Жътварят

Бинки припкаше към града. След обиколките из част от вечността обикновеният прашен път беше голямо облекчение.

Седнала странично зад Смърт, госпожица Флитуърт ровеше в шумолящото съдържание на бонбониерата „Мрачен чар“.

— Я виж, някой е излапал всички бонбони с ром. — Още шумолене на хартия. — Дори и от долния ред. Хич не ми харесва някой да ровичка в бонбоните отдолу, преди да са изядени отгоре. Познах, че ти си ги обрал, щото на капака има нещо като карта и пише, че има бонбони с ром. Е, Бил Порталски?…

— СЪЖАЛЯВАМ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУТЪРТ.

— Тоя грамадански диамант е доста тежичък. Но пък е хубав — добави тя сякаш с нежелание. — Откъде го отмъкна?

— ОТ ХОРА, КОИТО ГО СМЯТАХА ЗА СЪЛЗА НА ЕДИН БОГ.

— Вярно ли е?

— НЕ. БОГОВЕТЕ НИКОГА НЕ ПЛАЧАТ. ТОВА Е ВЪГЛЕРОД, ПОДЛОЖЕН НА ГОЛЯМО НАЛЯГАНЕ И ТЕМПЕРАТУРА. НИЩО ПОВЕЧЕ.

— Във всеки въглен дреме диамант, очакващ да го открият, а?

— ДА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Не си мисли, че не знам какво става. Видях колко пясък имаше. Рекъл си: „Тя не е толкоз лоша дърта гарга, хайде да я поразведря за два-три часа, а когато не очаква, ще е време да замахна с косата.“ Познах ли?

Смърт не отговори.

— Е, познах ли?

— НИЩО НЕ МОГА ДА СКРИЯ ОТ ТЕБ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Хъ… Май трябва да съм поласкана. Не е ли тъй? Щото си мисля, че времето ти е доста запълнено.

— ПО-ЗАПЪЛНЕНО, ОТКОЛКОТО МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Е, щом стигнахме дотук, защо не започнеш пак да ме наричаш Рената?

На поляната зад мишените за стрелба с лък бе разпален голям огън. Смърт виждаше мяркащи се наоколо силуети. Изтерзано скрибуцане подсказваше, че някой настройва цигулка.

— Винаги идвам на танците по случай жътвата — разговорчиво сподели госпожица Флитуърт. — Не за да подскачам, то се знае. Грижа се за храната и тъй нататък.

— ЗАЩО?

— Ами нали все някой трябва да се погрижи и за туй?

— ПИТАМ ЗАЩО НЕ ТАНЦУВАШ?

— Стара съм, ето защо.

— ТИ СИ НА ТОЛКОВА ГОДИНИ, НА КОЛКОТО СЕ ЧУВСТВАШ.

— Хъ! Брей! Тъй ли било? Тъкмо такива тъпотии ръсят хората през цялото време. „Честно, много добре изглеждаш.“ „Има още живот в старото куче.“ „Най-хубаво се свири на стара цигулка.“ Тъпотии открай докрай. Все едно трябва да се радваш на старостта! Все едно ще ти пишат отличен, ако се настроиш философски! Главата ми може да мисли като на млади години, ама коленете ми не ги бива. Нито гърба. Нито зъбите. Опитай да речеш на коленете ми, че са толкова стари, колкото си мислят, и виж ще има ли полза.

— МОЖЕ БИ СИ СТРУВА ДА ОПИТАМЕ.

Още фигури ходеха пред огъня.

— Момчетата обикновено домъкват две врати от хамбари и ги сковават заедно, за да има свястно място за танци. И всеки може да се включи.

— НАРОДНИ ТАНЦИ ЛИ? — отегчено промълви Смърт.

— Не. Останала ни е някаква гордост, да знаеш.

— ИЗВИНЯВАЙ.

— Ей, туй да не е Бил Порталски? — показа се някой в здрача.

— Добрият стар Бил!

— Как си, Бил?

Смърт огледа събраните в кръг простодушни лица.

— ЗДРАВЕЙТЕ, ПРИЯТЕЛИ.

— Чухме, че си отпратил нанякъде — обади се Дук Потурите.

Той се зазяпа в госпожица Флитуърт, на която Смърт помагаше да слезе от коня. Гласът му позаглъхна, докато умуваше.

— Доста… блещукаш тая вечер, госпожице Флитуърт — добави кавалерски.

Въздухът ухаеше на топла влажна трева. Под близкия навес любителският оркестър още донагласяше инструментите си.

Масите наоколо бяха отрупани с храната, която всички свързват с думата „празненство“ — пай със свинско, наподобяващ лакирани военни укрепления, цели качета с демонично мариновани лукчета, печени с кората картофи, плуващи в холестеролен океан от стопено масло. Някои от по-старите хора вече се бяха настанили до масите и дъвчеха героично с беззъбите си усти, готови да не станат от пейките цяла нощ, щом се налага.

— Хубаво е да видиш, че и старите има на какво да се порадват — отбеляза госпожица Флитуърт.

Смърт огледа хората около масите. Повечето бяха по-млади от нея.

Някой се изкикоти в ароматната тъма отвъд осветения кръг.

— Хубаво е и младите да се порадват — невъзмутимо продължи госпожица Флитуърт. — Имахме една приказка за туй време от годината. Как беше… „Житото — узряло, лешниците — кафяви, полите — вдигнати.“ — Тя въздъхна. — Как си лети времето, а?

— ДА.

— Да знаеш, Бил Порталски, май си прав за… как беше… силата на позитивното мислене. Доста по-добре съм тая вечер.

— ДА?

Госпожица Флитуърт се вторачи замислено в дансинга.

— Страхотно танцувах като момиче. Можех да продължа, докато всички се свлекат от умора. Можех да продължа, докато залезе луната и изгрее слънцето.

Вдигна ръка, дръпна лентите, крепящи стегнатия й кок, и разтръска косата си като бял водопад.

— Сигурно и ти танцуваш, господин Бил Порталски?

— ПРОЧУТ СЪМ С ТОВА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

Под навеса цигуларят кимна на другите музиканти, пъхна цигулката под брадичката си и затропа по дъските с крак…

— Раз! Два! Раз, два, три, четири…

Представете си пейзаж, огрян от оранжевия сърп на луната. А под вас е светлият кръг на огъня.

Изпълниха всички отдавна любими танци със сложни стъпки и фигури. Ако танцуващите носеха фенерчета, щяха да изтъкат заплетени повърхности, направо недостъпни за обикновената физика. Такива танци подтикват хората, иначе отличаващи се със здравомислие, да подвикват буйно, без дълго да тънат в дълбините на срама.

Когато първите жертви се оттеглиха с куцукане от дансинга, оцелелите продължиха с полка, мазурка, фокстрот. Последваха изпълнения, при които всички правят свод с ръцете си, а двойките минават под него (впрочем това е отзвук от запазените в народната памет публични екзекуции). Имаше и танци в кръг (които пък съхраняват спомена за отдавнашни епидемии).

И през цялото време двама се въртяха на дансинга, сякаш за тях утрешният ден нямаше да настъпи.

Цигуларят долови смътно, че когато спря да си поеме дъх, някой изскочи с ритмично трополене от мелето и един глас изрече до ухото му:

— ЩЕ ПРОДЪЛЖИШ ДА СВИРИШ, УВЕРЯВАМ ТЕ.

При второто запъване диамант колкото юмрука му тупна на дъските. По-дребна фигура се отдели за миг от другите танцьори и се закани:

— Уилям Чучура, ако ти и момчетата не свирите, лично ще се погрижа да ти вкисна живота.

Цигуларят впери поглед в диаманта. С него можеше да откупи които и да са петима крале по света. Той побърза да го подритне по-назад към оркестъра.

— Дава сила на ръчичката, а? — ухили се барабанистът.

— Млъквай и по-чевръсто с тия палки!

Знаеше, че пръстите му изтръгват звуци, които мозъкът му не бе попивал никога. Музиката се просмукваше отнякъде. Не те я свиреха, а тя тях.

— ВРЕМЕ Е ЗА НОВ ТАНЦ.

Потта се стичаше по брадичката на цигуларя, когато потъна в новата мелодия.

Всички се тълпяха неуверено по дансинга, защото не знаеха тези стъпки. Но една двойка се прокрадваше хищно сред гъмжилото, ръцете им със сплетени пръсти изпънати като носа на галеон при абордаж. На края на дансинга двамата се врътнаха във вихрушка от ръце и крака, която сякаш се гавреше с нормалните представи за анатомията, и продължиха рязкото си настъпление през тълпата.

— Туй как се нарича?

— ТАНГО.

— Не вкарват ли в затвора за такива танци?

— ДОКОЛКОТО ЗНАМ — НЕ.

— Да се чудиш и маеш.

Музиката се промени.

— Тоя го знам! Танцът на бикоборците от Куирм! Оле!

Внезапно скорострелно тракане подчерта ритъма.

— Ама кой има кастанети тука?

Смърт се хилеше.

— КАСТАНЕТИ ЛИ? НЯМАМ НУЖДА ОТ… КАСТАНЕТИ.

После настоящето се завърна.

Луната приличаше на призрак, свличащ се към хоризонта. По отсрещната страна на небето вече изсветляваше наближаващият ден.

Двамата си тръгнаха от дансинга.

Силата, тласкала оркестъра през нощните часове, изчезваше полека. Музикантите се спогледаха. Цигуларят се озърна към подритнатия в ъгъла диамант. Там си беше.

Барабанистът си разтриваше изтръпналите китки.

Чучура се вторачи безпомощно в изтощените танцьори.

— Тъй, значи… — промърмори и още веднъж вдигна цигулката към брадичката си.

Госпожица Флитуърт и нейният кавалер се заслушаха през мъглите, стелещи се по полето в лъчите на зората.

Смърт разпозна бавния натрапчив ритъм. Подсети го за дървени куклички, кръжащи из времето, докато не се развие пружината.

— НЕ ПОЗНАВАМ ТАЗИ МУЗИКА.

— Туй е последният валс.

— ПОДОЗИРАМ, ЧЕ ПОСЛЕДЕН ВАЛС НЯМА.

— Правичката да ти кажа — подхвана тя, — цяла нощ се чудя как ли ще се случи. Как ще го направиш, де. Всеки трябва да умре от нещо, нали? Питах се дали няма да пукна от преумора, но не помня да съм била по-добре през живота си. Забавлявах се до насита, а дори не се задъхах. Много се ободрих, Бил Порталски. И…

Тя помълча.

— Само че не дишам.

Не беше въпрос. Тя вдигна длан пред устата си и дъхна.

— НЕ ДИШАШ.

— Ясно. Не съм се забавлявала тъй през живота си, а?… Ха! И… кога стана?…

— НАЛИ ПОМНИШ, ЧЕ СЕ СТРЕСНА, КОГАТО МЕ ВИДЯ ПРЕД ПРАГА?

— Е?

— БЕШЕ ТИ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ.

Госпожица Флитуърт като че не го чу. Въртеше пръсти пред очите си, сякаш ги виждаше едва сега.

— Бил Порталски, променил си туй-онуй.

— НЕ. ВРЕМЕТО ДОНАСЯ ПРОМЕНИТЕ.

— Казвам, че наглед съм се подмладила.

— И АЗ ГОВОРЯ ЗА СЪЩОТО.

Той щракна с пръсти. Бинки спря да пасе край плета и притича кротко.

— Знаеш ли, честичко съм си мислила… че всеки има…_естествена_ възраст, ако ме разбираш. Виждаш десетгодишни хлапета да се държат, сякаш са на трийсет и пет. А някои хора дори се раждат зрели, както излиза. Щеше да е хубаво, ако знаех, че съм била… — тя се погледна отново — … на осемнайсет цял живот. Поне в главата си.

Смърт не продума, докато й помагаше да яхне коня.

— И като гледам какво върши животът с хората, ти хич не си за изхвърляне — добави тя неспокойно.

Смърт цъкна през зъби. Бинки закрачи напред.

— Не си се срещал с Живота, нали?

— ОТКРОВЕНО КАЗАНО — НИКОГА.

— Може да е грамадна бяла искряща твар. Като буря със светкавици, ама в панталон.

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА.

Бинки се издигна в утринното небе.

— Както и да е… смърт на всички тирани — промърмори госпожица Флитуърт.

— ДА.

— Къде отиваме?

Бинки препускаше в галоп, а нищо наоколо не помръдваше.

— Чуден кон си имаш — с треперещ глас подхвърли госпожица Флитуърт.

— ДА.

— Но какво прави той?

— НАБИРА СКОРОСТ.

— Само че не сме тръгнали наникъде…

Изчезнаха.

И пак се появиха.

Около тях сняг и зеленикав лед покриваха назъбени остри върхове и била. Не бяха стари планини, изгладени от времето и стихиите, за да се сдобият с полегати писти за ски, а млади, начумерени, юношески сприхави грамади. Имаха си потайни урви и безмилостни проломи. Един неуместен вик би предизвикал не веселия отговор на самотен пастир, а експресна доставка на петдесетина тона сняг.

Конят стъпи върху пряспа, която не би трябвало да го издържи.

Смърт слезе и подаде ръка на госпожица Флитуърт.

Тръгнаха по снега към замръзнала кална пътека, вкопчила се в склона.

— Защо сме тук? — попита духът на госпожица Флитуърт.

— НЕ ЗАДЪЛБАВАМ В ЗАГАДКИТЕ НА КОСМОСА.

— Питам защо сме в тая планина, в туй късче география — търпеливо обясни тя.

— ТОВА НЕ Е ГЕОГРАФИЯ.

— Тогава какво е?

— ИСТОРИЯ.

Пътеката завиваше. Малко конче със самар на гърба похапваше проскубано храстче. Пътят напред свършваше със стена от подозрително гладък сняг.

Смърт извади животомер изпод наметалото си.

— СЕГА — промълви и влезе в снега.

Тя позяпа малко, питаше се дали би могла да стори същото. Плътното тяло е навик, от който е трудно да се избавиш.

Но след малко вече нямаше нужда.

Някой излезе.

Смърт нагласи оглавника на Бинки и се качи на седлото. За миг се взря в двамата до лавината. Те избледняваха до почти пълна невидимост, а гласовете им бяха само гънки във въздуха.

— Той ми рече: „НАКЪДЕТО И ДА ТРЪГНЕТЕ, ВЪРВЕТЕ ЗАЕДНО.“ Попитах го: „А накъде трябва да тръгнем?“ Отвърна, че не знаел. Какво става?

— Руфус… миличък… малко ще ти е трудно да повярваш…

— Пък и кой беше тоя мъж с маската?

Двамата се огледаха.

Не видяха никого наоколо.

В селото, закътано някъде из планините Овнерог, чиито жители знаят що за танц е „Морис“, го изпълняват само веднъж. На зазоряване в първия ден на пролетта. И цяло лято не им хрумва да го танцуват отново. Какъв е смисълът? Нима има полза?

Но в уреченото време, когато нощите стават по-дълги, танцьорите зарязват работата си по-рано и вадят от шкафове и тавани другите костюми — черните, и другите звънчета. Отиват поотделно в долина с голи дървета. Не говорят. Няма музика. А и никой не знае как би могла да звучи.

Звънчетата не огласят долината. Отлети са от октирон, магическия метал. Не са обаче и безгласни. Тишината е просто липса на звук. Тези звънчета издават противоположността на звука — тежко плътно безмълвие.

В студения следобед, докато светлината бяга от небето, сред заскрежените опадали листа и влагата те танцуват другия „Морис“. Заради равновесието.

Те казват, че трябва да изпълняваш и двата вида. Иначе изобщо не бива да ги танцуваш.

Уиндъл Пунс се завлече до Бронзовия мост. По това време в Анкх-Морпорк нощните му жители си лягаха да спят, а дневните отваряха очи. Но засега наблизо не се мяркаха нито едните, нито другите.

Уиндъл се досещаше, че мястото му е тук в тази нощ. Не беше същото чувство както преди смъртта. По-скоро усетът на зъбно колелце в часовник — всичко се върти, пружината се отпуска и знаеш къде трябва да се намираш…

Спря и се облегна. Тъмната вода… тоест течащата кал примляскваше около каменните опори.

От мъглата изплува силует. Уиндъл настръхна.

— Добро ви утро, господин Пунс.

Уиндъл си отдъхна.

— А-а… Сержант Колън? Сбърках те с другиго.

— Аз съм, ваше благородие — весело потвърди стражникът.

— Сержант, както виждам, мостът и тази нощ не е бил откраднат. Добре се справяш.

— Все повтарям, че повечко бдителност не вреди.

— Убеден съм, че гражданството може да спи спокойно в своите и чуждите постели, като знае, че никой няма да отнесе моста, тежащ някакви си пет хиляди тона.

— Господин Пунс, иска се пъргава мисъл, за да предварим кроежите на днешната международна престъпност.

— Браво на теб. Ъ-ъ… Не видя ли още някого наблизо?

— Тая нощ е мъртвешки тиха. — Сержантът се сепна и добави: — Не че исках да ви обидя…

— Да…

— Е, аз ще си вървя — смънка сержантът.

— Бива, бива.

— Вие добре ли сте, господин Пунс?

— Добре съм.

— Нали няма пак да скачате в реката?

— Няма.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Ами добре тогава. Лека ви нощ. — Сержантът поумува. — Ех, ще си забравя и главата някъде. Един тип ме помоли да ви предам това.

Подаде мърляв плик.

Уиндъл се взираше в мъглата.

— Какъв тип?

— Ами оня… Ох, махнал се е. Висок. И си пада малко особняк.

Уиндъл разгъна листчето с надпис „УУуууИиииУууИиииУУУиии“.

— Аха…

— Да не е никоя лоша вест? — разтревожи се сержантът.

— Зависи от гледната точка — увери го Уиндъл.

— Тъй ли? Ами добре. Е… лека ви нощ, значи.

Сержант Колън се поколеба още миг, вдигна рамене и се отдалечи.

Щом си тръгна, сянката зад него помръдна и се ухили.

— УИНДЪЛ ПУНС, НАЛИ?

Уиндъл не се обърна.

— Аз съм.

С ъгълчето на окото си видя две костеливи ръце да се подпират на парапета. Тихо шумолене на тяло, заемащо удобна поза, после спокойна тишина.

— Ами… сигурно ще искаш да приключваме по-бързо? — предположи Уиндъл.

— НЯМА ЗАЩО ДА ПРИПИРАМЕ.

— Доскоро вярвах, че винаги си точен.

— В СЕГАШНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА ОЩЕ НЯКОЛКО МИНУТИ НЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ.

Уиндъл кимна. Стояха смълчани елин до друг, а около тях се засилваше приглушеното боботене на града.

— Знаеш ли — обади се Уиндъл, — беше чуден задгробен живот. А ти къде се дяна?

— БЯХ ЗАЕТ.

Уиндъл всъщност не го слушаше.

— Срещнах хора, каквито не съм си и представял. Свърших какво ли не. Най-сетне научих кой е Уиндъл Пунс.

— И КОЙ Е ВСЕ ПАК?

— Уиндъл Пунс.

— ДОСЕЩАМ СЕ, ЧЕ ТОВА МОЖЕ ДА ТЕ Е СТЪПИСАЛО.

— Ами да.

— ТОЛКОВА ГОДИНИ НИЩИЧКО ДА НЕ ПОДОЗИРАШ…

Уиндъл Пунс отлично знаеше какво е ирония, а умееше да разпознава и подигравката.

— Лесно ти е на теб… — промърмори недоволно.

— МОЖЕ БИ.

Уиндъл пак се загледа в реката.

— Беше страхотно. Най-после. Важното е да си необходим.

— ДА. НО ЗАЩО Е ТАКА?

Уиндъл като че се изненада.

— Не знам. Как мога да знам? Май е защото всички заедно сме в кюпа. И защото не зарязваме своите хора в беда. Защото да си сам е по-лошо от всичко друго. Защото хората са си хора.

— А ПАРИТЕ СА СИ ПАРИ. НО ЖИТОТО НЕ Е САМО ЖИТО.

— Нима?

— ДА.

Уиндъл се облегна. Камъните на моста още пазеха топлината на деня.

Забеляза учуден, че и Смърт се облегна, после отрони:

— ЗАЩОТО ВИЕ СТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАТЕ.

— Какво? А, да. И туй е вярно. Наоколо е само грамаданската студена Вселена.

— ЩЕ СЕ СЛИСАШ, АКО УЗНАЕШ КОЛКО СИ ПРАВ.

— Един живот не стига.

— О, НЕ СЪМ УБЕДЕН…

— Хъм?

— УИНДЪЛ ПУНС…

— Моля?

— ТОВА БЕШЕ ЖИВОТЪТ ТИ.

С огромно облекчение, смътен оптимизъм и догадката, че всичко можеше да бъде и по-зле, Уиндъл Пунс умря.

Някъде в нощта Рег Шу се озърна, извади изпод куртката си четка и кутия боя и написа на първата попаднала му стена „У всеки жив има мъртвец, който чака да се прояви“…

И всичко свърши. Това е краят.

Смърт стоеше до прозореца в мрачния си кабинет. Взираше се в своите поля. Нищо не помръдваше във владенията му. Тъмни лилии цъфтяха до езерцето с пъстървите, гипсови скелетчета на гномчета вечно топяха въдиците си във водата.

Това беше неговият свят, неотбелязан на нито една карта.

Но сега незнайно защо липсваше нещо.

Смърт избра една коса от поставката в грамадния коридор. Подмина колосалния часовник без стрелки и излезе навън. Промъкна се през черната овощна градина, където Албърт се занимаваше с кошерите. Изкачи се на могилката в края на градината. Чак до планините се простираше безформена земя — даваше опора на краката, съществуваше посвоему, но досега не бе имало причина да й придаде облик.

Досега.

Албърт дойде при него, няколко черни пчели още бръмчаха около главата му.

— Какво правите, господарю?

— СПОМНЯМ СИ.

— Тъй ли?

— ПОМНЯ КОГА ТУК ИМАШЕ САМО ЗВЕЗДИ.

Но какво трябваше да… А-а, най-после. Смърт щракна с пръсти.

Ниви легнаха върху меките извивки на земята.

— Златисто — одобри Албърт. — Много приятно. Открай време си мисля, че имаме нужда от малко цвят наоколо.

Смърт поклати глава. Още беше недоизпипано. Започваше да се досеща. Животомерите в необятната зала, изпълнена с гръмовното съскане на изтичащ живот, бяха полезни и необходими. Така се постига ред. Но…

Пак щракна с пръсти и задуха ветрец. По нивите плъзнаха вълни.

— АЛБЪРТ?…

— Да, господарю?

— НЯМАШ ЛИ С КАКВО ДА СЕ ЗАЕМЕШ? НЯКАКВА ДРЕБНА РАБОТА?

— Струва ми се, че нямам.

— ГОВОРЯ ЗА ЗАНИМАНИЕ, КОЕТО ДА НЕ ТЕ ЗАДЪРЖА ТУК.

— Ясно, казвате, че искате да сте сам.

— АЗ ВИНАГИ СЪМ САМ. НО В МОМЕНТА ИСКАМ ДА СЪМ САМ НАСАМЕ.

— Схванах. Ами ще отида да… свърша някоя дреболия в къщата.

— НЕПРЕМЕННО.

Смърт остана сам, загледан в танца на житото и вятъра. Разбира се, това също беше метафора. Хората са нещо повече от житото. Те кръжат в мъничкия си пренаситен живот, задвижвани буквално от часовников механизъм, а дните им открай докрай са запълнени с усилието да живеят. И всеки живот продължава колкото всеки друг. Дори много дългите или съвсем кратичките. Поне от гледна точка на вечността.

Но слабичкото гласче на Бил Порталски промълви: „А от гледната точка на живеещия — колкото по-дълго, толкова по-добре.“

— ПИСУК.

Смърт погледна надолу.

Мъничка фигурка стоеше до краката му.

Наведе се и я вдигна към придирчивия взор на очните си кухини.

— ЗНАЕХ СИ, ЧЕ НЯКОЙ МИ ЛИПСВА.

Смърт на мишките кимна.

— ПИСУК?

Смърт завъртя глава.

— НЕ МОГА ДА ПОЗВОЛЯ ДА ТЕ ИМА. НЕ ВЪРТЯ БИЗНЕС С ПОДИЗПЪЛНИТЕЛИ.

— ПИСУК?

— САМО ТИ ЛИ ОСТАНА?

Смърт на мишките разтвори костеливата си лапичка. Миниатюрният Смърт на бълхите се изправи неуверен, но обнадежден.

— НЕ. ТАКА НЕ МОЖЕ. АЗ СЪМ НЕУМОЛИМ. АЗ СЪМ СМЪРТ… САМО АЗ.

Взря се в Смърт на мишките.

Спомни си за Азраел в неговата кула от самота.

— САМО АЗ…

Смърт на мишките отвърна на погледа му.

— ПИСУК?

Представете си висока тъмна фигура сред житото…

— НЕ, НЕ МОЖЕ ДА ЯЗДИШ КОТКА. КЪДЕ СЕ Е ЧУЛО И ВИДЯЛО СМЪРТ НА МИШКИТЕ ДА ЯЗДИ КОТКА? БИ ТРЯБВАЛО ДА Е КУЧЕ.

Представете си още ниви, всеобхватна мозайка от ниви до хоризонта, люшкащи се на плавни вълни…

— НЕ ПИТАЙ МЕН. НЯМАМ ПРЕДСТАВА. МОЖЕ БИ НЯКАКЪВ ТЕРИЕР.

… житни ниви, оживели, шепнещи под ветреца…

— ДОБРЕ, СМЪРТ НА БЪЛХИТЕ СЪЩО МОЖЕ ДА ГО ЯЗДИ. ЕТО КАК ЩЕ УБИЕМ С ЕДИН КУРШУМ ДВА ЗАЕКА.

… и чакат часовниковия механизъм на сезоните.

— ОБРАЗНО КАЗАНО.

И в края на всички истории Азраел, който знае тайната, си мислеше: „ПОМНЯ КАК ВСИЧКО ТОВА ЩЕ БЪДЕ ОТНОВО.“