Гордостта на завоевателите

14.

— Лорд Кавана?

Кавана трепна, събуди се и видя в полумрака някаква неясна фигура. Бутаха го по рамото.

— Кой си ти? — изграчи той с пресъхнала от съня уста.

— Колчин, сър — тихо отвърна фигурата. — Имаме посетители.

— Така ли! — Кавана успя да фокусира зрението си върху часовника в спалнята. Стрелките сочеха 4:37. — Не е ли малко раничко за случайни гости?

— Не са случайни — каза Колчин. — Офицерът за свръзка и три важни клечки от консулството на Общността в Мра-ект.

— От Мра-ект! — възкликна Кавана, стана и се пресегна да вземе халата си. — Дошли са от девет светлинни години само да ни видят? Каква чест! И какво искат?

— Не знам — каза Колчин. — Но мисля, че е във връзка с Фиббит.

— Фиббит? И за какво, по дяволите, им е Фиббит?

— Нямам представа — отговори Колчин. — Шикалкавят. Казват, че трябвало да говорят с вас. Но оглеждат, сякаш търсят нещо.

— И какво според теб търсят? — попита Кавана, облече халата и се обу. — Влязоха ли в приемната?

— Не. Хил ги задържа във фоайето. Но се опитват да погледнат през преградното стъкло. Изглеждат много ядосани, задето не им разреших да влезнат.

— Да се ядосват — изръмжа Кавана. Той също беше доста ядосан от това посещение в четири и половина сутринта. — Впрочем къде е Фиббит?

— Не знам! — призна Колчин. — Два часа след като си легнахте, все още работеше над бродерията, която й поръчахте. След това й изгубих дирите. Не е излизала, но не е и в стаята.

— Може би спи в някой ъгъл — каза Кавана и пристегна колана на халата си. — Хайде да идем да разберем какво става.

През полупрозрачното стъкло, което отделяше фоайето от останалата част на апартамента, се виждаха силуетите на четиримата посетители. Другата неясна фигура беше Хил. Кавана излезе и застана до него.

— Аз съм лорд Кавана — представи се той. — С какво мога да ви услужа?

— Прощавайте за безпокойството, лорд Кавана — извини се един снажен мъж на средна възраст и пристъпи напред. Изглеждаше уморен и раздразнен, но не особено притеснен. — Аз съм помощник-офицер за свръзка на Общността, Питър Бронски. Може ли да влезем?

— Кажете по каква работа сте дошли и ще преценя — отговори Кавана.

Един от по-младите мъже от групата промърмори нещо под нос и пристъпи към началника си. Хил се премести и застана на пътя му. С крайчеца на очите си Кавана видя, че Колчин също се премести. Четиримата посетители имаха вид на хора, свикнали да действат със сила, тоест бяха хора, каквито Общността назначаваше в света на неотдавна предадената на мрачанците бивша икроманска колония. Въпреки това, ако прибегнеха към сила, макар и двама срещу четирима, Колчин и Хил щяха да се справят.

Бронски може би също го разбра и вдигна ръка. Подчинените му с нежелание отстъпиха назад.

— Предпочитам да се разберем с добро, лорд Кавана — каза той и извади една папка. — Всъщност не се нуждая от разрешението ви, за да вляза.

Кавана взе папката и я отвори. Дипломатическият паспорт на Бронски беше впечатляващ, но тук, на мрачанска територия, нямаше особена тежест. Червената карта на временното мрачанско правителство за неограничени пълномощия обаче беше нещо друго.

— В такъв случай влизайте — каза Кавана, отмести се и показа червената карта на Колчин. — Хил, покани господата да седнат.

— Няма да е необходимо — каза Бронски и мина зад преградното стъкло. — Искаме само сандуулийката и веднага се махаме.

— Сандуулийката? — учуди се Кавана. Тримата помощници на Бронски минаха покрай Хил и се насочиха към приемната.

— Да, сандуулийката — повтори Бронски и тръгна подир хората си. — Фиббит не знам коя си Улу. Разбирате какво имам предвид, нали?

— И за какво ви е Фиббит не знам коя си Улу? — попита Кавана.

Бронски спря.

— Макар че това не е ваша работа — каза той и се огледа, — трябва да ви уведомя, че сандуулийката е депортирана.

— Депортирането е отложено с един ден — възрази Кавана.

— Значи отлагането е анулирано — отбеляза Бронски. — Къде е тя?

Кавана се огледа. Приемната беше обзаведена в мрачански стил, със странна мебел и произведения на изкуството, всички насочващи вниманието към един кът, заемащ четвърт от стаята. Дълги тесни кресла и заоблени столове фокусираха вниманието още по-нататък към нежното трептящо сияние на една скулптура в ъгъла на салона. На едно кресло беше подпряна рамката с бродерията, над която работеше Фиббит, но сандуулийката не се виждаше.

— Сигурен ли сте, че я депортират? — каза Кавана.

— Попитах ви къде е сандуулийката, лорд Кавана — каза Бронски, без да отговори на въпроса, и отиде до креслото. Тримата му подчинени вече бяха в коридора, който водеше към трапезарията и спалнята на апартамента. Хил понечи да ги спре, но Кавана го погледна и поклати глава. Според мрачанското законодателство, когато се отнасяше за немрачанци, червената карта имаше силата на закон.

— Какво е това? — попита Бронски откъм дивана.

Кавана се обърна и видя, че офицерът гледа подпряната на дивана рамка с бродерия.

— Бродерията, която поръчах да ми направи Фиббит — каза той.

Бронски го погледна, после отново погледна бродерията.

— Изобщо не прилича на вас. Ваша ли е, или на сандуулийката?

— Моя е.

— Дайте да видя разписката.

— Още нямам разписка.

— Тогава е на сандуулийката — каза Бронски. — Ще я взема.

— Момент — каза Кавана и пристъпи към него. — Това е безсмислено. Не можете ли поне да ми кажете какво става?

За момент Бронски като че ли го проучваше, после изсумтя:

— Разбира се, че ще ви кажа какво става. Става това, че преди четири часа моят шеф ме изкара от леглото с две новини: първата, че мрачанците имат проблем с някаква сандуулийка, която не иска да напусне Мра-миг. Втората, че някакви хора се мотаят из града и си пъхат носа, където не им е работата. Скоро ще стигнем и до вас. Засега ще откараме само сандуулийката. Ще ни я дадете ли с добро, или не?

— За да бъда абсолютно честен, ще ви кажа, че не зная къде е — каза Кавана. — Ако я няма тук, сигурно е излязла, докато съм спал.

Бронски пак изсумтя.

— При тези телохранители, които не пускат пиле да прехвръкне? — Той остави рамката на дивана. — Хайде де, излязла!

— Моите телохранители също имат нужда от сън — отвърна Кавана и се опита да запази спокойствие. — Нещата й са още тук… Сигурен съм, че ще се върне. И с ваше разрешение ще ви кажа, че напразно губите и време, и енергия. И не само своите. Във всеки случай сутринта щях да отведа Фиббит от Мра-миг.

— Може би тъкмо затова е изчезнала — кисело предположи Бронски. — Зная, че на ексдепутатите не им се вярва, но понякога в тази вселена нещата стават по непознат за тях начин. — Той погледна над рамото на Кавана и попита: — Открихте ли я?

Кавана се обърна и видя тримата да се връщат в приемната. Не бяха открили никакви следи от Фиббит.

— Не е тук — докладва единият. — Мисля, че Кавана е прав. Докато всички са спали, сандуулийката се е измъкнала. Според мен са проявили голяма небрежност. — Той погледна бродерията на дивана. — Кой е този човек, Кавана?

— Точно онзи, когото Фиббит е видяла наскоро — отговори Кавана. — Предишната бродерия на този мъж беше съсипана на космодрума. Предположих, че може да иска да я възпроизведе, докато паметта й е още прясна.

— Наистина ли? — Човекът го погледна строго, после пак погледна бродерията. — Казвате, че го е видяла тук, в Миг-Ка Сити?

— Не аз — отвърна Кавана. — Фиббит го казва. Познавате ли го… прощавайте, не ви знам името.

— Лий — отговори мъжът. — Торин Лий.

— Познавате ли го, господин Лий? — повтори въпроса си Кавана.

Смръщил чело, Лий заразглежда бродерията.

— В момента не мога да си спомня — каза той. — Но това може да се поправи. — Лий погледна Бронски. — Май сме разговаряли с този мъж.

Бронски отвори уста да отговори… и спря. Звънецът иззвъня.

За момент всички сякаш замръзнаха. Пръв дойде на себе си Кавана и погледна към Колчин, който кимна едва забележимо и тръгна към вратата.

Движението, изглежда, размрази останалите.

— Почакай, приятел — кресна Лий, остави бродерията и се спусна през приемната да го настигне. Другите двама от групата на Бронски също се раздвижиха. Хил се залепи плътно зад тях. Кавана се намръщи и също се присъедини към шествието. Надяваше се, че не е Фиббит.

И отново си напомни, че това не е негова работа.

Вратата се отвори и през нея нахлу едва доловим полъх на свеж въздух.

Кавана очакваше или триумфален вик от Лий, или вик на изненада от Фиббит. Чу се обаче само приглушен глас.

— Мрачанец е, сър — съобщи Колчин. — Иска да говори с вас.

Нещо за Фиббит?

— Покани го да влезе.

Колчин се отмести, за да пропусне новодошлия.

Както повечето хора, Кавана трудно различаваше по лице мрачанците, но беше съвсем сигурен, че точно с този не е разговарял нито в Информационната агенция, нито на космодрума.

— Кой е лорд Кавана? — попита мрачанецът неуверено — може би от неочакваната обстановка.

— Аз — представи се Кавана. — А вие кой сте?

Космите по тялото на мрачанеца прилепнаха към кожата.

— Никакви имена — изсъска той. — Няма време. Нося частно съобщение от моя началник. Той е научил за вашето търсене и иска да ви помогне.

Кавана почувства как пулсът му се ускорява. Значи все пак в легендите имаше нещо вярно.

— Информация за завоевателите? — попита той.

Бронски го погледна остро, но мрачанецът, изглежда, беше изненадан.

— Завоевателите ли? Не. За човека. Онзи, когато е избродирала сандуулийката. Ще го намерите в Икрома, в северните степи на планетата Формби.

Кавана настръхна.

— Какво прави там? В беда ли е?

— Не мога да ви кажа нищо повече — изсъска мрачанецът и заотстъпва към стъклената преграда. — Трябва да вървя, за да не бъда открит. Търсете добре.

И изскочи през вратата.

— Интересно — каза Бронски, когато Лий затвори вратата зад мрачанеца. — Все още ли твърдите, че бродерията на сандуулийката е на някоя случайна личност, лорд Кавана?

— Никога не съм казвал, че е на случайна личност — възрази Кавана. — Казах, че не зная на кого е. И продължавам да не зная.

— Сигурно — отвърна Бронски и посочи с пръст към приемната. — Гарсия, вземи бродерията!

— Момент — каза Кавана, когато един от хората на Бронски тръгна да изпълни заповедта. — Тази бродерия е моя лична собственост. Нямате никакво право да я взимате.

— Имате ли разписка?

— Нямам нужда от разписка — отвърна Кавана. — Фиббит понастоящем е мой работник и тъй като в момента я няма, според мрачанските закони цялата нейна собственост по право ни принадлежи.

— Добър ход — изсумтя Бронски. — Но вие не сте мрачанец.

— Според вас съм мрачанец — каза Кавана и посочи джоба на Бронски. — Използувате срещу мен червена карта. Това автоматично ми дава всички права и задължения на мрачанския закон.

Бронски се намръщи. Очевидно такова нещо не му се беше случвало.

— Това е смешно.

— Ни най-малко — възрази Кавана. — Вие действате в съответствие с мрачанския закон, а този закон е много строг по въпроса за частната собственост. Докато не ме арестувате, аз и моята собственост оставаме тук.

— В такъв случай може би ще трябва да ви арестувам — гневно отвърна Бронски.

— За нещастие не можеш — каза тихо Лий. — Нямаме достатъчно обвинения, за да оправдаем такова действие. Поне засега.

— Укриването на беглец не е ли достатъчно? — попита Бронски.

— Сандуулийката не фигурира в списъка на бегълците — отвърна Лий и погледна студено Кавана. — Освен това сериозен проблем е и фактът, че не е тук.

— Типично — изръмжа Бронски. — Наистина типично. Ама и вие, депутатите, сте едни! Вместо да давате полезни съвети, превръщате съветите в закони. Добре! Задръжте си бродерията, Кавана. И дано ви приседне. Гарсия, снимай тая проклета бродерия и да се махаме.

— Имайте предвид, че това е само отсрочка — предупреди го Лий. — В момента сме ограничени от мрачанските закони. Но това няма да продължи дълго. В мига, в който напуснете мрачанското пространство, попадате под юрисдикцията на Общността.

Кавана се усмихна.

— Ако смятате да ме изплашите с това, господин Лий, трябва да ви разочаровам. Подготвен съм да отговарям пред законите на Общността.

— Така ли? — възкликна Лий. — Може и да не сте. Вие направихте една приятна разходка под закрила на Севкоорд, лорд Кавана. Разходка, която продължи много повече, отколкото трябваше. Но всички разходки в края на краищата свършват и макар Севкоорд да е много полезен приятел, ще установите, че ние можем да бъдем опасен враг. Добре си помислете преди да се захванете с нас.

— Ще го имам предвид — обеща Кавана.

— Снимах от три различни ъгли, сър — докладва Гарсия на Бронски. — Да снимам ли нещо друго?

— Не, засега това е достатъчно — каза Бронски. — По-късно можем да се върнем. Вярвам, че не възнамерявате да отидете някъде, Кавана?

— Само в леглото — отвърна Кавана. — Това устройва ли ви?

— Напълно — каза Бронски. — Спете колкото си искате. На сутринта ще трябва да отговаряте на много въпроси.

— С нетърпение ги очаквам.

— Аз също. Лека нощ, лорд Кавана. Приятни сънища.

С последна иронична усмивка Бронски заобиколи стъклената преграда и излезе, придружен от хората си.

— Всичко е чисто — докладва след миг Колчин. — Вратата е заключена.

— Благодаря — каза Кавана и седна уморено на дивана до бродерията. Събитията се бяха развили с шеметна бързина. — Предполагам, че не са отишли много далеч.

— Вероятно — съгласи се Колчин. — На излизане Бронски спомена нещо за охраняване на входовете. Какво все пак беше всичко това?

— Няма представа — отвърна Кавана и поклати глава. Почувства се стар и уморен. Съжаляваше, че е срещнал Фиббит и е видял бродериите й. — От начина, по който действат, човек ще помисли, че пречим на някакъв план, свързан с КИОРО. Хайде да помислим малко. Къде може да е отишла сандуулийката?

— Тук съм — чу се разтрепераният глас на Фиббит точно под него.

Кавана трепна и погледна надолу. Изпод тесния диван се подаде тънка сандуулийска ръка. Ноктите дращеха по килима.

— Фиббит! — извика Кавана, скочи от дивана и се наведе да погледне. Тя наистина беше отдолу — свита и изкривена в невъзможно малкото пространство. — Изплаши ме.

— Моите най-големи извинения, Кавана — каза Фиббит с все така разтреперан глас. — Нямах намерение да подслушвам частния ви разговор.

— Не беше съвсем частен — успокои я Кавана и загледа възхитен как тя изправя една по една отделните части на тялото си и се измъква. Не знаеше, че сандуулийците са способни на това. — Радвам се за проявената съобразителност и разбирането, че не трябва да вдигаш шум.

— Нямах друга възможност. — Фиббит се изправи и протегна дългите си крайници. — За какво им бях, Кавана?

— Не знам — отговори той, пресегна се и вдигна бродерията. — Предполагам, че е във връзка с този човек. Само него ли видя да влиза в Информационната агенция?

— Само него — каза Фиббит и въпреки напрежението й Кавана долови в гласа й нотки на гордост. — Харесва ли ти?

Кавана обърна бродерията към светлината. За първи път виждаше портрета отблизо. Както и другите бродерии на Фиббит, тази беше изключително хубава. Изобразяваше лице на възрастен човек, може би прехвърлил седемдесетте, с бяла коса, но бодър. Очите му излъчваха подчертана интелигентност. Носеше сако на кестеняво-кафяво райе и грижливо завързано около врата шалче.

Струваше му се, че го е виждал. Нещо в лицето му беше познато.

— Много ми харесва — призна Кавана и леко наклони бродерията. Фиббит беше използвала същата техника, както и в бродерията на Информационната агенция, техника, която изразяваше промяната на настроението, създавано от ведрия изгрев и меланхоличния залез. Й при тази, както и при другата, гледано под различен ъгъл, лицето изглеждаше същото, но едновременно с това в него се появяваше нещо коренно различно. Кавана я наклони назад, после напред…

И неочаквано разбра.

— Променят се изразените емоции — каза той и отново наклони бродерията. — От спокойно лицето преминава в… — Кавана промени ъгъла и по гърба му пробягна студена тръпка. — От спокойно до ужасено. Истински ужасено.

— Само него — повтори Фиббит. — Два пъти мина покрай мен. Първия път преди седем дни, втория — два дни по-късно.

Кавана загледа бродерията, опитвайки се да изтълкува промяната. Беше непосилно за ума му, особено в пет сутринта.

— Колчин, съзнанието ми е още замъглено. Можеш ли да разбереш какво изразява това лице?

— Да, сър — отвърна Колчин. — Първия път е било точно преди новината за нападението на Доркас от завоевателите. Втория — веднага след това.

— Това обяснява промяната на настроението — намеси се Хил.

Кавана отново наклони бродерията и дълго разглежда изплашеното лице.

— Не — бавно каза той. — Не, не е само това, има и нещо друго. Тук наистина има изразен страх, но има и нещо друго. Има елемент на… не зная на какво точно. Вина или срам, или чувство на неизпълнена отговорност. Нещо такова. Фиббит, сигурна ли си, че не знаеш кой е този човек?

— Не го познавам — настоя Фиббит.

— Мисля, че Лий не може да не го познава — каза Колчин. — Или поне има някаква идея.

Кавана поклати глава.

— От Лий няма да научим нищо — рече той и остави бродерията на дивана. — Но имаме по-неотложна работа, а вече загубихме прекалено много време с тази бродерия. Хил, позвъни на Тева и му кажи да подготви кораба за отлитане. Колчин, иди и избери пътя, по който трябва да минем, за да избегнем хората на Бронски. Заминаваме!

Той прекоси приемната и отиде в спалнята.

— Какво ще стане с мен? — попита Фиббит.

— От теб зависи — каза Кавана, докато сваляше халата си. — След като свършим работата си на Доркас, с удоволствие ще те върнем в Улу. Но ако предпочиташ, можеш да почакаш тук Бронски или мрачанците да те изпратят директно у дома. Избирай!

Сандуулийката енергично заклати глава.

— Не вярвам на Бронски — категорично заяви тя. — А сега се страхувам и от мрачанците. Но ако дойда с вас, ще ви изложа на опасност.

— Не се тревожи за това — успокои я Кавана, докато навличаше простия шлосерски гащеризон, който беше измъкнал от багажника на колата. Не беше дреха за бивш депутат от Севкоорд, но беше удобна и се обличаше бързо, а за момента това беше по-важно, отколкото външният му вид. — Бронски може да отправя мъгляви заплахи, но истината е, че няма правно основание, на което да се позове.

— Но…

— Сър? — На полуотворената врата се показа Колчин. — Беда. В края на коридора край асансьора чух спор. Надзърнах и видях хората на Бронски и двама бурталци.

— Бурталци?!

Колчин кимна.

— Спорът, изглежда, става все по-шумен. Трябва да се опитаме да изчезнем преди да са започнали да стрелят.

— Правилно — съгласи се Кавана, седна на леглото и започна да се обува. Сблъсъците между хора и бурталци винаги завършваха с насилия. Особено с такива типове като помощниците на Бронски. — Някаква идея как най-добре да се измъкнем?

— Не можем да използваме асансьора, поне това е сигурно — каза Колчин. — Бихме могли да слезем по стълбите, но мисля, че е по-добре да се спуснем по аварийните шахти. Не е много чисто, но е много по-бързо. Освен това има голяма вероятност хората на Бронски да не ги наблюдават, което едва ли е вярно за стълбището.

— Звучи добре — съгласи се Кавана. Стомахът му се сви на топка. Аварийните шахти, както повечето аварийни съоръжения, бяха нещо, което никой нямаше да очаква да използуват. Но и той не изгаряше от желание точно сега да направи първия си опит, за да спусне по тях.

— Къде са тези шахти?

— Най-близката е на три метра от вратата. Лесно можем да я използваме, дори ако Бронски и бурталците престанат да спорят и ни забележат.

Прилична на крак на паяк ръка докосна рамото на Кавана.

— Това лошо ли е, Кавана? — попита колебливо Фиббит. — Какви са бурталците?

— Големи, силни, настроени враждебно към хората същества — обясни й Кавана. — Но не се тревожи. Всичко ще се уреди.

— Настроени враждебно към хората? — повтори Фиббит и на лицето й се изписа недоумение.

— Много враждебно — каза Кавана. — Дължи се на някогашните многократни опити на хората да променят тяхната култура, за да отговаря на фарисейското и настойническо поведение на нашите лидери.

— Враждебното им отношение не е само към хората — добави Колчин. — Те всъщност не харесват никого. Не зная какво мислят мрачанците, та им разрешават да се разхождат свободно из Миг-Ка Сити.

— За щастие това не е наш проблем — каза Кавана и се изправи. — Да тръгваме.

Хил вече беше открехнал вратата и чакаше със зареден пистолет. През тясната пролука Кавана чуваше ясно идващите от дъното на коридора гласове.

— Още ли са там? — попита той.

— Да, и стават все по-шумни — отвърна Хил. — Изглежда, тъпоумните бурталци най-после са разбрали защо точно сега хората не трябва да напускат хотела. Бронски им обяснява мотивите.

— Някакви следи от охраната на хотела?

— Засега не.

— Вероятно нарочно не се показват — предположи Колчин. — Добре, аз ще изляза пръв и ще охранявам аварийните шахти. Лорд Кавана, щом ви дам сигнал, вие с Фиббит ще ме последвате. Хил ще ни защитава откъм входа. Ако стане нещо непредвидено, ще ви прикривам. Разбраха ли всички? Добре. Хил, отвори да мина!

Хил отвори вратата, застана на коляно, стиснал пистолета в лявата си ръка, и надзърна надясно към мястото, откъдето идваше шумът от спора. Колчин се промуши безшумно покрай него вляво. Кавана се наведе и протегна врат, за да погледне.

Бронски и тримата му помощници, застанали един до друг срещу двама набити, метър широки бурталци, стояха до таблото на асансьора само на петнадесет метра от тях. Трима от хората — всички без Лий — държаха насочени срещу противниците си малки пистолети със стреловидни куршуми, което според Кавана беше повече провокативно, отколкото разумно. Кожата на бурталците беше дебела и плътна като на слон и практически непробиваема за стандартни стреловидни куршуми.

Зад него се чу тихо щракане на пръсти.

— Добре — каза Хил и насочи пистолета си. — Тръгвайте!

Стиснал зъби, Кавана тихо се измъкна в коридора. Фиббит почти го настъпваше по петите. Колчин чакаше в плитката ниша, където беше входът за аварийните шахти. Кавана направи една крачка… две…

— Ей — извика някой. — Сандуулийката!

Внезапно в коридора стана светло като бял ден, последва трясък като от гръмотевица, взривната вълна удари Кавана, вдигна го във въздуха и го захвърли на пода.

Но преди да падне една ръка го хвана за рамото, задържа го и го повлече напред.

— Бързо! — прозвуча в кънтящите му уши гласът на Колчин. — Влизайте!

Последва втора експлозия, този път по-далечна. В съпровождащия я светлинен блясък Кавана видя, че Колчин го бута към един от трите тънки стълба в аварийната шахта. Той протегна ръце точно навреме, хвана се за стълба и някак си успя да стъпи на платформата.

В същия миг над него се спусна обезопасителната клетка и той започна да пада почти свободно в тъмната шахта. Чуваше свистенето на въздуха и далечния вой на аварийните сирени. Над него се чуваше нещо като писклив хленч от страх или ликуване. Някъде още по-високо проехтя трясък, последван от слаб блясък от трета експлозия…

Миг по-късно платформата забави главоломното си падане и теглото му неочаквано се върна. Той стисна стълба, загубил надежда, че обезопасителната клетка ще издържи на натоварването, и се зачуди колко сигурни са всъщност тези аварийни шахти…

С последно разтърсване и кратко метално изскърцване платформата спря, обезопасителната клетка се вдигна и на пода до него падна някакво стенещо същество. Право отпред, очертана от проблясващи червени светлини, имаше врата. Кавана се отблъсна от стълба и олюлявайки се, зашеметен от стремителното спускане и експлозиите горе, тръгна натам. Раменете му допряха вратата, тя се разтвори и го изхвърли навън.

Намираше се на тясна алея, свързваща хотела с покритата входна рампа на паркинга до сградата. Беше слабо осветена и в този утринен час, доколкото можеше да види, безлюдна.

— Кавана? — чу се откъм входа разтреперан дуулиански глас. — Къде си?

— Тук съм, Фиббит — отвърна Кавана и се върна да хване ръката, опипваща открехнатата врата. Беше забравил колко слабо е нощното зрение на сандуулийката. Нищо чудно, че през цялото спускане хленчеше толкова силно. Той отвори вратата още малко и измъкна Фиббит…

Чу се силен шум, скърцане на метал и на пода до стълба тупна още някой.

— Колчин? — извика Кавана.

— Да, сър — обади се той. — Фиббит с вас ли е?

— С мен е. Къде е Хил?

Отговори му силно свистене на въздух и платформата на Хил пристигна.

— Как си? — попита го Колчин.

— Чудесно — малко самодоволно отговори Хил. — Най-добре е да тръгваме… Пуснах зад нас мъгла, но това няма да ги задържи задълго.

— Правилно — съгласи се Колчин и двамата последваха Кавана и Фиббит по алеята. — Ще се опитам да взема колата. Ти преведи лорд Кавана от другата страна на улицата и се скрийте някъде.

— Разбрах — отговори Хил и в ръката му се появи пистолет. — Хайде, сър.

Тримата затичаха.

— Какво стана горе? — попита Кавана, без да е съвсем сигурен, че иска да чуе отговора.

— Не наранихме никого, ако имате предвид това, сър — увери го Хил. — Само взривихме някои части от пода и тавана, за да се скрием.

Стигнаха до края на алеята и Хил спря и огледа безлюдната улица.

— Изглежда чисто — каза той. — Онзи вход отсреща… с навеса. Да опитаме да се скрием в него.

Пресякоха улицата и стигнаха до входа, без да привлекат нечие нежелано внимание.

— Безопасно ли е да се свържа с кораба? — попита Кавана и извади видеотелефона си.

— Включете на кодиран режим — отвърна Хил, коленичи до вратата и пак огледа улицата. — И бъдете кратък.

— Ясно.

Той набра номера. Тева отговори още на първото позвъняване и попита:

— Къде сте, сър?

— Прибираме се — съобщи Кавана. — След десет минути сме при теб.

Тева погледна към нещо, което мина покрай екрана на видеотелефона, и каза:

— Не съм сигурен, че разполагате с толкова време. Току-що получих съобщение от някой си Питър Бронски. Каза, че бил помощник-офицер за дипломатическа връзка с Общността. Нареди да спрем подготовката за излитане и да се приготвим да го приемем.

— Какво казват мрачанците?

— Мрачанците ли? Нищо.

Кавана се намръщи.

— Нищо?

— Е, нищо, след като ни дадоха разрешение за излитане преди няколко минути. Това беше малко преди да се обади Бронски.

— А разрешението отменено ли е?

— Не, сър.

Кавана огледа безлюдната улица и прехапа устна. В това нямаше никакъв смисъл. Ако Бронски искаше да задържи „Каватина“, трябваше най-напред да се свърже с командната кула на космодрума, а не с кораба. В края на краищата нали действаше от името на мрачанското правителство.

Или поне така твърдеше…

— Слушай нова заповед — каза той на Тева. — Излитайте преди разрешението да е отменено!

— Веднага ли, сър?

— Незабавно! — повтори категорично Кавана. — Не ни чакайте. Когато Бронски пристигне, да ви няма.

— Лорд Кавана, аз съм отговорен за вас.

— Ти си отговорен за кораба и за семейството ми! — категорично отсече Кавана. — И си длъжен да се подчиняваш на заповедите на всички от семейството! Заминавай за Доркас и предай на Арик, че насоката на издирване е погрешна! Той ще разбере. След това се отправяй към къщи! Ние ще ви настигнем или ще ви се обадим.

— Слушам, сър, заминавам за Доркас — изсумтя недоволно Тева. — Желая ви късмет, сър.

Екранът изгасна.

— Някакво съобщение от Колчин? — попита Кавана и изключи видеотелефона.

— Още не — отговори Хил и го погледна озадачено. — Сър, не съм сигурен, че идеята „Каватина“ да замине е добра.

— Аз също — призна Кавана. — Но ако не излетят сега, може би въобще няма да имат такава възможност. Имах за мислене само секунди. И мога да се сетя само за една причина, поради която бурталците бяха при асансьорите: те сигурно работят за мрачанците. Или по-точно за група мрачанци.

Хил се намръщи.

— Като оставим настрана факта, че работят за някакъв небурталски шеф, мислех, че мрачанската йерархия е доста монолитна.

— И аз така съм чувал — съгласи се Кавана. — Но помниш ли онзи посетител, който се безпокоеше да не го видят, че говори с нас? Той се появи и изчезна точно преди да дойдат бурталците. Същите бурталци, които зорко следяха никой да не напусне района.

— Което означава, че и бурталците, и Бронски преследват една и съща цел — бавно промълви Хил. — Освен ако не работят за едни и същи хора и пътищата им да са се пресекли.

— Възможно е — съгласи се Кавана и погледна към Фиббит. Сандуулийката беше силно потисната, дори ужасена. — И в двата случая за мен е ясно, че човекът от бродерията на Фиббит е по-важен, отколкото предполагаме.

— Ето го и Колчин — измърмори Хил.

— Добре — каза Кавана и махна с ръка. — Фиббит, ела тук.

Колата спря до бордюра и тримата бързо се качиха.

— Някакъв проблем? — попита Кавана, когато Колчин потегли.

— Никакъв. Онези, които са наели бурталците, изглежда, загряват малко бавно.

Значи Колчин имаше същите подозрения като него.

— Те може би, но не и Бронски — каза Кавана. — Обадил се е на „Каватина“ и е наредил да спрат подготовката за излитане.

— И?

— Заповядах на Тева незабавно да излети.

— Разбирам — каза с безизразен глас Колчин. — А какво ще правим ние?

— Не знам — призна Кавана. — Надявах се, че ти може би имаш някаква идея откъде да си купим кораб.

— Всъщност може би ще мога да направя нещо, сър. Нали ви казвах, че преди време бях съветник на мрачанците по водене на бой в градски условия?

— Спомням си.

— Една от препоръките беше да скрият изтребители и куриерски кораби в планински пещери, където да останат незасегнати, каквито и сражения да се водят над Миг-Ка и други градове.

— Хм. А знаеш ли къде са скрити тези кораби?

— Съвсем точно. Нали ние контролирахме скриването им — каза Колчин с мрачно задоволство. — След два часа сме там.

Хил тихо изсумтя.

— Стига дотогава мрачанците да не се организират и да не тръгнат подире ни.

— Да — съгласи се Колчин. — Не бива да изключваме тази възможност.