Жътварят

Уиндъл се затътри през двора към Голямата зала. Архиканцлерът би трябвало да знае какво може да се…

— Ето го!

— Той е!

— Дръжте го!

Влакът на мислите в главата на Уиндъл се сурна от ръба в пропастта. Огледа петте зачервени, притеснени и преди всичко познати липа.

— О, здрасти. Декане — смънка нещастен. — Я, това бил Старшият наставник. А, да, Архиканцлер, не ви видях веднага…

— Хванете му ръката!

— Не го гледайте в очите!

— Уиндъл, това е за твое добро!

— Не е Уиндъл! Това е изчадие на нощта!

— Уверявам ви…

— Държите ли му краката?

— Ти хвани другия крак!

— Всички ръце и крака ли докопахте? — изрева Архиканцлерът.

Магьосниците закимаха.

Муструм Ридкъли бръкна в широката си роба.

— Е, злотворно създание в човешки облик, какво ще кажеш за това? Ха сега!

Уиндъл примижа към дребното нещо, тикнато тържествуващо под носа му.

— Ами-и… — подхвана неуверено. — Бих рекъл… да… хъм… да, миризмата е много характерна, значи е… несъмнено Allium sativum. Обикновен чесън. Нали?

Магьосниците се изцъклиха. После зяпнаха малката бяла скилидка. И пак се вторачиха в Уиндъл.

— Познах, а? — опита да се усмихне той.

— Ъ-ъ… — проточи Архиканцлерът. — Да, вярно. — Ридкъли поумува какво би могъл да добави. — Браво на тебе.

— Благодари ви, че все пак правите нещо — промълви Уиндъл. — Наистина съм ви признателен. — Той пристъпи напред. Със съшия успех магьосниците биха се помъчили да задържат плаващ айсберг. — А сега ще си полегна. Беше труден ден.

Заклатушка се навътре в сградата и заскърца по коридорите към своята стая. Някой май бе донесъл нещата си тук, но Уиндъл лесно реши проблема — награби всичко накуп и го изхвърли в коридора.

И се просна на леглото.

Сън… Е, поне беше уморен. Не е зле за начало. Но заспиването означаваше да загуби контрол, а още не беше уверен, че всичко в тялото му работи поносимо.

А и като опря до това, имаше ли изобщо нужда от сън? В края на краищата беше покойник. Уж било като да заспиш, ама по-дълбоко. Хората разправяха, че смъртта приличала на унес, но отплеснеш ли се задълго, разни части ти изгниват и окапват.

Пък и какво би трябвало да се случва, докато спи? Да сънува… не беше ли свързано с подреждането на спомените в паметта или нещо подобно? Как се прави съзнателно?

Той впери поглед в тавана.

— Как да знам, че умирането било такава главоблъсканица?

След малко слабичък, но несекващ шум го подтикна да завърти глава в тази посока.

Над камината имаше декоративен свещник, прикрепен със скоба към стената. Толкова привична част от обзавеждането, че Уиндъл бе престанал да я забелязва през последните петдесет години.

Свещникът се отвинтваше. Болтчето се въртеше бавничко и на всеки оборот скрибуцаше лекичко. След малко пална и свещникът изтрака на пода.

Необяснимите явления не са редки в Света на Диска.8 Само че обикновено са по-смислени или поне по-интересни.

Май нищо друго не помръдваше. Уиндъл се успокои и пак се зае с подреждането на паметта си. Откриваше дреболии, чието съществуване отдавна бе престанал да подозира.

Зад вратата си пошепнаха малко, тя се отвори с трясък…

— Дръжте му краката! Дръжте му краката!

— Не му пускайте ръцете!

Уиндъл се напъна да седне.

— О, здрасти пак на всички. Какво става?

Застанал срещу него, Архиканцлерът порови в някакъв чувал и извади голям тежък предмет.

Вдигна го над главата си.

— Ха сега!

Уиндъл се взря внимателно.

— Да? — подкани го да продължи.

— Ха сега — повтори Ридкъли, но не толкова победоносно.

— Това е символичната двуостра брадва, присъща на култа към Слепия Йо — сподели Уиндъл.

Архиканцлерът го изгледа стъписан.

— Ъ-ъ, да… прав си.

Метна брадвата през рамо и едва не лиши Декана от лявото му ухо. Отново порови в чувала.

— Ха сега!

— Чудесно изработен мистичен зъб на Офлър, Бога-крокодил — заяви Уиндъл.

— Ха сега!

— А това е… чакай да помисля… да, комплект летящи патици от култа към Ордпор Пошлия. Ей, това взе да става забавно!

— Ха сега.

— Това е… не подсказвайте!… това е свещеният дългочеп на овеяния с лоша слава култ Сути, нали?

— Ха сега?

— Това май е една от триглавите риби в религията на триглавите риби, която изповядват в Хоуондаленд.

— Нелепо е — поклати глава Архиканцлерът и пусна рибата на пода.

Раменете на магьосниците се превиха. Оказа се, че религиозните символи не са толкова универсален лек срещу неумрели.

— Искрено съжалявам, че ви досаждам — промълви Уиндъл.

Деканът изведнъж се ободри.

— Дневна светлина! Това ще свърши работа!

— Хванете пердето!

— Хванете и другото перде!

— Раз, два, три…_хайде!_

Уиндъл примига от силните слънчеви лъчи.

Магьосниците затаиха дъх.

— Съжалявам. Изглежда не ми действа.

Пак се прегърбиха унило.

— Нищичко ли не усещаш? — заяде се Ридкъли.

— Не ти ли се струва, че ще се разпаднеш на прах и ветровете ще я развеят? — с надежда попита Старшият наставник.

— Ами ако стоя на слънце твърде дълго, носът ми се лющи — сети се Уиндъл. — Не знам дали това се зачита.

Направи опит да се усмихне.

Магьосниците се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Изчезвайте — нареди Архиканцлерът и те се изнизаха.

Ридкъли ги последва. Поспря на прага и размаха пръст към Уиндъл.

— Този отказ да сътрудничиш не е в твоя полза — увери го и затръшна вратата.

След няколко секунди четирите бурмички, крепящи бравата, бавно се отвинтиха. Издигнаха се във въздуха, закръжиха под тавана и накрая паднаха.

Уиндъл поумува над случката.

Спомени. Имаше ги в изобилие. Спомени, трупани сто и тридесет години. Приживе не успяваше да си припомни и една стотна от онова, което му беше достъпно сега. Умът му не беше задръстен с нищо освен правата сребърна нишка на мисълта. Затова долавяше струпаните спомени. Всичко прочетено, всичко видяно, всичко чуто. Подредено и спретнато. Не забравяше. Всичко си беше на мястото.

Три необясними явления за един ден. Четири, ако включеше и факта, че самият той още съществуваше. Наистина необяснимо.

Значи трябваше да се намери обяснение.

Да, но това беше проблем на останалите. Всеки проблем вече засягаше само останалите.

Магьосниците клечаха пред вратата на стаята му.

— Да не сме пропуснали нещо? — провери Ридкъли.

— Защо не накараме неколцина от слугите да го направят? — смотолеви Старшият наставник. — Излагаме се.

— Защото искам да бъде направено подобаващо и достойно! — озъби му се Архиканцлерът. — Ако някой ще погребва магьосник на кръстопът, и то със забит в гърдите му кол, задължително е да го сторят други магьосници. Все пак сме негови приятели.

— Впрочем що за чудо е това? — недоумяваше Деканът и разглеждаше инструмента в ръцете си.

— Нарича се лопата — осведоми го Старшият наставник. — Виждал съм как градинарите боравят с нея. Забиваш острия край в пръстта, после става малко по-сложно.

Ридкъли примижа и надникна през ключалката.

— Още си лежи. — Надигна се, изтупа прахоляка от коленете си и сграбчи дръжката на вратата. — Така. Аз ще броя. Раз… два…

Градинарят Модо буташе количката с отрязани от живия плет клонки към огъня, който накладе зад Крилото по високоенергийна магия. Ненадейно го подминаха половин дузина магьосници с доста висока за тях скорост. Носеха Уиндъл Пунс.

Модо го чу да казва:

— Архиканцлер, питам ви сериозно — убеден ли сте, че това не е безсмислено?…

— Упорстваме за твое благо — заяви Ридкъли.

— Знам, знам, но…

— Скоро ще се почувстваш както преди — вметна Ковчежникът.

— Няма, бе! Нали заради това е цялата шетня?! — изсъска му Деканът.

Свърнаха зад ъгъла. Модо отново хвана ръчките на количката и я избута замислено към усамотеното кътче, където палеше огън, трупаше тор да прегаря и си бе направил малък навес, под който седеше, щом завали.

Бе работил като помощник-градинар в двореца, но тук беше несравнимо по-интересно. Виждаше какви ли не чудати страни от живота.

Анкх-морпоркското общество прекарва голяма част от времето си на улицата. Винаги се случва нещо любопитно. Например в момента коларят на една каруца, натоварена с плодове, държеше Декана за яката петнайсетина сантиметра над калдъръма. Освен това го заплашваше, че щял да му залепи лицето за тила.

— Карам праскови, чактиса ли? — продължаваше да реве с бичи глас. — Знаеш ли к’во става с прасковите, ако полежат повечко в щайгите, а? Натъртват се. Ама като гледам, още някой тука ще се натърти, истината ти казвам.

— Впрочем аз съм магьосник — отвърна Деканът, чиито островърхи ботуши се клатушкаха над земята. — Ако правилата не ми забраняваха да употребя магия за нападателни цели, щеше да си докараш голяма беля.

— А бе, вие к’во правите тука поначало? — попита коларят и му позволи да стъпи на земята, а самият гой се озърна с подозрение.

— Ъхъ — намеси се мъжът, който едва удържаше четворката коне, впрегнати пред каруца с дървени трупи, — к’во става? Некои хора требе да си земат надницата днеска за ваше сведение!

— Ей, вие отпред, размърдайте се!

Каруцарят с буйните коне се завъртя ядно назад към опашката от возила.

— И аз искам, ама що да сторя? Сбирщина магьосници разкопават скапаната улица!

Изцапаното с пръст лице на Архиканцлера се подаде от ямата.

— Да му се не знае, Декане, казах ти да оправиш неразборията!

— Но аз тъкмо помолих този господин да завие и да мине по друга улица — обясни Деканът, който вече се притесняваше да не се задуши.

Човекът с плодовете го обърна във въздуха така, че да вижда претъпканите улици.

— Ти опитвал ли си да обърнеш шейсетина каруци наведнъж, а? Няма да е лесно. Пък и заради вас никой не може да шавне, щото сте затворили улиците в четирите посоки и всеки се пречка някому, светна ли ти в тиквата?

Деканът се помъчи да кимне. Той поначало се бе усъмнил разумно ли е да копаят дупка насред кръстовището на Улицата на малките богове и Широката улица — и двете с най-натовареното движение в Анкх-Морпорк. Но всичко изглеждаше много логично, преди да започнат. Дори най-опърничавият неумрял би трябвало да си остане благопристойно погребан под такъв уличен трафик. За жалост никой не се сети да помисли ще има ли затруднения, ако копаят на най-оживеното кръстовище денем.

— Я да видим какво става тук!

Гъмжилото зяпачи се отдръпна, за да мине закръгленото туловище на сержант Колън от Градската стража. Той напредваше неудържимо с търбуха напред. Щом зърна магьосниците в дълбоката яма, изровена насред кръстовището, неговото огромно червендалесто лице грейна.

— Я гледай ти… Международна банда крадци на кръстовища, тъй ли?

Преливаше от радост. Неговата дългосрочна стратегия за работата на полицията се оправда!

Архиканцлерът изсипа една лопата от глинестата анкх-морпоркска почва върху ботушите му.

— Стига тъпотии, човече! — сопна се Ридкъли. — Заели сме се с жизненоважно дело.

— О, всички тъй разправят, като ги спипаме — възрази сержант Колън, чийто ум не се отклоняваше лесно от избраната пътека, щом набереше инерция. — Хващам се на бас, че стотици селца в диви страни като Клач са готови да платят мило и драго, за да се сдобият с такова престижно кръстовище.

Ридкъли се облещи, ченето му увисна.

— Какви ги дърдориш, полицай?! — Посочи сърдито островърхата си шапка. — Не чуваш ли какво ти казвам? Ние сме магьосници. И тази работа засяга само нас. Бъди така добър да оправиш това задръстване наоколо…

— … тия праскови се натъртват дори ако никой ги зяпне по-задълго… — боботеше глас зад гърба на сержант Колън.

— Изкуфелите дъртаци ни заклещиха тука от половин час — оплака се търговец на добитък, чиито четиридесет говеда отдавна се пръснаха безцелно по близките пресечки. — Искам да ги тикнете в ареста.

Сержантът проумя, че неволно е излязъл на сцената в драма със стотици участници, някои от тях — магьосници, и всички до един разгневени.

— Е, с какво се занимавате? — попита отпаднало.

— Погребвахме наш колега. Не виждаш ли? — троснато заяви Ридкъли.

Колън тутакси се загледа в отворения ковчег до ямата. Уиндъл Пунс му махна с ръка.

— Ама… той не е умрял, нали?

Челото му се набръчка от усилие да осмисли положението.

— Външността понякога заблуждава — напомни Архиканцлерът.

— Но той ми маха.

— Е, и?

— Не е много нормално мъртъвците да…

— Всичко е наред, сержант — прекъсна го Уиндъл.

Сержант Колън се примъкна до ковчега.

— Вас ли видях да се хвърляте в реката снощи? — попита тихичко.

— Да. Бяхте много услужлив.

— А после си излязохте, сякаш нищо не е било.

— Уви, така беше.

— Само че стояхте под водата цяла вечност.

— За съжаление в реката беше твърде тъмно. Едва намерих стъпалата.

Сержант Колън по неволя се примири с логиката на събитията.

— Е, щом е тъй, значи трябва да сте покойник. Друг освен мъртвец не може да издържи толкоз под водата.

— Вярно си е — съгласи се Уиндъл.

— Но защо махате с ръце и приказвате? — пак се озадачи Колън.

Старшият наставник надигна глава над ръба на дупката.

— Сержант, случва се труповете да помръдват и да издават звуци — обясни охотно. — Всичко се дължи на мускулни спазми.

— Вярно си е — отново промълви Уиндъл. — И аз съм чел за това.

— А-а… — Сержантът се огледа. — Тъй, значи — смънка сащисан. — Е… вие си знаете, предполагам…

— Добре, приключихме. — Архиканцлерът се измъкна от ямата. — Достатъчно е дълбока. Хайде, Уиндъл, време ти е да легнеш долу.

— Уверявам ви, че съм трогнат — промълви Уиндъл и се отпусна по гръб.

Беше хубав ковчег от погребалното бюро на Брястовата улица. Архиканцлерът му позволи сам да си го избере.

Ридкъли взе голям чук.

Уиндъл пак седна в ковчега.

— Всички положиха толкова усилия…

— Да, да… — Архиканцлерът се озърна нетърпеливо. — Кой носи дървения кол?

Магьосниците се вторачиха в Ковчежника.

Той доби нещастен вид.

Ровеше смутен в чувала.

— Ами не намерих.

Ридкъли закри очите си с длан.

— Така-а… — изсумтя кротко. — Защо ли изобщо не съм изненадан? А какво носиш?

— Връзка магданоз — прошепна Ковчежникът.

— От нерви е, да знаете — припряно го оправда Деканът.

— Магданоз… — Около самообладанието на Ридкъли можеха да се огъват подкови. — Аха…

Ковчежникът подаде повехналата зелена китка и Архиканцлерът я взе.

— Виж сега, Уиндъл, искам да си представиш, че в ръката си държа…

— Нямам нищо против — побърза да се отзове Уиндъл.

— Не знам дали ще мога да забия…

— Все ми е едно, повярвай — пак го прекъсна Уиндъл.

— Наистина ли?

— Важното е, че принципът е спазен. Вероятно е достатъчно да ми дадеш магданоза, но мислено да забиеш кол.

— Много почтено от твоя страна — похвали го Ридкъли. — Ей тъй те искам.

Протегна драматично връзката магданоз.

— На ти!

— Благодаря — промълви Уиндъл.

— Сега да заковем капака и да си вървим, че е време за обяд — натърти Архиканцлерът. — Не се притеснявай, Уиндъл. Непременно ще има полза. Днес беше последният ден от остатъка на живота ти.

Уиндъл си лежеше в мрака и слушаше как коват пироните. Ковчегът се раздруса, някой обвини приглушено Декана, че не държи здраво. После по капака затрополи пръст, шумът слабееше и се отдалечаваше.

Не след дълго глух тътен оповести, че градът се занимава безпрепятствено с всекидневието си. Дори се чуваха неясни гласове.

Уиндъл потропа сърдито по капака.

— Не може ли по-тихо? Тук някой се мъчи да бъде умрял!

Гласовете стихнаха, отдалечиха се забързани стъпки.

Уиндъл си полежа. Не знаеше колко време мина. Опита се да прекрати всякакви дейности на тялото си, но така само се почувства неприятно. Защо беше толкова трудно да умре? Други хора май го постигаха лесно, и то без да са тренирали предварително.

Ето, засърбя го и кракът.

Понечи да протегне ръка и да се почеше, но напипа нещо дребно и ръбесто. Опита се да свие пръсти около находката.

Май беше кибритена кутийка.

В ковчег? Да не им е щукнало, че ще иска и да изпуши една-две пури на спокойствие?

След разнообразни усилия успя да смъкне единия си ботуш с другия крак, извъртя се, намести се и накрая хвана удобно кутийката. Така имаше и местенце да драсне клечката…

Пламъче със сернист дъх освети малкия му правоъгълен свят.

Отвътре на капака бе забодено с карфица някакво картонче.

Уиндъл прочете написаното.

Прочете го пак.

Клечката догоря.

Запали още една, за да провери дали прочетеното наистина го има.

И третия път посланието му се стори шантаво:

Втората клечка угасна, изчерпвайки кислорода в ковчега.

Уиндъл продължи да лежи в тъмата, докато умуваше какво да предприеме и дояждаше магданоза.

Кой би помислил?

Изведнъж покойният Уиндъл Пунс беше споходен от прозрението, че проблемите не засягат само останалите. Тъкмо светът те избута настрана и откриваш, че е пълен с твърде странни неща. От опит знаеше, че живите не научават дори половината от съществуващото наоколо, защото са прекалено заети с живеенето. Уиндъл отсъди мъдро, че зрителите на трибуните несъмнено виждат повече от играчите долу.

Именно живите обръщаха гръб на необичайното и удивителното, защото животът преливаше от привичното и втръсналото. И все пак животът си е странен. В него има бурмички, които се отвинтват сами, и малки картонени покани към мъртъвци.

Изпълни го решимост да разбере какво става всъщност. А после… Щом Смърт не искаше да дойде при него, той щеше да отиде при Смърт. Имаше си права. Ама ха! Предстоеше му най-увлекателното издирване на безследно изчезнал в цялата история.

Уиндъл се ухили в мрака.

Смърт… безследно изчезнал. Как звучи само…

Значи днес беше първият ден от остатъка на живота му.

А Анкх-Морпорк лежеше в краката му. Е, зависи от гледната точка. Единствената посока, в която можеше да се отправи, беше все нагоре.

Размърда ръка, напипа картончето и го стисна със зъби.

Уиндъл Пунс изпружи крака до края на дървения сандък, опря ръце зад главата си и натисна.

Мократа пръст на Анкх-Морпорк се размърда.

По навик Уиндъл спря да си поеме дъх, но си спомни, че е безсмислено. И напъна пак. Дъното на ковчега се нацепи.

Уиндъл придърпа капака към себе си и го разкъса като хартийка. Сдоби се с парче от дъска. То едва ли би послужило като лопата в ръцете на оногова, който не може да се мери по сила с което и да е зомби.

Уиндъл Пунс се обърна по корем, започна да изгребва пръстта под себе си с импровизираната лопата и се отправи към своето ново начало.

Представете си следната картина — равнина със заоблени гънки тук-там.

Късно лято в земите на октариновата трева под извисяващите се върхове на Овнерог, наоколо преобладават кехлибареното и златистото. Жегата препича земята. Щурците цвърчат като в тиган. Дори въздухът е твърде сгорещен, за да шавне. Никой от живите не помни по-топло лято, а хората тук живеят дълго, много дълго.

Представете си силует върху кон, който напредва полека по пътя, покрит с един пръст прах. Пшеницата в нивите от двете му страни вече обещава невиждана благодат.

Представете си ограда от избелели, мъртви късове дърво. На нея е забодена бележка. Слънцето почти е заличило буквите, но още може да се разчетат.

Една пътечка се отклонява от пътя към няколко скупчени, избелени с вар сгради.

Представете си бавни крачки.

Представете си отворена врага.

Представете си зад нея хладна сумрачна стая. Личи си, че в нея никой не се свърта задълго. Това е стая за хора, които повечето време са навън, но притъмнее ли, трябва да се приберат. В такова помещение спят кучета, окачат се хамути и дъждобрани от промазана кожа. Има бирена бъчонка до вратата. Подът е настлан с каменни плочи, а по гредите на тавана са забити куки за бекон. Около старателно изстърганата маса могат да седнат трийсетина мъже.

Няма мъже. Няма кучета. Няма бира. Няма бекон.

След тропането по вратата отново се възцари тишина, после по плочите зашляпаха чехли. След малко надникна кльощава стара жена, чието лице имаше повърхност и цвят на лешник.

— Да?

— НА БЕЛЕЖКАТА ПИШЕ „ТЪРСЯ ПОМОЩНИК“.

— Тъй ли било? Тъй ли, а? Виси там от миналата зима!

— ИЗВИНЕТЕ, НЕ РАЗБРАХ. НЯМАТЕ ЛИ НУЖДА ОТ ПОМОЩНИК?

Очите на сбръчканото лице го огледаха придирчиво.

— Да знаеш, че не мога да плащам повече от шест пенса на седмица.

Извисяващата се фигура, очертана от слънчевите лъчи, като че се замисли.

— ДОБРЕ — промълви накрая.

— А и дори не знам на коя работа да те пратя първо. Тука не сме имали свестен помощник от три години. Просто наемам ония лениви нехранимайковци от селото, ако имам нужда от още чифтове ръце.

— ДА?

— Значи не си против?

— ИМАМ КОН.

Старицата се отмести, за да погледне зад него. В двора стоеше най-внушителният жребец, който бе виждала. Очите й се присвиха.

— Конят е твой, а?

— ДА.

— С всичкото туй сребро по хамута и останалото?

— ДА.

— Ама си готов да работиш за шест пенса на седмица?

— ДА.

Тя стисна устни. Гледаше ту непознатия, ту коня, ту запустялото стопанство. Май стигна до някакво решение, вероятно поради причината, че ако нямаш кон, няма и защо да се боиш от конекрадец.

— Ще спиш в плевнята, ясно?

— ДА СПЯ ЛИ? ДА. РАЗБИРА СЕ. ТРЯБВА И ДА СПЯ.

— Щото бездруго не мога да те пусна в къщата. Не е прилично.

— ПЛЕВНЯТА ЩЕ МЕ ЗАДОВОЛИ НАПЪЛНО, УВЕРЯВАМ ВИ.

— Но можеш да идваш в къщата да ядеш.

— БЛАГОДАРЯ ВИ.

— Името ми е госпожица Флитуърт.

— ДА.

Тя зачака.

— Сигурно и ти си имаш име — подкани го след малко.

— ДА. ТАКА Е.

Жената чакаше.

— Е?

— ИЗВИНЕТЕ?

— Как ти е името?

Непознатият я позяпа и се заозърта много притеснен.

— Хайде, казвай — настоя госпожица Флитуърт. — Няма да наема човек без име, господин…

Фигурата се вторачи нагоре.

— МОЖЕ ЛИ ДА СЪМ ГОСПОДИН НЕБОСВОДСКИ?

— Не съм чувала за фамилия Небосводски.

— ТОГАВА ГОСПОДИН… ПОРТАЛСКИ?

Тя кимна.

— Тъй може. Навремето познавах един Порталски. Ъхъ. Господин Порталски. А малкото ти име? Само не ми разправяй, че нямаш и малко име. Трябва да си Бил, Том, Брюс или все някакъв.

— ДА.

— Какво е?

— ЕДНО ОТ ТЕЗИ ИМЕНА.

— Кое?

— АМИ… ПЪРВОТО?

— Да не си Бил?

— ДА?

Тя подбели очи от нетърпение.

— Добре, де, Бил Небосводски…

— ПОРТАЛСКИ.

— А, да. Извинявай. Добре, Бил Порталски…

— НАРИЧАЙТЕ МЕ САМО БИЛ.

— А ти ще се обръщаш към мен с „госпожице Флитуърт“. Сигурно искаш да вечеряш?

— ИСКАМ ЛИ? А-А… ВЯРНО. ВЕЧЕРНОТО ЯСТИЕ. ДА.

— Правичката да ти кажа, наглед си гладувал почти до смърт. Че и малко отгоре.

Тя примижа и се взря във фигурата. Незнайно защо много се затрудняваше да прецени как изглежда Бил Порталски или дори да си спомни ясно как звучи гласът му. Знаеше, че той е пред нея и сигурно бе говорил… иначе защо тя помнеше думите му?

— По нашите краища мнозина не се назовават с името, дадено им при раждането — подхвърли тя. — Открай време повтарям, че няма полза да задаваш лични въпроси. Нали си годен за работа, господин Бил Порталски? Още не сме извозили сеното от високите ливади, а дойде ли време за жътва, ще се скъсаме от работа. Ти умееш ли да косиш?

Бил Порталски като че обмисли старателно въпроса и отговори:

— СПОРЕД МЕН ОТГОВОРЪТ НЕСЪМНЕНО Е „ДА“, ГОСПОЖО ФЛИТУЪРТ.