Гордостта на завоевателите

7.

Едо беше последната останка от някога гордата японска Хегемония. Последната от петнадесетте колонии, все още политически свързана с метрополията. Повечето колонии се бяха откъснали от създалите ги страни и или се бяха обединили с други колонии от съответната планета, или директно се бяха присъединили към Общността като независими държави. Чрез уникалната си политическа система в началото Севкоорд беше в съюз с няколко колонии, но Хегемонията вече нямаше никакви предимства, така че сега беше останала само връзката с Едо.

Базата на Мироопазващите сили на Едо беше политически компромис, навремето сериозно критикуван от политиците. На шестдесет светлинни години от Земята, разпростряла се върху секторите Лира и Пегас, тя беше значително по-близко до миролюбивия Авуирли, отколкото до по-опасните групи паволиански или икромански светове. Точно затова противниците на Мироопазващите сили от отдавна я сочеха като пример за военнополитическа глупост. Според тях нямаше никакво основание за поддържане на толкова големи мироопазващи подразделения по границите с такива малки колониални светове като Масиф, Берген, Калевала и Доркас.

Сега обаче тези критики вероятно щяха да престанат.

Чакалнята на базата беше внушителна. В нея можеше удобно да се чака в продължение на часове. Кавана започна да си мисли, че са подложени тъкмо на такъв тест.

— Съжалявам, лорд Кавана — каза може би за десети път морският пехотинец, застанал на пост пред вратата. — Адмирал Рудзински е още на заседание. Сигурен съм, че щом се освободи, ще се обади.

— И аз съм сигурен — каза Кавана, като се опитваше да потисне раздразнението си. — Можеш ли да потвърдиш, че поне е информиран за присъствието ми?

— Сигурен съм, че му е докладвано, сър.

— Можеш ли да го потвърдиш?

— Убеден съм, че му е казано, сър.

— Ясно — промърмори Кавана, обърна гръб на часовоя и отиде при другите.

— Научи ли нещо? — попита Арик.

— Могат спокойно да сложат вместо него телефонен секретар — отвърна с въздишка Кавана и седна между децата си. Останалите му деца. — Още е на заседание.

— Но нали имаме уговорена среща.

— Точно така. Трябваше да ни приеме още преди час.

— Почвам да си мисля, че се крие — промърмори тихо Арик.

— И на мен започва да ми се струва подозрително — каза Мелинда.

Седналият до Арик Колчин се размърда и се обади:

— Може би не трябва да чакаме официално разрешение.

Кавана го погледна. Младият телохранител оглеждаше морските пехотинци.

— Май замисляш някакъв номер, Колчин — каза Кавана.

— Все пак някак трябва да им привлечем вниманието, нали? — отвърна Колчин.

— С това „някак“ ще ни изхвърлят от Едо — предупреди го Кавана. — А пък на теб може да ти струва няколко дни престой в болницата.

Колчин се намръщи.

— Едва ли.

— Но ние наистина трябва да направим нещо — намеси се Мелинда, извади видеотелефона си и запрелиства файла на телефонния указател. — Куин, запознат ли си с плана на тази сграда?

— Донякъде — отговори той.

— Добре. — Мелинда намери търсения номер и го набра. — Хайде да опитаме.

Екранът оживя. От мястото, където седеше Кавана, образът не беше ясен, но приличаше на лице на мъж на средна възраст.

— Здравей, доктор Хейда — поздрави бодро тя. — Обажда се Мелинда Кавана. Миналата седмица бяхме заедно на Селадон… Да, с екипа на Билингсгейт… О, мина чудесно… Не, всъщност аз съм тук, в сградата. И баща ми е тук. Иска да се срещне с някого, но той е на заседание. Окапахме се от чакане. Прелиствах телефонния си указател, намерих името ти и реших да ти се обадя… О, да, ще бъде чудесно… Мисля, че да. Чакай да проверя.

Тя погледна останалите.

— Нали всички имаме трета степен разрешение за достъп до поверителна информация?

— Да — каза Кавана и се зачуди какво е намислила Мелинда. Охраната на сградата едва ли би могла да бъде излъгана с нещо толкова очевидно.

— Да, всички имаме разрешение — съобщи тя. — Чудесно. Чакаме те.

Мелинда затвори видеотелефона.

— След две минути е тук. Ще обиколим болничните стаи.

— Звучи прекрасно — подхвърли иронично Кавана и я погледна. — И през целия път дотам и обратно ще ни ескортират, нали?

— Татко, не забравяй, че сме тук не за да се срещнем с адмирал Рудзински, а да научим нещо за Фелиан. — Мелинда погледна към Куин. — Всички здравни заведения на Мироопазващите сили, които съм посещавала, имат поне един терминал с жак „Майндлинк“.

— Не намирам идеята ти за добра, Мелинда — каза Кавана.

— Напротив, сър — възрази Куин. Лицето му беше напрегнато, но гласът твърд. — Това е най-добрият ни шанс.

— Ще можеш ли да се справиш?

Куин кимна.

— Няма проблем.

— Добре. Щом така мислиш, да се приготвяме. — Кавана стана да отиде при часовоя, но точно в този момент вратата зад него се отвори. Появи се адмирал Рудзински с двама морски пехотинци.

— Няма да е необходимо, лорд Кавана — тихо каза адмиралът. — Заповядайте, моля! Всички!

Адмиралът, следван плътно от двамата морски пехотинци, ги поведе през лабиринт от коридори. Арик вървеше след Колчин и внимателно следеше лицето на телохранителя. Беше напрегнато като натегната пружина. Ако разбереше, че Рудзински ги води към ареста, вместо към някой кабинет, Колчин беше готов на всичко. Стигнаха до една врата с името на Рудзински, а до него — цифрата три.

— Чакайте тук! — нареди адмиралът на двамата морски пехотинци и отвори. — Останалите — заповядайте!

Беше конферентна зала. Малка, но впечатляваща дори и за стандартите на корпорацията, с които беше свикнал Арик. На едната стена имаше холографска карта на Общността и подчинените й нехуманоидни светове, а срещу нея — съответната тактическа карта. По-голямата част от стаята беше заета от извита маса, в средата с колона с централен дисплей, и дузина удобни столове.

На един от столовете седеше депутатът Джейси Вандайвър. Лицето му представляваше маска от кръстоска на буреносен облак и много кисел лимон.

Той отвори уста да заговори, но Арик го изпревари.

— Значи една седмица в стария дом на Едо — тихо подхвърли той. — Сега вече знаем причината за закъснението.

— Напразно си губите времето, адмирале — каза Джейси Вандайвър очевидно с намерение напълно да игнорира Арик. — Това е колкото лошо, толкова и ненужно.

— Нима предпочиташ да прибегнат до някакъв друг начин? — отвърна Рудзински.

— Те нямат никакво право…

— Напротив, имат пълно право — прекъсна го Рудзински. — Командир Кавана беше член на тяхното семейство.

— Никой от тях няма разрешение за достъп до строго поверителна информация — остро възрази Вандайвър. — Нито пък някакъв официален статут в Мироопазващите сили или в правителството на Севкоорд.

— Да не искаш да кажеш, че застрашаваме сигурността на Севкоорд? — тихо попита старият Кавана.

Вандайвър го погледна право в очите.

— Само казвам, лорд Кавана, че противно на онова, което, изглежда, си мислите, вие вече не сте депутат от Грампианс на Ейвън. Вие сте обикновен гражданин и нямате никакви специални права.

— Благодаря ти, че ми припомни. — Кавана демонстративно се обърна към Рудзински. — Имаш ли информация за сина ми, адмирале?

— За да бъда напълно честен към теб, лорд Кавана, ще призная, че не разполагаме с нищо достатъчно сигурно, за да го квалифицираме като информация — отговори адмиралът, покани ги с ръка да седнат и също седна. — Всичко, което имаме, са по-скоро мъгляви разсъждения.

Рудзински натисна един бутон на контролния пулт и на дисплея се появи поле от бавно движещи се точки.

— Това е част от мястото на сражението край Доркас — обясни той.

Арик погледна баща си. Болката беше изчезнала. Беше скрита толкова дълбоко, че само той и Мелинда можеха да я видят. В това нямаше нищо чудно. Последното нещо, което старият би допуснал, бе да я покаже пред Вандайвър.

— Снимката е направена няколко часа по-късно — продължи Рудзински. — Тук — един голям кръг запълни по-голямата част от екрана — е бил „Киншаса“ по време на боя. Това знаем както от донесените от стражевия кораб данни, така и от факта, че всички останки от капсулите са намерени в тази сфера. — Той млъкна. — А това тук — края на кръга се появи един приличащ на мъгла леко деформиран конус — е поток от кислородни молекули.

Рудзински отново млъкна. Арик погледна към другите, за да разбере дали някой от тях има макар и смътна представа какво означава всичко това. От безизразните им лица разбра, че са озадачени не по-малко от него.

— Вие наблегнахте на последното, сякаш е много важно — обади се Арик.

— Не сме сигурни дали е важно, или не — каза Рудзински. — Знаем само, че по време на самото сражение не го е имало. Конусната форма се е запазила много добре, а картата с векторите на количеството на движението е съвсем еднородна.

— Тогава откъде е дошъл? — попита Арик.

Рудзински погледна към Вандайвър.

— Няма начин да разберем със сигурност — с явно нежелание призна той. — Но не е изключено да е резултат от преднамерено, контролирано изпускане на кислород от запасен резервоар на спасителна капсула.

В стаята настъпи продължителна тишина.

— Казваш, че сте идентифицирали някои капсули от „Киншаса“ — наруши накрая тишината старият Кавана. — Намерихте ли някакви останки от Фелиан?

Вандайвър удари по масата и викна на Рудзински:

— Ето, виждате ли! Казах ви, че ще стигне до това заключение. Предупредих ви.

— Не сме — каза Рудзински. — Но имай предвид, че при такова разрушение това не означава нищо.

— Все пак вие очевидно подозирате нещо — не отстъпваше старият Кавана. — Иначе защо ще правите разследване?

— Този въпрос задай на командира на мироопазващия гарнизон в Доркас — остро отвърна Рудзински. — Под предлог за уточняване на фактите той направи една разходка до мястото на сражението, после препоръча да се извърши разследване, с което да се потвърди, че няма пленени. Един от анализиращите екипи прие препоръката и сериозно се зае с нейното изпълнение. — Той посочи дисплея. — И ето какво откриха.

Куин се размърда.

— В каква посока са обърнати споменатите от вас вектори на количеството на движение? — попита той.

— Навън от върха на конуса — отговори Рудзински. — И може би съвсем случайно, навън и от местата, на които е бил стражевият кораб.

— Сякаш някой е използувал резервния кислород, за да се изплъзне с капсулата си, така ли?

— Няма никакви доказателства, че някой е оцелял — каза гневно Вандайвър. — Още по-малко Фелиан Кавана.

Куин остави реакцията му без внимание.

— Какво е вашето мнение, адмирале?

— Не е изключено — призна Рудзински. — Както не е изключено и да е обикновен теч от пробойна.

— Фелиан е мъртъв, Кавана — настоя Вандайвър. — Всички са мъртви. Завоевателите са продължили да стрелят, докато не е замлъкнал и последният радиофар.

— Радиофаровете могат да дефектират. Или съзнателно да бъдат изключени, или блокирани — възрази старият Кавана и погледна Рудзински. В очите му се таеше надежда. — Или да бъдат екранирани.

— Не — отвърна Рудзински и поклати глава. — Вече проиграхме тази възможност. Излъчването на един радиофар, вкаран вътре в друг кораб преди да достигне до детекторния праг, има ясна крива на заглъхване. В рекордерите на стражевия кораб няма такъв запис.

— Това не доказва нищо.

— Както не доказва нищо и пристрастното мислене — контрира го Вандайвър и стана. — Адмирале, вие изпълнихте дълга си. Ако сте свършили, в парламента ви чакат.

— Един момент — обади се Арик. — Вие не казахте какво планират да направят Мироопазващите сили, за да открият и да върнат Фелиан.

Лицето на Рудзински леко помръкна.

— Съжалявам — отвърна той и погледна стария Кавана. — Нищо не може да се направи. Без сигурни доказателства, че командир Кавана е още жив, не можем да изпратим група да го издирва.

— Защо? — попита Арик. — Той е там някъде…

— Нямаме никакви доказателства за това — прекъсна го Вандайвър.

— Но нямате никакви доказателства и за…

— Достатъчно! — извика Рудзински.

Арик млъкна по средата на изречението. Рудзински го погледна, после погледна Вандайвър и накрая се обърна към стария Кавана.

— Първо, нямаме ни най-малка представа откъде да започнем издирването — каза тихо той. — Векторът на завоевателите е маскиран от пуснатата от стражевия кораб статична бомба, а без топлинния профил на базовата линия на техните корпуси можем само да предполагаме колко далече са отишли. Но и това не е толкова съществено. Главното е, че ако се впуснем слепешката в едно такова търсене, завоевателите ще засекат нашите тахионни следи и ще проследят траекторията на търсещите кораби чак до Общността. А ако има нещо сигурно в създалата се ситуация, то е, че в момента съвсем не сме готови да отблъснем една мащабна инвазия.

Значи щяха да изоставят брат му! Арик едва се сдържа да не избухне. Но пък обвиненията нямаше да помогнат. Освен това той знаеше, че съображенията на адмирала са основателни. Главното задължение на Рудзински бе да защитава Общността и заради един човек той не можеше да изложи на ненужна опасност двадесет и четири свята.

— Разбираме, адмирале — каза старият Кавана и му подаде ръка. — Благодаря за отделеното ни време. И за твоята честност.

— Съжалявам, че не мога да направя нищо повече — отвърна Рудзински, стисна подадената му ръка и погледна Вандайвър… — Смятам за ненужно да ви напомням, че казаното тук е строго секретно.

— Всичко ще си остане между тези стени — обеща старият Кавана.

Рудзински кимна.

— Морските пехотинци ще ви придружат до изхода. Ще ми се да можех да направя нещо повече за вас.

— Благодаря ти, адмирале — тихо отвърна Кавана. — Мисля, че направи достатъчно.

В стаята тихо иззвъня звънец.

— Влез! — извика Кавана.

Вратата безшумно се отвори.

— Искали сте да ме видите, сър — каза Куин.

— Да. — Кавана посочи стола до себе си. — Нужно ми е мнението на професионалист по един въпрос.

— На вашите услуги, сър — отговори Куин и седна.

Кавана обърна дисплея върху писалището си към него.

— Хвърли му едно око и ми кажи какво мислиш.

Той внимателно наблюдаваше лицето на Куин, който четеше текста.

— Сериозно ли гледате на това, сър?

— Съвсем сериозно. — Кавана вдигна вежди. — Не изглеждаш изненадан.

Куин едва забележимо повдигна рамене.

— Това не е мое задължение, а на Колчин. Той сподели, че докато сте се връщали към кораба, вие всъщност сте му го съобщили. — Куин посочи с ръка дисплея. — Във всеки случай по този начин нищо няма да постигнете.

— Защо мислиш така?

— Защото товарните кораби не са пригодни за военни действия — отвърна Куин. — Независимо с колко ракети и оръдия ще ги оборудвате, те няма да станат бойни кораби. Ако ги изпратите срещу завоевателите, те просто ще ги нарежат за претопяване.

— Добре — каза Кавана. — Тогава как можем да ги направим пригодни за военни действия?

Куин поклати глава.

— Никак. Те просто не стават. Товарните кораби не са маневрени, в гравитационните ями са като пълни с хелий тухли, а отношението ускоряване/маса е с няколко порядъка по-малко от необходимото. И са адски големи цели.

Кавана се намръщи. Беше се потил почти два часа да изготви план за превръщане на корабите и екипажите на търговския флот на „Кавтроникс“ в що-годе прилични бойни единици, а сега излизаше, че напразно си е губил времето.

— Тогава ще ти представя плановете си по друг начин: Тръгвам да търся Фелиан. Какво можеш да направиш, за да имам някакъв шанс при евентуален бой?

Куин въздъхна.

— Вижте, сър, разбирам как се чувствате. Но това просто е безсмислено. Вие нямате нито оръжие, нито опит. Пък и не знаете къде да го търсите.

— Имаме вектора на пътя, по който са дошли корабите на извънземните — обясни Кавана. — Ще тръгна оттам.

— Той може дори да не е жив, сър — каза тихо Куин. — Вероятността за това е много голяма.

Кавана отмести поглед от него и загледа накачените по стената снимки на децата си и на покойната си жена. После каза:

— Е, поне ще го зная със сигурност. Във всеки случай заминавам.

— Не можем да тръгнем с товарни кораби — каза най-после Куин. — Нужни са ни бойни кораби. Шест десантни изтребителя… по възможност клас „Аксхед“ или „Адамант“. Плюс екипаж. Плюс звездолет майка, който да ги извози.

— Наистина ли! — каза Кавана, изненадан от неочаквания обрат в отношението на Куин. — И откъде предлагаш да ги вземем?

— Ще ги откраднем — отвърна Куин.

Кавана зяпна от изненада.

— Не говориш сериозно, нали?

Куин издържа погледа му, без да мигне.

— Говоря съвсем сериозно, стига и вие да сте сериозен.

Няколко секунди Кавана го гледа втренчено. Куин наистина беше съвсем сериозен… и сега той трябваше да отговори на предизвикателството. Колко силно наистина беше желанието му да тръгне да търси сина си?

Звънецът на вратата иззвъня и прекъсна мислите му.

— Влез! — каза той и обърна дисплея към себе си.

— Татко! — Бяха Арик и Мелинда. — Прекъснахме ли нещо?

— Всъщност нищо — увери ги той. — Как сте?

— Държим се. — Арик погледна Мелинда. — Искахме да поговорим за Фелиан.

Кавана погледна Куин и той едва забележимо му кимна.

— Какво да поговорим за Фелиан?

Лицето на Арик се промени. Не много, но видимо. Той погледна Куин, после баща си.

— Чудехме се дали не можем с нещо да помогнем за издирването му — каза той, заобиколи Куин и седна до баща си. — Да упражним някакъв натиск върху Рудзински или върху парламента.

— Но ние не знаем дори дали е жив — каза Кавана, наблюдавайки хитрата маневра на сина си. Беше избрал добре момента. Очевидно искаше да надзърне към дисплея. — Все пак това е добра идея — каза той и изключи дисплея. — Защо двамата с Мелинда не съставите списък на депутатите, които са ми задължени?

— С удоволствие — отвърна Арик и го погледна в очите. — Но няма ли първо да ни кажеш какво имаш предвид?

— Какво имам предвид ли?

— Хайде, татко — подкани го Арик. — Не е време да играем на криеница. Какво замисляте с Куин?

Кавана погледна Мелинда. Тя го наблюдаваше. Беше разтревожена, но твърда. Никога не беше забелязвал колко много прилича на Сара, когато е в такова състояние.

— Добре — каза той. — Заминавам да търся Фелиан.

— Разбирам. — Арик погледна сестра си. — Кога?

— Почакай малко — възрази Мелинда. — Преди да се определи датата трябва да се подбере персоналът, Арик. Татко, да не искаш да кажеш, че имаш намерение да заминеш лично?

— Точно това искам да кажа — отвърна Кавана. — И не желая да слушам никакви аргументи срещу това мое решение.

— Много лошо — каза Мелинда. — Защото ще трябва да вземеш някого със себе си. Това не е просто разходка до…

— Мелинда! — Арик вдигна ръка. — Нека най-напред чуем всичко. Продължавай, татко.

— Няма много за разказване — отвърна Кавана. Трябваше да се досети, че няма да опази задълго плановете си от тях. Макар че ако трябваше да е честен пред себе си, той всъщност нямаше такова намерение. — Възнамерявах да взема четири от нашите транспортни кораба, да ги въоръжа и да тръгна да го търся. Куин обаче смята, че по този начин не може да се направи нищо. Според него трябва да заемем няколко десантни изтребителя от Мироопазващите сили.

— Сериозно? — възкликна Арик и погледна изпитателно Куин. — И как ще стане това? Особено при трескаво провежданите сега военни приготовления?

— Всъщност точно тях ще използваме — каза Куин. — Сега из цялата Общност има голямо движение на кораби и персонал. Сред многото заповеди за прехвърляне на военни подразделения няколко повече едва ли ще направят впечатление.

— За колко заповеди за прехвърляне говорим? — попита Арик.

— Само няколко — каза Куин. — Трябва ни звездолет майка за дълбокия космос и половин ескадрила десантни изтребители, управлявани от пилоти „копърхед“.

Кавана погледна Арик и видя в лицето му отразена собствената си изненада.

— Ценя високо предложението ти, Куин — каза той на шефа на охраната на „Кавтроникс“. — Но това е мое задължение. На мен и на семейството ми. Теб не съм канил.

— Нямате, друга възможност — заяви Куин. — Трябва ви човек с опит, който да командва ескадрилата. По този въпрос няма място за дискусия. Не се безпокойте, все ще се намерят няколко изтребителя „Каунтърпънч“.

Да, това щеше да е най-трудното — да намерят и вземат изтребителите. Но по какъв по-дипломатичен начин можеха да го направят?

Той все още търсеше най-благовидната форма, когато Мелинда премина направо към същността.

— Все пак искам да зная, татко, кога реши, че трябва да участваш лично в това?

— Горе-долу два часа преди двамата с Арик да нахълтате тук — отговори Кавана. — Въпросът не подлежи на обсъждане.

— Татко!

— Казах, че не подлежи на обсъждане, Мелинда — повтори Кавана. В гласа му прозвуча предупредителна нотка.

— Сериозно? — възкликна тя, без изобщо да трепне под строгия му поглед. — Бих искала да чуя това от Куин.

— Куин няма нищо общо с моето решение.

— Куин има много общо — възрази Мелинда. — Той отговаря за експедицията.

Кавана запримига.

— Откога?

— Това е закон на компанията, татко — намеси се Арик. — За всяка работа подбираш подходящи хора, след което ги оставяш да работят самостоятелно. Това бяха първите ти думи, когато започнах работа в „Кавтроникс“.

Кавана го погледна строго, но синът му издържа погледа му, без да трепне.

— От всичките неща, които съм ти казал, точно това си запомнил — изръмжа старият. — Добре! Куин, твой ред е. Да чуем и твоето мнение!

— Всъщност те са прави, сър — каза Куин. — Вие не можете да дойдете.

Кавана за пореден път опита строгия си поглед, но пак не постигна желания резултат.

— Защо да не мога?

— Ако трябва да съм напълно честен, защото сте много стар, сър — отговори Куин. — Пилотите няма да тръгнат с нас, ако не са убедени, че сме редовни офицери от Мироопазващите сили. А петдесет и седем годишните мъже обикновено не са действащи офицери, а и няма никаква причина, поради която един старши офицер да участва в такава акция.

— Все ще намерим някаква причина.

— Не и такава, която да издържи сериозна критика. — Куин погледна Мелинда. — За нещастие, доктор Кавана, това се отнася и за вас.

Мелинда се намръщи.

— Защо?

— Защото жените пилоти на десантни изтребители се броят на пръсти — каза той. — Има голяма вероятност летците, които ще привлечем, да ги познават, най-малкото по име.

— Не мога ли да мина за специален пратеник на Командването? — попита Мелинда. — Или на парламента? Специалист по отвличанията или нещо подобно?

— Тогава ще трябва да обяснявам защо летя на изтребител без втори пилот — отговори Куин. — Ще бъде много подозрително.

— Значи като вървим по пътя на елиминирането, излиза, че оставам само аз — заключи Арик и се размърда на стола си.

За момент всички замълчаха.

— Така е — съгласи се Куин. — Кога искате да тръгнем?

— Колкото по-рано, толкова по-добре — каза Арик. — Какво трябва да направим най-напред?

— Най-напред ще се върнем на Земята. Трябва да се свържа с един приятел от Командването. Сигурно ще ми зачисли някой мухлясал „Каунтърпънч“ и ще ме назначи командир на ескадрила бездействащи „Аксхед“.

— Чудесно — каза Арик. — Ами звездолетът майка?

— Това не е проблем — успокои го Кавана. — Има няколко стари звездолета, извадени от състава на действащия флот и преустроени за граждански нужди. Предполагам, че ще тръгнете от Доркас, нали? Там ще ви ги покажа.

— Правилно — потвърди Куин. — Ще ни трябват и някои други неща… ще направя списък. Вярвам, че ще можете да ми ги изпратите чрез гарнизона на Мироопазващите сили в Доркас.

— А може и до мен — предложи Мелинда. — Аз ще отида направо на Доркас да подготвя всичко. Така ще можете да тръгнете веднага щом пристигнеш с изтребителите.

— Това ще ни спести време — съгласи се Куин и се изправи. — Много добре. Значи ще направим така. А сега, с ваше разрешение, отивам да се заема със списъка.

— Мога ли и аз да помогна с нещо? — попита Арик.

Куин поклати глава.

— Просто бъдете готов за тръгване. Аз ще се обадя.

И излезе.

— Е — наруши настъпилата тишина Мелинда. — Сега да помислим как да упражним политически натиск върху парламента.

Кавана кимна, огледа децата си и се зачуди що за разнообразни личности бяха създали със Сара. Арик — тих и разсъдлив, майстор на словото, но без нагласа за физическа дейност. Фелиан — три години по-малък, вечно борещ се да се освободи от академичния авторитет на Арик, но като дете непрекъснато го защитаваше от побойниците в училищния двор. Мелинда — по средата между двамата, както по възраст, така и по способности, специалист в областта на хирургията, но притежаваща и много от способностите на Арик да използува думите като оръжие… най-често в своя вреда.

Фелиан беше напуснал дома, за да постъпи в Мироопазващите сили. И Мелинда беше напуснала семейството и се беше отдала на по-малко рискованата, но все пак скитническа професия на консултант по планиране на хирургически операции. Само Арик продължи сигурния и познат семеен бизнес.

А сега той изпращаше Арик в неизвестността.

Мелинда се изправи и каза:

— Ще отида да видя докъде е стигнал Куин със списъка. Може би ще мога да помогна с нещо. Нали ще се обадите преди да тръгнете?

— Разбира се — увери я Арик.

— До скоро. — Мелинда се усмихна на баща си и излезе.

— И така — каза Арик и вдигна вежди, — вярвам, че си впечатлен от иронията на всичко това не по-малко от мен.

— Не трябва да отиваш, Арик — каза Кавана. — Все ще успеем да скалъпим някоя история, с която да обясним защо едно изкопаемо като мен участва в подобна акция. Още по-добре ще е, ако можем да изпратим Колчин или Хил.

Арик поклати глава.

— Както вече каза, татко, това е семейна работа. Пък и не можем да разкажем на Хил или на някой друг за нашата задача. Ако нарушим разпоредбите за опазване на служебна тайна, Вандайвър ще набучи главата ти на кол.

— Готов съм да поема риска.

— Аз пък не съм — усмихна се криво Арик. — Освен това помисли за физиономията на Фелиан, когато види своя брат домашар, дошъл да го освободи. — Усмивката му помръкна. — И което е по-важно, там трябва да има някой, който да не изпуска от очи Куин. И който може да го спре, ако положението стане напечено.

— Дано успееш — каза Кавана и въздъхна. — Куин смята, че неговите задължения се отнасят не само до сигурността на корпорацията, а и до цялото семейство. И приема тези си отговорности много сериозно.

— И все пак ще трябва да се съгласи, че неговите задължения не се отнасят до такива адски глупави действия като това, което сме замислили.

Кавана кимна и почувства, че гърдите го стягат. Вече започваше да разбира колко мащабна е планираната операция… и с това започнаха, да идват съмненията и страховете. Замисленото граничеше с предателство.

— Арик…

— Нямаме избор, татко — тихо каза Арик. — Ако искаме да върнем Фелиан, няма друг начин. И ти го знаеш много добре. И аз го зная. И Куин и Мелинда го знаят. Всъщност аз съм готов да се обзаложа, че и Рудзински го знае. Но рискът е наш.

— Само че не засяга само нас — тихо му напомни Кавана. — В него са включени шестте „Аксхед“ на Куин. И дванадесетимата мъже в тях. Но истинската опасност ни показа адмирал Рудзински в края на срещата. Ако допуснем извънземните да открият пътя до Общността, ще станем причина за смъртта на милиони хора.

— Не! — възрази категорично Арик. — Не можеш да поемеш вината за това върху себе си. Всеки ден хиляди кораби пристигат и заминават от Общността и всеки остава тахионна следа. Извънземните могат да ни открият и без нашия звездолет майка и половин дузината изтребители. Ако сме предпазливи и пуснем няколко статични бомби, за Общността няма да има никаква реална заплаха.

— Ще ми се да вярвам, че си прав — каза Кавана.

— И на мен. — Арик пое дълбоко дъх. — Радвам се, че си поговорихме, татко. А сега смятам, че е най-добре да се прибера в каютата и да се приготвя за тръгване.

— Нали ще се обадиш преди да тръгнете?

— Мелинда ще ме убие, ако не се обадя — каза кисело Арик. — Не се безпокой, ще се обадя.

Той се спря на вратата, обърна се и подхвърли през рамо:

— Между впрочем забеляза ли как ги нарече днес Вандайвър?

Гласът му прозвуча необичайно.

— Забелязах — каза Кавана. — Завоеватели.

Арик кимна.

— Звучи така, сякаш приема онази мрачанска легенда на сериозно.

— Легендите често се основават на факти.

— Прав си. Може би си заслужава да изпратим някого на територията на Мрач да я проучи. Е, аз ще вървя.

Той излезе и затвори вратата.

— Да, наистина — промърмори Кавана в празната стая. — Може би наистина си заслужава.

За момент остана неподвижен на стола, заслушан в притъпения шум на кораба. После се размърда и погледна дисплея. Трябваше да намери звездолет майка. А след това да поръча нещата от списъка на Куин.

А после може би щеше да отиде и до Мрач. Да чуе на място легендата за завоевателите.