Жътварят

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото също смяташе, че няма полза от лични въпроси, особено ако се отнасят за него и се състоят горе-долу в „Това, което продаваш, твое ли е?“. Но никой не налиташе да го сгълчи, че продава чужда собственост, друго не го интересуваше. Тази сутрин пробута над хиляда от малките кълба, наложи се да плати на един трол, за да домъква още от загадъчния източник в мазето.

Хората направо се влюбиха в тях.

Боравенето с тях беше смешно просто и ставаше достъпно дори за средностатистическия жител на Анкх-Морпорк след няколко несполучливи опита.

При разтръскване на кълбото облак от мънички снежинки се завихряше в течността вътре и изящно обсипваше миниатюрен модел на някоя от градските забележителности. В едни това беше Университетът, в други — Кулата на Занаята или Бронзовият мост, или Дворецът на Патриция. Детайлите бяха изпипани потресаващо.

Накрая стоката свърши. Диблър съжаляваше. Е, щом като — формално погледнато — малките кълба не бяха негови (но морално, разбира се, морално му принадлежаха), не би могъл да се оплаква. Естествено нищо не му пречеше да се оплаква, но само под носа си, и то незнайно от кого. Все пак така май беше най-добре. Пробутвай набързо и евтино. Да ти се махнат от главата. После с чиста съвест ще разпериш ръце в жест на оскърбена невинност и ще възкликнеш: „Кой, аз ли?!“

Бяха хубавички, не можеше да се отрече. Освен надписа, колкото и да беше странно. На дъното на всяко кълбо имаше непохватно изписани буквички, сякаш ги бе надраскало създание, незапознато с писмеността, което е копирало нещо видяно. Под дребничките подробни модели на сградите се четяха следните думи:

Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на Невидимия университет, беше безогледен автоподправяч.9 Имаше си собствено комплектче за целта, което поставяха пред него при всяко хранене. То съдържаше сол, три вида пипер, четири вида горчица, четири вида оцет, петнадесет вида лютеници и сосове, както и личния му любим вкусов подобрител — сос „Ау-ау“. Той представляваше смес от отлежала шльокавица, кисели краставички, пъпки от екзотични храсти, горчица, сок от манго, фурми, счукано уахуни, есенция от аншоа и (което никак не е за пренебрегване) сяра и селитра за по-голяма сила. Ридкъли бе наследил рецептата от своя чичо. Веднъж този негов роднина заедно с щедрата порция печено месо похапна половин литър от соса, гризна препечена филийка да си успокои стомаха, запали лулата си и изчезна при загадъчни обстоятелства, макар че намериха обувките му на покрива следващото лято.

За обяд имаше студено овнешко. Превъзходно си отиваше със сос „Ау-ау“. Например в нощта, когато настъпи краят на чичо Ридкъли, двете съставки отидоха заедно на пет километра от къщата, и то за броени секунди.

Муструм си върза салфетката зад врата, потри длани и посегна.

Поставката с комплектчето се дръпна.

Той пак се опита да я докопа. Поставката се плъзна встрани.

Ридкъли въздъхна.

— Ей, типове, нали се разбрахме — никакви магии на трапезата! Всички знаете правилата. Кой си играе на шикалки с мен?

Другите старши магьосници го зяпаха безизразно.

— Вече не можем да играем на шикалки — отбеляза Ковчежникът, който в момента имаше само случаен контакт с разсъдъка си. — Май… май загубихме шикалките…

Озърна се, изкикоти се и пак се зае със задачата да нареже мръвката с лъжица. Съседите му по маса не позволяваха той да хваща нож.

Цялата поставка се издигна плавно във въздуха и се завъртя величаво. После избухна.

Магьосниците, наплескани с оцет и скъпи подправки, я зяпаха облещени.

— Може да е от онзи сос — предположи неуверено Деканът. — Още снощи като че премина в критично състояние.

Нещо го цапна по главата и падна в чинията с обяда му. Оказа се болт от черно желязо, дълъг десетина сантиметра.

Друг болт зашемети умерено Ковчежника.

След секунда-две трети болт се заби в масата пред пръстите на Архиканцлера и остана да стърчи.

Всички магьосници погледнаха нагоре.

Вечер Голямата зала се осветяваше от един-единствен грамаден полилей, макар че думата, толкова често свързвана с искрящи стъклени призмички, едва ли подхождаше за гигантското, опушено, тежко, отрупано със стопена лой творение, увиснало заплашително под тавана като изтичащ срок за плащане на лихви. Побираше хиляда свещи. И се намираше точно над масата на старшите магьосници.

Поредният болт звънна на пода до камината.

Архиканцлерът се прокашля и подсказа:

— Да бягаме, а?

Полилеят падна.

Парчета от маси и съдове се забиха в стените. Смъртно опасни буци лой колкото човешка глава изхвърчаха с бръмчене през прозорците. Цяла свещ, изскочила с бесен рикошет от отломките, проби една врата.

Архиканцлерът се отскубна от останките на своето кресло и кресна:

— Ковчежнико!

Измъкнаха Ковчежника от камината.

— Ъ-хъм, да, Архиканцлер? — изписука той.

— Това пък какво беше?

Шапката на Ридкъли подскочи над главата му.

Беше типичната за магьосническото съсловие шапка е широка провиснала периферия и остър връх, но приспособена за любимия на Архиканцлера живот на чист въздух. В нея бяха забити риболовни кукички. Под лентата бе затъкнат мъничък арбалет с пистолетна дръжка, в случай че Ридкъли види подходящ дивеч по време на кросовете. Освен това Архиканцлерът бе установил, че острият връх е с идеални размери за бутилчица от „Твърде особеното престаряло бренди на Бентинк“. Той много се привърза към шапката си.

Но в момента тя явно не му отвръщаше с взаимност.

Зарея се полека из помещението. Чу се тихо, но ясно бълбукане.

Архиканцлерът скочи на крака.

— Що за безобразие! — изрева. — Тая пиячка е по десет долара четвъртинката!

Хвърли се към шапката, не я хвана и се понесе нататък, докато не спря метър-два над пода.

Ковчежникът вдигна ръка изнервен.

— Да няма нашествие на червеи-дървояди? — предположи колебливо.

— Ако туй продължи още — заръмжа Ридкъли, — ама дори мъничко, страшно ще се ядосам, чувате ли?!

Незнайната сила го пусна на пода в мига, когато голямата двукрила врага се отвори. Влезе забързано един от портиерите, следваше го цял отряд от дворцовата стража на Патриция.

Капитанът огледа Архиканцлера от главата до петите с изражението на човек, който произнася думите „цивилен“ и „хлебарка“ с един и същ тон.

— Ти ли си старшият тука?

Архиканцлерът приглади робата си и напразно се опита да повтори действието с брадата си.

— Да, аз съм Архиканцлерът на този университет.

Капитанът разглеждаше залата с нескрито любопитство. Всички студенти се бяха скупчили уплашено в отсрещния край. Разплескана храна покриваше стените чак до тавана. Около парчетиите от полилея бяха пръснати отломки от маси и скамейки като повалени дървета около забил се в земята метеорит.

Капитанът заговори с отвращението на тип, приключил с образованието си към своята девета година, затова пък наслушал се на разни историйки…

— Даваме воля на буйния си младежки дух, а? — процеди той. — Замеряли сме се с кифлички и малко сме прекалили, тъй ли?

— Мога ли да знам какво означава това нахлуване? — ледено изрече Ридкъли.

Капитанът се облегна на копието си.

— Ами ето какво става. Патрицият се е затворил в спалнята си, щото из двореца хвърчат мебели, направо не е за вярване, а готвачите не щат и да припарят до кухнята, сещате се там какво хвърчи…

Магьосниците упорито отбягваха да поглеждат върха на копието. Той започна да се отвинтва.

— Както и да е — продължи капитанът, без да се заслушва в чегъртането на метал, — викна ме Патрицият през ключалката и ми рече: „Дъглас, защо не отскочиш до Университета, за да попиташ старшия там ще бъде ли така добър да намине насам, ако не е прекалено зает?“ Ама ако предпочитате, да се върна и да му предам, че сте се увлекли в студентски шегички.

Острието на копието вече се клатушкаше.

— А бе, ти слушаш ли ме? — наежи се капитанът.

— Хъм? Какво? — сепна се Архиканцлерът и откъсна поглед от въртящия се метал. — О, да. Е, уверявам те, добри ми човече, че причината за всичко това не е в нас…

— Ааах!

— Моля?

— Острието ми падна на крака!

— Нима? — невинно се осведоми Ридкъли.

Капитанът подскачаше на едни крак.

— Казвайте, проклети фокусници, идвате или не?! — попита на пресекулки. — Щото шефът не е много доволен. Ама никак.

Огромен безформен облак от жизнена сила се стелеше по Диска като вода, събираща се зад бент. Смърт не беше наоколо да отнема тази сила, когато е завършила пътя си, и тя нямаше къде да се дене.

Тук-там се заземяваше в случайни прояви на полтъргайст, досущ като проблясъци на мълнии преди страшна лятна буря.

Всичко съществуващо се стреми към живот. В това е същината на жизнения цикъл. Тъкмо този двигател тласка огромните биологични помпи на еволюцията. Всичко напира да пропълзи нагоре по дървото на живота, да си проправи път с нокти, пипала или щипки към следващата ниша, докато не стигне до самия връх… и накрая да се окаже, че не си е струвало чак толкова усилията.

Всичко съществуващо се стреми към живот. Дори неживите неща, които притежават полуживот или негово подобие, ако ще и само метафорично. И както с внезапния горещ вятър разцъфтяват чудати и неестествени съцветия…

Имаше нещо странно в малките стъклени кълба. Човек се чувстваше принуден да вземе едно в ръка, да го разклати и да гледа как хубавичките снежинки се стелят и блещукат. А после да отнесе кълбото вкъщи и да го сложи на лавицата над камината.

И да не мисли повече за него.

Отношенията между Университета и Патриция, абсолютния властител и донякъде благ диктатор на Анкх-Морпорк, се отличаваха с изтънчена сложност.

Магьосниците твърдяха, че като служители на висшата истина не се подчиняват на светските закони в града.

Патрицият признаваше, че това е донякъде вярно, но заявяваше, че ще си плащат данъците като всички останали, иначе дяволите ще ги вземат.

Магьосниците напомняха, че понеже следват светлината на мъдростта, не се подчиняват на простосмъртните.

Патрицият допускаше, че и това може да е логично, но натъртваше, че дължат на града поголовен данък в размер двеста долара годишно, платими на тримесечие.

Магьосниците изтъкваха, че Университетът се намира на магическа територия и следователно е освободен от данъци, пък и бездруго не може да се плаща данък върху знанието.

Патрицият възразяваше, че може, и още как. Двеста долара на глава. Иначе никоя и друга глава ще падне от раменете си.

Магьосниците споменаваха, че Университетът никога не е плащал данъци на гражданските власти.

Патрицият подхвърляше, че би могъл да си послужи и с военна сила.

Магьосниците подпитваха няма ли данъчни облекчения.

Патрицият заявяваше, че им предлага именно облекчения режим. Строгият изобщо не би им харесал.

Магьосниците се подсещаха, че имало едни владетел още през… а, да, Века на волното конче, който се опитвал да дава заповеди на Университета. Патрицият би могъл да дойде и да разгледа този властник, когато му е удобно.

Патрицият отвръщаше, че ще дойде. Непременно.

Накрая се стигна до споразумение, че макар магьосниците — разбира се! — да не плащат данъци, все пак ще правят напълно доброволно дарение в размер на… да речем, двеста долара годишно от всяко лице, без други условия и с ВЪЗМОЖНОСТ за предоговаряне, само за невоенни и екологично съобразни цели.

Именно това динамично взаимодействие на различните интереси и сили превръщаше Анкх-Морпорк в толкова интересно, възбуждащо духа и преди всичко адски опасно място.10

Старшите магьосници не излизаха често по гъмжащите от минувачи широки улици и закътаните пресечки на града, както сигурно са описани в „Добре сме ви сварили в Анкх-Морпорк“, но веднага забелязаха, че положението е далеч от нормалното. Не че камъните от калдъръма и друг път не профучаваха във въздуха, но обикновено ги бе запратила нечия ръка. Не им беше присъщо да летят по собствена воля.

Внезапно се отвори врата и изхвърча костюм, зад който подскачаха чифт обувки, а една педя над празната яка пърхаше шапка. Преследваше ги кльощав мъж, прикриващ с набързо грабната хавлия онова, което обикновено е в панталона.

— Връщайте се веднага! — изпищя той, преди да свърне зад ъгъла. — Още дължа седем долара за вас!

Втори панталон се изсули на улицата и се втурна подир групичката.

Магьосниците се скупчиха като подплашено животно с пет островърхи глави и десет крака, опитваха се да отгатнат кой от тях ще се обади пръв.

— Ей, че смайваща проклетия! — изсумтя Архиканцлерът.

— Тъй ли? — процеди Деканът.

Постара се да намекне с тона си, че всеки ден вижда несравнимо по-смайващи неща, а като насочва вниманието им към някакъв си бягащ костюм, Архиканцлерът просто опозорява магьосничеството.

— Ами да, хич не се заяждай. Не съм срещал шивач в тоя град, който за седем долара да добави и втори панталон.

— О, това ли било… — смънка Деканът.

— Ако пак мине наблизо, спъни го, та да прочета името на етикета.

Един чаршаф се измъкна през прозорец и заплющя в небето.

— Знаете ли — подхвана Лекторът по съвременни руни с пресилено хладнокръвие, — не ми се вярва това да се дължи на магия. Нямам такова усещане.

Старшият наставник порови в дълбоките джобове на робата си. Вътре нещо подрънкваше, шумолеше и от време на време крякаше. Накрая измъкна кубче от тъмносиньо стъкло. Отпред имаше циферблат.

— Носиш това в джоба си? — сопна се Деканът. — Толкова ценен уред?

— Какво е това, по дяволите? — намеси се Ридкъли.

— Невероятно чувствително устройство за измерване на магия — обясни Деканът. — По-точно измерва плътността на магическото поле. Накратко — тавмометър.

Старшият наставник гордо вдигна кубчето на дланта си и натисна бутона отстрани.

Стрелката на циферблата потрепна и замря.

— Видяхте ли? — наду се Старшият наставник. — Само нормален тавмичен фон, който не представлява опасност за гражданството.

— Говори по-силно — подкани го Архиканцлерът. — Не те чувам в тая шумотевица.

Трясък и викове отекваха в къщите от двете им страни.

Госпожа Ивадни Кейк беше медиум.

Не беше изтощена от работа. Малцина от умрелите в Анкх-Морпорк проявяваха желание да си бъбрят със своите все още живи роднини. По-скоро следваха девиза: „Да им избягаме отвъд деветото мистично измерение в десетото.“ Затова тя си запълваше времето с шиене на рокли и работа в полза на църквата… която и да е църква. Госпожа Кейк много си падаше по религията, макар и по доста своеобразен начин.

Ивадни Кейк не беше от медиумите, които обожават завески от мънистени нанизи и тежък дим от благовония, отчасти защото не понасяше благовонията, но преди всичко защото беше от най-кадърните в професията си. Умел фокусник може да ви стъписа до онемяване с обикновена кутийка кибрит и нормално тесте карти. Той не се нуждае от прещипващите пръстите сгъваеми масички и сложните сгъваеми цилиндри на не толкова способните илюзионисти. Така и госпожа Кейк не се кипреше с излишни декорации. Дори кристалното кълбо с промишлена мощност беше само отстъпка пред заблудите на клиентите. Всъщност госпожа Кейк би могла да разгадае бъдещето и в купа с овесена каша.11 Можеше да я осени прозрение и от един поглед към тигана с пържен бекон. Цял живот прекара в досег със света на безтелесното, макар че в нейния случай „досег“ не е най-точната дума. Тя, така да се каже, направо нахлуваше в спиритичното, тропаше с юмрук и настояваше да говори с управителя.

Докато си приготвяше закуската и режеше кучешка храна за Людмила, започнаха да й се причуват гласове.

Звучаха твърде слабо. А може би изобщо не звучаха, защото не бяха от гласовете, достъпни за нормалните уши. Шепнеха в главата й.

— … по-внимателно, бе… къде ли попаднах… ей, вие, стига сте се бутали…

После изчезнаха.

Замени ги проскърцване от съседната стая. Госпожа Кейк остави вареното яйце и закрачи тромаво натам.

Източникът на звука се намираше под строгата покривка от зебло, сложена върху кристалното кълбо.

Ивадни се върна в кухнята и си избра по-тежък тиган. Размаха го пробно, колкото да свикне с движението, после се прокрадна към покритото кристално кълбо.

Вдигна тигана, готова да цапардоса всяко неприятно явление, и подръпна покривката.

Кълбото се въртеше мудно на своята поставка.

Ивадни го погледа, дръпна пердетата да притъмнее, внимателно настани тежестта на тялото си в креслото, пое си дъх и попита:

— Има ли някой там?

Почти целият таван се срути.

След няколкоминутна борба госпожа Кейк успя да подаде глава от отломките.

— Людмила!

В коридора изтопуркаха тихи стъпки — някакво създание влезе откъм задния двор. Беше несъмнено женска особа, дори привлекателна, поне по общите си очертания, и носеше най-обикновена рокля. Освен това личеше, че страда от излишно окосмяване, което всички розови самобръсначки на света не биха могли да премахнат. Явно според особата през този сезон бяха модерни по-дългите нокти и зъби. Страничният наблюдател би очаквал създанието да изръмжи гърлено, то обаче заговори с приятен и определено човешки глас.

— Мамо?

— Тук съм, отдолу.

Страховитата Людмила вдигна огромен дебел напречник и с лекота го метна настрана.

— Какво се случи? Не си ли беше включила ясновидството?

— Изключих го, за да поприказвам с пекаря. Брей, че щуротия, много се разстроих.

— Да ти направя ли чаша чай?

— Ти пък, нали все трошиш чашите, когато ти настъпи Периодът.

— Вече се справям по-добре — похвали се Людмила.

— Браво на теб, момичето ми, но сама ще си сваря чая. Все пак ти благодаря. — Госпожа Кейк се изправи, изтръска разпрашената мазилка от престилката си и промълви: — Те се развикаха! Ами да, развикаха се! Всички в един глас!

Модо, градинарят на Университета, тъкмо плевеше леха с рози, когато в древната, кадифено гладка морава до него се надигна купчина пръст. Вместо жилаво вечнозелено растение от нея се подаде Уиндъл Пунс и примига от светлината.

— Модо, ти ли си?

— Познахте, господин Пунс. Да ви подам ли ръка?

— И сам ще се справи, благодаря.

— Имам и лопата в барачката, ако желаете.

— Не, всичко е наред. — Уиндъл се измъкна от тревата и изтръска пръстта от останките на робата си. — Съжалявам за моравата — промърмори, щом погледна дупката.

— Няма страшно, господин Пунс.

— Много време ли отдели за нея, докато стане толкова хубава?

— Май минаха около петстотин години.

— Олеле, наистина съжалявам. Вях тръгнал към подземията, но явно съм объркал посоката.

— Не се притеснявайте за това, господин Пунс — бодро подхвърли джуджето. — Бездруго всяка зеленина расте кат пощуряла напоследък. Ще запълня дупката днес следобед, ще посадя още семена и след има-няма петстотин години всичко ще е както трябва. Само почакайте и ще видите.

— Както ми е потръгнало, може и да видя — намуси се Пунс и се огледа. — Архиканцлерът тук ли е?

— Видях всички началници да тръгват към двореца — сподели градинарят.

— Тогава май ще отида да се изкъпя набързо и да се преоблека. Не искам да досаждам никому.

— Дочух, че не само сте мъртъв, ами и погребан — сети се Модо, когато Уиндъл се затътри към вратата.

— Вярно е.

— Нищо не може да попречи на решителния, а?

Уиндъл се озърна.

— Между другото… къде се намира Брястовата улица?

Джуджето се почеса по ухото.

— Не беше ли пряка на Шосето на петмезената мина?

— А, да. Спомних си.

Модо отново се захвана да плеви.

Странният кръговрат в смъртта на Уиндъл Пунс изобщо не го безпокоеше. Нали и дърветата изглеждат мъртви през зимата, а оживяват буйно всяка пролет? Пресъхнали стари семена потъват в почвата и на същото място изникват свежи млади растения. На практика нищо не умира задълго. Дори и купчините тор.

Модо вярваше в торенето със същата страст, която други влагат в религията. Неговите торища шаваха, прегаряха и мъждукаха в мрака, вероятно заради тайнствените и почти сигурно незаконни съставки, които Модо добавяше в тях. Е, никога нищо не бе доказано, пък и никому не би хрумнало да разрови някоя купчина, за да провери.

Мъртви отпадъци, обаче живеят посвоему. И, да речем, подхранват живота на розите. Старшият наставник се бе заел веднъж да обяснява на Модо, че розите му израстват толкова високи, защото това е едно от чудесата на битието. Джуджето обаче се придържаше към мнението, че те просто се стремят да избягат колкото се може по-далеч от обилно наторената почва.

Тази вечер торищата направо подскачаха. И плевелите процъфтяваха. Досега не бе виждал растенията да избуяват толкова скорострелно и пищно. Рече си, че сигурно е от торенето.

Магьосниците завариха хаос в двореца. Разни мебели се плъзгаха насам-натам по таваните. Сребърни прибори, подобно на ято рибки, проблеснаха във въздуха край Архиканцлера и се гмурнаха в близкия коридор. Наглед тук бушуваше ураган, макар и много избирателен и спретнат в опустошенията си.

Бяха дошли и други хора. Сред тях изпъкваха неколцина с облекло досущ като на магьосниците, само че опитното око веднага откриваше съществени разлики в дреболиите.

— Жреци? — изсъска Деканът. — Тук? Преди нас?

Двете групи пъргаво се подредиха и заеха пози, които позволяваха свободно замахване.

— Че за какво ги бива тези? — изфуча под носа си Старшият наставник.

В духовната атмосфера се забелязваше сериозно спадане на температурата.

Един килим отмина с плавни гърчове.

Архиканцлерът кръстоса поглед с огромния Върховен жрец на Слепия Йо. Като висш свещенослужител на висшето божество в пъстрия пантеон на Диска той беше най-близкото подобие на говорител по религиозните въпроси, което град като Анкх-Морпорк би изтърпял.

— Лековерни тъпанари — мънкаше Старшият наставник.

— Безбожни мърлячи — отвърна нисичък аскет, надничащ под мишницата на Върховния жрец.

— Наивни идиоти!

— Атеистична измет!

— Слабоумни угодници!

— Вдетинени фокусници!

— Кръвожадни попове!

— Нагли вълшебници!

Ридкъли размърда вежда. Върховният жрец кимна почти недоловимо.

Оставиха двете групички да се замерят с хули от безопасно разстояние и нехайно се уединиха в сравнително спокойно кътче, където спряха до статуята на елин предшественик на Патриция и пак застанаха лице срещу лице.

— Е… как върви божественият бизнес? — подхвана Ридкъли.

— Стараем се според скромните си възможности. А как върви опасното бърникане в нещата, които не е дадено човеку да проумее?

— Доста добре, бих казал. — Ридкъли свали шапката от главата си и завъртя върха. — Да ти предложа една-две глътчици?

— Алкохолът е уловка за духа. А ти искаш ли цигара? Доколкото знам, и вие си падате по пушенето.

— Не и аз. Ако започна да обяснявам как съсипва белите ти дробове този боклук…

Ридкъли отвинти върха и сипа щедра порция бренди в него.

— Е, какво става?

— Един олтар се издигна във въздуха и се стовари отгоре ни.

— При нас един полилей сам се откъсна от тавана. Всичко се отвинтва. Слушай, когато идвахме насам, край нас прелетя цял костюм! С два панталона, а струва само седем долара!

— Хъм… Успя ли да прочетеш името на етикета?

— А и всичко тупти от живот. Усещаш ли?

— Предположихме, че вие сте се оплескали.

— Не се дължи на магия. Дали боговете не са по-сърдити от обикновено?

— Изглежда не е така.

Зад тях жреците и магьосниците си крещяха с опрени носове.

Върховният жрец пристъпи по-близо до Архиканцлера.

— Мисля си, че имам сили да надделея над глътка-две от твоята уловка за духа. Не съм бил толкова потиснат от времето, когато госпожа Кейк принадлежеше към нашето паство.

— Госпожа Кейк ли? Че коя е тя?

— Вие нали се разправяте с… ужасни Твари от Тъмничните измерения и други изчадия? Такива са страховитите рискове във вашата безбожна професия, ако не греша.

— Прав си.

— Е, ние пък имаме насреща си госпожа Кейк.

В погледа на Ридкъли се четеше ням въпрос.

— По-добре не питай — потръпна жрецът. — И се благодари, че няма да узнаеш от собствен опит какво преживях.

Ридкъли мълчаливо му подаде порцията бренди.

— Между нас да си остане — подхвана жрецът, — но имаш ли някаква представа за причината да настане тази бъркотия? В момента стражниците се опитват да измъкнат негова светлост изпод парчетиите. Ясно ти е, че той ще иска отговори от нас. А аз дори не съм убеден, че знам въпросите.

— Нито магия, нито божествена намеса — промълви Ридкъли. — Може ли да си пийна от уловката? Благодаря. Не е магия, не са боговете… Не остават кой знае какви възможности, нали?

— Дали няма някоя магия, която не познавате?

— И да има, все тая, щом не я познаваме.

— Логично — въздъхна жрецът.

— Дали пък боговете не са подхванали някое не толкова божествено дело за разтуха? — хвана се за последната сламка Ридкъли. — Двама-трима не са ли се сдърпали, а? Богините не спорят ли на коя от тях се пада някоя златна ябълка?

— В момента на божествения фронт всичко е спокойно — заяви Върховният жрец. Очите му се изцъклиха и той заговори, сякаш четеше разтворен сценарий в главата си. — Хиперопия, богиня на обувките, е убедена, че Санделфон, бог на коридорите, е отдавна изчезналият брат-близнак на Грун, бог на извънсезонните плодове. Кой пъхна козата в леглото на Офлър, Бога-крокодил? Дали Офлър подготвя съюз със Седемръкия Сек? А в това време Хоки Шегаджията отново е подхванал старите си номера…

— Да, да, добре — спря го Ридкъли. — Лично аз така и не започнах да се интересувам от тези историйки.

Зад тях Деканът с известен успех възпираше Лектора по съвременни руни да не превърне жреца на Офлър в комплект куфари, а от носа на Ковчежника доста силно шуртеше кръв след точен удар с кадилница.

— Трябва да се покажем единни — предложи Ридкъли. — Съгласен?

— Съгласен.

— Тъй, де. Поне за момента.

Малка тъкана пътечка се зарея кръшно край тях. Върховният жрец върна бутилчицата бренди на собственика й.

— Между другото мама се оплаква, че отдавна не си й писал.

— А бе, вярно си е… — Другите старши магьосници биха се изумили от срама и угризенията, мярнали се в очите на Ридкъли. — Бях твърде зает. Знаеш как става.

— Тя помоли да ти напомня, че очаква и двама ни за обяд на Прасоколеда.

— Не съм забравил — понамръщи се Ридкъли. — Очаквам го с нетърпение. — Обърна се към разгорещеното меле. — Ей, хора, я стига!

— Братя! Проявете смирение! — гръмовно изрече и Върховният жрец.

Старшият наставник пусна главата на висшия жрец на култа Хинкай. Двама не чак толкова старши свещеници престанаха да ритат Ковчежника. Всички се заеха да си оправят дрехите, да си вдигнат шапките от пода и да се прокашлят смутено.

— Тъй е по-добре — установи Ридкъли. — Я чуйте — двамата с негово преосвещенство решихме…

Деканът се вторачи свирепо в един дребничък епископ.

— Ритна ме! Ей, ти ме ритна!

— О-о, няма такова нещо, чадо.

— Ритна ме, и още как! — изфуча Деканът. — Крадешком, за да не те види никой!

— … решихме… — натърти Ридкъли, вторачен изпепеляващо в Декана — … да търсим решение на сегашните ни затруднения в дух на братско сътрудничество и добра воля, което се отнася и за теб, Старши наставнико!

— Ама как да се сдържа?! Той ме бутна!

— Да, бе! Дано ти бъде простено! — инатливо процеди Архидяконът на Трум.

От горния етаж до тях долетя трясък. Един шезлонг се втурна надолу по стълбата и излезе шумно през вратата на фоайето.

— Може би стражниците още се мъчат да измъкнат Патриция — предположи Върховният жрец. — Изглежда и неговите тайни проходи са се запречили.

— Всички ли? — учуди се Ридкъли. — Мислех, че лукавият дявол ги е прокарал навсякъде.

— Всички са се запречили — поклати глава Върховният жрец. — Всички.

— Почти всички — произнесе глас зад тях.

Тонът на Ридкъли, общо взето, не се промени, само гласът му стана малко по-сладникав.

Появилата се фигура май излезе от стената. Имаше човешки вид, макар и на границата на определението. Тънък, блед и облечен от главата до петите в прашни черни дрехи, Патрицият винаги напомняше на Ридкъли за хищно фламинго, стига да се намери черно фламинго е търпение на базалтова плоча.

— А, лорд Ветинари, толкова се радвам, че не пострадахте!

— Господа, ще ви приема в Правоъгълния кабинет — съобщи Патрицият.

Зад него тайната врата в стената безшумно се плъзна на мястото си.

— Аз… хъм, съм осведомен, че горе немалко стражници се опитват да ви извадят от… — започна Върховният жрец.

Патрицият небрежно махна с тънката си ръка.

— Изобщо не ми се иска да ги обезсърчавам. Така имат с какво да се занимават и се чувстват полезни. Иначе им остава само да стърчат в стойка мирно по цял ден, да си придават жестоко изражение и да контролират с мъка пикочните си мехури. Минете оттук, моля.

И предводителите на другите гилдии в Анкх-Морпорк се събраха, залата постепенно се напълни.

Патрицият седеше и се взираше мрачно в книжата на бюрото си, докато останалите се впуснаха в разгорещени спорове.

— Каквото и да си мислите, не е заради нас — троснато обяви предводителят на алхимиците.

— Да, ама вие като се захванете е нещо, наоколо почват да хвърчат парчетии — заяде се Ридкъли.

— Само заради непредвидените екзотермични реакции — оправда се алхимикът.

— Тоест смесите все се взривяват накрая — преведе на разбираем език заместникът му, без да вдигне глава.

— Може и да се взривяват — допусна началникът му, — обаче веднага падат на земята. Не пърхат наоколо и не започват да се отвинтват — уточни и предупреди заместника си с поглед да си затваря устата. — А и защо сами да си навличаме допълнителни неприятности? Повярвайте ми, в моята лаборатория е истински ад! Всичко се стрелка напред-назад със свистене! Миг преди да тръгна насам, огромна и много скъпа стъкленица се пръсна на парченца!

— Следователно — обобщи спокойно Патрицият — никой от вас не носи отговорност за необичайните събития, така ли?

Взираше се многозначително в Ридкъли, докато изричаше думите.

Архиканцлерът се канеше да отговори достойно, но долови с ъгълчето на окото си някакво движение по бюрото на Патриция.

Там имаше миниатюрен модел на двореца в стъклено кълбо. До него лежеше канцеларско ножче.

Острието му полека се огъваше.

— Е? — подкани лорд Ветинари.

— Не сме ние — с кух глас отвърна Архиканцлерът.

Патрицият забеляза накъде гледа той.

Ножът вече имаше формата на опънат лък.

Лорд Ветинари зашари с поглед и откри в тълпата капитан Докси от дневната смяна на Градската стража.

— А вие не можете ли да направите нещо?

— Ъ-ъ… Например, сър? За ножа ли? Ъ-ъ… Ами-и… Защо да не го арестувам, че се е огънал?

Патрицият сърдито разпери ръце.

— Така, значи! Не е магия! Не е заради боговете! Не е виновен никой от вас! И кой ще прекрати това безредие? Към кого да се обърна?

След половин час малкото стъклено кълбо бе изчезнало. Никой не забеляза. Все така става.