Гордостта на завоевателите

1.

Бяха там, засечени от тахионната сенсорна станция на Доркас: четири кораба, светещи със слаба отразена звездна светлина. Изхвърляната от соплата на двигателите им топлина се виждаше като инфрачервено лъчение. Бяха малки, вероятно колкото клас „Процион“. Млечнобели на цвят хексагонални плочи, прикачени една към друга за ръбовете.

И по дяволите, наистина бяха кораби на извънземни.

— Сканирането завършено, комодоре — докладва дежурният офицер от сенсорната станция на „Джутланд“. — Други кораби не са регистрирани.

— Съобщението прието — отговори комодор Трев Даями, опъна рамене под колосаната униформена риза и без да откъсва очи от основния монитор, леко се усмихна. Извънземни кораби. От четвърт столетие за първи път среща с нова извънземна раса, овладяла техниката на междузвездните полети.

И тази среща осъществи той. Именно той. Името Трев Даями щеше да прозвучи по всички информационни канали на Общността. Щеше да влезе в историята.

Това се казва късмет.

Даями се свърза с тактическата станция с чувството, че от този момент всичко направено и казано от него ще остане завинаги записано в историята на човечеството, и попита:

— Каква е опасността от атака?

— От първа до четвърта степен, сър — отговори дежурният офицер. — Не откривам никакви следи от шлюзове за излитане на изтребители нито инсталации за изстрелване на ракети.

— Имат обаче лазерни оръдия, комодоре — допълни помощник-дежурният. — На челните страни на всеки кораб открихме системи от оптични лещи.

— Достатъчно големи ли са, за да захранват оръдия? — попита помощникът на Даями.

— Трудно е да се каже, сър — отговори офицерът. — Лещите са малки, но това още нищо не значи.

— Каква е мощността? — попита Даями.

— Не зная, сър — каза бавно офицерът от сенсорната станция. — Засега няма никакво лъчение.

— Никакво?

— Поне не такова, което мога да регистрирам.

Даями отправи изпълнен с недоумение поглед към помощника си.

— Вероятно използуват свръхпроводящи кабели — предположи той. — А може и екранировката им да е много добра.

— Или едното, или другото — съгласи се Даями и отново обърна поглед към мълчаливите образи, които се придвижваха към центъра на главния монитор. Тази раса не само извършваше междузвездни пътувания, но вероятно притежаваше технологии, превъзхождащи земните. С всяка минута историята ставаше все по-заплетена и по-впечатляваща.

Помощникът се прокашля и попита:

— Да се свържем ли с тях, сър?

— Разбира се, че ще се свържем. Иначе трябва да седим и да се гледаме — отвърна сухо Даями и погледна към тактическия пулт. Останалите осем кораба от отряда с особено назначение на „Джутланд“ бяха подредени в определената от него формация, екипажите им бяха приведени в бойна готовност. Двата не по-големи от скутери патрулни кораба бяха изнесени назад на безопасно разстояние, в случай че срещата не протече мирно, отбранителните изтребители тип „Водно конче“ чакаха в люковете на „Джутланд“, готови мигновено да се включат в битката.

Всичко беше като по книга… готово да влезе в историята.

— Лейтенант Адигън, извади комуникационния пакет! — заповяда Даями на офицера по съобщенията. — Подготви го за излъчване! И предай до всички кораби да бъдат готови!

— Сигнал от „Джутланд“, капитане — докладва мичман Хувър от мостика на комуникационната станция на „Киншаса“. — Готови са да излъчат пакет за установяване на предварителен контакт с непознатите летящи обекти.

Командирът на „Киншаса“ Фелиан Кавана кимна, без да откъсва очи от изобразените на дисплея, свързани един с друг хексагонални кораби.

— Колко време ще продължи излъчването?

— Първата част може да се предаде за около пет до двадесет минути, целият пакет — за една седмица — отговори Хувър. — Без да включваме прекъсванията от приемащата страна, когато ще се опитват да разберат за какво става дума.

Фелиан кимна.

— Да се надяваме, че лесно ще ни разберат.

— Предполага се, че математиката е универсална за цялата Вселена, сър — каза Хувър.

— Винаги съм се учудвал на това твое „предполага се“ — укори го Фелиан. — Майърс, научи ли нещо повече за тези кораби?

— Не, сър. — Офицерът от сенсорната станция поклати глава. — И ако трябва да бъда искрен, сър, това никак не ми харесва. Шест пъти пускам инфрачервения спектрометър и нищо не засичам. Тези корпуси или са от материал, за който нито компютърът, нито аз сме чували, или извънземните по някакъв начин отклоняват излъчванията.

— Или са просто срамежливи — обади се присмехулно Рико. — Какво ще кажеш за оптичните лещи?

— И за тях не научих нищо — отговори Майърс. — Могат да са половинкиловатови комуникационни лазери, половингигаватови разрушители на ракети или нещо друго в този диапазон на мощности. Без точни данни за мощността не може да се каже нищо.

— Лазерите ме безпокоят повече от корпусите — обърна се Рико към Фелиан. Тъмното му лице беше загрижено.

— Според мен с това плътно екраниране на захранващите инсталации крият нещо.

— Може би просто са много рационални — каза Майърс.

— Сигурно! — изръмжа Рико. — Дори повече от сигурно!

— Започва се — съобщи Хувър. — От „Джутланд“ излъчват сканиращ сигнал. Предизвикаха резонанс… неясен, но се получи. — Той прикова поглед в екрана. — Необичайна честота. Изглежда, наистина използуват някаква особена техника.

— Когато всичко свърши, ще те пратим да се запознаеш на място със съобщителната им техника — каза Фелиан.

— Надявам се. О, вече излъчиха първата част от пакета.

— Водещият кораб на извънземните се движи — добави Майърс. — Отклонение няколко градуса към…

Без предупреждение корабът изстреля последователно два ярки лазерни лъча, които удариха носа на „Джутланд“. Последва блясък от разсеяна вторична светлина от изпарения метален корпус…

Сирените на „Киншаса“ завиха тревога.

— До всички кораби — предаде по радиотелефона кодирано съобщение комодор Даями. — Нападнати сме! „Киншаса“, „Баджер“! Заемете странични флангови позиции! Останалите кораби в отбранителна позиция! Елипса на разсейване гама шест!

— Прието, Хувър — отговори Фелиан, недоумяващо вперил очи в монитора. Извънземните откриха огън. Непровокирани, незастрашени. Направо откриха огън!

— Чен Ки, изведи ни в странична позиция! Приготви ракетите на десен борд за изстрелване!

— Как да ги настроя? — попита Рико и ръката му се насочи към пулта. — За права стрелба или с радарно насочване?

— С инфрачервено насочване! — заповяда Фелиан и политна назад към облегалката, тъй като „Киншаса“ потегли рязко към предписаната позиция.

— Много сме близко до другите наши кораби — възрази Рико. — Вместо НЛО-тата има опасност да ударим някой от тях.

— Ще се изтеглим достатъчно, за да го избегнем — каза Фелиан и погледна към тактическия монитор. — Знаем, че НЛО-тата са горещи, затова ще използваме инфрачервени сенсори. С тези техни странни корпуси другите ни средства за насочване може би няма да работят.

— „Джутланд“ изстреля ракети — съобщи Майърс, без да откъсва очи от екрана. — С радарно насочване…

Неочаквано четирите извънземни кораба стреляха с всичките си лазерни оръдия.

— Всички НЛО стрелят! — извика Майърс. В следващия миг аварийната алармена система зазвъня. — Улучиха ни… разрушения във всички секции на десния борд…

— Какво става с ракетите на „Джутланд“? — извика Рико.

— Никакъв резултат — отговори Майърс. Образът на главния дисплей просветна, изгасна, след това, когато металните пари се разсеяха, се появи отново. — Онези трябва да са ги отклонили.

— Или просто не са се взривили — каза Фелиан и потисна започналата да го задушава паника. „Киншаса“ запращя от топлинно напрежение, а ужасните лазерни оръдия продължаваха методично да топят слой подир слой от корпуса. От високоговорителите на мостика долетяха викове. Очевидно останалите кораби бяха в същото критично състояние. За един миг отрядът с особено назначение беше преминал от пълен контрол на положението в състояние на борба за оцеляване. И шансовете му все повече намаляваха. — Настрой ракетите с топлинно насочване, Рико, и стреляй по тия проклетници!

— Слушам, сър! Настройвам ракетите с топлинно насочване. Огън!

Последва звук, като приглушен трясък от мълния, и „Киншаса“ се наклони.

— Преждевременно взривяване! — извика Майърс. Въпреки пращенето на нагорещения метал Фелиан долови в гласа му страх. — Корпусът се разпада. В предна дясна част са засегнати бордове две, три и четири. В задна десен борд две.

— Пробивите не могат да се уплътнят — извика Рико. — Много са горещи. Уплътнителят не хваща. На десни бордове две и четири хексагоналните призматични клетки са все още запазени. На десен борд три… разрушени.

Фелиан стисна зъби. В тази секция имаше десет мощни инсталации. И десет души персонал. Вече мъртви.

— Чен Ки, маневра… накъдето и да е! — заповяда по шлемофона той. Ако не отклоняха лазерите на извънземните, десетте жертви щяха да си имат голяма компания. — Всички офицери от десен борд да изтеглят личния състав към центъра на кораба!

— Слушам, сър. Личният състав към центъра на кораба.

— Корабът няма да издържи дълго на такъв огън, капитане — тъжно отбеляза застаналият до него Рико.

Фелиан мълчаливо кимна; очите му трескаво се местеха от тактическия монитор към монитора за състоянието на кораба. Той разбираше, че Рико, ако това въобще беше възможно, силно смекчава истината. Половината системи на „Киншаса“ бяха повредени или изпарени. Държаха го само вътрешните прегради. Ясно беше, че му остават само няколко минути живот. Но преди да умре трябваше да има достатъчно време за един последен удар по врага, който продължаваше да ги обстрелва.

— Рико, втори ракетен залп! — изкомандва Фелиан. — Стреляй в нашата сянка, след това се вдигни над тях и се вклини в средата на формацията им! Никакво програмиране… стрелба с право мерене!

— Ще се постарая — отвърна Рико. Челото му беше покрито с капчици пот. — Но с кораб като този не мога да гарантирам.

— На моя отговорност — каза Фелиан. — Щом станеш готов, стреляй.

— Слушам, сър. — Рико насочи ракетите и натисна бутоните за стрелба. През стенанията и потрепванията на „Киншаса“ Фелиан усети излитането на ракетите.

— Залпът изстрелян! — докладва Рико. — Сър, според мен най-добре да напуснем кораба, докато все още можем.

Фелиан погледна отново монитора за състоянието на кораба и сърцето му се сви от болка. На практика „Киншаса“ беше мъртъв. Като командир на кораба, сега той имаше само една отговорност: да спаси екипажа!

— Съгласен! — отговори мрачно Фелиан. — Хувър, предай на личния състав. Напускаме! Всички секции да се приготвят за отделяне!

Аварийната сигнализация промени тона и ритъма и предаде сигнал за напускане. Бордовите лампи по мостика затрепкаха и угаснаха. Екипажът набързо изключи инсталациите на кораба и провери автономните животоподдържащи системи на клетките.

Фелиан обаче имаше да изпълни една последна задача: да вземе мерки извънземните убийци да не научат нищо за Общността от останките на неговия кораб. Той хвана с две ръце таблото на командния пулт, откърти го и започна да чупи ключовете по него. След това счупи действащия навигационен компютър, резервния навигационен компютър, компютъра със записи, библиотечния компютър…

— Екипажът на мостика готов, капитане — докладва малко припряно Рико. — Да преминем ли към капсулиране?

Фелиан счупи последния ключ и каза:

— Преминавайте! — Прибра ръце до тялото си и закопча предпазния колан.

Чуха се тъпи удари, последвани от разтърсване, от пода и тавана се откъснаха метални секции, обгърнаха седалката и го затвориха в херметизирана капсула. В следващия миг той потъна във въздушната възглавница на седалката, мостикът се разпадна и подобните на пчелни килийки клетки се превърнаха в отделни спасителни капсули, които изхвърчаха далеч от вече умиращия „Киншаса“.

— Довиждане — сбогува се Фелиан с останките от кораба и посегна към бутона за отваряне на илюминатора. По-късно щеше да скърби за изгубения кораб. Сега умът му беше зает с най-важната задача — оцеляването. Неговото и това на екипажа.

Илюминаторът се отвори и той притисна лице до стъклото. Гледаше към „Киншаса“. Спасителните капсули — неясни, трепкащи светлинки — се отдалечаваха от деформирания почернял корпус на кораба, все още обстрелван от лазерните оръдия на извънземните. Нямаше начин да разбере колко от капсулите са незасегнати, но онези, които бяха цели, щяха да запазят живота на намиращите се в тях хора, докато бъдат прибрани. Фелиан се раздвижи внимателно в тясната капсула, обърна се към илюминатора, насочен към главната част на битката, и погледна.

Сражението беше свършило. Мироопазващите сили бяха разгромени.

Висеше в състояние на безтегловност в тясната капсула, дъхът му оставяше петна върху стъклото. Чувстваше се зашеметен. „Пиази“ светеше ярко — пробивът в резервоарите му с кислород поддържаше огъня в условията на космически вакуум. „Гана“ и „Лийкпай“ бяха почернели. Черни бяха и „Бомбай“ и „Сийгъл“. От „Баджер“ нямаше и следа.

„Джутланд“… — най-мощният, клас „Ригел“, отбранителен крайцер „Джутланд“ — бавно се гърчеше в предсмъртни спазми. Преселваше се във вечността.

А четирите звездни кораба на извънземните си бяха на мястото. Без никакви видими следи от повреди.

— Не — промърмори Фелиан. Беше невъзможно. Абсолютно невъзможно. Един кораб клас „Ригел“ от отряда с особено назначение да бъде разрушен за шест минути… само за шест минути… нечувано!

От един от междузвездните кораби на неприятеля блесна лазерен лъч. После от друг. И от трети. Фелиан се намръщи. Не можеше да разбере по какво стрелят. Дали някои от изтребителите „Водно конче“ на „Джутланд“ все още не летяха наоколо? Извънземните отново стреляха, и отново…

И изведнъж разбра и замръзна от ужас. Извънземните стреляха по капсулите. Методично и старателно избиваха оцелелите от битката.

Изруга. Капсулите не представляваха никаква заплаха за извънземните… те не бяха въоръжени, не бяха бронирани, нямаха дори двигатели. Тяхното унищожаване превръщаше сражението в преднамерено, хладнокръвно, жестоко убийство.

А той не можеше да направи нищо освен да седи и да наблюдава. Капсулите представляваха малък конус с автономно електрозахранване, конвертор за превръщане на въглеродния двуокис в кислород, допълнителен резервоар с кислород, авариен радиофар, маломощен комуникационен лазер, храна за две седмици, система за рециклиране на отпадъци…

Фелиан се пресегна към панела с комуникационната апаратура и в този миг в ума му се оформи една ясна мисъл. Извънземните не стреляха безразборно по всички останки от кораба, които се мяркаха пред очите им. Те унищожаваха капсулите. И изведнъж разбра причината.

Аварийният радиофар на капсулите беше сравнително просто устройство, нечупливо и защитено от неумела работа, като всички устройства на Мироопазващите сили. Но в дадения случай „защитен от неумела работа“ не означаваше „безопасен за ползване“. Той преряза захранващите кабели и радиофарът замлъкна.

Фелиан пое дълбоко дъх и се обърна към илюминатора. Челото му се покри с капки студена пот. Между останките от разрушените кораби все още святкаха лазерни лъчи — извънземните продължаваха ужасната си работа. Със свито от мъка сърце той се запита дали бойците са разбрали какво става и са изключили радиофаровете.

Време за чудене нямаше. Един кораб на извънземните се движеше право към него. Ако бяха решили да го унищожат, освен по радиофара имаше и други начини да го открият сред безразборно носещите се останки от „Джутланд“. Значи по някакъв начин трябваше да задвижи капсулата. За предпочитане по посока на стражевите кораби, които все още сигурно се криеха някъде наоколо.

Наблюдаваше приближаването на кораба и мислено си представяше апаратурата в капсулата. На практика имаше само една възможност и той я знаеше. Необходим му беше мощен тласък. Следователно трябваше да изхвърли нещо от капсулата.

Отне му повече време, отколкото предполагаше, за да стигне до вентила на допълнителния резервоар с кислород, разположен в другия край на тясната ниша за апаратура. През илюминатора корабът на извънземните придобиваше застрашителни размери, Фелиан кръстоса мислено пръсти за късмет и отвори вентила.

Съскането на излизащия сгъстен кислород прозвуча с оглушителна сила в затвореното пространство на капсулата — като съскането на газта в килиите на смъртта в Буртист, срещу които Общността протестираше. Сравнението не беше неуместно. Сега, когато резервният кислород изтичаше от капсулата, животът му зависеше единствено от безотказното действие на конвертора за преобразуване на въглеродния двуокис в кислород. Ако откажеше — а това се случваше много често, — той щеше да разполага само с въздуха в капсулата, който много скоро щеше да се превърне във въглероден двуокис.

Засега инсталацията работеше. Бавно, но без да спира, капсулата се носеше сред останките приблизително под прав ъгъл на вектора, по който се движеше корабът на извънземните, към мястото, където, ако не бяха унищожени, трябваше да се намират стражевите кораби. Само да можеше да се измъкне извън конуса, описван от обхвата на сенсорите на извънземните…

Съсредоточил цялото си внимание върху първия кораб, той не забеляза приближаването на втория. Видя го едва когато синята светлина го освети.

— Келер? Чуваш ли ме?

Лейтенант Дана Келер с мъка отмести очи от далечните светкавици на лазерните светлини, включи комуникационния си лазер и отговори:

— Чувам те, Бедини. Как смяташ, това краят ли е?

— Краят на края — отвърна с горчивина Бедини. — Тези мръсни шибани…

— По-добре да тръгваме — прекъсна го Келер. Гледката на останките от отряда с особено назначение на комодор Даями й действаше потискащо, но с богатия репертоар от ругатни на Бедини нямаше да постигнат нищо. — Освен ако не искаш да изчакаш и да провериш дали няма да дойде и нашият ред.

Чу въздишката на Бедини в микрофона.

— Не изгарям от желание.

— Чудесно — каза Келер и набра кода на навигационната карта. Всъщност извънземните едва ли знаеха, че са тук — стражевите кораби бяха почти напълно невидими за сенсорите. Но тя не искаше да заложи на това дори цент, камо ли живота си. — Според инструкцията трябва да се разделим. Аз ще тръгна към Доркас. Ти Масиф ли искаш, или Калевала?

— Калевала. Кои статични бомби ще използваме, моите или твоите?

— Моите — каза Келер и набра команда за пускане на мощна тахионна бомба. — Твоите ще са ти нужни, когато напускаш Калевала. Не включвай двигателите, докато не ти дам сигнал.

— Добре.

Вторият пилот рязко се изтласка назад и Келер почувства зад себе си полъх на въздух.

— Как се чувстваш, Горзински? — попита тя.

— Много съм гот — отговори вторият пилот. По гласа й личеше, че е смутена и объркана. — Извинявай, лейтенант.

— Няма нищо — каза Келер и погледна измъченото лице на по-младата жена, която внимателно маневрираше над седалката в условията на безтегловност. Жена! По дяволите, Горзински си беше момиченце, дошло направо от учебната база. Това беше първата й истинска акция… и ето как завърши. — Връщаме се. Набери командата за включване на двигателя.

— Слушам — отговори Горзински и започна трескаво да набира командата. — Пропуснах ли нещо?

— Нищо. Продължават да търсят наоколо и да избиват оцелелите.

— Не мога да разбера защо — каза Горзински със стиснато гърло.

— И аз — съгласи се тъжно Келер. — Но ще им го върнем тъпкано. Обещавам ти.

Превключвателят издрънча: статичната бомба беше готова. Келер натисна пусковия ключ. Големият цилиндър се освободи и стражевият кораба леко се разтресе.

— Бедини? Статичната бомба пусната. Взривяване след деветдесет секунди.

— Прието — отговори Бедини. — Изчезваме. Късмет.

— И на вас — каза Келер и изключи комуникационния лазер. — Да тръгваме, Горзински.

Обърнаха кораба и се приготвиха да потеглят към дълбокия космос. Статичната бомба експлодира зад тях и разпръсна широк спектър от тахиони. С тях щяха да заслепят детекторите на извънземните за проследяване на килватера от техния кораб. Поне така беше на теория. В противен случай имаше голяма вероятност мироопазващите гарнизони на Доркас и Калевала да си имат компания.

— Тръгваме — каза Келер и натисна стартерния бутон.

Небето трептеше с бледа светлина, звездите се въртяха и създаваха илюзия за тунел, пространството около тях се изкривяваше. А после се превърна в сфера, осеяна със звезди.

Келер погледна към Горзински. Момичето все още изглеждаше разстроено, но сега имаше и нещо друго. Върху лицето й се четеше спокойна, мрачна решителност, каквато Келер толкова често беше виждала върху лицата на калените в битки ветерани.

Тя поклати глава. Що за начин да пораснеш!

Вратата се отвори и подполковник Кастор Холоуей влезе в сенсорната станция на мироопазващия гарнизонен център на колонията Доркас. Майор Фуджита Такара го чакаше. В сумрачната червена светлина лицето му изглеждаше навъсено.

— Какво има, Фуджи? — попита Холоуей.

— Лошо — отговори Такара. — Крейн току-що засече предния фронт на облак от статична бомба.

Холоуей погледна монитора за тахиони и младия сержант, седнал вдървено пред него.

— От „Джутланд“?

— Няма откъде другаде — отговори Такара. — Взривът от статична бомба може да се засече точно само от много малко разстояние, но посоката е тяхната.

— С каква сила?

— Идва от мястото, където открихме корабите без опознавателни знаци, и е със сила приблизително колкото на защитна тахионова бомба на стражеви кораб. — Такара сви устни. — Не зная дали ви е известно, но отрядът с особено назначение влезе там само преди четиридесет минути.

Внезапно Холоуей осъзна, че стаята е съвсем тиха.

— Най-добре е да уведомим Командването на мироопазващите сили — каза той. — Имаме ли скутер, готов да излети незабавно?

… Такара сбърчи чело и Холоуей разбра за какво мисли. Имаше само две космически скорости — едната три светлинни години за час и другата — два пъти по-голяма, която малките кораби, като изтребителите и скутерите, можеха да поддържат стабилно. Проблемът беше, че при по-високата скорост разходът на гориво за разстояние една светлинна година бе пет пъти по-голям, а за бюджета на гарнизона на Доркас това не беше без значение.

— Номер две ще бъде готов след половин час — докладва майорът. — Но преди да го изпратим, ще изчакаме да научим нещо по-конкретно, нали?

Холоуей поклати глава.

— Нямаме време за чакане. Независимо какво се е случило горе. Фактът, че един стражеви кораб е хвърлил статична бомба, означава, че са в сериозна беда. Нашата задача е да осигурим на Общността всяка секунда, за да има време да се подготви. Изясняването на подробностите ще отложим за по-късно.

— Прав сте — съгласи се важно Такара. — Отивам да инструктирам екипажа на скутера.

Такара излезе, а Холоуей се свърза с тахионовата станция и попита:

— Можеш ли да научиш нещо по-конкретно от цялата тази бъркотия, Крейн?

— Не, сър — дойде отговорът. — Статичната тахионова бомба засенчва всичко в района най-малко за час. Може и за два.

Което означаваше, че не знаят каква част от отряда с особено назначение се завръща на Доркас. Или, което бе много по-важно, че не знаят и дали някои неканени гости не следват отряда.

— Продължавай наблюдението! — заповяда Холоуей на оператора. — Искам сведения в мига, в който тахионите започнат да се разсейват.

— Слушам, продължавам наблюдението. — Крейн се поколеба. — Сър, какво смятате, че се е случило?

Холоуей вдигна рамене.

— Ще разберем след два часа. Дотогава ти препоръчвам да не даваш воля на въображението си.

— Слушам, сър, да не давам воля на въображението си — бързо отговори Крейн. — Просто си мислех… е…

— Разбирам — каза Холоуей. — Не е много приятно да си в неизвестност и да се чудиш какво те очаква. Но не забравяй, че при подобни срещи Общността винаги е побеждавала. Каквото и да се е случило там, ще се справим.

— Разбрано, сър — отговори Крейн. — Нали винаги можем да използуваме КИОРО.

Холоуей се намръщи. Да, такава възможност наистина съществуваше. КИОРО беше възможност, но в него се криеше и една заплаха, за която не се говореше. Много хора — и то не само нехуманоиди — негодуваха срещу тази постоянна заплаха и срещу лидерите на Северния координационен съюз, който притежаваше тайната на това оръжие. Много хора разбираха, че господството на Мироопазващите сили и политическата структура на Севкоорд над цялата Общност се основава именно на КИОРО. Но беше истина, че за тридесет и седем години от ужасната демонстрация на унищожителната мощ на това страшно оръжие близо до Селадон армията на Севкоорд никога не беше прибягвала до него. Тя поддържаше мира, без да използува военна сила.

Холоуей погледна към тахионовия дисплей и почувства как гърлото му се стяга. Този път може би нямаше да е така.

— Да — съгласи се тихо той. — Можем да използваме и КИОРО.