Хаос

Арлингтън, Вирджиния

— Трябва да се обадя на шефа ми в ДОЯЗ — веднага каза Кали. — Това е въпрос на националната сигурност.

— Изчакай — спря я Мърсър. — Първо искам да сглобим всичко. Да видим какво знаем и какво трябва да научим. Когато сме готови, можеш да го представиш на екипа за реагиране на ядрени заплахи, а аз ще отида при Айра Ласко в Белия дом.

Кали не изглеждаше убедена.

— Освен това наближава полунощ — продължи той. — Би трябвало да успеем да напишем доклада до сутринта, ако работим цяла нощ.

— Добре — отстъпи тя.

— Хари?

— Какво толкова — отвърна старецът. — Ще си почивам на воля, когато заспя вечния си сън.

— Задължен съм ти.

— Всъщност си ми задължен с двайсет хиляди, обаче от мен да мине. — И седна да работи по писмото от тридесет страници на Честър Бауи до Алберт Айнщайн.

Мърсър сложи кафе, а Кали отиде в банята за гости. Когато се върна, очите й бяха ясни и бистри, а косата й беше вързана на конска опашка. Беше си сложила гланц за устни.

— Мога ли да попитам защо държиш дамски принадлежности в банята за гости? — попита закачливо.

— На Хари са — отвърна Мърсър. — Тоя дърт развратник много си пада по козметика.

— Нещо ме притеснява — каза Кали, докато сядаше на бара. — Всъщност всичко ме притеснява, но това, което не разбирам, е как може да съществува плутоний в природна среда. Това физически е невъзможно.

— Ни най-малко. Плутоният се среща навсякъде в природата. По-трудно е да се обясни голямата му концентрация, но мисля, че знам отговора. Чувала ли си за Окло в Габон, Западна Африка? — Кали поклати глава.

— В началото на седемдесетте френска експедиция открива необичайни пропорции изотопи в няколко уранови залежа. Несъответствието било малко, но важно. Нещо било станало с урана.

— Отначало помислили, че пробата е замърсена в лабораторията или на място, но после изключили тази възможност — продължи той. — Единственото логично заключение било, че по някое време — по-късно разбрали, че е станало преди два и половина милиарда години — природният уранов залеж е достигнал критична точка.

— И се е стигнало до верижна реакция — заключи Кали. — Чела съм за това. Природен ядрен реактор, който функционира точно като атомна централа. В него е имало всички необходими елементи, гориво под формата на концентриран уран — 235. Имало е много вода, която да действа като регулатор, затова верижната реакция не е стигнала до експлозия, а освен това в скалата не е имало неутронни абсорбенти, които да предотвратят достигането на масата до критична точка.

— Точно така. Водата, която е достигнала до урановите залежи, е била с висока концентрация на калций, който е поел ролята на контролните пръти в атомна електроцентрала. Освен това водата е охлаждала реактора! достатъчно, за да се поддържа верижната реакция.

— И колко е продължила верижната реакция?

— Смята се, че между петстотин хиляди и един милион години.

— Наистина?

— На всичкото отгоре никой не е протестирал — пошегува се Мърсър.

— Мислиш ли, че рудата, която е открил Честър Бауи, е от друг ядрен реактор, подобен на този в Окло?

— С една съществена разлика. Тази, която е открил Бауи, е достигнала критична точка съвсем скоро, в противен случай плутоният би се разпаднал. Той има период на полуразпад около двайсет и четири хиляди години, така че размерът на реактора и съотношението на оставащия плутоний — 239 биха определили възрастта му. Ако трябва да направя предположение, бих казал, че е възможно да е на няколко милиона години, което за геологическите времена си е просто вчера.

Кали го изгледа смаяно.

— Не бях мислила за това. Възможно ли е да има други природни реактори… имам предвид по-млади?

Мърсър поклати глава.

— Съмнявам се. А дори да има, е много вероятно да са дълбоко в земната кора.

Кали замислено каза:

— Странно е, че първоначалното ми проучване на много случаи на рак в Африка ни доведе до природен източник на плутоний.

— И още по-странно, че някой е информирал още някой.

— Какво искаш да кажеш?

— Поли Фейнс. Когато го видяхме в Африка, предположих, че е нает от Хариби Дайс да му помага в революцията. Сега мисля, че е по-вероятно Дайс да е бил наемникът, който да защитава Поли и да му помогне да открие залежите.

— Точно така! По дяволите, как не се сетих. Поли всъщност е търсел плутония. Което ни довежда до тазвечерните посетители. Как се нарекоха?

— Еничари — отговори Мърсър. — Трябваше да се досетим, че става дума за терористи от Близкия изток.

— Какви са тези еничари?

— По време на Османската империя са били елитни войници, подчинени лично на султана. Едни от най-свирепите бойци в историята. Абсолютно безмилостни. Ако правилно си спомням, са станали толкова силни, че един от султаните през деветнайсети век е събрал друга войска и ги е избил до крак.

— А сега те се завръщат.

— Съмнявам се, че тези хора имат някаква истинска връзка с тях. Просто използват името.

— Обаче забележи, че не се държаха като терористите, с които съм си имала работа. Не са последователи на джихада с безумен поглед, готови да се самоубият, защото така повелява Коранът. Помисли. Спасиха живота ни в Африка и после в Атлантик Сити. А тази вечер, макар че ме изплашиха до смърт, не ме нараниха. Всъщност дори се държаха почтително. Спя гола, а когато станах от леглото, те извърнаха очи.

— Кали, набожните мюсюлмани не биха искали да гледат голото ти тяло. — Мърсър не можеше да прогони този образ от ума си. Беше сигурен, че тя знае точно какво си представя, и се извърна. После бързо добави: — Освен това бяха въоръжени.

— Първо, годината ми престой в Ирак ме научи, че мъжете са си мъже по целия свят. Пипат и гледат винаги, когато им се удаде възможност. Мюсюлмани, евреи, християни — все тая. Но тези не го направиха… а и защо се опитват да ни убедят да стоим настрани? Защо просто не ни убият и да приключат с нас? Ако аз бях терорист, щях да направя точно това.

Мърсър изхъмка. Тя имаше право. Поли Фейнс и хората му очевидно не ценяха човешкия живот. От това, което бе видял, изглеждаше сякаш с удоволствие го отнемат, но двамата еничари не бяха наранили Кали и дори не ги бяха заплашили. Водачът просто ги предупреди, че ако продължават да разследват, може да попаднат в престрелката. Какво мислеха, че търсят двамата с Кали? Аламбикът на Скендербег. Мърсър не знаеше какво означава това.

— Имаш ли представа какво според тях търсим? — попита я. — Аламбикът на Скендербег?

— Никаква — призна Кали. — Нямаш ли речник? Хари се обади иззад бара:

— Аламбикът е уред, който се използва за дестилиране на пиячка.

— Има си хас ти да не го знаеш — саркастично отбеляза Мърсър. — А Скендербег?

Хари се върна към бележките си.

— Не мога да ти кажа.

Кали последва Мърсър в домашния му кабинет. Той прокара ръка по един къс синкава скала на витрината до вратата. Това му бе личен талисман, парче кимбер-лит, скалата маркер на всяка диамантена мина по света. От долната страна на къса имаше прелестен диамант, подарък от признателен собственик на мина в Южна Африка.

— Нямах възможност да ти кажа — каза Кали, докато Мърсър пускаше компютъра. — Имаш прекрасен дом.

— Благодаря — отвърна Мърсър. — Пътувам толкова много, че имам нужда домът ми да е моята крепост. — Включи се в интернет, отвори една търсачка и написа „Скендербег“. Известно време чете мълчаливо, после каза: — Изглежда, Скендербег е бил албански военачалник, въстанал срещу Османската империя.

— Отново османска връзка — прекъсна го Кали. Беше се настанила на кожения диван до стената и бе завила краката си с одеялото, което бе сгънато на облегалката.

— Да. Умрял е през 1468 година. Разбива турската армия пет пъти и успява да запази независимостта на Албания четвърт век. Национален герой на страната. Нещо като средновековен Джордж Вашингтон.

— А аламбикът? — Очите й бяха затворени и на Мърсър му се струваше, че всеки момент ще заспи.

Мърсър стрелна пръсти по клавиатурата. Опита няколко варианта на търсене, но не намери нищо.

— Нищо.

Кали не отговори и той я погледна. Дишаше леко и равномерно, устните й бяха леко отворени. Бе заспала. Той заобиколи бюрото и застана над нея. Тя се бе свила като коте и бе подложила едната си ръка под бузата.

Не можеше да не си помисли за Тиса, макар че двете с Кали изобщо не си приличаха. Тиса имаше огромни тъмни очи, деликатни азиатски черти и тяло на гимнастичка. Кали бе типична американка с червената си коса и луничките, които покриваха дори ключиците й и вероятно стигаха по-надолу. Бе висока и по-скоро кокалеста, отколкото закръглена, но в движенията й имаше атлетична грациозност, която смекчаваше това. А и Мърсър трябваше да признае, че тя е първата жена, която го привличаше след смъртта на Тиса.

В действителност бяха прекарали съвсем малко време заедно, но поради обстоятелствата той я беше опознал — начина й на мислене, реакциите и най-важното, как се възприема самата тя. Кали беше уверена и сигурна в себе си, характеристики, които го привличаха повече от всичко.

Сега обаче не беше време за такива мисли.

Едва се сдържа да не махне един кичур от челото й. Вместо това опъна одеялото до брадичката й и й свали обувките. Стъпалата й бяха дълги и тесни, с деликатни кости и толкова бледа кожа, че вените се виждаха. Тя въздъхна в съня си. Той я погледна още веднъж, усмихна се и излезе от кабинета: намали светлината, но не я изгаси, та ако Кали се събуди през нощта, да може да вижда.

Преди да се качи на третия етаж, се увери, че всички врати са заключени. Беретата на нощното му шкафче беше петият, а може би и шестият му пистолет. Някои бе загубил в схватки, други бяха послужили за доказателство. Оръжието беше надеждно и той познаваше възможностите му така, както и своите. Знаеше, че деветмилиметровият пистолет е зареден, но все пак го провери. В цевта имаше патрон и предпазителят беше свален. Той го вдигна и го затъкна зад гърба си. Съмняваше се, че Поли ще дойде тази нощ, но нямаше да остави нещата на случайността. Щеше да се погрижи от утре Хари да си стои вкъщи и да помоли Айра Ласко да заведе и него, и Кали в тайна квартира.

Слезе при бара. Хари вече хъркаше на дивана толкова силно, че звучеше като предсмъртни стонове на мечка. Повлекан се беше свил до протезата на стареца, носът му бе до крака му, за да може да подушва през нощта обичния си господар.

Мърсър не оправи одеялото на Хари.

Седна на бара и видя, че Хари още не е приключил работата си. Отмести бележките му и зачете дългото писмо до Айнщайн.

По обяд на следващия ден секретарката на Айра Ласко въведе Кали и Мърсър в кабинета му в сградата „Дуайт Айзенхауер“ до Белия дом. Айра стана и заобиколи голямото си бюро, за да се ръкува с Кали.

— Значи вие сте дамата, която Мърсър е срещнал в Африка като на филм? — Голото му теме едва стигаше до брадичката й. — Когато ми се обади от Ню Джързи снощи, той ми спомена, че работите за Департамента по енергетика.

— Следовател съм в ДОЯЗ.

— Екип за реагиране на ядрени заплахи. Значи сте под ръководството на Клиф Робъртс?

— Точно така.

— Той е идиот.

Кали се ухили и веднага почувства симпатия към Ласко.

— Прав сте.

— Освен това е бивш морски офицер като мен. Прекарах година с него в Пентагона. Има фантазиите на кюрд и наполовина толкова мозък. Издигна се в ДОЯЗ едва когато бе създадена Службата за национална сигурност след единайсети септември. — Подкани ги да седнат на столовете пред бюрото му и се върна на мястото си.

Кабинетът бе голям и удобен, облицован с ламперия, с луксозен зелен мокет. На стените имаше няколко картини в рамки — и американското знаме естествено. Айра носеше значка със знамето на ревера си. В една витрина имаше макет на подводница клас „Есетра“, на такава Ласко бе служил, преди да се премести във военноморското разузнаване.

Той се обърна към Мърсър.

— И какво толкова важно има, че трябваше да се откажа от игра на голф с началник-щаба?

— Неколкостотин килограма плутоний, липсващи от седемдесет години. — И Мърсър разказа за природния ядрен реактор в Окло и теорията им за необичайно концентрираните залежи, всъщност останки от много по-млад реактор, неразпаднали се напълно.

— Каква е вероятността да има други такива реактори? — попита Айра, когато Мърсър приключи.

— Кали ме попита същото снощи. Малка. Мисля, че вероятно това е единственият такъв реактор в цял свят.

— Как го е открил онзи човек? Ти ми каза, че или е бил най-добрият геолог, или най-големият късметлия на света.

— Казвал се е Честър Бауи — каза Мърсър — и изобщо не е бил геолог. Преподавал е класически науки в малък колеж в Ню Джързи. Не е търсел уран или плутоний. Търсел е мина от гръцката митология.

— Нищо не разбирам.

— Според митовете Зевс оковал Прометей за неподчинение и за това, че дал на човечеството огъня. Оковите били от неразрушим метал, наречен адамант. Бауи смятал, че знае къде е местонахождението на адаманта. Натъкнал се на малък проблем с финансирането на експедицията и го обсъдил с колега от Принстън. Надявал се, че прочутият университет може да оцени проучването му.

— Малко вероятно — измърмори Айра.

— Напротив. Един човек в Принстън се заинтересувал, и то много. Не друг, а самият Алберт Айнщайн. Доколкото успях да разбера, Никола Тесла, роденият в Хърватско гений, изобретил променливия ток, който използваме днес, се е свързал с Айнщайн в средата на тридесетте години и е споделил с него теорията си, че в периодичната таблица съществуват елементи след урана. Това е станало шест или седем години, преди Енрико Ферми да постигне първата самоподдържаща се верижна реакция в Чикагския университет и четири или пет години, преди Айнщайн да напише прочутото си писмо до Рузвелт, в което посочва теоретичната възможност за създаване на ядрена бомба.

— Бауи не е знаел как Айнщайн е разбрал за молбата му, но Принстън все пак финансирал пътуването му — продължи Мърсър. — Айнщайн предупредил Бауи, че това, което може да открие, не е адамантът от митовете, а нов и вероятно опасен елемент. Бауи бил убеден, че Айнщайн и Тесла грешат, и нямал търпение да се докаже пред най-великите умове на своето поколение.

— А дали Бауи е бил добре приет в своята област? — попита Айра.

Мърсър се засмя.

— Всъщност е бил съвсем изперкал. Истински фанатик, що се отнася до собствените му теории. Отказвал да повярва на друг, освен на себе си.

— Искаш да кажеш, че е бил луд?

— Абсолютно. С обсесивно-компулсивно разстройство, арогантен, както щеш го наречи. — Мърсър отново подхвана историята. — И така, той отива в Африка и на базата на проучванията си в гръцката митология открива мината. В дневника си споменава, че там имало древна стела.

— Какво е това стела?

— Каменен обелиск с издълбани изображения, използван от египтяните за означаване на военна победа или важно събитие.

— Значи всичко това стига чак до египтяните? Мърсър вдигна ръка.

— Това изпреварва историята, но ние с Кали видяхме такава стела на площада на селото. Висока около два метра и съвсем ерозирала. Бауи наел няколко местни жители да му помогнат да събере проби от рудата. И както вече знаеш, оттогава местните хора страдат от дълготрайно излагане на радиация. Той изкопал рудата и потеглил към пристанищния град Бразавил. Чак тогава разбрал, че не е единственият, който търси рудата Всъщност няколко групи били заинтересовани от това, което правел там. Бауи бил убеден, че водачът му го е предал на германски агенти. Знаеш, че нацистите са си падали по окултното и че са изпращали агенти да търсят древни реликви. Хитлер се е нуждаел от тях, за да легитимира претенциите си за чиста арийска раса и всичките тези глупости. Така са се сдобили например с ко-пието на Лонгин, с което се предполага, че е промушен Христос.

— Гледал съм филма — каза Айра. — Изчезналият кивот и така нататък. Това пасва с разказа ти за другите, които се появили в селото няколко години след Бауи, за да изкопаят останалата руда.

— И да избият повечето жители на селцето — добави Мърсър. — Бауи успял да натовари пробите на парахода „Уедърби“, който да ги откара в Чикаго, където Айнщайн смятал, че Ферми трябва да ги проучи и да провери дали наистина са трансуранови елементи.

— Защо Бауи не се е качил на кораба?

— Параноя, а освен това е прекарал няколко седмици в непосредствена близост до плутония без никаква защита. Разбрал, че страда от лъчева болест, а освен това се разболял от малария и други тропически болести. В дневника си пише нещо от сорта на „Три дни червата ми шуртят като реката Стикс“.

— Наистина високохудожествен образ.

— В деня след потеглянето на кораба за малко да го убият двама мъже. Сметнал, че са германци. Опитали се да го натикат насила в една кола, но двама други, с тъмни дрехи, се появили, застреляли германците и изчезнали.

— Кои са били те? Разбрал ли е?

— Той не, но ние да. — Твърдението на Мърсър предполагаше обяснение.

— Снощи двама мъже в тъмни костюми се появиха в апартамента ми и ме принудиха да тръгна с тях — каза Кали. — Заведоха ме в дома на Мърсър и ни предупредиха да спрем търсенето на нещо, което нарекоха Аламбика на Скендербег.

— Това бяха същите хора, които унищожиха Хариби Дайс и армията му в Африка и се разправиха с Поли Фейнс в „Деко Палас“ — добави Мърсър. — Нарекоха се еничари и казаха, че сме попаднали в древен конфликт, който не можем да разберем.

Айра вдигна ръка.

— Момент. Казваш, че мъжете, които са спасили Бауи в Бразавил, са същите, които са премахнали Дайс?

— Не. Но мисля, че принадлежат към същата организация, тайно общество, което съществува поне през последните седемдесет години, а може и да датира от петнадесети век. Скендербег, истинското му име е Георги Кастриоти, е бил от албански княжески род. Еничар, който впоследствие въстанал срещу султан Мурад Втори. Превзел един ключов град в Албания и с войска от двайсет хиляди души успял да задържи османската четвъртмилионна армия цели двадесет и пет години. Имал е тесни дипломатически връзки с Ватикана и е разполагал с финансовата му подкрепа, тъй като е защитавал християнския свят от ислямските нашественици. Интересното в случая, и тъкмо затова разказвам всичко това, е, че името Скендербег е местен превод на османското Искендер бей или Искендер Велики, тоест Александър Велики. Тази сутрин се свързах с един преподавател по османска история в университета „Джордж Вашингтон“, за да науча повече за Скендербег. Може да се направи предположението, че Скендербег е получил тази титла, тъй като военните му умения са били равни на тези на Александър, но има и друга история, която не може да бъде потвърдена. Носят се слухове, че той е притежавал талисман, който Александър е носел със себе си в битката срещу най-големия си враг Дарий, битката при Арбела през 331 година преди Христа. И точно този талисман е позволил и на двамата да разгромят армии десет пъти по-големи от техните.

— Какъв талисман?

— Професорът не знаеше, но предполагам, че това е аламбикът, за който споменаха еничарите. Професорът каза, че най-големият познавач на Скендербег е един турски историк, Ибрахим Ахмед. Опитах се да се свържа с него в Истанбул, но успях само да оставя съобщение.

— Имаме теория — каза Кали. — Преди последната си битка с Дарий Александър нахлува в Египет и сваля от власт персийския управник. Според историята хората открито го приветствали и улеснили изграждането на Александрия, където била построена прочутата библиотека. По време на престоя си в Египет Александър посещава храма на Зевс-Амон в Либийската пустиня. Там оракулът му разкрива, че той е син на Амон, върховното египетско божество, и следователно самият той е бог. Година по-късно той разгромява Дарий.

— Следя мисълта ти — каза Айра.

— Ами ако Александър е получил още нещо, когато е посетил оракула, като например как да се сдобие с велико оръжие, подобаващо на бог? По това време търговията по северните брегове на Африка, била добре развита. Възможно е жреците да са научили за магическите скали, които могат да извадят от строя цяла армия, и да са казали на Александър къде да ги открие.

— Смятаме — каза Мърсър, — че той е изпратил отряд в днешната Централноафриканска република, до река Сцила. Там хората му са изкопали част от плутониевата руда и са издигнали стела, която да ознаменува посещението им.

— Мислим, че Александър е влязъл в битка с Дарий, като е използвал импровизирана атомна бомба — заключи Кали. — Проверихме как е протекла битката при Арбела. И Александър, и Дарий са знаели кога и къде ще се срещнат. Възможно е във времето преди битката Александър да е разпръснал радиоактивен прах около лагера на Дарий. Хората му не са имали нужда от друга защита освен кърпи на устата, за да не вдишват плутония, което между другото е единственият начин, при който той е опасен, а хората на Дарий са се отровили от радиацията. Това не е смъртоносно, но е достатъчно, за да ги направи негодни и да позволи на по-малката армия на Александър да ги разгроми.

— А сега се пренасяме хиляда и седемстотин години напред във времето, в Албания — добави Мърсър, — и виждаме военачалник, който задържа огромна армия в продължение на десетилетия, като използва талисман, който навремето е принадлежал на Александър Велики. Смятаме, че Скендербег е използвал аламбика му, за да облъчи османската армия с достатъчно радиация, за да разболее бойците и те да не могат да се бият.

— Какво е станало със Скендербег?

— Умрял е през хиляда четиристотин шейсет и осма година от естествена смърт — каза Мърсър. — Хората му устояли още едно десетилетие, но впоследствие били победени.

— А аламбикът му? — На сбърченото от съсредоточение лице на Айра бе изписано съмнение.

Мърсър вдигна рамене.

— Надявам се професор Ахмед от Истанбул да може да отговори.

— Адмирал Ласко — каза Кали, — знам, че звучи малко невероятно, но в дневника на Честър Бауи има откъс, който донякъде свързва нещата. Той е тръгнал от Бразавил веднага след опита за отвличане и е минал през Александрия. В дневника си пише, че ако разполагал с още няколко дни, можел да открие гробницата на Александър. Знаел е, че има връзка между Александър Велики и неговата работа.

— Оттам — продължи Мърсър — е хванал параход за Европа, където направил нещо, което нацистите никога не биха предположили. Знаел е, че умира, и е искал да стигне до Америка възможно най-бързо, за да разкаже на Айнщайн какво е открил. Изпратил е на Айн-щайн телеграма от Атина, а Айнщайн му е писал в отговор да се свърже с Ото Хан, учен, който впоследствие получава Нобелова награда.

Кали го прекъсна:

— Хан не е бил нацист и е отказал да работи по ядрената програма на Германия, затова, когато Айнщайн се свързал с него относно Честър Бауи, уредил завръщането на Бауи в Съединените щати по възможно най-бързия начин — с дирижабъла „Хинденбург“.

— Казвате, че е бил на борда на „Хинденбург“, когато той е избухнал?

Мърсър кимна.

— Което ме навежда на мисълта, че може би теориите за конспирацията са верни и цепелинът наистина е бил саботиран. Само че причината не е била да се компрометират нацистите, а да не може Бауи да предаде плутониевата проба на Айнщайн.

— Господи! — възкликна Айра. — Кой? Как?

— Залагам на германците, и ето защо. В последните няколко страници от дневника си Бауи пише, че в каютата му идва офицер. Той го убива, понеже решава, че германците са разбрали кой е и няма да го оставят да слезе от дирижабъла. Тогава написва историята си и я слага в сейфа. Отвън написва името на Айнщайн и го изхвърля през прозореца. Но това, което ме кара да мисля, че са били германците и Бауи не е бил параноик, е, че дирижабълът е бил забавен да пристигне в Лейкхърст поради буря. Ами ако на капитана е било заповядано да чака, защото нацистите са се опитвали да измислят как да го унищожат? Не знам дали знаете, но след като „Хин-денбург“ избухва, германците не позволяват на никого да разчисти отломките. Изпращат собствени екипи, които връщат останките от цепелина в Германия. Това може да е било прикритие, за да се намери сейфът на Бауи сред останките, само че той ги е изпреварил и го е изхвърлил над Уеъртаун, Ню Джързи.

— Мисля, че са били еничарите — обади се Кали. — Мисля, че са разбрали, че са сгрешили, като са позволили на Бауи да отиде в Бразавил, че по някакъв начин са научили, че ще пътува с „Хинденбург“, и че са накарали някой в Съединените щати да го свали.

Айра се почеса по голото теме.

— Може да имам и трети кандидат, такъв, който да разбие всичките ви теории. — Отвори средното чекмедже на бюрото си, извади нещо и го сложи на бюрото.

Мърсър го позна веднага.

— Това е куршумът, който старицата ми даде в Африка.

— Изпратих го в лабораторията на ФБР в Куонтико — каза Айра. — Това, приятелю, не е германски куршум, а руски, или от автомат „Шпагин“, който, ако не знаете, е бил стандартното автоматично оръжие на Съветската армия по време на Втората световна война.

— Руснаците? — възкликнаха едновременно Мърсър и Кали.

Мърсър изобщо не бе очаквал това. Бе сигурен, че именно германците са преследвали Бауи. Доколкото знаеше, Съветският съюз дори не беше имал ядрена програма, преди през четиридесетте години на двадесети век в проекта „Манхатън“ да проникнат шпиони, така че защо ще им трябва плутоний пет години по-рано? И тъкмо понечи да го каже, когато Кали заговори.

— Това е съвсем логично — каза тя. — Знаем, че Съветският съюз е имал шпиони в Лос Аламос и по този начин са се сдобили с плановете за бомбата. Сталин е знаел повече за това от Труман, когато са се срещнали в Потсдам, а президентът е споменал, че разполагаме с оръжие, което ще спре войната. Това, което никога неми е било ясно, както и на много хора, които изучават история, е как руснаците са успели да създадат собстве на бомба толкова скоро след капитулацията на Япония. Вместо десетилетията ядрено превъзходство, които сме очаквали, сме го загубили само след четири години.

— Цялата западна част на Русия е била опустошена от войната — продължи Кали. — Били са унищожени цели градове и милиони хора са останали без дом — руснаците не са получили нищо от помощите за възстановяване, които сме дали на Европа. Всъщност те самите е трябвало да харчат средства за подкрепа на своите сателити в Източна Европа. Знам, че Сталин е бил безмилостен тиранин, но икономиката му е излязла успешна. Те не са разполагали с достатъчно ресурси да изхранят собственото си население, а същевременно са се опитвали да възстановят страната си, да окупират Източна Европа чак до Германия и да похарчат стотици милиарди долари, за да създадат собствена бомба. Дори при наличието на плановете, получени от шпионите на Сталин, са нужни огромни ресурси за пречистване на материали, годни за ядрено делене. — Тя погледна Мърсър. — Обаче ако вече са разполагали с тези материали? Ако са имали рудата, това рязко би намалило времето и разходите за създаване на атомна бомба. Лесно биха могли да го направят в рамките на четири години и същевременно да постигнат всичко останало, за което споменах.

— Има логика — замислено каза Айра. — Имам много контакти в Русия, а и след разпадането на режима те; споделят доста повече информация. Ще поразпитам, за да видим дали това е вярно. — Погледна Мърсър. — А ти? Докъде ще стигнеш с историята?

— Кали говори със своя началник в ДОЯЗ. Помолихме ги да проследят изчезването на „Уедърби“.

— Откъде знаеш, че е изчезнал?

— Елементарно. Никъде в учебниците не се споменава, че Енрико Ферми е експериментирал с плутониева руда през тридесетте години, така че явно не е получил пробите, следователно „Уедърби“ е изчезнал. Освен това мисля, че някой трябва да разгледа стелата, която видяхме с Кали в Африка. По нея може да има следи за това колко руда са изкопали хората на Александър.

— Това важно ли е? — попита Айра. — Искам да кажа… стига де, та това е древна история.

— Бих се съгласил, ако ставаше дума само за това, че Александър е притежавал радиоактивна бомба или устройство за разсейване, но еничарите, които снощи заловиха Кали, се държат така, сякаш аламбикът просто е скрит някъде и може да се намери.

— Нали ми каза, че смяташ тази част от Централна Африка за доста горещо място. Не искам да изпращам екип там, освен ако не си сигурен, че е важно.

Мърсър мислено го прокле, макар да не смяташе, че Айра нарочно му вменява отговорност за потенциално опасна операция. Шефът му просто бе предпазлив. Мърсър обаче знаеше, че в крайна сметка отговорността ще легне върху него, ако нещо се обърка. Също като смъртта на Серена и хората в казиното. Също като смъртта на Тиса и десетки други — той чувстваше как тази тежест го притиска. Щеше да е лесно просто да каже на Айра да забрави за това и че не е нужно да изпраща специален отряд насред военна зона. Можеше поне за малко да избяга от вината си. Но също така знаеше, че това не е редно.

Нямаше значение дали стелата ще се окаже просто хвалебствен знак. Той трябваше да разбере — независимо от цената.

— Да — каза Мърсър накрая. — Важно е.

— Смятай, че е направено — решително отвърна Айра.