Жътварят

Смърт седеше на креслото в сумрачния си кабинет, вдигнал пред лицето си ръце с долепени пръсти.

Понякога завърташе креслото наляво-надясно.

Албърт му донесе чаша чай и излезе с тактично безмълвие.

На бюрото пред Смърт имаше един животомер, от който той не отделяше погледа си.

Но начесто въртеше креслото.

В коридора отвън големият часовник тиктакаше и убиваше времето.

Смърт потропваше с костеливите си пръсти по одраскания дървен плот на бюрото. Пред него се извисяваха купчини от книги, осеяни със стърчащи отбелязки — историите на някои от знаменитите любовници на Диска.20 Техните твърде еднообразни преживявания не му помогнаха с нищо.

Стана, пристъпи към прозореца и се загледа в мрачните си владения, а пръстите му се свиваха и разгъваха зад гърба.

В един миг грабна животомера и излезе забързано.

Бинки го чакаше в миризливата топлина на конюшнята. Смърт го оседла набързо, изведе го в двора и препусна в нощта към далечния, искрящ като скъпоценен камък Свят на Диска.

Приземи се безшумно в стопанството по залез.

Мина през стената.

Стигна до подножието на стълбата към горния стаж.

Вдигна животомера и погледа изцеждащото се време.

Подвоуми се. Искаше непременно да научи нещо. Бил Порталски проявяваше любопитство към какво ли не, а той помнеше отлично какъв беше като Бил Порталски. Можеше да разглежда тогавашните си чувства като забодени върху коркова подложка пеперуди.

Бил Порталски умря или поне прекрати краткото си битие. Но… как беше?… времето от раждането до смъртта е само ядрото на нечие съществуване. Бил Порталски си отиде, обаче от него останаха отгласи. Смърт смяташе, че дължи нещо на паметта му.

Отдавна се питаше защо ли хората полагат цветя на гробовете? Все пак мъртъвците нямаше да уестят уханието на розите. А сега… Пак не би казал, че разбира, но поне долавяше, че има нещо, което си струва да разбере.

В тъмата зад пердетата на дневната по-тъмна сянка се прокрадна към трите ковчежета на шкафа.

Смърт отвори първото от по-малките. Беше пълно със златни монети. Наглед никой не ги бе докосвал от десетилетия. Провери и в другото малко ковчеже. Отново злато.

Очакваше повече от госпожица Флитуърт, макар че дори Бил Порталски не би могъл да каже точно какво.

Опита и с голямото ковчеже.

Отгоре беше застлана тънка хартия. Под нея намери нещо рехаво от бяла коприна, май беше було, пожълтяло и крехко от старост. Погледна го с недоумение и продължи да рови. Видя чифт бели обувки. Изобщо не бяха подходящи за носене в стопанството. Нищо чудно, че ги е прибрала.

Натъкна се на още хартии — снопче вързани писма. Остави ги върху булото. Нямаше какво да научи от думите, които си разменяха хората — с тях просто прикриваха мислите си.

На самото дъно зърна по-малка кутия. Повъртя я в ръцете си, отвори малката закопчалка и вдигна капачето.

Зажужа механизъм с пружина.

Мелодията не я биваше. Смърт бе слушал цялата музика, съчинена някога, и почти всичко беше по-добро от тази мелодийка. Звучеше тенекиено с простичък ритъм раз-два-три.

А над въртящите се зъбни колелца в музикалната кутийка двама дървени танцьори се въртяха пресекливо в пародия на валс.

Смърт ги гледаше, докато пружината се разви. Чак тогава прочете пирографирания надпис.

Кутията е трябвало да бъде подарък.

До него животомерът изсипваше пясъчните зрънца в долната половина. Смърт не го поглеждаше.

Пак нави пружината. Две фигурки, кръжащи през времето. А когато музиката спре, само трябва отново да завъртиш ключето.

Когато пружината се разви за втори път, той поседя в смълчания мрак и стигна до решение.

Оставаха броени секунди. За Бил Порталски секундите означаваха много, защото имаше ограничен запас от тях. Не означаваха обаче нищо за Смърт, който никога не бе имал свои секунди.

Излезе от потъналата в сън къща, яхна коня и препусна.

Пътуването му отне недоловим миг, макар че обикновената светлина щеше да измине такова разстояние за триста милиона години. Смърт обаче пътешестваше в пространство, където времето е лишено от смисъл. Светлината си въобразява, че се движи по-бързо от всичко друго, но бърка. Колкото и да припира, открива, че мракът е стигнал пръв и вече я чака.

Имаше си компания в пътуването — галактики, звезди, ивици от сияеща материя, виещи се на спирали към далечната цел.

Смърт на яркия си кон минаваше през тъмата като мехур по река.

А всяка река тече нанякъде.

След това под него се откри равнина. Тук и разстоянието губеше смисъл като времето, но имаше усещане за необятност. Равнината можеше да е на един хвърлей или на сто милиона километра от него. Бележеха я дълги долини и насипи, простиращи се напречно и в двете посоки.

Той доближи. Накрая жребецът стъпи на равнината.

Смърт слезе от коня и постоя в безмълвието. Отпусна се на едно коляно.

Да променим перспективата. Набраздената местност се извива надолу по краищата си в безмерната далечина и се превръща във върха на пръст.

Азраел вдигна пръста си към лицето, което запълваше небето, осветено от мъждукането на умиращи галактики.

Има милиард Смърти, но всички те са само образи на единствения Смърт — Азраел, Великия притеглящ, Смърт на вселените, началото и края на времето.

По-голямата част от Вселената представлява тъмна материя и само Азраел знае кой е тази материя.

Очите, в които свръхнова звезда щеше да е само намек за искрица по ириса, се съсредоточиха бавно в мъничката фигурка върху огромната набраздена равнина на пръста. До Азраел единственият Часовник висеше в центъра на огромната паяжина от измерения и цъкаше неуморно. Звезди блещукаха в зениците на Азраел.

Смърт от Света на Диска се изправи.

— ПОВЕЛИТЕЛЮ, МОЛЯ ЗА…

Трима служители на забравата възникнаха до него.

Един рече: „Не го слушайте. Той е обвинен в намеса.“

Един рече: „И в смъртоубийство.“

Един рече: „И в гордост. И в живот с намерение да оцелее.“

Един рече: „И в съюзяване с хаоса срещу правилния ред.“

Едната вежда на Азраел трепна.

Служителите се зареяха по-надалеч от Смърт и замряха в очакване.

— ПОВЕЛИТЕЛЮ, ЗНАЕМ, ЧЕ НЯМА ПРАВИЛЕН РЕД. ИМА САМО РЕД, КАКЪВТО НИЕ СЪЗДАВАМЕ…

Изражението на Азраел оставаше неизменно.

— НЯМА ДРУГА НАДЕЖДА ОСВЕН НАС. НЯМА ДРУГА МИЛОСТ ОСВЕН НАС. НЯМА СПРАВЕДЛИВОСТ. ИМА НИ САМО НАС.

Тъмното печално лице запълваше небето.

— ВСИЧКО СЪЩЕСТВУВАЩО Е НАШЕ. НО НИЕ ТРЯБВА ДА СМЕ ГРИЖЛИВИ. ЗАЩОТО ИНАЧЕ НИ НЯМА. АКО НИ НЯМА, НЕ ОСТАВА НИЩО ОСВЕН СЛЯПА ЗАБРАВА.

НО ДОРИ ЗАБРАВАТА ТРЯБВА ДА СВЪРШИ ВСЕ НЯКОГА. ПОВЕЛИТЕЛЮ, ЩЕ МИ ДАРИШ ЛИ МАЛКО ВРЕМЕ? ЗА ДА ИМА ПОДОБАВАЩО РАВНОВЕСИЕ НА ВСИЧКИ НЕЩА. ЗА ДА ВЪРНА ДАДЕНОТО. ЗАРАДИ ЗАТВОРНИЦИТЕ И ПЪРХАЩИТЕ ПТИЧКИ.

Смърт отстъпи крачка назад.

Беше невъзможно да разгадае изражението на Азраел.

Смърт се озърна към служителите.

— ПОВЕЛИТЕЛЮ, НА КАКВО МОЖЕ ДА СЕ НАДЯВА ЖИТОТО, АКО НЕ НА ГРИЖИТЕ НА ЖЪТВАРЯ?

Чакаше.

— ПОВЕЛИТЕЛЮ…

Докато се чуе отговорът, няколко галактики се източиха, завъртяха се край Азраел като хартиени лентички, свиха се и изчезнаха.

Тогава Азраел изрече:

— ДА.

Друг негов пръст се протегна през тъмата към Часовника.

Служителите нададоха немощни яростни крясъци, после писъци от осъзнатата грешка, накрая просветнаха три мимолетни сини пламъчета.

Всички останали часовници, дори лишеният от стрелки часовник на Смърт, са отражения на Часовника. Именно отражения — те казват на Вселената кое време е сега, но Часовникът казва на Времето що е то време. Часовникът е източникът, от който се излива всяко време.

Устроен е така, че голямата стрелка се завърта само веднъж.

Втората се върти по кръг, който дори светлината би прекосила за много дни. Вечно я следват минути, часове, дни, месеци, години, векове и епохи. Но стрелката на Вселената се завърта не повече от веднъж.

Поне докато някой не навие механизма.

И Смърт се върна у дома с шепа време.

Над вратата на един магазин звънна камбанка.

Друто Пол надникна над букетите. Някой стоеше между вазите с цветя. Очертанията му бяха някак размити. Дори по-късно Друто не разбра кой е бил в магазина и как са звучали думите му.

Плъзна се мазно напред, притиснал дланите си една в друга.

— С какво мога да ви бъда полез…

— С ЦВЕТЯ.

Друто се поколеба само миг-два.

— И за кого са предназн…

— ЗА ЕДНА ДАМА.

— Имате ли предпочит…

— ЛИЛИИ.

— О? Убеден ли сте, че лилиите са…

— ХАРЕСВАМ ЛИЛИИ.

— Кхъ… те обаче са малко мрачновати…

— ХАРЕСВАМ МРАЧ… — Фигурата се запъна неуверено. — КАКВО ЩЕ МИ ПРЕПОРЪЧАТЕ?

Друто плавно превключи на по-висока скорост.

— Розите винаги се приемат добре. Или орхидеите. Напоследък чувам от мнозина господа, че дамите се радват повече на една-единствена орхидея, отколкото на огромен букет рози…

— ДАЙТЕ МИ МНОГО.

— Орхидеи или рози?

— И ОТ ЕДНИТЕ, И ОТ ДРУГИТЕ.

Пръстите на Друто се виеха гъвкаво като змиорки в олио.

— Питам се дали бихте проявил интерес към тези великолепни съцветия на Нервоза глориоза…

— МНОГО И ОТ ТЯХ.

— Ако почитаемият господин може да си го позволи, бих му предложил единствения екземпляр от извънредно рядката…

— ДА.

— Може би и…

— ДА. ОТ ВСИЧКО. С ПАНДЕЛКА.

Когато камбанката изпрати със звън купувача, Друто се взря в монетите на дланта си. Повечето бяха проядени от корозия, всички до една бяха непознати, а две от тях — златни.

— Кхъ… Това ме удовлетворява напълно…

Стресна го меко шумолене.

По пода се стелеше дъжд от опадащи цветчета.

— А ТЕЗИ?

— Това е нашата бонбониера „Делукс“ — обясни дамата.

Магазинът беше толкова изискан, че продаваше произведения на сладкарското изкуство, не някакви си бонбони. Тези шедьоври често бяха увити поотделно в златисто фолио и отваряха още по-големи дупки в личния бюджет, отколкото в зъбите.

Високият мрачен клиент взе кутия с размери две на две стъпки. На капака с вид на сатенена възглавничка бяха изобразени две безнадеждно кривогледи котенца, подаващи се от дамско ботушче.

— ЗАЩО Е ТАПИЦИРАНА ТАЗИ КУТИЯ? СЕДИ ЛИ СЕ НА НЕЯ? ДА НЕ Е С АРОМАТ НА КОТКИ?

В гласа на клиента зазвуча явна заплаха… тоест още по-явна от обикновено.

— О… не. Това е нашата бонбониера „Върховна наслада“.

Клиентът я захвърли настрана.

— НЕ.

Управителката се озърна, после отвори едно чекмедже под тезгяха и сниши гласа си до заговорнически шепот.

— Разбира се, за неповторимите мигове имаме…

Кутията беше малка. И плътно черна с изключение на името, изписано с малки бели букви. Котенцата, дори украсени с розови панделки, не биха могли да припарят и на километър от нея. За да поднесат такава кутия, мрачни непознати скачат в движение от алпийски лифтове и се спускат с делтапланер от небостъргачи.

Мрачният непознат се взря в буквите.

— „МРАЧЕН ЧАР“…_ХАРЕСВА МИ._

— За онези интимни моменти… — подсказа дамата.

Клиентът като че помисли уместен ли е изразът.

— ДА. СПОРЕД МЕН Е ПОДХОДЯЩО.

Тя засия.

— Да ви я увия ли?

— ДА. С ПАНДЕЛКА.

— Ще има ли и още нещо, сър?

Клиентът май изпадна в паника.

— ОЩЕ НЕЩО ЛИ? ТРЯБВА ЛИ ДА ИМА? КАКВО ОЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ НАПРАВИ?

— Моля, сър?

— ТОВА Е ПОДАРЪК ЗА ЕДНА ДАМА.

Управителката мъничко изтърва нишката на разтвора, но се вкопчи в опората на баналността.

— Е, нали казват, че най-добрите приятели на едно момиче са диамантите? — изчурулика весело.

— ДИАМАНТИТЕ ЛИ? АХА… ДИАМАНТИ. ТАКА ЛИ БИЛО?

Те блещукаха като парченца звездна светлина в черно кадифено небе.

— Този — посочи търговецът — е изключителен камък, не мислите ли? Отбележете вътрешния огън, особеното…

— А КОЛКО ДРУЖЕЛЮБЕН Е ТОЗИ ДИАМАНТ?

Търговецът се замисли. Знаеше всичко за каратите, блясъка, чистотата, прозрачността, качеството… Но за пръв път искаха от него да оцени дали диаманта е приятелски настроен.

— Да речем, умерено доброжелателен… — рискува той.

— НЕ.

Пръстите на търговеца стиснаха друго късче замръзнало сияние.

— А този… — увереността се върна в гласа му — … е от прочутата мина „Крив забой“. Позволете да привлека вниманието ви към великолепното…

Стори му се, че пронизващият поглед вече опира в тила му.

— Но трябва да призная, че досега не е проявил особено дружелюбие — завърши обезсърчен.

Мрачният клиент огледа неодобрително стоката в магазина.

— КЪДЕ Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДИАМАНТ В СВЕТА?

— Най-големият ли? Лесен въпрос. Това е Сълзата на Офлър и се намира в най-вътрешното светилище на Изгубения обречен храм на Офлър, Бога-крокодил, насред дивия Хоуондаленд. Теглото му е осемстотин и петдесет карата. Ще изпреваря следващия ви въпрос, сър — не знам колко е дружелюбен, но лично аз съм готов да си легна с него.

Една от прелестите на жреческия пост в Изгубения обречен храм на Офлър, Бога-крокодил, беше възможността да се прибереш вкъщи рано следобед. Тъкмо защото храмът беше изгубен. Повечето поклонници изобщо не намираха пътя до него. Имаха късмет, че е така.

По традиция само двама души влизаха в най-вътрешното светилище — Върховният жрец и Невърховният жрец. Бяха тук от години и си разменяха длъжностите за разнообразие. Нямаха много работа, защото повечето потенциални поклонници биваха набучени на кол, смазани от камъни, отровени или насечени от капани още преди да стигнат до малката касичка и веселата рисунка на термометър21 пред вестиария.

Играеха на Сакатия Лукчо върху олтара, в сянката на обсипаната със скъпоценности статуя на самия Офлър. Чуха далечното скърцане на врата откъм главния вход.

Върховният жрец не погледна натам.

— Але-хоп — промърмори той. — Още една жертва за голямото каменно кълбо.

Грохот, последван от чегъртащ тропот. Накрая се разнесе гръмовен тътен.

— Така… Какъв беше залогът?

— Две камъчета — отвърна Невърховният.

— Вярно. — Върховният си погледна картите. — Добре, отговарям с две кам…

Тихи стъпки.

— Оня с дългия бич стигна до големите заострени колове миналата седмица — напомни Невърховният.

Този път звукът приличаше на пусната вода в престарял засъхнал клозет. Стъпките секнаха.

Върховният се подсмихна.

— Така… Отговарям с две камъчета и вдигам с още две.

Невърховният остави картите си на олтара и обяви:

— Двоен Лукчо.

Върховният се вторачи недоверчиво.

Невърховният погледна изписано листче.

— Значи ми дължиш триста хиляди деветстотин шестдесет и четири камъчета.

Отново стъпки.

Жреците се спогледаха.

— Отдавна не сме имали човек в алеята с отровните стрелички — отбеляза Върховният.

— Залагам пет, че ще успее — веднага се възползва Невърховният.

— Дадено.

Слабичко тракане на метални остриета по камък.

— Просто ми е жал да ти прибирам камъчетата.

И пак стъпки.

— Както и да е, но още не е паднал в… — скърцане, шум на плискаща се вода — … басейна с крокодилите.

Стъпки.

— Никой не се е изплъзвал от страшния пазител на дверите…

Жреците взаимно се взираха в ужасените си лица.

— Ей — плахо промълви Невърховният, — нали не вярваш, че може да е…

— Тук? Не се излагай. Ние сме насред забравена от боговете джунгла. — Върховният изобрази измъчена усмивка. — Няма начин да ни сполети…

Стъпките ги доближаваха.

Жреците се вкопчиха един в друг от ужас.

— Госпожа Кейк!

Вратите рухнаха навътре. Тъмен вятър нахлу в залата, угаси свещите и разпиля картите като зацапан сняг.

Жреците чуха кух звън от ваденето на много голям диамант.

— БЛАГОДАРЯ ВИ.

Нямаше други случки и Невърховният се престраши да напипа огниво. След няколко несполучливи опита запали свещ.

Двамата се загледаха през трепкащите сенки в статуята, където зееше дупка на мястото на много големия диамант.

Малко по-късно Върховният въздъхна и промълви:

— Погледни на положението от добрата му страна. Кой ще знае освен нас?

— Вярно. Не се бях замислял за това. Ей, може ли утре аз да бъда Върховният жрец?

— Твоята смяна започва чак в четвъртък.

— Не се инати, де.

Върховният вдигна рамене и свали шапката на длъжността от главата си.

— Колко потискащо… — промърмори и пак се озърна към осквернената статуя. — Някои хора просто не знаят как да се държат в религиозни средища.

Смърт прелетя през света и пак стъпи в двора на стопанството. Слънцето почти опираше в хоризонта, когато почука на кухненската врата.

Госпожица Флитуърт отвори и си избърса ръцете в престилката. Примижа късогледо към посетителя и се дръпна по-навътре.

— Бил Порталски? Как ме уплаши…

— ДОНЕСОХ ТИ ЦВЕТЯ.

Тя огледа мъртвите стръкове.

— И ШОКОЛАДОВИ БОНБОНИ, КАКВИТО ХАРЕСВАТ ДАМИТЕ.

Тя зяпна черната кутия.

— ЕТО ТИ И ЕДИН ДИАМАНТ ЗА ПРИЯТЕЛ.

Прозрачният кристал улови послелните лъчи на залязващото слънце.

Госпожица Флитуърт най-сетне си възвърна дар-словото.

— Бил Порталски, какво ти е щукнало?

— ДОЙДОХ ДА ТЕ ОТВЕДА ДАЛЕЧ ОТ ВСИЧКО ТОВА.

— Тъй ли? И къде?

Смърт не бе стигнал в плановете си до този момент.

— ТИ КЪДЕ БИ ИСКАЛА?

Нямам намерение да ходя никъде тая вечер освен на танците — непоколебимо заяви госпожица Флитуърт.

Смърт не бе предвидил и това.

— КАКВИ СА ТЕЗИ ТАНЦИ?

— По случай жътвата. Не знаеш ли? Туй си е традиция. След като приберем реколтата в хамбарите. Нещо като празник, а и ден на благодарност.

— КЪМ КОГО?

— Де да знам. Не е към някого, а изобщо, май тъй излиза.

— БЯХ НАМИСЛИЛ ДА ТИ ПОКАЖА ЧУДЕСА. ПРЕКРАСНИ ГРАДОВЕ. КАКВОТО ПОЖЕЛАЕШ.

— Значи аз избирам?

— ДА.

— Тогава отиваме на танците, Бил Порталски. Ходя всяка година. Разчитат на мен. Знаеш какво е да разчитат на теб.

— ДА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

Той хвана ръката й.

— Ама още сега ли? — стресна се тя. — Не съм готова…

— ВИЖ.

Тя наведе глава да погледне дрехата, с която изведнъж се оказа облечена.

— Туй не е мое. Цялото блести.

Смърт въздъхна. Великите любовници, останали в историята, не бяха срещали госпожица Флитуърт. Казанунда би прибрал сгъваемата си стълбичка в килера.

— БЛЕСТЯТ ДИАМАНТИ. С ТЯХ МОЖЕ ДА СЕ ПЛАТИ КРАЛСКИ ОТКУП.

— За кой крал?

— ЗА КОЙТО И ДА Е.

— Ау…