Жътварят

— ОУ-У… ОУ-У…

Госпожица Флитуърт се влачеше напред в подгизналия трополящ мрак. Под краката й хрущяха парчета градушка. От небето падаше гръмовна стихия.

— Жилят, а? — подвикна тя.

— И ОТЕКВАТ.

Бил Порталски улови отвят сноп и го сложи при останалите. Госпожица Флитуърт щъкаше наблизо, превита на две под тежестта на вързаното жито.17 Двамата се трудеха неуморно, кръстосваха наляво-надясно из полето под ударите на бурята, спасяваха реколтата, преди вятърът и градушката да им я откраднат. Мълнии цепеха назъбено небето. Това не беше нормална буря. Някой сякаш воюваше с тях.

— Ей сегинка ще ни залее същински потоп! — кресна госпожица Флитуърт. — Няма начин да приберем всичко в хамбара! Върви донеси платнище или каквото намериш! И туй стига за през нощта!

Бил Порталски кимна и се втурна през жвакащата тъма към сградите на стопанството. Толкова мълнии се забиваха в нивите и хълмовете, че дори въздухът съскаше и цвърчеше, а над живия плет трепкаше бледо сияние.

Там беше Смърт.

Видя страшните очертания — присвит, подобен на скелет силует, готов да се нахвърли, а наметалото му плющеше от вятъра.

Нещо стисна отвътре Бил Порталски — хем го подтикваше да се впусне в лудешки бяг, хем не му позволяваше да направи и крачка. Нахлу в съзнанието му и се настани там, прогони всякаква мисъл освен тъпичкото гласче, изрекло невъзмутимо: „ЗНАЧИ ТОВА БИЛ УЖАСЪТ.“

После Смърт изчезна с първата светкавица.

Спокойният вътрешен глас добави: „ЗАЩО НЕ ПОМРЪДВА?“

Бил Порталски се принуди да пристъпи сантиметър по сантиметър. Дебнещото нещо остана неподвижно.

Изведнъж прозря, че онова отвъд плета според настроението ти може да бъде увито в наметало сборище от ребра, прешлени и дълги кости, но може и да е сложна сглобка от колела, лостове и сърпове, покрита с брезент, подмятан насам-натам от бурята.

Бе се озовал пред комбинираната жътварка.

Бил Порталски се ухили смразяващо. Споходиха го мисли, които не му бяха присъщи. Той прекрачи към машината.

Стената от колички се сключи около магьосниците.

Последните пламъци, бликнали от нечий жезъл, стопиха широка дупка, която незабавно се запълни с още кошници на колелца.

Ридкъли огледа колегите си. Бяха зачервени, с дупки по робите, а няколко излишно безразсъдни изстрела им опърлиха брадите и прогориха шапките.

— Никой ли няма други заклинания? — попита за всеки случай.

Замислиха се напрегнато.

— Май си спомням едно… — поколеба се Ковчежникът.

— Хайде, човече. В такъв момент си струи да опитаме всичко възможно.

Ковчежникът протегна ръка напред, затвори очи и измънка няколко срички.

Кратък октаринов проблясък, а после…

— О-о… Само толкова ли?

— Изненадващият букет на Ерингияс — обяви Ковчежникът, чиито зеници светеха трескаво. — Не знам защо успявам всеки път. Май съм му хванал цаката.

Ридкъли се вторачи в огромния букет, стискан с все сила от пръстите на Ковчежника.

— Само дето не е особено полезен точно сега — промърмори Архиканцлерът.

Ковчежникът се заозърта към напредващите стени и усмивката му посърна.

— Така изглежда.

— Никой ли не се сеща за друго? — подкани Ридкъли.

Не му отговориха.

— Е, поне розите са хубави — призна Деканът.

— Бързо се върна — учуди се госпожица Флитуърт, когато Бил Порталски довлече брезента.

— НАЛИ? — съгласи се той небрежно.

Тя му помогна да покрият струпаните снопи и да затиснат краищата на платнището с камъни. Вятърът дърпаше брезента, сякаш нарочно искаше да го измъкне от ръцете му. Със същия успех би бутал планина.

Дъждът плющеше по полето през раздърпаната мъгла, блещукаща в синьо от статичните заряди.

— За пръв път виждам такава нощ — оплака се госпожица Флитуърт.

Пак изтрещя гръмотевица. По хоризонта играеха плетеници от мълнии.

Тя хвана ръката на Бил Порталски.

— Няма ли… фигура на хълма? Май ми се привидя… нещо.

— НЕ Е НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ НЕУГЛЕДЕН МЕХАНИЗЪМ.

Пак ги заля ослепителна светлина.

— На кон? — усъмни се госпожица Флитуърт.

Този път нямаше съмнение. Върху най-близкото възвишение се появи конник. С качулка на главата. И държеше косата си гордо, сякаш е бойно копие.

— ПЪЧИ СЕ. — Бил Порталски се обърна и погледна госпожица Флитуърт. — ПЕРЧИ СЕ. НИКОГА НЕ СЪМ СЕ ДЪРЖАЛ ТАКА. ЗАЩО ДА ГО ПРАВЯ? КАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ?

Разтвори длан и се появи златният животомер.

— Още колко ти остава?

— МОЖЕ БИ ЧАС. МОЖЕ БИ МИНУТИ.

— Тогава да вървим!

Бил Порталски се взираше в часовника.

— Хайде, де!

— БЕЗПОЛЕЗНО Е. ЗАБЛУЖДАВАХ СЕ. ОТ НЯКОИ НЕЩА НЕ МОЖЕШ ДА ИЗБЯГАШ. НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ ВЕЧНО.

— Как да не може?

Бил Порталски се стъписа.

— ЩО ЗА ВЪПРОС?!

— Ти ми кажи защо никой не може да живее вечно?

— НЕ ЗНАМ. НЕ Е ЛИ В ТОВА СЪЩИНАТА НА ВСЕЛЕНСКАТА МЪДРОСТ?

— Какво общо има туй с вселенската мъдрост? Няма ли да се размърдаш най-сетне?!

Фигурата на хълма си стоеше на мястото.

Вятърът превръщаше прахоляка във фина кал. Хлъзнаха се по склона и прекосиха забързано двора, накрая влязоха в къщата.

— ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ПОДГОТВЯ ПО-ДОБРЕ. ИМАХ НЯКОИ ПЛАНОВЕ…

— Но трябваше и да се ожъне житото.

— ДА.

— Няма ли как да заклещим вратата?

— ЧУВАТЕ ЛИ СЕ КАКВО ГОВОРИТЕ?

— Ами измисли нещо, де! Никой никога ли не успя да се опази от теб?

— НИТО ВЕДНЪЖ — отвърна Бил Порталски с намек за гордост.

Госпожица Флитуърт надникна през прозореца.

— Той се е махнал!

— ТО — поправи я Бил Порталски. — ОЩЕ НЕ Е ТОЙ.

— Добре. То се е махнало. Може да е навсякъде.

— И МОЖЕ ДА МИНЕ ПРЕЗ СТЕНАТА.

Тя го опари с поглед.

— ДА БЪДЕ КАКТО ИСКАТЕ. ДОНЕСЕТЕ ДЕТЕТО. СПОРЕД МЕН Е ПО-ДОБРЕ ДА СМЕ ИЗВЪН КЪЩАТА — Хрумна му нова идея и той се развесели. — ИМАМЕ МАЛКО ВРЕМЕ. КОЛКО Е ЧАСЪТ?

— Знам ли… Ти все спираш часовниците…

— НО НАЛИ НЕ Е НАСТЪПИЛА ПОЛУНОЩ?

— Не ми се вярва да е по-късно от единайсет и четвърт.

— АКО Е ТАКА, ИМАМЕ ТРИ ЧЕТВЪРТИ ЧАС.

— Защо си сигурен?

— ЗАРАДИ МЕЛОДРАМАТА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ. СМЪРТ, КОЙТО СЕ ПЕРЧИ НАД ХЪЛМА, ЗА ДА ГО ОСВЕТЯВАТ МЪЛНИИТЕ — с явно неодобрение обясни Бил Порталски. — НЯМА ДА ВЛЕЗЕ В ЕДИНАДЕСЕТ ЧАСА И ДВАДЕСЕТ И ПЕТ МИНУТИ, ЩОМ МОЖЕ ДА СЕ ПОЯВИ В ПОЛУНОЩ.

Тя кимна пребледняла и се шмугна нагоре по стълбата. Върна се след минута-две, увила Сал в одеяло.

— Още спи непробудно.

— ТОВА НЕ Е СЪН.

Дъждът спря, но бурята пак гърмеше из хълмовете. Въздухът цвърчеше и подлъгваше, че е нажежен като в пещ.

— Къде отиваме?

— В ГРАДА.

— За да си близо до косата ли?

— ДА.

Той се скри в плевнята. След малко изведе оседлания Бинки. Възседна го, наведе се и качи пред себе си и нея, и спящото дете.

— АКО СЪМ СБЪРКАЛ В КРОЕЖИТЕ СИ, ТОЗИ КОН ЩЕ ВИ ОТВЕДЕ КЪДЕТО ПОИСКАТЕ.

— Няма да ходя никъде освен в дома си!

— КАКТО ПРЕДПОЧИТАТЕ.

Поеха по пътя към града и Бинки заприпка в тръс. Вятърът брулеше листата от дърветата. От време на време някоя мълния съскаше в небето.

Госпожица Флитуърт се загледа към хълма над стопанството.

— Бил…

— ЗНАМ.

— … то пак е там…

— ЗНАМ.

— Защо не ни преследва?

— НИЩО НЕ НИ ЗАПЛАШВА, ДОКАТО НЕ ИЗТЕЧЕ ПЯСЪКЪТ.

— А когато изтече, ще умреш ли?

— НЕ. ТОГАВА БИ ТРЯБВАЛО ДА УМРА. ЩЕ БЪДА МЕЖДУ ЖИВОТА И ОТВЪДНОТО.

— Бил, стори ми се, че онуй нещо язди… отначало го помислих за нормален кон, но твърде кльощав, обаче…

— ДА, СКЕЛЕТ НА ЖРЕБЕЦ. ПОТРЕСАВАЩО, НО НЕПРАКТИЧНО. И АЗ ИМАХ ТАКЪВ НЯКОГА, САМО ЧЕ МУ ПАДНА ГЛАВАТА.

— Значи от него има полза точно колкото от умрял кон.

— ХА. ХА. МНОГО ОСТРОУМНО, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.

— Май е време да спреш с туй „госпожице Флитуърт“.

— ЗНАЧИ МОЖЕ ДА ТЕ НАРИЧАМ РЕНАТА?

Тя се сепна.

— Откъде знаеш, че името ми е Рената? Да, бе… Май си го видял изписано някъде, нали?

— ГРАВИРАНО.

— На един от часовниците, а?

— ДА.

— Дето в него текат пясъците на времето?

— ДА.

— Всеки ли си има такъв?

— ДА.

— Ясно. Знаеш и колко ще…

— ДА.

— Сигурно е доста смахнато да знаеш… нещата, с които ти е пълна главата…

— ПО-ДОБРЕ НЕ ПИТАЙ.

— Не е честно, струва ми се. Ако знаеха кога ще умрат, хората щяха да живеят по-почтено.

— АКО ХОРАТА ЗНАЕХА КОГА ЩЕ УМРАТ, ЕДВА ЛИ БИХА ЖИВЕЛИ.

— Брей, че засукано го извъртя. Ти пък какво знаеш за живота, Бил Порталски?

— ВСИЧКО.

Копитата на Бинки затропаха по една от малкото улички на градчето, после и по калдъръма на площада. Никой не се мяркаше наоколо. В градове като Анкх-Морпорк полунощ е едва късна вечер, защото там всъщност няма нощ, просто вечерта преминава в утро. Но тук хората регулираха дните си по залезите и кукуригането на объркани петли. Полунощ си беше полунощ.

Въпреки вилнеещата по хълмовете стихия площадът беше притихнал. Тиктакането на часовника на кулата, незабележимо по пладне, сега като че отекваше от околните сгради.

Щом излязоха на площада, нещо избръмча дълбоко в механичните му вътрешности. Дългата стрелка трепна и спря пред цифрата девет. В циферблата се отвори вратичка, две кукли излязоха наперено и удариха с привидно усилие малката камбанка.

Фигурките се заклатушкаха и се върнаха в часовника.

— Имаме ги, откакто се помня — спомена госпожица Флитуърт. — Изработил ги е прапрадядото на Нед Симнел. Като малка все се питах какво ли правят между ударите на камбаната. Представях си, че вътре имат къщичка или нещо подобно.

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА. ТЕ СА ВЕЩИ. НЕ СА ЖИВИ.

— Хъм… Тук са от стотина години. Животът не е ли нещо, което се натрупва полека?

— ТАКА Е.

Почакаха смълчани, чуваше се само друсането, с което голямата стрелка прескачаше от минута на минута.

— Бил Порталски… беше ми много приятно да си в стопанството.

Той не отговори.

— Помогна ми с реколтата и още какво ли не.

— БЕШЕ… ИНТЕРЕСНО.

— Не биваше да ти губя времето заради малко жито.

— ГРЕШИТЕ. ЖЪТВАТА Е МНОГО ВАЖНА.

Бил Порталски обърна длан нагоре. Златният животомер заблещука.

— Още не мога да проумея как го правиш.

— НЕ Е ТРУДНО.

Шумоленето на пясъка се засилваше, накрая изпълни целия площад.

— Ще кажеш ли последни думи?

— ДА. НЕ ИСКАМ ДА МЕ НЯМА.

— Е, туй изчерпва всичко.

Бил Порталски откри с изумление, че тя го е хванала за ръката.

Над него стрелките се събраха и отбелязаха полунощ. Часовникът забръмча. Вратичката се отвори. Куклите излязоха. Спряха с щракане от двете страни на камбанката, поклониха се и вдигнаха чукчетата си.

Бум.

Тогава се чу и потропването на доближаващ кон.

Госпожица Флитуърт виждаше през алени и сини петна като след болезнено ярък образ, заличил всичко друго.

Завъртеше ли рязко глава, с ъгълчетата на очите си откриваше дребни сиви форми, мяркащи се покрай стените.

„А-а, инспекторите. Ще се погрижат да се случи каквото подобава според тях.“

— Бил?

Той сви пръсти около златния животомер.

— СЕГА ЗАПОЧВАМЕ.

Копитата чаткаха по-силно, ехото отскачаше от къщите.

— И ПОМНИ — ТИ НЕ СИ ЗАПЛАШЕНА ОТ НИЩО.

Бил Порталски отстъпи в тъмата.

Пак се показа за миг.

— МОЖЕ БИ — добави и се скри.

Госпожица Флитуърт седна на стъпалата под часовниковата кула и настани удобно момиченцето в скута си.

— Бил? — обади се отново.

Конник влезе на площада.

Вместо жребец наистина бе яхнал конски скелет. По костите на създанието пращеше синкав огън. Госпожица Флитуърт неволно се зачуди дали това все пак е истински скелет, съживен незнайно как, или същество, съставено само от кости. Самата тя реши след миг, че е нелепо да я занимават подобни мисли, но бяха за предпочитане пред пристъпващата към нея вцепеняваща действителност.

Такъв кон разтрива ли се или е достатъчно да го лъснеш хубавичко с парцал?

Ездачът слезе от седлото. Беше видимо по-висок от Бил Порталски, но мракът на наметалото скриваше всякакви подробности. Създанието носеше не коса, а изделие, което вероятно бе имало и коса сред прадедите си, както най-усъвършенстваният хирургически инструмент има смътна прилика със заострената клечка. Никому не би хрумнало да си окоси ливадата с такова сечиво.

Съществото доближи госпожица Флитуърт, метнало косата на рамо, и спря пред нея.

— Къде е Той?

— Хич не знам за кого говориш — отвърна тя. — И на твое място, млади момко, щях да храня по-добре коня си.

Създанието като че осмисли доста трудно думите й, но накрая взе решение. Хвана косата с две ръце и се вторачи в детето.

— Ще намеря и Него. Но преди това…

Смръзна се.

Един глас зад него произнесе:

— ПУСНИ КОСАТА НА ПЛОЧИТЕ И СЕ ОБЪРНИ СЪВСЕМ БАВНО.

„Нещо, породено от самия град — умуваше Уиндъл. — С израстването си градовете се препълват с хора, но те гъмжат и от магазини, храмове и…“

„Ама че тъпотия! Те са неща, не са живи. Дали пък животът не се натрупва с времето?“

„Паразити и хищници, но не като онези, които тормозят животните и растенията. Трябва да са някаква голяма, бавна, метафорична форма на живот, която се храни от градовете. Но яйцата съзряват в самите градове.“

„И сигурно… приличат по нещо на градовете, за да си ги отнасят жителите по домовете. Досущ кукувичи яйца, снесени в чужди гнезда.“

„Питам се колко ли градове са умрели досега? Удушени от паразити като коралов риф, съсипан от морски звезди. Изпразвали са се, губели са крепящия ги дух, какъвто и да е той.“

Той стана.

— Библиотекарю, накъде хукнаха всички?

— Ууук ууук.

— Такива са си. И аз щях да постъпя като тях, когато бях жив. Втурват се, без да помислят. Дано боговете ги благословят и закрилят, ако успеят да отделят малко време от семейните си свади.

„Ами сега? Мислих достатъчно, но какво ще направя накрая?“

„Ще се втурна натам, разбира се. Само че по-бавно.“

Точката, в която се струпа купчината от колички, вече не се виждаше. Долу нещо се вършеше. Бледосиньо сияние покриваше огромната пирамида от разкривен метал. Дълбоко в грамадата понякога проблясваха мълнии. Още кошници на колелца се забиваха с все сила в купчината като астероиди, събиращи се около ядрото на нова планета. Някои от новодошлите се държаха различно от гъмжилото. Насочваха се към зейналите в пирамидата тунели и изчезваха в светещото ядро.

Върхът на металната планина се размести, нещо се промуши и изскочи над отломките. Беше лъскав шип, увенчан с двуметрово кълбо. Постоя така минута-две, но щом ветрецът го изсуши, кълбото се разпадна на парчета.

Разсипаха се бели късчета, повеят ги подхвана и ги изсипа над Анкх-Морпорк и тълпите зяпачи.

Едно от тях се носеше на зигзаг над покривите, накрая се приземи лекичко в краката на Уиндъл Пунс, който тъкмо се затътряше извън Библиотеката.

Още беше влажно и на него имаше надпис. Или поне опит за надпис. Наподобяваше странните органични писмена в кълбата със снежинки — думи, надраскани от нещо, което и понятие си няма от азбука.

Уиндъл излезе през портата на Университета. Хората го подминаваха на плътни колони.

Той познаваше съгражданите си. Бяха готови да зяпат каквото и да било. И се хващаха на въдичката, щом видеха изречение, завършващо с повече от един възклицателен знак.

Долови, че нещо го дебне, и се обърна. Една количка го наблюдаваше от пресечката. Тя веднага отстъпи и се скри.

— Какво става, господни Пунс? — недоумяваше Людмила.

Имаше нещо сбъркано в израженията на минувачите. Бяха се изцъклили в непоклатимо жадно очакване.

Не беше нужно да е магьосник, за да усети опасността. А сетивата на Уиндъл работеха с мощността на прегрят мотор.

Лупин подскочи, хвана със зъби реещо се листче и му го донесе.

Уиндъл печално поклати глава. Пет възклицателни знака — отличителен белег на безумието.

Тогава чу музиката.

Лупин седна на задните си лапи и зави.

В мазето под къщата на госпожа Кейк караконджолът Шлепел поспря, преди да дояде третия плъх, и се ослуша.

Преглътна набързо и посегна към своята врата.

Людмила рискува да дръпне ръцете си от ушите.

— Що за ужас! Какво е това, господин Пунс?

Той също се опитваше да нахлупи останките от своята шапка върху ушите си.

— Не знам. Би могла да се заблудиш, че е музика, ако никога не си чувала истинска.

Не бяха музикални тонове, а събрани в последователност шумове, вероятно с намерението да образуват мелодични звуци. Така се рисува карта на страна, която никога не си виждал.

Хнийп. Нийп. Хуомп.

— Звучи някъде извън града — налучка Людмила. — Накъдето отиват всички тези хора… Нали не е възможно да я харесват?

— Струва ми се немислимо — кимна Уиндъл.

— Да, обаче… Нали помните неприятностите с плъховете миналата голина? И онзи мъж с музикалния инструмент, чиито звуци уж можели да чуват само плъховете?

— Помня, но той не казваше истината, защото беше мошеник — Изумителния Морис и неговите Учени гризачи…

— Ами ако си представим, че е било вярно?

Уиндъл врътна глава.

— Музика за привличане на хора? За туй ли намекваш? Едва ли. Нали не привлича и нас? Напротив.

— Е, вие не сте човек… в най-точния смисъл на думата — напомни Людмила. — Пък и аз…

Тя млъкна и се изчерви.

Уиндъл благо я потупа по рамото.

— Добър довод. Да, имаш право.

Друго не можа да измисли.

— Вие се досетихте, нали? — смънка тя, без да го погледне.

— Да. И не мисля, че има от какво да се срамуваш, ако туй те утешава.

— Мама все ми казва, че ще стане страшно, ако някой някога научи истината!

— Май зависи кой ще научи — възрази Уиндъл и се озърна към Лупин.

— Защо вашето куче ме гледа така? — учуди се Людмила.

— То е изключително умно — похвали го Уиндъл.

Порови в джоба си, изхвърли две шепи пръст и извади бележника. До следващото пълнолуние оставаха двадесет дни. Щеше да чака с любопитство.