Жътварят

Госпожа Кейк закри прозорците с пердетата.

— Всъщност кой е Човекът Колкото Кофа? — попита Уиндъл.

Тя запали две свещи и седна до масата.

— Произхождал от някакво езическо племе в Хоуондаленд — обясни сдържано.

— Човек Колкото Кофа… Твърде необичайно име.

— Това е съкратената версия на името — мрачно сподели госпожа Кейк. — Трябва да се държим за ръце. — Огледа се. — И имаме нужда от трети.

— Да повикам Шлепел? — предложи Уиндъл.

— Няма да търпя караконджул под масата, та да ми наднича под полата — заяви госпожа Кейк. — Людмила!

След миг завесата от нанизи пред кухнята се разтвори и влезе младата жена, която отвори вратата на Уиндъл.

— Да, мамо?

— Седни тук, момиче. Имаме нужда от още някого за сеанса.

Момичето се усмихна на Уиндъл.

— Това е Людмила — набързо я представи госпожа Кейк.

— Очарован съм.

Людмила го озари с кристално ярката усмивка, която всеки, твърдо решил да не издава чувствата си, усъвършенства.

— Вече се запознахме — добави Уиндъл.

„Тъй… Мина ден, може и да са два, след пълнолунието. И всички признаци почти са изчезнали. Почти. Виж ти, виж ти…“

— Тя е моят срам — отрони госпожа Кейк.

— Мамо, пак започваш — въздъхна Людмила, но не заядливо.

— Хванете се за ръце — нареди госпожа Кейк.

Седяха в полумрака, но Уиндъл усети, че тя си издърпа ръката.

— Забравих чашата.

— Нали не понасяте таблици с букви и подобни… — подхвана Уиндъл.

Нещо забълбука на шкафчето. Госпожа Кейк сложи пълна чаша на покривката и пак си седна на мястото.

— Не ги понасям — потвърди тя.

Пак настана тишина. Уиндъл се прокашля нервно. След малко госпожа Кейк промърмори:

— Без номера, Човеко Колкото Кофа, знам, че си тук.

Чашата помръдна. Кехлибарената течност се разклати.

Зазвуча треперлив безплътен глас:

— Привет, бледолики, от безгрижните ловни полета на…

— Я стига — прекъсна го госпожа Кейк. — Всички знаят, че те е прегазила каруца на Шосето на петмезената мина, и то щото си бил пиян.

— Не съм виновен. Моя ли е вината, че прапрадядо ми се е преселил тука? Полагаше ми се да ме стъпче до смърт мамут, да ме разкъса пума или каквото още се случва по ония земи. Отнеха ми правото на достойна смърт.

— Човеко Колкото Кофа, господин Пунс иска да те пита за нещо.

— Тя е щастлива тука и те чака да дойдеш при нея — тутакси изтърси Човекът Колкото Кофа.

— За кого говорите? — не разбра Уиндъл.

Това май запуши липсващата уста на призрака. С тази реплика обикновено успяваше да се измъкне от по-подробни разяснения.

— А ти кого предпочиташ? — попита предпазливо. — И може ли вече да си пийна?

— Още не — спря го госпожа Кейк.

— Ама аз имам нужда да си пийна. Тука е страшно претъпкано.

— С призраци ли? — припряно се намеси Уиндъл.

— Стотици са — оплака се Човекът Колкото Кофа.

Уиндъл се поддаде на разочарованието.

— Само стотици ли? Не е кой знае какво.

— Малцина се превръщат в призраци — обясни госпожа Кейк. — Нужно е да имаш… например много спешна недовършена работа или да жадуваш за страшно възмездие, или да си пешка в недостъпна за разума ти космическа игра.

— Или да те мъчи адска жажда — допълни Човекът Колкото Кофа.

— Чуйте го само… — поклати глава тя.

— Реших да остана в света на спиритичното, поне при спомените за къркането. Хъ-хъ-хъ.

— И какво става с жизнената сила, когато животът на тварите свърши? — попита Уиндъл. — Заради нея ли са всички неприятности напоследък?

— Кажи на човека — нареди госпожа Кейк, защото призракът не бързаше с отговора.

— За какви неприятности говориш?

— Разни дреболии се развинтват. Дрехи тичат по улиците. Всички са по-жизнени. Такива неща.

— А, туй ли било? Нищо особено. Виж сега, жизнената сила се просмуква обратно в света, когато може. Не се тревожи напразно.

Уиндъл закри чашата с длан.

— Но има и друго, за което би трябвало да се тревожа, нали? — изрече безстрастно. — Свързано е с онези стъклени сувенирчета.

— Не ми се ще да ти казвам.

— Но ще му кажеш.

Този път се обади Людмила — с гърлен, но и привлекателен глас Лупин направо я поглъщаше с поглед. Уиндъл се засмя безмълвно. Ето ти едно от предимствата да си мъртъв. Виждаш онова, на което живите не обръщат внимание.

Човекът Колкото Кофа заговори по-пронизително и свадливо.

— А той какво ще стори, като му кажа? Мога да си навлека голяма беля с такива истории.

— Не може ли поне да потвърдиш, ако налучкам отговора? — упорстваше Уиндъл.

— Да-а… Защо пък не?

— И няма нужда да говориш — помогна госпожа Кейк. — Потропай два пъти за „да“ и веднъж за „не“, както някога.

— Е, добре, де.

— Опитайте, господин Пунс — подкани Людмила.

Такъв глас ти се иска да погалиш.

Уиндъл се прокашля.

— Според мен… Според мен те са някакви яйца. Чудех се… защо ли се сетих за закуска? А после… яйца…

Туп.

— О, тъй ли… Ами хрумването бездруго беше глупашко…

— Извинявам се, значи, но веднъж или два пъти беше за „да“?

— Два пъти! — троснато напомни госпожа Кейк.

ТУП. ТУП.

— Аха! — отдъхна си Уиндъл. — И от тях се излюпва нещо на колелца, нали?

— Два пъти ли беше за „да“?

— Точно така! — изсъска госпожа Кейк.

ТУП. ТУП.

— Знаех си. Знаех си! Намерих едно под пода — искало е да се излюпи, но е нямало място! — изграчи победоносно Уиндъл. После се намръщи. — Но какво се излюпва от тях?

Муструм Ридкъли нахълта с тежък тръс в кабинета и взе магьосническия си жезъл от поставката му над камината. Близна си показалеца и предпазливо докосна върха. Изскочи малка октаринова искра и замириса на мазен калай.

Понечи да излезе бързешком.

Вместо това се обърна полека, защото мозъкът му успя да се възползва от краткия промеждутък, да преброи вещите в стаята и да открие излишната.

— Туй пък какво търси тук, дяволите го взели?

Побутна го с края на жезъла. То издрънча и се търкулна една-две педи.

Смътно му напомняше за онези колички, които прислужничките бутаха по коридорите, натоварени с кофи и метли, чисти чаршафи и каквото още имаха да разнасят. Ридкъли си рече, че трябва да обсъди находката с икономката. И тутакси я забрави.

— Проклетите телени колички се развъдиха навсякъде — промърмори той.

Щом произнесе „проклетите“, създание като едра конска муха, но с котешки зъби, се измъкна от нищото, размаха бясно крилца, проучи околностите и се понесе след потъналия в мисли Архиканцлер.

В словата на магьосниците е скрита мощ. В ругатните — също. А жизнената сила едва ли не кристализираше във въздуха и се отприщваше при най-нищожната възможност.

— Градове — смънка Човекът Колкото Кофа. — Май са яйца на градове.

Магьосниците пак се събраха в Голямата зала. Дори Старшият наставник се поддаде на умерено вълнение. Смяташе се за простотия да използваш магия срещу колегите си, а употребата й срещу простосмъртните беше погазване на спортния дух. Но всеки магьосник се ободрява, ако понякога има какво да разпердушини.

Архиканцлерът ги огледа един по един.

— Декане, защо си намацал черти по цялото си лице?

— Маскировка, Архиканцлер.

— Маскировка, а?

— Ъхъ, Архиканцлер.

— Бива. Важното е да си доволен от себе си.

Промъкнаха се към малкото кътче на Модо. Поне повечето се промъкваха. Деканът напредваше с поредица от ниски скокове и понякога се притискаше до стената.

Много се обезсърчи, когато откриха другите торища на местата, където ги бе създал градинарят. Модо, който се мъкнеше след магьосницнте, защото Деканът на два пъти едва не го премаза, обиколи купчините загрижен.

— Преструват се на кротки — заяви Деканът. — Хайде да пръснем дяволските…

— Дори не са се загрели засега — прекъсна го джуджето. — Онова сигурно е било най-старото.

— Значи няма с какво да се сражаваме? — уточни Архиканцлерът.

Земята под краката им се разтресе. И откъм покритите галерии долетя дрънчене. Ридкъли сви вежди.

— Някой пак тика скапаните телени колички насам-натам. Таи вечер намерих една и в кабинета си.

— Хъ — изсумтя Старшият наставник. — Аз заварих една в спалнята си. Отворих гардероба и тя се спотайваше вътре.

— В гардероба ли? — учуди се Архиканцлерът. — Защо ти хрумна да я напъхаш там?

— Не бях аз. Вече ти обясних. Може да я е вкарал някой студент. Те си падат по такъв хумор. Веднъж бяха оставили гребен в леглото ми.

— И преди се спънах в количка — спомни си Ридкъли, — но щом я потърсих, бяха я отмъкнали.

Дрънченето се засилваше.

— Добре, млади ми момко, дето се мислиш за много остроумен… — промърмори Архиканцлерът и красноречиво потупа дланта си с жезъла.

Другите магьосници се отдръпнаха към стената.

Невидимият шегаджия с количките ги доближаваше.

Ридкъли изръмжа и изхвърча от скривалището си.

— А-а, младо приятелче…_що за адска тъпотия!_

— Я не ме занасяй! — разсърди се госпожа Кейк. — Градовете не са живи. Знам какво разправят хората, ама не го казват сериозно.

Уиндъл Пунс въртеше в ръцете си едно от кълбата със снежинките.

— Сигурно снася хиляди. Но не всички ще оцелеят, разбира се. Иначе да сме затънали до гуша в градове, нали?

— Значи ни казваш, че от тези малки топки се излюпват огромни места? — не повярва Людмила.

— Не направо. Първо има подвижни зародиши.

— Нещо с колелца — кимна Уиндъл.

— Тъй си е. Виждам, че вече си понаучил туй-онуй.

— Може и да съм научил, но не го разбирам. И в какво се превръщат подвижните зародиши?

— Де да знам.

Уиндъл стана.

— Значи е време ние да узнаем.

Озърна се към Людмила и Лупин. „Да, бе. И защо пък не? Ако ти е по силите да помогнеш някому мимоходом, значи животът ти… или съществуването, де, не е било безцелно.“

Накара тялото си да се прегърби и вмъкна леко хриптене в гласа си.

— Но напоследък краката не ме държат много — изграчи на пресекулки. — Ще бъде много мило, ако някой ме придружи. Млада госпожице, ще ме съпроводите ли до Университета?

— Людмила почти не излиза навън, защото здравето й… — започна госпожа Кейк.

— … е прекрасно — довърши дъщерята. — Мамо, няма нужда да ти напомням, че мина цяло денонощие след пълнолунието…

— Людмила!

— Ами така е, недей да спориш.

— В наше време не е безопасно млада жена да ходи по улиците — заяви майката.

— Но чудесното куче на господин Пунс би прогонило и най-опасния престъпник — натърти Людмила.

Като по даден знак Лупин излая насърчаващо и подаде лапа. Госпожа Кейк се вгледа изпитателно в него.

— Да, много послушно животно — призна неохотно.

— Значи се разбрахме — установи Людмила. — Само ще изтичам да си взема шала.

Лупин се претърколи по гръб. Уиндъл го побутна внимателно с крак.

— Я не се престаравай.

Човекът Колкото Кофа се прокашля многозначително.

— Добре, по-кротко, не съм забравила — промърмори госпожа Кейк.

Взе кутия кибрит от шкафчето, нехайно драсна една клечка и я пусна в пълната с уиски чаша. Течността се запали със син пламък, а някъде в света на спирт… извинете, на спиритичното, призракът на двойната голяма порция просъществува колкото беше нужно.

На излизане от къщата Уиндъл като че дочу безплътен глас да се извива в песен.

Количката спря. Въртеше се наляво-надясно, сякаш наблюдаваше магьосниците. После бясно зави само на три колела и отпраши вихрено.

— Дръжте я! — провикна се Архиканцлерът.

Прицели се с жезъла и запрати огнено кълбо, което превърна част от камъните на двора в нещо жълтеникаво и врящо. Ускоряващата се количка залитна, но продължи, макар едно колелце да се кривеше писукащо.

— Това е от Тъмничните измерения! — заяви Деканът. — Пръснете подвижната кошница!

Ридкъли отпусна длан на рамото му, за да го укроти малко.

— Не оглупявай. Тварите от Тъмничните измерения имат пипала и още какво ли не. Не изглеждат направени.

Обърнаха се от шума на друга количка. Потракваше си безгрижно по една алея, но спря, щом някак усети магьосниците. Изобрази доста правдоподобно количка, изоставена от някого насред алеята.

Ковчежникът се примъкна към нея.

— Няма смисъл да се преструваш. Знаем, че се движиш сама.

— Видяхме те — обвинително добави Деканът.

Количката си траеше.

— Не е възможно да мисли — завъртя глава Лекторът по съвременни руни. — Никъде не виждам място за мозък.

— А кой казва, че мисли? — вдигна рамене Архиканцлерът. — Само се тътрузи насам-натам. За туй нужен ли е мозък? И скаридите се тътрузят насам-натам.

Плъзна пръсти по телената кошница.

— Впрочем скаридите са поносимо интел… — подхвана Старшият наставник.

— Млъкни — скастри го Ридкъли. — Хъм… Но дали туй нещо е направено от някого?

— Нали е от тел? — напомни Старшият наставник. — В природата няма тел. Ето ви ги и колелцата. Не съм чувал за жива твар с колелца.

— Само че отблизо изглежда…

— … цяла — вметна Лекторът, който бе коленичил с усилие, за да огледа явлението отвсякъде. — Не прилича на сглобена. По-скоро на машина, отгледана от зародиш. Това обаче е нелепо…

— Може би, но ако не греша, в планините Овнерог има кукувица, която си прави часовник, за да свие гнездо в него — намеси се Ковчежникът.

— Любовен ритуал — поклати глава Лекторът. — Пък и онези часовници изобщо не показват вярно времето.

Количката се втурна към пролуката между магьосниците и щеше да се измъкне безпрепятствено, ако Ковчежникът не се бе килнал в нея с писък. Количката изобщо не спря, а се понесе с тракане към портата.

Деканът вдигна жезъла си. Архиканцлерът навреме го наведе надолу.

— Ще вземеш да цапардосаш Ковчежника.

— Не може ли поне мъничко огнено кълбо?

— Изкушаващо е, но… не може. Хайде. След нея!

Магьосниците хукнаха тежко. Зад тях бръмчеше и жужеше, все още незабелязано от никого, цяло ято от псувните, ругатните и проклятията на Архиканцлера. А Уиндъл Пунс водеше своята малка делегация към Библиотеката.

Библиотекарят на Невидимия университет подтичваше забързано, подпирайки се на юмруци, към разтърсваната от гръмовни удари врата.

— Знам, че си вътре — подвикна Уиндъл Пунс иззад вратата. — Трябва да ни пуснеш. Жизненоважно е.

— Ууук.

— Нима ли да ни отвориш?

— Ууук!

— Значи не ми оставяш избор…

Древните зидове се разместиха. Посипа се хоросан. После част от стената се срути и Уиндъл Пунс застана в дупката, повтаряща грубо очертанията на тялото му.

— Омразно ми е да върша това — сподели той. — Крайно досадно е да се държа в съгласие с разпространените заблуди за неумрелите.

Библиотекарят се стовари на раменете му. Изненада се, че нищо не постигна. Орангутан, тежащ над сто килограма, обикновено сериозно затруднява ходенето, но Уиндъл си го носеше като яка.

— Май трябва да проверим в древната история — мърмореше си мъртвият магьосник. — И би ли прекратил тези опити да ми откъснеш главата?

Библиотекарят се заозърта трескаво. Що да стори, след като и този безотказен похват се провали?

Изведнъж ноздрите му се разшириха.

Не беше човекоподобно по рождение. Магическата библиотека е опасна месторабота и едно произшествие го превърна в орангутан. Като човек беше направо безобиден, макар мнозина така да свикнаха с новия му облик, че не помнеха това. Промяната обаче го запозна с цял куп предчувствия и видови спомени. Един от тях, най-дълбокият, впил се дори в костния му мозък, беше свързан с някои форми. Връщаше го в зората на разума. Формите с муцуни, зъби и четири крака несъмнено попадаха в рубриката „лоша новина“.

Огромен вълк се бе промъкнал ловко през дупката в стената, последван от привлекателна млада жена. Сетивата на Библиотекаря временно се задръстиха.

— Освен това допускам — продължи Уиндъл, че бих могъл да ти вържа ръцете на възел.

— Ииик!

— А той не е обикновен вълк. За твое добро е да ми повярваш.

— Ууук?

Уиндъл заговори по-тихо.

— Тя пък едва ли е жена в по-официалния смисъл на думата.

Библиотекарят се вторачи в Лодмила. Ноздрите му пак се издуха. Челото му се набръчка.

— Ууук?

— Добре, прав си, изразих се просташки. Бъди любезен да ме пуснеш.

Орангутанът откопчи пръсти от шията му много предпазливо и се смъкна на пода, като внимаваше магьосникът да е между него и Лупин.

Уиндъл изтръска мазнилката от останките на робата си.

— Трябва да научим нещо за живота на градовете. И по-точно…

Слабо дрънчене.

Телена кошница се показа нехайно иззад грамадата на най-близкия библиотечен шкаф. Беше препълнена с книги. Спря, щом усети, че я наблюдават. Даваше си вид, че изобщо не е помръдвала.

— Подвижните зародиши! — ахна Уиндъл.

Телената кошница се мъчеше да отстъпи, без да проличи, че шава. Лупин заръмжа.

— За това ли говореше Човекът Колкото Кофа? — попита Людмила.

Количката изчезна. Библиотекарят изохка и се хвърли да я гони.

— О, да — потвърди Уиндъл и изведнъж в гласа му звънна почти маниакална бодрост. — Нещо, което ще се постарае да се хареса. Отначало ще поискаш да го запазиш и ще го прибереш някъде. Хиляди няма да попаднат в подходящи условия, но им е все едно тъкмо защото са хиляди. В следващия етап ще бъде полезно, ще се вре навсякъде и никому няма да хрумне, че се е напъхало там самостоятелно. Това обаче се случва, преди да му е дошло времето!

— Не е ли немислимо градът да е жив? Състои се само от мъртви части! — възкликна Людмила.

— Досущ като хората. Аз знам най-добре. Но ти все пак си права. Не би трябвало да се случва. Всичко е заради излишната жизнена сила. Тя… тя нарушава равновесието. Превръща в действително нещо, което всъщност не е истинско. Започна прекалено рано и се разви твърде бързо…

Библиотекарят изквича. Телената количка изскочи от друг проход между рафтовете с бясно въртящи се колелца. Напираше към дупката в стената, а орангутанът неумолимо я стискаше с едната си ръка и се развяваше зад нея като дебело знаме.

Вълкът скочи.

— Лупин! — кресна му Уиндъл.

Но Лупин вече захапваше.

Челюстите му се срещнаха върху метал. Оглушителен вой, писък откъм Библиотекаря и в стената се блъсна купчина от вълк, орангутан и телена кошница.

— Ох, горкичкият! Вижте го само!

Людмила притича до падналия вълк.

— Погледнете, прегази му лапите!

— Май се е простил и с два-три зъба — предположи Уиндъл.

Помогна на Библиотекаря да се изправи. В очите на орангутана играеха червеникави отблясъци. Количката се бе опитала да му открадне книги. За всеки магьосник това щеше да е окончателното доказателство, че телените кошници нямат никакъв разум.

Той се пресегна и откъсна колелцата.

А главата на Лупин лежеше в скута на Людмила. Все пак бе загубил един зъб, козината му стърчеше разрошена. Поотвори едното си жълто око и впери в Уиндъл съзаклятнически поглед, докато нежни пръсти го галеха по ушите.

„Ето ти едно кученце, на което му провървя, но то ей сегичка ще си насили късмета, ще протегне лапа и ще заскимти.“

— Така-а… — проточи Уиндъл. — Библиотекарю… Струва ми се, че щеше да ни помогнеш?

— Горкото храбро куче — промълви Людмила.

Лупин трогателно протегна лапа и заскимтя.

Обременена с кряскащия Ковчежник, другата телена количка не успяваше да набере скоростта на вече повалената си съратничка. А и едното й колелце стържеше безполезно по камъните. Тя се клатушкаше опасно и едва не падна, преди да мине на зигзаг през портата.

— Виждам я добре! Виждам я! — врещеше Деканът.

— Недей! — възпираше го гръмогласно Архиканцлерът. — Ами ако улучиш Ковчежника? Ще повредиш ценно имущество на Университета!

Но Деканът не го чуваше заради бученето в ушите си, причинено от непривично високото равнище на тестостерон в кръвта му. Нажежено зелено кълбо порази криволичещата количка. Разхвърчаха се колелца.

— Ах, ти, тъп… — ревна Ридкъли.

Последвалата думичка прозвуча чудато за онези магьосници, които нямаха закалката на детство в провинцията и не бяха изучили тънкостите в размножаването на добитъка. Думата обаче се овеществи на една педя от лицето му — тлъста, кръгла, черна и лъскава, с ужасяващи вежди. Отлетя нагоре да се присъедини към кръжащото ято от ругатни.

— Що за дяволска гнусотия?!

По-дребна твар възникна до ухото му.

— Проклятие! — Ятото се увеличи. — Нещо ме жилна по ухото!

Напразно се мъчеше да прогони създанията, като размахваше шапката си.

— Разкарвайте се, бе, гад…

— Не го казвай! — отсече Старшият наставник. — Млъкни!

Никой никога не бе заповядвал на Архиканцлера да млъкне. Той се подчини от изумление.

— Щом се разпсуваш и запроклетисваш, думите ти оживяват — обясни Старшият наставник. — И от въздуха изскачат противни същества.

Ковчежникът изпълзя зашеметен от парчетиите. Намери островърхата си шапка, изтупа прахоляка от нея, опита се да я сложи на главата си, намръщи се и извади отвътре едно колелце. Неговите колеги май не го и поглеждаха.

Чу Архиканцлера да възразява недоволно:

— Но аз си говоря тъй открай време! Какво лошо има в сочната псувня? Напротив, раздвижва кръвта. Внимавай, Декане, едно от тия изр…

— Не можеш ли да използваш други думи?! — кресна Старшият наставник, за да надвика бръмчащия рояк.

— Например?

— Например… ами… „таковата“.

— „Таковата“ ли?!

— Защо не?

Ковчежникът се примъкна до групичката. Споровете за дреболии по време на световна криза бяха типична черта на магьосниците.

— Икономката госпожа Уитлоу — намеси се той — винаги казва „И таз добра!“, ако изтърве нещо.

Архиканцлерът рязко се обърна към него.

— Може да казва „И таз добра!“, ама й се ще да викне „Що за гов…“. — Другите се снишиха. Ридкъли стисна устни. — Ех, таковата… — промърмори унило.

Оживелите сквернословия се настаниха дружески на шапката му.

— Харесват те — отбеляза Деканът.

— Ами ти си им като татко — вметна Лекторът.

Ридкъли се озъби.

— Ей, коп… момчета, стига сте се кефили за сметка на своя Архиканцлер, да ви… По-добре се напънете да откриете какво става.

Магьосниците наблюдаваха в очакване въздуха около него. Нищо не се появи.

— Добре се справяш — установи Лекторът. — Продължавай в същия дух.

— И таз добра! — смънка Ридкъли. — Таковата… Тъй не ми олеква.

— Но поне спряхме замърсяването на въздуха — утеши го Ковчежникът.

Едва сега и останалите го забелязаха.

Озърнаха се към парчетата от количката.

— Разни неща търчат и фучат — процеди Ридкъли. — Оживяват…

Всички се сепнаха от внезапно подновения и неприятно познат шум. Още две кошници на колелца тракаха по калдъръма по площада пред портата. Едната беше препълнена с плодове. Другата — наполовина с плодове и наполовина с малко разревано детенце.

Магьосниците се облещиха. Цяла колона хора търчеше след количките. Малко пред останалите трополеше уплашена, но решителна жена, чиито лакти цепеха въздуха.

Архиканцлерът успя да докопа едър мъж, който кротко подтичваше в края на тълпата.

— Какво стана?

— Тъкмо натоварих малко плодове в тая кошница, пък тя ми се изплъзна от ръцете и ми избяга!

— Детето как се озова в другата?

— Знам ли… Ей оная жена тикаше свойта кошница, купи малко праскови от мене, а после…

Всички се обърнаха светкавично. Количка се подаде от тясна пресечка, зърна ги, зави ловко и профуча през площада.

— Но защо?… — смънка Ридкъли.

— Ами нали са много удобни да си слагаме разни неща в тях? — вдигна рамене мъжът. — Трябваше да разкарам тия праскови по-бързичко. Знаете ги колко лесно се натъртват.

— Всички са се устремили в една посока — сподели наблюденията си Лекторът по съвременни руни. — Не виждате ли?

— След тях! — нададе вой Деканът.

Неговите колеги, твърде смаяни, за да спорят, се повлякоха подире му.

— Не… — заекна Ридкъли.

Разбра, че няма смисъл. Изтърва юздите. Сдържано изрече най-благия боен вик в историята на лицемерието:

— И таз добра… Таковата, де…