Жътварят

Смърт седеше на планински връх. Не беше нито особено висок, нито оголен или зловещ. Никакви вещици не идваха тук да танцуват голи на сборищата си. Общо взето, вещиците в Света на Диска не понасят да свалят от себе си повече дрехи, отколкото изисква работата, с която са се захванали. Тук не витаеха и привидения. Нямаше и дребни мъже само по набедрени превръзки, които щедро споделят мъдростта си с поклонници — истински мъдрият човек веднага се досеща, че седенето на планински върхове не само ще му навлече хемороиди, ами дори и те ще измръзнат.

Случваше се хора да се качат догоре и да добавят един-два камъка в обредната купчина, ако не за друго, поне да докажат, че няма глупост, която хората не са готови да извършат.

Сега Смърт седеше на купчината и плъзгаше камък по острието на косата си с плавни премерени движения.

Въздухът се раздвижи. Появиха се трима сиви служители.

Един рече: „Въобразяваш си, че победи?“

Един рече: „Въобразяваш си, че надделя?“

Смърт обърна камъка с не толкова изхабената повърхност надолу и бавно го плъзна по цялото острие.

Един рече: „Ще осведомим за това Азраел.“

Един рече: „В края на краищата ти си доста дребен Смърт.“

Смърт вдигна острието, за да го огледа на лунната светлина. Въртеше го и се взираше в играта на лъчите по мъничките люспици метал покрай наточения ръб.

После се изправи бързо. Служителите се отдръпнаха припряно.

Той се пресегна по-пъргаво от нападаща змия, впи пръсти в една сива роба и придърпа празната качулка пред очните си кухини.

— ЗНАЕШ ЛИ ЗАЩО ЗАТВОРНИКЪТ В КУЛАТА НАБЛЮДАВА ПОЛЕТА НА ПТИЧКИТЕ?

Уловеният рече: „Я си махни ръцете от мен… а сега, де…“

За миг припламна синкав огън.

Смърт отпусна ръка и се обърна към останалите двама.

Един рече: „Тепърва ще си имаш неприятности.“

Изчезнаха.

Смърт отупа малко пепел от наметалото си и стъпи устойчиво на върха. Вдигна косата над главата си и призова всеки отделен Смърт, възникнал по време на отсъствието му.

Скоро те се понесоха нагоре по склона като прозрачен черен прилив.

Сляха се подобно на тъмен живак. Това се проточи и накрая свърши. Смърт опря косата в камъните и се вслуша в себе си. Да, всички бяха тук. Отново беше Смърт, побрал всяка кончина в света. Освен… Поколеба се за миг. Усещаше някаква миниатюрна празнота, липсваше частица от душата му…

Но не можеше да я налучка.

Вдигна рамене. Не се съмняваше, че не след дълго ще открие какво му липсва. Но сега имаше толкова много работа…

Яхна коня и потегли от върха.

Далеч оттам, в леговището си под плевнята, Смърт на мишките най-после пусна гредата, в която се бе вкопчил непоколебимо.

Уиндъл Пунс стъпка с двата си крака пипалото, провряло се изпод плочките, и се заклатутшка през гъстите изпарения. Срути се огромно парче мрамор и го обсипа с разбити късчета. Уиддъл свирепо ритна стената.

Осъзнаваше, че вероятно няма изход, а и да има, не можеше да го намери. Все едно. Бе проникнал в самата твар. Тя разтръскваше собствените си стени в стремежа си да го смаже. Поне щеше да й развали сериозно храносмилането.

Тръгна към отверстие, което доскоро представляваше началото на широк коридор, и се гмурна тромаво само миг преди то да се затвори. Сребристи пламъци пращяха по стените. Тук имаше толкова живот, че нищо не успяваше да го задържи задълго.

По тресящия се под още се мятаха лудешки колички, залутани като Уиндъл.

Насочи се по друг тунел, сторил му се подходящ, макар че повечето коридори, които бе пребродил за сто и тридесет години, не пулсираха и не ръсеха лепкави капки.

Поредното пипало се проври през стената и го спъна.

Разбира се, не би могло да го убие. Затова пък би успяло да го лиши от тяло. Да го прати при Човека Колкото Кофа. Вероятно такава участ би била по-лоша и от смъртта.

Надигна се. Таванът пружинира и го повали на пода.

Уиндъл защъка напред. Покри го облак пара.

Пак се подхлъзна и протегна ръце да се подпре.

Усещаше, че не се справя с управлението. Твърде много неща трябваше да надзирава. По дяволите далака, дори работата на сърцето и белите дробове му идваше в повечко…

— Ъхъ!

— Ууук!

Уиндъл се взираше със замъглените си очи.

А, сигурно вече не владее и мозъка си.

От мътните валма пред него изскочи количка, в която се вкопчваха неясни фигури. Една космата ръка и една… може би бивша ръка се пресегнаха, вдигнаха го без усилие и го стовариха в количката. Четирите колелца изскърцаха по пода, телената кошница отскочи от стената и продължи нататък.

Уиндъл едва различаваше гласовете.

— Декане, заеми се! Знам, че отдавна си мечтаеш за такова нещо.

Този беше Архиканцлерът.

— Ъхъ!

— Нали ще погубите това нещо веднъж завинаги? Мисля, че не го искаме в клуб „Ново Начало“. Не ми се вярва да е подходящ кандидат.

Този пък беше Рег Шу.

— Ууук!

Ето го и Библиотекаря.

— Не се тревожи, Уиндъл — подхвърли Ридкъли. — Деканът сега ще покаже на тая твар как се воюва.

— Ъхъ!

— Ох, тия крясъци…

Уиндъл зърна ръката на Декана, стиснала нещо искрящо.

— Какво избра? — попита Ридкъли, докато шеметно тикаха количката през наситения с пара въздух. — Сеизмичния реорганизатор, Привличащата точка или Огнената изненада?

— Ъхъ — самодоволно потвърди Деканът.

— И трите наведнъж ли?!

— Ъхъ!

— Не се ли увличаш малко? Впрочем, Декане, ако още веднъж извряскаш „ъхъ“, лично ще те изгоня от Университета, ще се погрижа най-коравите демони, каквито са по силите на тавматургията, да те подгонят чак до Ръба, да те разкъсат на невидими частички, да те смелят на кайма и да те превърнат в кучешка храна.

— Ъ… — Деканът навреме разгада изражението на Ридкъли. — Тъй… Тъй, значи? Хайде, де, Архиканцлер. Каква е ползата да си господар на космическото равновесие и да знаеш тайните на съдбата, ако нямаш какво да гръмнеш? Моля те! Подготвих всичко. Знаеш как се разваля инвентарът, ако не го използваш след толкова грижлива подготовка…

Количката изтрака по треперещ наклон и взе завоя на две колелца.

— От мен да мине — смили се Ридкъли. — Щом толкова ти се иска да гърмиш…

— Ъ… Извинявай.

Деканът замърмори неясно. Уиндъл пък изохка.

— Как се чувстваш, братко Пунс?

Проядените черти на Рег Шу засенчиха всичко пред очите на Уиндъл.

— Знаеш как е — изсумтя той. — Можеше да е по-добре, но можеше и да е по-зле.

Количката рикошира като куршум от стената и се понесе в друга посока.

— Декане, докъде стигна със заклинанията? — процеди през зъби Архиканцлерът. — Трудно се бута тая пущина…

Деканът промърмори още няколко думи и размаха ръце в пресилено властни жестове. От пръстите му изскочиха октаринови пламъци и потънаха някъде в мъглата.

— Ий-хо-у! — кресна той.

— Декане…

— Да, Архиканцлер?

— Онуй, дето ти казах за „Ъхъ!“…

— Да? Да?

— Включи в забраната и „Ий-хо-у!“. Непременно.

Деканът провеси нос.

— Тъй ли… Добре, Архиканцлер.

— И защо не гърми и не трещи?

— Нагласих кратко закъснение. Предположих, че ще е най-добре първо да излезем, преди нещо да се случи.

— Много прозорливо.

— Уиндъл, скоро ще те изведем оттук — обеща Рег Шу. — Не зарязваме хората си в беда. Нали в това е…

Подът се надигна пред тях.

После и зад тях.

Онова, което излезе изпод разтрошените плочки, или нямаше форма, или се сдобиваше с всевъзможни форми едновременно. Гърчеше се яростно и плющеше с тръбите си към тях.

Количката изскърца от рязкото спиране.

— Декане, останаха ли ти още магии?

— Ъ-ъ… не, Архиканцлер.

— А заклинанията, които трябваше да избухнат?…

— Всеки момент, Архиканцлер.

— Значи… каквото и да се случи… ще сполети и нас?

— Да, Архиканцлер.

Ридкъли потупа Уиндъл по главата.

— Съжалявам.

Уиндъл се обърна непохватно към коридора.

Имаше нещо зад царицата. Наглед беше най-обикновена врата на спалня, местеща се на ситни стъпки, сякаш стоящият зад нея я буташе внимателно, за да остане скрит.

— Какво е това? — промълви Рег.

Уиндъл се понадигна в количката, колкото можа.

— Шлепел!

— О, стига, де… — отегчи се Рег.

— Туй си е Шлепел! — кресна Уиндъл. — Шлепел! Ние сме! Ще ни помогнеш ли да излезем?

Вратата спря. След миг отлетя встрани.

Шлепел се изправи в целия си ръст.

— Здрасти, господин Пунс. Здрасти, Рег.

Всички зяпаха косматото туловище, което едва се вместваше в коридора.

— Ъ-ъ, Шлепел… — трепна гласът на Уиндъл. — Можеш ли… да ни разчистиш път за излизане?

— Няма проблеми, господин Пунс. За приятели съм готов на всичко.

Длан с размерите на ръчна количка разцепи мъглата и разкъса преградата с неимоверна лекота.

— Ей, я ме вижте какво мога! — зарадва се Шлепел. — Бяхте прави. Един караконджул има нужда от врата, колкото и рибата от велосипед! Ще го кажа ясно и просто — аз съм…

— И може ли да се отместиш мъничко, моля?

— Сега, сега. Ех, че забавно!

Шлепел пак замахна към царицата.

Кошницата на колелца се ускори светкавично.

— А ти най-добре ела с нас! — провикна се Уиндъл, преди Шлепел да се скрие в мътилката отзад.

— Няма нужда! — спря го Архиканцлерът. — Повярвай ми. И какъв беше тоя все пак?

— Караконджол — осведоми го Уиндъл.

— Нали уж ги имало само в килери и други тъмни места?

— Той излезе от килера — гордо обяви Рег Шу. — И намери себе си.

— Нямам нищо против поне ние да го изгубим отново.

— Не можем да го зарежем там…

— Можем! — кресна Ридкъли. — Можем!

Зад тях отекна шум като от избухване на блатен газ. Озари ги зелена светлина.

— Заклинанията вече действат! — кресна Деканът. — По-живо!

Количката изхвърча от изхода и нахълта в хладната нощ със скимтене на прегрети колелца.

— Ъхъ! — изрева Ридкъли на пръскащата се пред тях тълпа.

— Това означава ли, че и аз мога да извикам „Ъхъ!“? — тутакси попита Деканът.

— От мен да мине. Ама само веднъж. На всекиго се позволява по веднъж.

— Ъхъ!

— Ъхъ! — обади се като ехо Рег Шу.

— Ууук!

— Ъхъ! — изграчи Уиндъл Пунс.

— Ъхъ! — избоботи Шлепел.

(А в мрака, където се навъртаха най-малко хора, хилавата фигура на господин Иксолит, последният оцелял банши в целия свят, се прокрадна към подскачащата сграда и срамежливо пъхна под вратата бележка: „УУУУиииУУУиииУУУиии.“)

Количката спря на секундата. Никой не се обърна. Рег смънка бавно:

— Ти си зад нас, нали?

— Познахте, господин Шу — щастливо потвърди Шлепел.

— Май трябва да се тревожим, ако е пред нас — поклати глава Ридкъли. — Или пък е по-зле да знаем, че винаги ще е зад нас?

— Ха! Познавам поне един караконджул, който приключи с килерите и мазетата — оповести Шлепел.

— Колко жалко — побърза да се намеси Уиндъл Пунс. — Имаме много големи подземия в Университета.

Шлепел помълча. После попита придирчиво:

— Колко големи?

— Огромни.

— Виж ти. А плъхове?

— Само плъхове да бяха… Пълно е с избягали демони и други чудесии. Долу направо гъмжи от тях.

— Какво правиш?! — засъска му Ридкъли. — Говориш за нашите подземия!

— Да не го предпочиташ под леглото си? — прошепна Уиндъл. — Или да се мъкне през цялото време зад гърба ти?

Архиканцлерът кимна примирено.

— Да, бе, ония плъхове наистина станаха страшна напаст — потвърди на всеослушание. — Някои май са дълги… по две стъпки, а, Декане?

— Три стъпки — поправи го Деканът. — Най-малко.

— И се топят в устата като масло — добави Уиндъл.

Шлепел се замисли.

— Щом казвате… — склони неохотно. — Може да се отбия там и да хвърля един поглед.

Грамадният магазин едновременно избухна и пропадна навътре. Почти невъзможно е тази гледка да бъде постигната без стъписващ бюджет за компютърни ефекти… или без три заклинания, пречещи си взаимно. На зяпачите им се стори, че някакъв огромен облак набъбва, но и се отдалечава толкова бързо, че след миг остана само свиваща се точица. Стените се огънаха и бяха всмукани. Пръст от изтормозената равнина изригна и потъна във вихрушката. Диво гръмна антимузиката, но секна в същата секунда.

После остана само кално поле.

И от утринното небе падаха като сняг хиляди бели люспици. Плъзгаха се безшумно във въздуха и кротичко се сипеха върху тълпата.

— Дано не е пръснало семена… — отрони Рег Шу.

Уиндъл сграбчи една люспица. Беше грубо подобие на правоъгълник, неравно и петнисто. Със сериозната помощ на въображението си човек можеше да разчете думи на него:

— Не — врътна глава Уиндъл. — Може и без туй.

Отпусна се на гръб усмихнат. Никога не е късно да си поживееш добре.

А когато не останаха зяпачи, последната оцеляла телена количка в Света на Диска затрака скръбно в забравата на нощта, изгубена и самотна.19

— Кву-кру-ми-бу!

Госпожица Флитуърт седеше в кухнята.

Чуваше Нед Симнел и чирака му, които омърлушено събираха оплетените парчетии на комбинираната жътварка. Още неколцина уж им помагаха, но всъщност използваха повода да огледат навсякъде в стопанството. Тя нареди чаши чай на поднос и им го остави.

Седеше, опряла брадичка на дланите си, и рееше поглед.

Някой потропа на отворената врата. Показа се червендалестото лице на Чучура.

— Моля, госпожице Флитуърт…

— Хъм?

— Моля, госпожице Флитуърт, чуйте ме! Конски скелет се разхожда в плевнята и яде сено!

— Как тъй?

— Ама сеното пада през кокалите!

— Сериозно? Значи ще го задържим. Поне ще ни излиза евтино да го изхранваме.

Чучура постоя още малко, пръстите му мачкаха шапката.

— Добре ли сте, госпожице Флитуърт?

— Добре ли сте, господин Пунс?

Уиндъл зяпаше отнесено.

— Уиндъл? — обади се и Рег Шу.

— Хъм?

— Преди малко Архиканцлерът те питаше искаш ли да пийнеш нещо.

— Той иска чаша дестилирана вода — съобщи госпожа Кейк.

— Какво? Просто вода? — усъмни се Ридкъли.

— Точно това иска — потвърди тя.

— Бих искал чаша дестилирана вода, моля — промълви Уиндъл.

Госпожа Кейк излъчваше самодоволство. Тоест излъчваше го онази част от нея, която се виждаше между шапката и чантата. А тази чанта в известен смисъл уравновесяваше шапката с размерите си — когато госпожа Кейк я сложеше в скута си, трябваше да протяга ръце нагоре, за да хване дръжките. Щом чу, че дъщеря й е поканена в Университета, реши и тя да дойде. Госпожа Кейк открай време смяташе, че поканата към Людмила е покана и към майката на Людмила. Навсякъде е пълно с такива майки и изглежда нищо не помага срещу тях.

Магьосниците се опитваха да забавляват членовете на „Ново начало“, които на свой ред се опитваха да открият нещо приятно в случката. Беше от онези съмнително смислени светски сбирки, изпълнени с дълги паузи, прокашляне и откъслечни реплики като „Времето е много приятно, нали?“.

— Уиндъл, ти май се отнесе нанякъде — вметна Ридкъли.

— Просто съм малко уморен, Архиканцлер.

— Пък аз си мислех, че вие, зомбитата, изобщо не спите.

— Все пак съм уморен — вдигна рамене Уиндъл.

— Сигурен ли си, че не искаш да опитаме пак с погребението и останалото? Тоя път ще изпипаме всичко както си му е редът.

— Благодаря, но не искам. Май животът като неумрял не ми приляга. — Уиндъл стрелна с поглед Рег Шу. — Съжалявам, че го казвам. Не мога да си представя ти как издържаш — усмихна му се смутено.

— Имаш пълното право да си жив или умрял по собствен избор — непреклонно заяви Рег.

— Човекът Колкото Кофа рече, че хората пак умирали нормално — намеси се госпожа Кейк. — Вероятно и ти ще се уредиш някак.

Уиндъл се озърташе.

— Тя изведе твоето куче на разходка — добави госпожа Кейк.

— Къде е Людмила? — въпреки това попита Уиндъл и се подсмихна накриво.

Ясновидството й понякога му опъваше нервите.

— Ще се радвам, ако има кой да се грижи за Лупин, когато… аз си отида — подхвърли той. — Питах се дали бихте го приютили?

— Е, знам ли… — поколеба се тя.

— Но той е… — подхвана Рег Шу, обаче го спря погледът на Уиндъл.

— Да ти призная, ще ми олекне да имаме куче вкъщи — сподели госпожа Кейк. — Все се тревожа за Людмила. Всякакви хора има наоколо.

— Но вашата дъщ… — пак започна Рег.

— Млъкни, Рег! — скастри го Дорийн.

— Значи се разбрахме — успокои се Уиндъл. — А случайно да имате панталон в дома си?

— Какво?

— Имате ли панталон в дома си?

— Ами трябва да е останал някакъв от покойния господин Кейк, но защо…

— Извинете — смънка Уиндъл. — Пак се отплеснах. Често вече не знам какво приказвам.

— А, ясно! — бодро възкликна Рег Шу. — Всъщност искате да кажете, че когато той…

Дорийн безмилостно заби лакътя си в ребрата му.

— Ох… Извинете — спря се Рег. — Не ми обръщайте внимание. Ще взема да си загубя и главата някой ден, ако не я пришивам редовно.

Уиндъл се облегна в креслото и затвори очи. До ума му стигаха само късчета от разговорите. Артър Уинкингс питаше Архиканцлера кой доставя зеленчуци на Университета. Чуваше, че Ковчежникът се жалва колко скъпо щяло да струва изтребването на оживелите ругатни, които някак оцеляха въпреки всички премеждия и се настаниха в сумрака под тавана. Напрегнеше ли съвършения си слух, дори долавяше жизнерадостните вопли на Шлепел дълбоко в подземията.

Нямаха нужда от него. Най-после. Светът не се нуждаеше от Уиндъл Пунс.

Той се надигна кротичко и се затътри към вратата.

— Ще поизляза малко — рече им през рамо. — Но може и да се забавя.

Ридкъли му кимна разсеяно и пак се заслуша в съветите на Артър, че в Голямата зала трябвало да налепят тапети, имитиращи чамова ламперия.

Уиндъл затвори вратата и се облегна на дебелата хладна стена.

Да, бе. Остана едно нещо…

— Тук ли си, Човеко Колкото Кофа?

— Как позна?

— Обикновено се навърташ наблизо.

— Хе-хе, голяма каша забърка! Имаш ли представа каква история ще почне от следващото пълнолуние?

— Да, знам. Предполагам, че и те се досещат.

— Но той ще се превърне във вълк-човек.

— А тя — в жена-вълчица.

— Прав си, да, но що за връзка ще бъде тая — една седмица от всеки четири?

— Може би имат не по-малък шанс за щастие от повечето хора. Животът не е идеален, Човеко Колкото Кофа.

— На мен ли го казваш?

— Чуй… Може ли да ти задам един личен въпрос? Много ми се иска да знам…

— Хъ…

— В края на краищата отново разполагаш сам с цялата астрална плоскост.

— Питай, щом ти е толкоз интересно.

— Защо са те нарекли Човек Колкото…

— Туй ли било? Очаквах сам да се досетиш, какъвто си хитроумен. В нашето племе по традиция получаваме имената си според първото нещо, което майката види извън своя вигвам след раждането. Името ми е съкратено от Човек, Полял Две Кучета С Вода, Колкото Събира Една Кофа.

— Не ти е повървяло много — отбеляза Уиндъл със съчувствие.

— Ами, не е зле — увери го Човекът Колкото Кофа. — По-добре съжали моя брат-близнак. Майка ни надникнала навън десет секунди по-рано, за да избере неговото име.

Уиндъл Пунс поумува.

— Не ми казвай, нека се досетя сам. Да не е Две Хапещи Се Кучета?

— Две Хапещи Се Кучета ли? Две Хапещи Се Кучета?! Ха, той би дал да му отрежат дясната ръка, за да носи името Две Хапещи Се Кучета!

Историята на Уиндъл Пунс стигна до своя край значително по-късно, ако под „история“ се подразбира всичко, на което бе дал началото. Например селяните от планините Овнерог, които познават истинския танц „Морис“, вярват, че никой не умира окончателно, преди да стихнат отгласите му в света. Жив е, докато не спре навитият от ръката му часовник, докато не узрее налятото в бъчвите вино, докато не бъде ожънато засятото жито. Те казват, че времето от раждането до смъртта е само ядрото на нечие съществуване.

Уиндъл крачеше в мъгливия град към срещата, която очакваше още от раждането си, и предчувстваше какъв ще е окончателният завършек на живота му.

Щеше да настъпи след няколко седмици със следващото пълнолуние — своеобразно приложение към живота на Уиндъл Пунс, роден през годината на Важния триъгълник във Века на Трите въшки (придържаше се към стария календар с древните имена вместо към модното летоброене с числа) и починал в годината на Абстрактната змия във Века на плодния прилеп… да, де, приблизително.

Две фигури щяха да тичат по ливадите на високо плато под пълната луна. Нито само вълци, нито само хора. С малко късмет щяха да имат най-доброто и от двата свята. Не само да усещат… а и да знаят.

Винаги е най-добре да имаш и двата свята.