Жътварят

Празненството беше в разгара си. Плакатът с надпис „Сбогум, Уиндъл, 130 славни гудини“ леко провисваше в горещия задух. Обстановката наближаваше момента, когато за пиене е останал само пунш, а за ядене — странният жълтеникав сос с твърде подозрителните сухарчета, обаче никой не се сърди. Магьосниците си бъбреха с пресиленото оживление на хора, които се виждат по цял ден, а сега трябва да прекарат заедно и цялата вечер.

Насред тази шумотевица Уиндъл Пунс седеше с огромна чаша ром в ръка и смешна шапчица на главата. Едва не се разплака.

— Истинско Прощално тържество! — мънкаше си под носа. — Не сме имали такова, откакто дъртият Хоксол Драскача си отиде, беше още през… хъм, годината на Страховития… хъм, делфин. Вече си мислех, че са забравили как се правят.

— Библиотекарят порови и ни обясни подробностите — вметна Ковчежникът и посочи едрия орангутан, който се мъчеше да надуе пищялка за купони. — Той приготви и банановия сос. Надявам се някой да го изяде най-сетне. — Той се наведе по-близо до ухото на събеседника си. — Да ти сипя ли малко картофена салата? — попита с гръмкия натъртен глас, използван често в разговорите със слабоумни и старци.

Уиндъл поднесе трепереща свита длан към ухото си.

— К’во? К’во?

— Още!… салата!… Уиндъл?

— Не, благодаря.

— А наденичка?

— К’во?

— Наденичка!

— От тях ужасно ми се подува коремът нощем — отвърна Уиндъл.

Поумува и си взе пет наденички наведнъж.

— Ами… — развика се Ковчежникът — случайно знаеш ли точния час?…

— Ъ?

— Питам!… за!… точния!… час!

— В девет и половина — осведоми го Уиндъл веднага, макар и с леко фъфлене.

— О, много приятно — установи Ковчежникът, — тъкмо ще си освободиш остатъка от вечерта.

Уиндъл порови в плашещите дълбини на инвалидната си количка, същинска гробница на вехти възглавнички, книги със стърчащи картончета за отбелязване на страници и прастари недоядени сладкиши. Решително извади тефтерче със зелени корици и го тикна в ръцете на Ковчежника.

На корицата се мъдреше неуверен надпис „Уиндъл Пунс. Дневникъ“. Огризка от бекон отбелязваше настоящата дата.

Под „Задачи за днес“ беше надраскано „Да умра“.

Ковчежникът не се сдържа и обърна на следващия ден.

Ами да. Там пък беше написано „Да се родя“.

Погледът му сам се насочи към масичката в единия ъгъл на стаята. Въпреки блъсканицата около масичката оставаше празно пространство, сякаш никой не се престрашаваше да навлезе в него.

В описанието на Прощалното тържество имаше изрични указания за масичката. Трябваше да бъде застлана с черна покривка с избродирани няколко магически сигли. На нея поставиха чиния с по-вкусни сандвичи. До чинията стърчеше чаша, пълна с вино. След оживени спорове магьосниците решиха да сложат и смешна хартиена шапчица.

В погледите на всички се четеше очакване.

Ковчежникът извади часовника си и отвори капачето.

Беше от наскоро излезлите на мода джобни часовници със стрелки, които в момента показваха девет и четвърт. Той го разтръска. От мъничък люк под числото 12 се подаде миниатюрно духче и се сопна:

— Стига си ме друсал, шефе, въртя педалите колкото сили имам.

Ковчежникът затвори часовника и се огледа унило. Май никой не гореше от желание да доближи Уиндъл Пунс. И изглежда на Ковчежника се падаше задължението да поддържа учтивия светски разговор. Обмисли подходящите теми. Във всички се криеха поводи за неловки гафове.

Уиндъл Пунс му помогна да се измъкне от положението.

— Мисля да се върна в света като жена — сподели нехайно.

Ковчежникът безмълвно отвори и затвори уста.

— Очаквам го с нетърпение — продължи Пунс. — Може да е… хъм, голяма забава.

Ковчежникът порови отчаяно в ограничения си репертоар от светски реплики, свързани с жените. Наведе се към сбръчканото ухо на Пунс.

— Не им ли се пада твърде много пране? И оправяне на легла, и готвене, и още какво ли не?

— Ха, не и при живота, който съм намислил — непреклонно заяви Уиндъл.

Ковчежникът стисна устни. Архиканцлерът потропа с лъжица по голямата маса.

— Събратя… — подхвана, щом настъпи някакво подобие на тишина.

Отвърнаха му със силни и нестройни вопли на веселие.

— … както ви е известно, тази вечер сме се събрали да почетем напускането… — нервен смях — … на стария ни приятел и колега Уиндъл Пунс. Знаете ли, като гледам Уиндъл седнал ей там, случайно си спомних оная историйка за кравата с трите дървени крака. Имало една крава, която…

Ковчежникът остави мислите си да се реят. Знаеше историйката. Архиканцлерът винаги оплескваше края, пък и сега други неща заемаха вниманието му.

Често се озърташе към масичката.

Ковчежникът беше блага, макар и твърде неспокойна душица, освен това много си харесваше работата. Отчасти и защото другите магьосници не се стремяха да му я отнемат. Например мнозина от тях копнееха за поста на Архиканцлера или пък за предводителството на някой от осемте магьоснически ордена. На практика обаче нямаше магьосник, готов да прекарва голяма част от времето си в кабинет, да прехвърля хартии и да пресмята разходи. Всички книжа на Университета рано или късно попадаха при Ковчежника, а това означаваше, че той почти винаги си лягаше вечер преуморен, но спеше сладко и не му се налагаше да търси незнайно как допълзели скорпиони в нощницата си.

Премахването на магьосник от по-висша степен беше всепризнатият начин за издигане в ордените. Но да убие Ковчежника би хрумнало само на човек, който извлича кротко удоволствие от спретнато подредени в колонки числа. Такива хора рядко стигат до убийство.3

Спомняше си отдавнашното детство в планините Овнерог. Двамата със сестра му оставяха чаша вино и сладкиш всяка Прасоколеда за Дядо Прас. Други времена — беше много по-млад, по-невеж и вероятно по-щастлив.

Например тогава не знаеше, че някой ден може да стане магьосник и заедно с други от съсловието да остави чаша вино, сладкиш и не особено вдъхващ доверие пилешки волован наред с хартиена шапчица за…

… не за Дядо Прас, а за другиго.

Когато беше момче, имаше и празненства на Прасоколеда. Винаги ставаше едно и също. Когато всички деца едва не се поболяваха от вълнение, някой от възрастните промърморваше намусено: „Май ще си имаме по-особен гост!“ И с изумителна точност се разнасяше подозрителен звън на камбанки зад прозореца, а в стаята влизаше…

… влизаше…

Ковчежникът поклати глава. Естествено влизаше нечий дядо с фалшива брада. Весел старец с цял чувал играчки, който тропаше с крака, за да отръска снега от ботушите си. Влизаше някой, който ти даваше нещо.

Но тази вечер…

Разбира се, старият Уиндъл Пунс едва ли се бе настроил така към събитието. След сто и тридесет години смъртта вероятно си има своеобразна прелест. И може би проявяваш буден интерес към онова, което ще я последва.

Оплетеният анекдот на Архиканцлера стигна до своя край. Другите магьосници се разсмяха послушно и се помъчиха за кой ли път да схванат точно в какво е скрита шегата.

Ковчежникът си погледна часовника крадешком. Девет часът и двадесет минути.

Уиндъл Пунс дръпна реч. Беше дълга, несвързана и объркана, в нея се споменаваше доброто старо време и май смяташе хората наоколо за други хора, мъртви от поне петдесет години. Нямаше значение, защото отдавна бяха свикнали да не се заслушват в приказките на дъртия Уиндъл.

Ковчежникът не можеше да откъсне поглед от часовника. Отвътре се чуваше проскърцване на педали — духчето търпеливо мереше отминаването на времето.

Девет часът и двадесет и пет минути.

Ковчежникът се чудеше как ли би трябвало да се случи. Дали отвън… „Май ще си имаме по-особен гост!“… ще се чуе тропот на копита?

Ще се отвори ли вратата или Той ще влезе направо през нея? Що за глупав въпрос! Всеизвестна беше Неговата способност да прониква дори в херметично затворени места…_особено_ в херметично затворени места, като помислиш логично. Спираш си всякакъв достъп на чист въздух и останалото е само въпрос на време…

Ковчежникът обаче се надяваше, че Той няма да насилва вратата. Нервите му бездруго вече звъняха от напрежение.

Гълчавата наоколо стихваше постепенно. Ковчежникът забеляза, че и повечето от колегите му се озъртат към вратата.

Уиндъл се намираше посред полека разширяващ се кръг. Не че някой нарочно избягваше да го доближи, а сякаш напълно случайно разместване на хората в стаята ги изтласкваше встрани от него.

Магьосниците виждат Смърт. А когато умира някой от тях, Смърт се явява лично да го отведе в Отвъдното. Ковчежникът отдавна се питаше защо ли това се смята за някакво предимство…

— Не знам защо сте се вторачили тъй — подхвърли бодро Пунс.

Ковчежникът вдигна капачето на часовника си.

Малкият люк под числото 12 се отвори с едва чут трясък.

— Ей, стига си ме тръскал! — изписука духчето. — Объркваш ми сметките.

— Извинявай — изсъска Ковчежникът.

Оставаше една минута до девет и половина. Архиканцлерът пристъпи напред.

— Е, сбогом, значи, Уиндъл — промълви той и стисна изсъхналата като пергамент десница на стареца. — Тия вехти коридори няма да са същите без тебе.

— Не знам как ще го понесем — вметна Ковчежникът с благодарност, че някой го подкрепи в трудната задача.

— Късмет в следващия живот — пожела Деканът. — Отбивай се, ако наминеш насам и… сещаш се… ако помниш какъв си бил.

— И не се дръж, все едно не се познаваме, чу ли? — заръча Архиканцлерът.

Уиндъл Пунс кимна дружелюбно. Изобщо не чу какво му казаха, но кимаше по принцип.

Магьосниците като един обърнаха лица към вратата.

Люкчето под дванайсетицата отново се отвори рязко.

— Бим-бам-бум-бом — изцвърча духчето. — Зън-зън, бим-бам-бум.

— Какво?! — стресна се Ковчежникът.

— Девет и половина — обяви духчето.

Магьосниците пак впиха погледи в Уиндъл Пунс. В очите им се четеше намек за укор.

— Ама защо сте ме зяпнали? — недоумяваше той.

Стрелката за секундите продължаваше да скрибуца по циферблата.

— Как се чувстваш? — с все сила попита Деканът.

— По-добре не съм бил — увери го Пунс. — Остана ли малко от… хъм, оня ром?

Струпалите се наоколо магьосници го гледаха как си сипва щедра порция.

— Ей, по-кротко със силните питиета — предупреди го изнервеният Декан.

— Ха наздравичката! — провикна се Уиндъл.

Архиканцлерът потропваше с пръсти по масата.

— Господин Пунс, сигурен ли си?

Уиндъл обаче се беше разпасал.

— А сухарчета има ли? Не че са свястна храна, де. К’во му е хубавото да гониш хляб, препечен като камък, в някакъв бълвоч? Сега ми се хапва от ония прочути наденички в хлебчета на господин Диблър…

Умря в следващия миг.

Архиканцлерът огледа колегите си, отиде на пръсти до инвалидната количка и хвана едната ръка с подути сини вени, за да провери пулса. След малко поклати глава.

— Иска ми се и аз да си отида така — промърмори Деканът.

— Като дърдориш за наденички в хлебчета ли? — уточни Ковчежникът.

— Не. По-късно от предвиденото.

— Я задръжте! — намеси се Архиканцлерът. — Помислете — тъй не е редно. Съгласно традицията самият Смърт идва при кончината на маг…

— Може да е бил прекалено зает — побърза да го прекъсне Ковчежникът.

— Нищо чудно — потвърди Деканът. — Както чувам, в Куирм върлува доста сериозна грипна епидемия.

— А и снощи бушуваше страшна буря. Осмелявам се да предположа, че е имало много разбити кораби — добави Лекторът по съвременни руни.

— Отгоре на всичко е пролет, в планините непрекъснато падат лавини.

— И са плъзнали всякакви болести.

Архиканцлерът замислено си приглади брадата.

— Хъм-м…

Единствено троловете сред всички създания по света вярват, че живите твари се движат заднешком във времето. Щом миналото е достъпно за мисления взор, а бъдещето е скрито от него, значи си се обърнал в грешната посока. Извънредно интересна идея, ако си припомним, че е хрумнала на раса, чиито представители прекарват повечето време, като се налагат взаимно с камъни по главите.

Както и да са застанали всевъзможните същества спрямо времето, поне няма спор, че притежават част от него.

Смърт препускаше в галоп през кълбящите се черни облаци.

Сега и той имаше свое време.

Най-хубавото време в живота си.

Уиндъл Пунс се взираше в тъмата.

— Здрасти! — подвикна той. — Ей? Има ли някой тук? Ама к’во става?

Разнасяше се само далечен жален вой като от вятър в края на тунел.

— Излез, излез, където ще да се криеш — подкани Уиндъл, а гласът му трепкаше от налудничаво веселие. — Отдавна чаках туй време, правичката да си кажа.

Той плесна с безтелесните си ръце и ги потри с пресилено въодушевление.

— Хайде, размърдай се. Някои от нас трябва да се захващат с новия си живот.

Тъмата остана равнодушна към думите му. Нямаше нито форми, нито звуци. Нищо освен неразличима пустота. Духът на Уиндъл Пунс се понесе в мрака.

После поклати глава.

— Гръм да го удари, тъй хич не е по правилата.

Поразмота се още малко и понеже не откри какво друго може да стори, отправи се към единствения дом, който бе познавал досега.

Същият, обитаван в продължение на сто и тридесет години. Там не бе очакван и срещна упорита съпротива. Трябва да си или непоколебим, или могъщ, за да преодолееш подобна опърничавост, но Уиндъл Пунс бе принадлежал към магьосническото съсловие повече от век. Пък и все едно проникваше с взлом в собствената си къща, в познатия от много години имот. Образно казано, знаеше къде е открехнатият прозорец.

Накратко, Уиндъл Пунс се върна обратно в Уиндъл Пунс.

Магьосниците не вярват в боговете, както повечето хора не смятат за необходимо да вярват, да речем, в кухненските маси. Знаят, че ги има, известно им е, че в тяхното съществуване е заложена определена цел, и вероятно биха се съгласили, че имат място в една добре уредена Вселена. Просто не виждат смисъл да вярват и да повтарят до втръсване „О, велика масо, без която сме загубени“. Впрочем боговете или ги има, независимо дали вярваш в тях, или съществуват само като следствие от вярата в тях. И в двата случая можеш да обърнеш гръб на цялото това суетене и — отново образно казано — да придържаш чинията върху коленете си, вместо да зависиш от масата.

Все пак има малък параклис близо до Голямата зала на Невидимия университет. Макар че магьосниците предпочитат изложените преди малко възгледи, никой не преуспява на тяхното поприще, като вири нос на боговете, независимо дали те са наоколо единствено в духовен или метафоричен смисъл. Защото макар че магьосниците не вярват в боговете, знаят добре колко пламенно вярват самите богове в себе си.

В този параклис бе положено тялото на Уиндъл Пунс. В Университета бе въведена тази церемония, траеща едно денонощие, след срамното произшествие отпреди трийсетина години с покойния Присал Чайкипски по прякор Палавника.

Тялото на Уиндъл Пунс отвори очи. Две монети издрънчаха на каменния под.

Скръстените на гърдите ръце се разгънаха.

Уиндъл надигна глава. Някакъв идиот бе сложил лилия на корема му.

Очите му се завъртяха. Имаше свещи и от двете страни на главата му.

Понадигна се още малко.

Да, още две свещи при краката му.

Реши, че е добре, дето го е имало стария Чайкипски. Иначе сега щеше да гледа отдолу евтин чамов капак.

„Брей, че смехория. Аз мисля. И то ясно.“

„А стига, бе.“

Уиндъл се отпусна по гръб, усещаше как духът му изпълва тялото подобно на светещ разтопен метал, стичащ се в леярски калъп. Нажежени мисли пронизваха мрака на мозъка му, будеха пламтящо твърде мудните неврони.

„Не бях такъв приживе.“

„Ама аз и сега не съм мъртъв.“

„Ни жив, ни умрял.“

„Един вид нежив.“

„Или неумрял.“

„Олеле-е…“

Седна решително. Мускулите, отказвали да работят приемливо поне от седемдесет-осемдесет години, включиха направо на шеста скорост. За пръв път в живота си… не, поправи се той, „в съществуването си“, тялото на Уиндъл Пунс беше под пълния контрол на Уиндъл Пунс. Духът му нямаше намерение да търпи наглия инат на някаква си купчинка мускули.

Тялото се изправи. Ставите на коленете се възпротивиха замалко, обаче можеха да устоят срещу напора на волята не повече, отколкото болен комар да оцелее в пламъка на ацетиленова горелка.

Вратата на параклиса беше заключена. Но Уиндъл установи, че и най-лекият натиск е предостатъчен, за да изтръгне ключалката от дъските и да остави пръстови отпечатъци върху металната дръжка.

— Ха така…

Насочи се към коридора. Далечното потракване на прибори и бръмченето на гласове подсказваше, че е започнала една от четирите всекидневни трапези в Университета.

Той се питаше дали е позволено да похапнеш, след като умреш. Не му се вярваше.

Пък и дали би могъл да яде? Не че не беше гладен. Само че… Е, знаеше как да мисли, а за ходенето и другите движения стигаше да използва някои лесно откриваеми нерви, но точно как си вършат работата стомахът и червата?

Уиндъл проумяваше полека, че човешкото тяло не се управлява от мозъка независимо от заблудите на същия мозък по въпроса. Всъщност в тялото работят десетки сложни самостоятелни системи и съвършенството им не се забелязва, докато не започне да се скапва.

Той огледа тялото си от пилотската кабина на черепа. Виждаше замрелия химически цех на черния си дроб и го налягаше същото униние, с което майстор на лодки-еднодръвки би зяпал пулта за управление на компютъризиран супертанкер. И загадките на бъбреците очакваха вещата намеса на Уиндъл. Впрочем какво представлява далакът, като се замислиш? И как го караш да се задейства?

Сърцето му направо спря от уплаха.

По-точно вече беше спряло.

— Ех, богове — смънка Уиндъл и се облегна на стената.

Как ли трябваше да то командва? Побутна разни нерви, които май служеха за тази цел. Дали беше систолично… диастолично… систолично… диастолично? Да не забрави и белите дробове…

Подобно на жонгльор, задържащ осемнадесет чинии във въздуха, досущ като човек, който се опитва да настрои видеокамера, служейки си с указания, преведени от японски на холандски от кореец, и откривайки какво в действителност изисква пълният самоконтрол, Уиндъл Пунс се заклатушка напред.

Магьосниците в Невидимия университет много държаха на солидното изобилно похапване. Твърдяха, че не можело от човек да се иска сериозно магьосничество, без да си е подложил със супа, риба, дивеч, няколко огромни чинии месо, един-два тестени сладкиша, голяма потрепваща желатинова измишльотина със сметана отгоре, вкусни пастетчета на препечени филийки, плодове, ядки и висока чаша гъст до втвърдяване бъркоч от бренди със захар и билки към кафето. Така човек не се мъчел на празен стомах. Освен това било важно яденето да се поднася на равномерни интервали. Това вдъхвало бодрост през деня.

Разбира се, Ковчежникът беше изключение. Не прекаляваше с яденето, предпочиташе да си яде нервите. И беше убеден, че страда от анорексия, защото надзърнеше ли в огледалото, виждаше насреща си дебелак. Беше Архиканцлерът, който се появяваше тутакси зад гърба му и започваше да крещи.

Тъкмо Ковчежникът имаше злощастната участ да седи срещу вратата, когато Уиндъл Пунс я натроши — така му беше по-лесно, отколкото да премерва движенията си при натискане на дръжката.

Ковчежникът прехапа на две дървената лъжица.

Всички останали се завъртяха опулени на скамейките.

Уиндъл Пунс се олюля, докато овладее гласните струни, устните и езика си, после изрече:

— Май ще се справя е разграждането на алкохола.

Архиканцлерът се опомни пръв.

— Уиндъл! Смятахме те за мъртъв!

Призна пред себе си, че репликата не беше от най-сполучливите. Не полагаш някого върху каменна плоча и не слагаш запалени свещи и лилии само защото ти е хрумнало, че го е заболяла главичката и не е зле да си почине половин час.

Уиндъл направи няколко крачки. Седящите най-близо магьосници едва не се прегазиха взаимно в усилията си да се дръпнат.

— Ами мъртъв съм, глупав младежо — промърмори Пунс. — Да не си въобразяваш, че винаги съм се шматкал такъв наоколо? Как пък не! — Той опари със сърдит поглед събраните в залага магьосници. — Някой знае ли за какво служи далакът? — Добра се до масата и успя да седне. — Май беше нещо около храносмилането. Смешна работа — цял живот си караш ей тъй, проклетията си цъка или каквото там прави, ако ще и да бълбука, ама изобщо не знаеш за какво ти е. Нощем си лежиш и слушаш стомаха си да къркори, без да се сещаш що за изумително сложни химически процеси протичат в този…

— Значи ти си неумрял? — насили се да смънка Ковчежникът.

— Не стана по мое желание — раздразнено отвърна покойникът. Оглеждаше гозбите и се чудеше как, по дяволите, би могъл да ги превърне в Уиндъл Пунс. — Върнах се, щото нямаше къде да ходя. Да не си мислиш, че искам да съм тук?

— Но не дойде ли онзи тип… — запъна се Архиканцлерът. — Сещаш се, с гол череп и остра коса в ръцете…

— Изобщо не се е мяркал — лаконично отсече Уиндъл, вперил гладен поглед в най-близките чинии. — Доста изморява това неумиране.

Магьосниците трескаво шаваха с пръсти над главата му. Той вдигна глава ядосан.

— Хич не се надявайте, че не виждам как си правите знаци.

Самият Пунс откри изненадан, че очите му, гледали последните шестдесет години през блед мътен воал, по силата на принудата станаха най-чудесно настроени оптически инструменти.

В този момент само две вихрушки от мисли се въртяха в главите на присъстващите в Голямата зала.

Повечето магьосници умуваха: „Ама че ужас, това ли е старият Уиндъл, нали беше само сладък изкуфял дъртак, как да се отървем от тази твар? Как да се отървем от тази твар?!“

А Уиндъл Пунс се тюхкаше в жужащата проблясваща пилотска кабина на своя мозък: „Е, вярно било. Имало и живот след смъртта. Ама си е все същият. Брей, че скапан късмет!“

— Е — тежко изрече той, — какво ще правите сега?

Пет минути по-късно половин дузина старши магьосници подтичваха припряно по продухвания от течения коридор след Архиканцлера, чиято роба се развяваше от бързане.

Чуваше се следният разговор:

— Трябва да е Уиндъл! Дори говори с неговия глас!

— А, онова нещо не е старият Уиндъл. Той беше доста по-стар!

— По-стар ли? Че как може да е по-стар от един труп?

— Разправи, че си искал предишната спалня, но не виждам защо аз трябва да си изнеса нещата…

— Видяхте ли му очите, а? Като бургии!

— … има прекрасен изглед към градината, вече си подредих вещите и не е честно…

— Случвало ли се е досега?

— Е, оная случка с Чайкипски…

— Да, но той всъщност не беше умрял, просто си наплеска лицето със зелена бои, а после надигна капака на ковчега и се разврещя: „Изненада, изненада!…“

— Тук никога не сме имали зомби.

— А той зомби ли е според теб?

— Така ми се струва…

— Значи ще бие тъпани и ще подскача смахнато нощем?

— Ама те това ли правят?

— Старият Уиндъл да се държи така? Не му приляга. И приживе хич не си падаше по танците…

— Между другото нямам никакво доверие на онези богове на вуду. Не разчитай на бог, който е вечно ухилен и носи цилиндър, това ми е правилото.

— … проклет да съм, ако си отстъпя стаята на някакво зомби, след като си чаках реда толкова години…

— Ама че правило…

Уиндъл Пунс отново се шматкаше из главата си.

Шантава история. Откакто умря… или престана да живее… или каквото там го сполетя, умът му се избистри както никога.

А и май по-лесно боравеше с тялото си. Почти не губеше време с дреболиите около дишането, далакът като че вършеше някаква работа, сетивата звъняха от напрежение. Храносмилането обаче още си оставаше сериозна загадка.

Огледа се в един сребърен поднос.

Увери се, че изглежда мъртъв. Бледо лице, но зачервено под очите. Тяло на покойник. Още мърдаше, обаче си оставаше мъртво в края на краищата. Нима е честно? Нима е справедливо? Нима такава награда трябва да се падне на човек, вярвал непоклатимо в прераждането почти 130 години? Нима беше в реда на нещата да се върне към живота като труп?

Вече не се питаше защо хората вярват, че неумрелите са винаги вбесени.

Предстоеше да се случи нещо превъзходно, макар и от гледна точка на по-далечното бъдеще.

От гледна точка на по-близкото или средносрочното бъдеще събитието щеше да бъде ужасяващо.

Такава е разликата между внезапно появилата се прекрасна ярка звезда в зимното небе и непосредствената близост до избухнала свръхнова. Такава е разликата между прелестта на утринната роса по паяжината и положението на уловената мушица.

Предстоящото не би трябвало да се случва още хиляди години.

Само че щеше да се случи ей сега.

Мястото беше отдавна зарязан шкаф в наполовина порутен зимник насред Сенките, най-стария и пропаднал квартал на Анкх-Морпорк.

Туп.

Мек звук като от падането на първата дъждовна капка във вековен прахоляк.

— Защо не накараме някой черен котарак да мине по ковчега му?

— Но той няма ковчег! — изхленчи Ковчежникът, чийто допир с действителността поначало не беше особено устойчив.

— Добре, де, да му купим хубав новичък ковчег и тогава да накараме котарака да мине по него.

— Стига тъпотии. Трябва да го принудим да пусне вода.

— Какво?!

— Да пусне вода. Неумрелите не могат.

Магьосниците, струпали се в кабинета на Архиканцлера, отделиха на това твърдение цялото си вцепенено внимание.

— Ама сигурен ли си? — промърмори Деканът.

— Всеизвестен факт — натърти Лекторът по съвременни руни.

— Той обаче пускаше вода честичко, докато беше жив — с нескрито съмнение напомни Деканът.

— Щом е мъртъв, не може.

— Тъй ли било? Да, бе, звучи логично.

— Уф, да препуска по вода! — сепна се изведнъж Лекторът. — Не може да препуска по вода. Извинявайте. Неумрелите не могат да минават по вода, камо ли пък по течаща.

— Хе, и аз не мога да препускам по вода — възрази Деканът.

— Ти си неумрял! Неумрял! — изквича Ковчежникът, който по малко губеше власт над себе си.

— Ох, стига си го разстройвал! — помоли Лекторът и потупа по гърба треперещия си колега.

— Ами не мога и толкоз — заинати се Деканът. — Потъвам в нея.

— Неумрелите обаче дори не могат да минат над вода по мост. И… дали той е единственият, а? — сети се Лекторът. — Да не станат масова напаст?

Архиканцлерът тропаше с пръсти по бюрото си.

— Не е хигиенично разни мъртъвци да се разкарват наоколо.

Всички се смълчаха. Не бяха погледнали на затруднението и от този ъгъл, но Муструм Ридкъли беше тъкмо от хората, на които хрумват такива неща.

В зависимост от гледната точка би могло да се каже, че Муструм Ридкъли е или най-добрият, или най-лошият Архиканцлер на Невидимия университет през последните стотина години.

Първо, присъствието му просто се натрапваше. Не защото беше най-едрият, но необятният му дух сякаш успяваше да заеме цялото достъпно пространство. Неведнъж се натряскваше до козирката на вечеря — напълно приемливо и достойно поведение за един магьосник. После обаче отиваше в покоите си и мяташе стрелички по мишена през цялата нощ, а в пет часа сутринта излизаше на лов за патици. Крещеше на хората. Опитваше се да им вдъхне повече бодрост. И рядко носеше благопристойна роба. Той успя да убеди госпожа Уитлоу, страховитата икономка на Университета, да му ушие торбест костюм в крещящо синьо и червено. И оттогава магьосниците го зяпаха озадачени два пъти на ден да подтичва усърдно около сградите, привързал с канапче под брадичката островърхата си шапка. Подвикваше им жизнерадостно, защото в основата на характера на хора като Муструм Ридкъли е по-здравото от стомана убеждение, че всеки би могъл да им подражава, стига само да поиска.

— Може пък да умре — обнадежди се един Магьосник, когато го видяха да разбива леда на река Анкх една сутрин, за да се топне във водата. — Всички тези здравословни упражнения няма да му се отразят добре.

В Университета се носеха слухове за делата му. Архиканцлерът издържал два рунда с голи ръце срещу Детритус, огромния трол-бияч в „Кърпеният барабан“. Архиканцлерът се хванал на бас и провел среща по канадска борба с Библиотекаря, в която не победил, разбира се, но и след борбата още имал две ръце. Архиканцлерът искал Университетът да събере свой футболен отбор за големия градски турнир в деня на Прасоколеда.

Доводите на разсъдъка подсказваха, че има две причини Ридкъли още да заема поста си. Едната — той никога, за нищо на света не променяше мнението си. Другата — често минаваха няколко минути, докато осмисли някоя нова за него идея. Това е неоценимо качество у един ръководител, защото ако някой упорства да му обяснява все СЪЩОТО повече от две минути, явно то е достатъчно важно. Ако пък се предаде за някаква си жалка минута, значи изобщо не е трябвало да му досажда.

Всъщност Муструм Ридкъли се явяваше пред света в такива количества, че не беше за вярване едно тяло да е способно да ги побере.