Жътварят

Металните парчета в купчината започнаха да пропадат навътре. Около нея свистяха кръжащи колички, а множество жители на Анкх-Морпорк стояха наоколо в широк кръг и се опитаха да надзърнат вътре. Смахнатата музика цепеше въздуха.

— Ето го и господин Диблър — кимна Людмила, докато минаваха безпрепятствено през тълпата.

— Какво продава тоя път?

— Не забелязвам да продава нещо.

— Толкова ли сме загазили? Явно ни предстоят големи неприятности.

От една пролука в грамадата струеше синя светлина. Натрошени късчета от кошници падаха на земята като метални есенни листа.

Уиндъл се наведе сковано и вдигна една островърха шапка. Беше газена от много колички, но още личеше, че мястото й е на нечия глава.

— Вътре има магьосници — съобщи той.

Сребристо сияние се плъзгаше мазно по метала. Уиндъл протегна ръка, тлъста искра изскочи и потъна в пръстите му.

— Хъм… Сериозен потенциал…

До ушите му стигна викът на вампирите.

— Ехо-о! Господин Пу-унс!

Обърна се. Сполетя го семейство Несерато.

— Ние искахме… тоезт изкахме да дойдем по-зкоро, но…

— … все не можех да намеря проклетото копче на яката — процеди сгорещеният и вбесен Артър.

Носеше сгъваем оперен цилиндър, богато надарен със сгъваемост, но оскъден откъм цилиндричност. Артър сякаш се движеше под мях на акордеон.

— О, здравейте.

Уиндъл откриваше някаква страховита трогателност в стремежа на семейство Уинкингс да се придържа точно към представите си за вампиризма.

— Нямам чезтта да зъм зрещала младата дама — промълви лъчезарно Дорийн на Людмила.

— Моля? — озадачи се Уиндъл.

— Дорийн… да, де, графинята всъщност пита кое е това момиче — с досада обясни Артър.

— Знам добре какво съм казала — сопна се Дорийн с по-привичния говор на човек, отраснал в Анкх-Морпорк. — Откровено казано, ако оставех всичко на тебе, щяхме да се излагаме час по час…

— Името ми е Людмила — представи се момичето.

— Много ми е приятно — любезно изрече графиня Несерато. Подаде ръка, която несъмнено щеше да е тънка и бледа, ако не беше розова и дебеличка. — Радваме зе да зрещнем звежа кръв. Ако ви зе приизка да хапнете кучешка бизквитка, нашата врата е винаги отворена за ваз.

Людмила се озърна към Уиндъл.

— Да не ми е написано на челото?

— Те са по-особени хора — кротко я успокои той.

— И аз предположих — хладнокръвно го увери момичето. — До днес не познавах човек, който носи театрална пелерина денем.

— Пелерината е задължителна — заяви граф Артър. — Заради крилете, ако ме разбирате. Вижте…

Разпери пелерината с драматичен жест. Кратко всмукване и във въздуха увисна малък дебел прилеп. Той погледна надолу, писна гневно и заби нос в земята. Дорийн го вдигна за краката и го изтупа.

Нов шум и Артър си възвърна предишния облик с главата надолу.

— Има нужда от засилване, така да се каже — обясни Дорийн. — Ако е по-ниско от втория етаж, не успява да набере скорост.

— Извинете — намеси се Уиндъл. — Музиката не ви ли влияе?

— Само ме смъдят зъбите от нея — сърдито отвърна Артър. — Едва ли е нужно да ви обяснявам, че за един вампир това никак не е приятно.

Уиндъл наблюдаваше тълпата. Никой дори не поглеждаше към членовете на „Ново начало“.

— Те сякаш… Те зякаш чакат нещо — установи Дорийн.

— Стряскащо — промълви Людмила.

— Няма лошо — вдигна рамене Дорийн. — И ние зме зтрязкащи.

— Господин Пунс иска да влезе в тази купчина.

— Браво на него — зарадва се Артър. — Нека ги накара да спрат гадната музика.

— Но вътре може би има гибелни опасности! — упорстваше Людмила.

Уиндъл плесна с ръце и ги потри замислено.

— Ето в какво е нашето предимство…

Навлезе в сиянието.

Светлината сякаш се и мънкаше отвсякъде и безмилостно заличаваше всяка сянка. Беше несравнимо по-ярка от слънчевите лъчи, но по нищо не приличаше на тях заради синия си оттенък, който режеше очите като нож.

— Графе, добре ли сте?

— Всичко е наред — увери го Артър.

Лупин заръмжа.

Людмила дръпна една метална плетеница.

— Отдолу има… мрамор. А може би само прилича на мрамор. Оранжев. — Плъзна ръка по повърхността. — И е топъл. Мраморът обикновено не е топъл, нали?

Уиндъл клекна непохватно, за да огледа пода.

— Не вярвам някой да е построил туй чудо… — промърмори на себе си.

„Пукнатини. Трябва да има пукнатини. Ръбове, пролуки, където едно парче е снадено с друго. Не е обичайно всичко да е цяло. И малко лепкаво.“

А, ето и някакъв ръб. Не в тесния смисъл на думата. Мраморът ставаше прозрачен като прозорец и откриваше изглед към друго ярко осветено пространство. Вътре имаше някакви неща, неясни и наглед стопени, но при тях не можеше да се влезе отникъде.

Уиндъл плъзна пръсти по прозрачната повърхност. Тук всичко беше на правоъгълници. Имаше ъгли, а от двете страни на коридора се редяха прозрачни части от стените. И антимузиката изобщо не спираше.

Не би могло да е живо, нали? Живите твари обикновено са… по-закръглени.

— Какво ще кажеш, Лупин?

Лупин излая.

— Хъм. Не ми помагаш много.

Людмила приклекна до Уиндъл.

— Как така никой не го е построил?

Той се почеса по темето.

— Не съм сигурен… но си мисля, че… това нещо е избълвано.

— Избълвано ли?! Как? От кого?!

Озърнаха се. Една количка изхвърча от страничен тунел, подхлъзна се и изчезна в отсрещно разклонение на коридора.

— Да не е от тях? — промълви Людмила.

— Едва ли. Струва ми се, че те са по-скоро слуги. Като при мравките. Или в пчелен кошер.

— Това ли е медът в такъв кошер?…

— Не знам. Но още не е узряло. Като гледам, не е съвсем завършено. И никой да не докосва нищо.

Продължиха напред. Коридорът свършваше в широка ярка кухина с таван като купол. Стълби се изкачваха и слизаха към други етажи, имаше фонтан и цяла горичка от растения в саксии с твърде благоденстващ вид, за да са истински.

— Нали е много приятно за окото? — зарадва се Дорийн.

— Все си мисля, че тук трябва да има хора — промърмори Людмила. — На тълпи.

— Поне знам, че има магьосници. Половин дузина от тях не могат да изчезнат безследно.

Петимата се скупчиха в по-плътна групичка. В коридора, по който дойдоха, лесно биха се разминали два слона.

— Как мислите, не е ли най-добре да си излезем? — предложи Дорийн.

— Каква полза? — вдигна рамене Уиндъл.

— Поне няма да сме тук.

Уиндъл се въртеше на място и броеше. От площадката под купола започваха пет коридора.

— Предполагам, че е същото и горе, и долу…

— Тук е много чисто — нервно отбеляза Дорийн. — Нали, Артър?

— Да, много е чисто.

— Какъв е този шум? — учуди се Людмила.

— Шум ли?

— Сякаш някой смуче нещо.

Артър се озърна с внезапно пробудил се интерес.

— А, не съм аз.

— От стълбите е — осведоми ги Уиндъл.

— Не се занасяйте, господин Пунс. Стълбите не смучат.

Уиндъл погледна надолу.

— Тези го правят.

Стъпалата бяха черни и приличаха на река, стичаща се нагоре по склона. Тъмното вещество излизаше изпод пода и се превръщаше в подобия на стъпала, които се изкачваха по наклонената плоскост, а накрая пак се скриваха под пода някъде горе. С появата си издаваха бавно ритмично „шлюп-шлюп“, все едно някой изследва с език особено дразнеща дупка в зъба си.

— Знаете ли — изрече Людмила, — че това може би е най-неприятната гледка в живота ми?

— Виждал съм по-гадни неща — сподели Уиндъл. — Но и от туй ме втриса. Нагоре ли ще тръгнем или надолу?

— Искате да стъпите на това?

— Не искам. Но магьосниците не са на тоя етаж, а ако не стъпим, трябва да се плъзгаме по парапета. Погледнахте ли го по-отблизо?

Взряха се в парапета и Дорийн подхвърли неспокойно:

— Май има повече смисъл да тръгнем надолу.

Слязоха безмълвно. Артър пльосна там, където стъпалата влизаха под пода.

— Ужасно се уплаших, че ще завлекат и мен — оправда се гузно и огледа новото място. — Голямо е. Просторно.

Людмила пристъпи към най-близката стена.

— Има повече стъкло, отколкото съм виждала през живота си. И тези прозрачни правоъгълници малко ми напомнят за магазини. Глупаво ли звучи? Грамаден магазин, съставен от множество малки магазинчета.

— Които още не са узрели — добави Уиндъл.

— Моля?

— Просто мислех на глас. А можеш ли да видиш каква стока предлагат вътре?

Людмила засенчи очите си с длан.

— Виждам само всякакви цветове и искрене.

— Кажи ми, ако зърнеш магьосник. — Някой се разпищя. — Или пък го чуеш… — добави Уиндъл.

Лупин се втурна по коридора, Уиндъл се затътри припряно след него.

Някой лежеше по гръб и отчаяно се бранеше от две колички. Бяха по-едри от онези в града и блестяха златисто.

— Ей! — кресна им Уиндъл.

Прекратиха опитите си да накълцат поваления и се завъртяха пъргаво към него.

— Охо… — промълви той, докато се ускоряваха.

Първата се изплъзна от челюстите на Лупин, блъсна се в коленете на Уиндъл и го събори. Втората го подмина, той посегна слепешката, докопа някакъв метал и дръпна яростно. Откъсна се колелце и кошницата се заби в стената.

Щом се изправи, видя Артър вкопчен в дръжката на първата количка — двамата се въртяха в лудешки валс.

— Пусни я! Пусни я! — пищеше Дорийн.

— Не мога! Не мога!

— Направи нещо, де!

Въздухът се втурна с пукот в опразненото място. Изведнъж количката вече не се бореше със застаряващ пълен търговец на плодове и зеленчуци, а с дребен уплашен прилеп. Тя отлетя към мраморна колона, отскочи от стената и се преобърна.

— Колелцата! — извика Людмила. — Откъснете ги!

— Аз ще се заема — реши Уиндъл. — Вие идете да помогнете на Рег.

— Но това Рег ли е? — стресна се Дорийн.

Уиндъл посочи стената. Думите „По-добре твърде късно, отколкото ник…“ завършваха с ивица боя.

— Дай му стена и четка и той вече не знае на кой свят е — поклати глава Дорийн.

— Е, щом може да избира между цели два… — промърмори Уиндъл и захвърли колелцата на пода. — Лупин, гледай да не нахълтат още колички.

Тези колелца бяха остри като кънки за лед. Усещаше се доста опърпан около коленете. Как ли се лекува понакълцано тяло?

Помогнаха на Рег Шу да седне.

— Какво става тук? — попита той. — Никой друг не влизаше, а аз дойдох да проверя що за музика звучи и докато се опомня, почнаха да ме газят разни колела…

Граф Артър си възвърна приблизителната човешка форма, озърна се гордо, но никой не го гледаше и той наведе глава.

— Тези като че бяха по-напористи от другите — подхвърли Людмила. — По-големи, по-гадни и целите в остри ръбове.

— Войници — кимна Уиндъл. — Видяхме работниците, сега срещнахме и войниците. Точно като при мравките.

— Чакайте… — замисли се момичето. — Научила съм нещичко за мравките. Имаме си мравуняк в задния двор. Щом видяхме работници и войници, би трябвало да намерим и…

— Знам, знам — потвърди Уиндъл.

Людмила се облегна на стената.

— Значи е някъде наоколо.

— И аз тъй мисля — съгласи се Уиндъл.

— Как ли изглежда?

— Не знам. Как да предположа? Но и магьосниците ще са наблизо.

— Не разбирам защо зе тревожиш за тях — намеси се Дорийн. — Жив те погребаха замо защото беше умрял.

Уиндъл се озърна, щом чу тракането на колелца. Десетина колички-войници се показаха иззад ъгъла и се подредиха в боен строй.

— Смятаха, че го правят за добро — промълви разсеяно. — Тъй е при хората. Смайващо е какви приумици могат да ти изглеждат чудесни от начало.

Новият Смърт изопна рамене.

— И какво ще стане иначе?

— АМИ-И… Ъ-Ъ…

Бил Порталски се отдръпна, завъртя се на пета и се втурна да бяга.

Той най-добре знаеше, че така само отлага неизбежното. Но не се ли състои в това и целият живот?

Никой не бе бягал от него след края си. Мнозина бяха опитвали преди този момент, често с невероятна находчивост. Но обичайната реакция на един дух, внезапно запратен от единия свят в другия, беше кротко обнадеждено размотаване. Защо да бяга? Нима би знаел накъде да хукне?

Призрачният Бил Порталски обаче знаеше накъде да хукне.

Ковачницата на Нед Симнел беше заключена през нощта, но това не го възпря. Нито жив, нито мъртъв, духът на Бил Порталски се гмурна през стената.

От огъня в пещта тлееха последните въгленчета. Топла тъма изпълваше ковачницата.

Липсваше обаче призрачната коса, която очакваше да намери.

Бил Порталски се оглеждаше отчаяно.

— ПИСУК?

Малка фигурка с черно наметало седеше на гредата под тавана. Сочеше настойчиво ъгъла.

Той зърна тъмната дръжка, подаваща се иззад купчина дърва. Помъчи се да я хване с пръсти, не по-плътни от сянка.

— НАЛИ МИ ОБЕЩА ДА Я УНИЩОЖИ?!

Смърт на мишките вдигна рамене съчувствено.

Новият Смърт мина през стената, хванал своята коса с две ръце.

Настъпваше към Бил Порталски.

С шумолене в ковачницата се изсипаха и сивите празни роби.

Бил Порталски се ухили ужасено.

Новият Смърт спря и зае драматична поза в мъждивата светлина на пещта.

Замахна.

И едва не загуби равновесие.

— Не е честно да се навеждаш!

Бил Порталски отново се хвърли през стената и препусна по площада, но призрачните му крака не потракваха по калдъръма. Стигна до стъпалата под часовниковата кула.

— ВЪЗСЯДАЙ КОНЯ! ТРЪГВАЙ!

— Какво става? Какво става?!

— НЕ УСПЯХ!

Госпожица Флитуърт го зяпна панически, но качи безчувственото дете върху Бинки и се покатери на седлото. Бил Порталски плесна силно хълбока на жребеца. Поне него докосна — Бинки съществуваше във всички светове.

— ТРЪГВАЙТЕ!

Без да се озърне, той затича по пътя към стопанството.

Оръжие!

Нещо, което би могъл да хване!

Единственото оръжие в света на неумрелите беше в ръцете на новия Смърт.

Бил Порталски дочуваше слабичко тракане. Погледна надолу. Смърт на мишките го съпровождаше.

И му писукаше насърчаващо.

Нахълта през портата и се притисна до стената.

Бурята тътнеше в далечината. Нямаше други звуци.

Малко се успокои и се прокрадна зад къщата.

Зърна мъждиво лъщене на метал. Когато мъжете го довлякоха преуморен, бяха подпрели косата му отвън. Не онази, старателно подготвената, а обикновената, с която окоси житото. Все пак беше нещо познато и той се пресегна нерешително. Пръстите му минаха през дръжката.

— Колкото и да бягаш, само доближаваш мен.

Новият Смърт излезе от сенките, без да бърза, и добави:

— Би трябвало да го знаеш.

Бил Порталски се изправи.

— Това ще ни хареса.

— ЩЕ ТИ ХАРЕСА ЛИ?!

Новият Смърт пристъпяше напред. Бил Порталски се отдръпваше.

— Да. Заличаването на Смърт е равно на отнемането на милиард нищожни живота.

— НИЩОЖНИ ЛИ?! ТОВА ДА НЕ ТИ Е НЯКАКВА ИГРА?

Новият Смърт се поколеба.

— Какво е игра?

У Бил Порталски трепна мъничка искрица надежда.

— БИХ МОГЪЛ ДА ТЕ НАУЧА…

Краят на дръжката го улучи под брадичката и го запрати в стената. Той се свлече.

— Долавяме хитрост. Не те слушаме. Жътварят не говори с реколтата.

Бил Порталски се насили да стане.

Дръжката на косата го удари втори път.

— Няма да допуснем същите грешки.

Бил Порталски погледна нагоре. Новият Смърт държеше златния животомер. В горната половина нямаше нищо. Около двамата местността почервеня, насити се с недействителността на битието, видяно от другата страна…

— Изтече ти времето, господин Бил Порталски.

Новият Смърт отметна назад качулката си.

Нямаше лице. Нямаше дори череп. Струйки дим се виеха безформено между наметалото и златна корона.

Бил Порталски се надигна на лакти.

— КОРОНА?! — Гласът му пресекваше от ярост. — НИКОГА НЕ СЪМ НОСИЛ КОРОНА!

— Защото никога не си искал да властваш.

Смърт замахна с косата.

И в този миг старият Смърт и новият Смърт осъзнаха, че съскането на отминаващото време не е спряло.

Новият Смърт се подвоуми и извади златния пясъчен часовник.

Разтръска го.

Бил Порталски се взираше в пустотата под короната. Нямаше лице с черти, но личеше недоумение, увиснало във въздуха.

Видя короната да се обръща.

Госпожица Флитуърт стоеше отзад, раздалечила дланите си на една педя и отворила очи. Между ръцете й се рееха бледите очертания на животомер, чийто пясък се сипеше като лавина.

И двамата Смърт различиха тънките букви на стъклото — „Рената Флитуърт“.

Безликият нов Смърт изпадна в гибелно изумление. Вторачи се с липсващите си очи в Бил Порталски.

— Прави го за ТЕБ?!

Но Бил Порталски вече се надигаше и връхлиташе като гнева на всички земни крале. Посегна с ръмжене в дареното му време и пръсни е му стиснаха косата от жътвата.

Коронованият Смърт видя какво ще го сполети и вдигна собственото си оръжие. Но едва ли някъде, в някой свят нещо би могло да възпре износеното острие, което профуча с вой във въздуха, невъобразимо наточено от яростта и жаждата за възмездие. Разряза метала, без дори да забави устрема си.

— НИКАКВА КОРОНА — заяви Бил Порталски, взрян в пушеците. — НИКАКВА КОРОНА! ИМА САМО ЖЪТВА.

Робата изплющя около неговото острие. Тънък писък се извиси отвъд предела на чийто и да било слух. Черна колона, същинско отрицание на светкавица, изригна от земята и се изгуби в облаците.

Смърт почака, после подритна свляклата се роба. Изкривената корона се търкулна метър-два, преди да се изпари.

— О, ПАК ЛИ МЕЛОДРАМА… — промърмори той презрително.

Отиде при госпожица Флитуърт и внимателно събра дланите й. Образът на животомера изчезна. Синьо-виолетовата мъгла се пръсна и плътната реалност се завърна.

В града отекнаха последните удари на часовника.

Старата жена трепереше. Смърт щракна с пръсти пред очите й.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ? РЕНАТА?

— Аз… не знаех що да сторя, а ти ми рече, че не било трудно, и…

Смърт влезе замалко в плевнята. Излезе загърнат в наметалото си.

Тя не бе помръднала.

— Не знаех що да сторя — повтори, но може би не говореше на него. — Какво се случи? Свърши ли най-сетне?

Смърт се огледа. Сивите силуети нахлуваха в двора.

— ВЕРОЯТНО НЕ.