Жътварят

Туп. Туп.

В тъмния шкаф на зимника вече се напълни цял рафт.

Но от Уиндъл Пунс имаше точно колкото побираше тялото му, което той насочваше прилежно по коридора.

„Не съм очаквал това. И не заслужавам такава участ. Някой някъде е сбъркал.“

Усети хладен ветрец по бузите си и чак сега осъзна, че е излязъл на открито. Пред него беше залостената порта на Университета.

Внезапно Уиндъл Пунс бе обзет от остра клаустрофобия. От години чакаше да умре, това най-после се случи, а ето че отново се озова в този… този мавзолей, пълен с изкуфяващи дъртаци, където трябваше да прекара остатъка от живота си след смъртта. Първата му работа ще е да се махне оттук и да си уреди приличен край…

— Добра ви вечер, господин Пунс.

Обърна се съвсем бавно и зърна дребната фигура на джуджето Модо, градинаря на Университета, който седеше в здрача и пушеше лула.

— О, здрасти, Модо.

— Господин Пунс, както дочух, малко сте умрял.

— Ъ-ъ… Има такова нещо.

— Виждам обаче, че не ви пука.

Пунс кимна и огледа унило оградата. Всяка вечер по залез портата на Университета се заключваше и този обичай принуждаваше преподаватели и студенти да прескачат стените. Но той сериозно се съмняваше, че би проявил подобна ловкост.

Сви пръстите си в юмруци, после ги изопна. Какво да се прави…

— Модо, има ли и друг изход оттук?

— Няма, господин Пунс.

— Тогава къде да си направим още един?

— Моля, господин Пунс?

С шум на изтормозена зидария в стената зейна дупка с приблизителните очертания на Уиндъл Пунс. После ръката на Уиндъл се показа през дупката и прибра падналата шапка.

Модо пак запали тютюна в лулата си и помисли, че на тази работа се е нагледал на какви ли не щуротии.

В тясна уличка, на която засега нямаше любопитни минувачи, някой на име Рег Шу — също мъртвец, се огледа и в двете посоки, извади четка и кутия боя от джобовете си и написа на стената следния лозунг:

После се втурна да бяга или поне се затътри много бързо.

Архиканцлерът отвори прозореца и надзърна в нощта.

— Я се заслушайте.

Магьосниците го послушаха.

Разлая се куче. Някъде подсвирна крадец, от съседен покрив се разнесе същият сигнал. В далечината семейна двойка бе почнала скандал, който подтиква съседите по няколко улици околовръст да се облегнат на первазите и да си водят бележки. Но тези звуци бяха само основните тонове в неспирната гълчава на града. Анкх-Морпорк шумолеше в нощта на път към утрото като огромно живо създание… не се плашете, и това е образно казано.

— Е? — обади се Старшият наставник. — Не чувам нищо особено.

— За същото ви говоря. Всеки ден умират десетки жители на Анкх-Морпорк. Ако всички почнеха да се мотаят между живите като горкия стар Уиндъл, не мислите ли, че вече щеше да се разчуе? Щеше да има оглушителна врява. Тоест по-оглушителна от обичайната.

— В града винаги се навъртат неколцина неумрели — скептично вметна Деканът. — Вампири, зомби, банши и така нататък.

— Да, ама те са по-естествено неумрели — заяви Архиканцлерът. — Знаят как подобава да се държат. По рождение.

— Не можеш да си неумрял по рождение — възрази Старшият наставник.4

— Исках да кажа, че за тях е традиция! — озъби се Ридкъли. — Там, където отраснах, имаше няколко достопочтени вампири. От векове си бяха все същите.

— Те обаче смучат кръв — не отстъпваше Старшият наставник. — Не е особено достопочтено занятие.

— Четох някъде, че нямали нужда от цялата кръв — вмъкна Деканът, напиращ да се прояви. — Потребно им било нещо в нея. Май се нарича хемогоблини.

Другите се вторачиха в него и той вдигна рамене.

— Аз откъде да знам защо е така? Хемогоблини. Това беше написано. Било свързано с желязото в кръвта.

— Аз пък съм убеден, че нямам никакви железни гоблини, духове или таласъми в кръвта! — отсече Старшият наставник.

— Поне вампирите са по-поносими от някое зомби — изрази мнението си Деканът. — Много по-изискани твари. Вампирите не се тътрят насам-натам през цялото време.

— Впрочем възможно е и човек да бъде превърнат в зомби — бъбриво се намеси Лекторът по съвременни руни. — И не е задължително да стане с магия. Стига да имате черен дроб от един рядък вид риба и извлек от един вид корен. Глътнеш ли супена лъжица от отварата, събуждаш се зомби.

— И кой е този вид риба? — заяде се Старшият наставник.

— Аз как бих могъл да науча?

— Кой ли изобщо би могъл да научи това? — довърши го Старшият наставник гадничко. — Нима човекът е станал от леглото една сутрин и е възкликнал: „Брей, каква идея ме осени, ей сега ще превърна някого в зомби и имам нужда от черния дроб на рядка риба и парченце корен, само трябва да налучкам точно кои.“ Нали си представяш как кандидатите да се подложат на експеримента вече са се наредили на опашка прел колибата му? Номер 94 — черен дроб от червеноивичеста рибка и корен от растението маниака… не свършиха работа. Номер 95 — черен дроб от остропереста риба и корен дум-дум… не свършиха работа. Номер 96…

— Какви ги плещиш? — не сдържа досадата си Архиканцлерът.

— Просто изтъквам абсолютното неправдоподобие на тази…

— Млъкни — делово нареди Ридкъли. — Както аз го виждам… я ме чуйте — смъртта трябва да си продължава, нали? Винаги има смърт. В това е същината на живота. Първо си жив, после си мъртъв. Не може да престане изведнъж.

— Да, но с Уиндъл не се случи — напомни Деканът.

— Има си я през цялото време — не го слушаше Ридкъли. — Всякакви живинки умират. Дори зеленчуците.

— Не съм чувал Смърт да се е явявал лично за кончината на никой картоф — усъмни се Деканът.

— Смърт идва при всички — убедено заяви Архиканцлерът.

Останалите закимаха дълбокомислено.

След малко заговори Старшият наставник:

— Да знаете, наскоро прочетох, че всеки атом в телата ни се сменял за седем години. Наместват се нови, пък старите се махат. И така непрекъснато. Да се смаеш.

Старшият наставник умееше да причинява на разговора онова, което гъстият петмез прави с прецизния механизъм на часовника.

— Я гледай. И какво става със старите? — събуди се любопитството на Ридкъли.

— Не ми е ясно. Май просто си се реят във въздуха, докато се пъхнат в другиго.

Архиканцлерът като че се почувства засегнат.

— Дори за магьосниците ли важи?

— О, да. За всекиго. Това е част от тайнството на битието.

— Нима? Според мен пък си е пример за лоша хигиена. Нима ли начин да го прекратим?

— Не ми се вярва — проточи разколебан Старшият наставник. — Май е невъзможно да прекратяваме тайнствата на битието.

— Но както ти го казваш, всеки от нас се състои от всеки друг.

— Да. Нали е изумително?

— Не, отвратително е — сряза го Ридкъли. — Както и да е, щях да изтъкна… щях да изтъкна, че… — Поспря, за да си събере мислите. — Никой не може да отмени смъртта. А Смърт не може да умре. Все едно да накараш някой скорпион да ужили себе си.

— Всъщност — намеси се Старшият наставник, винаги готов да помогне с подходящ факт — напълно е възможно скорпионът да се…

— Млъкни — прекъсна го Архиканцлерът.

— Не бива да позволяваме един неумрял магьосник да се шляе тук — възмути се Деканът. — Как да познаем какво ще му щукне да направи? Трябва да го… усмирим окончателно. За негово добро е.

— Правилно — одобри Ридкъли. — За негово добро е. И едва ли ще е толкова трудно. Нали има десетки начини да се справиш с неумрелите?

— Чесън — безпрекословно съобщи Старшият наставник. — Неумрелите не понасят чесън.

— Не мога да ги виня. И аз не го понасям — сподели Деканът.

— Неумрял! Неумрял! — разпищя се Ковчежникът и го посочи обвинително с пръст.

Вече не му обръщаха внимание.

— Да, можем да използваме свещени символи и предмети — изброяваше Старшият наставник. — Обикновеният неумрял се разпада на прах, щом ги погледне. Те не обичат и дневна светлина. Ако пък се опъват, имаме и погребението на кръстопът. С този похват няма грешка. И забиваме в тях кол, за да не се надигнат отново.

— Със сплитка чесън на него — изфъфли Ковчежникът.

— Е, може. Нищо не пречи да се сложи и чесън на кола — неохотно отстъпи Старшият наставник.

— Много ще се размирише — намуси се Деканът.

— Млъкни — скастри го Архиканцлерът.

Туп.

Накрая пантите на шкафа не издържаха и новото му съдържание се разсипа по пода.

Сержант Колън от Градската стража на Анкх-Морпорк беше на смяна. Пазеше Бронзовия мост, основната връзка между Анкх и Морпорк. Пазеше го от крадци.

По въпроса за предотвратяване на престъпленията той предпочиташе да мисли мащабно. И безопасно.

Имаше и друго направление в тази област. Привържениците му смятаха, че за да те признаят като бдителен пазител на реда в Анкх-Морпорк, трябва да патрулираш по улиците и тъмните кътчета, да подкупваш доносници, да следиш заподозрените и така нататък в същия дух.

Сержант Колън се разграничаваше от тях. Би побързал да обясни, че постъпва така не защото да преследваш престъпниците в Анкх-Морпорк е все едно да намаляваш съдържанието на сол в морето. И не защото единственото признание, което бдителният пазител на реда би дочакал, щеше да се сведе до въпроса: „Ей, оня труп в канавката не е ли сержант Колън?“ А защото съвременният, напредничав и интелигентен полицейски служител винаги трябва да предвижда намеренията на сегашните престъпници. Все някога би им хрумнало да откраднат Бронзовия мост, но сержант Колън щеше да ги издебне.

А дотогава имаше тихо местенце на завет, където да си попуши на спокойствие и най-вероятно да не вижда нищо, което би смутило душевния му мир.

Облегна лакти на парапета, размишлявайки унесено за живота.

Нечий силует се очерта в мъглата. Сержант Колън видя познатата островърха шапка на магьосник.

— Добър вечер, полицай — изграчи носещият шапката.

— По-скоро добро утро, ваша светлост.

— Полицай, ще бъдете ли така добър да ми помогнете да се кача на парапета?

Сержант Колън се поколеба. Но този перко все пак беше магьосник. Човек можеше да си изпати зле, ако откаже помощ на магьосници.

— Нова магия ли ще опитвате, ваша светлост? — попита весело, докато избутваше кльощавото, но учудващо тежко тяло върху ронещия се парапет.

— Не.

Уиндъл Пунс пристъпи напред. Чу се жвакане.5

Сержант Колън погледа как водите на Анкх бавничко се събраха отново.

„Ех, тия магьосници! Все ги прихваща нещо…“

Позяпа още малко. След няколко минути боклуците и мътилката около основата на една от подпорните колони се размърдаха. Там имаше мазни стъпала, водещи нагоре към моста.

Появи се островърха шапка.

Сержант Колън чуваше как магьосникът тътрузи крака по стълбата и псува под носа си.

Уиндъл Пунс пак излезе на моста. Беше подгизнал.

— Не е зле да облечете сухи дрехи — подсети го сержантът. — Както сте мокър, направо ще си докарате белята.

— Ха!

— Опънете си краката пред хубавичко разпален огън, аз тъй правя.

— Ха!

Колън огледа Пунс, застанал в личната си локвичка.

— Ваша светлост, да не опитвахте някаква подводна магия? — осмели се да попита.

— Не съвсем, полицай.

— Открай време се чудя какво ли има под водата — събра смелост сержантът. — Загадките на дълбините, странни и удивителни твари… Мама веднъж ми разправи приказка за едно момченце, дето се превърнало в русалка… макар че сега се питам що пък точно в русалка… Преживяло всякакви приключения под вод…

Гласът му стихна от пробойната сила в погледа на Уиндъл Пунс.

— Там е скучно — осведоми го старият магьосник, обърна му гръб и се повлече в мъглата. — Много, ама много скучно. Наистина.

Сержант Колън остана сам на моста. Запали поредната цигара с треперещи ръце и се запъти припряно към участъка на Стражата.

— Ама че лице — мърмореше си. — И ония очи… Бургии…

— Сержант!

Колън се вцепени. Чак тогава погледна надолу. Някой го зяпаше от равнището на калдъръма. Опомни се и различи острите черти на старото си приятелче Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото — жив довод в полза на твърдението, че човечеството е произлязло от някакъв вид гризачи. ССПГ Диблър предпочиташе да се нарича предприемач-авантюрист. Всички други предпочитаха да го наричат амбулантен търговец, чиито кроежи за печалби неизменно се препъваха в дребни, но съществени пропуски. Например опитваше се да продава неща, които не му принадлежаха или не работеха, или в някои случаи просто не съществуваха. Всеизвестно е, че златото на феите се изпарява с първите лъчи на зората, но то е същински железобетон в сравнение с някои от стоките, които Диблър предлагаше на потенциалните клиенти.

Сега стоеше в подножието на стъпала пред вратата на едно от безбройните подземия в Анкх-Морпорк.

— Здрасти, Гърло.

— Фред, ще слезеш ли тук за мъничко? Имам нужда от съвет, свързан със законите.

— Гърло, да не си загазил?

Диблър се почеса по носа.

— Виж сега, Фред… Престъпно ли е да ти подарят нещо? Тоест без да знаеш, де.

— Гърло, някой да не ти е направил подарък?

Диблър кимна неуверено.

— И аз се питам. Нали знаеш, че тук си държа разни дреболии?

— Ъхъ.

— Ами само влязох да проверя стоката и… — Диблър безпомощно махна с ръка. — Е… Погледни какво става…

Отвори вратата на мазето.

В тъмата се разнесе тихо „туп“.

Уиндъл Пунс се тътрузеше безцелно по мрачна уличка в Сенките, протегнал напред ръце е увиснали китки. Нямаше представа защо постъпва така. Струваше му се подходящо.

Да скочи от по-висока сграда? И от това не би имал полза. Бездруго имаше затруднения с ходенето, два счупени крака нямаше да го улеснят. Отрова? Въображението веднага му подсказа как ще се чувства и с остри болки в стомаха. Бесене? Да виси и да го полюшва вятърът несъмнено би било още по-досадно от седенето на дъното на реката.

Стигна до вонящо площадче, където се събираха няколко пресечки. Плъховете се разбягаха, щом го зърнаха. Никаква котка измяучи диво и препусна по покривите.

Той стърчеше на площадчето и недоумяваше къде е, защо е тук и какво да прави сега. Изведнъж усети връх на нож да се опира в гръбнака му.

— Тъй, дядка — прозвуча глас зад него, — или парите, или живота.

В тъмата устните на Уиндъл се изкривиха в страшна усмивчица.

— Няма да си играя на шикалки с тебе, дядка — подкани го гласът.

— Вие от Гилдията на крадците ли сте? — попита Уиндъл, без да се обръща.

— Не, ние сме… на свободна практика. Хайде, давай ги тия твои пари.

— Нямам никакви — обясни Пунс и се завъртя на място.

Видя двама обирджии.

— Леле, божке, глей му очите на тоя! — ахна единият.

Уиндъл вдигна ръце над главата си и застена:

— Уууууууу…

Обирджиите заотстъпваха. За нещастие опряха в стена и се притиснаха до нея.

— УуууУУУУуууувърветенамайнатасиуууУУУууу! — нададе вой Уиндъл, без да осъзнава, че единственият им път към спасението минаваше право през него.

Събра очите си към носа за по-стряскащо.

Влудени от ужас, несполучилите нападатели се шмугнаха под ръцете му, но единият не пропусна да забие кинжала си до дръжката в пилешките гърди на Пунс.

Той сведе поглед към ножа.

— Ей! Това беше най-хубавата ми роба! Исках да ме погребат с… Я вижте какво стана! Знаете ли колко трудно се кърпи коприна, а? Веднага се връщайте… Да му се не види, точно където си личи най-много…

Заслуша се. Дочуваше само бесен тропот на крака.

Уиндъл Пунс извади кинжала от тялото си.

— Такова нещо може да те убие — промърмори и го захвърли.

В мазето сержант Колън взе един от предметите, натрупани като огромни наноси по пода.

— Май има хиляди от тях — обади се Гърлото до него. — Само се питам кой ли ги е изсипал тук?6

Сержантът въртеше предмета в ръцете си.

— Не съм виждал такова досега. — Разтръска го и лицето му грейна в усмивка. — Хубавичко е, нали?

— Вратата беше заключена — жалваше се Гърлото, — платил съм си и таксата в Гилдията на крадците.

Колън пак разклати предмета.

— Ей, че приятно!

— Фред?…

Очарованият сержант се пулеше към миниатюрните снежинки, които падаха в малкото стъклено кълбо.

— Ъ-ъ?…

— Как е редно да постъпя?

— Че знам ли… Гърло, като гледам, твои са си. Само не ми побира умът защо някой е искал да се отърве от тях.

Колън тръгна към вратата, Диблър му препречи пътя.

— Струва дванайсет пенса — съобщи невъзмутимо.

— Какво?!

— Онуй, дето го пъхна в джоба си, Фред.

Колън извади кълбото от джоба си.

— Я стига! — разсърди се. — Ти прост си ги намерил тука! Не са ти стрували и едно пени!

— Да, ама разходите по складирането… опаковката… превоза…

— Два пенса — отчаяно предложи Колън.

— Десет.

— Три.

— Седем пенса… и сам си прерязвам гърлото, да знаеш.

— Бива — неохотно се съгласи сержантът и тръсна кълбото. — Радва очите, а?

— Заслужава си всяко пени, което плащаш — отзова се Диблър и потри ръце обнадежден. — Ще се разпродават като топъл хляб.

Награби няколко кълба и напълни една кутия с тях.

На излизане заключи вратата.

В мрака вътре се чу „туп“.

В Анкх-Морпорк от прастари времена спазваха чудесната традиция да посрещат гостоприемно същества от всякакви раси, цветове и форми, стига да имат пари за харчене и билети за връщане по домовете си.

В прословутото издание на Гилдията на търговците „Добре сме ви сварили в Анкх-Морпорк, градъ на иляди изненади“ се твърди, че „вий, гостининът, ще бъдити приет с дубре дошъл в безчетните кръчмета и ханчета на тоз древен градъ, гдето мнозина знаят как да угодят на госта от затънтени краища. Ако ще да сти человек, тролъ, джудже, таласъм или гномъ, Анкх-Морпоркъ ще вдигни наздравицъ с възглас: «Пия за теб, приятелче! Пий и ти, бе, задник!»“

Уиндъл Пунс не знаеше къде един неумрял би могъл да се поразтуши. У него обаче нямаше и капчица съмнение, че ако изобщо е възможно едни неумрял да се поразтуши, такова местенце ще се намери именно в Анкх-Морпорк.

Мъчителните му стъпки го отведоха по-навътре в Сенките. Но вече не бяха толкова мъчителни.

Повече от век Уиндъл Пунс бе живял зад стените на Невидими университет. По календара животът му изглеждаше дълъг. По натрупан опит беше горе-долу на тринадесет години.

Виждаше, чуваше и надушваше неща, които никога не бе виждал, чувал и надушвал.

Сенките бяха най-старата част на града. Ако някой можеше да изработи релефна карта на греховете, злобата и бездънната поквара и да ги изобрази на нея с извита координатна мрежа, както представят гравитационното поле около някоя черна дупка, дори в Анкх-Морпорк кварталът Сенките щеше да изглежда като дълбока шахта. Всъщност те смайващо приличаха на вече споменатото астрономическо явление — излъчваха силно привличане за определен тип същества, от тях не изскачаше и лъч светлина, пък и можеха да се превърнат в проход към друг свят. По-точно — отвъдния.

Сенките бяха град в града.

Улиците гъмжаха от тълпи. Закачулени фигури се прокрадваха по своите дела. Непривична музика се процеждаше от подземия заедно с остри и възбуждащи аромати.

Пунс подминаваше закусвални за таласъми и барове за джуджета, откъдето се разнасяха песни и шум на пиянски сбивания, защото джуджетата обичат да вършат двете неща едновременно. Имаше и тролове, разбутващи множеството като… като големи създания сред малки създания. И не ходеха прегърбени.

Досега Уиндъл бе срещал тролове само в по-изисканите райони на града7, където те пристъпяха с пресилена предпазливост, да не би случайно да пребият някого до смърт с боздуганите си и да го изядат. В Сенките крачеха с толкова вирнати глави, че почти се подаваха над раменете им.

Уиндъл Пунс се носеше през тълпата като изстреляна накриво топка за тенис на маса. Ту някой дрезгав звуков удар го караше да отскочи от вратата на бар, ту дискретно безистенче, предлагащо необичайни и забранени удоволствия, го привличаше като магнит. Дори не знаеше какво всъщност му предлагат. Няколко бегли скици, окачени до осветен в розово вход, го озадачиха още повече и разпалиха докрай неговата любознателност.

Въртеше глава във всички посоки, обзет от приятно изумление.

Какво място! На десет минути пеша… тоест четвърт час тътрузене от Университета! А той да не подозира, че го има! И какви хора! Какви шумове! Какъв живот!

Неколцина представители на всевъзможни видове и народности го избутаха от пътя си. Един-двама дори понечиха да го оплюят, но побързаха да стиснат устни и да се махнат.

И си помислиха: „Тия очи! Като бургии!“

Нечий глас го повика от тъмата:

— Ей, голямото момче! Искаш ли да се позабавляваш?

— О, да! — унесено възкликна Уиндъл Пунс. — О, да! Да!

Обърна се натам.

— Как пък не, по дяволите! — изсъска гласът.

Някой се отдалечи припряно.

Лицето на Уиндъл посърна.

Явно животът принадлежеше само на живите. Май сбърка, като се върна в тялото си. Глупаво беше да очаква нещо.

Загърби квартала и, без да насилва сърцето си да бие, се запъти обратно към Университета.