Жътварят

Тази вечер на площада мъжете се упражняваха в стрелба с лък. Бил Порталски усърдно си заслужи славата на най-некадърния стрелец в цялата история. Никой не понечи да умува дали забиването на стрели в шапките на зяпачите зад него не е по-трудно изпълнение от улучването на достатъчно голяма мишена, сложена на някакви си петдесетина метра.

Той не можеше да се начуди колко приятели си спечелваш с непохватност, стига да си толкова смотан, че да си и смешен.

Затова му позволиха да седне на пейката пред кръчмата — при старците.

Наблизо от комина на ковачницата изскачаха искри и се виеха на спирала в здрача. Иззад затворената врата ехтяха безмилостни удари с чук. Бил Порталски не знаеше защо вратата на ковачницата винаги е затворена. Повечето ковачи предпочитат да я държат широко отворена и ковачниците им са неофициалните зали за събрания на селото. Този обаче много се увличаше в работата си…

— Ждрашти, шкелет.

Той веднага се обърна.

Момиченцето от къщата над кръчмата го зяпаше с най-проницателния поглед, който бе срещал.

— Ти ши шкелет, нали? Личи ши по голите кошти.

— ГРЕШИШ, ДЕТЕНЦЕ.

— Шкелет ши, жнам. Хората штават шкелети, като умрат. Ама пошле не бива да ше разжмотават наоколо.

— ХА. ХА. ХА. ЧУЙТЕ ГО САМО ТОВА ДЕТЕ…

— Ти жащо ше ражмотаваш наоколо?

Бил Порталски се озърна към старците. Изглеждаха увлечени в състезанието.

— ЧУЙ КАКВО ЩЕ ТИ ПРЕДЛОЖА — заговори притеснен на момиченцето. — АКО ПРЕСТАНЕШ ДА МИ ДОСАЖДАШ, ЩЕ ТИ ДАМ МОНЕТКА. ПОЛОВИН ПЕНИ.

— Имам ши машка на шкелет — просвети го тя. — От хартия.

Бил Порталски направи грешката, допускана от милиони гузни възрастни в горе-долу подобни обстоятелства. Опита се да убеждава детето.

— АКО БЯХ СКЕЛЕТ, МОМИЧЕНЦЕ, ТЕЗИ МНОГО ВЪЗРАСТНИ ГОСПОДА ДО МЕН ОТДАВНА ДА СА ЗАБЕЛЯЗАЛИ.

Тя изгледа старците в другия край на пейката.

— И те почти ша штанали шкелети. Не вярвам, че ишкат да виждат още един.

Той се примири.

— ТРЯБВА ДА ПРИЗНАЯ, ЧЕ ПОНЕ В ТОВА СИ ПРАВА.

— Жащо не ше ражпадаш на парчета?

— НЕ ЗНАМ. НИКОГА НЕ МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО.

— Виждала шъм шкелети на животни. Те ше ражпадат.

— МОЖЕ БИ ЗАЩОТО СКЕЛЕТИТЕ СА ОСТАТЪК ОТ ТЯХ, А АЗ СЪМ СИ ТАКЪВ ПОНАЧАЛО.

— Аптекарят, дето прави лекове в Чамбли, ши има шкелет на кука, жакрепил му е коштите ш телчета — съобщи детето с тон, който подсказваше подробно проучване на обекта.

— АЗ НЯМАМ ТЕЛЧЕТА.

— Има ли ражлика между мъртвите шкелети и живите?

— ДА.

— Жначи той е окачил мъртъв шкелет?

— ДА.

— Дето преди е бил в жив човек?

— Да.

— Брей, че гадно. — Детето позяпа хоризонта и се похвали: — Имам ши нови чорапки.

— ТАКА ЛИ?

— Ако ишкаш, виж ги.

Протегна за оглед мърляво краче.

— Я ГЛЕДАЙ! НОВИ ЧОРАПИ.

— Мама ми ги оплете от овча вълна.

— БРЕЙ…

Тя пак огледа хоризонта за нещо интересно.

— Ей, жнаеш ли… жнаеш ли, че е петък?

— ДА.

— А аж ши намерих една лъжичка.

Бил Порталски се усети, че очаква някакво продължение. Не бе свикнал да общува с хора, които задържат вниманието си на една тема не по-дълго от три секунди.

— Ти нали работиш при гошпожица Флитуърт?

— ДА.

— Моят татко кажа, че ти добре ши намештил краката ши под машата там.

Бил Порталски не успя да съчини отговор, защото не разбра смисъла на подмятането. Беше от изреченията, които хората изричат преспокойно, прикривайки грубостта зад намеци, предадени понякога само с глас или поглед. Детето обаче още не владееше този майсторлък.

— Татко кажва още, че тя криела пълни шандъци ш имане.

— НИМА?

— Пък аж ши имам две парички по едно пени.

— ОХО…

— Сал!

И двамата се озърнаха — госпожа Лифтън стоеше на прага.

— Време ти е да си лягаш. Стига си дотягала на господин Порталски.

— О, УВЕРЯВАМ ВИ, ЧЕ ТЯ ИЗОБЩО НЕ МИ Е…

— Кажи „лека нощ“.

— Ама шкелетите как жашпиват? Нали не могат да ши жатворят очите, щото…

Той дочуваше приглушените им гласове откъм кръчмата.

— Не бива да наричаш така господин Порталски само защото е… твърде… кльощав…

— Няма штрашно. Той не е от умрелите шкелети.

В гласа на госпожа Лифтън се промъкна типичното объркване на човек, който просто не желае да повярва на очите си.

— Може да е бил болен.

— Че един шкелет може ли да е болен?

Бил Порталски се върна в стопанството, потънал в тежък размисъл.

Прозорецът на кухнята беше осветен, но той отиде направо в плевнята, качи се по стълбата и легна в сеното.

Можеше да отлага сънищата, но нямаше как да избяга от спомените.

Взря се в мрака.

След малко чу меки стъпки. Обърна се.

Колона от бледи призрачета на плъхове припкаха по таванската греда над главата му и избледняваха в движение, накрая остана само звукът.

Следваше ги един… силует.

Беше висок около педя. Носеше черно наметало. Държеше малка наточена коса в едната си костелива лапичка. Бяла костена муцунка се подаваше изпод сенчестата качулка.

Бил Порталски протегна ръка и го свали от гредата. Силуетът не се възпротиви, а се изпъчи върху дланта му и впери в него поглед, какъвто си разменят признатите професионалисти.

Бил Порталски промълви:

— ЗНАЧИ ТИ СИ?…

Смърт на мишките кимна.

— ПИСУК.

— ПОМНЯ ТЕ, КОГАТО БЕШЕ ЧАСТ ОТ МЕН — спомена Бил Порталски.

Смърт на мишките изписука отново.

Бил Порталски порови в джобовете на работните си дрехи. Бе пъхнал там остатъка от обяда си. Аха, ето го.

— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ВИДИШ СМЕТКАТА И НА ПАРЧЕ СИРЕНЕ?

Смърт на мишките прие сиренето с благодарност.

Бил Порталски веднъж (само веднъж, разбира се) навести един старец, който бе прекарал почти целия си живот заключен в килия на върха на кула заради приписано му злодеяние. Старецът разнообразяваше дните си с опитомяване на птички, за да си има компания. Те цвъкаха на постелята му и го лишаваха от храна, но той ги търпеше и се усмихваше, когато кацаха и отлитаха от перваза пред зарешетения прозорец. Тогава Смърт не можа да разбере кому е притрябвало да се увлича по подобни глупости.

— НЯМА ДА ТЕ БАВЯ — подхвърли. — ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ИМАШ РАБОТА, СРЕЩИ С ДРУГИ ПЛЪХОВЕ. ЗНАМ КОЛКО СИ ЗАЕТ.

Вече разбираше.

Остави фигурката на гредата и се излегна.

— ОТБИВАЙ СЕ, АКО МИНАВАШ НАБЛИЗО.

Бил Порталски пак се зазяпа в тъмата.

Сънят… Долавяше как го дебне наоколо. Сънят, понесъл цял куп видения.

Лежеше в мрака и се бореше да го отблъсне.

Крясъците на госпожа Флитуърт го накараха да се изправи в миг и замалко му олекна, че не секнаха със събуждането.

Вратата на плевнята се блъсна в стената.

— Бил! Слез бързо!

Той напипа с крак първото стъпало.

— КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ?

— Нещо се е подпалило!

Хукнаха през двора и продължиха на бегом по пътя. Небето над градчето червенееше.

— Размърдай се, де!

— НО ПОЖАРЪТ НЕ Е ПРИ НАС.

— Ама целият град може да пламне! Прехвърля се по тия сламени покриви, преди да се усетиш!

Стигнаха до окаяното подобие на градски площад Пожарът бе обхванал кръчмата, сламата на покрива отскачаше нагоре с рев на милиони искри.

— Гледай ги, бе, стърчат като вкаменени! — заръмжа госпожица Флитуърт. — Ей я там помпата, всички имат кофи вкъщи, ама може ли да се свърти толкоз проста мисъл в кратуните им?!

Недалеч от тях започна схватка — двама от клиентите на кръчмата възпираха Лифтън да не нахълта в къщата. Той виеше в лицата им.

— Момиченцето му е вътре — сепна се госпожица Флитуърт. — Нали туй каза?

— ДА.

Пламъците закриваха като завеси всеки прозорец.

— Трябва да има начин! — настръхна тя. — Ако намерим стълба…

— НЕ БИВА.

— Какво?! Поне ще опитаме. Как тъй ще зарязваме хората в беда!

— ВИЕ НЕ РАЗБИРАТЕ — изрече Бил Порталски. — НАМЕСАТА В СЪДБАТА ДОРИ НА ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК МОЖЕ ДА УНИЩОЖИ СВЕТА.

Госпожица Флитуърт го огледа стъписано, сякаш смяташе, че току-що е полудял.

— Що за тъпотии дърдориш?

— ИСКАМ ДА КАЖА, ЧЕ ЗА ВСЕКИГО НАСТЪПВА МОМЕНТЪТ ДА УМРЕ.

Тя се облещи. После замахна и го цапардоса по лицето с опакото на дланта си.

Лицето се оказа по-твърдо, отколкото очакваше. Госпожица Флитуърт изохка и си духна на пръстите.

— Махаш се от стопанството ми още тая нощ, Бил Порталски! Ясно?

Врътна се и затича към помпата.

Неколцина от мъжете донесоха дълги пръти с куки, за да смъкнат горящата слама от покрива. Госпожица Флитуърт накара други да опрат подвижна стълба до единия прозорец на спалнята, но докато убеди някого да се покатери под защитата на подгизнало одеяло, върхът на стълбата вече тлееше.

Бил Порталски не откъсваше поглед от пламъците.

Бръкна в джоба си и извади животомер. Светлината на пожара играеше червеникаво по стъклото. Пак прибра златния часовник в джоба.

Част от покрива хлътна навътре.

— ПИСУК.

Бил Порталски погледна в краката си. Фигурка в черно наметало мина решително между тях и влезе наперено през обрамчения с огън вход.

Някой викаше оглушително, че вътре имало бурета с ракия.

Бил Порталски отново извади животомера. Съскането му заглушаваше рева на пожара. Бъдещето изтичаше в миналото, имаше несравнимо повече минало, отколкото бъдеще. Порази го обаче фактът, че бъдещето винаги тече в миналото през неизменното сега.

Внимателно пусна животомера в джоба си.

Смърт знаеше, че намесата в съдбата на един-единствен човек може да унищожи света. Това знание беше част от него.

Но откри, че за Бил Порталски в това няма повече смисъл, отколкото в думите „конски лакти“.

— ОХ, ПО ДЯВОЛИТЕ… — промърмори той.

И влезе в огъня.

— Ъ-хъм. Библиотекарю, аз съм! — Уиндъл се мъчеше да вика през ключалката. — Уиндъл Пунс.

Опита пак с думкане по вратата.

— Той защо не се обажда отвътре?!

— Не знам — отвърна глас зад него.

— Шлепел?

— Аз съм, господин Пунс.

— Как се озова зад мен?

— Трябва да бъда зад нещо, господин Пунс. В това е същината на караконджула.

— Библиотекарю! — кресна Уиндъл и заблъска с юмрук по вратата.

— Ууук.

— Защо отказваш да ме пуснеш?

— Ууук.

— Но аз искам да проверя нещо в книгите.

— Ууук ууук!

— Е, да, такъв съм си. Туй какво общо има с молбата ми?

— Ууук!

— Ама не е… не е честно!

— Той какво ви каза, господин Пунс?

— Нямало да ме пусне, защото съм бил мъртъв!

— Типично поведение. Рег Шу все се оплаква от това отношение.

— Някой друг наясно ли е с тая жизнена сила?

— Ами винаги можете да се обърнете към госпожа Кейк. Но тя си е особнячка.

— Коя е госпожа Кейк? — Уиндъл поумува над казаното от Шлепел. — А ти между другото си караконджул.

— Никога ли не сте чувал за госпожа Кейк?

— Не съм.

— Не вярвам да се интересува от магия… А господин Шу бездруго ни увещава да не говорим е нея. Твърди, че тя експлоатирала мъртъвците.

— Как?

— Тя е медиум.

— Сериозно? Добре, да вървим при нея. И… Шлепел?

— Да?

— Тръпки ме побиват, защото се спотайваш зад гърба ми през цялото време.

— Господин Пунс, много се разстройвам, ако не съм застанал зад нещо или някого.

— Не можеш ли да се криеш зад друго нещо, не зад мен?

— А вие какво предлагате, господин Пунс?

Уиндъл прехвърли в ума си възможностите.

— Да, може и да се изхитрим — промърмори под носа си, — ако намеря отвертка.

Градинарят Модо бе коленичил и разравяше пръстта около гергините, но изведнъж чу ритмичен шум като от влачене на тежък предмет.

Озърна се.

— Добър вечер, господин Пунс. Още сте мъртъв, както виждам.

— Добър вечер, Модо. Градината има чудесен вид.

— Господин Пунс, някой мъкне врата зад вас.

— Да, знам.

Вратата се местеше полека по пътеката. Като подминаваше Модо, се завъртя неловко, сякаш носещият я се мъчеше да не бъде видян.

— Това е един вид предпазна врага — обясни Уиндъл.

Спря разколебан. Нещо го подразни. Не долови причината, но изведнъж усети някакво объркване, все едно чуваше музикант да свири фалшиво в голям оркестър. Внимателно обмисли гледката пред очите си.

— В какво слагаш бурените?

Модо кимна към предмета до себе си.

— Полезна е, нали? Намерих я до торището. Ръчната ми количка съвсем се потроши и като надникнах случайно, зърнах ей това там…

— Странна измишльотина — поклати глава Уиндъл. — Кому е хрумнало да изработи кошница от тел? И колелцата й са прекалено малки…

— Но е много удобна за бутане, има си дръжка — похвали се Модо. — Чудя се как някому е дало сърце да я захвърли. Господин Пунс, вие как мислите — защо са я изоставили?

Уиндъл се вторачи в количката. Не можеше да се отърве от усещането, че и тя е впила поглед в него.

Внезапно се чу да мърмори:

— Може пък сама да се е дотъркаляла там.

— Сигурно сте прав, господин Пунс! Искала е малко да си отдъхне! Как налучкахте!

— Да, тъй изглежда — невесело смънка Уиндъл.

Излезе през портата в града, до ушите му начесто достигаха чегъртането и тропотът на вратата.

„Ако някой ми бе казал преди месец, че няколко дни след смъртта си ще се шматкам из града, а по петите ми ще върви стеснителен караконджул, скрит зад носена от самия него врата, щях… щях да се смея до полуда.“

„Как пък не! Щях да бръщолевя «А?», «К’во?» и «Говори по-силно, де!». Накрая нищичко нямаше да разбера.“

До краката му някой излая.

Едно куче го гледаше втренчено. Огромно куче. Всъщност единствената причина да прилича на куче, а не на вълк, беше всеизвестният факт, че в градовете няма вълци.

То му намигна. Уиндъл се сети: „Пълнолунието мина снощи.“

— Лупин, ти ли си?

Кучето кимна.

— Сега можеш ли да говориш?

Кучето завъртя глава.

— Е, как си в момента?

Лупин успя да размърда рамене.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Същото движение, изразило почти членоразделно думите: „Защо не? С какво друго да се занимавам?“

„Ако някой ми бе казал преди месец, че няколко дни след смъртта си ще се шматкам из града, а по петите ми ще върви стеснителен караконджул, скрит зад носена от самия него врата, и ще ме придружава точната противоположност на върколак, щях… все пак вероятно щях да се смея до полуда. След като го накарам да повтори едно и също поне десетина пъти, де.“

Смърт на мишките събра последните си клиенти, повечето обитавали доскоро сламения покрив, и ги поведе през пламъците натам, където отиват след кончината си добрите плъхове.

Учуди се, когато подмина горяща фигура, пробиваща си със сила път през непоносимо горещата бъркотия от срутили се греди и пропадащи подове. Фигурата се качи по запалената стълба, извади в движение нещо от останките на дрехите си и грижливо го стисна със зъби.

Смърт на мишките не дочака края на случката. От една страна, беше стар колкото първия протоплъх, но от друга — възникна само преди ден. Още налучкваше задълженията си в ролята на Смърт. Пък и вероятно се досещаше, че глухото боботене, клатещо къщата, е от кипналата в буретата ракия.

Лошото на ракията е, че не кипи особено дълго.

Огненото кълбо разпръсна отломки от къщата на километър околовръст. Ослепително бели пламъци изригваха от доскорошните врати и прозорци. Горящи дъски летяха с бръмчене. Някои нападаха по съседните покриви и подпалиха нови пожари.

На мястото на кръчмата остана зарево, от което очите се насълзяваха.

После в сиянието се появиха мънички тъмни петна.

Раздвижиха се, сляха се и оформиха очертанията на висока фигура, понесла нещо в ръцете си.

Мина през опърлената тълпа и закрачи по хладния тъмен път към стопанството. Зашеметените хора се надигнаха и я последваха като опашка на мрачна комета.

Бил Порталски се качи по стъпалата в спалнята на госпожица Флитуърт и сложи детето на леглото.

— ТЯ МИ КАЗА, ЧЕ НЯКЪДЕ НАБЛИЗО ИМА АПТЕКАР.

Госпожица Флитуърт разблъска навалицата на площадката пред вратата.

— Да, има един в Чамбли. Но можем да повикаме вещица от Ланкър.

— НИКАКВИ ВЕЩИЦИ. НИКАКВА МАГИЯ. ПОВИКАЙТЕ АПТЕКАРЯ. ВСИЧКИ ДРУГИ ДА СИ ВЪРВЯТ.

Не беше предложение. Дори не беше заповед. Беше неоспоримо описание на най-близкото бъдеще.

Госпожица Флитуърт размаха тънката си ръка пред лицата на хората.

— Хайде, всичко свърши! Къш! Нямате работа в моята спалня! По-живо, излизайте!

— Ама той как успя? — обади се някой от стоящите по-назад. — Никой не би могъл да излезе оттам жив! Нали всички видяхме как гръмна!

Бил Порталски бавно завъртя глава към човека.

— СКРИХМЕ СЕ В МАЗЕТО.

— Ето! Разбрахте ли сега? — сопна се госпожица Флитуърт. — В мазето. Много разумно.

— Но в кръчмата нямаше… — подхвана скептикът и млъкна.

Бил Порталски бе съсредоточил погледа си само в него.

— Вярно, бе. В мазето. Хитро, хитро.

— Много хитро — подчерта госпожица Флитуърт. — А сега се разотивайте.

Не я чу как се качи обратно по стъпалата с купа студена вода и кърпа. И тя можеше да ходи тихо като котка, когато поискаше.

— Родителите й скоро ще дойдат да я видят. Майка й припадна, пък Големия Хенри от мелницата просна баща й, за да не скочи в огъня. Но щом се опомнят, ще довтасат направо тук — Наведе се и избърса челото на момиченцето с влажната кърпа. — Тя къде беше?

— КРИЕШЕ СЕ В ЕДИН ШКАФ.

— От пожара?

Бил Порталски вдигна рамене.

— И аз съм изумена, че си я намерил в пламъците и пушека — подхвърли госпожица Флитуърт.

— ДА РЕЧЕМ, ЧЕ ТОВА УМЕНИЕ МИ Е ПРИСЪЩО.

— А по нея няма и един мехур от изгаряне.

Той не обърна внимание на питащия глас.

— ПРАТИХТЕ ЛИ НЯКОГО ДА ПОВИКА АПТЕКАРЯ?

— Да.

— ТОЙ НЕ БИВА ДА ИЗНАСЯ НИЩО ОТТУК.

— Как тъй?

— СТОЙТЕ ДО НЕГО, КОГАТО ВЛЕЗЕ. НИЩО НЕ БИВА ДА СЕ ИЗНАСЯ ОТ ТАЗИ СТАЯ.

— Що за глупости? Кому би хрумнало да изнесе нещо?

— МНОГО Е ВАЖНО. А СЕГА ТРЯБВА ДА ИЗЛЯЗА.

— Къде отиваш?

— В ПЛЕВНЯТА. ИМАМ РАБОТА. МОЖЕ БИ НЕ ОСТАВА МНОГО ВРЕМЕ.

Госпожица Флитуърт се взря в малкото телце на леглото. Вече нищо не разбираше и действаше пипнешком.

— Но тя сякаш е заспала… Какво й е станало?

Бил Порталски поспря на вратата.

— ЖИВЕЕ С ВРЕМЕ НА ЗАЕМ.