Гордостта на завоевателите

20.

Кавана усети, че някой го разтърсва за рамото, и се събуди. Имаше чувството, че току-що е затворил очи.

— Лорд Кавана — прошепна един глас. — Аз съм, Хил, сър. Не говорете високо.

— Добре — тихо отвърна Кавана. — Какво има?

— Време е да тръгваме, сър. Трябва да се обличате.

Кавана присви очи и погледна към прозореца. Процеждащата се през листата на дърветата слънчева светлина се беше сменила с ярко изкуствено осветление. Очевидно икроманците охраняваха корабите денонощно.

— Ще ви чакаме в умивалнята, сър — каза Хил, отдръпна се и излезе.

Умивалнята представляваше странна смесица от човешки и икромански дизайн: подвижна батерия и мивка от гладко стъкло, тоалетна с прозрачна клетка и типичен икромански душ. Стените и подът бяха от тънки плочи от сив камък, между които се провираха ластуните на живи, влажни лози. На тавана беше изрисувано облачно небе. Всичко това създаваше странно впечатление за човешка баня, построена някъде в горите, което архитектът не е имал предвид.

Но архитектът вероятно не бе възнамерявал в стената между системата от гладко стъкло и изпускащия облаци пара душ да има и дупка.

— Лорд Кавана — каза Колчин, когато Кавана влезе. Беше целият в кал и прах, с лъснало от пот чело. — Съжалявам, че ви събудихме, сър.

— Няма нищо — отвърна Кавана и се намръщи срещу дупката в стената. — Как, по дяволите, успя да направиш това?

— Един командос никога не остава с голи ръце — отговори Колчин с мрачно задоволство. — Какво ще кажете?

Кавана се приближи до дупката и надзърна. В единия й край минаваше правоъгълен канал, който се спускаше вертикално, и в него имаше някакви тръби. Беше мръсен и отчайващо тесен.

— Ще кажа, че изглежда много тясно — каза Кавана. — Оттук ли ще трябва да се измъкнем?

— Да, сър — отговори Колчин. — Ще се спуснем по тръбите до сутерена и оттам ще излезем навън.

Кавана погледна изцапаните дрехи на Колчин и попита:

— Да разбирам ли, че вече си го пробвал?

— Да, сър. Не се безпокойте… слизането е по-лесно, отколкото изкачването.

Кавана отново огледа дупката.

— Ами Фиббит? Тя няма да може се провре.

Колчин и Хил се спогледаха.

— Така е — съгласи се Хил. — Затова двамата с нея ще останем тук.

Кавана поклати глава.

— И дума да не става. Излизаме или всички, или никой.

— Нямаме избор, сър — каза Колчин почтително, но настойчиво. — Фиббит не може да се провре, а ако остане самичка, няма да може да заблуди домакините ни, че всички сме тук. Ако е заедно с Хил, може и да повярват. Местният правителствен център, Винд Кайе, е на не повече от три хиляди километра. Ако успеем да стигнем дотам и да влезем във връзка с консулството на Севкоорд, ще можем да изпратим съобщение по дипломатическата поща. Но за това ни е необходимо време.

Кавана погледна Хил.

— Какво е твоето мнение?

— Съгласен съм с Колчин, сър. А и наистина нямаме време да спорим по този въпрос.

Кавана въздъхна. Двамата бяха прави, разбира се. Но това съвсем не означаваше, че предложението им трябва да му харесва.

— Икроманците ще припаднат — каза той и поклати глава. — Добре, Колчин. Да тръгваме.

Спускането не беше толкова трудно, колкото си представяше Кавана. А и Колчин беше точно под него, готов да го подкрепи.

Но пък беше неприятно. Беше тъмно, от миризмата на плесен едва не се разкиха, прах и мръсотия се лепяха по кожата му и през няколко секунди от дупките и корените на лозата изпълзяваха насекоми или стоножки и лазеха по ръцете и лицето му. Спускането сякаш нямаше край и когато най-после Колчин протегна ръце, за да го свали през последния метър, Кавана беше убеден, че са пропуснали сутерена и са се напъхали дълбоко под повърхността на планетата.

— Насам — прошепна Колчин. — Сервизен вход. Зад сградата са паркирани две въздушни коли. По пътя до тях има декоративна стена… малко ще попълзим и сме там.

След покрития с плесен канал чистата земя му се стори като килим. Само след минути стигнаха до декоративната стена. Зад нея Кавана видя паркирани в редица почти до входа на хотела половин дузина сухопътни коли.

— Къде са въздушните? — попита той.

— Отишли са си — мрачно отвърна Колчин. — Сигурно са били куриерски. По дяволите!

Кавана погледна над стената. Навсякъде, чак до хоризонта и дори отвъд него, под яркото изкуствено осветление икроманците трескаво извършваха военни приготовления.

— Пеша няма да стигнем далеч — каза той.

— Зная — изсъска Колчин през зъби. — Промяна на плановете. Обратно вътре.

И го поведе към сградата.

— Добре — каза Колчин, когато се вмъкнаха в сутерена. — Преди Хил да ви събуди, поогледах малко. Канцелариите на икроманците са един етаж над нас. Ще се промъкна там и ще се опитам да взема разписанието на куриерските им кораби. Ако успеем се качим на някой, докато пилотът предава пратките, може би ще можем да се измъкнем.

Кавана погледна лабиринта от тръби и канали.

— Мислиш ли, че ще можеш да влезеш вътре, без да те хванат?

— Е, ако не успея, икроманците все ще изпратят някой да ви извести — каза сухо Колчин и се хвана за една тръба. — Седнете и пазете тишина. Скоро ще се върна.

Всъщност сред тръбите и каналите нямаше място за сядане, но два метра настрана Кавана намери едно местенце, където можеше поне да се подпре. Смени стойката си пет пъти и тъкмо се готвеше отново да я смени, когато се чу приглушено тупване и се появи Колчин.

— Ето — каза задъхано той и пъхна в ръката на Кавана един джобен компютър. — Надявам се тук да го има… трябваше да взема каквото мога и да изчезвам.

Кавана отвори компютъра и го включи. На екрана се появиха светещите спирали на икроманския език и изписаха нещо, наподобяващо на стандартно разписание. Той затърси запис, в който да се споменава за съобщения или куриери.

Докато ги разглеждаше, нещо привлече погледа му и той набра файла на клавиатурата.

— Прилича на два отделни файла — коментира изображението на екрана Колчин. — Ето го! Разписание на куриерската служба. Има много полети…

— Предполагам, че от съображения за сигурност не предават съобщения по радио– или лазерни канали. Чакайте да видя…

Да, бяха намерили онова, което търсеха. Карти, листинги, разписания… всичко.

— Колчин?

— Изглежда, следващият по разписание куриерски полет ще пристигне след около двадесет минути — отговори Колчин и се взря в екрана. — Тази стена ще ни осигури прикритие, ако тръгнем примерно…

— Колчин! — почти извика Кавана.

— Какво има, сър?

— Намерих бойния им план.

На слабата светлина от екрана Кавана видя как лицето на Колчин се напрегна.

— Дайте да видя.

Кавана безмълвно му подаде компютъра. Колчин го взе и мълчаливо запрелиства файла. Кавана чакаше… Накрая Колчин вдигна глава.

— Какво успяхте да прочетете?

— Само за Мра-ап — отговори Кавана. — За мен това няма никакъв смисъл.

— Така е. Наистина няма никакъв смисъл — призна Колчин. — Те планират да ударят целия мрачански космодрум и корабостроителниците, но оставят незасегнати останалия транспорт и промишлените обекти. Съобщенията също… набелязали са местата за излитане на скутери, но не и наземните релейни и дори сателитни станции.

Кавана потрепери.

— Може би мислят, че няма да останат живи мрачанци, които да ги използват.

Замълчаха.

— Да — най-после наруши тишината Колчин. — Очевидно смятат да използват КИОРО. Не мога да повярвам!

— Може би греша — каза Кавана. — Ще ми се да вярвам, че греша, но според мен те или са създали нещо невероятно умно, или са забравили всичко, което знаят за това оръжие.

Колчин изключи компютъра и затвори вратата. После каза:

— По-добре да се размърдаме. Куриерът ей сега ще пристигне. Трябва да сме готови.

— Правилно — съгласи се Кавана. — Води!

— Стойте близко до мен и пазете тишина — каза Колчин и мина покрай него в тъмнината. Кавана се обърна да го последва и изведнъж почувства как някакво насекомо каца на врата му. Пресегна се да го махне…

— Не мърдай! — тихо заповяда един икромански глас.

Кавана замръзна; пръстите му докосваха студен метал, притиснат във врата му.

— Колчин?

Не последва никакъв отговор.

— Не мърдай! — чу се втори глас. — Нямаш никаква възможност да се освобо…

Думата беше прекъсната от ярка светлина — блестяща светкавица в тъмнината. Кавана се дръпна назад и стисна очи, в които остана образът на две борещи се фигури. Силни ръце го сграбчиха… през затворените му клепачи премина нова светкавица… чуха се още икромански гласове… последва глух удар от падането на тяло на пода…

После настъпи тишина.

— Колчин?

За негово голямо облекчение Колчин отговори веднага.

— Тук съм, сър. Съжалявам.

— Няма нищо — каза Кавана и мускулите му започнаха да се тресат от закъсняла реакция. Опитът им да избягат се беше провалил, но поне Колчин не беше убит.

Чу се щракане и в сутерена нахлу слаба светлина. На три метра пред Кавана, в центъра на група въоръжени икроманци, стоеше неподвижен Колчин. В корема му, насочени малко нагоре, бяха опрени два икромански лъчеви ножа. Отвсякъде ги бяха заобиколили икроманци със заредени оръжия. Всичките мъже.

Кавана въздъхна. Това е. Бяха опитали и се бяха провалили.

— Е — каза той. — Обратно в стаята ли?

— Боецът Колчин ще бъде затворен на друго място — отговори един застанал малко встрани икроманец. — Ти ще бъдеш заведен при Кливерес си Йатор.

Кавана се намръщи.

— Сам?

— Да! Сам!

Колчин стисна зъби. Очите му блеснаха.

— Няма нищо, Колчин — бързо каза Кавана. — Всичко ще се уреди. Върви горе.

Колчин погледна пазачите си.

— Сър…

— Върви с тях! — каза Кавана и гласът му прозвуча като заповед. — Фиббит вероятно ще пощурее горе. Помогни на Хил да я успокои.

Колчин се отпусна. Критичният момент беше отминал и той го знаеше.

— Слушам, сър.

Кавана погледна икроманеца и каза:

— Готов съм. Води.

Като се имаше предвид късният час, Кавана беше очаквал да намери си Йатор облечена с икромански еквивалент на нощница и да изглежда поне малко разрошена. За негова изненада тя беше в пълно дипломатическо облекло, с церемониален шлем и богато украсено наметало.

— Лорд Кавана! — каза важно Йатор, когато го въведоха в кабинета и му посочиха да седне на сложения срещу нея стол. — Бих желала да говоря с вас.

— На вашите услуги — отговори Кавана, седна и се опита да забрави за застаналите зад гърба му въоръжени икроманци.

Кливерес отвори леко уста и крокодилските й зъби блеснаха.

— Стражи! Чакайте навън! — нареди тя.

Икроманците се обърнаха, излязоха и затвориха вратата. Кавана съсредоточи вниманието си върху Кливерес. Съзнаваше болезнено колко класическа е тази процедура. Тя вече знаеше, че той и Колчин са видели техния военен план… освен това здравата икроманка едва ли се нуждаеше от мъжка помощ, за да убие един невъоръжен мъж на средна възраст. Бързо, чисто и без потенциалното неудобство от свидетели.

И ужасно мелодраматично. Той обаче се съмняваше, че това може да я разтревожи.

— Докладваха ми, че в сервизното помещение сте дискутирали с боец от Мироопазващите сили икроманския военен план — каза Кливерес.

За част от секундата Кавана си помисли да отрича. Но това щеше да е толкова глупаво, колкото и безполезно.

— Малко — призна той.

— Казаха ми също, че сте говорили за оръжието КИОРО.

Кавана почувства тежест в гърдите, в ума му премина предчувствие за приближаваща смърт. Икроманците знаеха, че той и Колчин ги подозират в намерение да откраднат КИОРО… и последното нещо, което биха позволили, беше това да стане известно на Общността.

— Така ли? — пророниха пресъхналите му устни. — Не си спомням.

Вторачила в него немигащи очи, Кливерес стоя дълго, без да проговори. Кавана я гледаше, заслушан в туптенето в ушите си, и съжаляваше, че не може да разчете изражението й. Но може би така бе по-добре. Каквото и да се случеше — неочакван скок и разкъсване с острите крокодилски зъби, смъртоносна тиха разходка до камерата за екзекуции или нещо друго… по-добре да не знае.

Внезапно Кливерес се изправи. Кавана се сви на стола и се приготви за скок.

— Слушайте какво ще ви кажа, лорд Кавана — каза си Йатор. — Ние няма да стоим със скръстени ръце и да ви позволим да избиете нашите деца, както направихте с паволианските войници. Ако бъде използвано КИОРО, ще се бием до последния икромански войник. Предайте това на Йерархията на Севкоорд.

Тя отново седна и обърна глава на деветдесет градуса от него.

— Вашите хора пристигат — каза Кливерес и взе един джобен компютър от масата. — Вие сте свободен да заминете с тях.

Кавана се намръщи. Сърцето му още туптеше силно, капка пот се стичаше по слепоочието му. Нещо тук не отговаряше на сценария. Освен ако не възнамеряваха да скочат върху него, когато излезе от стаята… но икроманците едва ли щяха да направят това.

— Извинявайте — каза предпазливо той. — Мисля, че нещо не разбирам.

Кливерес го погледна.

— Всичко е съвсем ясно — каза тя. — Ако Йерархията на Севкоорд използува срещу икроманците КИОРО, тя ще заплати висока цена. Погрижете се всички да го разберат.

Кавана поклати глава.

— Съжалявам, но пак не разбирам. Севкоорд не се кани да използува срещу икроманците КИОРО. Ако въобще използуваме това оръжие, то ще бъде срещу завоевателите.

Кливерес го загледа, очите й изразяваха открито подозрение.

— И все пак двамата с Колчин сте разговаряли за КИОРО.

— Вярно — призна Кавана и внимателно я погледна. Знаеше, че това може да е трик, хитрост, с която да го накара да каже какво знае или подозира за техните намерения относно оръжието. Макар и със закъснение инстинктите му задействаха… и онова, което видя в лицето и стойката й, приличаше не на агресия и триумф, а на страх.

— Но ние не разглеждахме вероятността Севкоорд да го използва, а обсъждахме възможността икроманците да имат… да са създали… собствено КИОРО.

Зениците на Кливерес се разшириха — безпогрешна икроманска реакция на шок.

— Икроманците никога няма да се стремят към такова оръжие — категорично заяви тя. — Каква извратена логика ви е накарала да помислите такова нещо?

— Такива изглеждат вашите военни приготовления — отговори Кавана. — А видяхме и военния ви план. Според нас вие нямате достатъчна военна мощ, за да сразите мрачанците. Не и без оръжие от типа на КИОРО.

Кливерес го погледна, зениците й отново се разшириха.

— Такова ли е мнението ви за икроманците? — попита тихо тя. — И лично вашето, лорд Кавана? Че ние се стремим към тотално унищожение на цял един народ?

— Но те са ваши врагове — посочи Кавана и внезапно се почувства много неловко… а най-лошото беше, че тя беше права. Казаното от него означаваше ни повече, ни по-малко, че тя и нейният народ планират геноцид. Една ужасна обида. И което я правеше още по-ужасна, беше фактът, че той я беше изрекъл без никакво доказателство, дори без никакъв разумен аргумент.

— От опит зная, че враговете по принцип търсят начин да се унищожат един друг — малко неубедително добави той.

— Каква гордост — все така тихо каза Кливерес. — Каква човешка гордост. Наистина ли вярвате, че цялата Вселена може да се разбере през филтъра на човешкия опит и познание? Че онова, в което вярвате вие, е валидно за всички времена и народи?

— Страхувам се, че в този случай някои хора наистина действат по такъв начин — призна Кавана. — Аз не смятам себе си за един от тях. Кажете ми къде греша?

— Както всички хора, така и вие изхождате от предположения — отговори Кливерес и остави компютъра си. — Вие виждате военна техника в Икрома, но не виждате такава в Мрач. От това заключавате, че Икрома се готви за война и унищожение.

— А не е ли така?

— Не е. Не е било така и когато хората за първи път са дошли в Камис. И тогава, както и сега, искаме само да се защитим от унищожителните ръце на Мрач.

От ръцете на мрачанците?

— Не разбирам.

— Мрачанците искат да ни поробят — каза Кливерес. — Както искат да поробят всички народи. Те си служат с думи и емоции, вместо с машини от метал, така че човек не може лесно да открие тяхната атака. Но от това тя е не по-малко реална. Нито по-малко опасна.

Кавана потри бузата си. На пръв поглед абсурдно… и все пак само преди няколко часа той се чудеше как, по дяволите, мрачанците му бяха внушили да измине целия този път и да дойде във Формби.

— Разкажете ми нещо повече.

— Какво искате да знаете? Мрачанците унищожаваха икроманската култура цели осем години преди да прозрем заплахата и да се опитаме да я спрем. Но нямахме възможност да го сторим. След още четири години стигнахме до заключението, че единственият начин е да премахнем възможността да идват на нашите светове. Ние се подготвяхме за това, но хората откриха Камис и се намесиха.

— Защо тогава не ни го казахте? — попита Кавана. — Или по време на омиротворяването.

— Най-напред ви мислехме за жители на Мрач. После разбрахме грешката си, но се страхувахме, че вече сте под силното влияние на мрачанците и няма да се вслушате в думите ни. Вие самият, лорд Кавана… не приехте ли безрезервно мисълта, че икроманците се готвят за масово унищожение? Какво друго е това, ако не години мрачанско манипулиране на отношението ви към нас?

Кавана се намръщи.

— Разбирам какво искате да кажете.

— Но насоченото в неправилна посока ваше решение точно съответстваше на нашите желания — продължи Кливерес. — Вие създадохте охранявана зона, за да запазите Мрач и Йерархията на Севкоорд от икроманска агресия, но тази зона прекъсна достъпа на Мрач до нашите светове. Защитавайки мрачанците от нас, вие всъщност защитихте нас от тях.

— Разбирам — каза Кавана и кимна. Двоен ефект от охраняваната зона. Той се съмняваше, че някой в Мироопазващите сили изобщо е помислил за това. — Това сигурно безкрайно много е раздразнило мрачанците. Изненадан съм, че не са се опитали да постигнат премахване на тази зона.

— И да рискуват да предизвикат съмнения доколко наистина са застрашени? — изсъска Кливерес. — Дори мрачанската сила на увещание има граници. Те могат да те накарат да виждаш синьото зелено, но не могат да те накарат да виждаш бялото черно. Във всеки случай сега те имат пред себе си множество интересни задачи и цели. Посредством Общността те бяха представени на други раси и народи, които могат да се опитат да манипулират за свои цели.

Кавана си спомни за годините, прекарани в парламента, за безбройните искания, внасяни от мрачанците пред правителството на Севкоорд. Много техни петиции бяха удовлетворени. Други, повечето много важни, не бяха.

— Не мисля, че мрачанците са успели да манипулират човечеството — каза Кавана. — Най-малкото не напълно.

— Икроманската Йерархия е на същото мнение — отвърна Кливерес. — Но не мислете, че това се дължи на голяма мъдрост или съпротива от страна на човечеството. Спасиха ви многобройните човешки култури, които съществуват сред вас, всяка една подчертано различна от всички останали. За мрачанците такава културна анархия е много объркваща. Но те са търпеливи. Ако им осигурите необходимото време, ще успеят.

— Мрачанците очевидно постигат успехи другаде — каза Кавана. — Предполагам, че така са успели да убедят онези бурталци в Миг-Ка Сити да работят за тях.

— Мрачанците наистина положиха големи усилия да поставят бурталците под свой контрол — съгласи се Кливерес. — Със своята омраза към хората, бурталците са техни силни потенциални съюзници. Освен това те използваха негодуванията на паволианците и се постараха да насадят антихуманни чувства в Меертха и Джадар.

— И имаха достатъчно основания — съгласи се мрачно Кавана. — Човечеството не винаги е било много осведомено или великодушно към съседите си.

— Вие много често сте били тирани — безцеремонно заяви Кливерес. — Йерархията на Севкоорд прекалено често е обслужвала собствените си интереси за сметка на по-слабите членки на Общността, както хуманоиди, така и нехуманоиди. Без заплахата от Мироопазващите сили при вашата гордост и надменност другите отдавна щяха да въстанат срещу вас.

— Да — промърмори Кавана и трепна. Така виждаха човечеството другите… и тази гледка никак не бе приятна. Той знаеше, че срещу лидерската роля на Севкоорд има известно негодувание, но не беше допускал, че то е толкова дълбоко и така широко разпространено.

Неочаквано през ума му мина една неприятна мисъл и той погледна строго Кливерес: беше се сетил за Фиббит, чието присъствие на Мра-миг беше основната причина да дойдат на Формби.

— А какво е положението със сандуулийците? — попита той. — И те ли са под влияние на мрачанците?

— Сандуулийците? — като ехо повтори Кливерес. — Защо мрачанците ще се занимават с тях?

— Може би ги използуват като примамки — отговори Кавана. — На мен ми се струва, че мрачанците нямаше да могат така лесно да ни подмамят да дойдем на Формби, ако не се бяхме захванали с Фиббит.

— Фиббит не е инструмент на мрачанците — увери го Кливерес. — Или по-скоро не по начина, който си представяте вие. Разгледах нейното досие и не вярвам да е нещо повече от това, за което се представя. Мрачанците са подмамвали и други майсторки на бродерии със забележителен талант да изразяват силни емоции в работите си — способност, която те се стремят да прибавят към своя арсенал от оръжия.

— Разбирам — каза бавно Кавана. Но ако наистина бе така… ако Фиббит не бе мрачански инструмент… тогава следваше, че онзи човек в нейната бродерия е ключ към нещо важно. — Си Йатор, колко богата е вашата база данни за Общността?

— Много богата. Защо?

— Фиббит се канеше да направи нова бродерия на човека, заради когото дойдохме тук. Ако я е завършила, бих искала да проверите във вашата система дали не можем да разберем кой е той.

— Онези, които скоро ще пристигнат, сигурно имат по-богата база данни — отвърна Кливерес. — Няма ли да е по-добре да ги изчакате?

Кавана се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Корабът с хора, който скоро ще влезе в орбита — отвърна Кливерес. — След един час техните представители ще пристигнат тук. Вие сигурно очаквате тяхното пристигане.

— Не, определено не ги очаквам — категорично, дори малко ядосано заяви Кавана. Предвиждаше се „Каватина“ директно да замине за Доркас, а не да идва тук, за да го търсят.

Раздразнението премина. Не можеше да е „Каватина“. Капитан Тева не знаеше, че той е на Формби.

— Какъв е този кораб, който идва? — предпазливо попита той. — Цивилен? Дипломатически?

— Военен, на Мироопазващите сили — каза Кливерес. — Под командването на един човек на име Торин Лий.

Торин Лий? Онзи Лий, който заедно с Бронски нахлу рано сутринта в хотела? Но за Мра-миг отговаряше Бронски. Или поне беше един от отговорниците.

— Господин Лий представи ли пълномощията си?

— Каза само, че пътува по поръчение на депутата от парламента на Севкоорд Джейси Вандайвър.

Вандайвър! Трябваше да се досети.

— Каза ли защо идва?

— Да отведе вас и вашите хора от Икрома — каза Кливерес и внимателно го погледна. — Не разбирам, лорд Кавана. Този човек не е ли ваш съюзник?

— Не — отвърна Кавана и се опита да си изясни ситуацията. — Той работи за един от онези хора, които искат да изтребят враговете си. По-точно онези, които смята за врагове.

— Между които са и икроманците?

Кавана се замисли. Вандайвър сигурно не го беше грижа за икроманците. Но вероятно не го беше грижа и за никои нехуманоиди.

— Лий идва тук, в степите?

— Да. И настоява до пристигането му да не ви се разрешава да напускате това място нито пък да се свързвате с някого.

— В такъв случай преди да е дошъл трябва да преместите въоръжените търговски кораби на друго място — каза Кавана.

— Невъзможно е — отвърна Кливерес. — Корабът вече е много близко и лесно ще открият такова масово преместване. — Тя вдигна глава. — Не разбирам, лорд Кавана. Наистина ли искате да ни помогнете срещу мрачанците?

— В момента не съм заинтересован да помагам нито на вас, нито на тях — категорично заяви Кавана. — Вие ме информирахте за онова, което се е случило тук през последните двадесет и пет години, за което съм ви благодарен. Но ми трябва време, за да осмисля всичко. Онова, което искам сега… което всички искаме… е да запазим Общността от вътрешни вражди, докато се справим със завоевателите. Това означава икроманците да не нападат мрачанците, за да не трябва Мироопазващите сили да налагат санкции срещу вас.

— Но ние не можем да рискуваме да попаднем под отровата на мрачанския разкол — протестира Кливерес.

— Ние ще се справим с това — увери я Кавана. — Но точно сега цялото ни внимание трябва да бъде насочено към завоевателите.

Той пое дълбоко дъх. Наистина беше несправедливо. Беше излязъл от политиката преди шест години. Тридесет години преди това беше напуснал военна служба. Но сега беше тук и трябваше да направи всичко, каквото може.

— Трябва веднага да говорим с Колчин и Хил — каза той на Кливерес. — Да споделим онова, което знаем, и да стигнем до някакво заключение. Искам веднъж завинаги да разбера кой е онзи човек от бродерията на Фиббит.

— Ще се разпоредя. — Кливерес замълча, вперила поглед в Кавана. — Какво ще кажете на Торин Лий, когато види въоръжените търговски кораби?

— Не зная — призна Кавана. — Но дотогава има още цял час. Все ще измислим нещо.