Жътварят

Госпожа Кейк знаеше към кого да се обърне.

— Там ли си, Човеко Колкото Кофа? — попита тя.

Наведе се за всеки случай.

Писклив сприхав глас се изцеди от въздуха.

— Къде беше досега? Тука няма място да се обърнем!

Госпожа Кейк си прехапа устните. Толкова незабавен отговор подсказваше, че нейният водач в света на духовете е крайно разтревожен. Когато нищо не обременяваше мисълта му, прекарваше поне пет минути в дърдорене за бизони. И все вмъкваше думички като „уум“, „хау“ и „вога“ в разговора.

— Какво искаш да кажеш?

— Да не е имало голяма катастрофа? Или чума, дето натръшква хората за десет секунди?

— Не ми се вярва.

— Щото тука е страшна тъпканица, да знаеш. И какво подмята всички неща във въздуха?

— Не те разбирам.

— Млък, бе, млък, опитвам се да говоря с дамата! Ей, вие, може ли по-тихо? О, тъй ли било? Ще ми се репчиш, а?

— Човеко Колкото Кофа!

— Аз ли съм див езичник, бе? А знаеш ли какво ще ти рече тоя див езичник? Я виж ти! Слушай, бе, аз съм тука от стотина години! Хич няма да търпя такива приказки от типче, дето още не е изстинало! Е… дотук бях с търпението…

Гласът стихна.

Госпожа Кейк стисна зъби.

Гласът се завърна.

— … тъй ли, а? Тъй ли? Може и да си бил грамаден мъжага приживе, приятелче, ама тука си чаршафче с дупки! Брей, не ти харесвало да те наричам тъй…

— Мамо, той пак ще се сбие — вметна Людмила, свила се уютно до кухненската печка. — Винаги нарича „приятелче“ онзи, когото ще цапардоса.

Госпожа Кейк въздъхна.

— Ако съдя по пререканията, този път ще трябва да се бие е мнозина — добави Людмила.

— Ох, добре. Иди да ми донесеш ваза. Но да е от по-евтините.

Мнозина подозират но малцина са осведомени, че всяка вещ има безтелесна форма, която след края на предмета замалко се пренася в проветривата пролука между световете на живите и на мъртвите. А това е важно.

— Не тази, моля те. Остана ми за спомен от баба ти.

Това призрачно съществуване не трае дълго, когато няма съзнание, стараещо се да го поддържа, но може и да ти послужи, ако действаш по-решително…

— Тази може. Никога не съм й харесвала шарките.

Госпожа Кейк пое оранжевата ваза, нацвъкана с божури, от лапите на своята дъщеря.

— Човеко Колкото Кофа, там ли си още?

— … ще те накарам да съжаляваш, че си умрял, хленчещо…

— Дръж!

Тя стовари вазата върху печката и я натроши на парченца.

След миг дочу звук от Отвъдното. Ако безплътен дух бе цапардосал друг безплътен дух с призрака на ваза, звукът напълно съответстваше на случката.

— Тъй бива — зарадва се Човекът Колкото Кофа. — Мога да си поискам още неща от нея, ясно?

Двете дами Кейк — майката и косматата дъщеря, се спогледаха.

Гласът на Човека Колкото Кофа преливаше от самодоволство.

— Малко се посдърпахме кой да командва — сподели той. — Изяснихме си отношенията, тъй да се каже. Госпожо Кейк, тука си имаме проблеми. Претъпка се като чакалня…

Надигна се пронизителна врява от други безплътни гласове:

— … бихте ли предали на господин…

— … кажете й, че има кесия с монети на една издатинка в димоотвода…

— … Агнес не бива да получи сребърния сервиз, щом говори такива неща за нашата Моли…

— … нямах време да нахраня котката, не може ли някой да се отбие…

— Я да млъквате! — пак се намеси Човекът Колкото Кофа. — Представа си нямате, а? Тъй ли подобава да говорят духовете? Трябвало някой да нахрани котката! А къде остана „Много съм щастлив тука, чакам те по-скоро“?

— … слушайте, ако дойде още някой, ще си стъпваме по главите…

— Не е в туй работата. От мен да го знаете. Щом си дух, има си задължителни лафове. Госпожо Кейк…

— Слушам те.

— Трябва да кажете на някого какво става тука.

Кристалното кълбо избледня.

— Ама че работа! — възкликна Людмила.

— На никакви жреци нищичко не казвам — заяви непреклонно госпожа Кейк.

Не го каза, защото странеше от религията. Напротив, вече намекнахме, че госпожа Кейк беше изключително запалена по религията. В града нямаше храм, църква, джамия или побити камъни, където да не се е отбивала. Затова свещенослужителите се бояха от нея дори повече отколкото от някоя епоха на просвещението. Самата поява на ниската трътлеста фигура на госпожа Кейк пред прага на храма стигаше, та да млъкне жрецът насред проповед, сякаш внезапно го е споходила смъртта.

Тъкмо във въпроса за смъртта беше разковничето на проблема. Всички изповедания имаха много строги възгледи за събеседването с покойниците. Госпожа Кейк също имаше много строги възгледи по въпроса. Те твърдяха, че е грешно. Тя отвръщаше, че е проява на елементарна любезност.

Така обикновено се стигаше до разгорещени теологически спорове и накрая госпожа Кейк им „набиваше ума в главите“ според любимия и израз. Вече бе успяла да набие ум в толкова глави из града, че не беше ясно как е останал поне мъничко в собствената й глава. Странно, но колкото и ум да набиваше из разни глави, наглед толкова повече се завъждаше у нея.

Имаше проблеми и с Людмила. Покойният господин Кейк — мир на праха му — дори не бе подсвирквал към пълна луна през целия си живот. Затова госпожа Кейк таеше мрачни подозрения, че Людмила е атавизъм от далечното минало на планинския си род или пък се е заразила с малко генетика като дете. Освен това госпожа Кейк помнеше ясно уклончивите подмятания на своята майка как на прачичо Еразъм понякога му поднасяли гозбите под масата. Каквато и да беше причината, Людмила си оставаше благопристойна млада дама през три седмици от всеки четири и много възпитано вълкоподобно създание през четвъртата.

Жреците обаче честичко отказваха да погледнат доброжелателно на положението. А преди госпожа Кейк да се скара окончателно с онези жреци12, които в момента посредничеха между нея и боговете, тя чрез неумолимата сила на присъствието си бе поела в свои ръце украсата от цветя, почистването на олтара, метенето на храма, търкането на жертвения камък, почетната роля на весталка, кърпенето на расата и всички останали задължителни обслужващи дейности. Така че нейното напускане неизменно причиняваше пълен хаос.

Госпожа Кейк си закопча палтото.

— Нищо няма да постигнеш — опита се да я разубеди Людмила.

— Ще опитам с магьосниците. Поне на тях трябва да се каже.

Госпожа Кейк потрепваше от самочувствие като малка възмутена футболна топка.

— Да, но нали все повтаряш, че те никого не искали да слушат.

— Длъжна съм да опитам. Впрочем ти защо си излязла от стаята си?

— Ох, мамо, знаеш как мразя онази стая. Няма нужда да…

— Предпазливостта никога не е излишна. Ами ако ти хрумне да изскочиш навън и да подгониш хорските кокошки? Какво ще си рекат съседите?

— Мамо, никога не съм изпитвала и нищожно желание да гоня кокошки — уморено възрази Людмила.

— Или да лаеш подир каруците.

— Така се държат кучетата, мамо.

— Просто се прибери в стаята си, заключи се и уший нещо като добро момиче.

— Мамо, знаеш, че сега не мога да държа игла.

— Опитай заради майка си.

— Добре, мамо.

— И не припарвай до прозореца. Защо да разстройваме хората?

— Да, мамо. А ти не забравяй да си включиш ясновидството. Знаеш, че очите ти не са същите като преди.

Госпожа Кейк изчака дъщеря й да се качи на горния етаж. После заключи входната врата отвън и закрачи към Невидимия университет. Както дочуваше, там се случвали всевъзможни щуротии.

Ако някой си бе направил труда да наблюдава минаването й по улицата, несъмнено би забелязал нещо странно. Колкото и тромаво да се клатушкаше, никой не се блъсна в нея. Хората не я заобикаляха, просто тя не се озоваваше на пътя им. В един миг госпожа Кейк се подвоуми и свърна в близката пресечка. След секунда-две едно буре се търкулна от каруцата, която разтоварваха пред отсрещната кръчма, и падна с грохот на мястото, където допреди малко стоеше госпожа Кейк. Тя излезе от пресечката и прескочи парчетата, мърморейки си недоволно.

Госпожа Кейк прекарваше голяма част от времето си в мърморене. Устните й все помръдваха, сякаш се мъчеше да изчовърка с език заседнала между зъбите й досадна семка.

Стигна до високата черна порта на Университета и пак се поколеба, може би заслушана в някакъв вътрешен глас.

После се дръпна настрана и зачака.

Бил Порталски лежеше в мрака на плевнята горе и също чакаше. От време на време чуваше конските звуци откъм стоящия долу Бинки — леко движение или предъвкване.

Бил Порталски. Ето че се сдоби и с име. Разбира се, от прастари времена имаше свое име, но то сочеше онова, на което беше въплъщение, не лично него. Бил Порталски. Звучеше плътно и солидно. Господин Бил Порталски. Достопочтеният Уилям Порталски. Били П… Не, само не Били.

Бил Порталски се намести по-удобно в сеното. Бръкна под наметалото си и извади златния животомер. Вече личеше, че в горната стъкленица има по-малко пясък. Прибра часовника.

Трябваше да се занимае с този „сън“. Знаеше какво представлява. Хората го вършеха редовно. Лягаха и сънят ги спохождаше. Вероятно имаше някаква полза от него. Очакваше го с любопитство. Искаше да го подложи на подробен анализ.

Нощта се носеше над света, неуморно преследвана от новия ден.

В курника на отсрещния край на двора настъпи оживление.

— Ку-ку… ъ-ъ…

Бил Порталски зяпаше тавана на плевнята.

— Ку-ку-ри… ъ-ъ…

През процепите се просмукваше сивкава светлина.

Но само допреди мигове оттам се процеждаше червеникавото сияние на залеза!

Шест часа изчезнаха някъде.

Бил побърза да извади животомера. Да. Нямаше съмнение, че равнището на пясъка е спаднало. Докато чакаше да преживее съня, нещо бе откраднало част от… от неговия живот. Но изобщо не бе успял да го долови…

— Ку… ку… ъ-ъ…

Слезе в конюшнята и се измъкна в рехавата мъглица на утрото.

Застаряващите кокошки го наблюдаваха предпазливо, когато надникна в техния курник. Един съвсем одъртял и видимо притеснен петел го изгледа начумерено и сгуши глава.

Откъм къщата заехтя дрънчене. До вратата висеше стар обръч от бъчва и госпожица Флитуърт енергично удряше по него с черпак.

Той се промъкна натам да разбере смисъла на случката.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ. ЗАЩО ВДИГАТЕ ТОЗИ ШУМ?

Тя се завъртя на пети и неволно замахна с черпака.

— Брей, ти се прокрадваш като котка!

— КАТО КОТКА ЛИ?

— Казвам, че изобщо не ти чух стъпките. — Тя отстъпи крачка назад и го огледа от горе до долу. — Бил Порталски, има в тебе нещо, дето още не мога да го налучкам.

Скелетът, извисяващ се над два метра, я гледаше търпеливо. Предпочиташе да си премълчи.

— А какво ще искаш за закуска? — попита възрастната жена. — Не че можеш да избираш, щото има само овесена каша.

По-късно тя си мислеше: „Трябва да я е изял, щом купичката е празна. Но защо не помня?“

И тази история с косата… Той зяпаше сечивото, сякаш виждаше коса за пръв път в живота си. Тя му обясни за острието и дръжката. Той ги разгледа учтиво.

— КАК Я ТОЧИТЕ, ГОСПОЖО ФЛИТУЪРТ?

— Какво говориш, тя си е наточена?!

— КАК Я ПРАВИТЕ ОЩЕ ПО-ОСТРА?

— Не може. Острото си е остро. Като наточиш косата добре — толкоз.

Той размаха лениво сечивото и издаде съскащ звук от разочарование.

После се почнаха чудесиите с тревата.

Ливадата беше на високия склон над нивите. Тя го погледа как коси.

За пръв път в живота си виждаше толкова стъписващи похвати. Дори не й бе хрумвало досега, че е възможно.

След малко му каза:

— Добре се справяш. И замахът ти е сръчен, и всичко е както подобава.

— БЛАГОДАРЯ ВИ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Но защо косиш стрък по стрък?

Бил Порталски се взря за миг в равния ред окосени стръкове.

— И ДРУГ НАЧИН ЛИ ИМА?

— Можеш да отрязваш по цял сноп с един замах.

— НЕ. НЕ. САМО СТРЪК ПО СТРЪК. ЕДИН ЗАМАХ — ЕДИН СТРЪК.

— Но тъй няма да окосиш много — възрази тя.

— ВСИЧКИ ДО ПОСЛЕДНИЯ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Брей…

— ДОВЕРЕТЕ МИ СЕ.

Госпожица Флитуърт го остави да работи и се върна в къщата. Постоя до прозореца на кухнята, за да наблюдава далечната тъмна фигура, крачеща равномерно по склона.

„Какво ли е сторил? — питаше се. — Има нещо в миналото му. Май ще се окаже от ония загадъчни мъже. Дали е извършил обир и сега кротува?

Ето, вече окоси цял ред. Стрък по стрък, ама не знам как го прави по-бързо от ония, дето косят сноп след сноп…“

Единственото четиво на госпожица Флитуърт беше „Фермерски алманах и каталог на семена“, с който едно стопанство можеше да изкара цяла година в клозета, ако никого не ГО мъчеха червата. Покрай деловите сведения за фазите на луната и времето за засяване авторите бяха вмъкнали с кръвожадно удоволствие факти за разни масови убийства, коварни обири и природни бедствия, редовно сполетяващи човечеството. Да речем, „15 юни, Година на Неподготвената белка: На този ден преди 150 лета един человек погина под необичаен порой от гулаш в Куирм“, или „14 души станаха жертва на Чум, печално известния хвърляч на херинги“.

Особено важно беше, че всичко това се случваше някъде далеч, вероятно и поради божествена намеса. А тук най-много да изчезне някое пиле или да намине залутал се трол. Разбира се, имаше бандити и грабители из околните хълмове, те обаче се погаждаха добре с тукашните хора и бяха жизненоважни участници в местната икономика. Въпреки това тя се почувства по-уверена, откакто в стопанството имаше и друг обитател.

Тъмният силует на склона подкара втория ред. Зад него окосената трева вехнеше под слънцето.

— СВЪРШИХ РАБОТАТА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Тогава върви нахрани свинята. Името й е Нанси.

— НАНСИ… — повтори Бил, сякаш се мъчеше да обърне думата в устата си и да я огледа от всички страни.

— Нарекох я на моята майка.

— ЩЕ ОТИДА ДА НАХРАНЯ СВИНЯТА НАНСИ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

Стори й се, че минаха някакви си секунди.

— СВЪРШИХ РАБОТАТА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

Тя примижа насреща му. После бавно и подчертано си избърса ръцете с парцала, излезе в двора и тръгна към кочината.

Нанси бе заровила муцуната си до очите в коритото с помията.

Госпожица Флитуърт се зачуди какво ли подхожда да каже. Накрая смънка:

— Много добре. Много добре. Ти… ти наистина работиш бързо.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, А ЗАЩО ПЕТЕЛЪТ НЕ КУКУРИГА ПРАВИЛНО?

— О, за Сирил ли питаш… Паметта му го подвежда. Жалка история, а? Как ми се ще поне веднъж да кукурига нормално…

Бил Порталски намери парче креда в запустялата ковачница на стопанството, откри парче дъска сред вехториите и се захвана да пише много старателно. По някое време закрепи дъската пред курника и обърна главата на Сирил натам.

— ЩЕ ПРОЧЕТЕШ ТОВА.

Сирил се вторачи късогледо в думата „Кукуригу“, изписана с ъгловат готически шрифт. Някъде в неговия мъничък пилешки налудничав ум се избистри отчетлива и вледеняваща увереност, че за негово добро е да се научи да чете бързо, ама много бързо.

Бил Порталски седеше в сеното и размишляваше за отминалия ден. Окоси ливадата, нахрани животните, поправи счупен прозорец. В плевнята намери окачени стари работни дрехи. Далеч повече подхождаха за един Бил Порталски от наметалото, чиято тъкан се състоеше от абсолютна тъма. Затова ги облече. А госпожица Флитуърт му даде широкопола сламена шапка.

Престраши се и да извърви километъра, делящ стопанството от градчето. Тук не можеше да се намери дори един кон. Ако имаха кон, сигурно биха го изяли. Подходът на местните хора към живота се състоеше във взаимни кражби на простряното пране.

Имаше и градски площад, а това беше нелепо. Всъщност представляваше леко разширено кръстовище с часовникова кула. Имаше и кръчма. Той влезе.

След краткото смълчаване, докато съзнанието на всеки смени представите си, за да вмести неговото присъствие, хората се държаха с предпазливо дружелюбие. В рядко населените области новините се разнасят още по-светкавично.

— А, ти трябва да си новият човек горе, при госпожица Флитуърт — подхвърли барманът. — Чух, че се казваш господин Порталски.

— НАРИЧАЙТЕ МЕ БИЛ.

— Ъ? Някога беше добре поддържано стопанство. Хич не сме си мислили, че старото момиче ще остане там.

— Аха — потвърдиха двама старци до огнището.

— АХА… — отрони и той.

— Значи си нов по нашия край? — подхвана барманът.

Внезапното замлъкване на другите мъже в кръчмата сякаш отвори черна дупка.

— НЕ СЪВСЕМ.

— И преди ли си идвал?

— САМО МИНАВАХ ОТТУК.

— Хората разправят, че старата госпожица Флитуърт се е побъркала — спомена някой измежду силуетите по пейките, наредени до почернелите от пушек стени.

— Ама пипето й сече — натърти друг човек, прегърбен над чашата си.

— О, тъй е, но си е побъркана.

— Казват още, че имала цели сандъци с имане в оная нейна овехтяла дневна.

— Туй не знам, ама е страшно стисната.

— Видя ли? Богаташите до един са страшно стиснати.

— Добре, де. Пипето й сече, богата е, само дето е и побъркана.

— Не може хем да си богат, хем да си побъркан. Богаташите могат да бъдат само чудаци.

Мълчанието отново се спусна и натежа. Бил Порталски отчаяно се насилваше да измисли нещо. Открай време не го биваше в празните приказки, а и нямаше много поводи да упражнява това умение.

— ЩЕ ЧЕРПЯ ВСИЧКИ ПО ЕДНО ПИТИЕ — обяви той.

По-късно го научиха на една игра. Имаше маса с дупки и мрежички по ъглите, също и топки, изкусно издялани от дърво. Оказа се, че топките трябва да се удрят една в друга и да отскачат към замрежените дупки. Той се представи добре. Отначало дори игра съвършено. Не знаеше какво друго да направи. Но щом ги чу да ахват хорово първите няколко пъти, си взе поука и започна да допуска грешки с изключително усърдие. Докато го научат да мята стрелички, овладя майсторски умението да бърка. Колкото по-често грешеше, толкова по-симпатичен ставаше на хората. Затова мяташе малките пернати стрелички с хладнокръвна вещина и нито веднъж не допусна някоя да доближи мишената на по-малко от педя. Дори запрати една така, че да отлети от пирон, после и от фенер, и накрая тупна в нечия халба бира. Един от старците така се разкикоти, че се наложи замалко да го изведат навън да подиша чист въздух.

Всички вече го наричаха Добрия Стар Бил.

Случваше му се за пръв път.

Каква необикновена вечер…

Имаше обаче и един напрегнат момент. Изведнъж чу гласец:

— Тоя човек е шкелет.

Обърна се и видя малко дете по нощница да го зяпа, подало глава над барплота. В очите на момиченцето нямаше ужас, а само очарована уплаха.

Съдържателят, чиято фамилия Бил Порталски научи — Лифтън, се засмя притеснен и го помоли за извинение.

— Тя все си измисля нещо. Какви ги плещят дечурлигата, а? Сал, я бягай в леглото. И кажи на господин Порталски, че съжаляваш за приказките си.

— Ама той ши е шкелет ш дрехи — изфъфли детето. — Туй пиене жащо не иштича преж коштите му?

Той едва не се поддаде на паниката. Значи изначално присъщите му дарби избледняваха. Не беше нормално хората да го виждат — той заемаше сляпото петно в сетивата им, а те го запълваха с онова, което биха предпочели вместо истината. Само че неспособността на възрастните да го зърнат какъвто е, явно беше податлива на толкова настойчиви твърдения. Долавяше, че хората наоколо са озадачени. Но майката излезе навреме от задната стая и отведе момиченцето. Чу се приглушено мрънкане, заглъхващо по стъпалата нагоре:

— … шкелет ши е, ш вшички кошти…

И през цялото време старият часовник над огнището тиктакаше, отрязваше секунди от живота му. А доскоро му се струваха толкова много…

Тихо тропане по вратата на плевнята. Той чу вратата да се отваря.

— В приличен вид ли си, Бил Порталски? — прозвуча гласът на госпожица Флитуърт в мрака.

Бил Порталски проведе светкавичен анализ на вложения във въпроса смисъл с оглед на контекста.

— ДА? — предположи накрая.

— Донесох ти горещо мляко.

— ДА?

— Слизай бързо да вземеш чашата, иначе ще изстине.

Бил Порталски внимателно се смъкна по подвижната стълба. Госпожица Флитуърт държеше запален фенер и бе загърнала раменете си с шал.

— Сложих и канела вътре. Моят Руфус само тъй обичаше да го пие.

Тя въздъхна.

Бил Порталски беше наясно, че в речта на хората има емоционални оттенъци, както и един космонавт вижда облачните вихри под себе си — всичко е пред очите му, ясно е, поддава се на изучаване, но няма нищо общо с прекия му опит.

— БЛАГОДАРЯ — изрече той.

Госпожица Флитуърт огледа плевнята.

— Ти наистина си се настанил уютно — подхвърли оживено.

— ДА.

Тя загърна шала по-плътно около раменете си.

— Е, аз ще се прибирам. Можеш да върнеш чашата сутринта.

Тя закрачи припряно в нощта.

Бил Порталски отнесе пълната чаша горе. Сложи я на една греда, седя и я гледа дълго, дори след като питието изстина, а свещта догоря.

В един момент осъзна, че чува натрапчиво съскане. Извади златния животомер и го отнесе чак в отсрещния край на плевнята, където го пъхна под струпаното сено.

Съскането пак се чуваше.

Уиндъл Пунс се взираше мъчително в номерата на къщите (само заради тази улица бяха загинали стотина Борове-бройкаджии), но изведнъж се сети, че не е задължително. Оставаше си късоглед само по навик. Веднага оправи зрението си.

Не откри лесно номер 668, защото се оказа на етажа над една шивачница. Влизаше се откъм задната уличка. Имаше дървена врата, върху чиято олющена боя някой бе забол бележка с оптимистичен почерк:

Зад вратата се откриваха стъпала, вмирисани на стара боя и отдавна умрели мухи. Скърцаха по-силно и от коленете на Уиндъл.

Някой бе нашарил с лозунги стените. Уиндъл намираше изразите за твърде чудати, но смисълът не му беше чужд: „Привидения от цял свят, станете — няма какво да загубите освен дрънчащите си вериги!“ или „Мълчаливото мнозинство настоява и мъртъвците да имат права“, или пък „Долу високомерието на живите!“.

Над стъпалата имаше площадка с една-единствена врата. Някой някога бе окачил маслена лампа на тавана, но по вида й не личеше да е палена през последните хилядолетия. Прастар паяк, може би препитаващ се с остатъците от маслото, го следеше недоверчиво от високата си обител.

Уиндъл пак прочете поканата, пое си дълбоко дъх (отново по навик) и почука.

Архиканцлерът се връщаше вбесен в своето средище на знанието, останалите подтичваха запъхтени, за да го догонят.

— Чудел се към кого да се обърне, тъй ли?! Ние сме магьосниците в тоя град!

— Да, но все пак не знаем какво става, нали? — напомни Деканът.

— Тогава ще научим! — затътна Ридкъли. — Не знам той към кого ще се обърне, но аз адски добре знам кого ще призова.

Спря внезапно и другите магьосници се блъснаха в гърба му.

— О, не! — смънка Старшият наставник. — Моля те, само не това!

— Че какво пък толкова? — скастри го Ридкъли. — Няма от какво да се плашиш. Впрочем попрочетох туй-онуй по въпроса снощи. Може да се направи с три тресчици и…

— … и четири кубически сантиметра миша кръв — покрусен довърши Старшият наставник. — Всъщност дори не е задължително. Осъществимо е и с две тресчици и едно яйце. Но трябва да е прясно.

— Защо?

— Предполагам, че така мишката е по-доволна.

— Не, бе, питам за яйцето.

— Уф, че кой може да знае как се чувства едно яйце?

— Във всеки случай — натърти Деканът — е твърде опасно. Открай време се питам дали той не остава в пределите на октограмата само от учтивост. Мразя да се взира в нас и да ми се струва, че си брои нещо наум.

— Да, не е нужно да го правим — съгласи се Старшият наставник. — Преживели сме какво ли не — и дракони, и чудовища… Плъхове. Помните ли плъховете миналата година? Сякаш бяха навсякъде. А лорд Ветинари изобщо не пожела да се вслуша в думите ни. Плати на онзи златоуст мръсник с червено-жълтото клинче хиляда жълтици, за да отърве града от плъховете.

— Е, нали ни отърва накрая? — възрази Лекторът по съвременни руни.

— Естествено, гадникът му с гадник! — ядоса се Деканът. — Номерът му мина и в Куирм, и в Сто Лат. Щеше да му се размине и в Псевдополис, но някой го разпознал. Така нареченият господин Изумителния Морис и неговите Учени гризачи!

— Я не се опитвайте да отплесвате разговора встрани — сгълча ги Ридкъли. — Ще извършим Ритуала на Ашк-Ент, разбрахме ли се?

— И ще призовем Смърт — смотолеви Деканът. — Ох…

— Сега пък да не намериш кусури на Смърт? — сопна се Ридкъли. — Професионалист. Има да върши работа. Честно и почтено. Не шикалкави, ами кара направо. Поне той ще знае какво става.

— Ох… — пак изпъшка Деканът.

Доближиха портата. Госпожа Кейк се изпречи пред Архиканцлера.

Веждите на Ридкъли се извиха като дъга.

Не беше от хората, които извличат някакво смахнато удоволствие от грубото и безцеремонно държание с жените. Иначе казано, той се държеше грубо и безцеремонно абсолютно с всекиго, независимо от пола му. И това беше справедливо посвоему. А ако последвалият разговор не бе протекъл между дама, която чува казаното от събеседника няколко секунди предварително, и мъж, който поначало не слуша какво му говорят, всичко би могло да продължи по коренно различен начин. Или пък не.

Госпожа Кейк започна с отговор:

— Не съм ти „добра ми жено“!

— А коя си ти, добра ми жено? — попита Архиканцлерът.

— Не можете да говорите така с една достопочтена дама! — заяви госпожа Кейк.

— Няма от какво да се обиждаш — помъчи се да я укроти Ридкъли.

— Брей, откъде накъде реши, че можеш да ме обидиш? — заяде се госпожа Кейк.

— Госпожо, а защо ми отговаряте, преди да съм ви попитал нещо?

— Какво?

— Как какво?

— Моля?

Вторачиха се един в друг, затънали в пълна словесна безизходица. Но госпожа Кейк се опомни.

— Пак това ясновидство в неподходящи моменти — сети се тя, бръкна си в ухото и завъртя пръста си със скърцане. — Вече всичко е наред. Причината да дойда е…

Но на Ридкъли му дойде до гуша.

— Ковчежнико, дай на тази жена едно пени и я отпрати, разбра ли?

— Какво?! — възкликна госпожа Кейк, на секундата изпаднала в неописуема ярост.

— Много се развъдиха тия навлеци — подхвърли Ридкъли на Декана, докато се отдалечаваха.

— Всичко е от бремето и несгодите на градския живот — отбеляза Старшият наставник. — Четох за това някъде. Затова на хората им избиват чивиите.

Шмугнаха се през малката вратичка в едното крило на портата и Деканът я затръшна под носа на госпожа Кейк.

— Той може и да не дойде — промърмори Старшият наставник на минаване през квадратния двор. — Не се вясна за прощалното празненство на горкия стар Уиндъл.

— За Ритуала ще дойде — обеща Ридкъли. — Щото все едно не само му изпращаме покана, но и пишем „Отговорете, моля“.

— А, добре — отдъхна си Ковчежникът. — Значи ще си пийнем по чаша шери с него.

— Я да млъкваш!