Гордостта на завоевателите

24.

Фелиан трепна и се събуди. За момент остана неподвижен и се помъчи да разбере какво е станало, какво го е събудило по такъв необичаен начин. Във външната стая техниците лениво работеха, пултовете с дисплеите както винаги изглеждаха нормални. Часовникът на един от дисплеите показваше, че току-що се е зазорило, тоест че има още един-два часа до обичайното му време за ставане. Не се виждаше никакъв извънземен, който да е дошъл и да е затръшнал вратата зад себе си, на пода нямаше нищо, което някой да е хвърлил с трясък. Чуваше се само някакво далечно, едва доловимо бръмчене, което ставаше все по-силно.

Фелиан се замисли и се намръщи. Звукът беше странен. Въздушна кола? Не, по-вероятно космически кораб. Такъв, чиито двигатели издават необичайно, припряно бръмчене…

И внезапно всичките му мускули се стегнаха, нещо го стисна за гърлото, сърцето му заби. Не можеше да повярва… но нямаше грешка. Звукът беше неповторим, не можеше да се сбърка.

Мрачански кораб.

Фелиан събра цялата си воля, та да накара мускулите си да се отпуснат. В ушите си чуваше туптенето на пулса. Това е той! Най-добрият му шанс… може би единственият… да се измъкне оттук! Обучението в Академията включваше и изучаване на мрачански кораби — както апаратурата за управление, така и техниката на пилотиране. Ако можеше да се добере до него, щеше да успее.

Ако можеше да се добере!

Полежа още една минута и мислено си представи целия неясен гамбит и отчаяните планове, които беше обмислял през последните три седмици. Никой от тези планове не беше толкова рискован, но сега нямаше време да изчаква нещо по-добро. Навън бръмченето на мрачанските двигатели беше престанало и нямаше как да разбере колко време ще мине преди корабът отново да излети. Може би това наистина бе единственият му шанс.

Фелиан пое дълбоко дъх, надигна се и се подпря на лакът.

— Хей — тъжно извика той и махна на един от техниците, които се бяха обърнали и го гледаха. — Ти. Иди и доведи Трр-гилаг. Не съм добре. Мисля, че се разболявам.

Техникът се обърна към пулта и тихо заговори по интеркома. Фелиан се свиваше, стискаше корема си и правеше физиономиите от детските си години, когато искаше да изклинчи от училище, а симптомите на заболяването му не бяха много убедителни. Зхиррзхианците бяха научили от него много за хората, но може би имаше едно-две неща, с които все още можеше да ги изненада. И ако ги изненадаше достатъчно…

Външната врата на залата се отвори и влезе Трр-гилаг.

— Добър ден, Кавв-ана — каза той. — Ти не добре?

— Никак — отговори Фелиан и изкриви лице, за да изрази силна болка. Нямаше представа дали Трр-гилаг разбира от човешки гърчове, но сега не беше време да се прави на полузадушен. — Много съм болен. Трябва веднага да ме изведете на слънце.

— Само три дни без слънце — напомни му Трр-гилаг и се приближи до стъклената стена, за да го види по-добре. — Преди ти без слънце седем дни.

— Тогава не бях болен — отвърна Фелиан.

— Защо слънце помага?

— Защото помага — тросна се Фелиан и потисна една гримаса. Очевидно пред Трр-гилаг съкратената версия на представлението нямаше да свърши работа. Налагаше се да изпълни цялата програма. — Познавам тази болест. Тя е… — Той млъкна, смръщи се, отхвърли одеялото и провеси крака от леглото. — О, Боже… започва.

Фелиан се изправи и се подпря с една ръка на стъклената стена, вдигна другата към устата си, затули я с шепа и пъхна пръст в гърлото си.

И повърна върху стената право пред Трр-гилаг.

Зхиррзхианецът скочи почти цял метър назад и излая нещо, което прозвуча като изненада. Четиримата техници се раздвижиха — двама се насочиха към вратата на килията на Фелиан, другите изтичаха към съседната стая.

— Те донесе гащеризон — каза Трр-гилаг с малко по-писклив от друг път глас. — Какво ти е, Кавв-ана?

— Болен съм. Нали ти казах — отвърна Фелиан. Краката му трепереха и със закъснение той се замисли върху реакцията си. Беше очаквал спазмите в стомаха, но не и такава слабост в краката. Ако не бе в състояние да действа, всичко щеше да отиде нахалост.

Все пак имаше няколко минути преди да настъпи решаващият момент. Той пусна водата, пъхна глава под крана, нагълта се с вода и започна да плюе по пода.

— За какво това? — чу гласа на Трр-гилаг. — Кавв-ана? За какво това?

— Плакна си устата — отговори Фелиан, спря водата, излезе и отново се подпря до стената. Добре. Краката му престанаха да треперят. — Стомашните сокове са пълни с киселина. Много лошо за кожата и устата. А парите не са добри за белите ми дробове. Трябва да ме пуснеш веднага да изляза.

Отнякъде се появиха двама зхиррзхианци и забързаха към вратата на килията. Единият носеше усмирителния гащеризон, другият — черния пусков апарат, с който нормално работеше Нзз-ооназ. Един от техниците при вратата на килията се пресегна да я отвори, Трр-гилаг каза нещо остро и той спря. Последваха още заповеди и зхиррзхианецът с усмирителния гащеризон отиде до прозорчето и му го подаде.

— Ти може облече това? — попита Трр-гилаг.

— Ще се опитам — отговори Фелиан, изправи се и прекоси килията. Значи нямаше да стане лесно. Беше се надявал, че тревожното му ново поведение ще разстрои Трр-гилаг толкова, че да забрави усмирителния гащеризон или стандартната процедура, свързана с него. Очевидно зхиррзхианецът беше запазил пълно присъствие на духа.

Което означаваше, че няма да е лесно.

Фелиан облече усмирителния гащеризон с бързината, която смяташе за безопасна, опитвайки се да балансира измислената слабост от болестта си с необходимостта да изпълни плана си преди Трр-гилаг да извика помощ.

— Добре — каза Фелиан и се облегна на касата, когато отвориха вратата. — Аз съм… една минутка — помоли той, стисна пак корема си, обърна се, забърза към тоалетната и се свлече на колене пред чинията.

Сега стомахът му вече беше почти празен и единственото, което успя да постигне, беше само повдигане без повръщане и нови спазми на стомашните мускули. Но и това беше нещо. В действителност той търсеше начин да се върне под душа… и когато отново излезе навън, усмирителният му гащеризон беше вир-вода.

— Ох — каза Фелиан, върна се при чакащата група изнервени зхиррзхианци и избърса без нужда лице с мокрия си ръкав. — Да тръгваме преди да се е случило отново.

Излязоха от сградата. Слънцето още не беше се показало иззад сиво-зелените върхове на дърветата. Въздухът беше студен и дъхът на Фелиан се превръщаше в малки облачета, а по мокрия му гащеризон започнаха да се втвърдяват остри ледени кристалчета.

Но той не ги забелязваше. На площадката за кацане, на не повече от сто метра от него стоеше корабът. Не беше кой знае колко красив, но щеше да го откара у дома.

Мрачански куриерски кораб клас „Премра“.

Или по-скоро онова, което беше останало от него. Този кораб беше участвал във войни или най-малкото в типична зхиррзхианска битка. Мрачанската метална конструкция беше почерняла и нащърбена, покрита с язви, които сякаш бяха стигнали до вътрешността на корпуса преди да бъдат запушени от самовулканизиращ се херметизиращ уплътнител. Почти целият нос липсваше, зейналата дупка беше запълнена с някакъв груб бял материал, който не приличаше на нищо, използувано от мрачанците. Но задната част изглеждаше относително здрава и очевидно корабът беше преминал през атмосферата на собствен ход. До изходната рампа се бяха струпали група зхиррзхианци. Сцената напомняше на собственото му пристигане преди три седмици. Това можеше да усложни изпълнението на плана. Ако някой от тях бе въоръжен…

— Това добър? — попита Трр-гилаг, който неотлъчно го следваше.

Фелиан обърна глава и погледна изгряващото слънце.

— Да, по-добре съм — каза той и потрепери в мокрите си дрехи. — Но трябва да се понагрея малко на слънце.

— Това няма стане — каза Трр-гилаг.

Фелиан имаше чувството, че сърцето му спира.

— Какво имаш предвид? — попита той и през гърба му премина тръпка, която нямаше нищо общо със студения вятър.

— Аз каза това няма стане — повтори Трр-гилаг и езикът му изскочи и посочи подгизналия гащеризон на Фелиан. — Ти опита повреди с вода. Но това не повреди.

Фелиан въздъхна от облекчение. Трр-гилаг наистина беше интелигентен. Но за първи път неговата интелигентност беше в неправилна посока.

— Не се опитвам да повредя гащеризона — каза той и небрежно се огледа. Трима от излезлите заедно с тях четирима техници стояха на една ръка разстояние от него. Четвъртият, онзи, който държеше пусковия апарат, беше още по-близо, почти долепен до него. Още двама стояха по-встрани и бяха насочили към него оръжията си.

Сега или никога. Моментът не беше за изпускане. Той се обърна към зхиррзхианеца с пусковия апарат, скочи…

И изведнъж краката му се подвиха под тялото, лицето му с глухо тупване се зарови в прахта, от мокрия му гащеризон рукна вода.

Вода, която моментално превърна прахта под него в кал, който пък покри цялата предна част на усмирителния гащеризон… включително вградените сенсорни дискове.

Трр-гилаг нададе сподавен вик — дали от уплаха, че затворникът може да се е наранил, или понеже бе разбрал какво става, Фелиан така и не разбра. Преди някой да може да реагира, той се претърколи по гръб, скочи и се хвърли върху зхиррзхианеца с пусковия апарат.

Зхиррзхианецът отчаяно заотстъпва и безрезултатно занатиска спусъка. Фелиан го сграбчи, измъкна апарата от ръцете му и го пъхна в джоба на гащеризона. После дръпна извънземния към себе си, завъртя го, наведе го в кръста и стисна главата и врата му между магнитните пръстени на лявата си мишница като в хватка при ръгби. В следващия миг другите четирима скочиха върху него, хванаха за ръцете и главата своя другар и се опитаха да го освободят. Но тънките им ръце и дланите с два палеца не можеха да се мерят човешката мускулатура. Фелиан разтърси рамене и стиснатия под мишницата пленник и вкопчилите се в него зхиррзхианци изпопадаха.

Всички с изключение на един. В следващия миг Фелиан сграбчи за рамото и Трр-гилаг и го постави пред себе си като жив щит.

— Кажи им да се махнат! — изръмжа той, пусна рамото и бързо го стисна за гърлото. — Онези двамата. Кажи им да се разкарат или ще ти счупя врата!

— Няма позволи ти избяга — каза Трр-гилаг. Гласът му неочаквано бе станал писклив. — Зхиррзхианци не позволи ти избяга.

— Това зависи изцяло от теб — отсече Фелиан. Двамата зхиррзхианци се приближаваха, вдигнали оръжията си. — Или ще ме пуснат да си отида, или ще ме убият — каза той на Трр-гилаг. — Трета възможност няма. — И за по-голяма убедителност стисна малко по-силно врата му. — А ако ме убият, ще умреш и ти, и този другият. Решавай! Бързо!

Притиснал двамата пленници до себе си, Фелиан тръгна към мрачанския кораб, без да откъсва поглед от групата зхиррзхианци там. Към пистолетите се присъединиха две сиви тръби. Фелиан продължи да върви. Ако изправеше зхиррзхианския техник, вместо да го държи под мишница, щеше да бъде по-добре прикрит. Но в мига, в който го направеше, щеше да се изложи на резервния пусков апарат, който несъмнено бяха скрили някъде. Ако бяха решили да го спрат, щяха да жертват техника. Оставаше му само да се надява, че техникът има достатъчно приятели тук.

Двамата най-близки зхиррзхиански стражи спряха, но пистолетите им все още бяха насочени към него.

— Кажи им да свалят оръжията! — изсъска Фелиан на Трр-гилаг, обърна глава настрана от пистолетите и затвори дясното си око. — Веднага!

Трр-гилаг пое дълбоко дъх и извика:

— Казар!

Двата пистолета изгърмяха почти едновременно.

Фелиан спря, без да изпуска пленниците, и замига от двете виолетови петна, които ослепиха лявото му око. Сега не беше толкова лошо, колкото в килията, може би защото гледаше настрана. Чу и като през мъгла видя двамата зхиррзхианци да тичат към него, изчака, пренесе тежестта нк тялото си върху левия крак и когато го доближиха, отвори дясното си око и ритна първия в гърдите.

Извънземният падна като покосен и вдигна във въздуха облак червена прах. Другият зхиррзхианец каза нещо, отново вдигна пистолета си и се опита да спре.

Не успя да стори нито едното, нито другото, защото Фелиан ритна и него и той падна до другаря си.

— Не беше много умно — каза Фелиан и изви врата на Трр-гилаг. — Знаеш, че можех да те убия, нали?

— Да.

— Добре. А сега, ако не възразяваш, нека опитаме отново. И този път ме чуй добре. Иначе може да се наложи да убия и теб, и тези техници тук, и всички останали от онази група.

— Зхиррзхианци прави — каза Трр-гилаг. — Вие хищници.

— Адски прави сте — съгласи се Фелиан. — Но ти си виновен за това, което се случи току-що. И ще си виновен и за онова, което ще се случи.

Почувства как Трр-гилаг пое дълбоко дъх.

— Шалир и крр’ареа заззапрр акрр’трр паррсавва срри — извика той. — Парр’ве кррти.

Пред тях сивите тояги сякаш трепнаха.

— Кррти сввар? — отговори един зхиррзхианец.

— Парр’ве кррти — повтори Трр-гилаг.

Двамата размениха още няколко такива реплики. Затворил дясното си око, в случай че решат да стрелят втори път, Фелиан отново тръгна към кораба. Тримата зхиррзхианци, охраняващи бялата пирамида, не направиха опит да се включат в схватката.

А след това, макар че не беше изненадан, Фелиан видя насочените към него оръжия да се свеждат към земята.

— И така, какво е решението? — попита той.

— Ти може напусне — каза Трр-гилаг. — Те съгласни.

Фелиан мрачно се усмихна. Сигурно! Вече беше опознал достатъчно добре зхиррзхианците, за да повярва. Навярно му готвеха някаква нова изненада, нещо, което вероятно ще включва сражение във въздуха. Но дотук всичко беше добре. Независимо дали шансовете бяха малки, или не, след като се издигнеше във въздуха поне щеше да има възможност да се бие.

Фелиан с двамата си пленници като живи щитове се доближи до мрачанския кораб.

— Ти остави нас тук? — попита Трр-гилаг, когато Фелиан се качи с тях на рампата и ги помъкна към кораба.

— Зависи дали ще намеря нещо, с което да те завържа — каза Фелиан и огледа рампата. Извънземните я бяха опразнили. Той изпълзя до люка и удари с лакът бутона за отваряне. Панелът се плъзна надолу. Фелиан пусна зхиррзхианския техник и силно го блъсна, техникът се препъна, загуби равновесие и се затъркаля надолу.

— Легни! — заповяда Фелиан на Трр-гилаг и го блъсна в кораба. — По лице! И не се надигай или ще ти извия врата!

Трр-гилаг мълчаливо се подчини. Без да отмества очи от него, Фелиан свали усмирителния гащеризон и с ръкавите завърза ръцете на Трр-гилаг зад гърба му.

— Добре — каза той и изправи зхиррзхианеца на крака.

— Да тръгваме.

Пилотската кабина беше в края на коридора.

— Седни! — изкомандва Фелиан, блъсна Трр-гилаг в една от седалките и с крачолите на усмирителния гащеризон му завърза и краката. Изгряващото слънце светеше почти под прав ъгъл върху стъкления капак на пилотската кабина и осветяваше краищата на странно извития мрачански пулт за управление.

Стъклен капак като стъклената стена на неговата килия — значи прозрачен за лазерния лъч на зхиррзхианските оръжия. Но Фелиан не можеше да направи нищо, освен да се опита да се измъкне преди да пристигнат техните снайперисти. Той кръстоса мислено пръсти, наведе глава, седна в седалката пред контролния пулт и набра на клавиатурата пусковата команда.

Двигателите заработиха с приглушен рев. Фелиан разгледа пулта и се опита да изрови от паметта си ученото в Академията. Инжекционно управление на захранването… това ли беше? Предпазливо премести лоста напред. Ревът под него промени силата и тона си до познатото цвъртящо бръмчене.

Дотук добре. Включване на предстартов режим. Проверка. Включване на космическия двигател и пускане на монитора за вътрешен контрол. Преместване на соплата в положение за излитане…

Зад него се чу слаб звук. Фелиан повдигна глава, понечи да се обърне…

И рязко се дръпна към облегалката. Над дисплеите на контролния пулт, на по-малко от метър пред лицето му бе изникнал един зхиррзхианец.

Фелиан се стъписа. Шокът от гледката парализира мускулите му като токов удар. Бял, нематериален и въпреки това точен до най-малката подробност, извънземният висеше във въздуха наполовина навън, наполовина вътре в пилотската кабина като в приказките за духове. Устата му се движеше и сякаш отдалеч се чу звук, приличен на зхиррзхианска реч…

А после внезапно нещо като гореща игла го мушна в дясното рамо.

Фелиан се завъртя и парализата изчезна. Трр-гилаг стоеше до него, езикът му се прибираше в устата, частта от усмирителния гащеризон, с която бяха вързани краката му, висеше на парцали около кръста.

На рамото на Фелиан се появи капка кръв.

— По дяволите! — изруга той, скочи от седалката и се пресегна да хване Трр-гилаг.

Или по-скоро се опита да го хване. За негова изненада дясната му ръка беше станала невероятно тежка. Отново се опита да я вдигне. Ръката падна безжизнена, а той се свлече на колене върху твърдия под.

Почти не почувства удара. Цялото му тяло се вцепеняваше… Образът на Трр-гилаг започна да трепти.

— По дяволите — промърмори той.

Образът изчезна… Последната мисъл на Фелиан беше каква смърт го очаква.

И дали мъжете и жените на „Киншаса“, за чиято смърт беше виновен, ще го чакат. И ще могат ли да му простят.

— Няма никакво съмнение, командире — прозвуча гласът на Макс в ушите на Арик. — Проверих три различни образци от неутрино и гама-емисии. Определено долу има мрачански кораб. Най-вероятно междузвезден с автоматично управление.

— Мрачански кораб — промърмори Куин. — Интересно. Излетя ли?

— Не — отговори Макс. — Емисиите на двигателите са все още на предстартови нива.

— Докладвай ми в мига, в който излети — заповяда Куин. — Клипър? Какво мислиш?

— О, вече влизаме — отговори Клипър. — Единственият въпрос е дали да изключим двигателите, или да рискуваме и Макс първо да включи активните сенсори.

— Долу сигурно знаят, че пристигаме — намеси се Дазлер. — Последната статична бомба все още догаря.

— Известието, че идваме, е много по-различно от стрелбата от упор — възрази Клипър. — Макс, откри ли нещо до онази просека?

— Засега нищо — отговори Макс. — Продължавам да търся. Откривам само много шубраци.

— Покажи да видим — каза Куин.

— Какво се вижда? — попита Арик, взрян в полутъмния пейзаж на планетата.

— Няма много за гледане — отговори Куин. — Две подобни на хексагон сгради, много наподобяващи на корабите на завоевателите. Между тях има три или четири други постройки… четири. Една от тях може би е от вашите стенещи пирамиди. И площадка, достатъчно голяма за кацане на малки кораби. Мрачанска конструкция. Цялата площ на около един километър е оградена. Може би има и някакви същества около кораба… ограденият двор е в зоната на терминаторната3 линия и има сенки… но разделителната способност на телескопа на звездолета не дава възможност да се видят по-малките неща.

Арик стисна юмруци.

— Значи слизаме?

— Командире, мрачанският кораб изключи двигателите си — каза Макс преди Куин да отговори.

— Повреда? — попита Клипър.

— От емисиите не мога да разбера нищо — отговори Макс.

— Изглежда някой е променил решението си — каза Букмейкър.

— Или са ни открили — предположи Клипър.

— Може би и двете — каза Куин. — Бойна готовност червена! Изпълнявай!

Окачващите скоби с трясък се отвориха и Арик се залепи за седалката. Куин беше включил на пълна мощност.

— След колко минути ще слезем? — извика през рева на двигателя Арик.

— След пет — отговори Куин. — Може дори по-малко. Стегнете се… там ще е малко горещичко.

— Ще го понеса — каза Арик през зъби. Вече усещаше как въздухът около него започва да се загрява — изтребителят се вряза в горните слоеве на атмосферата със скоростта на метеор. В ушите му бучеше ревът на мотора и заглушаваше туптенето на пулса, което не чуваше, но усещаше. Точно отпред, покрай шлема на Куин, тъмнината на космоса се срещна с тъмната част на планетата и закри всичко от погледа му. Едва по-късно му дойде наум, че Куин нарочно е избрал този вектор, така че когато влизат в оградения двор на завоевателите, изгряващото слънце да остане зад гърбовете им.

— Маестро, получихме визуална картина — неочаквано се чу гласът на Дазлер. — Съществата долу определено са извънземни. Цяла група от…

— Обстрелват ни — обади се Паладин. — Лазери със средна мощност… вероятно леки оръжия.

— Вземи на прицел и стреляй! — заповяда Куин. — Всички бойци да…

— Там! — прекъсна го Дазлер. — Маестро, открихме го!

— По дяволите, преминете на лазерна комуникация! — озъби се Куин. — Всички кораби!

Гласовете замлъкнаха.

— Куин? — промърмори Арик.

— Той е — категорично потвърди Куин. — Командир Кавана. Докаран е с мрачанския кораб. — Куин се поколеба. — Изглежда, е в безсъзнание.

Сърцето на Арик сякаш спря.

— В безсъзнание или мъртъв?

— Ще разберем след тридесет секунди — мрачно отговори Куин. — Затегнете колана! Слизаме.

Арик усети притискане, което го остави без дъх. Всред рева на двигателя се чуваха изстрелите. Още едно свръхнатоварване, после носът на изтребителя се повдигна… нещо ги удари отдолу и двигателят замлъкна…

Стъкленият капак над главата му се плъзна назад.

— Вдясно е — извика Куин. — Действайте!

Арик свали шлема си, измъкна се от пилотската кабина, стъпи на стълбичката и се огледа. На двадесет метра от него беше мрачанският кораб. Напред и вдясно се намираше един от двата комплекса, за които беше споменал Куин. Плътно над тях кръжаха три „Корвина“ и сееха смърт по всичко, което се движи.

Проснато на земята на пет метра от тях лежеше голо човешко тяло.

Фелиан.

По-късно Арик така и не можеше да си спомни как изскочи от изтребителя, как вдигна Фелиан, как се изкачи по стълбичката с него и го внесе в пилотската кабина. От тези няколко секунди неизлечим остана само един спомен: ужасяващият хлад от кожата на брат му.

А после стъкленият капак на пилотската кабина се затвори над тях и изтребителят излетя.

— Как е? — попита Куин.

— Не е добре — задъхано каза Арик, докато се мъчеше да се промъкне покрай краката на Фелиан и да вземе санитарната чанта от място й зад седалката на Куин.

— Извади диагностичния маншон — каза Куин.

— Ей сега — отговори Арик и отвори чантата. След секунди нагласи маншона, включи буксата в жака и каза: — Макс?

— Пулсът е забавен, но постоянен — докладва компютърът. — Кръвното налягане и нервните функции също са забавени.

— Какво му е? — попита Арик.

— Засега неизвестно — отговори Макс. — В кръвта му има няколко неидентифицирани вещества, но някои от тях несъмнено са от извънземни хранителни продукти. Един момент. Индикация на слаба отрова в кръвта.

Арик погледна малката струйка кръв на дясното рамо на Фелиан.

— Виждам следа от инжекционна игла — каза той. — Да пробвам ли с противозмийска отрова?

Последва кратка пауза. Със свободната си ръка Арик затърси в санитарната чанта нож или скалпел, нещо остро. Изпитваше огромно съжаление, че вместо него тук не е Мелинда. Ако се наложеше да направи разрез в кожата на брат си, за да му спаси живота…

— Няма да е необходимо — каза Макс и в гласа му прозвуча нескрито облекчение. — Жизнените му функции са били забавени и сега започват да се възстановяват. Има ли ампули с никакъв стимулант в чантата?

— Има — каза Куин. — Води се в комплекта.

— Започнете с една доза — каза Макс. — Да видим как ще му подейства.

— Ясно. — Арик заби иглата и натисна буталото на спринцовката. — Някаква промяна?

— Момент — каза Макс. — Да, определено помага. Вярвам, че е вън от опасност. Поне за момента.

— Когато се върнем на звездолета, ще извършим по-пълен преглед — добави Куин. — Можем да ползваме и аптеката, която сестра ви натовари на борда.

Арик прегърна Фелиан и го притисна до себе си, както правеше, когато бяха деца. Бяха го намерили. Наистина го бяха намерили!

— Благодаря ти, Куин — тихо каза той и очите му се напълниха със сълзи. — На теб и на всички.

— Ние също сме доволни — отговори Куин. — А сега — към къщи.

— Решихме да се отправим директно към Едо — каза Арик, докато се носеше във въздуха към вратата. — Доркас и Мрач са по-близко, но според Куин полковник Холоуей още е бесен и няма да миряса, докато не ни бутне в затвора.

— Вероятно няма да може да ви направи нищо дори и да иска — успокои го Фелиан и отпи от тубата кафе… истинско земно кафе… — Освен ако Командването не пренасочи някои бойни кораби към региона.

— Вярно е — съгласи се Арик. — Във всеки случай така беше преди четири дни. А при дадените обстоятелства на никого от нас не му харесва идеята да отидем с всичко това в мрачанското космическо пространство.

— Не мога да ви виня — каза Фелиан. — Макар че според мен цялата идея е просто губене на време. Дори Командването да възложи на една бърза ескадрила да се върне тук, ще трябват осемдесет часа за път плюс времето за нейното комплектуване. Достатъчно време зхиррзхианците да си съберат багажа и да се изметат.

— Куин знае това — каза Арик. — Все пак може да са останали някои парчетии, които заслужава да се прегледат.

— Може. Във всеки случай е по-приятно от даването на показания пред военния съд.

— Благодаря за напомнянето — каза Арик и направи кисела физиономия. — Надявам се, че въпреки натоварената ти програма ще намериш време да свидетелстваш в полза на защитата.

— Не се безпокой — обеща Фелиан. — Имай ми доверие. Ще изпонатръшкам целия съдебен състав.

Усмивката на Арик помръкна.

— Известно ти е, че извади късмет, нали? Могли са да те убият в мига, в който са разбрали, че идваме. Според мен не са го направили, защото са смятали, че вече не си жив.

Фелиан отново отпи от кафето и почувства чукането в рамото, където го беше пробол Трр-гилаг. По време на пленничеството си беше научил много за зхиррзхианците. Сигурно те не желаеха той да избяга и да съобщи всичко научено.

И все пак…

— Не — бавно каза той. — Не мисля, че Трр-гилаг се е опитал да ме убие. Ти не си виждал езиците им, Арик… Адско нещо, действа като нож за изкормване. Ако е искал да ме убие, можеше да ме разреже чак до костта и да вкара достатъчно от онази отрова. Или просто да ми пререже гърлото.

Арик потрепери.

— Може би.

— Не може би — възрази Фелиан. — Той просто се е опитал да ме зашемети, за да ме върнат в килията. А онази холограма са използвали, за да отвлекат вниманието ми, докато е рязал усмирителния гащеризон.

— Трябва да е била много впечатляваща — каза Арик. — Но това все пак не обяснява защо е променил решението си, когато дойдоха изтребителите.

Или защо Трр-гилаг или зхиррзхианските техници не са го нападнали много преди те да стигнат до мрачанския кораб. Да не би да са се страхували, че Фелиан ще е достатъчно бърз и ще им извие вратовете преди отровата да му повлияе?

— Може би не е имал време — каза Фелиан. — Възможно е и да се е паникьосал. Или може би…

— Какво?

— Това е дълга история — каза Фелиан. — Наистина дълга история. Но може онези малки семенца на несигурност, които се опитах да засея в ума на Трр-гилаг, накрая да са пуснали корени. Може би е започнал да се пита дали неговите ръководители не са лъгали за станалото с „Джутланд“.

— Възможно е — колебливо каза Арик. — Но на твое място не бих разчитал много на тази версия. Това означава да приеме за вярна думата на един чуждоземец пред тази на собствените си старейшини.

— Той мислеше върху казаното от мен — не отстъпваше Фелиан. — Наистина размишляваше. Имаше намерение да го провери.

— Може би. — Арик потри бузата си. — Като говорим за извънземни, питал ли си се откъде се е взел мрачанският кораб?

— Всъщност не съм — поклати глава Фелиан. — Най-вероятно са се натъкнали на него в онзи миньорски свят, за който споменах, свалили са го и са го взели за сувенир.

— И са разбрали как да летят с него?

— Вярно, че е малко трудно — съгласи се Фелиан. — Но от друга страна, аз излязох навън веднага след като кацна и не видях никакви мрачанци. — Той вдигна рамене. — Макар че зхиррзхианците може бързо да са ги изкарали отвътре.

— Това ти харесвам, Фелиан: винаги си ясен — сухо го иронизира Арик. — Е, проблемът не е наш.

— Точно така — съгласи се Фелиан, остави тубата от кафето на мястото й и нагласи коланите на койката. — Ще видим голям зор, докато измъкнем от тази каша теб, татко, Куин и Мелинда.

— Няма проблем — увери го Арик и махна с ръка. — Сега, както знаеш, ние с Куин сме герои, а татко и Мелинда вероятно вече са у дома и се чудят защо се бавим.

— Дано да си прав — каза Фелиан.

— Разбира се, че съм прав — успокои го Арик. — Освен това здравните работници с квалификацията на Мелинда са много дефицитни, за да ги държат в затвор. — Той изключи осветлението. — Според Макс ти трябва да си починеш. Може би войната е неизбежна, но това не е основание да не поспим.

Фелиан се пресегна да разтрие възпаленото си рамо.

— А може и вече да е започнала — тихо каза той. — Само преди три дни Трр-гилаг много настойчиво ме разпитваше за „Копърхед“.

Арик се намръщи.

— Е… ако е започнала, имаме още по-голямо основание да се наспим. Скоро ще разберем. Сега почивай. Във всеки случай поне за момента семейство Кавана не участва в нея.