Жътварят

В Сенките има една тясна крива уличка. Това бездруго е най-осеяният е тесни криви улички квартал в целия изпълнен с тесни криви улички град.

По уличката се търкулна нещо малко и блестящо. Скоро се скри в мрака.

След малко се чу тихо подрънкване на метал.

Атмосферата в кабинета на Архиканцлера се вледени забележимо.

В един миг Ковчежникът изписука:

— Може да е прекалено зает, а?

— Млъкни! — в хор го скастриха другите магьосници.

Нещо се случваше. Подът в надрасканата върху пода тебеширена октограма се покриваше със скреж.

— Досега не е било така — оплака се Старшият наставник.

— А бе, всичко подкарахме накриво — отчаяно промълви и Деканът. — Трябваше да има свещи, врящи котлета, нещо да се пържи в тигели, да се вижда искрящ прашец, да се разнасят цветни пушеци…

— За Ритуала не са нужни подобни глупости — остро възрази Ридкъли.

— За Ритуала може и да не са, ама аз имам нужда от тях — смотолеви Деканът. — Като го правим без задължителните атрибути, все едно си сваляме дрехите, за да се изкъпем.

— Аз тъкмо тъй правя — троснато заяви Архиканцлерът.

— Хъм-м… Е, всеки си има разни навици, но някои от нас искат да се държат на равнището на положението си.

— Той да не е излязъл в отпуск? — вметна Ковчежникът.

— Да, бе! — ухили се язвително Деканът. — Излежава се на някой плаж, а? Пийва коктейлчета с лед и носи шапка с надпис „Целуни ме веднага“?!

— Стига, де, стига! — изсъска им Старшият наставник. — Нещо се появи.

Над октограмата се мярна неясен закачулен силует. Трепкаше, сякаш го виждаха през свръхпрегрят въздух.

— Това е той — заяви Деканът.

— Ами! — не се съгласи Лекторът по съвременни руни. — Виждам само сива ро… и вътре няма ни…

Задави се с думите си.

Робата бавно се завъртя. Имаше очертания и това подсказваше, че някой я носи, но се долавяше и пустота, сякаш формата оставаше куха. И под качулката нямаше нищо.

Пустотата погледа магьосниците няколко секунди, накрая се съсредоточи върху Архиканцлера.

И рече: „Кой си ти?“

Ридкъли преглътна на сухо.

— Ъ-ъ… Муструм Ридкъли. Архиканцлерът.

Качулката кимна. Деканът се помъчи да прочисти ухото си с показалец. Робата не говореше. Нищо не се чуваше. Само малко по-късно човек установяваше наличието на неочакван спомен за онова, което не е било изречено, обаче без дори да подозира как се е озовало в паметта му.

Качулката рече: „Ти властно същество ли си в този свят?“

Ридкъли се озърна към останалите магьосници. Деканът тутакси се начумери.

— Ами… как да ви кажа… да… пръв сред равни и такива ми ти работи… да… — успя да изгъгне Архиканцлерът.

Бе му речено: „Ние носим добри вести.“

— Добри вести? Добри вести ли? — Ридкъли сгуши глава под погледа на липсващите очи. — О, чудесно. Ето ги, значи, добра вест за разнообразие.

Бе му речено: „Смърт напусна работата си.“

— Моля?!

Бе му речено отново: „Смърт напусна работата си.“

— Тъй ли? Ха, туй вече е новина… — неуверено промълви Архиканцлерът. — Ъ-ъ… И как стана? По-точно… как?

Бе му речено: „Поднасяме извиненията си за пропуските напоследък.“

— Пропуски ли? — смънка Ридкъли, объркан безнадеждно. — Ами… хъм, не знам дали е имало… Вярно, той все обикаляше насам-натам, но през повечето време не сме се и замисляли…

Бе му речено: „Имаше недопустими неуредици.“

— Имаше ли? Тъй, значи… Е, да, не бива да има неуредици — съгласи се Архиканцлерът.

Бе му речено: „Предполагаме, че положението е било непоносимо.“

— Е, точно аз не бих… тоест… не съм уверен… Било ли е?

Бе му речено: „Но бремето вече е свалено от плещите ви. Ликувайте. Свърши се. Ще има кратък преходен период, преди да се появи подходящ кандидат, след който нормалното предлагане на услуги ще бъде възобновено. Отсега молим да бъдем извинени за неизбежните неудобства, причинени от въздействието на прекомерна жизнена сила.“

Фигурата потрепна и започна да избледнява.

Архиканцлерът трескаво размаха ръце.

— Чакайте! Не можете да си тръгнете просто така! Заповядвам ви да останете! Какви услуги? Какво означават тия приказки? Кой сте вие?

Качулката се обърна към него и му рече: „Ние сме нищо.“

— Хич не ми помагате да разбера! Как се казвате?

„Ние сме забравата.“

Силуетът изчезна.

Магьосниците мълчаха. Скрежът в октограмата се изпаряваше.

— О-ох… — проточи Ковчежникът.

— Кратък преходен период? Това ли било? — отрони Деканът.

Подът се разтресе.

— О-ох… — пак се обади Ковчежникът.

— Не получихме обяснение защо всичко се сдоби със свой живот — оплака се Старшият наставник.

— Задръж… — спря го Ридкъли. — Ако хората стигат до края на живота си, напускат телата си и тъй нататък, но Смърт не ги отнася…

— Значи се трупат на опашка някъде тук — довърши Деканът.

— И няма къде да се дянат.

— Не само хората — добави Старшият наставник. — Отнася се за всичко, което умира.

— И светът прелива от жизнена сила — обобщи Ридкъли.

Магьосниците говореха безстрастно, но съзнанието на всеки надничаше отвъд неизбежния край на обсъждането към далечния ужас на изводите.

— Размотава се и няма какво да върши — смънка Лекторът по съвременни руни.

— Прояви на полтъргайст.

— И това ни се стовари на главите…

— Почакайте! — примоли се Ковчежникът, който някак догони мислено събитията. — Защо да се притесняваме? Няма причина да се опасяваме от мъртъвците, нали? В края на краищата те не са нищо повече от хора, които са умрели. Обикновени хора. Като нас.

Магьосниците се замислиха. Спогледаха се. И се развикаха едновременно.

Никой не си спомни подхвърлените думички за „подходящия кандидат“.

Вярата е сред най-могъщите органични сили в мултивселената. Е, дори да не помества планини сама по себе си, може да сътвори същество, което е способно да го стори.

Хората дълбоко се заблуждават за вярата. Смятат, че действа отзад напред. Представят си, че първо има обект, после възниква и вяра в него. Всъщност е точно обратното.

Вярата се подмята из просторите на битието подобно на буци глина, въртящи се в спирала по грънчарското колело. Например така са сътворени боговете. Несъмнено е, че са създадени от онези, които вярват в тях, защото дори съкратените биографии на божествата доказват, че произходът им не може да е божествен. Склонни са да правят онова, което и хората биха си позволили, ако щеше да им се размине безнаказано, особено като става дума за нимфи, златни дъждове в спални и смазване на врагове.

Вярата създава и други неща.

Тя създаде Смърт. Не самата смърт, която е официално название за състоянието, причинено от продължителна липса на живот, а персонифицирания Смърт. Той се е развивал заедно с живота. Щом у някоя жива твар замъждука идеята, че може изведнъж да стане нежива, ето ти го Смърт. Бил е такъв много време преди хората да се замислят за него. Те само са добавили формата, острата коса и наметалото към личност, присъстваща от милиони години.

Но сега го нямаше. Вярата обаче не секва. А щом средоточието й бе изчезнало, появяваха се нови. Засега дребни и не особено могъщи. Собствените смърти на всеки вид — вече не обединени в един образ, а различни.

В потока се мяркаха черните люспи на новия Смърт на еднодневките. В горите се носеше невидим, само като удар на брадва, Смърт на дърветата.

Сантиметър над пясъците на пустинята пълзеше тъмна празна коруба… Смърт на костенурките.

Смърт на хората още не бе добил завършения си облик. Хората са способни да вярват в извънредно сложни измислици.

Същото е като разликата между нехайно изтърсения лаф и дълбокомислено изречената фраза.

Металните звуци откъм уличката секваха.

Настъпи тишина. Беше дебнещата тишина около нещо, което се старае да не вдига шум.

И накрая в далечината заглъхна съвсем тихичко дрънчене.

— Не стой на вратата, приятелю. Не запречвай коридора. Влизай, де.

Уиндъл Пунс примига в сумрака.

Щом очите му свикнаха, различи наредени в полукръг столове в иначе голата и прашна стая. Бяха заети.

По средата имаше маса, зад която седеше някой. И този някой вече идваше към него, протегнал ръка и усмихнат приветливо.

— Не ми казвай, нека да позная. Ти си зомби, нали?

— Ъ-ъ…

За пръв път виждаше създание с толкова бледа кожа, доколкото я имаше. Не бе виждал досега и дрехи, наглед прани заедно с ножчета за бръснене, или пък вонящи, като че някой е умрял в тях и още ги носи. Изненада го и значката „Гордея се, че съм сив“.

— Не знам — призна след миг-два. — Май така излиза. Погребаха ме, нали разбирате, и видях тази картичка…

Показа я, сякаш се бранеше с щит.

— Разбира се. Разбира се — потвърди фигурата.

„Ей сега ще поиска да се здрависаме — предвиди Уиндъл. — Знам си обаче, че накрая ще имам повече пръсти, отколкото ми се полагат. Олеле… И аз ли ще бъда такъв след време?“

— Впрочем мъртъв съм — изтърси от смущение.

— И ти омръзна всеки да те подритва, а? — съчувствено попита зеленокожият.

Уиндъл стисна ръката му много предпазливо.

— Е, чак да ми е омръзнало…

— Казвам се Шу. Рег Шу.

— Пунс. Уиндъл Пунс. Ъ-ъ…

— Да, винаги е така — горчиво отбеляза Рег Шу. — Щом си мъртъв, хората не искат и да те знаят, нали? Държат се, все едно си прихванал някаква ужасна болест. А умирането може да се случи на всекиго, не съм ли прав?

— Предполагам, че на всекиго — не пожела да спори Уиндъл. — Аз, такова…

— Да, да, знам какво ви е на душата. Щом споменете пред някого, че сте мъртъв, той се държи, сякаш вижда призрак — продължи господин Шу.

Уиндъл осъзна, че разговорът с него не се различава много от опитите за общуване с Архиканцлера. Нямаше значение какво му казваш, защото не те слушаше. Но Муструм Ридкъли просто не си даваше зор да внимава, а Рег Шу направо наместваше твоите очаквани реплики в съзнанието си.

— Ъхъ, тъй си е — отстъпи Уиндъл.

— Ние тъкмо се канехме да привършваме — сподели Шу. — Позволете да ви запозная с всички. Представям ви…

— Пунс. Уиндъл Пунс.

— … брат Уиндъл — довърши Шу. — Нека го приветстваме бодро в редиците на „Ново начало“!

Разнесе се срамежливо хорово „здравейте“. Едър и прекалено окосмен младеж на крайния стол долови погледа на Уиндъл и подчертано подбели жълтите си очи, за да покаже, че имат едно и също отношение към обстановката.

— Това е брат Артър Уинкингс…

— Граф Несерато — рязко го поправи женски глас.

— И сестра Дорийн… исках да кажа графиня Несерато, разбира се…

— Много ми е приятно, така де — подхвърли женският глас.

Дребната трътлеста жена до дребния трътлест граф протегна обсипана с пръстени ръка. Графът се усмихна неуверено на Уиндъл. Май беше облякъл оперен костюм, скроен за значително по-масивен притежател.

— И брат Шлепел…

Столът беше празен, но изпод него се обади плътен глас:

— Добра ти вечер.

— И брат Лупин.

Мускулестият космат младеж с дълги резци и заострени уши сърдечно разтърси ръката на Уиндъл.

— И сестра Друл. И брат Горпър. И брат Иксолит.

Уиндъл стискаше всякакви разновидности на ръце.

Брат Иксолит му връчи късче пожълтяла хартия. На нея бе изписана една дума — „УуууИиииУуууИиииУуууИИИИии“.

— Съжалявам, че не сме повече тази вечер — заяви накрая господин Шу. — Правя каквото мога, но се опасявам, че някои хора като че не са готови да положат никакво усилие.

— Ъ-ъ… за мъртви хора ли говорите? — уточни Уиндъл, все още зяпнал хартийката.

— Според мен това е душевна леност — сърдито сподели Шу. — Как движението ще постигне някакъв напредък, ако хората се излежават през цялото време?

Лупин разпалено правеше знаци „Не го подкокоросвай“ зад главата на господин Шу, но Уиндъл не успя да се възпре навреме.

— Кое движение?

— За правата на мъртъвците — охотно го просвети Шу. — Ще ви дам от моите позиви.

— Но нали… хъм, мъртъвците нямат никакви права? — промълви Уиндъл.

С периферното си зрение забеляза как Лупин закри очите си с длан.

— Мъртвешки прав си, друже — подхвърли Лупин, без и мускулче да трепне на лицето му.

Господин Шу го опари с поглед.

— Душевна леност — повтори той. — Все същото. Даваш всичко от себе си на хората, а те не ти обръщат внимание. Нали знаете, че за вас могат да говорят каквото си искат и да ви отнемат собствеността само защото сте мъртъв? Освен това…

— Представях си — прекъсна го Уиндъл, — че повечето хора след смъртта си… сещате се… остават мъртви.

— Мързел — отсече Шу. — Просто не желаят да правят усилия.

Уиндъл за пръв път видя някой да се смалява от униние с поне десетина сантиметра.

— А вие откога зте неумрял, Виндъл? — заговори Дорийн с отчетливо неестествен акцент и крехка жизнерадост.

— О, съвсем отскоро — отвърна той с облекчение, че разговорът свърна в друга посока. — Да си призная, не се оказа това, което очаквах.

— Свиква се — увери то навъсено Артър Уинкингс, същият и граф Несерато. — Това му е лошото да си неумрял. Лесно е, като да паднеш от скала. Тук всички сме неумрели.

Лупин се прокашля.

— Освен Лупин — уточни Артър.

— Аз по-скоро съм почетен неумрял — добави якият космат младеж.

— Щото е върколак — стигна до същността Артър.

— Щом го зърнах, веднага си помислих, че е върколак — кимна Уиндъл.

— При всяко новолуние — сподели Лунни. — Не пропускам нито едно.

— Значи започвате да виете и ви расте козина?

Всички завъртяха глави.

— А-а… не — запъна се Лунни. — По-скоро преставам да вия и ми пада част от козината. Адски разстройващо е, да ви кажа.

— Но нали при пълнолуние нормалният върколак винаги…

— Проблемът на Лупин е, че подхозда към проблема от другата му зтрана — вметна Дорийн, отново превключила на акцента си.

— Формално погледнато, съм вълк — призна младежът. — Пълна нелепост! А при пълнолуние се превръщам във вълкочовек. През останалото време съм… ами вълк.

— Брей — сащиса се Уиндъл. — Това сигурно ви затруднява ужасно.

— Най-зле съм с панталона — осведоми го Лупин.

— Ъ-ъ… наистина ли?

— О, да. Виж какво, на хората-върколаци им е лесно. Продължават да си носят дрехите. Е, може да се посцепят малко, но поне са им на тялото, нали? А аз щом зърна пълната луна, след миг вече ходя на два крака и говоря, обаче загазвам жестоко, защото доста ми липсва панталонът. И се наложи да си държа някъде панталон за пълнолунието. Господин Шу…

— … наричайте ме Рег…

— … ми позволи да го оставям в работата му.

— Аз работя в погребалното бюро на Брястовата улица — допълни Рег Шу. — Не се срамувам от това. Струва си, щом мога да спася брат или сестра.

— Моля? — сепна се Уиндъл. — Да спасите ли?

— Аз забождам тези покани на ковчезите — похвали се Шу. — Не се знае. Струва си да опитам.

— И често ли има полза?

Уиндъл огледа стаята. Вероятно тонът му натърти, че помещението е доста просторно, а тук има само осем души. С гласа под стола ставаха девет, ако и той принадлежеше на човек.

Дорийн и Артър се спогледаха.

— Имаше полза за Арторе — превзето обясни тя.

— Извинете, но все пак се питам… — подвоуми се Уиндъл. — Вие двамата да не сте… случайно… вампири?

— Тъй си е — потвърди Артър. — Ако ще и да е жалко.

— Ха! Защо говориз така? — надменно изрече Дорийн. — Трябва да си радозтен от благородния зи произход.

— „Радозтен“ ли? — промърмори Артър.

— Прилеп ли ви ухапа или нещо подобно? — припряно попита Уиндъл, за да не предизвиква още търкания в семейството.

— Не, адвокат беше — захвана се да разказва Артър. — Получих едно писмо, сещаш ли се? Със засукан восъчен печат и каквото се полага. Дрън-дрън… прапрачичо… дрън-дрън… единственият жив сродник… дрън-дрън… позволете първи да изразим най-искрените си… дрън-дрън. Допреди миг съм Артър Уинкингс и се издигам в търговията на едро с плодове и зеленчуци, в следващия откривам, че съм Артър, граф Несерато, собственик на двеста декара отвесен зъбер, от който и планинска коза ще падне, и на замък, откъдето са се разбягали дори хлебарките. Получавам и покана от бургомистъра на съседния град да намина някой ден, за да обсъдим данъците, неплатени от три века.

— Мразя адвокатите — обади се гласът изпод стола.

Отекваше печално. Уиндъл се помъчи да прибере краката си под своя стол.

— Беше напълно приличен замък — възрази Дорийн.

— Ами, беше си скапана купчина мухлясал камънак — упорстваше Артър.

— Имаше чудесен изглед.

— Вярно. През всяка стена — не отрече Артър, но сякаш спусна преграда пред предъвкването на темата. — Да се бях сетил още преди да отидем да го разгледаме. Е, бързичко си тръгнахме, нали разбирате? Викам си: „Ама че работа, прахосах четири дни залудо тъкмо в сезона на големите продажби.“ Повече не се тюхках. И докато се опомня, събуждам се в тъмен сандък, накрая напипвам кибрита, паля клечка и виждам някакво картонче на една педя от носа си. Беше написано…

— „Няма полза да се излежаваш“ — гордо вмъкна господин Шу. — Беше един от първите ми опити.

— Не зъм виновна за нищо — вирна нос Дорийн. — Ти зе беше вкочанязал от три дни.

— А жрецът как се стресна… Да не ви разправям — продължи Артър.

— Ха! Свещеници! — изсумтя Шу. — Всички са еднакви. Все те уверяват, че ще живееш и след смъртта, но я се опитай да го направиш наистина и им погледни физиономиите!

— Не обичам и свещеници — избоботи гласът изпод стола.

Уиндъл вече се питаше дали някой от другите го чува.

— Няма да забравя скоро оная гримаса на преподобния Уилиджери — мрачно сподели Артър. — Ходех в този храм от трийсетина години. Хората ме уважаваха. А сега щом дори си помисля да престъпя прага на някое светилище, пронизва ме болка в целия крак.

— И изобщо не беше нужно той да изприказва всички онези думички, когато те видя да буташ капака на ковчега — оплака се Дорийн. — Ама че жрец! Не би трябвало дори да знае такива думи.

— Харесваше ми в онзи храм — печално си призна Артър. — Поне имах с какво да си запълня срядата.

Уиндъл се чудеше как Дорийн успява ту да включи, ту да изключи акцента си.

— И вие ли сте вампирка, госпожо Уинк… моля да ми простите… графиньо Несерато? — осведоми се учтиво.

Тя се засмя.

— Няма зъмнение.

— Вампирка по брак — уточни Артър.

— Възможно ли е? — изненада се Уиндъл. — Заблуждавах се, че ухапването е задължително.

Гласът под стола се закиска.

— Що пък да хапя жена си след трийсет години брак? Хич не съм си го и помислял — завъртя глава Артър.

— Всяка съпруга трябва да споделя увлеченията на съпруга си — заяви Дорийн. — Това прави зъвмезтния живот интерезен.

— Че кому е притрябвал интересен съвместен живот? Никога не съм казвал, че искам да е интересен. Ей това им е сбъркано на днешните хора — искат и разни неща като брака да са им интересни. Пък и вампирството не е увлечение — завайка се Артър. — Хич не е толкова увлекателно, колкото разправят. Не мога да излизам навън денем, не мога да хапна чесън, не мога и да се обръсна свястно…

— Но защо да не можете… — озадачи се Уиндъл.

— Щото няма как да припаря пред огледало — напомни Артър. — Очаквах поне превръщането в прилеп да е забавно, ама совите из тоя град са същински ужас, от мен да знаеш. А пък като опре до… сещаш се… онова с кръвта… уф…

— Арторе никога не зе е чувзтвал зпокойно при запознаването з нови хора — вметна Дорийн.

— Най-лошо е, че трябва да се разкарвам с вечерно облекло през цялото време — прецени Артър и изгледа косо Дорийн. — Не ми се вярва, че е чак толкова задължително.

— Много е важно да зе държим на равнището на положението зи — отби атаката тя.

Освен акцента на пресекулки, тя бе решила да допълва фрака на Артър според представите си за външността на една вампирка — черна рокля по тялото, дълга черна коса, вдигната над главата, и придаващ извънредна бледност грим. Природата я бе създала дребничка и пълна, имаше къдрава коса и розови бузки. Противоречието се набиваше на очи.

— Да си бях останал в онзи ковчег — изхленчи Артър.

— О, не — скастри го господин Шу. — Това е най-лесно. Артър, движението има нужда от хора като теб. Трябва да даваме пример. Спомни си нашия девиз.

— Кой от многото, Рег? — с лека досада се обади Лупин.

— „Неумрял — да, нечовек — не!“ — провъзгласи Шу.

— Разбери, той има най-добри намерения — оправда го Лупин след края на сбирката.

Двамата с Уиндъл вървяха в сивкавото утро. Семейство Несерато си тръгнаха най-рано, за да не страда още повече Артър от светлината, а господин Шу спомена, че отивал да произнесе реч.

— Промъква се в гробището до Храма на малките богове и крещи с все сила — обясни Лупин. — Твърди, че така прояснявал съзнанието на мъртъвците, но май не е много сигурен дали постига нещо.

— А кой беше под стола? — сети се Уиндъл.

— Това е Шлепел. Според нас е караконджул.

— И караконджулите ли спадат към неумрелите?

— Не иска да ни каже.

— Никога ли не сте го виждали? Чувал съм, че те се крият под разни неща и… как беше… изскачат да плашат хората.

— В криенето го бива, но май изскачането никак не му харесва.

Уиндъл се замисли. Един страдащ от агорафобия караконджул би допълнил чудесно групичката, с която се запозна току-що.

— Представи си само… — смънка уклончиво.

— Ходим в клуба само заради Рег — сякаш се извини Лупин. — Дорийн все повтаря, че иначе ще му разбием сърцето. А знаеш ли кое е най-непоносимото?

— Казвай — подкани го Уиндъл.

— Понякога носи китара и ни кара да пеем песнички като „Улиците на Анкх-Морпорк“ и „Ние ще победим“13. Същински ужас.

— Да не пее фалшиво? — предположи Уиндъл.

— О, пеенето няма значение. Но виждал ли си как едно зомби борави със струните на китарата? Неприятното започва, когато после му търсим пръстите по пода. — Лупин въздъхна. — Впрочем сестра Друл е трупоядка. Ако ти предложи от нейните банички с кайма, не хапвай.

Уиндъл си спомни тихата стара дама в безформени сиви дрехи.

— Охо… Да не ги прави от човешко месо?

— Какво?! А, не. Изобщо не умее да готви.

— Ясно…

— Брат Иксолит вероятно е единственото банши с говорен недостатък в целия свят. Вместо да седи на покрива и да крещи, когато някой ще умре, той пише бележка и я пъха под вратата…

В паметта на Уиндъл изплува издълженото тъжно лице.

— И на мен даде бележка.

— Опитваме се да го насърчаваме — сподели Лупин. — Много е стеснителен.

Ръката му изведнъж се протегна и залепи Уиндъл за стената.

— Тихо!

— Какво има? — изсъска Уиндъл.

Ушите на Лупин зашаваха. Ноздрите му се издуха.

Направи знак на Уиндъл да не мърда от мястото си, плъзна се безшумно по уличката до следващата пресечка, още по-тясна и гнусна на вид. Постоя така и внезапно посегна зад ъгъла с косматата си ръка.

Някой изквича. Ръката на Лупин извлече боричкащ се мъж. Огромни мускули прескачаха но косматия гръб в процепите на скъсаната риза, когато странният върколак придърпа уловения човек към зъбите си.

— Причакваше ни и искаше да ни обереш, нали? — попита спокойно.

— Кой, аз ли?…

— Надуших те — още по-невъзмутимо обясни Лупин.

— Изобщо не съм…

Върколакът въздъхна.

— Вълците не се държат така.

Мъжът висеше над калдъръма.

— Брей, сериозно?

— Вкопчват се открито — зъб срещу зъб, нокът срещу нокът — продължи Лупин. — Нима да видиш как вълк дебне зад някоя скала, за да обере минаващ язовец.

— А стига, бе…

— Искаш ли да ти отхапя гръкляна?

Мъжът се вторачи в жълтите очи. Изглежда бързо прецени шансовете си срещу двуметров мъжага със страховити зъби.

— Имам ли избор? — изписука страхливо.

— Този мой приятел — Лупин посочи Уиндъл — е зомби…

— Е, не съм убеден дали спадам към този вид. Не трябваше ли да глътнеш някаква риба и корен, за да станеш…

— … а ти знаеш как едно зомби постъпва с хората, нали?

Мъжът се помъчи да кимне, макар че пръстите на Лупин стискаха гърлото му.

— Ъгъ…

— Сега той ще те огледа хубавичко и ако пак те срещне някъде…

— Чакай да се разберем… — неуверено промълви Уиндъл.

— … ще те докопа. Нали, Уиндъл?

— А? Да, да. Точно така. На секундата — недоволно потвърди Уиндъл. — Сега бягай оттук и се дръж прилично. Спогодихме ли се?

— Ъгъ — потвърди злощастният обирджия.

„Леле, к’ви очи! Бургии!“

Лупин го пусна. Мъжът стъпи на улицата, озърна се още веднъж втрещен към очите на Уиндъл и офейка.

— Ъ-ъ… а как постъпва едно зомби с хората? — веднага попита Уиндъл. — Май е по-добре да знам.

— Разкъсва ги като лист хартия.

— Тъй ли било? Виж ти…

Продължиха по пътя си мълчаливо. Уиндъл умуваше: „Защо точно аз? В тоя град всеки ден умират стотици. Хващам се на бас, че си нямат такива неприятности. Просто затварят очи и се събуждат преродени или в някакъв рай, или — ако не са късметлии — в някакъв ад. Или отиват да пируват с боговете в голяма зала. Не че подобна идея ме блазни. Не съм против боговете, имат своето място в света, но един почтен човек не би искал да си има вземане-даване с тях. Йен-будистите вярват, че след смъртта забогатяват неописуемо. Някои религии в Клач обещават, че умрелите ще попаднат в приказни градини, пълни с млади жени. Не ми звучи особено религиозно…“

Изведнъж осъзна, че се пита дали човек не може да стане клачианец посмъртно.

В този миг камъните изскочиха от улицата. Изригнаха като безшумен фонтан, закръжиха из уличката и паднаха, както се полага на камъни.

Уиндъл се опули. Лупин също.

— Такава гледка е рядкост — отбеляза чудатият върколак. — Не вярвам и преди да съм виждал летящи камъни. Ти си магьосник…

— Бях магьосник — подчерта Уиндъл.

— Добре, бил си магьосник. Каква е причината за това?

— Вероятно е някакво необяснимо явление — поклати глава Уиндъл. — Незнайно защо светът гъмжи от тях. Жалко, че не съм наясно.

Побутна с крак един камък, който не прояви никакво желание да хвръкне.

— Време е да си вървя — подхвърли Лупин.

— Как се чувстваш като вълкочовек?

Косматият младеж вдигна рамене.

— Самотен.

— Нима?

— Никъде не пасвам, разбери. Когато съм вълк, помня какво е да съм човек. И обратното. Искам да кажа… понякога… понякога съм във вълчия си облик, тичам по хълмовете… зиме, ако си представяш, тънкият сърп на луната в небето, твърдата коричка по снега, заоблените възвишения до хоризонта… Разбира се, и другите вълци усещат нещо, но не го осъзнават като мен. И го преживявам, и го осмислям. Никой друг не може да си представи това. Ето какво тежи най-много. Няма никой друг…

Уиндъл сякаш се клатушкаше на ръба над бездънна яма от скръб. В такива моменти не намираше уместни думи.

Лупин се ободри изведнъж.

— Щом се заприказвахме за това… Как се чувстваш като зомби?

— Горе-долу. Не е чак толкова зле.

Лупин кимна.

— Ще се видим пак.

Скоро се изгуби от погледа на Уиндъл.

Улиците се запълваха — населението на Анкх-Морпорк извършваше неофициалната сутрешна смяна на нощните твари с дневните обитатели. Всички отбягваха Уиндъл. Никой не се блъска в зомби по свое желание.

Той стигна до отворената порта на Университета и се прибра в стаята си.

Щом трябваше да се махне оттук, имаше нужда от пари. Бе спестил немалко през годините. Но дали бе оставил завещание? През последните десетина години не се радваше на остър ум. Може и да е написал завещание. Дали пък не се е объркал достатъчно, за да завещае всичко на себе си? Дано… На практика не са известни случаи някой да е оспорил успешно собственото си завещание…

Вдигна дъската до леглото и извади кесия, пълна с монети. Помнеше, че някога спестяваше за старини.

Имаше и още нещо под дъската. Порови в прашната дупка и измъкна две гладки кълба. Зяпна ги с недоумение. Разклати ги и погледа замалко мъничките снежинки. Прочете думите на дъното и забеляза, че не са написани, а по-скоро прерисувани. Имаше и трети предмет. Огънато метално колелце. А до него — счупено кълбо.

Уиндъл задълго се вторачи в тях.

Не че беше съвсем наред с главата през последните трийсетина години, случваше се да си облече бельото върху горните дрехи и да се лигави, но… Чак да е колекционирал сувенири? И метални колелца?

Някой се прокашля зад гърба му.

Уиндъл пусна загадъчните предмети в дупката и се обърна. Стаята беше празна, но му се стори, че зад отворената врата има сянка.

— Кой е тук?

Дълбок, тътнещ, но срамежлив глас отвърна:

— Аз съм, господин Пунс.

Уиндъл се понамръщи, докато си спомни.

— Шлепел?

— Ами да.

— Караконджулът?

— Ами да.

— Зад моята врата?

— Ами да.

— Но защо?

— Защото е врата на приятел.

Уиндъл пристъпи към вратата и я затвори внимателно. Зад нея не откри нищо освен престаряла мазилка, макар да усети някакво раздвижване на въздуха.

— Господин Пунс, вече съм под леглото — обади се Шлепел изпод… точно така, изпод леглото. — Нали нямате нищо против?

— Всъщност нямам. Не виждам причина да възразявам. Но не трябва ли да си в някой гардероб? Такива бяха скривалищата на караконджулите в моето детство.

— Трудно се намира хубав гардероб, господин Пунс.

Уиндъл въздъхна.

— Добре, де. Мястото под леглото е твое. Чувствай се като у дома си или каквото там ти се полага.

— Господин Пунс, предпочитам пак да се крия зад вратата, ако няма да ви преча.

— О, щом искаш…

— Може ли за мъничко да си затворите очите?

Уиндъл послушно стисна клепачи.

Пак го лъхна разместен въздух.

— Вече може да гледате, господин Пунс.

Той отвори очи.

— Охо-о… — зарадва се Шлепел. — Имате си и закачалка, и всичко друго.

Уиндъл видя как месинговите топки върху таблата на леглото се отвинтват.

Подът потрепери.

— Шлепел, какво става?

— Натрупване на жизнена сила, господин Пунс.

— Значи знаеш?!

— Ами то си е ясно. Иха-а, тук има ключалка, дръжка, бронзов обков и каквото се полага…

— Какво е това натрупване на жизнена сила?

— … и пантите са с чудни винтове, никога не съм бил зад такава врата…

— Шлепел, моля те!

— Най-обикновена жизнена сила, господин Пунс. Познавате я. Същата, която е във всички живи твари. Мислех си, че на магьосниците това им е известно.

Уиндъл Пунс отвори уста, за да изрече нещо от рода на „Естествено, осведомени сме по въпроса“, преди дипломатично да поразпита караконджула какви са тези приказки, по дяволите. Спомни си обаче, че вече не е принуден да се държи така. Правеше го приживе, но каквото и да внушаваше Рег Шу, твърде трудно е да си самолюбив след смъртта си.

— Никога не съм чувал за тази сила — промълви накрая. — И защо се трупа в момента?

— Нямам представа. Сега не й е сезонът. Би трябвало да е по-оскъдна.

Подът се разтърси отново. Хлабавата дъска, под която бе скрито малкото съкровище на Уиндъл, заскърца и се обсипа с напъпили зелени листа.

— Защо не й е сезонът?

— Защото трябва да е в изобилие през пролетта — напомни гласът иззад вратата. — Избутва маргаритките от пръстта и каквото още й се полага да прави.

— За пръв път чувам — втрещено си призна Уиндъл.

— Ама аз си мислех, че вие, магьосниците, знаете всичко за всякакви неща.

Уиндъл погледна магьосническата си шапка. Погребението и излизането изпод земята не й се отразиха добре, а тя поначало не беше образец на висшата мода след цял век носене.

— Винаги има какво да научи човек — отбеляза Уиндъл.