Гордостта на завоевателите

2.

Обядът беше сервиран, храната изядена, изпразнените чинии прибрани, айскафето поднесено. Чак тогава Николай Донезал зададе въпроса, който лорд Стюарт Кавана очакваше да чуе.

— Е — каза Донезал, отпи внимателно от димящата чаша и облиза топчето скреж, полепнало върху горната му устна, — да преминем ли към делова работа? Или ще продължим да се преструваме, че единствената причина за днешното ти посещение е носталгията?

Кавана се усмихна.

— Това е едно от нещата, които винаги съм харесвал в теб, Николай: твоята уникална способност да съчетаваш проницателност й откровеност. Никакъв намек, никакво загатване по време на обяда, а сега — направо на въпроса.

— Страхувам се, че е по-скоро недостатък на възрастта, отколкото достойнство на характера — каза Донезал. — Установил съм, че целия следобед няма да бъда годен за нищо, ако попреча на храносмилането си. — Той погледна Кавана. — А отхвърлянето на молба за помощ по време на храна винаги се отразява зле на храносмилането ми.

— Молба за помощ? — Кавана повтори като ехо думите на Донезал и го погледна невинно. — Какво те кара да мислиш, че съм тук, за да моля за някаква помощ?

— Дългият ми опит — отвърна сухо Донезал. — Съчетан с разказваните в кулоарите на парламента истории за теб. Дори само половината да са верни, е ясно, че като депутат навремето си извил немалко ръце.

— Безпочвени клевети. — Кавана махна с ръка. — Гарнирани с малко завист.

— Може би повече от „малко“ — каза Донезал и повдигна вежди. — Но пък ти протестираш повече, отколкото е необходимо. Човек не може да има цял поменик от заслуги, без да си създаде и малко врагове.

— Плюс малко приятели, надявам се — допълни Кавана.

— За приятелите съм сигурен — съгласи се Донезал, — макар че враговете са по-шумни. И все пак винаги ще имаме недоброжелатели. Във всеки случай ти плати обяда. Това ме задължава, ако не друго, то поне да те изслушам.

— Благодаря — каза Кавана и измъкна от вътрешния си джоб плосък компютър. Включи го, намери нужния файл и премести компютъра пред Донезал. — Предложението ми наистина е много просто. Искам да преместя част от дейността на завода си за електронна апаратура в Сентори на Масиф.

— Правилно — одобри Донезал, след като прегледа първата страница и премина на втората. — За да е по-близко до щатите Лорен и Нивернез. Разбирам. Добро решение… падането на цените на иридия засегна особено силно тези региони. Разширяването на леката промишленост ще бъде посрещнато с одобрение. — Той погледна изпитателно Кавана. — И така, кажи ми каква е помощта, от която се нуждаеш. Свободни терени или заобикаляне на данъчни разпоредби?

— Нито едното, нито другото — каза Кавана и мислено кръстоса пръсти за късмет. Донезал имаше делови ум и беше доста свестен човек. Но военната му служба на Буртист по време на мироопазващата полицейска акция го беше направила чувствителен към нехуманоидите. — Искам да ми издействаш разрешение от Севкоорд да открия два филиала в анклавите Дуулиан и Авуирлиан.

Лицето на Донезал едва забележимо помръкна.

— Разбирам — каза той. — Мога ли да попитам какво в повече от нашите колонисти ще ти предложат сандуулците и авуирилците?

— Честно казано, не зная — отговори Кавана. — Това е едно от нещата, които се надявам да науча.

— Например да се задоволят с по-ниско заплащане?

Кавана поклати глава.

— Или да ти предложат нови идеи и подобрен нехуманоиден интелект и методология — допълни Донезал. — Сателитните мощности са предвидени за изследователска и развойна дейност, а не за производство.

Донезал погледна отново дисплея и се опита да направи обективна преценка, като се абстрахира от спомените. Лицето му беше напрегнато.

— Ти, разбира се, знаеш, че преди пет месеца Командването на мироопазващите части и Търговската комисия затегнаха разпоредбите, отнасящи се до използуване на нехуманоиди за производства с потенциални военни приложения.

— Зная — призна Кавана. — Но производството определено ще бъде за невоенни приложения. Всички наши контракти с Командването на мироопазващите сили ще се изпълняват в съществуващите секретни заводи на Ейвън и Сентори.

Донезал потърка бузи.

— Не зная, Стюарт. Разбери, че нямам нищо против нито срещу сандуулците, нито срещу авуирилците. И, разбира се, бих се радвал да преместиш фабриката си на Масиф. Но търговското ведомство се отнася много сериозно към спазването на ограниченията. И за да бъда съвсем честен, не съм сигурен, че терминът „невоенни“ се отнася за електронната апаратура. Между военната и гражданската електронна техника има много общи неща, особено що се отнася до произвежданата от вас микроминиатюрна и сенсорна апаратура. Голяма част от нея все още е изключителна собственост на човечеството и повечето хора желаят да я запазят и за в бъдеще. Иначе при евентуални сблъсъци могат да възникнат големи неприятности.

— Възможно е — каза Кавана. — А схващането, че Общността неоснователно се държи егоистично, наистина крие опасност от възникване на такива сблъсъци.

— Е, ако се случи такова нещо, Мироопазващите сили сигурно ще са в състояние да се справят — изръмжа Донезал и отново насочи вниманието си към компютъра. — Ако знаеш само колко средства от държавното съкровище изтичат за тях в последно време. Добре, чакай да погледна още веднъж.

Кавана отпи от кафето си и огледа столовата на парламента. В ума му нахлуха множество спомени. Той беше дошъл тук да върши работа, но закачливата бележка на Донезал за носталгията не беше лишена от основание. Кавана не изпитваше никакво желание да бъде депутат в парламента на Северния координационен съюз и когато губернаторът на Грампианс му беше предложил… всъщност той му беше доказвал дълго и упорито, че в Грампианс има други с много по-голямо желание за тази работа. Но губернаторът беше настоял. И Кавана трябваше да признае, че шестте години, прекарани в Парламента, са измежду най-интересните в живота му. Предишните двадесет години, посветени на изграждането на една нова електронна империя, не го бяха подготвили за стила и метода на работа в тази институция. Това, разбира се, беше добре известно на всички и той подозираше, че малцина биха се обзаложили, че новият депутат от Ейвън, щата Грампианс, някога ще напредне в парламентаризма.

Но той ги беше изненадал. Промени бързо своя стил на работа и отношение към хората в съответствие с новата за него среда, а след това създаде странни, но много силни коалиции между онези, които споделяха неговото мнение поне по най-важните въпроси. Никоя от тези коалиции не просъществува дълго, но пък просъществува достатъчно, за да постигне набелязаните от него цели. Той стана специалист в изкуството за политическо извиване на ръце — талант, донесъл му лоша слава през първия мандат и две последователни назначения, които губернаторът го беше убедил да приеме. Очевидно, ако може да се вярва на Донезал, част от тази слава все още се носеше из кулоарите на парламента.

Някакво движение привлече погледа му: един млад парламентарист енергично жестикулираше пред колегите си, седнали на същата маса. В парламента бяха останали само двама депутати от неговото време, но настоящата тенденция в националното и щатските правителства на Севкоорд беше за привличане в горната камара на изтъкнати бизнесмени и промишлени магнати и Кавана съгледа няколко мъже и жени, с които беше кръстосвал шпага през изминалите години: Симонс от Великобритания, Александра Карпонов от Крийпост на Надежда, Клайн от Нойбунд на Проспект…

Клайн се намръщи.

Кавана се обърна към Донезал и видя същото изражение и на неговото лице.

— Нещо сериозно?

— Да — отговори Донезал, бръкна в джоба си и извади пейджъра си. — Свикват целият парламент. — И впери очи в съобщението, което се появи на дисплея. — Някаква неприятност в… Трябва да тръгвам — рязко каза той, прибра пейджъра в джоба си и се надигна.

— Какво се е случило? — попита Кавана и също стана. — Каква неприятност?

— Няма никакви подробности — отговори Донезал и тръгна към вратата — Кавана видя с периферното си зрение, че и други парламентаристи бързо се насочват към изходите. — Обади ми се по-късно в кабинета. Или по-добре се обади на твоя депутат. Сигурен съм, че Джейси Вандайвър ще се радва да те види.

Кавана тръгна с него. До рамото му внезапно изникна началникът на охраната му Адам Куин.

— Някаква неприятност ли, сър? — тихо попита Куин.

— Да — отговори Кавана. — Хайде, Николай, изплюй камъчето. Ще се реванширам.

Донезал спря, погледна го кисело, после погледна съвсем малко по-дружелюбно Куин.

— От Доркас пристига стражеви кораб — каза през стиснати зъби той. — Очевидно Мироопазващите сили там са претърпели поражение. Голямо!

Кавана втренчи очи в него. Една стара и много позната болка притисна гърдите му.

— Кой отряд е бил там?

— Не зная — отговори Донезал и се намръщи. — Има ли значение?

— Голямо — промърмори Кавана. „Киншаса“, командван от Фелиан, беше стациониран заедно с „Джутланд“ в района на Доркас. Ако този отряд бе нападнат… — Хайде да отидем в Камарата — предложи той на Донезал и го хвана за рамото. — Там ще могат поне да ни кажат кои влизат в този отряд.

Донезал свали ръката му от рамото си и каза:

— Няма да ходим в Камарата. Ще отида само аз. Ти вече не си депутат.

— Но ти можеш да ме вкараш.

— Не и за такова нещо — отряза го Донезал. — Наистина съжалявам, Стюарт, но ще трябва да почакаш и да научиш подробностите, когато ги съобщят официално.

Донезал се обърна и се присъедини към потока забързани към главния изход на столовата хора.

— Как ли пък не! — промърмори Кавана и извади видеотелефона си. — Куин, къде е Колчин?

— Тук съм, сър — обади се един млад телохранител от другата му страна. — Какво възбуди така депутатския мравуняк?

— Близо до Доркас е разбит отряд с особено назначение — отговори мрачно Кавана и набра един номер. — Сега ще видя дали мога да науча нещо повече.

На екрана на видеотелефона се появи млада жена с униформа на Мироопазващите сили.

— Управление на Мироопазващите сили.

— Дайте ми генерал Гарсия Алварес, моля — каза Кавана. — Търси го лорд Стюарт Кавана. Кажете му, че е спешно.

Слязоха до подземния етаж, който беше украсен с голям отличителен знак на Мироопазващите сили. Висок сводест вход водеше в участъка на Командването в правителствения комплекс на Севкоорд. Под свода, заедно с дежурния часови и един военен с отличителни знаци на майор, ги очакваше генерал Алварес.

— Стюарт — каза Алварес, когато Кавана и охраната му се приближиха, — надявам се, разбираш какво нарушение правим.

— Напълно — увери го Кавана. — И ти благодаря. Ще се постарая да не те затруднявам прекалено много.

Алварес се намръщи и погледна застаналия до него майор.

— Това са мои посетители, майоре. Бих искал да влязат.

— Слушам, сър — отговори майорът. — Здравей, Куин. Отдавна не сме се виждали.

— Здравей, Андерс — спокойно отговори Куин. — Не знаех, че си се преместил в Командването.

— Естествено — каза Андерс и в гласа му прозвуча горчивина. — Ти съвсем се откъсна от нас. Това ли е той? — подхвърли Андерс и отправи студен поглед към Кавана. — Човекът, комуто помогна да изхвърлят отряда на бунището?

— Лорд Кавана е мой работодател — отговори Куин. — И ние не само че не сме изхвърлили на бунището елитните войски „Копърхед“, а помогнахме да станат по-силни и по-добри.

— Да, на вас сигурно ви изглежда така. — Андерс се обърна към Колчин и за момент погледът му стана суров. — Ти не си ли бившият командос от Мироопазващите сили Митри Колчин? — попита той. — Винаги ли подбирате за сътрудници бойци от Мироопазващите сили, лорд Кавана?

Кавана усети как Колчин се размърда и си представи израза му. На генерал Алварес, само на метър срещу него, не се наложи да разчита на въображението си.

— Не съм те извикал, за да обсъждаш избора на кариера на бивши бойци от Мироопазващите сили, майоре — сряза го генералът. — Задачата ти е да провериш дали имаме право да пуснем тези хора вътре. Можеш ли да я изпълниш, или не можеш?

Андерс сви устни и каза:

— В досиетата им няма нищо, което да не позволява да получат пропуск, сър. Мога обаче да ги пусна най-много до външната стая за брифинг. По-нататък не.

— Това е достатъчно — изръмжа Алварес. — Благодаря. Хайде, Стюарт… записите от стражевите кораби ще пристигнат всеки момент.

— Как, нима няма да бъдат предадени от орбита? — учуди се Кавана.

— Няма — отговори Алварес. — Има прекалено много приятелчета, чиято идея за шега е да прехващат военни съобщения и да дешифрират кодирана информация. Последното, което бихме желали в този случай, е разгласяване на военна тайна преди да сме готови. — На лицето му се появи измъчена усмивка. — Това е една от причините, поради която те допуснахме тук. Така по-лесно ще можем да те следим.

— Разбирам — каза Кавана. Всъщност той се беше досетил. — Какво знаете вече?

— Преди два часа от Доркас пристигна скутер със съобщение, че към нас вероятно пътува стражеви кораб — отговори Алварес. — Това само по себе си означава, че новините ще са лоши.

— Знаете ли кой е отрядът?

Алварес мрачно кимна.

— Отрядът на „Джутланд“ — каза той. — И „Киншаса“ е бил с него. Това е другата причина, поради която те допуснахме тук.

— Благодаря — отвърна Кавана. Стягането в гърдите му отново се появи. — Какво друго знаете?

— С точност много малко — призна Алварес. — Преди двадесет и пет часа контролната станция на Доркас е засякла необичайна сянка. Краят й стигал до външния край на една малка звездна система на шест светлинни години от Доркас. Не са имали базова линия за проследяване, но от „Джутланд“ и от местния гарнизон на Доркас са определили триангулачно вероятната крайна точка. Отрядът отишъл да провери на място. Четиридесет минути по-късно избухнала статична бомба. От Доркас засекли експлозията, решили, че това е лош признак, и изпратили скутер да ни предупреди. Това е всичко.

— Четиридесет минути ми се струват твърде малко — каза Кавана.

— Ужасно малко — изръмжа Алварес. — Особено като се вземе предвид, че комодор Даями няма безразсъдно да се впусне да атакува неопознат летящ обект. А в тези четиридесет минути влиза и времето за отиване дотам.

Конферентната зала все още беше празна. Алварес включи дисплеите, след това отиде да наблюдава разискванията в командния център. Пет минути по-късно започнаха да показват донесените от стражевия кораб записи.

Положението беше по-лошо, отколкото Кавана предполагаше. По-лошо, отколкото би си позволил да си представи. Да види целия отряд с особено назначение накълцан на парчета беше повече от лошо. Да наблюдава как корабите на извънземните хладнокръвно и методично унищожават капсулите беше ужасяващо.

А от мисълта, че наблюдава смъртта на сина си, направо му прилоша. Внезапно се почувства много, много стар.

Стори му се, че сражението продължи безкрайно дълго. А часовникът на дисплея показваше, че са минали само четиринадесет и половина минути.

Записът свърши и дисплеят изгасна. Цели пет минути в залата не се чу никакъв глас. Куин пръв наруши тишината.

— Това е катастрофа — тихо каза той. — Много голяма катастрофа.

Кавана пое дълбоко дъх, очите му се замъглиха. Добре, поне, че всичко бе свършило бързо. Той се хвана за тази утешителна мисъл. „Всичко е свършило бързо.“

— Възможно ли е отрядът да е бил изненадан? — попита Кавана.

— Не! — Куин беше категоричен. — Даями знаеше, че трябва да е готов за евентуални бойни действия. При среща с нова раса винаги се очаква такова нещо. Освен това отрядът се е сражавал… ясно се вижда изстрелването на ракети. Само че те просто не са се взривили.

— Куин, дали на борда на „Джутланд“ е имало летци от „Колърхед“? — попита Колчин.

— Съмнявам се — отвърна Куин и поклати глава. — Повечето са стационирани на самолетоносачи клас „Нова“ и „Супернова“, а в последно време те са дислоцирани в икроманското космическо пространство. Ще попитаме Андерс.

— В такъв случай има с какво да ги изненадаме следващия път. — Колчин млъкна. — А може и Севкоорд да реши, че е време отново да монтираме КИОРО.

— Може би — каза Кавана. — Куин, трябва да съобщим за случилото се на Арик и Мелинда.

— Аз ще им съобщя, сър — предложи Куин. — Какво да им кажа?

— Няма значение — каза Кавана. Болката и яростта от хладнокръвното убийство на сина му заглъхнаха. — Просто им съобщи, че брат им е мъртъв.