Жътварят

Изоставената ковачница се намираше зад плевнята. Никой не бе влизал там от години. Но сега по земята наоколо играеха червено-жълти отблясъци, пулсиращи като сърце.

Чуваха се и удари, равномерни като пулс. При всеки грохот сиянието за миг синееше.

Госпожица Флитуърт се вмъкна през отворената врата. Ако беше склонна да се кълне, щеше да се закълне, че не издаваше никакъв шум, различим в пращенето на огъня и ударите на чука. Въпреки това Бил Порталски се извъртя към нея, стиснал извито острие.

— Аз съм!

Той си отдъхна или поне напрежението му спадна мъничко.

— Какво те е прихванало?

Той се опули към острието в ръцете си, сякаш едва сега го виждаше ясно.

— РЕШИХ ДА НАТОЧА ТАЗИ КОСА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— В един часа през нощта?!

— И НОЩЕМ КОСАТА СИ ОСТАВА ТЪПА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ. — Той стовари острието на наковалнята. — НО НЕ МОГА ДА Я НАТОЧА ДОСТАТЪЧНО ДОБРЕ!

— Май си се сгорещил прекалено в пожара — успокои го тя и посегна да хване ръката му. — Пък и на мен ми се вижда остра…

Млъкна. Пръстите й се плъзнаха по костта на ръката му, отдръпнаха се за миг и пак стиснаха. Бил Порталски потрепери. Госпожица Флитуърт не се блещеше прекалено дълго. През седемдесет и петте години на живота си се бе нагледала на войни, глад, безброй болни животни, две-три епидемии и хиляди мънички всекидневни трагедии. Изпаднал в дълбока депресия скелет не влизаше дори в първата десетка на познатите й ужасии.

— А, ти ли си бил…

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, АЗ…

— Отдавна знам, че ще дойдеш някой ден.

— МОЖЕ БИ ВИЕ НЕ…

— Между другото почти цял живот все чакам някой рицар на бял кон — ухили се тя. — Ама че шегичка си извъртях сама…

Бил Порталски седна тежко на наковалнята.

— Аптекарят дойде — сети се госпожица Флитуърт. — Каза, че с нищо не може да помогне. Тя била добре. Просто не се буди. Впрочем мина цяла вечност, докато й разтворим пръстчетата на едната ръка. Стискаше много силно.

— КАЗАХ НИЩО ДА НЕ СЕ ИЗНАСЯ ОТТАМ!

— Всичко е наред, по-кротко. Тя още си го държи.

— ДОБРЕ.

— Но какво е онова нещо?

— МОЕТО ВРЕМЕ.

— Моля?

— ВРЕМЕТО МИ. ВРЕМЕТО НА МОЯ ЖИВОТ.

— Прилича на пясъчен часовник за варене на твърде скъпички яйца.

Бил Порталски я погледна сепнато.

— ДА. ВЯРНО Е В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ. ДАДОХ Й ЧАСТ ОТ СВОЕТО ВРЕМЕ.

— Че откога и ти имаш нужда от време?

— ВСЯКО ЖИВО СЪЩЕСТВО ИМА НУЖДА ОТ ВРЕМЕ. И КОГАТО ВРЕМЕТО СВЪРШИ, СЪЩЕСТВОТО УМИРА. КОГАТО МОЕТО ВРЕМЕ СВЪРШИ, ТЯ ЩЕ УМРЕ. АЗ СЪЩО. СЛЕД НЯКОЛКО ЧАСА.

— Но ти не можеш…

— МОГА. ТРУДНО МИ Е ДА ГО ОБЯСНЯ.

— Мръдни малко.

— КАКВО?

— Казах да мръднеш малко. И аз искам да седна.

Бил Порталски й направи място на наковалнята.

— Значи ще умреш.

— ДА.

— Но не искаш.

— НЕ ИСКАМ.

— А защо?

Той я изгледа особено.

— ЗАЩОТО ПОСЛЕ НЕ БИ ИМАЛО НИЩО. ЗАЩОТО НЯМА ДА СЪЩЕСТВУВАМ.

— И с хората ли е тъй?

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА. ПРИ ВАС Е ДРУГО. ПО-ДОБРЕ ОРГАНИЗИРАНО.

Поседяха вторачени в гаснещата жарава.

— А защо се захвана с острието на косата?

— ПИТАХ СЕ ДАЛИ НЕ БИХ МОГЪЛ… ДА СЕ БОРЯ…

— А някой успявал ли е досега? Да се пребори с теб, де.

— ОБИКНОВЕНО НЕ УСПЯВАТ. ПОНЯКОГА ХОРАТА МЕ ПРЕДИЗВИКВАТ ДА ИГРАЕМ. И ЗАЛАГАТ ЖИВОТА СИ.

— Случва ли се да печелят?

— НЕ. НО МИНАЛАТА ГОДИНА ЕДИН УСПЯ ДА КУПИ ТРИ УЛИЦИ И ВСИЧКИ КОМУНАЛНИ УСЛУГИ.

— А? Що за игра е тая?!

— НЕ ПОМНЯ ТОЧНОТО Й ИМЕ. МАЙ БЕШЕ „ЗАГРАБИ ВСИЧКО“. АЗ ДЪРЖАХ БАНКАТА.

— Я почакай… — намръщи се госпожица Флитуърт. — Щом твоето време изтича, кой ще дойде да те отнесе?

— СМЪРТ. МИНАЛАТА НОЩ НАМЕРИХ ТОВА ПОД ВРАТАТА.

Той разтвори длан и показа мръсно листче, на което тя едва успя да разчете думата „УУуууИИИииУУУуууИИиииУУУуууИИиии“.

— ПОЛУЧИХ БЕЛЕЖКА ОТ БАНШИ, КОЕТО НЕ Е НА „ТИ“ С КРАСНОПИСА.

Госпожица Флитуърт наклони глава настрани.

— Но… Поправи ме, ако греша, обаче…

— НОВИЯТ СМЪРТ.

Бил Порталски взе острието.

— ТОЙ ЩЕ БЪДЕ СТРАШЕН.

Острието се огъваше в ръцете му. Синкава светлина се преливаше по наточения ръб.

— ЩЕ ДОЙДЕ ПЪРВО ПРИ МЕН.

Тя зяпаше светлината като омагьосана.

— Колко страшен?

— А ВИЕ КОЛКО СТРАШЕН МОЖЕТЕ ДА СИ ГО ПРЕДСТАВИТЕ?

— Аха…

— ТОЧНО ТОЛКОВА СТРАШЕН ЩЕ БЪДЕ.

— Ще дойде и за детето…

— ДА.

— Като поумувам, май не ти дължа никакви услуги, господин Порталски. И не ми се вярва някой по света да ти дължи нещо.

— МОЖЕ И ДА СТЕ ПРАВА.

— Е, да ти река, животът също има да отговаря за туй-онуй. Искам да съм справедлива.

— АЗ НЕ МОГА ДА ОТСЪДЯ.

Госпожица Флитуърт отново го изгледа изпитателно.

— В ъгъла има доста свестен точилен камък.

— ИЗПОЛЗВАХ ГО.

— Има и точило за ножове в шкафа.

— ИЗПОЛЗВАХ И НЕГО.

Стори й се, че чува звук при всяко движение на острието — лекото писукане на изтормозен въздух.

— Но пак не се е наточила както трябва, тъй ли?

Бил Порталски въздъхна.

— МОЖЕ БИ НИКОГА НЯМА ДА СЕ НАТОЧИ КАКТО ТРЯБВА.

— Я стига, мой човек — скастри го тя. — Каква полза да се откажеш? „Докато има живот…“ Сещаш се, нали?

— ЗА КАКВО ДА СЕ СЕЩАМ?

— „… има и надежда“.

— ИМА ЛИ?

— Ами тъй си е.

Бил Порталски прокара костелив пръст по ръба на острието.

— НАДЕЖДА?

— Че остава ли ти друго?

Бил завъртя глава. Бе опитал с различни чувства, но това беше ново за него.

— МОЖЕ ЛИ ДА МИ НАМЕРИТЕ ЖЕЛЕЗЕН БРУС?

Час по-късно.

Госпожица Флитуърт ровеше в чувала с парцалите.

— Какво да ти дам сега?

— А КАКВО ОПИТАХМЕ?

— Я да преброя… Зебло, памук, лен… ами сатен? Ето ти едно парче.

Бил Порталски взе късчето плат и усърдно го прокара по острието.

Тя стигна до дъното на чувала и извади смачкана бяла топка.

— ДА?

— Коприна — промълви госпожица Флитуърт. — Най-фината бяла коприна. По-истинска от тая няма. И никога не е носена.

След малко той внимателно взе плата от ръката й.

— БЛАГОДАРЯ ВИ.

— Е… — Тя се оживи. — Друго не остана, нали?

Той замахна с острието, което издаде звук, подобен на „уумммм“. В ковачницата тлееха последните въгленчета, но острието светеше с режещ очите блясък.

— Наострено с коприна — поклати глава тя. — Кой би повярвал?

— И ОЩЕ Е ТЪПО.

Бил Порталски огледа ковачницата и се шмугна в един ъгъл.

— Какво намери?

— ПАЯЖИНА.

Разнесе се проточено скимтене, сякаш някой изтезаваше мравки.

— Има ли полза?

— ОЩЕ Е ТЪПО.

Тя видя Бил Порталски да излиза решително и забърза подире му. Той застана насред двора и обърна острието с ръба към слабичкия ветрец на ранното утро.

Острието бръмчеше.

— Но още колко може да се наточи, пусто да остане?

— МОЖЕ ДА БЪДЕ И ПО-ОСТРО.

В курника петелът Сирил се събуди и зяпна умърлушен мъчителните букви. Пое си дъх.

— Кру-кву-ли-бу!

Бил Порталски се вторачи в хоризонта към Ръба, после огледа преценяващо хълмчето зад къщата.

Устреми се напред, стъпалата му потракваха по земята.

Госпожица Флитуърт се задъхваше по склона, а светлината на новия ден нахлуваше покрай нея. Бил Порталски не помръдваше, само острието се въртеше в пръстите му към лъчите на слънцето.

Накрая като че остана доволен.

Замахна, за да провери резултата.

Госпожица Флитуърт опря ръце на хълбоците си.

— О, не се занасяй — сгълча го. — Никой ни-/що/не/мо-/же/да/на-/то-/чи/със/свет-/ли-/на.

Тя млъкна стресната.

Той пак замахна.

— Ама/че/ра-/бо-/та…

Бил Порталски отпусна острието с върха надолу.

— СЕГА Е НАТОЧЕНО.

Озъбената му усмивка посърна, доколкото това изобщо е възможно.

Госпожица Флитуърт се обърна да проследи погледа му и зърна мъгляви очертания над житото.

Напомняха за сива роба, празна, но въпреки това запазваща формата си, сякаш простряна да съхне дреха се издуваше от вятъра.

Силуетът трепна и се разми във въздуха.

— Видях го — процеди тя.

— НЕ БЕШЕ ТОЙ, А ЕДИН ОТ ОНЕЗИ…

— Кои?

— ТЕ СА ЕДИН ВИД… — Бил Порталски размаха ръка, търсейки думи — … СЛУЖИТЕЛИ. НАБЛЮДАТЕЛИ. РЕВИЗОРИ. ИНСПЕКТОРИ.

Очите на госпожа Флитуърт се присвиха.

— Инспектори ли?! Нещо като бирници?

— ДА, БИХТЕ МОГЛА ДА ГИ ОПРИЛИЧИТЕ…

Лицето й грейна.

— Ама защо не каза веднага?!

— НЕ ВИ РАЗБИРАМ…

— Татко често ме караше да му се заричам, че никога няма да помагам на бирниците. Разправяше, че като си помисли за тях, трябва да полегне, за да му мине. Най-лоши били смъртта и данъците, ама данъците са по-страшни, щото смъртта не те сполетява всяка година. Почнеше ли да се пеняви за бирниците, излизах от стаята да не го слушам. Гнусни твари. Все ровичкат наоколо, подпитват какво сме скрили под дървата за огрев и в тайниците зад стените на мазето, а пък изобщо не им се полага да си пъхат носовете.

Тя изсумтя.

Бил Порталски се вторачи в нея смаян. Госпожица Флитуърт успяваше да произнесе трисричковата дума „бирници“ така, че звучеше по-скоро като „сган“.

— Още в началото да ми беше рекъл, че тъкмо те са те подгонили — укори го тя. — Бирниците хич не са на почит и уважение в нашия край, от мен да го знаеш. Когато беше жив баща ми, ако някой бирник се мернеше тук самичък, връзвахме му тежести на краката и го мятахме в езерцето.

— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, ЕЗЕРЦЕТО Е ДЪЛБОКО ДВЕ ПЕДИ.

— Да, ама падаше голям смях, докато бирникът разбере, че не потъва. Брей… Не знаех, че и Там, Горе, имало бирници.

— ИМА ГИ. В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ.

Тя се примъкна по-наблизо до него.

— Кога ще дойде оня?

— ТАЗИ ВЕЧЕР. НЯМА КАК ДА ПОЗНАЯ ТОЧНО. ДВАМА ЖИВЕЯТ С ВРЕМЕТО В ЕДИН ЖИВОТОМЕР. ЗАТОВА НЕ Е СИГУРНО.

— Не знаех, че някой може да даде от времето си на друг.

— Вие, хората, го правите постоянно.

— Но поне за тая вечер си сигурен, нали?

— ДА.

— И ще има полза от острието, а?

— НЕ ЗНАМ. ТОВА Е ШАНС ЕДНО НА МИЛИОН.

— О-о… — Тя като че се замисли. — Значи нямаш друга работа през деня?

— Е, И?

— Ами тогава започни да прибираш реколтата.

— КАКВО?!

— Да си заемеш ума с нещо друго. Пък и аз ти плащам шест пенса на седмица. Парите са си пари.

И къщата на госпожа Кейк се намираше на Брястовата улица. Уиндъл потропа на вратата.

След малко някой подвикна сдържано отвътре:

— Кой е отвън?

Уиндъл понадигна капака на пощенската кутия.

— Извинете, вие ли сте госпожа Кейк?

Вратата се отвори.

Госпожа Кейк не беше такава, каквато Уиндъл си я представяше. Беше едра, но не дебела. Просто заемаше пространство в мащаб, малко надвишаващ нормалния. Такива хора обикновено се гърбят леко и гледат виновно заради това, че надвисват. Имаше и прекрасна коса. Обгръщаше главата й като корона и падаше по гърба й като наметало. Ушите й обаче бяха едва доловимо заострени, а зъбите й, макар прекрасни и бели, отразяваха плашещо светлината. Уиндъл се изуми от бързината, с която изостреният му усет на зомби стигна до правилния извод. Погледна надолу.

Лунни беше настръхнал от вълнение, дори забрави да размаха опашка.

— Не ми се вярва, че вие сте госпожа Кейк — учтиво промълви Уиндъл.

— А, търсите мама — установи високото момиче. — Майко! Един господин е дошъл при теб!

Нечие далечно мърморене се чуваше все по-близо и госпожа Кейк се появи иззад дъщеря си като малка луна, излизаща от сянката на планета.

— Ти пък какво искаш? — сопна се тя.

Уиндъл се дръпна за всеки случай. За разлика от своята дъщеря госпожа Кейк беше ниска и почти кръгла. Освен това изпъкваше неимоверно, пак за разлика от младата жена. Може би преди всичко благодарение на шапката. По-късно Уиндъл научи, че ясновидката е привързана към тази шапка почти както магьосник към своята. Беше гигантска, черна и осеяна с какво ли не, например птичи крилца, восъчни черешки и игли. Госпожа Кейк се придвижваше из света под шапката си като кош под балон за полети. Хората често се усещаха, че говорят първо на шапката й.

— Госпожо Кейк? — промълви Уиндъл втрещен.

— Тук съм, по-долу — укори го гласът.

Той послушно се наведе.

— Ами аз съм, да — заяви госпожа Кейк.

— С госпожа Кейк ли говоря? — провери Уиндъл.

— Да, бе, знам — отегчи се госпожа Кейк.

— Името ми е Уиндъл Пунс.

— И това знам.

— Между другото съм магьосник…

— Добре, де, но си избърши обувките на изтривалката.

— Мога ли да вляза?

Уиндъл Пунс поспря. Повтори последните реплики в безупречно работещата пилотска кабина на мозъка си. И се усмихна.

— Така си е, да — потвърди госпожа Кейк.

— Случайно да нямате вродено ясновидство?

— Обикновено изпреварвам събитията с десетина секунди, господин Пунс.

Той се подвоуми.

— Трябва да си зададеш въпроса — припряно настоя госпожа Кейк. — Наляга ме страхотна мигрена, когато хората злонамерено не зададат въпрос, на който вече съм отговорила.

— Колко напред в бъдещето виждате, госпожо Кейк?

Тя кимна.

— Е, дотук добре — отбеляза по-сговорчиво и го поведе по коридора към мъничкия хол. — И караконджолът може да влезе, но да остави вратата отвън и да слезе в мазето. Не понасям такива като него да ми се мотаят из къщата.

— Охо, от цяла вечност не съм бил в хубаво мазе! — зарадва се Шлепел.

— Долу има паяци — осведоми го госпожа Кейк.

— Иха-а!

— А ти ще желаеш чаша чай — обърна се тя към Уиндъл.

Друг сигурно би казал „Ще желаеш ли чаша чай“. Но госпожа Кейк не питаше.

— Да, моля — съгласи се той.

— Откажи се от този навик — поклати глава тя. — Ще ти изгният зъбите.

Уиндъл налучка репликата си.

— С две бучки захар, ако може.

— Поносимо е — изтърси тя.

— Имате чудесно подредена къща, госпожо Кейк — побърза да сподели Уиндъл, превключил ума си на по-висока скорост.

— Почина преди десет години.

— Ъ-ъ… — стресна се Уиндъл, но въпросът вече излизаше от устата му: — Господин Кейк в добро здраве ли е?

— Не се притеснявай, понякога си приказвам с него.

— Колко жалко — смънка Уиндъл.

— Бива, щом така ще се чувстваш по-добре.

— Ъ-ъ… Госпожо Кейк, малко се омотах. Бихте ли… изключила… ясновидството си?

Тя кимна.

— Извинявай. Свикнала съм да го оставям включено, тук сме си само аз, Людмила и Човекът Колкото Кофа. Той е призрак — добави. — Знаех, че непременно ще попиташ за него.

— Да, чувал съм, че медиумите имат водачи в света на духовете.

— Той ли? Хич не ми е водач, ами призрак за черната работа. Не понасям забълбукване с карти и таблици с буквички. А от ектоплазмата ме е гнус. Няма да допусна да ми се изсипва в дома. Никога. После не можеш да изпереш килимите. Дори с оцет.

— Тъй ли било… — промърмори Уиндъл.

— И виене не търпя. Нито пък бърникане в свръхестественото. Щото свръхестественото си е противоестествено. Не го понасям.

— Ъ-хъм — предпазливо се прокашля Уиндъл. — Но някои биха казали, че да сте медиум е малко… знаете… свръхестествено.

— Какво? Какво?! Няма нищо свръхестествено в мъртъвците. Ама че глупости! Всеки умира рано или късно.

— Надявам се да е тъй, госпожо Кейк.

— Е, какво ще искаш, господин Пунс? Сега не съм ясновидка, трябва ти да ми кажеш.

— Искам да знам какво става.

Под краката им нещо изтрополи, до ушите им слабичко долетя щастливият глас на Шлепел:

— Леле, има и плъхове!

— Отидох и се опитах да обясня на вашите магьосници — надменно подхвана госпожа Кейк. — Но никой не щеше и да чуе. Знаех си, че няма да ме изслушат, но трябваше да се опитам, иначе нямаше как да знам.

— С кого говорихте?

— С огромния, дето има червена дреха и мустаци, все едно е нагълтал котарак.

— А, това е Архиканцлерът — не се усъмни нито за миг Уиндъл.

— Имаше и един грамаден дебелак. Ходи като паток.

— Трябва да е Деканът.

— Позволиха си да ме нарекат „добра ми жено“. И ми казаха да си гледам работата. Защо пък да помагам на магьосници?

— Опасявам се, че те почти никога не слушат какво им се говори. И аз не слушах цели сто и тридесет години.

— И защо?

— Предполагам, за да не чуя какви безсмислици дърдоря. Но какво става, госпожо Кейк? На мен можете да кажете. Макар да съм магьосник, вече съм и мъртвец.

— Е, знам ли…

— Шлепел ме уверява, че всичко се дължало на жизнената сила.

— Тя се натрупва, не схващаш ли?

— Но какво означава това?

— Струпала се е повече, отколкото й се полага. Така става… — тя направи неясен жест — … когато чашките на везните не са изравнени…

— Неравновесие ли?

Госпожа Кейк кимна отнесено, сякаш четеше невидим за останалите текст.

— Да, нещо подобно… Виж какво, понякога има мъничък излишък и се появяват призраци — животът вече не е в тялото, но не е изчезнал… а през зимата намалява, защото някак се изцежда, но се връща напролет… И някои неща я събират…