Гордостта на завоевателите

21.

— Говори Клипър, Маестро. Готови сме.

— Прието! — отговори Куин. — Макс, започвай сканиране!

— Слушам, започвам сканиране — докладва компютърът. — Започвам с разделяне по сектори.

Арик пое дълбоко дъх. „Каунтърпънч“ излетя от звездолета майка и той заоглежда извития край на планетата. Първата система, до която стигнаха, беше ужасна. Дълго и мъчително чакаха в тясната кабина на изтребителя, без Куин да атакува врага, за чието съществуване до този момент Арик дори не беше подозирал. Втората система не беше много по-добра, но той си беше внушил, че е започнал да привиква.

Не беше привикнал. И сега, на третия път, се чувстваше толкова нервен, колкото и първия. Седнал в изтребителя, загледан в шлема на седящия пред него Куин, той се чувстваше толкова не на място, колкото като дете се чувстваше в кабинета на баща си в очакване той да свърши поредния телефонен разговор. До него зееше жакът за майндлинк и му напомняше, че не е за него. Ако и когато възникнеше бойна ситуация, той щеше да е в тежест.

И отгоре на всичко това всъщност беше само половината от начертания план: третата система от петте, за чието изследване бяха обещали да помогнат летците. Още три безрезултатни опита и щеше да трябва да се върнат в Общността и да отговарят на обвиненията, които несъмнено щяха да им предявят.

И да изоставят Фелиан на завоевателите.

— Приеми доклад, командире. — Гласът на Макс прекъсна мрачните му мисли. — Засякох обширен район с обработен метал. Въведох местонахождението и спецификациите.

Арик почувства как стомахът му се свива. Възможно ли бе да са намерили търсеното място?

— Къде? — попита той.

— Приблизително на една четвърт от пътя до източния хоризонт — отговори Куин. — Изглежда твърде обширен, за да е кораб. Може би е база или малък град. Продължи сканирането, Макс… и следи за кораби. Какво е твоето мнение, Клипър?

— Изглежда, заслужава да му отделим внимание — отвърна Клипър.

— Съгласен. Аз ще взема центъра. Ти се навъртай около мен.

— Прието. Да тръгваме, господа! Паладин, охранявай отзад! Шрайк, имай грижата за страната с люка! Арлекин, ти осигуряваш охрана отгоре!

Последва изщракване на скобите за освобождаване и звездолетът зави нагоре и настрана.

— Аз какво да правя? — попита Арик и се опита да потисне треперенето на гласа си.

— Просто седи и се радвай на пътуването — отговори Куин. Гласът му неочаквано прозвуча неясен и далечен. На пулта пред Арик светна малка зелена лампа. Куин беше включил майндлинк. Сега той и изтребителят бяха едно цяло.

А Арик беше излишен багаж. Той се намръщи, размърда рамене под пилотския гащеризон и се приготви да чака.

Минутите се точеха болезнено бавно. Петте кораба стигнаха атмосферния слой, без да провокират никаква реакция, и започнаха да се спускат. С навлизането в по-плътен въздух конфигурацията на ескадрилата непрекъснато се променяше.

— Вижда се с невъоръжено око — чу се гласът на Паладин. — Наистина прилича на град. Или по-точно на останки от град.

— Разрушен от война? — попита Арлекин.

— Или от природни сили — обади се Дазлер, съекипникът на Паладин. — Оттук не мога точно да преценя. Но определено са повече руини, отколкото град.

— Да го разгледаме отблизо — предложи Куин. — Поддържайте формацията маневрена.

Минаха още няколко минути. „Каунтърпънч“ прекоси слой кълбести облаци и се насочи към вълнообразните, покрити с гори хълмове. В далечината вляво Арик видя отражения на слънчева светлина от вода… река или езеро, не можеше да каже кое от двете… и очертания на по-високи хълмове в другата посока. Хълмовете, над които летяха, преминаха в по-равен терен, нещо като поле или широко пасище. Далеч пред самолета видя друг водоем.

— Маестро, намираме се над град — докладва Дазлер. — Има много натрошен камък и метал, но е разпръснат сред големи площи с растителност. Изглежда много стар.

— Каква е почвата? — попита Куин.

— Никакви следи от кратери или пожари — каза Дазлер. — Ако е имало сражения, трябва да са били много отдавна. Една минутка…

За момент настъпи тишина.

— Интересно — каза най-после Дазлер. — Какво ще кажеш, Маестро?

— Наистина интересно — призна Куин. — Заслужава да го разгледаме още по-отблизо. Букмейкър, как е хоризонтът?

— Чист — отговори Букмейкър. — И да има някой, изглежда, още не ни е забелязал.

— Макс?

— Съгласен съм, командире — отговори компютърът. — Продължавам сканирането. Засега не откривам нищо освен град.

— Трябва да е имало война — промърмори разтревожен Арик.

— Не е задължително — възрази Куин. — Може да е било база. Някой е започнал опит за колонизиране, а после се е отказал. Клипър, осигури прикритие. Елдорадо и аз слизаме.

— Какво ще разглеждаме? — попита Арик, когато „Каунтърпънч“ се отклони и се устреми към земята.

— Има някаква странна пирамида — отговори Куин. — Висока около три метра, с много черни петна по повърхността. — Той кимна и шлемът му се разклати. — Ще се появи отляво. Хвърли й едно око.

„Каунтърпънч“ се наклони и Арик погледна. И я видя. Триъгълна, бяла, блестяща, съвсем не на място между тъмния окислен метал, порутената зидария и бледозелената растителност. Петната, за които бе споменал Куин, бяха неправилно разположени и започваха на една трета от височината на пирамидата отдолу. Арик я огледа, после премести погледа си зад нея…

— Онова там ограда ли е? — попита той.

— Къде?

— Ей там… онази широка тъмна линия на двеста метра от пирамидата. — Той се взря над шлема на Куин — Там… сега е право пред нас… вижда се част от нея.

— Наистина е ограда — заключи Куин, изви остро и едва не залепи стомаха на Арик за гърба му. — Плътна мрежа, но не е метална. От това разстояние не мога да определя точно какво е.

— Във всеки случай мястото определено не изглежда открито за широката публика — каза Арик. Гадеше му се и то не само от направения от Куин остър завой. — Мислиш ли, че може да има и други защити?

— Напълно е възможно — съгласи се Куин. — Сенсорите не показват нищо, но те не са чувствителни към такива неща. Ти решаваш. Да се махаме ли?

Арик се намръщи и каза:

— Не. — Това е първата следа, на която попадаме. Не можем да си позволим да я подминем. Хайде да слезем.

— Готово — съгласи се Куин. — Клипър, слизаме. Следете внимателно!

Изтребителят се насочи назад към пирамидата, носът му се повдигна нагоре и после се спусна надолу — Куин премина към вертикално кацане.

— Няма да се бавя — каза Куин и отвори капака.

— Не — отвърна Арик и разкопча коланите. — Ти ще останеш тук. Аз ще сляза.

Куин се обърна и го погледна.

— Сър…

— Елдорадо — поправи го твърдо Арик и се измъкна от седалката. — И обърни внимание, че няма място за спор.

— Може да е опасно…

— Сигурно е опасно — изсумтя Арик. — И ако възникне проблем, трябва да има подкрепление. Ти можеш да управляваш тази машина. Аз не мога. Значи аз трябва да изляза.

Измъкна се от изтребителя и се спусна по стълбичката преди Куин да успее да възрази. След двата дни, прекарани в безтегловно състояние, малко залиташе. Внимателно, опитвайки се да гледа едновременно във всички посоки, тръгна към пирамидата.

Както беше казал Куин, пирамидата беше висока около три метра, с блестяща, чиста, бяла повърхност. А колкото до петната…

— Не са петна — съобщи Арик и се взря в едно от тях. — Дупки са. Като цилиндри с диаметър около четири сантиметра и два или три дълбоки.

— Странна форма на ерозия — коментира Арлекин.

— По-вероятно гнезда за артилерийски снаряди — предположи Клипър.

— Нито едното, нито другото — каза Арик. — Първо, много са гладки. И второ, над всеки има вратичка.

— Вратичка? — повтори като ехо Делфи. — Каква вратичка?

— От някаква мрежа — отговори Арик. — Изключително фини нишки, много плътни. Материалът е блестящ, но мисля, че не е метал. Може би е стъкло.

— Прав си. Уредите показват, че не е метал — потвърди Куин. — Както не е от метал и пирамидата.

— В последния доклад от нападението на „Джутланд“ се посочва, че в конструкциите на завоевателите няма никакъв метал — посочи Шрайк.

— Вярно — съгласи се Клипър. — Макар че това едва ли е доказателство, че тази пирамида е построена от завоевателите. Елдорадо, вижда ли се нещо през мрежата?

— Много добре се вижда — отвърна Арик, заобиколи пирамидата и надникна през няколко вратички. — Повечето изглеждат празни. Една минутка. Тук има една… — Той се намръщи и отново погледна. — Вътре има тънко резенче изсъхнало месо.

— Какво? — попита Паладин.

— Поне прилича на месо — каза Арик. — Много тънко резенче от малко поизсъхнала наденица на дъното на дупката. Тъмнокафяво на цвят. С диаметър приблизително колкото малкия ми пръст. — Той погледна през още няколко вратички. — Има още няколко такива резенчета. Повечето са с почти същия вид, макар че по цвят малко се различават. Чакай. Ето едно резенче, което е много по-дебело от другите. Може би три или четири пъти.

Настъпи дълга пауза. Арик се наведе по-близко до мрежата над последната дупка и се опита да разгледа резенчето по-подробно. Наистина приличаше на изсушена наденица: тъмнокафява, с червеникав оттенък, малко спаружена. Вятърът, който духаше през дърветата, за момент се засили, въздушният поток нахлу през мрежестата вратичка и резенчето леко се разлюля. Вятърът утихна…

И Арик онемя. Сега, когато вятърът не шумеше, той чу нещо друго. Тихо и неясно, почти като въображение. Но определено го чу.

Продължителен стон.

— Как са затворени вратичките? — попита Делфи.

Арик трепна. Гласът бе прекалено реален след далечния стон.

— Извинявай. Какво каза?

— Попитах как са затворени вратичките.

— Хм… — Арик натисна с облечената си в ръкавица ръка една вратичка. Материалът, от който бе направена пирамидата, беше изключително хлъзгав.

— Изглежда доста здраво — отговори той. — С панти в единия край и ключалка в другия. Да се опитам ли да я отворя?

— Не — намеси се Куин. — Онзи, който е сложил защитна вратичка на нещо такова, може би е поставил защита и срещу отваряне с взлом. Освен това ни предстои да огледаме голяма площ. Макс, откри ли нещо ново отгоре?

— Нищо необичайно — отговори компютърът. — Бих посочил обаче, че сенсорите на звездолета не са проектирани за детектиране от голямо разстояние на използваните от завоевателите материали.

— Тук не сме много по-добре — каза Куин. — Продължавай да наблюдаваш инфрачервените сенсори и тези за движение. Елдорадо, връщай се и да се махаме.

— Добре — отвърна Арик. — Искам да споделя нещо, което може да е важно, а може и да не е. Преди минута, когато беше много тихо, мисля, че чух тих вик.

— Какво? — попита Клипър.

— Не зная точно — отговори Арик. — Нещо като вик. Стори ми се, че прилича повече на стон от болка, отколкото от гняв.

— Сигурен ли си, че не си въобразяваш? — попита Куин.

— Не съвсем — призна Арик и се отпусна на седалката. — Но там ми се стори като истински стон.

— Никой от нас не го чу — каза Клипър. — Все пак това не означава нищо, не и при тези нечувствителни микрофони.

— Щом се върнем на кораба, ще накараме Макс да прегледа записите в кабината — каза Кракджак. — Може би ще открие нещо.

— Може би — промърмори Арик и затегна предпазния колан. Вик на агонизиращ човек. Или може би хор от викове… От няколко отвора резенчетата наденички бяха извадени. Извадени… или заключени вътре? Възможно ли бе пирамидата да е някакъв затвор? Той тихо изсумтя. Затвор за резенчета наденички? Не, очевидно трябваше да има по-смислено обяснение. Единственият проблем беше, че не можеше да се сети за такова.

Издигнаха се във въздуха.

— Какво е заключението? — попита Куин, когато изтребителят се отдалечи от пирамидата.

— Точно от този въпрос се страхувах — призна Арик. — Нямам такова. Във всеки случай нищо смислено.

— Е, не си единствен — успокои го Куин. — Лично аз не бих се тормозил да гадая защо някой е сложил нещо в нещо.

— Освен ако това не е някакъв вид предупреждение — отвърна Арик и през ума му мина една неприятна мисъл. — Знаеш ли… има един стар варварски метод главите на жертвите да се набиват на колове като предупреждение за неприятелите.

— А ти знаеш ли някой, който да обявява война на наденички? — репликира го сухо Букмейкър.

— Освен това защо, ако е предупреждение, трябва да се защитава с вратички и ограда? — добави Кракджак. — В подобен случай би трябвало да си доста наблизо, та да видиш предупреждението.

— Правилно — съгласи се Арик и въздъхна. — Къде ще търсим сега?

— На около двеста километра има една голяма река — каза Куин. — Ще започнем оттам.

— Командире, докладва Макс — чу се гласът на компютъра. — Засякох група пристигащи тахионни килватери. Предварителните анализи показват, че са от два кораба на завоевателите.

Сърцето на Арик прескочи един удар.

— Сигурен ли си?

— Следите от килватерите съответстват на базовите линии от нападението над „Джутланд“.

— Интересно съвпадение по време — каза Клипър. — Късмет, Маестро. Макс, какво е вероятното време на пристигане?

— Приблизително два часа до навлизане в околопланетното пространство — отговори Макс.

— Записа ли ясно вектора?

— Ако приемем, че моите данни за базова линия са точни, векторът е съвсем ясен — увери го Макс. — Изпращам ви го.

Последва кратко мълчание. Арик преглътна тежко и погледна облаците високо над главата си. Всичко беше наред. Разполагаха с два часа да се махнат преди завоевателите да пристигнат.

Или с два часа да намерят Фелиан. Но ако беше тук, къде го държаха?

— Макс, сигурен ли си за вектора? — попита Делфи.

— Съвсем сигурен — отговори компютърът. — Повтарям: ако приемем, че информацията за моята базова линия е точна.

— Ами ако не е? — попита Арик.

— Тогава векторът не означава нищо, само това — язвително отговори Делфи. — Значи на почти сто и петдесет светлинни години в тази посока няма никаква система.

Арик се намръщи.

— Струва ми се малко пресилено.

— И на деветдесет светлинни години в конус с несигурност три градуса — добави Кракджак.

— Може би идват от някоя станция — колебливо предложи Арик. — Някъде от дълбокия Космос, между две слънчеви системи.

— В това също няма голям смисъл — каза Арлекин.

— Може би няма смисъл за нас — поправи го Дазлер. — Не забравяй, че тези приятелчета са извънземни.

— Стига празни приказки — прекъсна ги Клипър. — Маестро, какъв е планът?

— Имаме на разположение два часа — отвърна Куин. — Първия ще използуваме да продължим търсенето. Ще се разпръснем, няма да се дублираме, ще обхванем колкото се може по-голяма територия. Арлекин, ти също ще участваш. Аз поемам прикриването отгоре.

— Делфи ще ти подава векторите — каза Клипър. — Да тръгваме.

Червената светлина на спомагателното табло премигна и премина в зелено.

— Това е последното презареждане — напрегнато докладва Арик. — Как сте там?

— Всичко е наред — съобщи Куин от стола си пред главното контролно табло на звездолета. — Щом Макс получи всички числа, тръгваме.

— Добре — каза Арик и преглътна. Бяха пристигнали на звездолета преди двадесет минути и естествено, той беше предположил, че ще тръгнат веднага щом изтребителите пристанат в дока. Имаха достатъчно време, за да избегнат потенциалната опасност от среща със завоевателите.

Куин обаче имаше други идеи. Той беше посочил, че емисионните топлинни числа на пристигащите кораби вероятно ще са единствената следа, по която може да се каже от какво разстояние идват. Звездолетът имаше необходимите инструменти да засече тези числа, а Макс — подходящите програми, за да ги пресее и интерпретира.

И сега чакаха. Като мюрета пред гюме. Надяваха се, че новодошлите ще влязат в планетарното пространство достатъчно близко до тях, за да получат точни показания, и все пак достатъчно далеч, за да не ги забележат, проследят и набързо да изпарят звездолета.

— Чудя се дали можем отново да променим орбитата си — каза Арик. — Ако се преместим малко по-високо в гравитационната яма, ще можем по-бързо да излезем оттук.

— Добре сме си и тук — успокои го Куин. — Последното преместване ще ни издигне в апогея точно когато те ще влязат във въздушното пространство. — Успокойте се. Има голяма вероятност завоевателите да разберат, че сме били тук, много след като сме си отишли. Макс, има ли някаква промяна в техния вектор?

— Не, командире. Все още са на първоначално изчисления.

— Наблюдавай за преместване точно в края — предупреди го Куин. — Може да имат специален метод на подход.

— Прието — докладва Макс. — Ще навлязат приблизително след една минута.

Арик погледна дисплея и видя мъглявия хоризонт на планетата под тях.

— Какво ще правим, ако дойдат откъм другата страна на планетата?

— Ще трябва да видим как изглежда орбитата им на слизане — каза Куин. Той взе края на своя кабел за майндлинк и без колебание го включи в жака до главния дисплей. — Пригответе се! Идват!

Арик затаи дъх, несъзнателно се стегна и загледа дисплеите. Часовникът отброяваше секундите…

— Промяна на вектора! — извика Куин. — Идват към нас…

А после неочаквано се появиха: два млечнобели кораба със същата хексагонална конфигурация като тази от записите на стражевите кораби от „Джутланд“, врязала се дълбоко в паметта на Арик. Малко под тях, влизащи в орбита успоредна на тяхната.

Само на два километра!

— Куин! — извика Арик. — Точно над тях сме…

Куин не отговори. Челото му бе смръщено от напрежение, очите му бяха втренчени със смразяваща пустота в дисплея, на който се виждаха корабите на завоевателите.

На таблото до жака за връзка с компютъра светнаха две бледозелени светлини.

Арик се вторачи в дисплея. Корабите на завоевателите завиха към звездолета, „Корвините“ се спуснаха към тях като разгневени орли, защитаващи гнездата си. Ужасно тихо, ужасно сериозно, ужасно точно. Четирите изтребителя и звездолетът майка действаха като едно цяло.

Копърхеди!

С крайчеца на окото си Арик видя трепкане на светлина под дисплея…

И внезапно дисплеят трепна и завоевателите и планетата изчезнаха.

— Куин! Какво стана? Излязохме ли?

Изминаха няколко секунди преди да получи отговор. После очите на Куин бавно се фокусираха и той отговори със странен глас:

— Да. Получихме необходимите ни данни и излязохме. Няма никакви повреди.

Арик почувства, че някак странно не му стига въздух.

— Ами „Корвините“?

— Трябва да са с нас — отвърна Куин. Двете светлини под жака бяха изчезнали. Той се пресегна и измъкна кабела. — Извършихме двеминутен паралелен скок.

— Разбирам — каза Арик. Беше виждал хора, които правят паралелен скок, но не постигат оптимални резултати. Проблемът беше в едновременното извършване и в дрейфа… но онези пилоти нямаха синхронизацията на копърхед. — Хвърлихте ли статична бомба?

— Не — отговори Куин с малко тъжен глас. — Нямаше време. Имахме само две минути.

Арик погледна дисплея, който сега функционираше като главен пулт за състояние на звездолета.

— Какво ще стане, ако ни проследят?

Куин вдигна рамене и издърпа другия край на жака, скрит в косата под дясното му ухо.

— Ще се бием. Не се безпокойте… има голяма вероятност да не могат да ни намерят. Оптималното време между улавяне на следа от килватер, излизане от околопланетното пространство и проследяване на кораб се смята две минути. Тъй като за това време ние отново ще влизаме, те ще се издигнат над нас.

— Какво значи това? Че като се движат с космическа скорост, не могат да проследят килватера ли? Или че няма да изчакат две минути и няма да забележат, че отново сме влезли в околопланетното пространство?

Куин поклати глава.

— Съмнявам се. Изглежда, тяхната космическа тяга почива на същия принцип като нашата. Значи и системата им за проследяване е построена на същия принцип.

— Но как влязоха само на два километра от нас?

— Прав сте — съгласи се Куин, после вдигна кабела и пъхна конектора в жака зад ухото си. — Макс, щом влезем, искам веднага да се направи тактическо сканиране! — нареди той, докато пъхаше другия край на кабела.

— Слушам, да се направи тактическо сканиране.

Една от двете зелени светлини до жака светна.

— Приготви се, Елдорадо — каза Куин. — Започваме.

И отново започна отброяване на секунди. И отново звездите останаха зад тях. Занемял, Арик гледаше дисплея.

— Не ги виждам — промърмори той. — „Корвините“. Къде са?

Тишина.

— Куин? — попита Арик. — Къде са „Корвините“?

— Там и ей там — отговори Куин и в гласа му прозвуча облекчение. — Просто имат малък проблем с дрейфа. По маршрута са. Повреда… няма данни за повреда.

— Страхотно — каза Арик и потри чело с ръка. Беше като излизане от онези ужасни влакчета с повишена гравитация, които винаги бе мразил и на които, когато бяха деца, Фелиан и Мелинда винаги се мъчеха да го замъкнат.

За нещастие техният полет още не беше свършил.

— Какво ще правим, ако се появят завоевателите? Ще бягаме ли?

— Моментално — кимна Куин. — Не се безпокойте. При промяна на обстановката имаме определено място на среща. Макс, свърши ли с анализа на пристигащите кораби?

— Готов е, командире — докладва компютърът. — Но се страхувам, че няма да е много полезен.

— Винаги е така — отговори Куин. — Дай го.

На един от страничните дисплеи светна диаграма с образи на двата кораба на завоевателите.

— Това са необработени данни — поясни Макс. — Вижда се, че с изключение на началното разсейване от ефекта на ръба инфрачервената структура е забележително еднородна. Това означава или изключително студени двигатели, или високоефективна система за разсейване на топлина.

— Свръхпроводящ фюзелаж? — предположи Арик.

— Това е едната възможност — съгласи се Макс. — За жалост тази несигурност, съчетана с липсата на данни за материала, от който е направен корпусът, прави изчислението за разстояние много неточно. Все пак благодарение на непосредственото отчитане на данните изчислението ще е по-добро от направеното от „Джутланд“.

— Долната линия, Макс — подкани го Куин. — Нека да видим и нея.

Образите се смениха със стартова диаграма и означен с червено върху нея вектор.

— По моя оценка корабите са изминали между двадесет и пет и седемдесет светлинни години — каза Макс.

Куин изсумтя.

— От двадесет и пет до седемдесет? Ако кажеш от нула до един милиард, сигурно ще познаеш.

— Съжалявам — отвърна Макс. В гласа му прозвуча искрено съчувствие. — Без по-добри данни не мога да направя по-точно изчисление.

— Зная — въздъхна Куин. — Извинявай.

Арик погледна диаграмата. Изчисленията бяха верни. Нямаше никаква система на или близко до линията на почти сто светлинни години.

— Трябва да е космическа станция — каза той. — Няма как иначе.

— Зная — каза Куин. — Зная. Проблемът е… — Той млъкна и махна безпомощно с ръка към диаграмата.

Арик кимна унило. Да се намери единична станция в дълбокия космос по линия, дълга четиридесет и пет светлинни години…

— Не може да стане, нали? — попита тихо той.

— Не — призна Куин. — По дяволите, няма никакъв шанс. Дори ако се включат всички кораби на Общността.

Арик погледна червената линия.

— И какво ще правим?

— Връщаме се, сър — отговори Куин. — Нищо друго не можем да направим.

В контролната стая неочаквано стана тихо като в гробница. Гробницата на Фелиан.

— Още не — възрази Арик. — Рано е. Остават ни още две системи… нали пилотите обещаха да ни помогнат за още две системи!

Куин махна с ръка към диаграмата.

— Чудесно. И кои две да са?

Арик поклати глава. Толкова звезди! Откъде да започнат?

— Издирването свърши, господин Кавана — тихо каза Куин. — Направихме всичко възможно. Не помогна. Време е да се връщаме у дома.

— Толкова ли бързаш да се изправиш пред военния съд? — ядно отвърна Арик.

— Не — каза Куин. — Не изпитвам желание и да се готвя за война. Но навярно ще ни се наложи да изтърпим и двете.

— Съжалявам — извини се Арик. — Не исках да кажа това.

Куин помълча малко, после каза:

— Трябва да освободим пилотите. Такова беше споразумението ни. Но ако вие искате да продължим… Ще дойда с вас. Мисля, че двамата ще можем да изкараме още един месец.

— И къде ще търсим? — попита Арик.

Куин само повдигна рамене.

— Където пожелаете.

Арик отмести очи от диаграмата. Беше ядосан и разочарован. Но Куин беше прав. Те просто не знаеха откъде да започнат издирването.

— Не — каза той. — Ти си прав. Нищо повече не можем да направим. — Арик пое дълбоко дъх. — Кога тръгваме?

— Ако се придържат към сегашния си курс за минимален разход на гориво, „Корвините“ ще се върнат след около четири часа — каза Куин. — Ще ги приемем на док, ще презаредим и след това тръгваме към къщи. Или към Доркас, или право към Едо.

Арик кимна. Планът беше разумен, разбира се… нямаше смисъл да продължават да се мотаят наоколо, след като са взели решение да се връщат. Но все пак…

— Може би най-напред трябва малко да си починем — каза той. — Може би завоевателите не са успели да проследят тахионния килватер. Може би очакват да излезем от космическото пространство и тогава да тръгнат подире ни.

— Няма да тръгнат, ако им пуснем една статична бомба — посочи Куин.

— Все пак можем да си починем — повтори Арик. — Всички имаме нужда от почивка.

— Добре — въздъхна Куин. — Колко време ви трябва за почивка?

Или с други думи — колко време ти трябва, за да се примириш с мисълта, че изоставяш Фелиан на завоевателите.

— Например, десет часа, смятано от този момент — предложи Арик. — Това ще даде възможност всеки да поспи около шест часа.

— Прието — съгласи се Куин.

Арик пое дълбоко дъх. Това беше всичко. Имаше на разположение десет часа, през което време да направи чудо.

Или да намери куража да направи онова, което трябваше да се направи. И да каже последно сбогом на брат си.