Жътварят

Поредното разсъмване. Петелът Сирил се размърда на своя прът в курника.

Написаните с тебешир думи сияеха в полумрака.

Той се съсредоточи.

Пое си дъх.

— Клу-клу-при-грух!

След отпадането на проблема с паметта оставаше да се справи и с дислексията.

По високите ливади вятърът беше силен, слънцето сякаш прежуряше отблизо. Бил Порталски крачеше напред-назад по окосената трева на склона като совалка по зелен килим.

Не знаеше дали досега е усещал вятъра и слънцето. Да, би трябвало да ги е усещал. Но никога не преживяваше това усещане както сега — тласъците на вятъра, сгорещяването от слънчевите лъчи. Така забелязваше отминаването на времето.

А то го носеше в потока си.

Нерешително потропване по вратата на плевнята.

— ДА?

— Бил Порталски, я слез тук.

Той се спусна в мрака и предпазливо открехна вратата.

Госпожица Флитуърт засланяше пламъчето на свещ с едната си длан.

— Ъ-хъм…

— МОЛЯ?

— Можеш да дойдеш в къщата, ако искаш. За вечерта, де. Не и за през нощта, то се знае. Щото ми е мъчно да си мисля, че седиш сам-самин тука по цяла вечер, пък аз имам и огнище, и още какво ли не.

Бил Порталски не умееше да разгадава израженията на човешките лица. Не се нуждаеше от това умение. Позяпа скованата, притеснена, умоляваща усмивка на госпожица Флитуърт, както един бабуин би разглеждал прастар надпис, вдълбан в камък.

— БЛАГОДАРЯ ВИ — промълви след миг-два.

Тя забърза към къщата.

Когато и той влезе, не я намери в кухнята. Тръгна по тесния коридор към чегъртането — госпожица Флитуърт бе коленичила в малката стая и трескаво разпалваше огнището.

Вдигна глава смутено, когато той почука любезно на отворената врата.

— Не си струваше да хабя кибрита, ако ще го паля само за себе си — смънка тя засрамена. — Ти седни, аз ще ида да сваря малко чай.

Бил Порталски се сгъна в едно от високите тесни кресла до огнището и огледа стаята.

Стори му се необикновена. За каквото и да я използваха, не беше за живеене. Кухнята по-скоро му напомняше за част от двора с покрив и стени, там кипеше всекидневието на стопанството, а това помещение го подсещаше за мавзолей.

Противно на широко разпространените заблуди, Бил Порталски не познаваше добре различните погребални обреди. Смърт рядко спохождаше някого в самата гробница освен в редки нещастни случаи. На открито, на дъното на река, в корема на акула, във всякакви спални — да, но не и в гробници.

Неговата работа беше да отдели зърното на душата от плявата на тленното тяло, а тази дейност почти винаги завършваше далеч преди ритуалите, които се състоят (ако не увъртаме излишно) в почтително заравяне на отпадъци.

Но тази стая не се различаваше много от гробниците на крале, които жадуват да отнесат всичко свое в отвъдното.

Бил Порталски седеше, отпуснал пръсти на коленете си, и разглеждаше.

Първо се вторачи в украшенията. Повече чайници, отколкото би могъл да си представи на едно място. Порцеланови кученца с облещени очички. Шантави поставки за сладкиши. Разнокалибрени статуйки и шарени чинии с весели надписи по тях: „За спомен от Куирм с пожелания за здраве и щастие.“ Покриваха всяка равна повърхност в напълно демократичен хаос. Затова един доста скъп антикварен свещник от сребро стърчеше до пъстро порцеланово кутре, захапало кост и застинало с изражение на криминален идиотизъм.

Стените не се виждаха под окачените картини. Повечето бяха в оттенъци на сивото и калнокафявото и изобразяваха обезверен от живота добитък на мъгливи и подгизнали от влага ливади.

Всъщност и мебелите се различаваха трудно в изобилието от вещи, но от това стаята не губеше нищо. С изключение на двете кресла, пъшкащи под тежестта на дантелените покривчици за облегалки, останалото май нямаше друго предназначение, освен да побира безполезните премети. Накъдето и да се обърнеше, виждаше масички с тънки крачета. Подът беше покрит с парцалени черги. Личеше, че някой много е обичал да прави парцалени черги. Но над всичко и около всичко се просмукваше миризмата.

Тук миришеше на безкрайни скучни следобеди.

Върху покрита с плат поставка в ъгъла имаше един голям дървен сандък, а до него два по-малки. Бил Порталски си рече, че тези трябва да са прочутите сандъци с имането.

Най-сетне и тиктакането проникна в неговия слух.

Зърна часовник на стената. Преди време някому бе хрумнала уж забавната идея да изработи часовник като сова. С люлеенето на махалото очите на совата шареха наляво-надясно. Може би страдащите от тежка оскъдица на развлечения се бяха заблуждавали, че това е смешно. Не след дълго и гледащият започваше да върти очи от съчувствие.

Госпожица Флитуърт нахълта с отрупан поднос в ръце. Разшета се — изпълни алхимическата церемония по сипването на чая, намаза с масло препечени филийки, подреди бисквитки в чиния, сложи щипците в съдчето със захарните бучки…

Накрая се намести в креслото. И с глас, сякаш е отдъхвала блажено поне двадесет минути, изчурулика:

— Е… много е приятно, нали?

— ДА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Напоследък рядко имам повод да отворя дневната.

— РАЗБИРАМ.

— Особено откакто загубих баща си.

Частица от секундата Бил Порталски се питаше дали не е загубила баща си някъде из дневната. Може би е свърнал в грешна посока между всички тези украшения. После обаче си спомни какви чудати изрази са присъщи на хората.

— АХА…

— Обичаше да седи в креслото, където си ти сега, и да чете алманаха.

Бил Порталски прерови паметта си.

— БЕШЕ ВИСОК МЪЖ — престраши се накрая. — С МУСТАЦИ, НАЛИ? И МУ ЛИПСВАШЕ ВЪРХЪТ НА ЛЯВОТО КУТРЕ.

Госпожица Флитуърт се взря в него над ръба на чашата си.

— Познаваше ли го?

— ДОКОЛКОТО СИ СПОМНЯМ, СРЕЩНАХМЕ СЕ САМО ВЕДНЪЖ.

— Изобщо не ми е споменавал за теб — намуси се госпожица Флитуърт. — Поне не и с името Бил Порталски.

— И АЗ НЕ ВЯРВАМ ДА МЕ Е СПОМЕНАВАЛ — бавно изрече Бил Порталски.

— Добре, добре, няма нищо — помирително промълви тя. — Знам ги тия истории. И татко се занимаваше по малко с контрабанда. Стопанството не е голямо. Не може да се живее прилично с туй, дето отглеждаме. А той често повтаряше, че човек се оправя както смогне. Сигурно и ти си вършил нещо подобно. Вече те огледах хубавичко. Знам, че си вършил такива работи.

Бил Порталски се замисли дълбоко.

— ДА, ЗАНИМАВАХ СЕ С ПРЕНОС И ПРЕВОЗ.

— Досещах се. Бил, ти имаш ли семейство?

— ДЪЩЕРЯ.

— Много мило.

— ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ ПОДДЪРЖАМЕ ВРЪЗКА.

— Колко жалко — от сърце отвърна госпожица Флитуърт. — Тук имахме и весели мигове, но беше отдавна. Е, когато моят младеж беше жив, разбира се.

— СИН ЛИ ИМАТЕ? — реши да попита Бил Порталски, който изтърва нишката на разговора.

Тя го прониза с поглед.

— Я си спомни, че съм госпожица. А в нашия край се отнасяме сериозно към тия неща.

— МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИТЕ.

— Не, за годеника си говоря, казваше се Руфус. Беше контрабандист като татко. Само че не толкова печен, признавам. Повечко си падаше по разни жестове. Носеше ми какви ли не дреболии от чужди страни. Накити и джунджурийки. И с него ходехме на танците. Помня, че имаше чудни прасци. Харесвам мъже с добре оформени крака.

Тя поседя вторачена в огъня.

— И… един ден той не се върна. Тъкмо преди да се оженим. Татко проклетисваше, че не бивало и и да помисля да ходи през планините, когато наближава зимата. Но аз знаех, че искаше да ми донесе хубав сватбен подарък. Пък и да изкара още пари, за да угоди на татко, защото татко не беше много склонен да…

Госпожица Флитуърт хвана машата и разръчка горящите дърва по-свирепо, отколкото заслужаваха.

— Между другото, разни хора пускаха слухове, че забягнал във Фарфири или Анкх-Морпорк, но не вярвам, че е постъпил тъй.

Тежкият й поглед сякаш го прикова към креслото.

— А ти какво би рекъл, Бил Порталски?

Той много се възгордя, че откри и втория скрит въпрос в думите й.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, ПЛАНИНАТА ЧЕСТО Е МНОГО КОВАРНА ПРЕЗ ЗИМАТА.

Пролича, че й олекна.

— И аз тъй казвам. А знаеш ли какво си помислих, Бил Порталски?

— НЕ.

— Беше в деня преди сватбата. Да, де, туй вече го знаеш. Едно от товарните му кончета се прибра самичко, мъжете се качиха горе и се натъкнаха на падналата лавина… И аз си помислих, че е смехория. Че е тъпотия. Ужасна съм, нали? Вярно, после какви ли не други мисли ми минаха през главата, но първо ми шукна, че светът не бива да се държи тъй, сякаш всичко е написано в книга. Нали е ужасно, че си го помислих?

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, САМИЯТ АЗ НИКОГА НЕ СЪМ ХАРЕСВАЛ МЕЛОДРАМИТЕ.

Тя не се заслуша в думите му.

— И си рекох, че животът очаква от мен години наред да се вкисвам из къщата, навлякла сватбената си рокля, докато се побъркам. Туй искаше от мен. Ха! Да, бе! Напъхах роклята в чувала с парцалите и напук на всичко поканихме хората на сватбената закуска, щото е същинско престъпление да хабиш вкусни гозби.

Тя отново нападна ожесточено огъня и прониза госта с остър поглед.

— Казвам ти, винаги е важно да знаеш кое е истинско и кое не е, а ти как мислиш?

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ…

— Кажи.

— ИМАТЕ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА СПРА ЧАСОВНИКА?

Тя вдигна глава и зяпна опулената сова.

— Какво? Аха… Но защо?

— БОЯ СЕ, ЧЕ ЗАПОЧНА ДА МИ ЛАЗИ ПО НЕРВИТЕ.

— Нали не вдига много шум?

На Бил Порталски му се прииска да признае, че всяко тиктакане е като стоварен железен боздуган по бронзов стълб.

— ПРОСТО Е МАЛКО ДРАЗНЕЩО, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Ами спри го, щом ти пречи, все ми е едно. Навивам го само колкото да има някакъв звук в къщата.

Бил Порталски се изправи облекчен, провря се боязливо през гората от украшения и хвана топката на махалото, оформена като борова шишарка. Дървената сова му се блещеше, а тиктакането спря поне в царството на обичайните звуци. Той обаче долавяше как другаде блъскането на времето продължава несекващо. Как го понасяха хората? Допускаха времето в домовете си, сякаш им е приятел.

Върна се на креслото.

Госпожица Флитуърт се бе захванала да плете настървено.

Пламъците припукваха в огнището.

Бил Порталски се облегна на креслото и впери поглед в тавана.

— Твоят кон доволен ли е?

— МОЛЯ?

— Питам те за коня. Май му харесва да броди по ливадите — подсказа тя.

— ДА, ТАКА Е.

— Тича насам-натам, все едно не е виждал трева.

— ТОЙ ОБИЧА ТРЕВАТА.

— А ти обичаш животните. Личи си.

Бил Порталски кимна. Запасите му от светски реплики, поначало оскъдни, се изтощиха напълно.

Седя мълчаливо още два часа, стиснал страничните облегалки, докато госпожица Флитуърт не спомена, че е време за сън. Тогава той се върна в плевнята и заспа.

Бил Порталски не долови идването му. Но сивият силует вече се рееше пред него в мрака на плевнята.

Незнайно как бе докопал златния животомер.

Рече му: „Бил Порталски, допусната е грешка.“

Стъклото се пръсна. Фини златни секундички заискриха в пространството за миг и опадаха на пода.

Рече му: „Върни се. Трябва да си вършиш работата. Допусната е грешка.“

Силуетът изчезна.

Бил Порталски кимна. Разбира се, допуснали са грешка. Поначало беше очевидно, че има някаква грешка. Знаеше това още от първия миг.

Захвърли работните дрехи в един ъгъл и взе своето наметало от непрогледна тъма.

Е, поне се обогати с преживявания. Но си признаваше честно, че не би искал те да продължат. Сякаш от раменете му падна огромен товар.

Нима животът им наистина е такъв? Да чувстват как мракът ги придърпва полека към себе си?

Как успяваха да го понесат? А те въпреки всичко търпяха и наглед откриваха някаква радост във всичко, макар че логично би било единствено отчаянието. Изумително… Да знаеш, че си нищожно същество, притиснато между два необозрими зъбера от мрак. Как издържаха на този живот?

Явно беше по силите само на онези, които са родени.

Смърт оседла коня си и препусна над полята. Далеч под него житото се люшкаше като море. Госпожица Флитуърт трябваше да си потърси друг помощник за жътвата.

Странно. Някакво чувство. Може би съжаление? Нима? Но то принадлежеше на Бил Порталски, а той беше… мъртъв. Смърт отново си възвърна предишната същност и се приюти в безопасната липса на чувства и скърби.

Никога за нищо не съжаляваше.

Ето че се озова в кабинета си. Озадачи се, защото не помнеше как е попаднал вътре. Допреди миг беше на седлото, а вече виждаше кабинета с големите дневници, животомерите и инструментите.

Беше по-голям, отколкото го помнеше. Стените се мяркаха някъде по границата на безкрая.

Дължеше се на Бил Порталски. Естествено беше кабинетът да му се стори огромен. Значи някаква частичка от него още упорстваше. Щом потъне в работа, ще се отърве от него.

Вече имаше животомери на бюрото. Не помнеше и как ги е пренесъл там. Все едно, важното е да се захване с работата…

Взе най-близкия и прочете името.

— Кру-кву-гри-лу!

Госпожица Флитуърт седна рязко в леглото. В просъница бе дочула звука, събудил петела.

Напипа кибрита и успя да запали свещ. Наведе се да опипа под леглото и пръстите й стиснаха дръжката на късата сабя, с която покойният господин Флитуърт често си бе служил по време на пътуванията си през планините.

Слезе припряно по скърцащите стъпала и закрачи във възхладното утро.

Подвоуми се пред вратата на плевнята, после я отвори колкото да се промъкне вътре.

— Господин Порталски?

Сеното зашумоля, тишината се изпълни с будно внимание.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ?

— Ти ли извика? Знам, че някой изкрещя името ми.

Ново шумолене, Бил Порталски подаде глава отгоре.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ?

— Аз съм. Ти кого очакваше? Добре ли си?

— Ъ-Ъ… ДА. ТАКА ИЗГЛЕЖДА.

— Ама сигурен ли си? Ти събуди Сирил.

— ДА. ДА. БЕШЕ… ПОМИСЛИХ, ЧЕ… ДА.

Тя духна свещта. Предутринната мъждива светлина й стигаше.

— Е, щом си добре… Тъй и тъй станах, ще ида да сложа водата за кашата.

Бил Порталски полежа в сеното, докато не се увери, че краката му ще го държат, чак тогава слезе внимателно и закрета през двора към къщата.

Не продума, докато тя сипваше с черпака каша в паницата му и направо я удавяше в сметана. Той не знаеше как да задава въпроси, но копнееше да научи отговорите.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ?

— Да?

— КАКВО Е… АКО ПРЕЗ НОЩТА… ВИЖДАТЕ РАЗНИ НЕЩА… НО НЕ СЕ СЛУЧВАТ НАИСТИНА?

Тя постоя с гърнето в едната ръка и черпака в другата.

— А, за сънищата ли питаш?

— ТОВА ЛИ СА СЪНИЩАТА?

— Че ти не сънуваш ли? Аз пък си мислех, че всеки сънува.

— А АКО СЪНИЩАТА СА ЗА ОНОВА, КОЕТО ПРЕДСТОИ ДА СЕ СЛУЧИ?

— Ясно. Предчувствия. Хич не вярвам в тях, да ти призная. Сега да не ми изръсиш, че не знаеш що е сън?

— НЕ. НЕ. НЯМА, РАЗБИРА СЕ.

— Какво те тормози, Бил?

— ВНЕЗАПНО РАЗБИРАМ, ЧЕ ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕМ.

Тя се взря замислено в него.

— Е, тъй е с всички ни — промълви след минута. — Туй ли сънуваш? На всекиго му идва множко понякога. На твое място щях да загърбя тия тревоги. Открай време си знам, че най-добре е да имаш работа за вършене и да се държиш, все едно ти е много весело.

— НО НАЛИ ВСИЧКО ЩЕ СВЪРШИ!

— О, туй не е толкова ясно. Май зависи как си живял.

— СЪЖАЛЯВАМ, НЕ РАЗБРАХ.

— Ти вярващ ли си?

— ЗНАЧИ КАЗВАТЕ, ЧЕ СЛЕД СМЪРТТА ЩЕ ВИ СЕ СЛУЧИ ОНОВА, КОЕТО ВЯРВАТЕ, ЧЕ ЩЕ СЕ СЛУЧИ?

— Много ще е хубаво, ако е тъй, нали? — бодро отвърна тя.

— АЗ ОБАЧЕ ЗНАМ В КАКВО ВЯРВАМ. НЕ ВЯРВАМ В НИЩО.

— Ех, че сме умърлушени тая сутрин! — поклати глава госпожица Флитуърт. — Я по-добре си дояж кашата. Ще ти бъде от полза. Хората казват, че от нея укрепвали костите.

Бил Порталски огледа преценяващо паницата си.

— ТОГАВА МОЖЕ ЛИ ОЩЕ ЕДНА ПОРЦИЯ?

Бил Порталски прекара утрото в цепене на дърва. Беше приятно с еднообразието си занимание.

Да се умори. В това беше разковничето. Несъмнено бе спал и предишните нощи, но е бил прекалено уморен, за да сънува. Изпълваше го решимост да не се повтори онзи сън. Брадвата се надигаше и се стоварваше върху дървата с точността на часовников механизъм.

Не! Не и часовников механизъм!

Госпожица Флитуърт бе сложила няколко гърнета на печката, когато той влезе в кухнята.

— МИРИШЕ ПРИЯТНО — сподели Бил и посегна към подскачащия капак на едно гърне.

Госпожица Флитуърт мигом се завъртя към него.

— Не пипай! Не е за теб, а за плъховете!

— ПЛЪХОВЕТЕ НЕ СИ ЛИ НАМИРАТ ХРАНА САМОСТОЯТЕЛНО?

— То се знае. Затуй ще им дадем още мъничко преди жътвата. По няколко лъжици от тая гадост в дупките им и… край на плъховете.

Мина време, докато Бил Порталски пресметне колко е две плюс две, но когато процесът завърши, беше като съешаване на тектонски плочи.

— ТОВА ОТРОВА ЛИ Е?

— Отвара от биле-тръшкач, смесена с овесена каша. Няма грешка.

— И ТЕ УМИРАТ ЛИ?

— Тутакси. На мига вирват крачка. Ние ще хапнем хляб и сирене — добави тя. — Не ми се готви два пъти в един и същ ден, довечера ще ядем пиле. Като се заприказвахме за пилета… ела с мен…

Тя взе окаченото на стената сатърче и излезе в двора. Петелът Сирил я наблюдаваше подозрително, кацнал на торището. Неговият харем от дебели и малко престарели кокошки заподскача тромаво към стопанката. Тя посегна пъргаво и хвана една.

Птицата зяпаше Бил Порталски с ярки тъпи очички.

— Можеш ли да оскубеш пиле? — провери госпожица Флитуърт.

Бил гледаше ту нея, ту курника.

— НО НАЛИ ГИ ХРАНИМ?… — смотолеви безпомощно.

— Вярно си е. А после се храним с тях. Тая не снася от месеци. Тъй се въртят нещата в пилешкия свят. Татко направо им извиваше вратовете, ама аз някак не можах да свикна. Със сатърчето пада малко цапотене, подскачат, докато се усетят, че са умрели.

Бил Порталски обмисли какво би могъл да стори. Кокошката го следеше с едното си мънистено око. Тези птици са далеч по-тъпи от хората и не разполагат с усъвършенстваните умствени филтри, които не позволяват да видиш изпречилото се пред очите ти. Кокошката знаеше къде е попаднала и кой се взира колебливо в нея.

Той гледаше късичкия простичък животец и видя изтичането на последните му секунди.

Никога не бе убивал. Само бе отнемал свършил живот. Има коренна разлика между кражбата и намирането на нещо изтървано.

— НЕ СЪС САТЪРЧЕТО — помоли отпаднало той. — ДАЙТЕ МИ КОКОШКАТА.

Обърна се с гръб замалко, после подаде увисналото телце на госпожица Флитуърт.

— Добре се справи — похвали го тя и се върна в кухнята.

Бил Порталски усещаше укорния поглед на Сирил.

Разтвори пръсти. Мъничко сияние пърхаше над дланта му.

Издуха го лекичко и то угасна в далечината.

След пладне сипаха отровата за плъхове. Той се почувства като масов убиец.

Умряха много плъхове.

Долу в проходите под плевнята, в най-дълбокия, изровен от отдавна забравени миши прадеди, нещо се появи в тъмата.

Май не му беше лесно да реши каква форма иска да има.

Започна като буца незаслужаващо доверие сирене. Явно не одобри резултата.

Следващият опит постигна близко подобие на малък и прегладнял териер. И този вариант бе отхвърлен.

За миг се превърна в назъбен стоманен капан. Веднага проумя, че е нелепо.

Изтормози се в търсене на свежи идеи, но за негова изненада една го осени плавно, сякаш винаги я е имало. Не форма, а някакъв спомен за формата.

То я опита и макар да беше на практика абсолютно неподходяща, пълното удовлетворение го убеди, че друга просто не може да бъде.

Време беше да се заеме с работата си.