Гордостта на завоевателите

25.

Намериха Езер Шолон в един изненадващо елегантен апартамент в Миг-Ка Сити само на пет пресечки от бордея, в който бе живяла Фиббит.

Уединен, немощен и стар. Едва дишащ.

— Какво му е? — попита Кавана, когато един от хората на Бронски пристегна около ръката му диагностичен маншон.

— Не зная — отговори Бронски и задуши подозрително въздуха. — Може би стрес. Или старост. — Той се огледа и посочи един от хората си. — Дашка, провери района! Огледай съседните апартаменти. Може да има шпиони… знаеш процедурата! Чо Мин да пази! Вземи останалите! Арестувай всички мрачанци, които намериш… използвай пълномощията ми, без да се съобразяваш с никакви дипломатически условности!

— Слушам! — каза Дашка и излезе да изпълни заповедта.

— Какво търсят? — попита Кавана и също задуши. Не усещаше нищо.

— Мирише на наркотик — каза Колчин. — Ако мрачанците са бързали да измъкнат информация от Шолон, може да са използували нещо подобно.

— По-точно да са прекалили — изръмжа Бронски. — С наркотици се работи трудно, а се съмнявам, че мрачанците имат опит в прилагането им върху хора.

— Май си изненадан — каза Кавана и се обърна към Лий, който гледаше намръщено през прозореца. — Изглежда, положените усилия за издирване на Шолон ще се оправдаят.

Лий не отговори. Той изобщо беше говорил малко, от както преди шестнадесет часа Бронски го натовари с тази мисия и го отведе от Формби.

— Е, във всяко друго отношение те определено са се отнасяли към него с уважение — коментира Бронски и огледа апартамента. — Очевидно трябва да проучим случая. Да разберем кога и как са го накарали да се премести тук.

— Сър, получих положителен резултат от пробата за чуждо вещество в кръвта — каза човекът, наведен над Шолон. — Оказахте се прав. Показанията са като от наркотик. Апаратът извършва проби за противодействие, след няколко минути Шолон ще се възстанови.

— Много добре, Айзен — каза Бронски. — Остани при него!

— Слушам, сър.

В апартамента влезе някой. Кавана се обърна и видя Гарсия. Лицето му беше мрачно…

— Какво има? — попита Бронски.

— Нали ми наредихте да отворя файла на Мироопазващите сили от последния скутер в Мра-миг — отговори Гарсия. Гласът му беше също толкова тъжен, колкото и лицето. — Не мислех, че това трябва да се съобщава по телефонната линия. Изглежда, завоевателите са завзели Доркас, Калевала и Масиф.

Бронски изкриви устни.

— Потвърдено ли е?

— Получихме две потвърждения за атака на Доркас. Едното от човек на име Макфий, от хората на Вандайвър, другото от капитана на частната яхта на Кавана. Още няма информация за щети или за ситуацията. Очаквам потвърждение за нападенията над Масиф и Калевала. Командването изпраща отряд с особено назначение да провери на място.

— Е — изръмжа Бронски. — Войната вече започна.

— Да, сър, започна. — Гарсия погледна към Кавана. — В този файл има и една друга интересна информация. Синът и дъщерята на лорд Кавана са обвинени в кражба в особено големи размери на собственост на Мироопазващите сили.

— Зная — отсече Лий и се обърна. — Казах ви, че работата не е чиста, Бронски… сто пъти ви го повторих. Но вие не искахте да чуете.

— Млъкни, Лий — сряза го Бронски. — В доклада казва ли се дали синът и дъщерята са арестувани?

— Синът не е — отговори Гарсия. — Той се е запилял някъде с откраднати от Мироопазващите сили изтребители… други подробности не се съобщават. Дъщерята е арестувана в Доркас.

Кавана почувства, как нещо го прободе.

— В Доркас? — попита той. — Нали току-що каза, че Доркас е нападнат.

Гарсия вдигна рамене.

— Очевидно сътрудникът на Вандайвър е трябвало да я изведе, но в последната минута местният командир е решил да я задържи. Това е всичко, което знаем.

— И може би единственото, което ще знаем за известно време — отбеляза Бронски. — Добре. Дашка отиде да види какви разузнавателни постове са поставили мрачанците тук. Иди да му помогнеш!

— Слушам, сър. — Гарсия се обърна и напусна апартамента.

— Веднага трябва да заминем за Доркас — тихо каза Кавана на Колчин. — Кажи на Хил да поръча чартърен кораб. Най-напред ще прескочим до Ейвън, ще се свържем с „Каватина“ и оттам ще заминем за Доркас.

Говореше тихо, но очевидно не достатъчно тихо.

— Хич и не си го мислете, Кавана — каза Бронски. — Никъде няма да отивате, докато не оправим цялата каша тук.

— Генерале, дъщеря ми се намира във военна зона.

— Тъкмо във военна зона не трябва да отивате. — Бронски изкриви устни в нещо като съчувствена усмивка. — Вижте, зная как се чувствате, но последното нещо, от което се нуждаем сега, е да ни се пречкат цивилни. Оставете на професионалистите се справят с положението. Ще изпратят военен флот, Севкоорд ще монтира отново КИОРО.

— КИОРО — промърмори един слаб глас.

Всички обърнаха глави към лежащия на пода старец.

— Господин Шолон? — каза Бронски и коленичи до него. — Аз съм генерал Питър Бронски от военното разузнаване на Севкоорд. Как се чувствате?

— Прекрасно — каза Шолон. — Плавах там, където никой не е бил.

— Да — каза Бронски. — Е, това скоро ще премине. Във всеки случай сега сте, в безопасност.

Усмивката на Шолон стана сладко-горчива.

— В безопасност ли казахте? В безопасност? Не, всичко това е лъжа, господине… всичко! Никой не е в безопасност, генерал Бронски! Завоевателите идват!

Бронски погледна Айзен и се намръщи.

— Какво е това?

— Остатъчни последствия от наркотика — каза Айзен. — Случва се. Ще продължат няколко минути, докато се възстанови от свръхдозата.

— Добре. Успокойте се, господин Шолон. След минутка ще сте съвсем добре.

— Ще съм добре ли казахте? — попита Шолон. — Наистина ли? — Той поклати глава. — Никой от нас няма да е в безопасност, генерал Бронски. Не и от завоевателите. От никого. Аз зная, разбирате ли? — Шолон заговори тихо, съзаклятнически. — Аз го разбрах. Никой не знае, че съм го разбрал. Но аз зная цялата истина. И не съм я казал на никого. Щастлива случайност, разбирате ли? Едно на един милион. Може би на един милиард. Но Севкоорд е бил умен. Или просто отчаян. Или прекалено горд, за да не се възползва от шанса. Те са се възползвали от случилото се и са запазили истината в тайна. Излезли с фалшиво обяснение и име и започнали да спекулират с неговата употреба. И то подействало. Турило край на войната.

Бронски отново погледна към Айзен, който в отговор недоумяващо повдигна рамене.

— Не разбирам за какво говорите — каза Бронски.

— За Селадон, разбира се — тихо отговори Шолон. Внезапно замечтаността изчезна от лицето му. На нейно място се появи същият израз на вина и страх, който Кавана беше видял в бродерията на Фиббит. — Било е мощно слънчево изригване. Това е било. Станало е точно когато паволианските кораби са се измъкнали от засадата, когато са напуснали защитната покривка на планетарната сянка. Разбира се, те не са могли да видят, че идва… били са в сянката на планетата. Чисто съвпадение. Едно на един милион. Може би дори на един милиард.

— Сър? — настойчиво се обади Айзен и обърна глава към Кавана. — Мисля, че това не трябва да достига до ушите на цивилните.

— Правилно — с тъжен глас каза Бронски. — Във всеки случай вече е доста късно. Продължавайте, господин Шолон. Какво се е случило тогава?

Шолон изви устни в тъжна усмивка.

— Какво имате предвид с това „Какво се е случило?“ Всички са загинали, това се е случило. Цялата радиация влязла в соплата на двигателите, които не са имали защитни полета. А после и в корабите. Фокусирана и концентрирана от свръхплътния метал и течните рефлектори, поставени, за да не позволят излизането на сигнали навън. — Той впери невиждащ поглед в пространството. — Радиацията ги е убила. До един.

Лицето на Бронски беше като на човек, минал нощем през гробища.

— Да не искате да кажете, че КИОРО не съществува? — попита той.

Шолон поклати глава.

— Разбира се, че не съществува. Никога не е съществувало. Аз го разбрах. Чудех се защо никой не беше чувал за неговото разработване, защо за него бе съобщено едва след Селадон? Ами просто защото не е съществувало. Разбрах го. Но не казах никому.

— Защо не казахте? — попита Кавана.

Шолон отново поклати глава, очите му се насълзиха.

— На това се крепеше мирът. Нима не разбирате? Заплахата от КИОРО спираше паволианците от война. Спираше и икроманците. Всички спираше.

— Но няма да спре завоевателите — каза Колчин.

Шолон затвори очи.

— Зная — промърмори той. — Известно ми е. Може би Севкоорд трябваше отдавна да разкрие истината. Такава гордост! Да мислят, че могат да използуват един мит, за да поддържат мира! Такава глупост, глупава гордост!

Гласът му постепенно заглъхна. Никой не проговори. Кавана гледаше стареца, ударите на сърцето му ехтяха, сякаш около него се сриваше Вселената. КИОРО някога му беше дарило живот, беше турило край на една война, в която той може би щеше да загине. По-късно му даде часове на страх от избухване на нови войни, които щяха да разрушат Общността и да превърнат жителите й на прах. А допреди съвсем малко му даваше надежда. Надежда, че непобедимите завоеватели могат да бъдат спрени.

И нито една от тези надежди не беше била реална. Нито една.

Бронски пое дълбоко дъх.

— Свърши ли, Айзен?

В погледа на Айзен се четеше спомен от нещо далечно.

— Да, сър, свърши — тихо каза той.

— Добре — каза Бронски. — Всички в стаята да бъдат арестувани! Свали този маншон…

— Момент — обади се Лий. — Не можеш да ни арестуваш като низши офицери, генерале. Като член от екипа на депутата Вандайвър…

— Млъкни, Лий! — сряза го Бронски. — В момента не ме интересува кой си и какъв си. Оставаш в карантината, докато не разбера дали нещо от чутото е вярно. И какво, по дяволите, ще правим, ако е вярно?

— Трябва да има записи — промърмори Кавана. — Регистрация на радиацията, направена от корабите на Севкоорд по време на сражението. Генерале, какво ще правим с дъщеря ми? Аз не мога да стоя тук и да бездействам, докато тя е в опасност.

— Съжалявам, лорд Кавана, но нямам избор — каза през зъби Бронски. — И за да съм съвършено честен, след онзи малък частен разговор на Формби ще ви кажа, че вие сте за затвора. Айзен, доведи Чо Мин!

— Слушам, сър — каза Айзен и тръгна към вратата.

— Правиш сериозна грешка, генерале — излая Лий. — Не можеш да се отнасяш така с един сътрудник на депутат.

— Мога и… по дяволите! — Бронски посегна към вътрешния си джоб…

И замръзна. Лицето му стана мрачно и неразгадаемо, очите му се фокусираха върху нещо над рамото на Кавана. Кавана пак усети как гърдите го стягат и се обърна.

Беше Колчин. В краката му лежеше отпуснатото тяло на Айзен, а в ръката му имаше пистолет, насочен към Бронски.

— Бавно, генерале — каза Колчин. — Съвсем бавно извади ръката си. Празна.

— Ти с всичкия ли си? — изсъска Бронски. — Това няма да ти се размине.

— Лорд Кавана иска да види дъщеря си, сър — тихо каза Колчин. — Как ще го направи, ако го арестувате?

— Лорд Кавана ще остане цял живот тук, ако не свалиш този проклет пистолет — озъби се Бронски. — Кавана… кажете му.

Кавана погледна към Колчин. Бронски беше прав, разбира се. Беше лудост да се мисли, че може да помогне на Мелинда.

Но да бъде затворен, да не може да направи нищо, докато завоевателите водят военни действия и тя е в опасност…

— Флотът на „Джутланд“ се опита да спре завоевателите — напомни той на Бронски, отиде до него и внимателно извади скрития му пистолет. — Нищо не можа да направи. Ако КИОРО наистина е само добре експлоатиран мит, ще ни трябва съвсем ново оръжие, за да устоим.

— И вие естествено сте човекът, който ще предложи това ново оръжие? — язвително подхвърли Бронски. — Докато цялата полиция и Мироопазващите сили на Общността ви търсят? Опомнете се, Кавана.

— Общността ще има по-неотложни проблеми от преследването на един беглец — каза Кавана. — Не се безпокой. Нито Колчин, нито аз ще кажем нещо от чутото тук днес.

Лий пристъпи към тях и каза:

— Нека да дойда с вас.

Кавана поклати глава.

— Съжалявам, господин Лий. Каквато и да е истината за КИОРО, масовата паника е последното нещо, от което се нуждае сега Общността. Мога да гарантирам, че Колчин няма да разгласи чутото. Страхувам се обаче, че не мога да кажа същото за вас с Вандайвър. Ако бях на твое място, генерале щях да туря и двамата под двойна охрана.

— Правите грешка, Кавана — тихо каза Бронски. — Голяма грешка.

— Няма да е за първи път — отвърна Кавана. — Колчин, да потърся ли нещо, с което да ги вържем?

След пет минути вече бяха готови за тръгване. А след още две Колчин нареди на охраната пред вратата да влезе вътре и двамата с Кавана потеглиха с колата на Бронски.

— Какво ще правим с Хил? — попита Кавана. — Да рискувам ли да му се обадя?

— По-добре недейте — отговори Колчин. — Има голяма вероятност да го подслушват. Освен това той няма да може да се измъкне, без Фиббит да го види и да вдигне шум.

Кавана кимна.

— Значи се връщаме на плана за измъкване от Формби. Само че с два дни закъснение.

— И с много хора по дирите ни. — Колчин го погледна сурово. — Сър, искам да съм сигурен, че си давате сметка в какво се набъркахме. Сега сме бегълци. И мога да ви уверя, че това никак няма да е приятно. Ако искате да се върнем, можем да го направим. Аз съм този, който наруши законите. Вие все още сте съвсем чист.

— Въпреки това ще ме затворят — напомни му Кавана. — Бронски беше пределно ясен. Във всеки случай и без това ще имам големи неприятности заради Арик и Куин. Какво значение имат няколко години затвор в повече?

— Май сте прав, сър — каза Колчин.

Кавана вдигна глава към синьото небе.

— Каквото и да се случва в този момент в Доркас, Мелинда е там. Не мога да оставя нещата така. Особено след като не можах да помогна на Фелиан.

Колчин не отговори. На Кавана не му беше трудно да разбере за какво мисли.

— Къде отиваме? — попита Кавана.

— Като предния път — отговори Колчин. — Дори мрачанците да са казали на Бронски откъде сме взели куриерския кораб, той сигурно няма да допусне, че пак ще се опитаме да използваме същото място. Във всеки случай това е най-добрата ни възможност.

— Този път мрачанците може би ще го охраняват.

— Ами да опитат — ухили се Колчин.