Гордостта на завоевателите

22.

— Готово — каза Мелинда, свали щипките, които държаха гърдите на завоевателя отворени, и ги остави на таблата. — Дотук свършихме. Как си, Хобсън?

— Добре съм — отговори асистентът й, застанал от другата страна на временно приспособената за аутопсия маса. Но изглеждаше малко позеленял. — Свършихме ли вече?

— С това изследване — да — каза Мелинда. — Преди да се заема с черепа, ще трябва да подготвя някои специални инструменти. Сега ще разгледаме езика, а после ще направим почивка.

— Чух за този страшен език — мрачно промълви Хобсън. — С него е убил Бремер и Ранджитан.

— Да. — Мелинда кимна, отиде от другата страна на масата и взе една сонда. — Би ли му отворил устата, Хобсън! Внимателно!

Хобсън изпълни нареждането. Мелинда пъхна сондата под езика, защипа го и го издърпа навън.

— Интересно — промърмори тя, докато опипваше края.

— Какви са тези неща? — попита Хобсън и се наведе да погледне отблизо. — Приличат на зъби на акула.

— Кости, струва ми се — отвърна Мелинда и изви със сондата си един от матовобелите триъгълници. — Хванати здраво за мускула на езика. Много са остри.

— Как не се порязват?

— Вероятно при нормални условия не се подават толкова навън — предположи Мелинда, взе един скалпел и направи разрез между два костни зъба. — Мускулната тъкан вероятно малко се е свила през последните четиридесет часа. Аха!

— Какво има! — попита Хобсън.

— Кръвоносни съдове — отговори Мелинда и отвори разреза. — Доста плътна мрежа, точно тук, в края… Какво има?

— Идва майор Такара — съобщи Хобсън.

Мелинда се изправи и се обърна. През сгъстяващия се мрак, провирайки се внимателно между натрупаните под широката надвиснала скала каси с оборудване и припаси, към тях идваше Такара.

— Здравей, майоре — кимна тя, когато той дойде до пластмасовия балон на импровизираната зала за аутопсия. — Има ли нещо от биохимическата лаборатория?

— Да — каза Такара. — И двамата можете да си отдъхнете. Оказва се, че генетично произходът на завоевателите няма нищо общо с нас. Това очевидно означава, че никакви вируси или бактерии, свързани с вашия обект, няма да повлияят на биохимията на човешкото тяло. Не трябва да се отразят и на екосистемата на Доркас.

— И обратно, предполагам? — каза Мелинда.

— Правилно — съгласи се Такара, отвори вратата на балона и влезе. — Толкова по сценария за някаква „Война на световете“, каквато предполагахме. Как си, Хобсън?

— Справям се, сър — отговори Хобсън. — Това обаче не е моята специалност.

— Смятай го за част от екзотичния живот, обещан ти от агента по набиране на кандидати за Мироопазващите сили. — Такара кимна към трупа на завоевателя върху масата. — Разглеждате езика, нали?

— Да — отговори Мелинда. — Мисля, че зная как уби онези двама души. — Тя докосна със сондата един от острите костни израстъци. — Тези костни зъби са прикачени към нещо, което прилича на ръб от издуваща се тъкан точно под повърхността на езика. Нормално тъканта е мека и гъвкава, което дава възможност зъбите да се движат свободно. Това предотвратява надраскването или порязването вътре в устата. Когато обаче тъканта се налее с кръв, зъбите се втвърдяват и се превръщат в нещо като назъбен нож. Могат също да се съединят, което им дава още по-голяма сила. Ще трябва да се поровя още малко, за да разбера дали наистина е така.

— Добре, но внимателно — предупреди я Такара. — Аутопсията на Бремер показва, че в раната може да има някаква отрова. Тук ли ще сте по време на почивката?

— Може би — отвърна Мелинда и погледна над рамото на Такара към отслабващата светлина над скалата. Свечеряваше се и те трябваше скоро да приключат. — Защо, нужна ли съм някъде?

— Полковникът иска да отидете при него в кабинета му. Можете ли да прекъснете за малко?

— Веднага — каза Мелинда, свали ръкавиците и респираторната маска и ги остави на таблата. — Хобсън, ще можеш ли сам да занесеш тялото в хладилната камера?

— Разбира се.

— След това почисти и докладвай на лейтенант Гаспери от Трето управление! — добави Такара. — Щом се приготвите, можем да тръгваме.

„Кабинетът“ на Холоуей — един стол и бюро с компютър под навеса в ъгъла на секцията за тактическа апаратура — жужеше като кошер. Холоуей, застанал пред прикрепена към скалата карта, разговаряше с няколко души.

— А, доктор Кавана — каза Холоуей. — Съжалявам, че не мога да ти предложа стол, но тук сме малко зле с мебелировката. Започна ли дисекцията?

— Започнах — отговори Мелинда и бързо го огледа. Изглеждаше уморен. — Направих предварителен преглед на вътрешните органи и по-внимателно проучване в областта на гърдите. След като свърша с главата и крайниците, ще направя микроскопско изследване на тъканите.

— Разбирам. — Холоуей взе от отрупаното с електронна апаратура и документи бюро малка пластмасова кутия за биологически образци и й я подаде. — Погледни го. И ми кажи какво мислиш.

Мелинда взе кутията и я отвори. Вътре, поставен върху камуфлажна ръкавица, имаше тънък, леко накъдрен в края тъмнокафяв диск.

— Откъде се взе това?

Холоуей посочи към хората си.

— Донесе го сержант Дженовиц.

— Намерихме го на север от селището — отговори един кокалест мъж. — В малък кух цилиндър, вграден в някаква бяла пирамида, построена от завоевателите на хребета Овървю.

Мелинда погледна Холоуей и се намръщи. Завоевателите ги бяха нападнали само преди два дни.

— Завоевателите са го донесли — каза Холоуей. — Построили са четири такива пирамиди: на север, на юг, на изток и на запад от селището.

— Доста големи — каза Дженовиц. — Онази, която видяхме, беше над три метра висока и два широка в основата. В нея има може би двеста такива цилиндъра.

— Някакъв вид отбранителна станция? — предположи Мелинда. — Или сенсорна система?

— И за едното, и за другото са добре разположени — съгласи се Холоуей. — Единственият проблем е, че пирамидите изглеждат съвсем инертни. Няма нито активна, нито пасивна електроника, никакви енергийни източници или метал. Нищо. Освен ето тези неща. — Той кимна към кутийката.

Мелинда отново я погледна.

— Колко бяха?

— В дупките, които проверихме, открихме още четири — каза Дженовиц. — Може и да са повече… не можахме да погледнем на върха. Повечето дупки обаче са празни.

— Значи има достатъчно място за размножаване — отбеляза Мелинда.

— Взе ми думите от езика — кимна Холоуей. — По дяволите, трябва да разберем какви са тези неща. За предпочитане преди завоевателите да са докарали още.

— Разбирам — каза Мелинда. — Ще направя каквото мога.

Минаваше полунощ, когато Мелинда най-после отвори вратата на пластмасовото кълбо, където се намираше биохимическата лаборатория, и излезе в слабо осветената площ на главното здравно отделение. Не се изненада, когато видя, че Холоуей я чака.

— Научи ли нещо? — промърмори той, стана от мястото си до скалата и затвори джобния си компютър.

— Малко — отговори Мелинда и погледна редиците спящи ранени. Повечето бяха обгорени — жертви на лазерните оръжия на завоевателите. — Не можем ли да отидем другаде? — прошепна тя. — Не ми се ще да ги разбудим.

— Разбира се — също така тихо отговори Холоуей. — Насам!

Той я преведе покрай леглата и дежурната здравна служба до големите завеси, закрепени за ръба на надвисналата стена, за да спират светлината, и излязоха навън. Планинският въздух беше хладен.

— Какво откри? — попита той.

— Страхувам се, че не е много — отговори Мелинда. — Резенчето определено следва същия генетичен план като тъканта на завоевателите. Това показва, че е донесено от тях. Клетъчната структура е изключително плътна, което при хората може да означава, че е или от сетивна група, или от централна нервна система.

— Сетивна група? — замислено промърмори Холоуей. — Може би сме били прави като предположихме, че пирамидите са сенсорни станции.

— Може би — съгласи се Мелинда. — Отново подчертавам, че това се отнася за хората. Засега обаче не знаем каква е телесната структура на завоевателите. И още нещо: клетъчната структура на резенчето изглежда изключително еднородна и само краят като че ли е направен от друг материал. Отново трябва да поясня, че за земната биология това означава, че не е яйце.

— Възможно ли е да е някакъв къс от тяло или пъпка? Нали някои растения и животни се възпроизвеждат по този начин.

— Някои, да — съгласи се Мелинда. — Повечето от онези, които познаваме обаче, са доста примитивни. Все пак това не означава, че същото е невъзможно и за по-развити животни. Аз обаче не вярвам пирамидите да са ясли на завоеватели, ако имаш предвид това.

— А защо не?

— Първо, защото мисля, че в нашия завоевател има нещо, което много прилича на полов орган — каза Мелинда. — Ако съм права, това означава, че те не се възпроизвеждат чрез безполово пъпкуване или деление. И второ, защо трябва някой да постави на открито ясла? Особено във военна зона?

— На мен ми се струва, че това може да са инкубатори на някакви местни животни на завоевателите — каза Холоуей. — Някакви свирепи животни, които да отвлекат вниманието ни от боя със самите тях. Тези неща са доста добре защитени… може би не си чула, но всяка дупка е затворена с мрежеста вратичка. Дженовиц е трябвало да разбие ключалката, за да я отвори.

— Не, не съм — призна Мелинда и неволно потръпна. — Сега го чувам.

— Студено ли ти е? — попита Холоуей, забелязал треперенето й. — Можем да влезем на топло.

— Не ми е студено — отговори Мелинда и погледна към звездите и рехавите облаци, които се носеха около тях. — Просто се чудех дали е безопасно да стоим на открито.

— Съвсем безопасно е — увери я Холоуей. — Не мисля, че завоевателите имат нещо, което в момента може да лети, а независимо какъв опит имат в разгърнат бой с кораби, не изглеждат толкова умели в бой при планетарни условия. Някой ден ще благодаря на брат ти, че прояви предвидливост и ни изпрати летците „копърхед“.

Мелинда трепна.

— Е, той едва ли е предполагал, че ще възникнат такива проблеми.

— Знам — каза Холоуей. — Просто се надявам, че ще намерят брат ти Фелиан.

Мелинда се обърна към него.

— Как… Летците ли ти казаха?

— Всъщност по този въпрос те бяха по-сдържани дори от теб — отговори Холоуей. — Но от два дни тази мисъл не ми дава мира. Единственото разумно предположение беше, че това е частна спасителна акция в космическото пространство на завоевателите. От реакцията ти разбирам, че съм прав.

— Да. — Мелинда отново вдигна глава към звездите и се запита какви са реалните шансовете да намерят Фелиан. И дали и той, и Арик няма да изчезнат в непрогледната космическа тъмнина.

— Ти не можеш да се биеш вместо тях — тихо каза Холоуей. — Единственото, което можеш да направиш, е да поемеш своя дял в борбата срещу завоевателите и да оставиш техния на тях.

— Лесно е да се каже — подхвърли Мелинда.

— Така ли мислиш? — възрази той и гласът му внезапно стана твърд. Знаеш ли, аз също имам приятели и семейство. Те са на кораби и наземни станции над цялата Лира и над сектори от Пегас. И също чакат нападението на завоевателите. Но аз не мога да свърша тяхната работа с тревоги по тях. Ти също не можеш.

Мелинда пое дълбоко дъх.

— За съжаление си прав.

— Няма за какво да съжаляваш — каза Холоуей. Гласът му отново беше спокоен. — От двадесет години служа в Мироопазващите сили. Трябваха ми цели десет години, докато се науча да приемам реалностите. Има ли да ми кажеш нещо друго за резенчетата наденички?

— Нищо — отвърна Мелинда и се насили да не мисли за Арик и Фелиан и да се върне към стоящата пред нея задача. — Трябва да направя паралелни биохимически тестове с резенчето и с тялото на завоевателя и да сравня резултатите. Смяташ ли, че има някаква вероятност да намерим друго резенче? Може би в някоя от другите пирамиди? Или завоевателите ги охраняват много добре?

— Интересно е, че именно ти обърна внимание върху охраната — каза Холоуей. — Групата на Дженовиц е била нападната на около три километра от пирамидата. Според него опитът за повторно приближаване на такова разстояние е равносилен на самоубийство. Освен ако не рискуваме и не изпратим сериозна въздушна поддръжка, което няма да направя. Преди малко преглеждах видеозаписа от рапорта и забелязах, че само по пътя към пирамидата групата се е сблъскала със сериозна съпротива. След като са стигнали до нея, атаките са спрели.

— Сякаш завоевателите се страхуват да не повредят пирамидата — заключи Мелинда.

— Точно така — кимна Холоуей. — Още по-странното е, че на групата е било разрешено да се оттегли без по-нататъшна стрелба.

Мелинда се намръщи.

— Сигурен ли си?

— На записа се вижда много добре — каза Холоуей. — Имало е лазерна стрелба само за да ги прогонят, но когато са дошли близко до пирамидата, тя е престанала.

— Странно — промълви Мелинда, загледана в тъмнината. — Защо завоевателите са ги пуснали да си отидат?

— Според мен има три възможности — каза Холоуей. — Първата е, че завоевателите не искат никой да отиде близко до пирамидата. Втората — че не се интересуват къде отиваме, след като не сме повредили пирамидата им. И третата — че са държали на първите две, но не са искали да рискуват и да повредят резенчето, което е взела групата. Ако Дженовиц се беше опитал да продължи напред, вместо да се върне, може би щеше да има по-голяма яснота коя от тези три възможности е най-вероятна. Сега, разбира се, е много късно.

— Да. — Мелинда се поколеба. — Не се обиждай… но защо ми разказваш всичко това?

— Главно защото не си военно лице — отвърна той. — Ти имаш съвсем различна гледна точка. — Той замълча. — Освен това, тъй като ти беше тази, която се зае да разчопли случая, реших, че имаш право да бъдеш в течение на ситуацията относно станцията за тектоничен контрол.

За момент Мелинда не разбра за какво й говори. После неочаквано всичко си дойде на мястото.

— До нея ли искаше да се добере Дженовиц?

— Това беше една от целите му — каза Холоуей. — Обаче не успя. И няма да можем да се добереш дотам, докато не пристигне обещаната ни от Командването военна част. Ако изобщо пристигне, разбира се.

Значи това беше положението. Ако в тектоничната станция се съхраняваха някои от компонентите на КИОРО, имаше вероятност тя дълго да остане недостъпна. Заключена както за Севкоорд, така и за завоевателите.

— А какво ще стане, ако я намерят завоевателите?

Холоуей вдигна рамене.

— На практика само един компонент не може да свърши работа. Но ако там има дори само един компонент и те го вземат, ще се окажем с вързани ръце.

— И според теб какви са шансовете ни?

— Срещу завоевателите? — Холоуей вдигна рамене. — Зависи от това колко добре ще се окопаем, за да издържим един относително голям период. Както казах, завоевателите не изглеждат толкова добри в наземен бой. Ако имаха намерение да хвърлят ядрена бомба или да ни изпекат от орбита, досега да са го направили.

Мелинда си спомни кратката схватка, след като завоевателите свалиха тяхната въздушна кола.

— Може би копърхед са ги изненадали — предположи тя.

— Може — съгласи се Холоуей. — Но ако сумираме онова, на което бяхме свидетели, ще видим, че в основното им въоръжение и тактика няма нищо много впечатляващо. Особено като се вземе предвид, че това навярно бяха елитните им ударни части.

— Може да не са били елитни — каза Мелинда и по гърба й премина студена тръпка. — Може ударните им части да са на друго място. На някой от по-важните светове на Общността.

— Възможно е — съгласи се мрачно Холоуей. — Ако е така, ще мине много време, преди тук да пристигне помощ.

Мелинда примигна. Очите й се насълзиха. Баща й и братята й, всички разделени, всички Бог знае къде…

— Но това е техният дял от войната — каза тя. — Нали?

— Да — съгласи се Холоуей. — Запази силите си за нашия. — Той се поколеба. — Ако смяташ, че това може да ти помогне, опитай се да си спомниш как добре се справихме с тях след като ни свалиха. Ако въпреки сериозната си подготовка не можаха да се справят с нас, Едо или Ейвън съвсем няма да са по силите им.

Той си погледна часовника и продължи:

— Във всеки случай те задържах прекалено дълго. Ще имаш доста работа с останалата част от дисекцията и още няколко операции утре.

Операции…

— Да, вярно — съгласи се механично Мелинда и през ума й неочаквано премина една странна мисъл. Нещо полузабравено от предварителния преглед на трупа на завоевателя. — Ще се постарая до утре вечер да съм готова с докладите — както за резенчето, така и за завоевателя.

— Чудесно — каза Холоуей, хвана я за ръка и влязоха в медицинското отделение. — Знаеш ли къде ще спиш?

— Да — каза Мелинда. — Първо обаче искам да проверя нещо.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ.

Техниците бяха сложили трупа на завоевателя в една празна капсула, а за охлаждане бяха пригодили един резервен двигател „Айсфайър“. Импровизираният фризер беше поставен встрани, на няколко метра от мястото за аутопсия, в едно тъмно кътче. Над тази част още не беше построен навес и Холоуей изрично беше забранил да се палят каквито и да било светлини, така че тя трябваше да се задоволи с разсеяната звездна светлина, процеждаща се през дърветата, или да отложи работата за сутринта.

Тялото на завоевателя беше положено по гръб. Мелинда обърна главата настрани и прокара ръка по врата и под извивката на черепа. Ако беше запомнила правилно…

Наистина беше там. Издайническият гладък белег. Вертикален разрез, малко встрани от центъра, простиращ се от черепа до върха на гръбначния стълб на извънземния. Гладък, направен много професионално, дълъг около пет сантиметра.

И точно толкова голям, колкото беше необходимо за изваждане на нещо с диаметър, колкото резенчето наденичка.

Бавно, внимателно, тя върна главата в първоначалното положение и затвори капака на хладилната камера. Знаеше, че е смешно. Съвсем смешно. И все пак…

Мелинда изсумтя. Не. Това наистина беше смешно. Завоевателите имаха полови органи и сто на сто не се възпроизвеждаха чрез пъпкуване. И сигурно не по начин, който да изисква хирургическа намеса. Мелинда се обърна настрана и вдигна облечената си в ръкавица ръка да оправи респираторната маска…

И се вцепени. Там, на не повече от десет метра, нещо бавно летеше във въздуха. Нещо бледо, бяло и нематериално се движеше между купищата сандъци и апаратура.

Дух?

Почувства как ръцете й затрепериха, спомни си за страшните приказки, които й разказваха Арик и Фелиан, и за паниката, която я обземаше. Отстъпи назад и се спря. Призрачната фигура също спря и като че ли обърна глава към нея…

Гледаше я лицето на завоевателя!

В същия момент фигурата изчезна. Но това нямаше значение. Мелинда вече беше изкрещяла.

— Добре съм — каза Мелинда и допи последната глътка вода. Ръката й трепереше. — Благодаря.

— Сигурна ли си? — попита Холоуей.

— Съвсем. Нищо ми няма.

— Реакцията ти е съвсем естествена — увери я Холоуей. — На твое място аз сигурно бих реагирал по същия начин. Има ли нещо друго, което да ни разкажеш?

Мелинда поклати глава.

— Не. Но това нещо наистина беше там и наистина беше триизмерно. Завоевателят. И изглеждаше точно като от приказките за духове.

Майор Такара поклати глава.

— Няма никакъв смисъл, Кас. Дори ако оставим настрана въпроса как са го постигнали, защо ще си правят труда да прожектират холограма?

— Може би за да ни извадят от равновесие — каза Холоуей. — Да създадат паника, така че да получат представа за персонала и за разположението на оръжията ни. Ако наистина е било холограма.

— А какво друго би могло да бъде? — попита Такара.

— Не зная. Но имаме работа с извънземни и непозната технология — отговори Холоуей. — И резенче от нещо, за което доктор Кавана предполага, че е част от сенсорен комплекс.

Такара се намръщи.

— Нали не искате да кажете, че резенчето е част от високотехнологична информационно-търсеща система? Завършваща с холограма?

— Наистина изглежда глупаво — съгласи се Холоуей. — Но доктор Кавана каза, че образът е плувал около сандъците с апаратура. А по този въпрос не ме интересува дали изглеждам смешен, или не. Разполагаме ли с нещо, което да ни гарантира, макар и с минимален шанс, блокиране на сенсорната система на завоевателите?

Такара погледна джобния си компютър.

— Можем да направим фалшива капсула — като онази, в която е трупът. Но това няма… момент. Тъмната стая.

— Какво? — попита Мелинда.

— Електронна реконфигурация на стаята — обясни Холоуей. — Многослойна стомана, олово, меко желязо и цял куп други неща. Конструирани да блокират всичко, включително и значителен процент космически лъчи, което може да въздейства върху неекранирани кристали. Браво, Фуджи. Сложи резенчето там.

— Добре — отговори Такара. — Но какво да правя с тялото? И него ли да сложа вътре?

— И него — отговори Холоуей. — Доктор Кавана може да продължи дисекцията и там. — Той я погледна. — Ако се оправиш.

— Ще се оправя — обеща Мелинда.

За момент той се вгледа в нея, после каза:

— Чудесно. Но не се пресилвай. Може да останем тук доста.