ушите като уродлива топка за боулинг и се мъчеше да се прицели.

— Не забравяй, че принадлежа към застрашен от изчезване вид! — изцвърча прилепът, когато Уиндъл замахна.

Хвърли точно. Артър изпърха до диска в тавана и заби ноктите си в него.

— Можеш ли да го помръднеш?

— Не!

— Тогава се хвани здраво и пак се преобрази в човек.

— Не!

— Ние ще те хванем.

— Не!

— Артър! — изкрещя Дорийн, която отпъждаше настъпваща количка.

— Добре, де.

За миг всички видяха Артър Уинкингс, вкопчен измъчено в тавана, после рухна върху Уиндъл и Рег, притиснал диска към гърдите си.

Музиката спря отведнъж. От разкъсаната дупка горе се посипаха розови гъвкави тръби, които падаха навити върху Артър и му придаваха вид на порция твърде евтини спагети с топчета кайма. В първия миг фонтаните като че засмукаха водата обратно, после пресъхнаха.

Количките се запънаха. Задните се блъскаха в предните с жално дрънчене.

От дупката още се изсипваха тръби. Уиндъл вдигна една навивка. Имаше неприятен розов оттенък и лепнеше.

— Какво е това според вас? — попита Людмила.

— Според мен — отвърна Уиндъл — най-добре е веднага да се махнем оттук.

Подът затрепери. Фонтаните изхвърлиха струи изпарения.

— Дори още по-бързо — добави Уиндъл.

Архиканцлерът изстена. Деканът тупна по корем. Другите се задържаха на крака, макар и неустойчиво.

— Опомнят се — установи Людмила. — Но като ги гледам, не могат да се качат по стъпалата.

— Мисля, че никой не бива и да помисля за стъпалата — уточни Уиндъл. — Погледни ги.

Вече нямаше подвижни стъпала. Лъщяха черно в светлината без сенки.

— Разбирам — кимна Людмила. — По-скоро бих ходила в блато.

— И вероятността да оцелееш щеше да е по-голяма.

— Няма ли някоя гладка рампа? Откъде минават количките?

— Навреме се сети.

Людмила се загледа преценяващо в телените кошници, които се мотаеха безцелно.

— Май се сещам още нещо…

Докопа една плъзгаща се край нея дръжка. Количката се възпротиви за миг, но не получи никакви заповеди и се укроти.

— Който може да ходи — ще ходи, другите ще ги бутаме — заяви тя. — Ела насам, дядко.

С леко побутване тя накара Ковчежника да се свие в количката. Деканът бе стоварен върху него.18

— А сега накъде? — попита Дорийн.

Две плочки се надигнаха и около тях се разстла гъста сивкава пара.

— Трябва да е никъде към края на коридорите — предположи Людмила. — Да вървим.

— Как мислите, не нанесохме ли излишни щети? — обезпокои се Артър. — Дали да не оставим бележка…

— Ъхъ, ако искаш, тутакси ще напиша нещо на стената — съгласи се Рег Шу.

Хвана дръжката на немощно инатяща се количка-работник и така я фрасна в близката колона, че колелцата й се разлетяха.

Уиндъл проследи с поглед как клуб „Ново начало“ пое нагоре по един коридор, тикайки колички с магьосници първо качество.

— Брей, брей… Толкова просто било. Не направихме кой знае какво. Почти нямаше напрегнати моменти.

Понечи да тръгне, но не успя да мръдне.

Розови тръби се измъкваха от пода и вече се увиваха стегнато около краката му.

Още плочки подскачаха във въздуха. Стъпалата се пръснаха и откриха тъмна, назъбена и преди всичко жива тъкан, която ги бе задвижвала. Стените туптяха и хлътваха навътре, мраморът се напукваше, под него се подаваше нещо алено-розово.

„Разбира се — отбеляза мъничка невъзмутима част от съзнанието на Уиндъл, — тези неща не са наистина реални. И сградите не са наистина живи. Всичко е само метафора, но в момомента метафорите са като запалени свещи в цех за фойерверки.“

„И щом стигнах дотук, що за твар е тяхната царица? Може да е като пчелата-майка, само че тая тук е също и целият кошер. Или като оня наутилус, който си уголемява черупката, докато расте. А като гледам как се разкъсват подовете, твърде много прилича на ужасно ядосана морска звезда.“

„Питам се обаче как ли градовете се бранят от такава напаст? Обикновено живите същества постигат накрая някаква защита срещу хищниците. Отрови, жила, шипове и какво ли не.“

„Тук и сега май аз съм защитата. Старото жило Уиндъл Пунс.“

„Поне мога да се погрижа другите да се измъкнат живи и здрави. Я сега тая твар да усети, че съм тук…“

Той се наведе, сграбчи с двете си ръце пулсиращите тръби и дръпна с все сила.

Яростният чегъртащ вой на царицата се чу чак в Университета.

Буреносните облаци се събираха към хълма, трупаха се и надвисваха с изумителна бързина. Някъде в ядрото им проблясваха мълнии.

— ТВЪРДЕ МНОГО ЖИВОТ СЕ Е СЪБРАЛ НАОКОЛО — отбеляза Смърт. — НЕ ЧЕ СЕ ОПЛАКВАМ. КЪДЕ Е ДЕТЕТО?

— Сложих я в леглото. Вече спи нормално.

Мълния се заби във възвишението. Последва тракане и стъргане някъде недалеч.

Смърт въздъхна.

— А, ОЩЕ МЕЛОДРАМА.

Заобиколи плевнята, за да вижда по-добре тъмните ниви. Госпожица Флитуърт го следваше по петите, сякаш й служеше като щит срещу незнайните опасности.

Синьо сияние пращеше зад живия плет. И се движеше.

— Туй пък какво е?

— ДОСКОРО БЕШЕ КОМБИНИРАНАТА ЖЪТВАРКА.

— Беше ли? А сега какво е?

Смърт се взря в събралите се зрители.

— СЕГА Е ЖАЛКИЯТ ГУБЕЩ В ИГРАТА.

Жътварката наближаваше устремно през подгизналите поля, прътите развяваха зеблото, лостовете мърдаха сред нажежено син ореол. Тегличите за коня се мятаха безполезно.

— Но как върви без кон? Нали вчера я теглеше кон!

— НЯМА НУЖДА ОТ НЕГО.

Той пак се озърна към сивите зрители. Вече се рееха в няколко редици.

— Бинки още е на двора. Да вървим!

— НЕ.

Комбинираната жътварка ускоряваше към тях. Свистенето на остриетата се превръщаше във вой.

— Да не е ядосана, че й открадна брезента?

— ОТКРАДНАХ Й НЕ САМО БРЕЗЕНТА.

Смърт се ухили на зрителите. Взе косата, повъртя я в ръцете си и щом се увери, че погледите им са приковани в нея, я пусна да падне на земята.

И скръсти ръце.

Госпожица Флитуърт го дръпна за наметалото.

— Ей, защо ти щукна да го правиш?

— ЗА ДА ИМА МЕЛОДРАМА.

Жътварката стигна до портата и нахлу през нея в облак стърготини.

— Уверен ли си, че ще се отървем невредими?

Смърт кимна.

— Тогава всичко е наред.

Колелата на жътварката не се виждаха ясно заради скоростта.

— ВЕРОЯТНО — подхвърли той.

И тогава…

… нещо в машината се спраска.

Жътварката още напираше, но на парчета. От осите й се издигаха фонтани искри. Няколко вала и мотовилки успяха да останат скрепени помежду си и отлетяха на тласъци от забавящия устрема си метален хаос. Кръгът със сърповете се откъсна, разби остатъците от машината и се затъркаля по полето.

Имаше трясък, дрънчене, накрая и самотен тенекиен удар — звуковото съответствие на прословутия чифт празни димящи ботуши.

Настъпи тишина.

Смърт невъзмутимо посегна надолу и улови вал със сложни гърбици, литнал към краката му. Беше огънат под прав ъгъл.

Госпожица Флитуърт надникна иззад гърба му.

— Какво стана?

— СМЯТАМ, ЧЕ ЕКСЦЕНТРИКЪТ ПОСТЕПЕННО ПРИПЛЪЗНА ПО ОСТА И СЕ ЗАКАЧИ ВЪВ ФЛАНЦОВИЯ ШПУНТ, КОЕТО ИМАШЕ КАТАСТРОФАЛНИ ПОСЛЕДСТВИЯ.

Смърт се вторачи дръзко в сивите зрители. Един по един те изчезваха.

Той си взе косата.

— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

Госпожица Флитуърт като че се втрещи.

— Какво?! Просто тъй?

— ИМЕННО. ПРОСТО ТАКА. ИМАМ МНОГО РАБОТА ЗА ВЪРШЕНЕ.

— И няма ли да те видя повече? Исках да кажа…

— О, ДА. СКОРО. — Той потърси по-подходящи думи и след малко се примири. — ОБЕЩАВАМ ТИ.

Смърт повдигна края на наметалото си и бръкна в джоба на работните дрехи, които още носеше отдолу.

— КОГАТО ГОСПОДИН СИМНЕЛ ДОЙДЕ СУТРИНТА ДА СЪБЕРЕ ПАРЧЕТИИТЕ, ВЕРОЯТНО ЩЕ ПОТЪРСИ ТОВА.

Пусна нещо малко в ръката й.

— Какво е?

— ВТУЛКА ОСМИ НОМЕР.

Смърт тръгна към коня си, но си спомни нещо.

— ОСВЕН ТОВА МИ ДЪЛЖИ ПОЛОВИН ПЕНИ.

Ридкъли поотвори едното си око. Наоколо се щураха хора. Виждаше светлини и оживено суетене. Мнозина говореха едновременно.

Стори му се, че седи в много неудобна и тясна плоскодънна лодка, а около главата му бръмчат чудати буболечки.

Чуваше мрънкането на Декана, пъшкането и охкането наблизо несъмнено излизаха от устата на Ковчежника. Говореше някаква млада жена. Някой се грижеше за някого, но на него не обръщаха внимание. Е, щом е така, той щеше да се погрижи някой да се погрижи за него.

Разкашля се гръмогласно.

— Защо не опитате — обърна се към целия жесток свят — да сипете насила в устата ми няколко капки бренди?

Пред очите му се изпречи плашещо видение, вдигнало фенер над главата си. Имаше лице пети размер в кожа тринадесети размер. Видението разтревожено промълви:

— Ууук?

— А, ти ли си бил…

Ридкъли припряно се помъчи да седне, за да не му направи Библиотекарят изкуствено дишане.

Объркани спомени се премятаха в ума му. Появи се стена от дрънчащ метал, после всичко стана розово, а накрая… музика. Несекваща музика, чиято единствена цел беше да превърне мозъка в стърган кашкавал.

Изви глава и погледна зад себе си. Някакво здание, около което се тълпяха хора. Беше приплеснато и сякаш се вкопчваше в земята по смущаващо животински начин. За миг му се стори, че ако беше възможно да повдигнат единия край на постройката, щеше да се чуе „пук-пук-пук“ от отлепените смукала. Сградата бълваше светлина, изпарения се кълбяха от вратите й.

— Ридкъли се свести!

Появиха се още лица. Той поумува: „Няма карнавал, значи не носят маски… Леле-мале…“

Зад тях дъднеше Деканът:

— Предлагам да скалъпим Сеизмичния реорганизатор на Херпети и да го запратим през вратата. И край на проблемите.

— Не! Твърде близо сме до градските стени! Достатъчно е да пуснем Привличащата точка на Куондум на подходящо място…

— А защо да не опитаме с Огнената изненада на Съмпджъмпър? — обади се Ковчежникът. — Най-добре е да изпепелим всичко…

— Тъй ли? Тъй ли било, а? Ти пък какво разбираш от военна тактика?

Ридкъли се отблъсна от телените стени на количката.

— Имате ли нещо против да ми обясните какво става тук, по… пусто да остане?

Людмила излезе пред членовете на клуб „Ново начало“.

— Трябва да ги укротите, Архиканцлер! — настоя тя. — Обсъждат как да унищожат големия магазин!

И други отвратителни спомени се пробудиха в главата на Ридкъли.

— Много свежа идея — заяви той.

— Но господин Пунс още е вътре!

Ридкъли напрегна очите си, за да огледа по-ясно светещата сграда.

— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!

— Щом се усетихме, че не е с нас, Артър пак отлетя вътре и каза, че Уиндъл се бори с нещо, измъкнало се от стените! На излизане минахме покрай много колички, но не ни закачаха! Той се постара да ни пропуснат!

— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!

— Не бива да разнебитвате това място, щом един от вашите магьосници е там!

— Кой, мъртвият Уиндъл Пунс ли?!

— Да!

— Но той умря — смотолеви Ридкъли. — Нали? Сам ни каза, че е умрял.

— Ха! — изсумтя същество с далеч по-малко кожа по себе си, отколкото на Ридкъли му се искаше да вижда. — Типично. Нагъл витализъм. Хващам се на бас, че ако вътре беше някой от живите, непременно щяха да го спасят.

— Но той искаше… дори копнееше да…

Ридкъли се оплете. Много неща му се изплъзваха, но за хора като Ридкъли подобно затруднение не трае дълго. Той беше простодушен. Това не означава и тъп. Просто мислеше добре, когато успееше да отреже и захвърли всички умствени финтифлюшки от проблема.

Съсредоточи се върху единствения основен факт. Един магьосник (поне формално оставаше такъв) беше загазил. Това го подтикваше към действие. Въпросът „жив или мъртъв“ Можеше да почака.

Но някаква дреболия го смущаваше.

— Казвате, че… Артър… отлетял?…

— Здравейте.

Ридкъли се обърна и примига бавно.

— Хубави зъби си имате.

— Благодаря — отвърна Артър Уинкингс.

— Собствени са, нали?

— О, да.

— Изумително. Разбира се, не се съмнявам, че ги миете редовно.

— Е, и?

— Туй е хигиенично. Важно е.

— Какво ще правите? — намеси се Людмила.

— Ами отиваме да го приберем — обясня Ридкъли. У това момиче също имаше нещо… Той се пребори с глупавото желание да я потупа по главата. — Оборудваме се с малко магии и го измъкваме. Ами да. Декане!

— Ъхъ!

— Веднага влизаме да отървем Уиндъл.

— Ъхъ!

— Какво?! — възкликна Старшият наставник. — Ти май си се побъркал!

Ридкъли се постара да гледа надменно, доколкото беше възможно в тези обстоятелства.

— Не забравяй, че аз съм Архиканцлерът.

— Тогава ти май си се побъркал, Архиканцлер! — повтори Старшият наставник и заговори по-тихо. — Впрочем той е неумрял. Не виждам как можем да спасим от гибел един неумрял. Има известно противоречие.

— Пък и нали уж го закопахме? — сети се Лекторът по съвременни руни.

— А сега ще го изкопаем — заяви Архиканцлерът. — Май и туй може да се причисли към чудесата на битието.

— Ами да, като туршиите — щастливо го подкрепи Ковчежникът.

Дори членовете на клуба „Ново начало“ зяпнаха.

— Особено както ги правят в някои райони на Хоуондаленд — в захлас обясняваше Ковчежникът. — Грамадански гърнета със специална туршия, закопават ги в земята за месец-два, за да ферментират, после ги изкопават и похапват чудесни лютички…

— Кажете ми, моля — прошепна Людмила на Ридкъли, — вие, магьосниците, винаги ли се държите така?

— Старшият наставник е смайващо типичен пример — кимна Архиканцлерът. — Има усет за неотлжните проблеми на всекидневието, колкото е присъщ на картонена фигурка. Гордея се, че е едни от нас. — Той потри ръце. — Тъй, момчета. Има ли доброволци?

— Ъхъ! — изръмжа Деканът, който се беше отнесъл в някакъв свой свят.

— Не бих изпълнил дълга си, ако не помогна на един събрат — изрече Рег Шу.

— Ууук.

— И ти ли? Не можем да те вземем! — отсече Деканът, вперил строг поглед в Библиотекаря. — Нищичко не знаеш за партизанската война.

— Ууук! — натърти Библиотекарят.

Послужи си и с изненадващо красноречив жест. Подсказваше, че може да не знае нищо за партизанската война, но пък онова, което не знае за орангутанската война, ще се събере в жалките останки на всеки пребит до смърт противник… например Декана.

— Четирима стигат — реши Архиканцлерът.

— Дори веднъж не го чух да извика „Ъхъ!“ — мърмореше Деканът.

Архиканцлерът се измъкна най-сетне от количката и я буташе пробно насам-натам. Обикновено новите идеи се загнездваха твърде трудно в главата на Ридкъли, но този път инстинктът му подсказваше, че за една телена кошница на четири колелца могат да се намерят какви ли не приложения.

— Е, ще тръгваме ли?

— Ъхъ! — натърти Деканът.

— Ъхъ? — добави Рег Шу.

— Ууук!

— Това замества ли „Ъхъ!“? — недоверчиво попита Деканът.

— Ууук.

— Ами добре тогава.